Макс Алън Колинс
Греховният град (15)

15

В началото на смяната Сара Сайдъл усети, че е извадила „късмет“ — Катрин беше на път към „Шоугърл Уърлд“, за да връчи разрешителното за обиск на гримьорната, докато детектив Конрой се връщаше обратно към „Дрийм Долс“ да разпита наново Белинда Пищната и другите стриптийзьорки. Така Сара остана да надзирава лабораторната работа в централата, в частност — да действа по всичко, на което Грег Сандърс би могъл да се натъкне. Грисъм, Уорик и Ник пък бяха заети със случая Лин Пиърс и Сара се чувстваше като самотен призрак, скитащ из синкавите стени на отдела.

По-точно, надяваше се да намери отговор на една объркваща подробност. Още откакто беше открито тялото на Джена Патрик, те се опитваха да проследят произхода на мокета в стаичките за танци в „Дрийм Долс“. Тай Капелос даде на сержант О’Тайли името на търговеца, който му го беше продал, но О’Тайли не можеше да се свърже с него — тип на име Монти Уейн, който въртеше малък бизнес с преоценена стока в по-старите части на града.

— Тоя тип е в отпуск — каза О’Тайли на Сара ден по-рано — и единственият друг служител на фирмата е секретарката, чийто английски определено не е блестящ.

Но тази вечер, когато дойде на работа, Сара откри на екрана на компютъра си съобщение от О’Тайли, че Уейн се е върнал. Търговецът дори беше оставил домашния си телефон, казвайки, че няма проблем да го търсят до полунощ.

Седнала зад бюрото си, Сара набираше цифрите, като се опитваше да потисне усещането, че си губи времето, докато всички други от екипа вършат нещо по-смислено, да не говорим, че и по-интересно. Телефонът иззвъня два пъти преди някой да вдигне слушалката.

— Семейство Уейн — каза грубоват мъжки глас.

— Господин Уейн?

— Да.

— Аз съм Сара Сайдъл от криминалния отдел на ласвегаската полиция. Говорили сте със сержант О’Тайли по-рано.

Гласът се оживи.

— Госпожице Сайдъл, да… очаквах да ми се обадите. Как мога да бъде полезен на полицията?

— Сержант О’Тайли е говорил с вас за мокета в задните помещения на „Дрийм Долс“…

Но Уейн само чакаше знак да започне.

— О, да, спомням си оня боклук. Наистина си беше боклук и оня тип Капелос го взе евтино, защото гледах да се отърва от тая стока.

— По какви причини?

— Така дойде от производителя — в Дентън, Южна Каролина. Преди купувах много от тях, но взеха да западат. Взех ония две ролки за мостра.

— Знаете ли дали някоя друга местна фирма го предлага?

— Съмнявам се. Знам, че бях единственият им клиент от Вегас, дори когато бяха във възход. А сега вече едва ли някой изобщо купува от Дентън… Може да се каже, че бизнесът им виси на конец.

Изглежда той очакваше от Сара да се засмее, така че тя се насили, разсмя се и каза:

— Продължете, моля ви, господин Уейн.

— Съмнявам се да има останал от онзи преоценен боклук в щата, да не говорим за града.

— Благодаря ви, господин Уейн. Случайно да имате номера на производителя в Дентън.

— Вече го дадох на сержант О’Тайли, а го нямам вкъщи. Защо не го питате? Двамата с него обсъдихме горе-долу същите неща.

Най-вероятно включително и шегичката с конеца, помисли си тя, но каза:

— Е, благодаря ви, господин Уейн. Бяхте много услужлив. — Което си беше самата истина.

Уейн каза, че за него е било удоволствие, сбогуваха се и Сара затвори. Бързо набра кабинета на О’Тайли, но се включи телефонният секретар, така че пробва на мобилния и го хвана в колата на път за денонощен магазин, където бил извършен обир.

— Да, говорих с „Голдънуийв“ в Дентън — каза О’Тайли. Не са продавали от онзи мокет на никого другиго във Вегас, нито дори в Югозапада. Това върши ли ти работа?

— Би могло и да свърши — каза Сара замислено. В съзнанието й изведнъж мокетът се превърна в нещо много сложно като текстилна версия на ДНК.

След това, усетила лек прилив на енергия, тя отскочи до Грег Сандърс в неговата лаборатория, но го завари седнал на стол до барплота, без да работи или да прави каквото и да е друго — дори не се лигавеше с безалкохолна напитка или с видео игра… просто си седеше навъсено.

— Надявах се, че може би ще имаш нещо за мен — каза Сара от вратата.

Но наеженият лабораторен плъх просто си седеше, сякаш не я беше чул.

Изчака за момент и после каза:

— Грег? Ехо?

Не помръдна.

Най-накрая отиде до него, постави ръка на рамото му, облечено в син смокинг.

— Грег, какво има?

Клатейки глава, той я погледна.

— Оня твой случай със стриптийзьорката… мразя го.

— Защо го мразиш?

— Можеш ли да повярваш? Случай, в който са замесени стриптийзьорки, а аз мечтая за гниещ труп или може би за друга одрана горила.

Сара си придърпа стол и седна до него.

— Бъди по-конкретен.

От въздишката цялото му тяло се повдигна и после се отпусна тежко.

— Добре, ти ми донесе достатъчно сурови доказателства да запълня цял склад и въпреки това не мога да открия нищо от основния заподозрян, но откривам тонове от танцьорки и от кого ли не. Може и да са били всичките в оная стая… но Липтън? Никога. А в оная дупка има достатъчно ДНК да си направиш абсолютно нов биологичен вид, само дето не е от него.

— Ами съквартирантката?

Грег се обърна и я изгледа с присвити очи.

— Да, и аз щях да те питам за нея.

— И защо?

— Първо, трябва да знаеш, че по дрехите на всички танцьорки от „Дрийм Долс“ има влакна от мокета — всяка от тях и всички те биха могли да са били в оная стаичка по всяко време.

— Знаем това. То какво общо има със съквартирантката? Тера Джеймсън?

Грег я потупа, с което придружи единствената горе-долу интересна информация.

— И по нейните неща има влакна.

— Хм. Тя е другият ни важен заподозрян.

Грег се оживи.

— Така ли?

— Да… но тя самата също е работила в „Дрийм Долс“.

— Така ли? Между другото, нейната ДНК също е в кюпа.

— Може би по същата причина. Изкара ли нещо от матрака или от вибратора?

Нова въздишка.

— Това е следващото, с което ще се заема. Мисля, че за пръв път ми носиш вибратор.

Тя се усмихна леко, но отправяйки се към вратата, го посъветва:

— Не ходи там, Грег.

Сандърс също пусна своята си усмивчица, преди изражението му да стане сериозно и да се захване отново с работа.

На път за кабинета си, Сара имаше досадното усещане, че нещо й убягва, че всички парчета от пъзела са вече пред нея, но тя не ги подрежда както трябва.

 

 

Детектив Ерин Конрой и Пат Хенсли стояха на метални сгъваеми столове в гримьорната на „Дрийм Долс“. Няколко от танцьорките, в различни фази на разсъбличане, се мотаеха наоколо, слагайки си скъпи гримове и евтин парфюм. Другото аз на Пат, Белинда Пищната, излизаше на сцената чак след половин час. Почиваше си, наслаждаваше се на чаша кафе. Конрой също — държеше се небрежно, дори не си водеше записки.

