Кен Годард
Двойно прикритие (57)

53.

Първите петдесет метра бяха най-лошите, защото Хенри Лайтстоун знаеше със стопроцентова сигурност, че се намира в смъртоносния обхват на обучените рейнджъри, въоръжени с автомати М-16. Той пълзеше на ръце и колене, метна се встрани няколко пъти, за да избегне от свистящите отвсякъде 5,56-милиметрови куршуми, които пръскаха парчета кора, клони и камъни в лицето и дрехите му.

После се чуха изстрели от 12-калиброва пушка и автоматичен пистолет с високоскоростни куршуми. Някъде отзад, предпо-ложи той, но беше твърде зает, за да се безпокои за тези неща, докато се опитваше да се измъкне от тъмните фигури, които упо-рито се промъкваха след него, за да го обградят.

Но когато навлезе по-дълбоко в гората и дебелите борове и ели се сгъстиха, автоматичната стрелба понамаля, което му вдъхна надежда… Той продължи да бяга, като се мъчеше да потисне болката в краката и изгарящите си дробове, подтикван от звуците на ботушите, които разпръскваха малки камъчета и скърцаха тихо върху дебелия килим от сухи борови иглички.

В един момент чу женски глас да пита нещо — но Уинтърсоул мигновено я сряза да пази тишина.

На половината път до целта си Лайтстоун спря да отдъхне, пое си дълбоко няколко пъти дъх, за да напълни дробовете си с кислорода, необходим за бързо пулсиращите му мускули. Единственото, което успяваше да чуе в слушалките, бяха звуците от собственото му тежко дишане.

„Ето защо не иска да разговарят — досети се Лайтстоун. — Мога да ги чуя… което означава, че и те ме чуват.“ — Той поклати разочаровано глава и бързо изключи микрофона.

Лайтстоун продължи да бяга по лъкатушещата пътека, треперейки да не навехне глезена си на случаен камък или корен. За миг обмисли да се върне и да се опита да залови някой от преследвачите от засада, за да вземе автомата му, но мигновено отхвърли тази идея. Знаеше, че ако спре — или направи каквото и да е, вместо да бяга, — обучените войници щяха да заобикалят и да убият невъоръжената си мишена с швейцарска точност.

Затова той продължи задъхания си бяг, като спираше само за секунди да провери компаса си и да събере още малко сили… Накрая се измъкна от високите вековни дървета, прескочи плиткия поток и заподскача по стръмния склон към откритото поле.

Той спря за миг, погледна назад, видя две тъмни фигури да се появяват в края на гората и с последни сили се заклатушка към тъмния склад.

Главен сержант Аран Уинтърсоул залегна с насочен автомат и изчака, докато двама от членовете на бойния му екип сигнализират, че са готови.

После той заповяда на фигурата, която лежеше до него, да провери за топлинно излъчване най-близката, леко отворена странична врата на склада.

Азария поклати глава.

— Улавям топли предмети, но не се движат — прошепна тя, докато внимателно продължаваше да изучава склада с инфрачервения си прицел.

— Момент — поправи се тя. — Улавям топлина и движение. Като че ли пълзят между стената и пода.

— Колко? — запита Уинтърсоул.

— Две… не три, най-малко три мишени. Определено три.

— Къде?

— В далечния ъгъл, срещу отворената врата, близо до главния вход с решетката — уверено докладва специалистът по комуникации.

Уинтърсоул бързо сигнализира с ръка на Едно-две, оръжейния специалист, за местоположението на трите мишени в склада и нареди на ефрейтора и колегата му да влязат през страничната врата, докато той и другите чакаха навън, готови да повалят всеки, който се опита да избяга.

Веднага след като главният сержант се увери, че всички са по местата си, той вдигна дясната си ръка: „Тръгни!“ Уинтърсоул наблюдаваше с професионално спокойствие как рейнджърите атакуваха склада. Трясък на автомати изпълни нощния въздух, докато мятащите и търкалящи се войници изстрелваха препокриващи се откоси, които дупчеха металните стени на сградата.

После се чу звукът от смяната на празните пълнители с нови.

И после гробна тишина, прекъсвана единствено от тихото шепнене:

— О, по дяволите.

Друг глас, определено женски и много уплашен, прошепна:

— Помощ, прецакаха ни.

