Макс Алън Колинс
Греховният град (12)

12

Докато Грег Сандърс обясняваше на Катрин Уилоуз и Сара Сайдъл своята версия за космите, Гил Грисъм в широка тъмносива риза с дълги ръкави и черни спортни панталони крачеше по коридора с папка в едната ръка, токовете му чаткаха тихо по покрития с плочи под. Най-сетне стигна крайната си цел и почука на врата, на която е релефни бели букви беше изписано „Капитан Джеймс Брас“.

— Отворено е — чу се приглушен глас от другата страна. Грисъм влезе и дари Брас с момчешката си усмивка.

Детективът седеше в огромен сив стол зад чиновническо сиво метално бюро.

Кабинетът беше добре осветена малка стая. Етажерки за папки запълваха лявата стена, а дясната беше почти изцяло покрита с черна дъска, под която имаше масичка с купчини документи. Бюрото на Брас, обаче, беше подредено и на него имаше само една отворена папка, телефон и снимка на дъщеря му Ели.

— Шик — каза Грисъм.

— По конкретен повод ли идваш или просто искаш да ме разведриш тази вечер?

Грисъм остана прав пред Брас, пренебрегвайки празния стол, и постави собствената си папка върху онази, която Брас беше разглеждал внимателно.

— Това са резултатите от токсикологичните изследвания на нашия торс: няма наличие нито на наркотици, нито на алкохол.

— Тяло на добър християнин — каза Брас, вдигайки вежда към папката. — Но дали е Лин Пиърс?

— Все още чакаме ДНК потвърждение. Репликирането на ДНК — то, многократното й затопляне и охлаждане отнема време.

Брас кимна, остави папката и се втренчи в криминалиста.

— Кажи ми, че имаме нещо, по което да работим дотогава.

— Доктор Робинс отдели плътта от костите и им направи някакъв анализ, който дава значителна информация за тяхната история.

Въпреки, че навремето Брас оглавяваше криминалния отдел, по-голямата част от думите на Грисъм му бяха неразбираеми.

— Което на човешки език означава какво?

Ник Стоукс — в бежова фланела с дълги ръкави и спортни панталони в тъмно бежово — се появи в рамката на вратата, но не ги прекъсна. След като Брас му махна да влезе, Ник отиде до стената и се облегна на шкафа в ъгъла.

— Означава — каза Грисъм, — че торсът е принадлежал на бяла жена на възраст между трийсет и пет и четирийсет и пет, около петдесет килограма, висока към метър и шейсет… и със сигурност е била разчленена с електрически трион.

Брас потресено поклати глава и попита:

— Робинс е изкарал цялата тази информация от костите на пелвиса?

— Да, както и че е тренирала усилено… Правила е доста коремни преси.

— И ти можеш да ми кажеш всичко това, включително и че е била разчленена с „Блек енд Декър“…

— Не знаем марката. Все още.

— Но не можете да потвърдите коя е и как е умряла? Това донякъде е така. Но съпругът разпозна рожденото петно, а сега вече имаме и доста нова информация.

— Като например?

— Жена, на възраст между трийсет и пет и четирийсет пет, тежи петдесет килограма, висока около метър и шейсет… на кого ти напомня това?

Брас вдигна рамо.

— Е, да. Отговаря на Лин Пиърс… но и на колко още изчезнали жени?

Грисъм бавно каза:

— Ами факторът рождено петно и шевове от раждане?… В Невада няма друга.

В малкия кабинет се възцари тишина.

— Е… — въздъхна Брас. — Вече знаехме, че е Лин Пиърс, нали?… И въпреки това нямаме нищо, с което да приклещим тоя мръсник мъжа й.

Грисъм се втренчи в Брас, след което и двамата бавно обърнаха поглед към Ник, застанал отстрани, облегнат на шкафа.

С лека и тайнствена усмивка, Ник се изправи.

— Може пък и да е в ръцете ни… Вие ще ми кажете.

— Добре — каза Брас. — Давай.

— Работя по данните от компютъра и кредитните карти на Лин Пиърс.

— Някакво движение, откакто е изчезнала? — попита Брас.

— Нищо на имейл фронта. Продължава да получава писма — от няколко приятели, църковни новини, реклами, но не е отговорила на никое от тях от деня, преди да изчезне. Няма нищо ново и по кредитните й карти, не е теглила пари от автомат.

— Коя жена не използва кредитната си карта? — попита Грисъм.

