Макс Алън Колинс
Греховният град (8)

8

Езерото Мийд е създадено от язовир Хувър, който прегражда водите на река Колорадо. По-надолу по течението и язовирът Дейвис образува езерото Мохави и тези две сътворени от човека водни пространства заедно с околната пустиня представляват Националният парк за отдих „Лейк Мийд“ — шест хиляди квадратни километра площ, заделени през 1964 г. от федералното правителство за почивка и забавление на американския турист. Хладните води на езерото Мийд бяха идеални за плуване, разходки с лодка, водни ски и риболов.

Но някои хора имат странни разбирания за забавление, поради което криминалистите познаваха добре района. Ник Стоукс и Уорик Браун тъкмо си тръгваха в края на още една дълга смяна в деня, след като „Тойотата Авалон“ беше открита на летище „Маккарън“, когато се получи телефонно обаждане и Грисъм ги прати да действат, съобщавайки им ново разкритие, този път зловещо.

И така, за пореден път, трима криминалисти от нощната смяна заедно с шефа си влачеха уморени кокали под слънчевите лъчи. Или поне Уорик и Ник бяха уморени. Грисъм никога не изглеждаше точно уморен, но пък и никога не изглеждаше особено енергичен, освен когато улика раздвижваше адреналина му.

Скоро Уорик вече караше едно от черните тахота на екипа по булевард „Лейк Мийд“, Шосе 147, покрай възвишението Френчмънс Маунтин и към парка, следвайки виещия се път на запад от притока Джипсъм Уош и после надолу по панорамния път покрай езерото. Пейзажът беше див и неспокоен като самия Стар запад, ръбест и хаотичен. Господ се беше изявил като художник абстракционист, издялквай скалите в безброй форми в дъга от сурови цветове — снежнобели, облачно — сиви, нежно — виолетови и огненочервени.

Уорик зави в паркинга за организирани разходки из езерото Мийд, след него таурусът на Брас отби и паркира до тях.

Есенната утрин беше хладна, като за яке. На този етап никой не се занимаваше с полевите инструменти: първо искаха да добият представа за терена, или може би по-скоро за езерото — безкрайната шир, която блестеше наблизо. Грисъм и Ник излязоха от колата и тръгнаха след Уорик. На няколко крачки се спряха пред мъж в кафеникава униформа, който стоеше до пикап на Американското дружество за защита на рибите и дивите животни.

— Уорик Браун — представи се криминалистът, посочвайки личната карта на врата си. — От криминалния отдел на Лас Вегас.

— Джим Тилсън, от Американското дружество за защита на рибите и дивите животни.

Двамата си размениха учтиви усмивки и ръкостискания — Уорик още не си беше сложил латексовите ръкавици.

— Това е Ник Стоукс, криминалист — продължи Уорик, когато останалите членове на групата се присъединиха, и нашият шеф Гил Грисъм и капитан Джим Брас от отдел „Убийства“.

Тилсън им кимна — още учтиви усмивки, още ръкостискания.

Уорик изучаваше мъжа, смръщил вежди.

— Имам чувството, че ви познавам, господин Тилсън.

Искрена усмивка набръчка лицето на Тилсън, разкривайки редица неравни, но много бели зъби.

— Играх малко баскетбол, в „Невада Рино“, после в Континенталната баскетболна асоциация за няколко години… докато не си прецаках глезена.

Щраквайки с пръсти, Уорик каза:

— Да, да, спомням си ви! Скачащият Джими Тилсън. Играхте известно време и в „Нъгитс“.

Тилсън кимна.

— Беше отдавна.

— Господин Тилсън — каза Грисъм — защо ни се обадихте?

Тилсън заобиколи пикапа.

— Ей там… не е приятна гледка.

Грисъм се усмихна леко.

— Гледката рядко е приятна.

Прекосиха паркинга и отидоха до брега на езерото, където малки вълнички се плискаха в наклонения цимент. Плоскодънната лодка на дружеството беше привързана на кея, където спираше корабчето за излети. Ако човек се вгледаше, можеше да види корабчето в далечния край на езерото, но не това бяха дошли да видят. Уорик се втренчи в плоското дъно на лодката — в средата лежеше нещо, покрито с брезент.

