Макс Алън Колинс
Греховният град (6)

6

Сред борови дървета в измамно спокоен квартал ниска безлична модерна сграда приютяваше лабиринт от коридори, които свързваха конферентните зали, лаборатории, офиси, съблекалнята и фоайето на криминалния отдел на полицейското управление на Лас Вегас. Стерилната учрежденска обстановка беше като навсякъде, но синкавото флуоресцентно осветление и преобладаващо стъклените стени придаваха на отдела вид на аквариум и Ник Стоукс на моменти имаше усещането, че плува в него.

Като зави по един от коридорите, Ник за малко да се блъсне в Грисъм, който тъкмо се беше върнал от разпита на семейство Блеър.

Грисъм спря, сякаш му трябваше секунда да регистрира и разпознае своя колега, който също беше спрял и разтегнал лице във вечната си усмивка.

Шефът на отдела не се усмихна, нито дори си направи труда да каже „здрасти“.

— Ник, Сара работи заедно с Катрин по случая със стриптийзьорката, ти трябва да преровиш информацията за Пиърс.

Ник повдигна рамене.

— Няма проблем.

— Всичко е в кабинета на Сара — работи там… тя няма да има нищо против. Прегледай компютъра на Лин Пиърс, банкови сметки, тегления от банкомат, фонокарти, с какво се е занимавала. Намери нещо.

— Сара докъде е стигнала?

— Започни отначало. Свеж поглед.

— Добре — Ник се престраши да се усмихне полусаркастично. — Предполагам, че не ти е минало през ума да ми възложиш случая със стриптийзьорката.

Гладкото безизразно лице на Грисъм остана каменно.

— Не. Дори за секунда. Нито пък на Уорик. Той също работи по случая Пиърс.

— Признай, че не звучи толкова забавно, колкото да разпитваш голи момичета.

Грисъм най-сетне се засмя леко.

— Но нали и ти си като мен, Ник… интересуват те само истината и справедливостта?

После Грисъм си тръгна, оставяйки Ник да размишлява дали репликата е била саркастична… Понякога на човек му беше адски трудно да разбере, особено когато ставаше дума за Грисъм.

Ник се настани в кабинета на Сара. Тя беше на местопрестъплението с Катрин, но Грисъм най-вероятно беше прав, че и тя няма да има нищо против неговото присъствие в кабинета си. Сара беше от онези редки индивидуалисти, на които работата в екип им оставяше удоволствие. Въпреки, че беше специалист по анализ на коса и влакна, Ник, както всички криминалисти в екипа, събран от Грисъм, имаше разностранни умения и можеше да поеме работата на всеки от останалите. Пък и такъв маниак на видеоигри като Ник определено беше на „ти“ с компютрите.

С въздишка и сбогувайки се на ум с рояка красиви танцьорки, Ник Стоукс потъна в компютърните данни на Лин Пиърс. Мейлите продължаваха да идват, главно рекламни, но от един от брат й ставаше ясно, че не му е отишла на гости… освен ако това не беше някакъв много хитър план — вариант, който колкото и отвлечен, трябваше да бъде взет под внимание.

Друг мейл, от някоя си Сали Г, с псевдоним Avon Lady, беше още по-обезнадеждаващ. Няколко циркулярни писма от църквата на Лин Пиърс свидетелстваха за ограничен и ясно определен социален кръг. Но Ник продължаваше да рови, вече от около час, когато Грисъм подаде глава в кабинета на Сара и оповести първото им истинско доказателство.

— Идваш ли? — попита Ник.

— Не, вземи Уорик.

След по-малко от две минути Ник нахълта в съблекалнята, където Уорик седеше на пейката пред шкафчето си, оклюмал, като капитан на отбор по хокей, току-що загубил турнирен мач.

— Кой те скапа така? — попита Ник. Уорик му се усмихна бавно и измъчено.

— Аз сам и цялата тая извънредната работа.

— Познай какво стана! Току-що си издействахме още.

Уорик изведнъж се разбуди, вдигна поглед и попита:

— И как?