— Само мъртвата — призна Брас.

Ник каза:

— Натъкнах се на още нещо, нещо наистина интересно. Докато рових из разписките от старите й кредитни карти, открих това. — Пристъпи напред с хартийка в ръката.

Брас взе листчето и започна да го изучава.

— Касова бележка за кутия патрони четирийсет и четвърти калибър… — Наклони глава настрани. — Пиърс не каза ли…

— … че никога не е притежавал оръжие? — довърши Грисъм. — Да, каза… Господа?

 

 

Брас някак успя да пристигне пред къщата на Пиърс за по-малко от десет минути. Слънцето отдавна беше потънало зад хоризонта и небето бе станало мораво като огромна синина. Вечерта беше хладна, в подобната на замък къща светеха само няколко лампи. Грисъм и Ник ускориха крачка, за да не изостават от Брас, който стигна до градинската порта, подмина звънеца и задумка с юмрук по входната врата.

Пиърс, с разкопчана тъмносиня фланелка и тъмносини джинси, отвори вратата със същото гузно изражение, което бяха видели и при последното им посещение.

Беше небръснат. Може би, предположи Грисъм, терапевтът е решил да не ходи на работа и днес.

Брас му подаде ксерокопие на касовата бележка като човек, който настоява да му се плати отдавна дължима сума. Дори не изчака негостоприемния им домакин да каже нещо.

— Вие ни излъгахте, Пиърс! Казахте ни, че никога не сте притежавали оръжие — тогава как ще ни обясните тази касова бележка за покупка на патрони?

Докато говореше, детективът продължаваше да върви, избутвайки Пиърс обратно в къщата с устрема си и силата на думите. Грисъм и Ник ги последваха, а Грисъм затвори вратата зад себе си, когато групата се събра в антрето до витата стълба.

— И не се опитвайте да ни пробутвате, че сте ги купили за приятел — предупреди го Брас. — Този път искам истината.

Най-сетне, когато детективът млъкна, за да си поеме дъх, Пиърс успя да се каже нещо.

— Добре! — каза терапевтът. — Добре, признавам… Аз, аз… имах пистолет вкъщи… известно време.

Брас тъкмо се готвеше да изригне пак, но това изявление го сепна. Той се втренчи в Пиърс.

— Имали сте пистолет?

— Имах пистолет — повтори Пиърс.

Брас рязко вдигна ръка с разперени пръсти към дясното си слепоочие, сякаш се опитваше да прогони ужасна мигрена или неочакван удар. Според Грисъм нито една от двете възможности не предвещаваше нищо добро.

Терапевтът вдигна ръце в знак едновременно на капитулация и помирение. Поведе ги към всекидневната и махна към тапицирания със знаменца и пушки диван.

— Заповядайте, заповядайте… седнете. Нека ви обясня.

С театрален шепот към Грисъм, Брас каза:

— Очаквам първокласно изпълнение.

Брас обаче се намести на дивана, а Грисъм за пореден път приседна на ръба на кленовия стол отсреща. Ник се мотаеше отзад, докато Пиърс се настани дружески до скептичния детектив.

— Знам какво си мислите — започна Пиърс спокойно, с тон сякаш говореше на малки деца. — Кокаин в къщата, пистолет в къщата, жената преоткрила християнството… тоя трябва да е убиецът.

— Вие го казвате… — рече Брас.

Терапевтът прокара ръка през небръснатото си лице и въздъхна примирено.

— Е, да. Имах пистолет. „Магнум“, четирийсет и четвърти калибър, който купих от… един познат.

— И разбира се, не беше регистриран.

— Вашето отрицателно отношение, капитане, не прави думите ми по-малко верни.

— Името на вашия познат?

Пиърс се поколеба. Сарказмът в гласа на Брас беше заменен от сух, почти ведър професионализъм.

— Един от вас ще влезе в затвора днес следобед, господин Пиърс: или вие, или човекът, който ви е продал незаконно оръжие. Вие решавате кой.

— Не мога да ви кажа, капитане.

— Не можете? Искате да кажете, че не искате.

— Купих го от човека, от когото си купувах кокаин. Той дори не познава жена ми, той не е заподозрян по този случай.

Брас се намръщи шокиран.

— И вие го прикривате!

— Защитавам себе си и дъщеря си. Трябва ли да ви обяснявам, че тези хора са опасни?