— Едно-две, докладвай накратко! — незабавно нареди Уинтърсоул.

Отново минута пълна тишина.

— Имаме… проблем… вътре, главен сержант — прошепна с разтреперан глас оръжейният специалист на екипа.

— Извадете ни оттук, главен сержант — молеше женският глас.

— Едно-две към Едно-едно, разрешете оттегляне — прошепна оръжейният специалист. — Невъзможно, Едно-две. Задръж позицията — нареди Уинтърсоул. — Виждате ли Лайтстоун?

Отново продължителна тишина, после тихо:

— Не знам, главен сержант.

Уинтърсоул замига, невярващ на ушите си.

— Тогава иди и виж, ефрейтор — нареди с бавен, много ясен и определено заплашителен тон водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.

Този път последва много по-дълга тишина.

— Не можем, главен сержант.

Прозаичните думи от безспорно най-твърдия член на екипа накараха Уинтърсоул моментално да скочи на крака. Той притича до притворената странична врата на склада и инстинктивно премести предпазителя на своя М-16 на автоматична стрелба.

Уинтърсоул спря с насочен автомат и направи знак на Едно-седем от другата страна на входа. Младият войник без колебание се хвърли през вратата и изстреля целия пълнител в тъмното. Куршумите зазвънтяхав стените на склада… После се претърколи на пода, механично го изхвърли и посегна за пълен с лявата си ръка.

На мига, в който чу Едно-седем да пада на пода, Уинтърсоул рязко блъсна вратата с рамо и скочи през нея, с пръст върху спусъка на М-16, готов да убие първото нещо, което се мръдне… Но изведнъж застина, зашеметен и неразбиращ, втренчен в невероятната гледка пред себе си.

— Боже господи… — прошепна Едно-седем, но Уинтърсоул не му обърна внимание, усещайки доста необичайни тръпки от страх да полазват тялото му. Стотици бавно движещи се очи и крака, които блестяха в различно съчетание на яркочервено и преливащо синьо в яркозеления визьор на очилата за нощно виждане…

И после шестте, много по-големи ярки очи, които светеха в далечния ъгъл на склада до главния вход.

Водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника пристъпи към стотиците бавно движещи се, яркочервени и сини същества и започна да осъзнава нещата.

Змии и паяци?

После той стъпи върху нещо меко.

Какво, по дяволите…

В този момент плътен глас с южнокалифорнийски акцент извика пред вратата на склада:

— ГОВОРИ СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ ЛАРИ ПАКСТЪН ОТ АГЕНЦИЯТА ЗА ОХРАНА НА ОКОЛНАТА СРЕДА. ОБГРАДИЛИ СМЕ СКЛАДА. ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЕТО ПРЕЗ ВРАТАТА И ИЗЛЕЗТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!

— Глупости! — изрева Уинтърсоул, извъртя се и изпразни пълнителя през стената на склада.

След като заповяда на екипа си да не мърда, Уинтърсоул спокойно коленичи на бетонния под, зареди оръжието си и зачака.

— Какво мислиш? — попита Лари Пакстън. Той се свиваше зад най-голямото дърво, което успя да открие около паркинга на склада, здраво стиснал полуавтоматичния „Смит и Уесън“.

— Според мен, определено звучи като „не“ — отвърна Боби ла Грейдж, залегнал по очи до съседното дърво. Бившият детектив от отдел „Убийства“ в Сан Диего държеше на прицел главния вход на склада с 12-калибровата си пушка помпа.

— Така и си помислих.

Водачът на екип „Браво“ въздъхна и бавно се изправи зад дървото. Сега, под сипещите се 5,56-милиметрови куршуми, вече определено насочени срещу тях, то му изглеждаше много тънко.

— Е, опитайте го и вие, момчета! — изкрещя той и внимателно изстреля два 10-милиметрови куршума в металната стена на склада.

Моментално последва трясък от разбити стъкла… и няколко минути по-късно силен писък.

— Предавате ли се? — изкрещя Пакстън. Гробна тишина.

— Попитах, предавате ли се? Пак тишина.

— В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЧУДИТЕ, ОНЕЗИ ЖЪЛТИ НЕЩА НА ПОДА СА КРОКОДИЛИ, ТАРАНТУЛИТЕ ХАПЯТ И АКО ЩЕТЕ ВЯРВАЙТЕ, НО ВСЯКА ОТ ОНЕЗИ ЗМИИ Е ОТРОВНА…

 

Никакъв отговор.