— Сутринта бях на езерото за проби — каза Тилсън мрачно.

— Проби ли? — попита Грисъм. Тилсън сви рамене.

— Проверявах химическите замърсявания на езерото на различна дълбочина. Това е постоянна грижа на нашето дружество. Както и да е, взимам контейнера и започвам да вдигам котва, за да се преместя на друго място. И тогава тъпата котва се закачва за нещо. — Отново свиване на рамене. — Случва се от време на време. Доста боклук се е наслоил в това езеро с годините.

— Представям си — каза Брас, колкото да поддържа разговора.

— И така — продължи природозащитникът, — започвам значи аз да дърпам веригата на котвата, за да я прибера, а тя, мамка му, тежи адски. — Тилсън се приближи към лодката, хвърли един поглед на паркинга, за да се увери, че наоколо няма никой, и отметна брезента. — И ето какво се оказа.

Дори Грисъм потрепери.

— Страшен улов — каза Ник тихо.

Езерото беше избелило парчето плът до сиво-бяло, като цвета на стар вестник. Някой беше разрязал тялото точно над пъпа и близо до върха на бедрената кост, оставяйки само задника, вагината и горната част на бедрата. Разнесе се тежка миризма на разложено и Уорик се насили да диша през устата.

— Това ли е всичко, което открихте? — попита Ник, гледайки намръщено парчето труп.

— Да, това е всичко.

Грисъм се бе вторачил в езерото.

— Господин Тилсън, можете ли да ни кажете точно къде намерихте това тяло?

Тилсън погледна към водата и махна с ръка.

— Право напред, на повече от километър и половина.

— Имате ли GPS? Глобална позиционираща система.

Кимайки, Тилсън каза:

— Включих я, но тъпото нещо изгасна. Предполагам, че батериите са се скапали.

— Можем да пратим водолази — предложи Ник. Грисъм и Тилсън едновременно поклатиха глава, но Брас беше този, който каза:

— Прекалено дълбоко е.

— Близо двеста метра на места — допълни Тилсън.

— И освен това — каза Грисъм — няма как да разберем на колко различни места са били изхвърлени частите.

— Ами ако минем езерото с драга — попита Ник. Тилсън каза:

— Не може да се мине с драга езеро от шестстотин трийсет и два квадратни километра, което човече, е само водата, да не говорим за хиляда и стоте километра бряг. А ако вземем целия район, имаме два пъти площта на Роуд Айланд.

— А тук идват над десет милиона посетители годишно, нали господин Тилсън? — попита Грисъм.

— Точно така, сър.

— Доста заподозрени — каза Уорик.

И въпреки това всички знаеха, че ако този торс е на една конкретна изчезнала жена, един определен заподозрян щеше да оглави техния списък. Уорик, освен това знаеше, че Грисъм, чийто мозък сигурно трескаво обмисляше възможността това да са останките от Лин Пиърс, никога не би поощрил такова прибързано заключение.

— Ясна ми е картинката — казваше Ник. — Какво тогава можем да направим?

Уорик се усмихна мрачно и предложи:

— Можем да направим ДНК изследване на тази част от тялото, и да се надяваме, че ще идентифицираме жертвата.

И отново нито криминалистите, нито детективът от полицията изрекоха онова, което всички си мислеха.

— Господин Тилсън — каза Брас, готов да включи миникасетофон — можете ли да ни кажете какво точно се случи тази сутрин? С подробности?

Въпреки че новата версия на историята отне повече време, тя добави съвсем малко към първия, по-наситен разказ на Тилсън.

— Видяхте ли нещо необичайно на езерото тази сутрин? — попита Брас.

Тилсън погледна Брас ококорено и посочи към лодката.

— Освен онова — каза детективът бързо. — Други лодки, подозрителни действия, каквото и да е, което да си заслужава да се отбележи?

Природозащитникът се замисли внимателно върху въпроса. Най-сетне рече:

— Имаше няколко лодки… но лодки винаги има. Не видях нищо странно, като например някой да изхвърля нещо във водата. А ние следим за такива неща.