С гръб към тоалетката, почти безлична без грим, огнено червенокосата Хенсли носеше силно деколтирана блуза в лимоново, която разкриваше пред света по-голямата част от нейния пищен бюст. Джинсите й бяха модерно изтъркани и прилепнали. Беше боса, ноктите на краката й боядисани в кърваво червено. Но вниманието на Конрой си оставаше приковано върху деколтето, напомнящо за Доли Партън.

Забелязвайки това, Белинда каза добросърдечно:

— Имаш ли, скъпа, показвай. Платила съм доста за тях и смятам и да изкарам кинти от тях.

Свежата прямота на думите й разсмя Конрой, която каза:

— Говорехме за Тера Джеймсън.

— Точно така. Какво още да ти кажа?

— Сексуалните предпочитания на Тера широко известни ли са във вашите кръгове?

Хенсли вдигна рамене.

— Не го рекламираше, но не го е крила.

— Ами Джена?

Хенсли отпи от кафето.

— Тя пък съвсем не го рекламираше.

— Че е лесбийка ли?

— Ъхъ. Но както вече казах на другото маце оня ден, Джена си падаше и по двата вкуса.

— Искате да кажете, че е била бисексуална?

— Да, казах го и преди. Накъде биеш?

Конрой подбираше думите си внимателно.

— Друга нейна приятелка твърди, че Джена е строго хетеросексуална.

Хенсли се изхили презрително.

— Значи не е познавала Джена достатъчно добре.

Конрой се наведе напред заговорнически.

— Ами ако ви кажа, че самата Тера Джеймсън твърди това?

— Ако ще и Опра да ви го е казала, лъжа е. Тера лъже. Нямам представа защо.

— Тера и Джена имаха ли връзка?

— Ами… навремето да.

— Чак до момента на убийството?

— Не. Приключи преди месеци. Продължаваха да живеят заедно, но Джена ми каза доста категорично, че историята с Тера е минало. Все още бяха приятелки! Но връзката им беше минало.

— Заради Рей Липтън ли?

Хенсли кимна.

— Джена си падна сериозно по тоя тип… Имате ли нещо против да почна да се гримирам?

— Разбира се, че не.

Хенсли обърна гръб на детективката и започна да си слага грим, като междувременно говореше на Конрой в огледалото.

— Разбирам обаче защо Тера не харесваше Рей.

— Защото й отмъкна Джена ли?

— Ами, да, предполагам, но…

— Защото беше кибритлия?

— И това също, въпреки че Липтън се палеше само на думи. Виждала съм да стиска Джена за китките, но никога не я е удрял.

Конрой продължи да опитва.

— Какво друго не харесваше Тера в Рей Липтън?

— Той се държеше високомерно с Тера… беше много… как се казва? Провинциален като мислене. Намираше го за перверзно… момичета с момичета.

В огледалото на гримьорната Пат Хенсли се превръщаше в ослепително привлекателната Белинда Пищната. Конрой попита:

— Пат… Белинда, това е важно. Сигурна ли си, че Джена и Тера са имали романтична връзка? Т.е. секс?

Стриптийзьорката се засмя с бълбукащ смях.

— О, да, знам със сигурност.

— Да не искаш да кажеш…

Стриптийзьорката се обърна и погледна детективката безизразно.

— Нали няма да тръгнеш да го разпространяваш? Имам мъж и две деца. Но съм свързана със странен бизнес, както може би сте забелязали, и невинаги виждам или правя неща, на които обикновените хора биха погледнали с одобрение.

Знаейки отговора, Конрой попита:

— Откъде знаеш, че Тера и Джена имаха връзка, Белинда.

Пат, която вече се беше превърнала в Белинда, каза:

— Защото един пиянски следобед, маце, ги оставих да направят сандвич с Белинда Пищната… оттам знам.

Отпивайки голяма глътка от кафето си, детектив Ерин Конрой се усмихна.

— Харесва ли ти нашето кафе в „Дрийм Долс“? Не е лошо, за такава дупка.

— Съвсем не е лошо — каза Конрой, надигна се и остави празната чаша от кафе на тоалетката. — Всъщност си е направо чудесно.

Почти толкова хубаво, помисли си Конрой, колкото да хванеш Тера в нова лъжа.

 

 

В полумрачния задимен храм на плътта, наречен „Шоугърл Уърлд“, Катрин Уилоуз, облечена в черно кожено сако, лимоненожълта копринена блуза и черни кожени панталони, стоеше на бара пред огледалото и чакаше. Сребристото й куфарче с полево оборудване беше на пода до нея.

Музиката трещеше, на сцената в началото на своя номер се изявяваше руса танцьорка с опашчици, докарана в ученическа униформа с минипола, а няколко други момичета по бельо се мотаеха из публиката, въпреки че мястото беше полупразно в момента на затишие в ранната вечер.

Барманът, мъж около петдесетте с очила със сиви рамки, се върна от телефона.

— Господин Макгроу ще дойде веднага.

— Благодаря.

Острие светлина проряза тъмнината отляво, отскочи като лазер от огледалата, и после изчезна също толкова бързо. Широкоплещестият Рик Макгроу, в тъмносин костюм и по-светла риза без вратовръзка, излезе от кабинета си.

— Какво мога да направя за вас, детектив?

— От криминалния отдел съм — каза тя, подавайки му разрешителното за обиск. — Тук съм, за да претърся гримьорната.

Набитият мениджър на клуба пусна сгънатия лист в джоба на сакото си, без да го погледне.

— Разбира се.

Катрин вдигна вежда и му хвърли полуусмивка.

— Казали сте на детектив Конрой, че няма да й позволите да обискира без разрешително.

Леко повдигане на рамене.

— И вие ми го донесохте.

— Тера Джеймсън идвала ли е днес?

— И в момента е тук, но няма да излиза скоро. Не е на смяна, просто замества болно момиче. — Махна с ръка. — В момента танцува за клиент. Трябва ли ви?

— Не. Нощта, в която Джена Патрик умря в „Дрийм Долс“, Тера е била на работа, нали?

— Да, казах всичко на ченгетата.

— Разкажете ми отново.

— Ами, беше тук. Бяхме останали без хора и се наложи да излиза на сцената на всеки час.

— Имате ли някакъв запис? Някакъв списък на танцьорките, кога са излезли на сцената, кога са свършили, нещо такова…

— А вие как мислите? Подписват се, преди да излязат и когато свършат. Това е всичко.

— Но вие ще свидетелствате, че е била тук през цялата нощ?

Макгроу кимна.

— От шест вечерта до три сутринта.

Поклащайки глава, Катрин въздъхна и попита:

— Гримьорната отзад ли е?

— Да. — Кимна с глава към задната част. — Не искате ли да ви доведа Тера?

След като се огледа и не забеляза Джеймсън никъде, тя поклати глава.

— Не, напротив. Не очаквах да е тук. Задръжте я, докато съм вътре, ако можете.

— Ще видя какво мога да направя. Не ви обещавам нищо.

В гримьорната имаше само две танцьорки, когато Катрин влезе, влачейки сребристото куфарче. Тук условията не бяха много по-добри отколкото в „Дрийм Долс“. Колкото и изискан да беше един клуб, гримьорните си бяха винаги еднакви.

Най-близко стоящата танцьорка оправяше грима си. Кимна с безразличие в огледалото, големите й кафяви очи огледаха преценяващо конкуренцията.