— Опитай пак — предложи Боби ла Грейндж.

Пакстън изпсува и отново вдигна 10-милиметровия си полуавтоматичен пистолет.

Нови два куршума надупчиха метала, последвани от други счупени стъкла, още един пронизителен вик и няколко доста отчаяни ругатни.

Минути по-късно от страничната врата излетяха четири автомата М-16 и изтракаха на земята.

„Я чакай! Колко бяха? Пет или шест? — Хенри Лайтстоун, прикрит зад близкото дърво, се опитваше да си спомни колко фигури беше видял да го преследват в гората и после да влизат в склада. — Седем бяха в тренировъчната база. Богс държи Едно-четири под контрол, аз повалих един — счупих му носа и изкълчих рамото му — което означава, че остават пет. Точно така.“ — Виждам само четирима, Уинтърсоул — заговори Хенри Лайтстоун във включения отново микрофон под яката му. — Искам ви всичките или ще метна една граната.

След последвалата кратка пауза познат глас отекна в слушалките му:

— Лайтстоун?

— Специален агент Хенри Лайтстоун от американската Агенция за охрана на околната среда говори с теб, главен сержант — грубо отвърна Лайтстоун, като небрежно се приближи до страничната врата на склада. — Богс вече ви каза, че сте арестувани. Отровните змии не са майтап, така че хвърли оръжието и изкарай хората си навън. Веднага!

След нова кратка пауза от страничната врата излязоха четири фигури с камуфлажни дрехи и ръце на тила.

Хенри Лайтстоун се прилепи до страничната врата, с пистолета на Уошак, готов за стрелба. Боби ла Грейндж бдеше зад него с пушката си, докато Стоунър, Такахара, Уошак и Пакстън притичаха, събраха автоматите на четиримата рейнджъри, бързо сложиха белезници на китките им и ги повалиха с лице към земята на паркинга.

— Хайде, Уинтърсоул, измъкни си задника навън — тихо заговори Лайтстоун в микрофона под яката си.

— Защо не влезеш вътре да ме хванеш, Хенри?

— Какво каза? — запита Лари Пакстън с дрезгав глас, като застана зад Лайтстоун.

Лайтстоун се протегна и изключи микрофона под яката си.

— Иска да вляза и да го заловя.

— Забрави за тези глупости. — Дуайт Стоунър вдигна гранатата, която беше взел от един рейнджър. — Сега ще изприпка, като я метна вътре.

— Глупости, не го прави! — прошепна настойчиво Лари Пакстън. — Ще направиш на парчета целия проклет склад и всички гадини ще се измъкнат!

— Какво ще кажете да включим осветлението? Така поне ще го виждаме — предложи Лайтстоун.

— Не става. — Пакстън виновно сви рамене. — Накарах Майк да прекъсне захранването и после да среже всички кабели в таблото, за да сме сигурни, че тези момчета няма да запалят лампите и бързо да разберат, че не сме вътре.

— А фенерчетата?

— Имаме шест — оправдателно отвърна Стоунър, — но всичките са в склада.

— Чудесно — измърмори Лайтстоун, после замълча, когато чу Уинтърсоул да се хили в слушалката.

— Хайде, Хенри. Само ти и аз. Ще се позабавляваме. Да видим какъв рейнджър си.

— Сега пък какво казва? — запита Пакстън.

— Кучият му син е нетърпелив. — Лайтстоун погледна към четиримата мълчаливи пленници, проснати на тъмния паркинг. — Хей — прошепна той, — какво стана с очилата ви за нощно виждане?

— Нямат — отвърна Дуайт Стоунър.

Лайтстоун бързо коленичи и претършува четиримата пленници, после издърпа настрани Пакстън и Стоунър.

— Копелето ги е накарало да свалят очилата си, преди да излязат — информира той колегите си с тих глас. — Също и радиостанциите и фенерите, които носеха. Военно мислене. Не давай на врага никакво оборудване, което може да използва срещу теб. Аз имам очила, но какво ще правите вие, момчета?

— Мамка му! — Лари Пакстън беше напълно разярен. — Виж, Дуайт и аз ще влезем през онази врата и ще измъкнем фенерите, докато вие не му давате да вдигне глава!