Грисъм каза:

— Били сте достатъчно добри приятели с този човек, че да си купите оръжие от него… защо, за да защитавате семейството си от хора като човека, от когото сте го купили?

— Може и така да се каже. Ей, хора… приятели… трудно е да признаеш такова нещо.

Брас се усмихна недружелюбно.

— Пробвайте.

Пиърс въздъхна.

— Известно време бях… когато Лин се хвана с нейната църква, все отсъстваше… А навремето каква беше… Господи!

Грисъм каза:

— Господин Пиърс, ако сте невинен, бъдете откровен с нас, за да не си губим времето. Разбирате ли?

Пиърс преглътна тежко и каза:

— Преди жена ми беше като дива котка… в леглото. Трябва ли да ви обяснявам още. Както и да е, когато тя… стана религиозна, някои неща изведнъж започнаха да й се струват перверзни. Ние вече нямахме почти никакви отношения. Трябва да пия нещо. Вода.

— Ник — каза Грисъм и махна към кухнята.

Ник кимна и изчезна.

— Не се гордея с това — каза Пиърс, — но… Започнах да се срещам с проститутки. В този град не е особено трудно човек да си хване някоя. Водех ги в кабинета си, някой път на мотел, а понякога… ги водех тук.

Кучият му син потвърждаваше думите на съседа! Ник донесе чаша вода и Пиърс я взе с думите:

— Благодаря… Нали знаете какви са тези момичета, тези жени. Как понякога си водят сводниците или някой друг там… и моят… моят кокаинов дилър ми каза, че трябва да внимавам. Каза ми, че ми трябва защита вкъщи… и така купих „Магнума“.

Брас не каза нищо. Погледна към Грисъм, който вдигна рамене. Историята си я биваше.

— Добре, господин Пиърс — каза Брас тихо. — Къде е пистолетът сега?

Пиърс погледна надолу, после към Брас и после отново надолу.

— Размислих и реших, че не е хубаво да стои вкъщи, а пък и престанах да се виждам с такива момичета.

— Не отговорихте на въпроса.

— Изхвърлих го.

Грисъм трепна и повтори:

— Изхвърлили сте пистолета?

— Да.

— Къде?

— В езерото Мийд.

Грисъм се почувства сякаш му бяха зашлевили шамар. Погледна Брас, чието изражение показваше, че изпитва същото.

Брас попита:

— Имате ли лодка?

— Не. Отидох на една от онези организирани разходки и просто го метнах през борда, когато никой не гледаше.

Грисъм каза:

— Дали случайно не пазите билетчето от разходката?

— Не. Защо да го пазя? Как да ми хрумне.

Брас стана и посегна към белезниците. Грисъм, все още седнал на ръба на стола, докосна лакътя на детектива и после кимна на Брас да го придружи.

Ставайки, Грисъм каза:

— Веднага се връщаме, господин Пиърс. Ако нямате нищо против, ще отидем в кухнята за момент.

Пиърс отпи от водата.

— Заповядайте.

Тримата се оттеглиха в кухнята.

— Езерото Мийд, а? — каза Брас побеснял, въпреки че говореше тихо. — Нагло копеле!

— Не, така е добре — каза Грисъм, като махна с ръка и се усмихна леко. — Той е сладък. Мисли се за по-хитър от нас.

— Може би наистина е по-хитър — каза Брас.

— От някои от нас… може би. — Грисъм се усмихна мило. Брас клатеше глава силно раздразнен, но Грисъм не беше основната причина за яда му.

— Ти, разбира се, ще го арестуваш заради пистолета? — Ник попита Брас също така тихо.

— Точно така — каза Брас. — Поне това можем да направим с кучия му син.

Сега беше ред на Грисъм да поклати глава.

— Никога няма да издържи пред съда, Джим, много добре го знаеш. Пистолет няма. Има само касова бележка за патрони отпреди шест месеца.

— Той призна, че има оръжие.

— Припомнете ми кой от нас му прочете правата.

Брас се беше зачервил и дишаше тежко.

— Не може да е истина! Това е лудост. Ненормална работа. Тоя изверг убива жена си, нарязва я и изхвърля парчетата в езерото. Все трябва да има някаква следа. Къде е справедливостта?

— Справедливост още няма — каза Грисъм внимателно, като докосна детектива за ръкава. — Но ще има. А сега да се махаме оттук, преди да прецакаме нещо.

Тръгнаха си тихо и кратко, оставяйки последната дума на Пиърс.