Катрин попита:

— Коя е масичката на Тера Джеймсън?

Танцьорката кимна към задната част на помещението.

— Цялата задна редица е нейна, тя е звезда, нали знаете. — Извръщайки се от огледалото, за да огледа Катрин от главата до петите доста изпитателно, тя добави:

— Не знаех, че си е хванала ново гадже.

Катрин каза:

— Работя за полицията — и показа служебната си карта.

— И това те прави хетеросексуална, така ли?

Катрин вдигна вежда.

— Да сте чували за убийството на Джена Патрик?

Жената най-сетне схвана, но изглежда не й пукаше особено.

— Не я познавах — каза тя, обръщайки се към отражението си в огледалото.

Другата танцьорка се бе отпуснала по гръб на едно от канапетата и пушеше цигара. Изглеждаше отегчена до смърт.

В далечния край на помещението Тера си беше създала известно лично пространство, донасяйки си малка релса за дрехи, която беше разположила така, че да я отделя от съседката й. До тоалетката имаше прозорец, който гледаше към задния паркинг и който заради релсата не се виждаше от останалата част от гримьорната. Масичката й с гримовете и огледалото бяха вдясно, а отсреща — където навремето е стояла друга тоалетка — имаше малка етажерка с обувки на долния рафт.

Нишата на Тера беше добре подредена. Столът беше бутнат под масата, кутията с гримове затворена и поставена в левия край на масичката, кутията със салфетки в десния, най-близко до огледалото, а пред него кърпа, сгъната на четири, и друга, преметната спретнато на облегалката на стола. Рутината веднага се набиваше на очи за човек, който някога беше живял по същия начин. Катрин нахлузи гумените ръкавици и се захвана за работа.

Кутията за гримове приличаше повече на голяма кутия за бижута с капак, под който изкачаха три чекмеджета. В капака имаше джобчета с малки шишенца и четчици, червилата лежаха в подредена редица върху мека подложка вдясно.

Но между шишенцата лак за нокти и гримове Катрин отри и шишенце лепило за перуки и мустаци.

Доволно го сложи в плик и се премести на горното чекмедже, където откри още червила, руж, фон-дьо-тен и пудри. Съдържанието на второто чекмедже беше подобно и Катрин се зачуди, колко грим й трябва на една танцьорка. В най-долното чекмедже видя купчина модни списания. Почти беше затворила чекмеджето, но се спря, извади списанията и откри наблъскани под тях брада и мустаци.

Комплектът от брадата и мустаци изглежда съответстваше на изкуствените влакна, които бяха открили в „Дрийм Долс“. С доволен кикот Катрин сложи в плик това важно откритие и го постави върху тоалетката.

После небрежно прегледа дрехите на етажерката до тоалетката. Знаеше колко малко вероятно е якето с надпис „Липтън Кънстракшън“ да виси там пред хорските погледи, но беше задължена да погледне. Косвените улики се трупаха, но въпреки това си представяше как някой адвокат казва, че Тера е била решила да имитира номера на приятелката си Джена със стареца и затова има лепило за перука и прочее глупости.

Но ако якето се окажеше тук, тогава у съдебните заседатели нямаше да има две мнения…

Провери и другата етажерка за дрехи и откри само стриптийзьорски тоалети. Когато обаче реши да погледне долу и да прегледа обувките с надеждата да открие чифт мъжки ботуши, забеляза комплект малък куфар и пътническа чанта. Издърпа ги навън, с щракване отвори куфара и откри различни всекидневни дрехи. Пътническата чанта, освен другото, съдържаше и козметиката, която липсваше в банята на Тера тази сутрин.

Изведнъж Сара разбра, че това беше последната нощ на Тера в „Шоугърл Уърлд“. Тя щеше да си вземе парите за последната нощ и чека за седмицата, който даваха тази вечер и щеше да офейка през прозореца на паркинга.

Катрин набра номера на Сара на клетъчния си телефон.

— Сара Сайдъл.

— Аз съм. Открих лепилото за перуки и фалшивите мустаци и брада. Дори има и прозорец до тоалетката на Тера, през който да се измъкне.

— Сериозно! Защо ги е оставила тия неща да се въргалят там? Защо не ги е хвърлила?

— В момента е тук — каза Катрин. — Може би ще я питам. Свързвала ли си се с Конрой скоро?

— Да. С нея сме в колата, идваме към теб. Конрой иска да разпита Джеймсън.

— А при вас какво ново?

— Грег приключи с изследванията на уликите от апартамента на жената — съобщи Сара. — Изглежда по вибратора има ДНК на Джена, а петната от менструална кръв по матрака са на двете, на Тера и на Джена, които са спали на едно легло.

— Значи любовницата на Тера я оставя заради мъж? — каза Катрин. — Заради Рей Липтън, лицемерен хомофоб кибритлия. Тера решава да си го върне като убие невярната си любовница и накисне приятеля, набъркал се, където не му е работата.

— Така постига всичките си желания — каза Сара.

— Това е мотив — каза Катрин — но все още ни трябва нещо, което да я свърже директно към убийството. Брадата няма да е достатъчна.

— Виж какво — каза Сара — задръж Тера, докато дойдем.

— Трябва да го направя — каза Катрин. — Определено има опасност да избяга. Багажът й е стои готов тук в клуба… до оня прозорец.

— Дай ни десет минути. О, да, и още нещо, което Грег откри — влакната от мокета в стаичката в „Дрийм Долс“ се появяват върху джинсите, които взехме от апартамента на Тера.

— Добре. Ще се видим… — Гласът на Катрин заглъхна. После каза: — Пипнахме я. Тя го е направила.

— Така ли? И как?

Катрин се усмихна в слушалката.

— Ако по дрехите на Тера има влакна от стаята за танци в „Дрийм Долс“, значи е виновна.

— Но Тера също е работила там!

— Да, работила е, преди да сложат оня мокет. Тера е напуснала „Дрийм Долс“ преди три месеца и оттогава кракът й не е стъпвал там, или поне така твърди тя.

— А мокетът е сложен преди два месеца!

— Точно така. Пипнахме я.

Сара се обърна към Конрой и й разказа набързо новите неща.

Изведнъж в слушалката заговори Конрой.

— Задръж Тера, ако можеш. Не си играй на ченге. Аз ще я арестувам.

Катрин пусна мобилния си телефон обратно в чантата и се върна при тоалетката, за да си прибере нещата. Но найлоновият плик с брадата беше паднал на пода.

Когато Катрин се наведе да го вдигне, погледна под масата и видя решетката на вентилационна шахта в стената близо до пода. Извади своя мини „Маглайт“ и насочи лъча му към винтовете — боята по тях беше изчегъртана. Извади от куфарчето си малка отвертка и се навря под масата, за да развие четирите винта. После издърпа решетката.

В нишата зад решетката имаше черен найлонов плик. Издърпа го и си позволи да се усмихне леко, докато го отваряше. На дъното лежаха якето с надпис „Липтън Кънстракшън“ и мъжките ботуши, които Тера беше носила онази нощ.