— Не става — поклати глава Лайтстоун. — Тоя тип е рейнджър, главен сержант. Вие ще влезете там заслепени и той ще ви пререже гърлата, преди да успеете да го надушите.

— Хайде, Хенри — отново отекна гласът на Уинтърсоул в ушите на Лайтстоун. — Само ти и аз. Ако се опиташ да хитруваш и вкараш приятелите си, знаеш, че ще ги убия… И ще трябва да живееш с факта, че е било изцяло твой провал и че си пожертвал останалите.

— Така значи — измърмори Лайтстоун, издърпа слушалките и ги хвърли на земята.

— Хей, какво си намислил? — запита Лари Пакстън.

— Ще вляза вътре и ще арестувам кучия син.

И преди лидерът на екип „Браво“ да успее да му попречи, Хенри Лайтстоун се затича към склада… Изрита плътно затворената странична врата… претърколи се… и вдигна своя „Смит и Уесън“ с две ръце пред себе си.

Скокът размести очилата му за нощно виждане, но Лайтстоун бързо ги нагласи.

От това, което видя, му настръхна кожата.

Без светлината от звездите, която би увеличила видимостта в съвсем тъмния склад, сензорите на новия модел очила за нощно виждане улавяха само утравиолетовата и инфрачервената гама.

В резултат Лайтстоун лесно различи яркочервените крака и очи на няколкостотинте гигантски тарантули и сините очи на двете змии, които бяха се измъкнали, когато случайно изстреляните от Лари Пакстън куршуми разбиха терариумите им.

Между стотиците бавно движещи се яркочервени крака и фосфоресциращи очи, Лайтстоун можеше въобще да не забележи клекналия Уинтърсоул… ако петнадесет или двадесет светещи тарантули, които бавно се изкачваха по тялото му, не очертаваха приклекналия му силует.

Без да сваля поглед от двете свободно пълзящи змии, едната, от които минаваше пред Уинтърсоул, Лайтстоун бавно се приближи и насочи пистолета в челото на рейнджъра.

— Арестуван си, Уинтърсоул — съобщи тихо той. — Имаш право да…

— Да мълча — довърши главният сержант, като бавно се надигна, така че спокойно движещите се яркочервени светещи крака леко се поколебаха, преди да продължат по лъкатушещия си път.

— Ако мръднеш отново, ще те застрелям… точно тук, веднага — предупреди го Лайтстоун.

„Наблюдавай змията“ — напомни си тайният агент, защото разбираше, че Уинтърсоул може да ритне с крак влечугото към него, доверявайки се на здравата кожа на бойните си ботуши.

— Не възнамерявам да мърдам, Хенри — заговори тихо главният сержант, очевидно неосъзнаващ опасността от тарантулата, която бавно лазеше по яката към ухото му, или другата под брадичката му. — Тя ще го направи вместо мен.

В този момент Лайтстоун усети движение отляво.

Но преди да успее да извърти своя „Смит и Уесън“, много познат глас прошепна:

— Здрасти, Хенри.

Прещракването на предпазителя му каза всичко, което трябваше да знае.

Значи наистина са били шест.

— Здравей, Наташа — тихо отвърна той, без да сваля очи и оръжие от Уинтърсоул. — Работиш на две места, а?

— Винаги съм работила така, Хенри. Това най-много ми харесва в американската система. Толкова много прекрасни възможности за младите жени, които искат да направят кариера.

— Особено за предателките.

— О, да, и това. Щеше да е много по-лесно, ако Халахан ме беше прехвърлил в екип „Браво“, но… винаги се намира начин.

— Какво щеше да е по-лесно, Наташа? — попита Лайтстоун тихо.

— Не знаеш, нали? — закиска се тя.

— Не, не знае — заяви Уинтърсоул, като затисна бързо с ботуша си бавно приближаващите фосфорециращи очи, предпазливо хвана змията зад главата, вдигна я и поднесе срещу Лайтстоун… без да обръща внимание на 10-милиметровия „Смит и Уесън“ насочен към челото му.

— Лошо се нареждат нещата, Хенри — обясни Уинтърсоул. — Ти ме убиваш, тя те убива… и после тя ги убива. И ще го направи. Знаеш, че е добре обучена и много сръчна с пистолета. Не че това има някакво значение, но предимството е наше — добави с ледена усмивка водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника. — Според мен приятелите ти нямат шанс. Представям си ги всичките мъртви, и то заради теб. От това се страхуваш най-много, нали, Хенри?