— Брас се обадил на Грисъм — открили са тойотата на Лин Пиърс на постоянния паркинг на летище „Маккарън“.

Уорик вече беше на крака.

— Тъкмо си мечтаех да поработя още няколко часа. Да тръгваме, преди да съм се отказал.

Международното летище „Маккарън“ беше сред петте най-натоварени в страната и едно от най-добре функциониращите. В малките часове на деня, когато от зората все още нямаше и помен, самолетите продължаваха да фучат за „здрасти“ и „чао“, а на паркинга влизаха и излизаха коли.

Двайсет и пет минути след като бяха напуснали централата, от които пет минути отидоха в разправия с охраната на входа на паркинга, черното тахо на Ник и Уорик спря до полицейска кола, застанала напряко пред бяла „Тойота Авалон“, модел 1995-та. Докато се измъкваха от тахото, от полицейската кола излезе униформен полицай и тръгна към тях да ги посрещне.

— Някой да се е приближавал към колата? — попита Уорик. Униформеният, светлокос четирийсетгодишен професионалист с обветрено лице, поклати глава. На значката му пишеше: ДЖЕНКИНС.

— От охраната на летището правели обиколки и разпознали колата от списъка на издирваните, номерът също отговарял, и тогава ни звъннаха.

— Добър улов — каза Уорик. Полицай Дженкинс кимна.

— Минават по-често насам след 11-ти септември. Човекът от охраната стоял до колата докато дойда аз, но не е слизал от джипа си.

— Добре — каза Уорик.

— Вие огледахте ли? — попита Ник.

— Да — каза Дженкинс. — Обиколих я веднъж, но я огледах само бегло. Изглежда заключена. Нищо не съм пипал. Не усетих никаква гадна миризма от багажника и затова се върнах в патрулката и зачаках да дойдете.

— Явно си знаете работата — каза Уорик. — Благодаря.

На Дженкинс му стана приятно.

— Имате ли нужда да поостана?

— Не — каза Уорик. Ник попита:

— Обадихте ли се за платформа?

Дженкинс поклати глава.

— Трябваше ли?

— Не, няма проблем — каза Уорик. — Ние ще викнем.

— Добре тогава — каза Дженкинс и издиша шумно. — Аз тръгвам.

— И пак благодаря — извика Ник след него. Полицаят им махна, но повече не се обърна. Качи се в патрулката, запали и подкара. Ник предполагаше, че и на полицая смяната е свършила отдавна и че сигурно е бачкал извънредно дори повече от него самия.

Уорик се обади по мобилния си телефон за камион. Паркингът беше добре осветен и първоначално фенерчетата „Маглайт“ не им трябваха, за да си вършат работата, която започна със снимки на колата от всички ъгли. След това поръсиха с прах за отпечатъци дръжките, предния и задния капак.

— Следи от забърсване по дръжките на вратите — каза Ник. Уорик се изсмя мрачно.

— Също и по капака на багажника.

— Навежда ме на мисълта, че едва ли точно госпожа Пиърс е паркирала тук.

— Внимавай Грисъм да не те хване.

Ник се намръщи.

— Че правя какво?

— Че мислиш.

Ник се ухили и Уорик махна с ръка да се връщат в тахото и да чакат, което и направиха.

— Знаеш ли, ако се намираш в багажника на някоя кола — поде Ник — има две възможности.

— Така ли? И какви са те?

— Ти или си труп, който чака да бъде изхвърлен, или се опитваш да се промъкнеш гратис на автокино.

Уорик пусна лека усмивка.

— Още ли има автокина в Тексас?

— Последният път, когато си ходих у дома, имаше.

На автовоза му трябваха четирийсет и пет минути да пристигне, а после на Уорик още три-четири да накара Ник да спре да ругае шофьора, че се е забавил толкова. След по-малко от десет минути шофьорът — държавен служител в гащеризон, останал глух за оплакванията на Ник — беше закачил колата на куки и я беше извлякъл на платформата.

