Макс Алън Колинс
Греховният град (16)

16

Катрин и Сара вече се бяха върнали. Грисъм ги заведе в кабинета си, където те му разказаха успешния край на техния случай. И двете изглеждаха в лек шок и Грисъм ги посъветва да се прибират вкъщи.

— Утре ще говорите с психолога — каза той на Катрин.

— Страхотно — отвърна тя с мрачна усмивка.

— А после балистичната експертиза.

— Всичко беше съвсем законно — каза Сара, поклащайки глава.

— Сигурен съм. Отивайте си сега вкъщи и си починете.

Катрин гледаше изучаващо Грисъм.

— И защо си така възбуден?

— Аз? Възбуден? Аз не се възбуждам.

— О-о, да, как ли пък не… когато откриеш нещо любопитно на мястото, където е извършено престъпление например… или когато си на финалната права на някое разследване.

Грисъм призна, че той, Брас, Уорик и Ник смятат още веднъж да претърсят дома на Пиърс.

— Идваме и ние — каза Катрин.

— При всички положения идваме и ние — потвърди Сара.

— Не. Казах, отивате си у дома.

— Смяната ни още не е свършила — настоя Сара.

— Къщата е голяма — каза Катрин. — Помисли си: четири ръце повече ще търсят улики…

 

 

След по-малко от час Брас и криминалистите от нощната смяна отново стояха във фоайето на дома на Пиърс — всички: Ник, Уорик и Грисъм… а също и Сара и Катрин.

Грисъм погледна втренчено Катрин, която държеше куфарче с инструменти в ръката си.

— Сигурна ли си, че ти е до това?

— Не — каза Катрин. — Бих предпочела да си седя вкъщи и да си мисля какво точно ще кажа на психолога утре.

— Ще приема, че това е сарказъм — каза Грисъм.

— И още как — каза Катрин — Ще започваме ли вече?

Грисъм ги поведе към всекидневната, където всички, включително и Брас, си сложиха латексови ръкавици. И петимата носеха полевото си оборудване. В отсъствието на семейството къщата беше мъртвешки, почти гробовно, тиха. Въпреки възбудата, съпровождаща това, което Катрин бе нарекла „финалната права“, Грисъм почувства как през корема му плъзва разкаяние. Съжаляваше не само за това, което се бе случило на Лин Пиърс, но и за това, което щеше да се случи в идните часове. Ник попита:

— Смятаме ли, че пистолет 44-ти калибър е оръжието на престъплението?

— Доста е вероятно — каза Грисъм.

— Ще ти кажа какво е доста вероятно — каза Уорик — Доста вероятно е оръжието да е в найлонов плик на дъното на Мийд.

— Не и ако притесненията на семейството около Кевин Стар са били истински — каза Грисъм.

— Което значи, че той може да е още тук — каза Уорик.

— Къде? — попита Ник.

— Ами да — каза Сара с лека подигравка, — просто питай Грисъм, той ще знае.

Но на лицето на Грисъм беше изписана тайнственост.

— Къде е това местенце в тая къща, където не сме погледнали?

— Майтапиш ли се, Грис? — попита Уорик. — Преобърнахме къщата с главата надолу и обратно около дванайсет пъти.

— Гил — каза Брас, — прекарвам повече време тук, отколкото у дома.

— Спомняте ли си първия път? — попита Грисъм. — Какво беше единственото нещо, за което Пиърс ни помоли?

— Да не безпокоим дъщеря му — каза Ник, следейки внимателно мисълта на Грисъм. — Беше силно травматизирана.

— Точно така — каза Грисъм. — И кой от нас е претърсвал стаята на Лори Пиърс оттогава?

Гледаха се един другиго, но никой не можа да даде утвърдителен отговор. Групата последва бързо Грисъм по витата стълба и скоро стояха в коридора пред стаята на дъщерята.