Брас продължи да разпитва Тилсън още няколко минути, без да научи нищо ново. Тилсън поиска разрешение да говори с някои от служителите на парка, които нервно се мотаеха отстрани. Брас потърси с поглед съгласие от Грисъм и разреши.

Най-накрая Брас се обърна към Грисъм:

— Не можем да тръгнем по къщите със снимка на това и да питаме дали някой няма да го разпознае.

Бяха застанали до плоскодънната лодка. Грисъм вторачен в торса, сякаш очакваше да проговори. После каза на Брас:

— Има цяла камара улики тук.

— Майтапиш ли се?

Грисъм откъсна поглед от торса и погледна Брас изпепеляващо. После отново прикова очи в уликите и каза:

— Виж ръбовете.

Криминалистът посочи първо кръста, а после и нащърбените прорези върху бедрата. Уорик и Ник гледаха с интерес.

Грисъм каза:

— Ще разберем с какво са направени разрезите — това ще ни помогне. Тя ще ни проговори… вече ни говори.

Ник снимаше, докато Уорик внимателно претърси лодката за други улики. След като Ник засне торса, както си беше в лодката, двамата криминалисти го отделиха от омотаната котвена верига и внимателно го преобърнаха.

Ник потрепери.

— Остави белег…

— Грис! — извика Уорик. — Ела да видиш нещо.

Докато идваше от мястото, където си беше говорил с Брас, Грисъм се провикна:

— Какво?

Уорик вдигна вежда и посочи торса с драматичен жест.

Поглеждайки надолу, Грисъм видя как от прорез в гърба се подаваше чревна тъкан, като салфетки „Клинекс“ от картонена кутия.

Брас се присъедини към групата.

— Открихте ли нещо?

— Тоя, който я е нарязал, е направил грешка — каза Грисъм. — Опитал се е да пререже пелвисната кост. Но какъвто и инструмент да е използвал, той се е оплел и когато го е издърпал, острието се закачило за червата.

Уорик не знаеше кое беше по-зловещо: торсът или задоволството, с което Грисъм съобщи за „грешката“ на касапина. Но също така отбеляза и че Грисъм неволно нарича неизвестния убиец „той“.

 

 

На криминалистите им трябваше един час да си свършат работата, през който се появи линейка, както и новинарските минибуси на четирите местни телевизионни канала. Униформени полицаи държаха репортерите и операторите на разстояние, но Брас нямаше как да се измъкне, без да говори с тях.

Гил Грисъм не завиждаше на Брас за тази част от работата му. Шефът на криминалистите наблюдаваше как детективът отива при тълпата репортери. Това беше пресметнат ход от страна на Брас: ако камерите бяха фокусирани върху него, нямаше как да снимат натоварването на тялото в линейката.

Грисъм гледаше как четирима репортери и техните оператори си търсят място, като всеки тикаше микрофона си в затворената уста на Брас. Грисъм разпозна Джил Ганайн. Тя го беше интервюирала неведнъж и за журналистка му беше симпатична. До нея Стан Купър се опитваше да избута Ганайн настрани, без да си личи. Катлийн Трайнър се блъскаше напред-назад около другите двама като териер, докато нейният грубоват оператор не успя с лакти да си проправи място до Купър и да й осигури малко пространство. Ганайн зададе първия въпрос.

— Капитан Брас, това тялото на Лин Пиърс ли е, изчезналата видна общественичка на Вегас?

Остави на пресата да зададе въпроса, който никой от тях не беше изрекъл. И кога точно преоткрилата Бога домакиня от предградията Лин Пиърс беше станала видна обществена фигура?

На Грисъм му се щеше телевизионните хиени да не бяха стигнали толкова бързо до заключението, че това е Лин Пиърс. Още повече му се щеше самият той да можеше да се въздържи от това заключение. Торсът би могъл в края на краищата да е на някоя от стотиците изчезнали жени. Улики, каза си той, само чакай уликите и всичко ще стане ясно.

— Нямаме нови сведения за Лин Пиърс — каза Брас.

Купър го прекъсна.

— Но сте намерили тяло?