На вратата им каза:

— Надявам се, че съм ви помогнал поне малко.

 

 

Ник Стоукс се раздели с Грисъм и Брас в централата и се отправи към лабораторията, където работеше Уорик. Откри го залепен за монитора на компютъра.

— Какво става? — попита Ник.

— Опитвам се да проследя оня червен триъгълник върху пликчето с дрогата, което открихме у Пиърс.

— Тъкмо навреме — каза Ник. — Пиърс току-що призна, че от дилъра си е купувал не само дрога, но и пистолет.

Ник разказа на Уорик за поредното им посещение при краля на замъка Пиърс, включително и за отказа на терапевта да посочи доставчика си. После попита Уорик:

— Някакъв напредък?

— Все още не… но знам, че съм виждал тоя подпис някъде, напомня ми за нещо… смътно. Продължавам да ровя.

— Добре — Ник се прозя. — Изтощен съм. Грисъм ме викна отрано да прегледам ония компютърни файлове… Трябва да се прибера да поспя малко.

— Това е планът… По-късно.

— Ти самият също може да се опиташ да поспиш малко някой от близките дни — каза Ник на вратата. — И най-новото… казват, че разследването набира скорост.

Уорик пусна полуусмивка.

— Не и тук.

 

 

Уорик Браун продължи да работи, преглеждайки файл след файл с наркодилъри, хванати от полицията в Лас Вегас през последните няколко години. Час по-късно все още преглеждаше файлове и търсеше странния малък триъгълник.

Почукване по касата на вратата го откъсна от работата. Обърна се и видя един от стажантите — младеж с тъмна, къдрава коса на име Джереми Смит, слабичък, в черна фланела с надпис на университета на Лас Вегас и сини джинси. Смит завършваше криминално право и работеше почасово при тях през последните месеци, ту през деня, ту през нощта.

— Здрасти, Джереми — каза Уорик, леко раздразнен, че го прекъсват. — Какво става?

Смит влезе внимателно в лабораторията, сякаш не беше съвсем сигурен дали му е позволено.

— Говорих с всички стъкларски компании в града — нали се сещаш, проверих дали са подменяли страничния прозорец от страната на шофьора на „Авалон“, модел 95-та.

— А, да. И какво?

Младият мъж поклати глава.

— Пълна нула.

Уорик измърмори едно „мамка му“, но момчето пристъпи напред, вече по-уверен.

— И тогава реших да проверя и дилърите на коли.

— Това е било добро хрумване, Джереми. Извади ли късмет?

— Не съвсем.

— Е, нищо. Идеята обаче си я бива. Благодаря.

— Добре тогава… Уорик?

Уорик вътрешно въздъхна, изведнъж съжалявайки, че беше казал на хлапето да го нарича с първото му име.

Смит вече стоеше до компютъра, с блеснал като на шимпанзе поглед.

— Мога ли да направя още нещо?

Защо пък да не използва цялата тази енергия?

Уорик обмисли предложението за няколко секунди и каза:

— Автоморгите, Джереми. Провери автоморгите.

Смит кимна и се ухили.

— Вече го правя.

Момчето беше почти излязло, когато Уорик извика:

— И още нещо, Джереми! Някога да си виждал това?

Стажантът се върна и Уорик му подаде плика за доказателства с пакетчето кокаин.

Смит го разгледа внимателно, прехвърляйки го няколко пъти в ръка и после го върна.

— Да, виждал съм този знак.

Уорик знаеше, че стажантът беше работил дни наред и затова реши благородно да се усъмни.

— Операция, в която си участвал и ти ли?

Стажантът поклати глава и каза:

— Не, това съм го виждал в университета… Дребен дилър, продава основно трева. Не знам дали е вкаран в системата или не.

— Случайно да му знаеш името?

— Ами не, истинското му име не го знам, но уличното му е Лил Мо. Предполага се, че щом опиташ веднъж от дрогата винаги искаш… още малко.

Уорик изгледа Смит безмълвно. Джереми се изсмя нервно и размаха ръка като бездарен мим.

— Така само съм го чувал.

— Да бе!

— Честно, Уорик!

Веднага щом Смит използва част от неизчерпаемата си енергия, за да си изнесе задника, Уорик опита с „Лил Мо“ в базата данни с осъдените дилъри, но не излезе нищо. После провери следствените файлове и отново удари на сухо. Най-накрая потърси стажанта Джереми и го откри в стаята за почивка с телефонен указател в едната ръка, телефон в другата и бележник и молив пред себе си.