— Уинтърсоул, не се пазаря и не желая да разменям моя живот срещу техния, а и няма да сваля оръжието. — Лайтстоун продължаваше да държи твърдо пръста си на спусъка. — Ако тя дръпне онзи спусък, вследствие на рефлекса ми ще гръмне и това… и ще умреш. Да ти кажа истината, иска ми се много да те взема с мен.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Хенри — колебливо се усмихна Уинтърсоул. — Но няма да е необходимо. Ако дойдеш с нас, приятелите ти ще останат живи и ще разбереш за какво е всичко. Или ти, или аз, или както ти го каза… — Уинтърсоул стисна силно главата на змията между показалеца и палеца си и после бавно потри люспестата й глава върху вкопчените в пистолета пръсти на Лайтстоун — … и двамата ще умрем. Точно тук. Точно в този момент. И ако си избрал този вариант, нямам нищо напротив да ме вземеш с теб — добави той саркастично.

Хенри Лайтстоун усети студената кожа на змията върху пръстите си, после видя очертанието на главата.

Тигрова змия.

Най-опасната от цялата партида.

Смъртоносна.

„Разбира се — помисли си Лайтстоун, със странно равнодушие. — Каква друга да е?“ После премигна, когато Уинтърсоул смаза главата на змията с пръсти и я пусна на пода.

— Нищо лично, Хенри. Просто върша това, за което ми плащат.

Уинтърсоул продължи да се усмихва заплашително…

— И така, какво ще правим, Хенри? Ти си този, който трябва да реши. И то веднага.

Две минути по-късно Хенри Лайтстоун бавно излезе от склада с ръце зад тила.

— ЛАРИ, ИЗТЕГЛИ ВСИЧКИ! — извика той. — ОТТЕГЛЕТЕ СЕ. A3 ЩЕ ОТИДА…

После спря при гробната тишина.

— ЛАРИ?

— БОБИ?

Никакъв отговор.

— Ако приятелите ти играят игрички… — изсъска Уинтърсоул в ухото му.

— Ако го правят, това е нова игра за мен — осведоми го спокойно Лайтстоун и огледа района с прибора за нощно виждане.

Доколкото можеше да види, целият паркинг, съседният склад и околните редки дървета изглеждаха безлюдни.

Нямаше ги рейнджърите с белезниците. Нито екип „Браво“. Нито Боби ла Грейндж. Никой.

— Това е изма… — Наташа Марашенко не успя да довърши думите си, защото Уинтърсоул я сряза:

— Да тръгваме веднага! — грубо й нареди той.

Тъкмо стигнаха до края на открития терен, където започваше гъстата вечнозелена гора, когато ярък лъч на прожектор изведнъж освети всичко и един глас изрева през високоговорителя:

— ФБР! ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЕТО И ВДИГНЕТЕ РЪЦЕ!

Главен сержант Аран Уинтърсоул изпсува, после се извъртя, изстреля четири куршума в прожектора, който експлоадира с ослепителен пламък и целият терен отново потъна в тъмнина.

Уинтърсоул изненадващо блъсна Лайтстоун и се претърколи по склона, после се изправи отново и зигзагообразно се спусна към дърветата между свистящите от всички страни куршуми.

Наташа Марашенко побягна преди Уинтърсоул да улучи прожектора и беше наполовината път надолу по склона, когато се спъна в оголен корен. Тя се просна на земята, изкрещя от изненада и яд и вече се надигаше, когато куршумите засвистяха над главата й… което я забави. И тогава Лайтстоун я настигна и се хвърли върху нея.

При удара нейният „Смит и Уесън“ излетя, но вместо да се опитва да се освободи и да се бори за него, Наташа Марашенко извъртя лакът и го заби в лицето на Хенри Лайтстоун, като смачка прибора му за нощно виждане и разби носа му.

Зашеметен, заслепен и разярен, Лайтстоун се нахвърли, сграбчи за колана на дънките Марашенко, извъртя я, нанесе страхотен удар с бедро, опита се да блокира ръката й, но не успя и трябваше да се защитава, когато жената направо се взриви в серия потенциално смъртоносни удари с ръце и лакти в лицето и врата му.