Брас изглежда не беше сигурен как да отговори.

— Не е съвсем вярно — каза той най-сетне.

Беше добро измъкване, помисли си Грисъм, но докато слушаше репортерите и детектива да си играят на въпроси и отговори, Грисъм държеше под око Нед Пети. Придвижвайки се внимателно, репортерът с невинната физиономия беше почти минал лентата, поставена от полицаите и заедно с оператора се приближаваха към линейката. Репортерът беше вдясно от Грисъм, ходеше прегърбен и изглежда никой друг, освен Грисъм не забелязваше приближаването му.

Грисъм се промъкна зад линейката, за да не го хванат камерите, заобиколи, скри се зад отворената задна врата на линейката и зачака.

Санитарите закараха носилката до задната врата на линейката. Торбата с тялото беше кацнала най-отгоре и доста странната форма на съдържанието се виждаше ясно през черния найлон. Пети пристъпи напред с вдигнат микрофон и каза:

— „Бърза помощ“ на окръг Кларк натоварват тялото…

— Мога ли да ви помогна? — попита Грисъм мило, като излезе иззад вратата и застана точно на пътя на обектива.

На Пети не му мигна окото. Репортерът се извъртя и каза:

— Тук е един от топ следователите на Лас Вегас, самият той понякога е повод за противоречия — Гил Грисъм. Господин Грисъм, какво можете да ни кажете за жертвата?

И Пети ръгна микрофона в лицето на Грисъм като пистолет.

Запазвайки самообладание, Грисъм разкри възможно най-малко пред камерата — безизразно лице и няколко думи:

— На този етап, нищо.

Пети заговори в микрофона мелодраматично:

— Това на носилката не изглежда като човешко тяло.

Микрофонът се върна рязко при Грисъм, но той каза само:

— Това не е въпрос.

— А вие мислите ли, че сте намерили Лин Пиърс?

Отново повдигане на рамене, този път подчертано от рязкото „Без коментар“.

Най-сетне вратите на линейката се затвориха зад него, от „Бърза помощ“ натовариха всичко и колата тръгна — без сирена, закъде да бърза? Но въпреки това групата репортери се изсипа от паркинга и се втурна в преследване на линейката.

Останали сами, Ник, Уорик и Грисъм си събраха нещата и най-сетне си тръгнаха, та езерото Мийд да започне да се връща към нормалния живот — туристите скоро щяха да се радват на отразеното в езерото слънце, без да подозират за мрачните събития от сутринта.

 

 

Тази нощ, няколко часа преди официалното начало на неговата смяна, Грисъм, облечен със синя престилка върху всекидневните си дрехи, се намъкна в моргата, където д-р Робинс все още не беше прибрал торса от масата.

Цяло тяло, женско тяло, на Лин Пиърс. Вече е мъртва. В тясна баня, тялото лежи във ваната, лишено от женственост, лишено от достойнство. Електрически трион кашля и се дави и плюе, оживява и после ръмжи като побеснял звяр.

Първо ръфа ръцете при раменете, после краката над бедрената става. Ръфащото острие яде врата, прекъсва гръбначния стълб, нерви и мускули. Тялото е без крайници, без глава.

Животното се храни, но господарят му се насочва прекалено надолу и триона засича в средата на костта на пелвиса и острието е издърпано зверски, изтегляйки с него и кълбо черва. С изръмжаване острието отново се връща към живота и този път господарят се насочва по-нависоко и пронизва тялото точно над пъпа.

Слага парчетата в пликове за боклук с нещо за тежест и ги нахвърля в багажника на кола, отива с колата до езерото Мийд, натоварва ги на лодка под прикритието на нощта и ги изхвърля в тъмните води, тук-там, разпръснати по пясъчното дъно, за да не бъдат открити никога. Но едно парче някак си се освобождава, избягва от дълбините, изплува по повърхността, без ръце, без крака намира пътя към лодката на природозащитника.

При приближаването на Грисъм, Робинс вдигна поглед. Патологът беше работил е Грисъм при толкова много аутопсии, че двамата отдавна бяха изгубили бройката. Робинс също носеше синя престилка.