Сега вече Катрин си представи как беше станало всичко…

… в своя тих ъгъл на гримьорната Тера обвива бюста си с бинт и облича дрехи като на Липтън. Вдига косата си нагоре под бейзболната шапка, залепва си фалшива брада и мустаци и слага тъмните очила и якето на „Липтън Кънстракшън“, което е взела от някой от неговите работници или клиенти. Отваря прозореца издебва спокоен момент и скача на паркинга, където я чака колата. Така дегизирана, пристига в „Дрийм Долс“ и успява някак да примами Джена в задната стаичка — или маскировката заблуждава танцьорката в полумрака или пък Джена е възбудена от маскарада на бившата си любовница.

Щом влизат в кабинката за танци Тера прокарва кабела около врата на Джена и го затяга. Наблюдава как жената, която й е изневерила, се гърчи от болка и умира.

Тера напуска клуба и все още дегизирана се връща и спира на задния паркинг на „Шоугърл Уърлд“ изчаквайки подходящ момент да се вмъкне през прозореца обратно в клуба, където сваля дрехите и скрива брадата под броеве на „Воуг“, а якето и ботушите е шахтата. Скоро отново е на сцената, забавлява тълпата, без никога да е напускала клуба.

Когато полицията идва у тях, изиграва ролята на скърбящата бивша съквартирантка, убедена, че замисълът й ще се окаже успешен и Рей Липтън ще прекара остатъка от живота си в затвора.

За да изгради алибито си, Тера беше действала по така натоварен график, че беше оставила свързващите я с убийството улики — фалшивите мустаци и брада, якето и ботушите — в клуба с намерението да се отърве от тях по-късно. Но с всички тези ченгета, които влизаха и излизаха от клуба и погледите фокусирани върху нея, Тера до този момент не беше посмяла да ги изнесе.

Катрин сложи якето и ботушите в найлонов плик, затвори куфарчето си и събра намерените предмети на пода до тоалетката на Тера. В предната част на гримьорната тъмнокожата танцьорка се готвеше да излезе на сцената, облечена със сребриста нощница, под която се виждаха сребрист сутиен и прашка.

— Ти ли си следващата? — попита я Катрин.

— Качвам се на сцената след половин час. Първо обаче ще загрея тълпата.

Катрин й показа петдоларова банкнота.

— Ще ми направиш ли една услуга?

Танцьорката дръпна банкнотата от пръстите на Катрин и попита:

— Каква?

— Излез и виж дали Тера е заета.

Танцьорката вдигна рамене, излезе и се върна след по-малко от минута.

— Има танц при клиент. Долу в дъното на коридора, отделна стая, но няма врата. Ако минеш покрай бара по време на някое парче, най-вероятно няма да те забележи. Между парчетата обаче може да те види.

— Благодаря.

 

 

Катрин изнесе уликите навън и ги заключи в тахото. Ако Тера не я беше забелязала, Катрин не се притесняваше, че може да офейка. Тя имаше клиент и дори нямаше представа, че Катрин е в клуба, да не говорим пък за уликите, които беше открила.

След като заключи тахото, Катрин провери дали пистолетът й е зареден и го върна в кобура. Въпреки че нямаше как да извърши ареста, Катрин знаеше, че си има работа с убиец. Погледна към улицата, но от Конрой и Сара нямаше и следа и реши, че е по-добре да се върне вътре.

Спря на бара, където петдесетинагодишният барман забърсваше плота с влажна кърпа. Обърна се към него:

— Детектив Конрой ми каза, че сте бивше ченге.

Мъжът кимна.

— Знаете ли аз коя съм? — попита го тя.

— От криминалния отдел.

— Точно така. Ако възникне проблем, какво ще направите?

Изгледа я продължително.

— Ще се обадя на 911.

— Правилен отговор.

Той разсеяно забърсваше бара.

— А ще възникне ли проблем?

Катрин вдигна рамене внимателно и каза:

— Всичко е възможно.

— Чувал съм тая теория.

Катрин инстинктивно хареса този мъж — не се въодушевяваше лесно, нямаше глупости при него. На такова място беше нужен точно такъв манталитет.

— Детектив Конрой идва насам заедно с още една служителка на криминалния отдел.

Барманът я изчака да продължи.

— Когато пристигнат, кажете им, че съм в стаята за танци — тя посочи към отворена стая в далечния край на коридора.

— Няма проблем… Нали знаете, че Тера е там в момента заедно с няколко ценители?

— Да.

— Тя да няма някакви неприятности?

— И как още.

Отново забърса бара с кърпата.

— Ще ми се да бях изненадан.

— Не сте ли? Всички други изглежда я харесват.

Той поклати глава.

— Не внимават. Нещо не е както трябва с това момиче. И не говоря за сексуалните й наклонности. Просто… не й е читава работата.

Катрин се усмихна. Ченгетата си оставаха ченгета, дори и след пенсия.

— Можете ли да направите нещо за мен?

— Пробвайте.

— Не искам други танцьорки или клиенти да влизат в онази стая. Докато не изляза оттам или докато детектив Конрой не влезе.

— Мога да го направя.

 

 

Няколко минути по-късно Катрин се вмъкна в стаята за танци, която беше доста по-голяма от килера в „Дрийм Долс“. Всъщност не беше съвсем индивидуална, защото в нея можеше да има две танцьорки по едно и също време. Музиката идваше само отвън, процеждайки се през отворената врата. „Не съм толкова невинна“ на Бритни Спиърс. Вътре имаше две кабинки, тапицирани с черна изкуствена кожа без масички и танцьорките влизаха в тях и забавляваха клиентите. Стените бяха покрити с огледала. В момента по-близката до Катрин маса беше свободна.

Облечена само с червена прашка с мъниста, Тера танцуваше пред другата кабинка, но образът й танцуваше по всички огледални стени. Катрин пристъпи напред, така че двамата мъже на масата да я видят. Те бяха едри типове в евтини костюми, бачкатори, дошли на ергенско парти може би, единият подстриган канадска ливада, а другият с леко дълга тъмна коса. Тера обърна гръб на клиентите си и погледна Катрин. Екзотичните й черти останаха безизразни и тя продължи да танцува.

— Не искаш ли да се включиш, скъпа? — попита дългокосият мъж, забелязвайки Катрин.

— Не са ли ти малко много дрешките? — зачуди се канадската ливада и се изсмя пиянски.

Криминалистката не каза нищо, само се облегна на огледалната стена и зачака. Конрой щеше да дойде скоро и щом Тера искаше да танцува дотогава, Катрин нямаше нищо против.

Но Бритни Спиърс се умори да отрича, че е невинна и щом песента свърши, Тера спря да танцува и се усмихна спокойно на мъжете.

— Искате ли още? — попита ги тя. В ластика на прашката й имаше много банкноти.

— Ами твоята приятелка? — попита канадската ливада, кимайки към Катрин. — Накарай я да се включи и тя.

Това беше достатъчно. Изваждайки личната си карта, Катрин се приближи към тях и каза:

— Забавлявахте се достатъчно.

Двамата едри мъже се спогледаха и решиха, че е права. Изметоха се, оставяйки Катрин и Тера сами точно когато започна ново парче.

— На работа съм — каза Тера, премятайки с лакиран в червено нокът зелените банкноти в прашката си.

— Не точно сега.

Тера премести тежестта си на единия крак и се усмихна раздразнено на Катрин.

— Трябва да се приготвям… Обещах на един тип…

— Колко е един танц на маса?

— Двайсет и пет.

Катрин извади от чантата си една банкнота от двадесет и една от пет и й ги подаде.

Плътните устни на Тера се разтегнаха в усмивка.