— Е, това наистина беше бързо — призна Ник пред мъжа.

— Ощастливихте ме тази нощ — каза шофьорът съвсем лицемерно и изчезна в нощта.

Веднъж разкарали колата, двамата криминалисти извадиха фенерчетата си и претърсиха мястото за паркиране внимателно, дори лазеха на колене, но не откриха нищо. Когато се увериха, че не са пропуснали нищо, се върнаха в гаража на криминалния отдел, за да огледат колата по-внимателно.

След като си сложиха гащеризони влязоха в халето, където авалонът стоеше като музеен експонат. На флуоресцентната светлина колата изглеждаше избеляла, почти призрачна. Уорик отвори вратата с шперц.

— Дванайсет секунди — каза Ник, подхилвайки се. — Човече, губиш форма.

— Искаш ли да я заключа и ти да се пробваш, а?

Махайки с ръце, че се признава за победен, Ник каза:

— Не, не, съгласен съм. Ако те бия, ще загубиш желание за живот.

— Е, да. Аз и без това едвам кретам — каза недоволно Уорик и отвори вратата. Поръси с прах дръжката на вратата на шофьора, подлакътника, волана и скоростния лост. Ник мина дръжката на вратата отсреща, другия подлакътник и жабката. Отново установиха, че колата е била забърсвана.

— Някой крие нещо — каза Уорик.

— Обикновено е така — кимна Ник. — Иначе нямаше да участваме и ние. Просто ще трябва да гледаме по-внимателно.

— Ами тогава да почвам да гледам с отворени очи — каза Уорик. — Взря се в облегалката на отворената шофьорска врата. — Виждаш ли онова пинизчийско копче за автоматично отваряне на прозореца?

Ник погледна към подлакътника на вратата срещу шофьора.

— Да, има някаква странен… ръб отпред.

— И как според теб ще подходи човек, ако иска да вдигне прозореца?

Ник се намръщи — някаква уловка ли имаше във въпроса?

— Ами човек ще сложи пръст под ръба… и ще дръпне нагоре.

— И ще остави на хитрия екип от криминалисти… какво?

Ник се ухили широко.

— Отпечатък от пръст от вътрешната страна.

— Много добре, отговор от класа.

И така, Уорик поръси вътрешната страна на копчето за прозореца… и получи частичен отпечатък. Изкара още един такъв отпечатък и от задната страна на скоростния лост, а Ник получи доста добър от копчето на прозореца до седалката до шофьора. Щяха да вкарат отпечатъците в компютъра веднага щом свършеха с останалата част от колата. Щеше също да се наложи да вземат, разбира се, отпечатъци от Оуен Пиърс и от дъщерята Лори.

— Багажника ли предпочиташ — попита Ник — или купето?

Уорик вдигна рамене.

— Все ми е едно.

— Взимам багажника.

— Давай, момче, хвани гратисчиите — каза Уорик сухо и отвори вратата до шофьора. Клякайки до колата, освети пода със своя „Маглайт“ и започна да изследва мокета сантиметър по сантиметър. След огледа щеше да мине пода и с прахосмукачка, но засега искаше само да види лично колата отблизо.

Двамата криминалисти работеха в мълчание, сякаш са в църква, всеки съсредоточен върху собствената си задача. Нищо по пода до шофьора, нищо в жабката, нищо набито в седалката. Уорик погледна в поставките за чаши, по конзолите, дори извади пластмасовата кутийка на компактдиска, но не откри нищо.

Минавайки към задната част на колата, Уорик спря за момент.

— Откри ли нещо?

Ник се беше навел над багажника, напъхал глава под резервната гума.

— Нищо. А ти?

— Нищо и половина. Някой е изблизал колата сантиметър по сантиметър. Като излязла от автосалон е. Има си всичко, без миризмата на нова кола.

Ник се ухили насреща подигравателно.

— Знам откъде можеш да се сдобиеш с малко спрей за такава миризма, ако искаш.

— Някой друг път.

— Значи продължаваме да търсим?