Момчето вдигна поглед, видя Уорик и каза:

— Започвам с автоморгите. Някои работят и нощем, нали знаеш. Дори и да не говоря с никого, поне ще имам списък с телефони, готов за утре.

— Зарежи това. Ще познаеш ли Лил Мо, ако го видиш?

— Разбира се.

— А аз как да го позная?

— Метър и седемдесет и нещо, много хърбав — около шейсет кила. С дълга, ситно къдрава коса, винаги носи плетена вълнена шапка на „Доджърс“.

— Плетена шапка във Вегас?

Смит вдигна рамене.

— Това го прави лесно откриваем.

— Къде?

— Мотае се около университета… но най-вероятно ще го намериш близо до „Томас енд Мак Сентър“.

Лесен за откриване от студентите — помисли си Уорик и кимна.

— Благодаря.

— А сега?

— Автоморгите.

— Автоморгите — каза Джереми и се върна към работата си.

Уорик откри Брас в кабинета му и сподели с него новата информация.

— Лил Мо, а?

— По-добре малко, отколкото съвсем нищо. — Уорик се изправи с ръце на кръста, вдигнал вежди. — Искаш ли да се поразходим малко и да се пробваме?

Брас вече беше на крака.

— Давай. Дори и наркодилър ще е по-добре от Оуен Пиърс.

Централата на баскетболните отбори „Рънин Ребълс“ — „Томас енд Мак Сентър“ — бе ниска сграда в югозападния край на района на университета на Лас Вегас. Таурусът приближи откъм университета. Детективът караше малко под позволената скорост, но не и прекалено бавно. Таурусът достатъчно се набиваше на очи и без да пълзят в очевидно търсене на нещо. Все още нямаше полунощ и университетът не спеше.

Тук-там по тротоарите имаше хора, главно хлапета, тихи студенти, които се прибираха към общежитията си, по-шумни, тръгнали към следващото буренце бира, някой и друг преподавател с куфарче или млад асистент, няколко бегачи, които изкарваха в хладната нощ стреса, натрупан през деня.

И още една прослойка в сенките, незабележима, непредвидима, дори опасна: някои търсеха наркотици и — което беше по-важно за Брас и Уорик — някои продаваха. При първата обиколка очите им опипваха сенките и входовете, но не видяха никой, който да отговаря на описанието на Лил Мо… нито при втората обиколка, нито дори при третата.

Когато стигнаха до четвъртата обиколка, полунощ беше минала и отминала, тротоарите бяха опустели, а от Лил Мо нямаше и помен.

— Може днес да е решил да не излиза — предположи Брас.

— Или може би разпознава колата. Само защото няма отличителни знаци, не означава, че Мо няма да познае, че е полицейска.

— Бихме могли да се дегизираме — коментира Брас сухо от волана — като клакьори.

— Имам по-добра идея… Пуснете ме навън.

Брас го погледна, без да каже нищо.

— Носиш ли си пистолета, Браун?

— Не, не го нося в лабораторията.

— Ние не сме в лабораторията. Искаш разрешение за някакъв полуидиотски импровизиран танц под прикритие и това не е…

— О, Брас, хайде стига! Не казвам да ме оставите сам. Просто ме прикривайте от разстояние. Да видим дали мога да го хвана тоя тип.

— Ти си криминалист, Браун, а не ченге.

— А ти си бял мъж на средна възраст. Кой от нас има повече шанс да успее?

Брас се замисли.

— Е, ясно е, че този план не работи.

— Ами тогава — план Б.

Уорик изскочи на ъгъла на „Хармън“ и „Таркейниън Уей“ и тръгна бавно по улицата, наречена на името на легендарния баскетболен треньор на Университета в Лас Вегас. С бавни крачки, за да не изглежда притеснен или разбързан, Уорик тръгна към стадиона, наслаждавайки се на прохладната вечер. В полумрака едва различи надписа „Административна сграда на управата на съоръженията“ (каквото и да беше това) отсреща на улицата. Подмина едноетажната сграда и продължи неотклонно към „Томас енд Мак Сентър“.

Уорик зави наляво, като баскетболното игрище остана вдясно от него, докато обикаляше сградата. Уличните лампи оставяха локви светлина на всеки десетина метра, създавайки усещане за сигурност на групичка шумни студентки, но у Уорик растеше чувството, че представлява движеща се мишена. Сенките се сгъстиха и станаха неразгадаеми, в контраст с белите кръгове.