Плюшени розови килими покриваха пода, легло с розов балдахин заемаше лявата половина на стаята, а няколко плюшени животни бяха превърнали червено — розовата кувертюра в своя джунгла. Точно срещу вратата върху бяло ученическо бюро с едно чекмедже в центъра имаше монитор, клавиатура и мишка. Компютърът беше на пода от ляво на бюрото. От дясната страна имаше бял скрин с четири чекмеджета, върху който бяха наредени още плюшени животни. Покрай стената вдясно имаше телевизор и уредба, разположени върху малък бял шкаф, а след тях се виждаше вратата на дрешника.

Поклонничката на стила готик все още живееше в детската стая, в която беше отраснала.

След като извадиха инструментите си в коридора, те се разпръснаха, стараейки се да не препъват взаимно — всъщност това си беше спалня с нормални размери, но когато вътре работеха шест души, стаята изглеждаше невероятно претъпкана. Катрин пое бюрото и тоалетката, Грисъм леглото, Уорик дрешника, а Ник и Сара шкафа с техниката. След като осветиха с РУВИС леглото, Грисъм пръв възкликна:

— Някой е правил секс на това легло. — Каза го като мечка, надушила мед.

Всички погледнаха към многобройните бели цветчета, искрящи под ултравиолетовата светлина.

— Доста секс — каза Катрин, повдигайки вежда.

След като разглобиха телевизора и уредбата, Сара и Ник докладваха на Грисъм, че не са открили нищо.

Катрин огледа обстойно дрешника, но не намери нищо нито върху него, нито зад него. След това прегледа едно след друго чекмеджетата. Освен няколкото скътани презерватива в третото чекмедже в тях имаше само женски дрехи. Но…

— Следи от бял прах върху бюрото — каза тя.

— Кокаин? — попита Брас.

— Ще трябва Грег да го потвърди, но вярвайте ми… това е кокаин.

Никой не го оспори. Сериозните им лица показваха взаимно съгласие, че въпреки детската обстановка наоколо Лори Пиърс е пораснала и то не по най-добрия начин.

Компютърът, мониторът и клавиатурата не дадоха никакви плодове, но Катрин откри малко пликче в мишката — източникът на белия прах. По-малко от пликчето, което откриха във вентилатора в мазето, това също носеше малкият червен триъгълник — логото на Лил Мо.

Катрин сподели с останалите откритието си и попита:

— Как мислите, Пиърс дали знае, че дъщеря му купува наркотици от партньора му?

— Напомни ми да питам татенцето — каза Брас — веднага след като му връча наградата „Баща на годината“.

На най-горния рафт на дрешника имаше кутии, книги и още плюшени животни. Уорик разлисти дрехите, окачени в дрешника, странна смесица от готическата и малката Лори, но и тук не намери нищо.

Както можеше и да се очаква, подът на дрешника беше задръстен с кутии за обувки. На стената зад висящите дрехи бяха облегнати тенис ракета, бухалка за софтбол, до тях имаше ръкавица и купчина списания — „Саси“, „Спин“, „Сикстийн“. След като изнесе всичко навън Уорик разгледа внимателно пода, осветявайки го с фенерчето си.

В ъгъла откри малка купчинка прах. Хлабава дъска от дюшемето, помисли си той, и заби като лост отвертката си между дъските. Постепенно единият край на дъската се отдели от пода и той извади дъската, после следващата и после още една. След като напъха главата си в дупката и светна с фенерчето вътре, той направи прекрасно, ужасяващо откритие.

Уорик, осъзнавайки значението на откритието, усети как започва да му се повдига.

— Ето го. Намерих оръжието.

Всички си размениха погледи, изпълнени със смесени чувства — никой не беше искал такова развитие.

Уорик сложи в плик пистолета четиридесет и четвърти калибър и после се върна към дупката, откри кутията патрони и още две пликчета кокаин.

— Става все по-готино — каза той мрачно.

— Следваща спирка — семейство Блеър, нали? — Грисъм попита Брас.

Брас използва тефтерчето с телефони на Лори, за да намери номера и го набра на мобилния си телефон.