— Продължаваме да търсим — каза отегчено до смърт Уорик и заобиколи от страната на шофьора.

Докато се навеждаше да влезе в колата, лъчът от фенерчето му се плъзна по облегалката за глава и… нещо присветна.

Блесна за миг и изчезна, сякаш колата беше намигнала. Уорик се намръщи. Седалките на авалона бяха тапицирани с бежов плат, какво можеше да е проблеснало?

Прекара лъча от фенерчето по облегалката няколко пъти, но нищо не се показа. Колата не му намигна пак. Надвеси се над облегалката, огледа я още по-добре, не видя нищо. Вдигна своя „Маглайт“, така че лъчът да свети отвесно. Навеждайки се по-близо, той се взря в шева, който минаваше отгоре по облегалката. И тогава го видя… блещукаше срещу него: малко стъкълце.

След като засне парченцето както го беше открил, Уорик го извади от тъканта. Разгледа го внимателно за момент, но поради миниатюрния му размер си оставаше загадка откъде се беше взело.

След като сложи откритието си в плик, Уорик се върна на шева. Бавно, бод по бод, намери първо един рус косъм, а после и втори. И двата косъма, като онези на четката, които вече имаха като доказателство, спокойно можеха и да са на Лин Пиърс. Тогава намери друг косъм — къс и по-тъмен. Бинго, помисли си той.

Постави трите косъма в отделни пликчета и отново влезе в авалона, за да хвърли последен поглед на услужливата облегалка — първо отдясно, после отгоре и най-накрая надолу по лявата страна, най-близо до вратата. Насочи лъча към долната страна на облегалката и забеляза върху един от бодовете малко петънце с размера на точка. Опитът му даде отговора на въпрос, който не си и направи труда да зададе.

— Открих го! — извика той, но гласът му си остана спокоен.

— Добре — каза Ник, приближавайки се от задната част. — И какво откри?

— Кръв.

Ник се пъхна вътре.

— Къде?

Уорик му показа.

— Мисля, че тук е извършено престъпление.

Снимаха петънцето кръв, след което Уорик изчегърта внимателно точицата в друго пликче за доказателства. Появи се Грисъм и надникна през отворената врата на шофьора.

— Чиста кола.

— Прекалено чиста — каза Ник.

— И все пак не достатъчно чиста — каза Уорик.

— Да чуя — каза Грисъм.

Обясниха му какво бяха намерили.

— И сега какво следва?

— Луминол — отговори Уорик, вдигайки рамене, сякаш искаше да каже: Че какво друго?

— Щом в тази кола има една капка кръв — каза Грисъм, кимайки, — най-вероятно има и още.

Като се напръска с луминол, всяка следа от кръв заблестява с флуоресцентна светлина. Колкото и внимателно да беше почистена колата, кръвта щеше да свети в синьо-зелено, дори и да беше останала една милионна част от нея.

— Преди да залеете вътрешността с луминол — каза Грисъм — кажете ми дали сте приключили с огледа. Нещо друго да сте открили? Да сте забелязали нещо?

Ник усещаше, че ги взимат на подбив, но въпреки това сви рамене и каза:

— Не, само това.

Уорик обаче се опъна:

— Защо бе, Грис? Ти да не си открил нещо?

Грисъм надникна в колата, за да провери сам, обхождайки с поглед навсякъде.

— Колко висока беше Лин Пиърс?

Ник се замисли.

— Не беше ли към един и шейсет?

— Точно така — каза Грисъм, измъквайки се от колата. — И ако е била един и шейсет и е карала колата си до летището, а след това я е оставила паркирана тук… защо тогава седалката на шофьора е дръпната толкова назад?

Ник и Уорик си размениха погледи, които казваха: „Как, по дяволите, го прави!“ Грисъм попита:

— Ти нали не си мърдал седалката, Уорик? Докато си претърсвал вътрешността на колата?

Уорик поклати глава.

Грисъм се обърна към Ник и попита услужливо:

— Нито пък ти?