— Казах ви аз, че една от вас трите е гей, обаче не мислех, че ще си ти. Кажи ми пак как ти беше името.

— Катрин.

Полюлявайки се прелъстително в такт с музиката, Тера попита:

— На смяна ли си, Катрин?

— Не — излъга Катрин. — Просто… трябваше да те видя отново.

Продължавайки да се поклаща ритмично, Тера се усмихна и започна да танцува все по-близо и по-близо до Катрин.

Рисковано. Нищо неподозираща и приближаваща се все повече, Тера се наведе и устните й се озоваха така близо до лицето на Катрин, че тя можеше да я целуне. През отворената врата Катрин виждаше бившето ченге барман да упътва Конрой. Сара беше точно зад гърба й и двете си проправяха път през клуба. Конрой посягаше към пистолета на бедрото си.

Точно когато устните им щяха да се докоснат, Катрин, надвиквайки пулсиращата музика, рече:

— Знам, че ти си го направила.

Тера се ококори и замръзна.

— Намерих якето в шахтата и брадата под списанията „Воуг“.

Стриптийзьорката отстъпи бързо две крачки назад, сякаш я бяха ударили с юмрук.

— Не…

— Да. Влакната на твоите джинси доказват, че си била в „Дрийм Долс“ оная нощ. Всичко свърши, Тера.

Деби Хари спря да пее точно в момента, когато Конрой пристъпи в огледалната стая и протегна ръка назад, за да извади белезниците. Сара Сайдъл влезе и застана до детективката. Катрин видя как Тера присвива очи, усети, че жената се готви да направи нещо и се протегна…

… но стриптийзьорката беше прекалено бърза за Катрин, хвърли се, хвана Сара за китката и, показвайки учудваща сила, я тласна към Конрой. Двете жени политнаха към стената зад тях, блъснаха се в едно от огледалата и го разбиха на малки парчета.

Във външното помещение на клуба барманът събираше клиентите и ги отпращаше към паркинга.

Когато огледалото се счупи, главата на Сара се удари в стената и тя се строполи на пода зашеметена, докато смъртоносното стъкло падаше зад гърба й като лист едва топящ се лед. Конрой успя някак си да се задържи на краката си и се опитваше да извади пистолета си. Никоя от жените не изглеждаше нарязана, регистрира част от мозъка на Катрин, докато се изправи на крака, извади пистолета от кобура на бедрото си, усети как той изпълва ръката й и го насочи към Тера, която бързо и пъргаво грабна дълго парче стъкло.

Когато Конрой се обърна с лице към нея, стриптийзьорката, стиснала парчето като нож, без да се бои, че ще пореже ръката си, заби острото стъкло в рамото на детективката и Конрой по рефлекс изпусна пистолета си. Върху лицето й се изписа болка, докато рухваше на пода, стиснала кървящото си рамо.

Сара Сайдъл се изправи на ръце и колене, и парчета стъкло се поръсиха от гърба й. Тя вдигна глава и видя как Тера грабва пистолета на Конрой от пода. Все още борейки се с болката, пулсираща в черепа й, Сара се протегна към пистолета в кобура й. В момента, в който пръстите й го докоснаха, усети нещо студено и метално до слепоочието си.

— Не мърдай!

С гръб към отворената врата Тера сграбчи Сара за косата и я вдигна на крака. Сара отвори очи и видя Катрин, застанала точно пред тях с изваден пистолет, насочен някъде зад главата й. Разкрихме убийството, каза си Сара. Бяхме толкова близо до успеха и само за няколко секунди нещата се объркаха…

Тогава на Сара й хрумна, че това може би са последните й секунди на земята. Катрин Уилоуз насочи пистолета си към жената с дивия поглед, която държеше Сара за заложница. Преди, когато Конрой беше между тях, Катрин нямаше как да гръмне танцьорката. А сега… сега…

— Може да стане по лесния или по трудния начин, Тера — каза Катрин възможно най-делово. — Изборът е твой.

Стриптийзьорката държеше Сара пред себе си и само ъгълче от лицето й се показваше иззад главата на криминалистката. Въпреки цялата увереност, която излъчваше, Катрин знаеше, че никога не би стреляла.

— Хвърли пистолета, Катрин — каза Тера. — И ме остави да изляза оттук… или тази кльощава кучка умира.

— Не мога да го направя. — Катрин погледна Конрой, която беше на колене отляво на Тера.

Ранената детективка се наведе леко напред и мушна лявата си ръка под якето.

Тера натисна пистолета по-силно в слепоочието на Сара.

— Казват, че втория път е по-лесно от първия. А първия въобще не беше трудно.

Катрин бавно поклати глава.

— Знаеш, че не можем просто да те оставим да си тръгнеш.

— Разбира се, че можеш, Катрин. — Екзотичните очи не трепваха и гледаха много студено. — Хвърли оръжието, веднага!

Катрин преглътна тежко, въздъхна и каза:

— Добре, добре… печелиш.

— Мислех, че може би ще успея.

Катрин клекна, като държеше пистолета отпуснато в ръка и се наведе към пода, готвейки се да го остави. В този момент ръката на Конрой изскочи изпод якето и тя изкрещя:

— Тера!

Стриптийзьорката се завъртя грубо, повличайки Сара със себе си. Когато Тера видя нещо метално в ръката на Конрой, тя стреля — не по Сара, а по Конрой. Куршумът уцели детективката в гърдите и тя отскочи назад, като тайният й пистолет падна от ръката й.

В същия момент Сара наведе глава рязко наляво. Гърмът от изстрела я оглуши, а блясъкът от дулото я заслепи. Но като се навеждаше, успя да забие лакът в ребрата на Тера, разбивайки хватката на стриптийзьорката и оставяйки лъч светлина да се промуши между тях.

Пистолетът на Катрин започна да стреля.

Тера издаде кратък странен вик, когато куршумът влезе в гърдите й, капчици пот избиха по тялото й и тя се изпъна за момент, преди да рухне. Убийцата на Джена Патрик беше мъртва, преди да падне на пода, а Катрин Уилоуз стоеше с пистолет в ръка, загледана в собственото си замаяно отражение в огледалната стена насреща.

След като изрита пистолета настрана от Тера, Сара се наведе и потърси пулс, но не откри нищо. Обърна се и видя Катрин наведена над Конрой и отиде към тях. Детективката отвори очи, затвори ги и после отново ги отвори.

— Ох, заболя ме.

Кимайки, Катрин каза:

— Уплаши ме… не знаех, че си си сложила жилетката.

Извивайки се от болка, Конрой вдигна здравата си ръка към гърдите.

— Заподозряната?

— Мъртва е.

— Добре. — Конрой се изправи на крака с помощта на Катрин и добави: — Колкото и политически некоректно да прозвучи… смятам, че си получи заслуженото… Сара, добре ли си?

Сара, помагайки на Катрин да отведе Конрой до стола, каза:

— Добре съм. Благодарение на вас двете. Как ти е рамото?

— Не много добре — каза Конрой. Парчето плат около раната беше подгизнало от кръв. — Не си чувствам пръстите. Ще извикате ли линейка?

— Аз ще го направя — каза Сара и изчезна.

Катрин отметна кичур коса от лицето на Конрой.

— Ти само стой тук, стой спокойно. Линейката ще дойде скоро.

— Знаеш ли, напоследък си мисля да напусна, да се върна, да съм по-близко до нашите.