— Госпожо Блеър, аз съм капитан Брас. Бихте ли проверили къде са синът ви и Лори?

— Не разбирам. Те и двамата са по леглата, спят. Капитан Брас… Гари в неговата стая, Лори в стаята за гости…

— Събудете ги, нека се облекат и… просто стойте при тях, докато дойдем. Нека и съпругът ви бъде с вас, моля ви.

— Капитан Брас, аз продължавам да не разбирам.

Брас не искаше да притеснява жената и затова каза:

— Просто изникнаха няколко нови неща и трябва да им зададем някои въпроси, които не търпят отлагане.

— Добре тогава. Моля ви почакайте.

Брас чакаше, а очите на останалите бяха втренчени в него. Изминаха няколко безкрайни минути преди гласът на жената отново да скочи в ухото на детектива.

— И двамата са изчезнали! Не мога да ги открия никъде в къщата!

— Успокойте се, госпожо Блеър. Ние ще се оправим.

— Но…

— Вие и съпругът ви си останете вкъщи. Някой ще мине покрай вас. Ще открием сина ви и приятелката му.

— Както открихте и Лин?… Извинете ме. Беше неуместно… аз…

— Моля ви, госпожо Блеър. Просто не мърдайте оттам и вие и съпругът ви.

Брас затвори и се обърна към Грисъм.

— Не са там. Лори е изчезнала, както и Гари.

— Къде ли са тръгнали? — попита Сара.

— Дали не са офейкали? — попита Ник.

— Едва ли — каза Грисъм. — Мисля, че идват насам.

— Тук? — попита Сара.

— Носталгия по дома — каза Брас и с кимане потвърди съгласието си с неизказаната мисъл на Грисъм. После посочи откритията на Уорик. — Лори си мисли, че ние отдавна сме се разкарали и татенцето е в кафеза. Но можем да се върнем по време на разследването, а тя има наркотици и пистолет тук.

— Ще иска да се отърве от оръжието — каза Уорик.

— И да използва наркотиците — каза Катрин. Детективът продължи бързо като спешността се отрази и на тона му:

— Да скрием колите зад ъгъла, ако Лори идва, нека не й показваме, че сме тук.

Уорик, Ник и Сара преместиха колите. Грисъм, Катрин и Брас върнаха стаята в изходното й положение, но не върнаха уликите в скривалищата им. Когато триото, занимаващо се с паркирането на колите, се върна шестимата се разпръснаха из къщата. Уорик и Ник поеха мазето, Грисъм и Сара фитнес стаята на първия етаж, а Брас и Катрин отидоха горе в голямата спалня.

След няколко минути вратата на гаража избръмча нагоре, после надолу и Грисъм чу гласове откъм кухнята.

Приглушен глас — този на Гари Блеър — каза:

— Ще изчакам тук… Побързай.

А гласът на Лори Пиърс отвърна:

— Не искаш ли да се качиш горе? Малко купон?

— Не! Искам да се върнем преди нашите да са разбрали. Не се мотай много, Лори!

— Мислех, че ти искаш да се помотаем…

— Просто вземи нещата и да се махаме!

От поста си във фитнес стаята Грисъм и Сара чуха стъпките й нагоре по витата стълба.

След секунди из къщата проехтя реакцията на Лори, разбрала, че тайниците й са открити:

— Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

Момичето летеше надолу по стълбата с див поглед в очите в момента, в който Грисъм и Сара излязоха, за да я посрещнат. Тя замръзна няколко стъпала над тях. След това погледна през рамо — Катрин и Брас бяха точно зад и над нея. Уорик и Ник влязоха във фоайето, като Ник влачеше със себе си за ръката шокирания Гари Блеър.

— Лори Пиърс, — каза Брас с равен тон, който обаче звучеше смразяващо в ушите на тийнейджърката — вие сте арестувана за убийството на майка ви, Лин Пиърс.