— Нали знаеш — каза патологът, представяйки внимателно очевидното, — че ДНК изследването ще отнеме време, неизбежно е.

Грисъм вдигна рамене.

— Дойдох да разбера сега какво знаеш.

С помощта на единствената си метална патерица, Робинс изнавигира около масата.

— Мога да споделя предварителните си наблюдения.

Само сянка на усмивка се появи в ъгълчето на устата на Грисъм.

— Защо не?

— Виж това. — Робинс посочи белег от шев до вагината. — Родила е поне едно дете.

Грисъм кимна рязко и продължи:

— Преди или след смъртта е била разчленена?

— След смъртта. — Робинс махна с ръка. — Няма натъртвания при разрезите. Ако е била жива…

— Щеше да има натъртвания по ръба на разрезите. Ако не е починала от разчленяването, тогава от какво?

Робинс поклати глава и повдигна вежда.

— Няма други рани. Резултатите от изследванията за токсини ще са готови най-рано след няколко дни… Честно да ти кажа, Гил, нямам и най-малка представа как е умряла.

— Тя е мъртва.

— Да. Спор няма. Но ако изследванията за токсини не покажат нещо, а аз се съмнявам, че ще покажат, може и никога да не разберем причината за смъртта.

— Други добри новини?

— Едно много полезно разкритие — петно по рождение на лявото бедро. — Придърпвайки светлината по-близо към торса, Робинс освети мястото, което самият Грисъм беше мярнал още на езерото.

Грисъм потри чело.

— Бъди така добър да откриеш още нещо.

— Ами, всъщност тъкмо започвахме — каза Робинс, докосвайки ъгъла на масата, сякаш така можеше да установи връзка с жертвата на масата пред него.

— Какво още?

— Ще отделим плътта от торса.

— Добре. Може би костите ще ни проговорят.

— Да. Да се надяваме, че имат да ни казват нещо интересно.

— Често е така — каза Грисъм. — Благодаря, докторе. Пак ще дойда.

— Сигурен съм.

Грисъм се върна обратно в стаята за почивка, където Уорик и Ник седяха, всеки с чаша кафе, сгушена в ръката. Кафето миришеше на изгоряло, а хладилникът в ъгъла беше започнал да жужи досадно. Въпреки че му беше приятно да работи „гробарската“ смяна — защото му помагаше да избегне доста от политическите глупости и досадните чистачи от девет до пет — Гил Грисъм се чудеше защо неговият колега от дневната смяна, Конрад Екли, така и не се наканваше да оправи хладилника… да не говорим пък да научи хората си да не оставят кафето в каната толкова дълго, че да приюти нови форми на живот. Това беше един от малкото научни опити, на които той беше противник.

Предавайки на Ник и Уорик думите на Робинс, Грисъм заключи:

— Искам да знам коя е тя.

Уорик поклати глава.

— Може да трябва много време.

Тонът на Грисъм стана леден.

— Искам сега да знам. Не след месец или дори след седмица, когато имаме резултатите от ДНК изследванията, а сега. Намерете начин, хора — нареди Грисъм, отправяйки се към вратата, — намерете начин.

Като продължаваше да клати глава, Уорик извика:

— Грис! В този град всеки месец изчезват двеста души, както знаеш… и много от тях са жени. Как ще намериш само една от тях без ДНК?

Вече на вратата, Грисъм отвърна:

— Елиминирайте изчезналите жени, които не са раждали.

Уорик, се замисли и добави:

— И онези, които не са бели.

Ник кимаше.

— И после ще установим коя е имала такова рождено петно на лявото бедро.

— Виждате ли — каза Грисъм с онази ангелска усмивка, която подлудяваше хората му. — Имаме доста неща.

Минути по-късно Грисъм вече се беше върнал в кабинета си и седеше зад бюрото под обвинителния поглед на организмите в бурканите по рафтовете. На бюрото го чакаше доклад от гласовия анализ на касетата, доставена от семейство Блеър и той го прочете нетърпеливо.

Никога не би си признал пред репортерите и със сигурност не и пред екипа си, но Грисъм се бореше със слаб, ала настойчив глас в дъното на главата му, който му казваше, че току-що бяха открили Лин Пиърс.