— Мислиш ли, че моментът е подходящ да говорим за това?

Конрой вдигна здравото си рамо.

— Мисля си да поседя при нашите и после да се върна за кратко да поработя. Преди да реша окончателно.

— Добър план — каза Катрин, успокоявайки жената, която явно беше в шок.

Сара се върна.

— Барманът звъннал на 911, когато чул първия изстрел. Линейката и полицейското подкрепление ще са тук всеки момент.

Катрин се надигна, приближи се и коленичи до безжизненото тяло на танцьорката, проснато по гръб.

Катрин Уилоуз рядко се чудеше какъв щеше да бъде животът й днес, ако не се беше махнала от тия скапани клубове и не беше постъпила в колеж, а после и в криминалния отдел. Но сега, гледайки мъртвия поглед на Тера Джеймсън, Катрин не можеше да не види себе си там, на пода — една прекрасна жена, превърната от куршума в парче месо.

Дали пък места като „Шоугърл Уърлд“ и „Дрийм Долс“ не превръщаха жените в парчета месо и без куршуми?

Тя се изправи. Сара попита:

— Добре ли си?

— Нали ме познаваш — никога не се съмнявам, никога не гледам назад.

Въпреки това Катрин Уилоуз се чудеше дали не беше убила част от себе си.

 

 

Луната обгръщаше вечерта със синкав воал с оттенък на слонова кост. Няколко лампи светеха в крепостта на Пиърс и на долния, и на горния етаж, запердените прозорци излъчваха жълтеникаво сияние.

Уорик Браун и Ник Стоукс спряха с тахото до тротоара, точно когато Джим Брас и Гил Грисъм излизаха от тауруса. Ник с куфарчето с оборудването в ръка и Уорик, който подобно на Грисъм не носеше нищо, освен собственото си тяло, настигнаха детектива и шефа си. Брас водеше колоната по алеята, която се виеше по леко наклонената безупречно поддържана ливада. Детективът позвъни, останалите се скупчиха на стъпалата като деца, които искат сладки за Вси Светии, но са малко подранили.

Вратата се отвори при първото позвъняване, сякаш ги бяха очаквали. Грисъм, застанал до Брас, се озова лице в лице с младеж, когото не познаваше. Всъщност никой от тях не го познаваше.

Брас почука по значката на гърдите на сакото си и каза на хлапето:

— Бихте ли предали на господин Пиърс, че има гости?

— Съжалявам, сър, но в момента го няма. — Беше гладко обръснато, стройно, високичко чернокосо момче на шестнайсет ли седемнайсет, облечено в зелена фланелка „Уизър“, джинси „Ливайс“ и черно-бели маратонки „Рийбок“. — Господин Пиърс излезе да купи някаква готова храна за вкъщи.

— Разбирам.

— Но трябва да се върне до няколко минути… Не знам дали да ви пусна да влезете… но можете да изчакате на външната…

Грисъм попита:

— Кой си ти, синко?

Бърза усмивка премина през приятното лице. Момчето изглеждаше познато на Грисъм, макар да бе сигурен, че никога преди не го е виждал. Отговорът на момчето обясни всичко.

— Ами аз съм Гари Блеър.

Заради Ник и Уорик Брас каза:

— Твоите родители съобщиха за изчезването на госпожа Пиърс.

— Да. — Момчето местеше поглед по лицата на скупчилата се на стъпалата групичка — Предполагам, че няма да има проблем да влезете, ако искате… Както казах, господин Пиърс ще се върне до няколко минути.

Те го последваха във фоайето, всички стърчаха прави неловко.

— Лори вкъщи ли е? — попита Брас.

— Горе е, преоблича се. Ще излизаме след вечеря. Ще слезе всеки момент… Защо питате?

Грисъм усещаше, че Брас се чувства неловко. По пътя насам детективът беше споменал, че не му се нрави идеята да арестуват Пиърс пред дъщеря му, но не виждаше как може да се избегне това.

За това Грисъм предложи:

— Може би ще можем да намерим господин Пиърс в ресторанта.

Брас се хвана за възможността и попита момчето:

— Господин Пиърс откъде отиде да вземе храната?

Гари вдигна рамене и поклати глава.

— Знам само, че ще вземе китайско.

Глухият шум от отварящата се врата на гаража сложи край на тази размяна на реплики. Грисъм и Брас се спогледаха — вече знаеха, че арестът ще трябва да бъде извършен пред децата.

С коса този път боядисана в огнено оранжево, сякаш главата й беше пламнала, Лори слезе надолу по витата стълба. Беше облечена в сиво долнище на анцуг и фланелка „Фишбърн“, от която на криво бяха изрязани долните петнайсет сантиметра, та се показваше пиърсингът на пъпа й и плоският й стомах. Макар и да изглеждаше по-малко готик в сравнение с предишния път, сините й очи пак бяха затворени в черни клетки от грим.

На Джим Брас му се стори, че всеки път, когато идват в тази къща, дъщерята се е отдалечила на още една крачка от консервативните религиозни убеждения на покойната си майка. Надяваше се, че ще се намери някакво приемливо средно положение, когато с нея се занимаят Социални грижи.

Лори и гаджето й вървяха най-отзад, докато Брас поведе екипа от криминалисти в кухнята, за да посрещнат Пиърс, който тъкмо излизаше от гаража. Той стоеше с гръб към тях, докато затваряше вратата, ръцете му бяха натоварени с хартиени кесии, а около него се носеше аромат, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго, освен с китайска храна.

Когато терапевтът се обърна, потресеното му изражение им подсказа, че присъствието им в кухнята не го беше изненадало: беше видял джипа и немаркираната кола, паркирани пред къщата… за пореден път.

Пиърс, облечен в синя фланелка и черно долнище от анцуг, постави кафявите пликове на кухненския плот и зачака онова, което знаеше, че ще чуе.

И го чу.

— Оуен Пиърс — каза капитан Джим Брас. — Арестувам ви за убийството на Лин Пиърс.

— Правите грешка — каза той. — Ненужно разбивате живота на хората на базата на голи предположения.

Грисъм каза:

— Тъкмо бяхме в къщата на Кевин Садлър.

Пиърс стана призрачно блед. Облегна се на плота, сякаш за да не рухне. Грисъм продължи:

— Мазето, счупеното стъкло в гаража, касовата бележка — всичко знаем.

Лори се затича към баща си. С глас, в който нямаше обвинение, а само объркване, каза:

— Татко! Какво говори той?

Пиърс разтвори ръце и тя се хвърли в обятията му. Галеше дъщеря си по главата, докато тя го прегръщаше. Погледът му се премести върху Брас и после върху Грисъм. Изглеждаше сякаш се готви да каже нещо успокоително на детето, но от устата му излезе само:

— Арестуват ме за убийството на майка ти.

Гари Блеър преглътна, заклатушка се към някакъв стол и се отпусна в него, облегна се с лакти на кухненската маса и хвана главата си с ръце. Очите му бяха широко отворени и празни.

— Не е истина — каза Лори.

Бавно поклати глава:

— Истина е… Аз я мразех, Лори. Съжалявам.

Дъщеря му се отдръпна, клатейки глава, и се втренчена в него, очите й изглеждаха огромни в рамките от черна очна линия.