— Какво? — избълва Гари Блеър. Той се извъртя и се освободи от хватката на Ник, но после остана на място. Изражението му беше като на дете, което току-що е чуло истината за Дядо Коледа. — Баща й го е направил — той си призна! — Гари погледна възрастните хора, събрани във фоайето. — Вие го чухте, вие всички го чухте!

С поглед, фокусиран не върху Гари, а върху Лори, Грисъм каза:

— Господин Пиърс излъга, синко… Излъга, за да защити дъщеря си.

— Баща ми уби майка ми — настоя Лори. В гласа й се усещаше отчаяние, а на лицето и в жестовете й се четеше възбуда. — И аз и Гари го чухме да си признава — както и вие!

Грисъм изкачи няколко стъпала и се изправи пред Лори, притисната между двете групи възрастни.

— Ние го чухме да признава — съгласи се Грисъм — но също така го чухме и да лъже.

Гласът на Лори беше изпълнен е типично тийнейджърско презрение:

— Откъде знаете?

— Знаем, защото уликите противоречат на това, което баща ти „призна“ — убийството на майка ти не е могло да стане по начина, по който той го описа, Лори. А отпечатъците по пистолета и кутията с патрони ще бъдат идентифицирани като твои.

— Не съм убила мама — каза Лори. — Аз я обичах! Татко я мразеше — и затова я уби!

Брас слезе надолу и леко я хвана за ръката, а Грисъм се отдръпна от пътя, докато слагаха на момичето белезници и й казваха правата й.

Детективът се канеше да изведе момичето от замъка, когато Гари Блеър каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Аз… аз трябва да си отида вкъщи.

Лори изви глава към момчето и му хвърли смразяващ поглед.

— Ти си нещастник — каза тя.

Брас изведе момичето навън, а Грисъм отговори на момчето:

— Ти идваш с нас, Гари. Ти си свидетел.

След като пристигнаха в централата, Брас реши да разпита първо Гари Блеър. В стаята за разпити с тях беше Грисъм, а останалите от екипа гледаха през двойно — огледалното стъкло. Бяха се обадили на родителите на момчето и те идваха към тях.

Брас и малкият Блеър седяха от двете страни на масата. Сълзи се стичаха по бузите на младежа и той трепереше.

— Искаш ли да изчакаме да пристигнат родителите ти, преди да говорим, Гари?

— Не… Аз по-скоро… По-скоро бих говорил без тях.

— Е, те идват.

— Тогава по-добре задавайте въпросите си, защото когато дойдат, млъквам.

— Добре, Гари. Какво стана оня ден?

— К-к… кой ден?

— Кой мислиш?

Момчето преглътна сополи и сълзи и се опита да овладее плача си, преди да отговори. Накрая, втренчен в масата каза с тих, много детски глас:

— Майка й, госпожа Пиърс… майка й ни хвана заедно в леглото, в стаята на Лори. Тя трябваше да си дойде вкъщи няколко часа по-късно, защото беше на църква… но срещата й се отложила и тя се прибра по-рано и ни хвана… да го правим. — Той потръпна при спомена. — Бяхме направили и няколко, нали знаете, магистралки и госпожа Пиърс… намери кокаина на бюрото. Боже как откачи само! Аз просто млъкнах и се опитах да стоя настрана, но те така си крещяха, госпожа Пиърс заплашваше да отиде при мама и да се погрижи да ни разделят мен и Лори. Госпожа Пиърс каза на Лори, че ще я прати в специално училище, някъде извън щата, да се разкайва и да намери Исус. Лудости от тоя тип — но предимно госпожа Пиърс повтаряше, че Лори и аз не трябва да се виждаме повече.

Грисъм попита:

— Къде беше пистолета, Гари? Някъде в гаража?

— Не, в раницата на Лори.

Брас се намръщи.

— Защо там?

Той вдигна рамене.

— Тя беше започнала да купува кокаин от тоя, дето беше връзка и на баща й.

— Господин Пиърс знаеше ли за това?

— Не! Мамка му, не! Но Лори срещнала тоя тип вкъщи няколко пъти, когато идвал да прави бизнес с господин Пиърс.