Отново поклащане на глава. Грисъм погледна Уорик.

— Някакви идеи?

Уорик въздъхна, загледан в пръстите на краката си и вдигна ръце в признание на немощ.

— Ще поръся за отпечатъци копчето за местене на седалката и чак тогава ще залеем с луминол.

— Хитро — каза Грисъм, обърна се и си тръгна.

— Мразя го — каза Ник с възхищение.

— Да — каза Уорик. — Добър е.

Копчето стърчеше отстрани на седалката като малък лъскав фъстък. Уорик го поръси… и откри, че и то е било забърсано.

— Това вече почва да ме вбесява — каза Уорик, посягайки към луминола. — Всеки път, когато намерим нещо, то се ухилва и изчезва.

Уорик започна от пода и продължи нагоре, като пръскаше луминола по постелката за крака пред шофьора, седалката и после облегалката за глава. Повърхността мигновено се покри със синкавозелени точици.

— Ник — каза Уорик — трябва да видиш нещо.

Ник надникна през вратата до шофьора.

— Уф… страхувам се, че Лин Пиърс си е изпуснала полета.

Уорик мрачно поклати глава.

— Излетяла е в различни посоки на парчета може би.

Напръска с луминол и дясната и задните седалки, но изглежда цялата кръв беше съсредоточена върху шофьорската.

— Хайде да махнем тапицерията и да видим какво има отдолу.

Двамата използваха специални ножчета и, доколкото беше възможно, следваха шевовете, за да бъдат пораженията минимални и да запазят тапицерията. Ник се промъкна отзад и атакува шофьорската седалка отстрани, докато Уорик клекна на пода до колата и започна да реже по ръбовете от своята страна. За нула време съблякоха тапицерията на седалките и облегалките.

Гледаха дунапрена и не можеха да повярват на очите си. Тъмни вадички се стичаха зловещо от облегалката за глава по гърба на седалката и свършваха ниско долу.

Най-сетне Ник каза:

— Някой е бил застрелян в главата, бих предположил аз.

— Едно научно предположение — каза Уорик, вдигайки вежда. — Мамка му, да видим дали е Лин Пиърс.

— Имаме косми от четката й — каза Ник. — Но за ДНК тестовете трябва повече време.

— Тогава колкото по-скоро задействаме нещата с Грег, толкова по-добре. След това ще говорим с Грис, но мисля, че вече знам какво ще ни каже той.

Уорик направи полароидни снимки на колата отвътре, докато Ник изчегърта малко парченце от седалката за ДНК тест. След като се отбиха при Грег Сандърс в лабораторията, посетиха Грисъм, който беше в кабинета си, зарит с документация.

Обясниха му какво са открили и му показаха снимките на окървавената седалка. Грисъм остана загледан в снимките толкова дълго, че Ник започна да се чувства неудобно.

Най-сетне Грисъм каза:

— Добре. Първо, хванете някой от стажантите от дневната смяна да започне да звъни по стъкларските компании в града.

Уорик кимна.

— Да проверят дали през последните няколко дена не са сменяли страничното стъкло до шофьора на бял авалон, модел 95-та.

Ник също кимна и каза:

— Ясно.

Грисъм отново се загледа в една от снимките.

— Вероятно онова парченце, което си открил е от оригиналния прозорец.

— Да, и ние така предполагаме — каза Уорик.

— Но трябва да знаем със сигурност, нали? — Грисъм хвърли ужасната снимка на бюрото си и се ухили злокобно. — А сега си изкарваме разрешително за обиск и се връщаме в къщата на Пиърс. Само дето този път… действаме както трябва.

Ник наклони глава на една страна.

— Но нямаме достатъчно основания да арестуваме Пиърс, нали?

Шефът на криминалистите се замисли за момент. После изстреля заключенията си сякаш четеше епикриза:

— Имаме записа, на който заплашва да нареже жена си и имаме и кръв в колата, но нямаме труп, нямаме оръжие и нямаме съвпадение на ДНК за момента… не мисля, че все още можем дори да правим догадки за мотива.