— Не говориш сериозно…

— Непрекъснато ме тормозеше. На теб ли точно да ти обяснявам каква беше? Исус това, Исус онова. Най-накрая ми писна. Някога я обичахме, Лори, и двамата я обичахме… но и ти знаеш, че беше станала различна жена… Аз я застрелях.

Момичето се отскубна от ръцете на баща си и очите й станаха някак още по-големи.

— Какво?

Той се протегна, хвана я за ръката и я притегли обратно към себе си, така че да я гледа в лицето.

— Трябва да ме разбереш, Лори. Аз я застрелях. Трябва да го приемеш.

Брас, който дотогава не беше чувал по-странно признание, погледна остро Грисъм, който изглеждаше потънал в размисъл.

Лори Пиърс клатеше глава. В другия край на стаята, на кухненската маса, нейният приятел беше прикрил лицето си с една ръка. Тя каза:

— Не, татко, не.

— Да! — каза Пиърс. — Трябва да го приемеш! Аз я застрелях и за да се защитя, извърших нещо ужасно. Изхвърлих тялото… Не ме карай да ти казвам как.

Сълзи потекоха по бузите на момичето, размазвайки очната й линия. Трепереше, когато Пиърс я придърпа отново към себе си, прегърна я и започна да я успокоява.

Брас извади мобилния си телефон и набра Социални грижи. Скоро затвори, промърморвайки:

— По дяволите.

Обърна се към Грисъм и каза:

— В момента нямат свободен служител.

Грисъм потрепери.

— Това означава детска педагогическа стая.

Докато дъщеря му все още хлипаше на гърдите му, Пиърс с блеснал поглед, каза рязко:

— Няма да ви позволя да я вкарате в затвора!

— Не е затвор — започна Брас.

— Затвор е — каза Пиърс, сякаш отхапваше думите една по една.

Брас не го опроверга. Бащата беше прав. Гари заговори.

— Може да остане у дома, в стаята за гости.

Брас го обмисли и каза:

— Какъв е телефонният ви номер, синко?

Момчето му го даде, Брас набра цифрите и скоро се обади госпожа Блеър.

— Служител на социални грижи ще дойде сутринта — й каза той. — Възможно най-рано.

— Ще се радваме да се погрижим за Лори дотогава — каза госпожа Блеър.

След като и този проблем беше решен, Ник придружи момичето до горния етаж, за да си вземе нужните вещи за нощта.

Щом дъщеря му излезе, Пиърс, който се стори на Грисъм вече успокоен… или това беше шок? — се загледа изпитателно в седналия Гари Блеър.

— Трябва да се грижиш за дъщеря ми, Гари.

Гари каза:

— Да, сър.

Грисъм отбеляза, че уважението на момчето към Пиърс не бе намаляло въпреки новината, че е застрелял жена си и е накълцал тялото, за да се освободи от него.

Пиърс тъкмо казваше:

— Знам, че това е голяма молба.

Гари се изправи и когато проговори, в гласът му имаше учудващ авторитет.

— Не се притеснявайте, господин Пиърс. Ще се погрижа за нея.

Стояха неловко, докато Лори и Ник се върнаха. Лори носеше раничка и малко куфарче. Оставяйки чантите на земята, момичето отново се затича към баща си и го прегърна отчаяно. Двамата се притиснаха силно и Пиърс отново каза на дъщеря си, че я обича.

— Всичко ще се оправи, Лори — каза той. — Трябва да си платя за престъплението.

Ник придружи Гари и Лори до вратата и Брас проследи с поглед през прозореца, как гладко избръснатото момче и готик — пънкарката вървят хванати за ръка по тротоара, пресичат улицата до паркираната синя „Хонда Сивик“ и потеглят с нея.

Брас се обърна към Оуен Пиърс и му прочете правата. Терапевтът протегна ръце, показвайки китките си.

— Трябва да ви закопчея белезниците на гърба — каза Брас. — Но ако ни съдействате…

— Кога не съм го правил? — попита Пиърс.

 

 

Беше прав. Брас остави Пиърс с ръце отпред за белезниците, поведе го към тауруса и го вкара на задната седалка. Грисъм се качи отпред при Брас, докато Ник и Уорик се върнаха в тахото.

Докато следваха тауруса към централата, Ник притеснено попита:

— Какво, по дяволите, беше всичко това?

Обикновено невъзмутимият Уорик, чието лице също беше смаяно, поклати глава:

— Това беше най-странната изповед, която съм чувал някога.

— Пред собствената му дъщеря! Защо го направи?

— Не знам — призна Уорик. — Може би е искал да бъде честен… Решил е, предполагам, че е по-добре да го научи от него, отколкото от друг.

— Това е извратено.

Вдигайки рамене, Уорик отхвърли темата.

— Човек никога не ги знае какво ще направят или какво ще кажат, когато най-сетне ги хванат.

 

 

Грисъм се присъедини към Уорик и Ник зад стената от огледално стъкло, за да наблюдава как Брас вкарва унилия Пиърс в стаята за разпити. Брас включи касетофона. В ъгъла униформен полицай снимаше с дигитална видеокамера.

Брас попита:

— Името ви Оуен Матю Пиърс ли е?

— Да.

— Прочетоха ли ви правата ви и разбирате ли ги?

— Да.

— Искате ли да направите изявление?

— Да. — Последва дълга тишина, преди Пиърс да заговори отново. — С жена ми Лин Пиърс се скарахме.

— Продължавайте — каза Брас.

— Напоследък се карахме често.

— Разбирам.

— Нейната религия, тя ни отчуждаваше един от друг. Тя едва не умря или по-скоро реши, че е била на път да умре, както и да е, и сключи някаква… сделка с Бога или Исус. — Поклати глава сковано. — Когато бяхме по-млади, тя беше страхотна. Красива. Обичаше да казва, че ще пробва от всичко по веднъж. Сексът беше невероятен… Нямаше никакви задръжки.

Ник и Уорик се спогледаха зад стъклото — начинът, по който Пиърс говореше за жена си, и то когато правеше признание, че я е убил, беше странен и неуместен. Грисъм, от друга страна, не реагираше по никакъв начин. Подпрял брадичка с ръка, той изучаваше Пиърс като буболечка.

— Казвам ви, никакви — казваше Пиърс и се усмихваше, спомняйки си. — По отношение на никого. Правихме разни големи дивотии през годините и на двамата ни харесваше.

— Тогава ли дойдоха наркотиците?

Пиърс натисна с длани масата пред себе си, въздъхна и усмивката му изчезна.

— Да… тогава, когато купонясвахме, често се друсвахме — с трева, хапчета, но най-крайното нещо беше кокаинът. Всъщност точно наркотиците накараха Лин да стане религиозна.

— Преди малко казахте, че е станала религиозна, защото за малко щяла да умре.

— От наркотици. Колабира от някакъв кокаин, аз я откарах в спешното… оправи се, но си изкара акъла. И изведнъж, какво да видя, ходи на църква и на всеки двайсет минути ми натяква за всемогъщата ми душа.

— Опишете какво се случи в деня, в който почина жена ви.

— Скарахме се.

— Разкажете ни подробно.

Нова въздишка.

— Ами… скарахме се. Лин искаше да прати Лори в някакво частно училище, някакъв християнски пансион в Индиана. Лори не искаше да ходи, а и аз бях против. Лори не можеше да се опълчи срещу майка си и аз бях този, който я защити. Както и да е, скандалът се задълбочи.

— Госпожа Пиърс защо искаше да отпрати Лори?