— Пистолетът, Гари.

— Стигам до там. Лори я беше страх от тоя тип.

Намръщвайки се, Грисъм каза:

— Лил Мо?

— Да, Лори каза, че я свалял, а тя не искала. Каза, че следващия път, когато той, нали знаете, й налети, ще сложи край на това и ще го заплаши с пистолета.

Намръщвайки се при тази мисълта, Грисъм попита:

— Откъде се взе пистолетът?

Брас допълни:

— Това пистолетът на баща й ли беше, Гари?

— Да… тя го взе от някакво чекмедже някъде и баща й дори не разбрал, че липсва.

Брас пое дълбоко дъх, издиша и каза:

— Значи, Гари — какво стана, след като госпожа Пиърс побесня?

— Госпожа Пиърс каза, че се качва в колата и отива право у нас да каже на нашите какво става.

— Родителите ти не знаят, че водиш сексуален живот? Че използваш наркотици?

Той поклати глава. Брас каза:

— Госпожа Пиърс заплаши да отиде у вас. После какво?

— Лори я последва до гаража, като й викаше по целия път, но някак повече… вече не се опитваше да спори с нея, молеше й се. Качи се в колата с майка си, за да се опита да я убеди да излезе. И после потеглиха, като още си крещяха.

— Знаеше ли, че Лори е взела пистолета със себе си?

— Не беше в кухнята на барплота… в раницата.

— Какво направи после, Гари?

Той вдигна рамене.

— Просто си взех нещата и си отидох вкъщи, надявайки се, че госпожа Пиърс няма да се появи и да срути всичко около мен. А после, когато Лори и майка й не се появиха, си помислих, че са се разбрали — че тя е убедила майка си да не казва на нашите. По-късно вечерта Лори се обади да каже, че майка й е заминала на някъде. Нали знаете имала нужда от време да помисли и прочее след шока от това, което разбрала за Лори и мен.

— Значи не си знаел, че госпожа Пиърс е мъртва?

— О, не. Лори ми каза, че вие смятате, че майка й е мъртва, но аз всъщност не знаех, докато не чух баща й да си признава. Мислех, че казва истината… Сигурни ли сте, че не е така?

Разпитът продължи още малко, но не разкри нищо ново, а после семейство Блеър пристигнаха и Брас и Грисъм ги оставиха сами със сина им, след като посъветваха младежа да бъде откровен с родителите си.

— Или ти ще им кажеш, Гари — каза Брас — или аз.

 

 

Разпитът на Лори Пиърс не започна добре. Водеха го пак Грисъм и Брас, докато останалите криминалисти гледаха през двойно — огледалното стъкло. Момичето отказваше да отстъпи от версията на баща си.

Наблюдавайки разпита, Катрин каза на Сара:

— Тя е умно дете. Знае, че ако си държи устата затворена, баща й ще опере пешкира.

— Това е жестоко — каза Ник. Сара добави:

— Също като да убиеш майка си.

Грисъм все още не беше задал никакви въпроси. Протоколът даваше тази чест на Брас, но детективът не стигаше доникъде. Беше очевидно притеснен и погледна ококорено Грисъм, давайки му позволение да се пробва.

— Лори — каза Грисъм — аз съм криминалист.

Лори Пиърс вдигна поглед, лицето й беше изтощено, с всеки изминал час сякаш остаряваше с години. Тя събра известно презрение към възрастния:

— И защо да ми пука?

— Знаеш ли какво е криминалист? Какво прави той?

Момичето се взираше право напред, избягвайки спокойния, но пронизващ поглед на Грисъм.

— Аз работя с улики — каза той. — Като откриването на твоите отпечатъци върху онзи пистолет.

Лори изглежда не обърна никакво внимание.

— Знаеш ли какво ми казват уликите в този случай?

Момичето го погледна снизходително.

— Не ми говорете все едно съм на дванайсет.

— Уликите ми казват, че и ти и баща ти лъжете.

