Макс Алън Колинс
Греховният град (1)

1

Когато два предмета влязат в контакт, те си обменят частици.

Едмънд Локард, 1910 г., бащата на съдебната медицина.

Лас Вегас, подобно на Ню Йорк и на ръждата, никога не спи. От здрач до зори ширналият се град и неговите бляскави неонови накити оживяват пустинния пейзаж, съревновавайки се с милион звезди, всичките толкова дребнички в сравнение със Зигфрид и Рой^[1]. От прочутата отсечка „Стрип“ на булевард „Лас Вегас“ до най-високата в света грозотия — кулата „Стратосфера“^[2] — пулсът на Вегас тупти денонощно седем дни в седмицата, отмервайки отчетливо и най-малките часове.

И ако монументални творения на съвременната архитектура като „Луксор“ и „Беладжио“^[3] са уж някакво тържество на човека над природата, примамливият блясък на благотворен грях е все пак обуздан от пустинен пейзаж и ограден от планини, зелени (почти) колкото доларови банкноти и спокойни, булевард „Лас Вегас“ никога не е. А в реалния свят на Вегас, встрани от „Стрип“ и далече от „Фримънт Стрийт“^[4], дреме един град, обикновен като всеки мегаполис, в който хората живеят, работят, обичат се и умират, свят, в който от време на време има и сватби, но в истински параклис, а не в обкичена е неон витрина и Елвис за пастор, свят, в който хазартът се състои единствено в това да закъснееш за работа с пет минути или да ядеш пържено, или да изневеряваш на жена си или може би да убиеш човек, в буквален или преносен смисъл, и да се опиташ да се отървеш безнаказано.

И въпреки това, както Синатра пее за Ню Йорк, Ню Йорк^[5] (града, не хотела)^[6], Лас Вегас, Невада, наистина не спи. Това е град, в който мнозина работят по правило нощем, от шефа на крупиетата в казино „Фламинго“ до продавача в съседния магазин, от стриптийзьорката в клуба с лайв шоу до криминалиста от нощната смяна.