Хвърли бърз поглед и видя как таурусът на Брас зави от „Джим Роуд“ и влезе в паркинга на „Томас енд Мак“ близо до „Тропикана Авеню“. После се огледа, сякаш си зяпа безцелно, така че ако някой го наблюдаваше да не разбере, че държи под око немаркираната кола.

Криминалистът беше почти стигнал до Женски център „Джийн Найдич“, когато мъжки глас от храстите подвикна:

— Брато!

Уорик се обърна натам, но си остана на тротоара. Не каза нищо.

Гласът в тъмното каза:

— Търсиш ли нещо? Или просто си се загубил?

— Зависи. Ти как смяташ?

Някаква фигура направи крачка напред. Макар и все още в сянката, вече се виждаше като слабо, скицирано присъствие.

— Смятам, че търсиш наслада, брато, търсиш магистрала на щастието.

Уорик спря на тротоара.

— Е, та кой няма нужда от малко щастие?

Типът направи още една крачка към светлината. Сега вече Уорик успя да го разгледа по-добре: висок, кльощав мъж в копринен анцуг, плетена шапка „Доджърс“, кацнала върху купа къдрави плитки. Едва хлапе, помисли си Уорик, на максимум двайсет и една.

— Ако търсиш щастие, имам. Ама не там на откритото, пич. От светлината ме болят очите. Свърни от пътеката.

След като се огледа, Уорик излезе от бледия кръг светлина от уличната лампа и навлезе в сенките пред мъжа, комуто описанието, дадено от стажанта за Лил Мо, му пасна като гумена ръкавица. Отдавна не бях удрял джакпота в тоя град, помисли си Уорик.

Дилърът тъкмо казваше:

— За какъв вид щастие си тръгнал на пазар?

— Може би ще се изненадаш, като разбереш какво ме прави щастлив.

— Ей, брато, аз се придържам стриктно към фармацевтиката… за странен секс потърси в жълтите страници.

— Не секс, Мо…

Очите и ноздрите му пламнаха.

— Откъде ми знаеш името? Никога не съм правил бизнес с теб?

— Информация, Мо… само това искам.

— От мен ли искаш информация, бе? Да не би да ти приличам на някоя Интернет търсачка? Какво съм аз, бе, да не съм ти нещо Яху или Гугъл?

Лил Мо щракна с пръсти и преди Уорик да успее да мръдне, някакъв друг човек го хвана за лявата ръка, изви я отзад и болка протече по ръката му и го прониза в рамото. Чу остро металическо прищракване и изведнъж усети върха на острие да се забива в шията му, до адамовата ябълка. Застина, молейки се Брас да наблюдава това, някъде наблизо, и да вика подкрепление.

— Ще те питам пак, педи — каза Лил Мо, приближавайки се до Уорик, който бе изкривил лице и махаше с ръце като ядосан рапър. — Защо искаш информация точно от мен?

Ножът се заби по-дълбоко и Уорик усети ужилването преди нещо топло да започне да се стича по врата му. Зад гърба му оня, който държеше ръката му, беше силен и стискаше дланта му между лопатките. Мускулите му бяха разтегнати и готови да експлодират, ако нападателят счупи рязко костта.

Пред Уорик младежът е шапката на „Доджърс“ подскачаше от крак на крак, сякаш тротоарът беше пътека от въглени под скъпите му маратонки.

— Кой те праща, пич? Какво става тука?

Насилвайки се да забави дишането си и да остане спокоен въпреки ситуацията, Уорик трескаво обмисляше възможните изходи, повечето от които мрачни.

— Ще си платя за това, което искам — успя да каже Уорик.

— О, ти така или иначе ще си платиш. За кого работиш? С Дани Джи ли си?

Неговият невидим нападател дишаше на остри, бързи пресекулки. Уорик усещаше парещият му дъх по врата си, както и смрадта на алкохол и чесън. Нападателят си пое шумно дъх, сякаш за да не му потекат лигите при мисълта как ще забие острието в гърлото на Уорик.

А дилърът напяваше:

— По-добре говори, момче, докато все още имаш гласни струни.

Задъхвайки се, гласът му малко по-силен от прегракнал шепот, Уорик каза:

— Нали няма да ме наръгаш.