И преди да разбере какво става, тя се изплъзна от него и побягна, накуцвайки към гората.

Без да обръща внимание на куршумите, които плющяха над главата му, Хенри Лайтстоун се втурна след нея, залегна зад някакво огромно дърво, и пак я подгони, когато неочаквано полетя във въздуха и болезнено се приземи по гръб.

— Нека си отиде, идиот такъв! — изръмжа познат глас в ухо то му.

Но покаченият адреналин в кръвта на Хенри Лайтстоун го накара да я избута встрани и пак да опита да се изправи.

Този път рязко се строполи върху земята и си изкара всичкия въздух. А когато опита да се изправи отново, тя извъртя лявата му ръка зад гърба, обви с дясната гърлото му и притисна сънната му артерия.

— Какво правиш, по дяволите… — задъха се той и замахна, за да се освободи от хватката… После почти изпищя, когато огромната котка изскочи отнякъде и се стовари върху него, като отхвърли и Хенри, и нападателката му в калта.

Миг след това Хенри Лайтстоун установи, че лежи под чувственото тяло на много силна жена, която продължаваше да извива ръката му, а своята притискаше силно около врата му… С пантера, възседнала гърдите му, вкопчила заплашително острите си нокти в тежко дишащите му гърди, като душеше лицето му с твърдите си мустаци и ръмжеше, явно учудена или доволна… преди друг познат глас да изреве над него:

— ФБР, АРЕСТУВАН СИ!

Подсъзнателно, напълно несвързано с изкрещяната заповед, Хенри Лайтстоун трепна и се вторачи покрай главата на пантерата в тъмното небе в… какво?

Той замига, опита се да се съсредоточи, отказа се и погледна безпомощно над рамото си към хилещото се кално лице, осветено от фенерчетата.

— Арестуван? — повтори той. — Аз?

— Ами да — потвърди жената, известна като Карла, а Саша изръмжа в съгласие, когато ги заобиколиха фигури в сини якета с емблема ФБР. Няколко с автомати М-16 с нощни прицели и заглушители се придвижиха бавно и предпазливо покрай него към гората, а друга група, облечени със същите сини якета, се струпаха около тях на безопасно разстояние.

— Ти си агент на ФБР — каза Лайтстоун учудено.

— Брилянтно заключение, Шерлок — захили се Карла в ухото му. — Все още можем да разчитаме на федерален агент като теб.

— И аз съм такъв, синко. Отказах се преди много години, но ме върнаха специално за този случай… Виж — захили се кльощавият брадат и предполагаемо сляп гадател, известен като Мъдреца, и гордо показа надписа ФБР на якето и значката си.

— Свети боже — прошепна Лайтстоун, като огледа другите много познати лица: Лари Пакстън, Майк Такахара, Дуайт Стоунър, Томас Уошак, Боби ла Грейндж и ДаниГотвача с якета на ФБР продължаваха да стоят на разстояние от раздразнената, но очевидно доволна пантера.

— И в случай, че се чудиш, шампионе — заговори тихо Карла в ухото му, — Дани е един от техническите ни агенти, освен това доста приличен готвач.

— Ще се закълнеш ли в проклетата си котка? — запита Лайтстоун, втренчен в обожаващите го яркожълти очи и потрепери, когато ноктите й се впиха по-дълбоко в гърдите му.

— Бих се радвала да го направя, но не мисля, че тя заслужава такова унижение.

— Аха.

— Е, Карла, мисля, че може да го пуснете вече със Саша. — Старши специалният агент от ФБР Ал Грайнърд изпусна тежка въздишка, когато се присъедини към групата, изгледа подозрително дамите от своя нетрадиционен таен екип и прибра револвера си в кобура.

— Мм, не, не мога — след миг съобщи Карла.

— Защо?

— Защото ти го арестува.

— Но това беше само шоу… да не ги гони повече — напомни й нетърпеливо Грайнърд, който сега имаше малко разтревожен вид.

— Знам, но кой го е грижа? Аз го залових и ние спечелихме — засмя се жената с калното лице за голямо учудване на шефа си.

— Знаеш ли, Грайнърд, ти и приятелите ти от ФБР направо ни разбихте с тая тайна операция — заяви Лари Пакстън, като внимателно махна вонящото перо, залепнало върху тъмносиньото яке с надпис ФБР на Грайнърд. — Сляп стар гадател, който обикаля наоколо с мотопед, вещица, която управлява държавната поща, готвачкомпютърджия, истинска пантера, експлодиращи чували с птичи лайна. Не мисля, че съм виждал нещо подобно.