В гримираните си кухини очите на Лори изведнъж започнаха да изглеждат нервни.

С усмивка, която изглеждаше достатъчно благоразположена Грисъм каза:

— Ти няма да ми кажеш какво всъщност се случи, нали, Лори?

Момичето му показа среден пръст и каза:

— Абе, я си гледай работата.

— Какво ще кажеш аз да ти кажа на теб какво е станало.

— А на теб кой ти каза, гений?

— Уликите. Уликите казват, че ти си се скарала с майка си заради това, че ви е сварила с Гари в леглото и е открила наркотици.

Тя му се усмихна презрително.

— Искаш да кажеш Гари ти е казал това. Той е толкова смотан.

Грисъм продължи:

— Майка ти е отивала към Блеър, за да накара родителите на Гари да го принудят да скъса с теб. След това майка ти е смятала да те изпрати в частно училище.

— Гари. Отново Гари. Той не е улика. Той е просто малък хитрец и голямо разочарование.

— Права си, Лори. Всичко дотук ни го разказа Гари. Но след това историята се поема от уликите. Ти си пътувала в колата с майка си. Опитвала си се да я успокоиш, но тя е била обзета от религиозен плам и не е било възможно да я разубедиш.

Първата пукнатина в нейната здрава тийнейджърска броня се появи под формата на сълза, спуснала се по бузата на Лори и оставила пътечка в тежкия грим.

— Тя не разбираше, че обичам Гари… или, че си мислех, че го обичам.

— Религиозните убеждения на майка ти са били… непрощаващи.

— Мама беше като нацист с цялата тая религиозна помия. Беше като скапания Джим Джоунсинг!

— Ти си се опитала да говориш с нея, но тя не е искала да те изслуша. Но има нещо, което уликите още не са ни казали… Ще го направят. Но не са още. Къде сте отишли, Лори? Така и не сте стигнали до Блеър? Къде сте отишли?

Тя преглътна. Устните й трепереха, от очите й се ронеха сълзи.

— В църквата.

Брас се наведе напред.

— Църквата?

Момичето кимна.

— Тя е далече след „Стрип“, в покрайнините на града… почти в пустинята. Има голям паркинг. Попитах мама дали не можем да отидем там и… да се помолим заедно.

Грисъм каза:

— И наоколо нямаше никого?

— Нямаше други коли на паркинга. По-късно онази вечер щеше да има някакви църковни работи, но доста късно… Беше доста пусто. Но мама имаше собствен ключ. Тя беше един от лидерите в църквата, нали знаете — можехме да влезем и да се молим заедно.

— Но вие не влязохте да се молите? — попита Брас. — Нали?

— Не. Седяхме в колата и аз се опитвах да говоря с нея. Наистина се опитах. Но тя беше така обзета от „Божията воля“ и как всички сме грешни и трябва да бъдем наказани… Тя беше психо, наистина беше психо.

Грисъм попита:

— Ти си грабнала пистолета от раницата на кухненския барплот, Лори, и си го взела със себе си, когато си скочила в колата с майка си.

Тя кимна вдървено.

— Мама не видя пистолета. Бях го увила в якето си.

Брас изглеждаше сякаш главата му всеки момент ще експлодира.

— Накарала си майка си да отидете на този паркинг… за да можеш да я застреляш?

— Не! Не… — Избухна в плач, в дълги яростни мъчителни ридания.

Катрин Уилоуз, гледайки през стъклото, усети, че не може да понесе повече. Колкото и печен криминалист да беше, Катрин беше и майка. Излезе от кабината за наблюдение и влезе в стаята за разпити, хвърли свиреп поглед на двамата мъже, седна до момичето и започна да я успокоява.

След малко Лори, с ръка в ръцете на Катрин, им каза:

— Не исках да я застрелям, беше случайно… Просто не можех да понеса да отведат Гари далече от мен. Той беше единственото добро нещо в живота ми. Беше всичко, което имах.

— Защо носеше пистолета със себе си? — попита Катрин.