И тъй като един от основните му принципи беше, че доказателствата не идваха сами при теб, а ти отиваш при тях, Грисъм вдигна телефона и набра Брас.

— Джим, имаш ли подробно описание на Лин Пиърс, освен снимката, която съпругът й ни даде?

— Нямам, но служителят, който говори с Оуен Пиърс по телефона… има. Защо, какво искаш да знаеш?

— Отличителни белези?

Чуваше как Брас прелиства някакви листа.

— Малък белег на лявата й ръка — каза Брас — белег от шев при раждане, синкаво рождено петно на дясното рамо…

Торсът нямаше лява ръка, нито дясно рамо.

— … и друг рожден белег ъ-ъ… на лявото бедро.

Грисъм издиша дълго и бавно.

— Джим, това е била тя в езерото Мийд.

— Мамка му — каза Брас, разочарованието си личеше в тона му. — Надявах се…

— Аз също.

— Но ако е била убита, поне имаме нещо, за което да се захванем. Трябва да посетим Пиърс преди медиите… — Телефонът замря.

— Джим, какво има?

— Тъкмо включих телевизора, за да проверя… закъсняхме. Вече го дават по осми канал.

— Ще ти звънна отново веднага — Грисъм затвори и тръгна бодро към стаята за почивка, като извади в движение мобилния си телефон и набра Брас. В стаята за почивка — Уорик и Ник отдавна си бяха тръгнали — включи портативния телевизор на бара и натисна осми канал. Чу телефонът да изписуква веднъж и Брас вдигна.

— Включил съм го — каза Грисъм.

Гледаха как Джил Ганайн стои до Оуен Пиърс. Терапевтът, облечен в тъмен анцуг, бе надвиснал над дребната репортерка, на портата на къщата си.

— Господин Пиърс, — каза Ганайн с професионален глас и подходяща усмивка — както знаете, разчленените останки на една жена бяха извадени от езерото Мийд тази сутрин. Мислите ли, че това е жена ви?

Пиърс поклати глава.

— Както казах на полицията, Лин ни напусна… мен и дъщеря ми. Лин и аз имахме някои проблеми и тя искаше да остане сама за известно време… Ние непременно ще получим известие от нея.

— Но, господин Пиърс…

— И аз трябва да вярвам, че бедната жена, открита днес е някоя друга… — Той докосна очите си, избърсвайки сълзите… или преструвайки се. — Не пожелавам на никого такава трагедия, но… аз… съжалявам… Мога ли да кажа нещо на жена си?

Камерата от едър план на болезнено напрегнатата Ганайн се фокусира върху Пиърс. Едрият мъж се успокои, прекара ръка през лицето си и погледна в обектива.

— Искам само да кажа на Лин, ако слушаш или гледаш, моля те, обади се вкъщи, обади се на Лори… това е важното. Така искаме да чуем гласа ти.

Кимайки леко с разбиране, Ганайн се обърна към камерата, докато Пиърс изчезваше зад външната си врата.

— Това е нашият репортаж от къщата на Пиърс, където малкото семейство все още се надява, че госпожа Пиърс е жива и здрава… че скоро ще им се обади… С вас бях аз, Джил Ганайн от „KLIS News“.

Грисъм изключи телевизора с щракване.

— Вярваш ли на тия глупости? — попита Брас в ухото на Грисъм.

— Аз какво вярвам няма значение. Мелодраматичните телевизионни новини нямат никакво отношение към случая. Важни са единствено доказателствата.

— Като например рождено петно?

Грисъм каза:

— И касетата.

— Мамка му! Почти бях забравил за тая касета.

Грисъм каза:

— Тъкмо получих гласовия анализ и със сигурност говори Пиърс. Заплашва да нареже жена си на малки парченца, а ние намираме парче от жена му…

— Обаче не „малко“ парченце.

— Не, но с рождено петно като онова, което се знае, че жена му е имала. Мога ли да предположа, капитан Брас, че скоро ще посетите Оуен Пиърс?

— Да се срещнем при моята кола.