— Не нося отговорност за лайната — измърмори мрачно Грайнърд.

— Така си помислих и аз. Може би трябва да прехвърлим Хенри директно на твоите момчета, за да чуем истината… — усмихна се Лари Пакстън.

— Всъщност наистина ми хареса как двете агентки се нахвърлиха върху Хенри — прекъсна го Дуайт Стоунър.

— Като заговори за вещици — отбеляза Лайтстоун, поглеждайки към удобно проснатата върху него пантера, — защо твоите момчета се забавиха толкова и им позволиха да избя… Ох…

— Озарението на Хенри — усмихна се Карла.

— Крайно време беше — заяви Майк Такахара.

— От гледна точка на ФБР — обясни Ал Грайнърд, като се опитваше да запази самообладание и достойнство въпреки вонящото си яке, — Избраната седма бригада на тюлените беше класически пример за некадърна и дезорганизирана въоръжена група, която можеше да бъде манипулирана от по-сериозна антиправителствена организация. Джим — Мъдреца, Карла и Дани ги държаха под око, също и другите няколко групи в Южен Орегон, когато Уинтърсоул и екипът му се появиха и взеха да душат наоколо… което ни накара да застанем нащрек.

— После цъфнаха нашите екипи за специални операции, които скитаха и душеха, после аз и Боби ла Грейндж, и така нещата взеха да се объркват — лесно проследи хронологията Лайтстоун. — Аха, меко казано — отвърна заядливо Грайнърд. — Само дето никой не знаеше кои сте вие, защото мина много време, докато получим прилични снимки — добави той, като погледна към Карла.

— Хей, май ти е хоби да снимаш тайно всеки федерален агент, който се заблуди и мине през вратата ти? — оплака се Хенри. Жената от ФБР сви рамене.

— Трудно беше — добави тя с палава усмивка на окаляното лице, — той не искаше да заспи, за да мога да го снимам. Саша непрекъснато го събуждаше.

Огромната пантера измърка доволно, като чу името си.

— Не искам и да чувам за това — каза Ал Грайнърд.

— Аха, нито пък аз — съгласи се Мъдреца.

— Както вече споменах, в тази операция на ФБР планът беше — и все още е — да проследим Уинтърсоул. Предполагахме, че ще ни заведе до главните играчи. — Грайнърд не направи опит да скрие сарказма си.

— Но после, господин Белия Рицар — Грайнърд посочи Лайтстоун, — почти оплеска всичко, когато реши да защити нашата тайна агентка, която перфектно можеше да се защити сама…

— Забелязах — измърмори Лайтстоун и потърка брадата си. — …да не споменавам, че беше защитена и от двама тайни агенти и една проклета пантера. Ти счупи ръката на един от мъжете на Уинтърсоул, което го влуди и поради някакви необясними причини сержантът реши да те въвлече в техните игри. И после, разбира се, след като оплеска всичко с лайна в базата, хукна след Уинтърсоул и тази Марашенко — която и да е тя, по дяволите, макар че се води за ваша агентка, — които вероятно щяха да се свържат с някой на по-висок пост в организацията, за да му съобщят за провала… — Грайнърд изгледа обвинително Лайтстоун. — И замалко не обърка пак нещата…

— Той не е много умен — заяви Карла, като разтриваше нараненото гърло на Хенри Лайтстоун, — но пък е доста хитър.

— Я чакайте! — запротестира Лайтстоун. — Вие, момчета… и особено тези двете — добави той, като се обърна към Карла и Саша, — умишлено позволихте на Уинтърсоул и Марашенко да избягат в гората, и то посред нощ, ако ми позволите да добавя. Как, по дяволите, възнамерявате да ги проследите?

— Всъщност, Хенри — Майк Такахара сведе поглед към все още притесняващата го пантера, — Дани ще проследи твоите приятели рейнджъри електронно.

— Какво?

— Хайде, Хенри, използвай за минутка котешкия си мозък — усмихна се доволно Карла, като се настани по-удобно над своя пленник и леко опипа медальона от нокти на пума. — Как мислиш, че проследихме теб?