— Когато бракът не върви — каза Уорик — не се налага да търсиш дълго.

— Но ние още не сме търсили — напомни им Грисъм. — А районният прокурор няма да иска дори и да разговаря с нас, ако не открием нещо по-добро от това, което имаме в момента.

— Тук е имало престъпление — каза Ник потиснато. — Натрошено стъкло, петна кръв.

Уорик кимаше, вметвайки в думите на своя колега:

— Ник е прав, Грис.

Грисъм каза:

— Ще се съглася с теб, Ник, че тук е било извършено престъпление… но какво е то? Коя е жертвата? Не е ли възможно късият черен косъм и отпечатъците да принадлежат на някой друг, а не на Лин Пиърс?

Ник забели поглед.

— На кой друг биха могли да бъдат?

— Или може би няма никаква жертва. Може би са на дъщерята, може би на нея и на майка й им е потекло кръв от носа.

— За бога, човече! — измърмори Ник. — Не го мислиш!

— Все още не мисля нищо, Ник. Уликите ще ни покажат пътя, само че ни трябват още.

Уорик облегна ръка на бюрото.

— По-вероятно е кръвта да е на госпожа Пиърс, Грис. Не можем да я открием, тя изглежда не използва нито кредитните си карти, нито фонокартата си, а кръвта е в нейната кола…

— Наистина е по-вероятно да е тя — съгласи се Грисъм. — Но ние не се занимаваме с вероятностите. Ние залагаме изцяло на науката… Сега отново подхващаме къщата на Пиърс и откриваме истината. Вие двамата отивате там. Аз ще звънна на Брас и ще се видим там — нямаме достатъчно основание за арест… все още… но познавам съдията, който ще ни даде разрешително за обиск.

Час по-късно зората тъкмо се разпукваше, когато капитан Джим Брас паркира своя таурус зад черното тахо в алеята на Пиърс.

— Не виждам твоите хора — каза Брас.

— Може би са вече вътре — каза Грисъм.

— Без разрешително. Грисъм разпери пръсти.

— Може би Пиърс още е готов да ни сътрудничи.

— Не го харесвам — той е арогантен тъпак.

— Имаш ли някакви доказателства, Джим, които те водят до това заключение?

Детективът се усмихна уморено на криминалиста и посочи корема си.

— Да, ето тук имам детектор на тъпаци.

Усмивката на Грисъм беше скептична.

— Съдията и заседателите може би ще искат още нещо.

Брас пусна полуусмивка.

— Точно това е проблемът на нашата съдебна система.

Двамата мъже излязоха от колата и закрачиха към входната врата. Грисъм тъкмо щеше да натисне звънеца, когато Уорик отвори рязко вратата.

— Пусна ни да влезем — прошепна Уорик, прекрачвайки прага. — Дори не ни наруга, че сме го събудили.

Грисъм попита, също шепнешком:

— Какво му казахте?

— Нищо — каза Уорик с жест на спортен съдия, който гони играч. — Дори не му казахме, че сме открили колата. Само, че жена му вече се води официално изчезнала, и че трябва да дадем газ на разследването… и му се извинихме за ранния час.

Брас беше впечатлен.

— Добра работа, Браун.

Уорик пренебрегна комплимента, като каза на Грисъм:

— Можете все пак да му връчите разрешителното за обиск, той е във всекидневната.

Все така тихо Грисъм попита:

— Открихте ли нещо?

— Не… Или тоя тип е наистина много добър, или няма нищо за намиране.

— Продължавайте.

Уорик се запъти навътре и изчезна надолу по коридора вляво, докато Грисъм и Брас влязоха във всекидневната, където Оуен Пиърс стоеше в нови сини джинси и меки обувки с пискюл и синя фланелка с отворена яка. Беше небръснат и отпиваше от сутрешното си кафе.

— Добро утро — поздрави Пиърс. — Ще пиете ли кафе?

— Не, благодаря — каза Брас, въпреки че ароматът го изкушаваше. Връчи разрешителното на Пиърс, който го взе, без да го погледне.