— За да заплаша, че ще се самоубия. И точно това и направих. Казах й, че ще се самоубия там веднага пред нея, ако не ми обещае, че ще ме остави да завърша гимназия тук и да продължа да се виждам с Гари и да не казва на техните. И го мислех сериозно! Дори казах, че ще спра с наркотиците и няма да имам връзка с Гари повече. Нямаше никакъв ефект.

— Как умря майка ти, Лори? — Катрин попита тихо.

— Беше случайно! Тя грабна пистолета… Мисля, че си помисли, че смятам да стрелям и… той просто гръмна. Стъклото се счупи и… беше ужасно. Беше кошмар.

Грисъм попита:

— Как се прибра вкъщи?

— Прострях якето си на пода под седалката до шофьора. И после сложих мама там на пода върху него, нали разбирате? И се прибрах с колата вкъщи. Не знам как. Не плачех, нито бях уплашена или нещо такова. Бях сякаш извън себе си и наблюдавах какво става.

— И после? — попита Грисъм.

— След това вкарах колата в гаража и отидох при татко. Казах му какво е станало и… той се погрижи за всичко. Знам, че отиде до паркинга на църквата и е… почистил там. Иначе… не ми каза как или каквото и да било. Всичко, което знаех е, че колата… и мама… ги нямаше.

— Баща ти разбра ли за наркотиците и за теб и Гари?

— Всъщност аз… аз така и не казах на татко за кокаина. Само за секса… Той каза, че това си е моя работа и мама е трябвало да ме остави на мира. Той беше супер, наистина — перфектният баща, най-добрият — никога не се интересуваше какво правя.

— И след като майка ти я нямаше вече — каза Грисъм, — правилата вкъщи се поохлабиха.

Брас попита:

— От колко време взимаше кокаин, преди да те хване майка ти?

Тя вдигна рамене.

— От няколко месеца. Гари и аз, ние просто се забавлявахме с него, малко. Но след като мама умря, всеки път щом си лягах да спя, виждах лицето й… кървавото й лице. Кокаинът ми помагаше да се справя с това. Издържах будна много дълго време и после просто припадах. И хубавото беше, че нямах сънища.

Катрин седна и прегърна с ръка момичето, което отново се разплака. Брас направи знак на Грисъм да излезе в коридора.

Брас попита:

Дали казва истината?

— Историята и уликите си пасват.

— Не те попитах това, Гил.

— Мога да ти кажа само това, което ми говорят уликите.

Брас клатеше глава.

— Това момиче беше готово да остави баща си да поеме вината вместо нея… Тя може хладнокръвно да е убила майка си, примамвайки я на онзи църковен паркинг и… Боже!

— Ще отидем до тази църква и ще видим какво можем да открием — каза Грисъм. — Трябва да открием стъкло и кръв… но без остатъка от останките на Лин Пиърс… — той вдигна рамене.

Брас каза:

— Май все пак тя отива в кафеза за малолетни.

Уорик, Ник и Сара излязоха от кабината за наблюдение и се присъединиха към Брас и Грисъм.

— Значи Пиърс го пускаме да си върви по живо по здраво? — попита Уорик с гневен поглед. — Нарязва жена си с резачка и си тръгва!

Брас поклати глава.

— Едва ли — съучастничество след престъплението и притежание. Не забравяй бизнес договорката му с Кевин Садлър. Садлър ще свидетелства срещу своя бивш мълчалив партньор. Пиърс ще е на топло доста дълго.

— А Лори? — попита Сара. Брас каза:

— Ако я третират като възрастна, може да получи до живот.

Ник каза:

— Вярвам на историята й.

— Така ще повярват и съдебните заседатели — предположи Уорик.

— Значи тя се измъква? — попита Сара, леко погнусена.

— Лори Пиърс си е дала доживотна присъда — каза Грисъм — Доживотна присъда да живее със знанието, че е убила собствената си майка.

— И целият кокаин на света няма да може да промени нещата — каза Уорик. Никой не му възрази.