Пиърс се размърда на стола си.

— Преди да се появи Гари Блеър, Лори беше доста дива. Лин веднъж откри трева в стаята й, освен това се срещаше с разни изпаднали типове. И тогава Лин започна да говори за това християнско училище.

— Значи въпросът стоеше от известно време?

— Да. От може би шест месеца. Лори тръгна на църква, започна да се среща с Гари, за да достави удоволствие на майка си. Но не беше достатъчно. Лин продължаваше да иска да я прати в някакъв клас на светици, да я „сближи с Бога“. Лин искаше да превърне Лори в свой скапан клонинг.

— А вие не се съгласявахте?

— Разбира се, че не. Не исках дъщеря ми да стане същата скована гъска, която непрекъснато съди хората, в каквато се беше превърнала жена ми.

— И така, скандалът се задълбочи. Продължете.

— Крещяхме си един на друг и Лин излезе в гаража, един вид… искаше да каже, че не иска да говори повече за това. Беше го решила и това беше краят, и ако се опитах да спра Лин, тя щеше… да каже на полицията, че взимам наркотици.

— Продължавахте ли да взимате?

Той кимна.

— Моля ви, господин Пиърс, кажете го.

— Все още взимах наркотици.

— И скандалът се премести в гаража, така ли?

— Да… Да. Лин каза, че иска да излезе с колата, да се махне от мен, но аз исках да разрешим въпроса. — Пиърс затвори очи, главата му клюмна напред. — Бях скрил пистолет в гаража… Чувствах, че имам нужда от защита.

— От кого?

— От Кевин Садлър. Наричат го Лил Мо. Моята връзка, моят дилър. Дължах му пари. Затова и имах пистолет.

— Добре. Продължавайте.

Пиърс вдигна рамене.

— Отидох и го извадих изпод пейката с инструментите, където го държах. Насочих го срещу нея, само за да я уплаша, наистина. Казах й да не ходи никъде, иначе… Тя каза, че съм грешник и ще отида в ада. И тогава я застрелях.

— Къде беше Лин Пиърс, господин Пиърс? В гаража ли стоеше, когато я застреляхте?

Той поклати глава.

— Не. Лин вече беше влязла в колата и я беше запалила. Застрелях я през страничното стъкло от страната на шофьора.

— И после?

Вдигайки рамене, Пиърс каза:

— Ами тогава се панирах. Знаех, че трябва да се отърва от тялото. Заради професията си поназнайвам малко за анатомията. Не се гнуся от нищо, свързано с човешкото тяло. Лил Мо беше в затвора и реших, че мога да използвам неговата къща, без никой да разбере.

— Кога го направихте?

— Същата нощ, по-късно. Веднага щом я застрелях, оставих тялото на Лин Пиърс в багажника, увито в стар брезент, почистих колата и отидох до къщата на Лил Мо. Оставих я там, в гаража. После отидох пеша до търговската зона, хванах си такси и се върнах вкъщи, тъкмо преди да се появят семейство Блеър да хлопат на вратата и да търсят Лин… Вижте, не исках Лори да разбира какво съм извършил, очевидно… а винаги съм си вкъщи за вечеря. Така че се прибрах вкъщи и се върнах у Лил Мо, след като отдавна вече се беше стъмнило. Тогава карах джипа.

— И после какво стана?

— Отнесох Лин вътре в къщата, долу в мазето… и я нарязах на парчета с електрическия ми трион. — Най-сетне маската на самообладание, която Пиърс си беше наложил, започна да се пропуква, сълзи потекоха по лицето му, въпреки че той сякаш не ги забелязваше. — Увих я в завесата за душа, или по-скоро в парчета от завесата, после поставих… пакетите в пликовете за боклук, заедно с триона. Сгънах окървавения брезент и го сложих в отделен плик. Сложих камъни от двора до къщата на Лил Мо за тежест. След това постлах още найлонови пликове по пода на джипа и я оставих върху тях. Взех лодката на Лил Мо, на джипа имам кука за ремарке… и отидох до езерото Мийд. Обикалях и хвърлях торбите в езерото, докато най-накрая не се свършиха. Беше… спокойно. Красива нощ.

— Това ли е всичко?

Пиърс отпусна рамене.

— Не е ли достатъчно?

Скоро дойде униформен служител да ескортира Пиърс, а Брас се присъедини към криминалистите в съседната стая за наблюдение.

— Как ви се стори разказът? — попита Брас самодоволно.

Грисъм не каза нищо. Лицето му остана безизразно, с изключение на напрегнатия поглед.

— Какво има Гил? — попита Брас леко нервно. — Той си призна! Животът е хубав. Хванахме лошия. Нали това ни беше целта?

Грисъм изкриви уста в подобие на усмивка.

— Хванахме един лош наистина, но не убиеца на Лин Пиърс.

— Какво? Чакай малко! Кучият син си призна.

— „Кучият син“ излъга — каза Грисъм.

Уорик се намеси:

— Значи тогава е много сложна лъжа, Грис.

— Като всеки добър разказ в него имаше елементи и на истина… Например, наистина е нарязал тялото, тази част от признанията му е истина. Само дето не е убил жена си.

Ник гледаше напрегнато и с усмивка каза:

— Забеляза ли, че се разрева чак когато започна да говори как я е нарязал, а докато описваше убийството беше абсолютно невъзмутим.

Брас изглеждаше сякаш някой го е залял с вода, но пък той си изглеждаше така през по-голямата част от времето. Все пак ядът му си личеше ясно, когато се обърна към Грисъм:

— Имаш ли представа колко мразя, когато ми сервираш такива неща?

Грисъм се усмихна с ужасната си ангелска усмивка.

— Мразя да нося лоши новини, Джим… Но доказателствата не лъжат.

— Хората лъжат — каза Ник.

— Пиърс лъже — каза Уорик.

Брас вдигна ръце, че се предава.

— Добре, кажете ми защо.

Лицето на Грисъм стана сериозно.

— Пиърс каза, че е стоял извън колата и е застрелял жена си през стъклото, нали така?

— Да.

— От разследването знаем, че вътре в колата не са намерени почти никакви стъкла, а кръв има само по седалката на шофьора. Ако Лин Пиърс е била застреляна отвън, стъклото щеше да се изсипе вътре, кръвта й щеше да опръска и олее цялата седалка до шофьора. Освен това той каза, че е станало в гаража. Онзи гараж беше чист.

Лицето на Брас успя да помръкне още.

— Значи все още имаме убиец на свобода?

— Да — каза Грисъм, кимвайки, — но знаем кой е.

— Така ли? — попита Брас.

Лицата на Уорик и Ник задаваха един и същи въпрос.

Грисъм вдигна наставнически показалеца си.

— Спомняте ли си, че когато арестувахме Пиърс, той направи онова прочувствено неестествено признание пред дъщеря си.

— Да, спомняме си — каза Уорик. — И двамата с Ник си помислихме, че е повече от странно.

Грисъм попита:

— И защо един баща ще си признава, че е убил мама пред скъпата си дъщеря, освен ако…?

Ник се ококори и отметна глава назад, схващайки мисълта на Грисъм.

— Освен ако не си сверяват версиите.

— Мамка му! — каза Уорик. — При това точно под носа ни.

— Трябва да се върнем в замъка за последен път — каза Грисъм. — Кралицата е мъртва, а кралят прикрива принцесата.