— Мога ли да попитам, защо мислите, че ви трябва разрешително за обиск? — Изглеждаше по-скоро обиден, отколкото ядосан. — Нима не ви пусках вкъщи досега?

Брас погледна Грисъм и шефът на криминалистите пристъпи напред.

— Намерихме колата на жена ви, господин Пиърс.

— Вие… за авалона ли говорите? — Звучеше искрено изненадан, лицето му изразяваше надежда.

— Да, сър — каза Брас. — Преди няколко часа на летище „Маккарън“.

Пиърс се опита да се усмихне, местейки поглед от детектива към криминалиста.

— Това е напредък за нас, нали?

Брас не беше сигурен кои точно са „ние“ според Пиърс.

— Наистина е напредък в случая, господин Пиърс. Но се притеснявам, че ситуацията взе сериозен обрат.

Грисъм обяви с равен глас:

— Открихме кръв по шофьорската седалка в колата на жена ви.

— Седалката на шофьора била… имало е кръв?

Обнадежденото му изражение изчезна, но нищо не го замести, освен някаква бдителна празнота. Остави чашата си на близката масичка.

— Всъщност колата беше чиста, сър. — Грисъм повдигна рамене. — С изключение на капка кръв на облегалката за глава.

Лицето на Пиърс остана безизразно. Втренчи поглед в Грисъм, докато той не отмести очи.

— Една капка?

— Една капка — но беше достатъчен знак, че трябва да гледаме… по-внимателно.

Любопитство запълни празнотата в изражението му.

— И как го направихте?

— Свалихме калъфките от седалките. Те могат да бъдат почистени, но под тях? На практика е невъзможно. И открихме голямо количество кръв върху дунапрена.

Сега вече объркване обагри лицето на Пиърс.

— Под калъфките на седалките? Какво по дяволите означава това?

— Количеството кръв говори за вероятност в колата да е имало насилие… Липсата на кръв по калъфките показва, че някой се опитва да прикрие това насилие.

Клатейки глава в явно безсилие, Пиърс каза:

— Не знам какво да кажа, господин Грисъм… детектив Брас. Освен, че се моля на Бога Лин да е добре.

Пак за Бога говори, помисли си Брас. Все за Него става дума в този ужасен случай.

Грисъм питаше:

— Да сте катастрофирали с авалона? Да се е налагало скоро да поправяте страничното стъкло на колата на жена ви от страната на шофьора?

— Не, защо?

— Открихме и стъкла в колата… и смятаме, че са от страничния прозорец от страната на шофьора.

Пиърс закрачи в малък кръг.

— Не знам как е възможно… — Очите му бяха ококорени, лицето изкривено в гримаса. — Този прозорец никога не е бил чупен.

Грисъм смени темата.

— Притежавате ли оръжие?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Никога ли не сте притежавали? Като гледах всичките тези природни картини с патици, гъски и сърни, си помислих, че може би сте ловец.

— Не. Само като дете, с баща ми… Просто обичам от време на време да спра погледа си върху пейзаж, различен от пустиня. Накъде биете, господин Грисъм? — В този момент в съзнанието на Пиърс светна сигнална лампичка и очите му блеснаха яростно. — Вие сте тук да търсите оръжие… Мислите, че аз съм убил жена си!

Брас пристъпи напред.

— Не ви обвиняваме за нищо, господин Пиърс.

Пиърс клатеше глава, погледът му беше станал див.

— По седалката на колата на жена ми има кръв… и това трябва да означава, че аз съм я убил! Това е абсурдно — в този момент вие би трябвало да я търсите! Тя е жива, сигурен съм! Вие нямате никакви доказателства.

Грисъм каза вежливо:

— Ето защо донесохме разрешителното за обиск, господин Пиърс.

Уорик влезе във всекидневната и рече:

— Грис? Може ли за момент?

Грисъм се обърна към Пиърс.

— Може ли да поговорим в кухнята?