Лил Мо се втренчи в криминалиста и изведнъж започна да изглежда по-възрастен. Ядът му святкаше дори и в мрака.

— О, мамка му, Тони, наръгай го.

Още докато се стягаше за студеното нашествие на стоманата, Уорик почувства как натискът върху ръката му отслабва и острието се отдръпва от шията му. След това чу как ножът изтрополи на тротоара и тихият глас на Брас каза:

— Умно от твоя страна. Дори и не се наложи да ти казвам да го хвърлиш.

Погледът на Лил Мо стана див, ченето му увисна, но думи не излязоха. Той обаче се завъртя на пети и побягна така, сякаш чу изстрел за началото на състезание. Уорик се обърна и видя своя нападател, жилаво негърче е размъкната фланела на ласвегаския университет и още по-провиснали джинси на не повече от шестнайсет. Дулото на автоматичния пистолет на Брас целуваше дясното слепоочие на момчето.

— Ще си стоиш тука, докато ти изтече кръвта — Брас се обърна към Уорик, — или ще се опиташ да го хванеш?

Уорик разбра тънкия намек, завъртя се и спринтира след дилъра.

Мо имаше повече от двайсет метра преднина. Но пък беше дрогиран, махаше диво с ръце, коленете му подскачаха нагоре-надолу и крачките му бяха ту по-къси, ту по-дълги, защото наркотиците му пречеха да тича равно. И вместо да се отправи към групата сгради на изток, където би могъл да избяга и където при евентуалните препятствия младостта му щеше да бъде предимство, той тръгна към широкия паркинга.

На половината разстояние до „Тропикана Авеню“ Мо, започна да забавя и докато стигне другия край на паркинга Уорик го настигна и го хвана за якето, забавяйки го, докато и двамата продължаваха да тичат.

— Спри! Всичко свърши.

Лил Мо се бореше бясно с ципа, опитвайки се да се отскубне от якето, като същевременно продължаваше да тича. Наркотиците му пречеха да прави и двете неща ефективно. Извръщайки се рязко надясно, Мо дръпна якето от ръката на Уорик, но се спъна, лактите и стъпалата му изхвърчаха в различни посоки и той се стовари на цимента, претърколи се, подхлъзна се и се спря на бордюра на паркинга, свит като зародиш, прикрил с една ръка лицето си, а с другата обгърнал ребрата, които бяха най-малкото пукнати, ако не и счупени.

Дишайки малко по-учестено, Уорик се надвеси над него.

— Това беше, свърши се.

Лицето на младежа беше обсипано с капчици пот и той сякаш се чудеше дали да се разкрещи или да повърне. Гледаше втренчено нагоре, цялата агресивност бе изчезнала от очите му.

— Добре, бе, човече, добре. Значи аз съм Лил Мо. А ти какво, ченге ли си?

Уорик се ухили.

— Криминалист.

— Какво, мамка му, е това?

— Не си давай зор за подробностите, при всички положения си загазил яко.

Брас се появи, влачейки за лакътя другия младеж с щракнати зад гърба му белезници.

— Браун, хванал си го — каза детективът много доволно. — Добре.

Уорик докосна раничката на гърлото си и отново съсредоточи вниманието си върху Лил Мо.

— Да имаш клиент на име Оуен Пиърс?

Младият мъж вече клатеше глава още преди Уорик да беше задал въпроса.

— Никога не съм чувал за тоя тип. Освен това няма да ви кажа и думичка, преди да се видя с адвоката си.

Поглеждайки дилъра, Брас попита:

— Име имаш ли си?

— Казах ви! Ще говоря с адвоката си.

— Признава, че е Лил Мо — каза Уорик.

— Какво е истинското ти име? — попита Брас.

— Докарайте ми адвокат или ме пуснете, Барни Файф^[1]!

Брас въздъхна.

— Кой ти е адвокатът?

Лил вдигна рамене.

— С.З., мамка му.

Брас забели поглед, а Уорик изведнъж се почувства много уморен. Служебна защита. Това щеше да е една дълга нощ.

— Имам лепенки в жабката — каза Брас.

Уорик каза:

— Случвало ми се е да се порязвам и по-лошо, докато се бръсна.

— Не се и съмнявам — Брас успя да пусне една от кривите си усмивки. — Но с това не можеш да се хвалиш.

После повлякоха наркодилъра и неговия мършав „бияч“ обратно към тауруса.