— О — каза Пиърс и саркастично махна с ръка — Чувствайте се като у дома си! Разбира се!

Като изключим, че бяха решили да не притесняват спящата Лори, Ник и Уорик бяха претърсили къщата от горе до долу, много по-старателно, отколкото първия път.

— Оръжие няма — съобщи Ник на Грисъм и на Брас, облягайки се на кухненския плот. — Нито пък патрони… нищо, което да сочи, че в къщата някога е имало оръжие.

— Никакви важни нови доказателства? — попита Грисъм унило.

— Не и за убийство — каза Уорик и им се усмихна като котка, изяла канарче.

Грисъм и Брас само го гледаха.

Уорик се наслади на ситуацията в продължение на няколко секунди и после изрече:

— Открих това малко съкровище във вентилатор в мазето…

И им подаде прозрачно пликче, съдържащо малко количество бял прах. В ъгъла на пликчето беше щампован малък червен триъгълник, знака на дилъра.

— Кокаин? — попита Грисъм. — Пиърс държи кокаин вкъщи?

— Точно така — потвърди Уорик, щастлив, че е в центъра на вниманието.

— Не много обаче — уточни Грисъм.

— Хулиганство — каза Брас.

— Достатъчно да му отворим досие — посочи Уорик. Протегна плика. — Разпознавате ли го? — Показа триъгълника на Грисъм, също и на Брас.

— Никога не съм виждал този знак преди — каза Грисъм.

Брас също не го беше виждал.

Грисъм попита:

— И няма нищо друго, свързано с госпожа Пиърс?

Ник повдигна рамене:

— Съжалявам, Грис. Нито оръжие, нито куршуми, нито кръв, нищо. Прегледахме навсякъде, дори и в тръбите… и нищо.

Последваха Брас и Грисъм във всекидневната, детективът се насочи към Пиърс, който беше седнал на дивана и отпиваше от своето вече безсъмнено изстинало кафе.

— Господин Пиърс — каза Брас — арестувам ви.

Очите на терапевта се разшириха, но ръката, която държеше чашата кафе, остана неподвижна.

— За… убийство?

Брас поклати глава.

— За притежаване на кокаин.

Грисъм показа на Пиърс пликчето за доказателства. Пиърс направи физиономия и махна пренебрежително с ръка.

— О, Боже, та това е от години! Дори съм забравил, че е вкъщи.

Брас пусна типичната си усмивка.

— Знам, че ще ви е трудно да повярвате, господин Пиърс, но не за първи път чувам това.

— О, хайде стига, някога пушех от време на време, но не съм взимал от… има вече цяла вечност. Това е невинна грешка. Като спрях и изхвърлих всичко, съм пропуснал това малко пакетче.

— Интересна защита — каза Брас.

Пиърс въздъхна така, сякаш върху плещите му тежеше бремето на целия свят.

— Добре, добре… Ще имам ли нужда от своя адвокат?

— Такова малко количество е само хулиганство, господин Пиърс — каза Брас. — Едва ли, но все пак вие сте в правото си да потърсите съвет.

— Не, майната му — каза Пиърс, изправяйки се. — Хайде да свършваме с тая работа, за да можете да се върнете към издирването на жена ми… Ще ми щракнете ли белезници?

Брас му се ухили.

— Не, ако не се опитате да драснете.

— Ще се опитам да се въздържа — каза Пиърс. — Дъщеря ми е все още в леглото… Трябва да й оставя бележка.

— Давайте.

— Много благородно от ваша страна.

Скоро петимата прекрачиха външната врата на пиърсовия замък и излязоха на слънце. Брас поведе заподозрения към задната седалка, а той и Грисъм се качиха отпред. Ник и Уорик взеха тахото.

Трафикът вече се беше усилил. Минаха почти половината път без никой да продума.

Най-сетне Ник се обади:

— Имаме престъпление, нали така? Различно от притежанието на вещество, което се счита за хулиганство?

— Тук — уточни Уорик — имаме местопрестъпление… и търсим престъплението.