Кен Годард
Двойно прикритие (36)

32.

— Вие двамата имате ли намерение да ставате днес от леглото?

Хенри Лайтстоун бавно замига, за да се разбуди… и изведнъж се озова пред двете обожаващи го яркожълти очи.

Шокът от събуждането до муцуната на пантера го разстрои отново и той усети как дясната му ръка болезнено пулсира.

Пантерата изръмжа за поздрав. И всички важни парченца започнаха да си идват на мястото в копнеещия му за сън мозък.

— Колко е часът? — измърмори той, като се обърна и вдигна поглед към привлекателната жена, облегната на вратата с ръце, скръстени пред гърдите.

— Според моя часовник — осем и двадесет.

— А ти кога стана?

— Малко след пет и тридесет сутринта. Аз трябва да управлявам ресторанта и пощата, да ругая правителството и да предсказвам бъдещето, забрави ли?

Лайтстоун отново замига, надигна се на лакти иизгледа пантерата, протегнала се мързеливо върху леглото със затворени очи и глава, отпусната върху дясната лапа, която бе затиснала ръката му. После изведнъж осъзна.

— Оставила си ме сам в леглото с нея… Цели три часа? — изсъска той.

— Защо не? — Карла сви рамене, слабо подобие на усмивка се появи на устните й. — Всички знаят, че спящите мъже са съвсем безопасни.

— Май за теб тази сутрин е прекрасна.

— Е, започвам да се замислям — добави тя. — От това, което виждам на леглото, не съм съвсем сигурна колко сте спали, след като се измъкнах от завивките.

Хенри Лайтстоун невярващо се вторачи в петната засъхнала кръв, които покриваха това, което беше останало от разкъсаните чаршафи.

— Боже господи — възкликна той, като седна в леглото и заоглежда наоколо.

— Мама ме предупреждаваше да не вкарвам непознати мъже в леглото си — заяви Карла, — но мисля, че тази ситуация далеч надхвърля въображението й. Вероятно трябва да й изпратя една снимка. Чудя се какво ли пък биха платили медиите? — усмихна се тя сияйно.

— Снимала си ме как лежа тук?

— Мога вече да си представя заглавията — продължи Карла, без да обръща внимание на въпроса му. — „ЖЕНСКО ПРЕЗРЕНИЕ. ОБИДЕНАТА КОТКА ИЗОСТАВЯ ПРИЯТЕЛЯ СИ С РАЗБИТО СЪРЦЕ.“ — Свърши ли с глупостите? — разко попита Лайтстоун.

— Всъщност, да. Дойдох да ти съобщя, че закуската ще бъде на масата точно в девет… Освен, разбира се — поклони се леко тя, — ако не пожелаеш да ти се сервира в леглото?

В девет без десет Хенри Лайтстоун влезе в трапезарията със стиснати зъби, а пантерата го следваше неотлъчно.

— Как се чувстваме тази прекрасна сутрин? — весело попита Карла, като постави купата с вода за пантерата на пода, закачи контролиращия й нашийник на врата и наля кафе на Лайтстоун.

— Трябва да отида до банята — раздразнено измърмори тайният агент.

Чувствената жена вдигна глава.

— Това ситуация от типа „моя приятел има странен проблем“, както пишат в „Космополитън“, ли е? Или просто искаш разрешение?

Лайтстоун наведе глава, като почти докосна нейната.

— Това, за което моля — процеди през зъби той, — е да задържиш проклетата котка тук и да я залисаш, за да мога да отида до банята, да разкопчая панталона си и да се изпикая, без муцуната на стокилограмова пантера да се завира в чатала ми.

— Не знам, за жена като мен проблемът звучи много странно. — Тя грейна в усмивка и погледна към часовника си. — Обаче, мисля си, мога да ти гарантирам девет минути, през които ще опазя закуската ти на масата. После се обзалагам, че ще изчезне.

— Споразумяхме се.

Три минути по-късно Лайтстоун мина през стаята на персонала и влезе през задната врата в пощата — опитвайки се да намери писмото, което предишната вечер пусна в кутия петнадесет. Обаче веднага забеляза, че пощенската кутия беше празна. Чуха се нечии стъпки. Тъкмо придърпваше задната врата, за да я затвори след себе си, когато един пощенски раздавач, забързан по коридора с огромна чанта, се блъсна в него.

— Прощавайте, вината е моя — извини се Лайтстоун.

— Няма проблеми. Случайно да знаете дали пощенският началник… или началничка — поправи се човекът, като погледна с надежда над рамото на Лайтстоун към полузатворената врата — е някъде наблизо?

— Последния път, когато я видях, се беше запътила към кухнята. Ще се върне след няколко минути.

— Ами вие… тук ли работите?

— Е…

„Не, разбира се, че не работя тук, идиот такъв. Просто тършувах в офиса, докато началничката на пощата не гледа“ — помисли си Лайтстоун, желаейки човекът да си тръгне, преди жената да се появи и да започне да задава въпроси, на които дори не искаше и да се опитва да отговори.

— Виж, закъснявам и всичко, от което се нуждая, е само един подпис. Ако нямаш нищо против?

— Разбира се, няма проблем. — Лайтстоун пое химикалката и бланката. — Кажи ми — попита той, като издраска нечетлив подпис на определеното място, — къде разнасяш пощата?

— Ами на посочените адреси, навсякъде из града… Дори в местните вертепи, ако момичетата имат нещо за получаване — усмихна се раздавачът, взе бланката и подаде пакета на Лайтстоун.

— А носиш ли поща в индустриалната зона на града? — попита Лайтстоун, когато изведнъж му хрумна нова идея.

— Разбира се. Всъщност натам съм се запътил сега.

— Ще имаш ли време да занесеш още едно писмо?

— Време имам. Но няма да пристигне до утре.

— Защо?

— Защото първо трябва да мине през централния разпределителен клон.

— Искаш да кажеш, че вие, момчета, карате пратките обратно до Медфорд, а после пак ги връщате до Логърхед?

— Нали за това ни плащат — намигна раздавачът. — Двадесет и четири часово гарантирано обслужване. Не много бързо, затова пък сигурно.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа сто долара за една препоръчана едночасова доставка?

— Сто долара? — ахна разносвачът. — Сериозно ли?

— Само ако писмото пристигне там до десет часа тази сутрин.

— Е, не знам…

— Слушай. — Лайтстоун бързо измъкна портфейла си. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-сигурен, карай си другите писма до централния клон… но първо занеси това до десет тази сутрин. — Той подаде на разносвача банкнота от сто долара. — Споразумяхме ли се?

Разносвачът погледна парите, за миг се поколеба, после махна на Лайтстоун да го последва до камиона му навън.

Пет минути по-късно агентът от екип „Браво“ бързо се върна в ресторанта със служебното писмо в ръка и седна на масата точно когато Дани излезе от кухнята с димящ поднос.

— Закъсняваш — заяви жената, като погледна часовника си. — Пощадих те цели петнадесет минути.

— Реших да направя нещо полезно, което да заплати продължителния ми престой тук — обясни Лайтстоун и й подаде писмото.

— Не ми казвай, че се мъчиш да си намериш работа в пощата? — Очите на жената леко се присвиха, когато хвърли поглед на плика, преди да го бутне встрани.

Лайтстоун се засмя.

— Едва ли. Не мисля, че от мен става добър държавен служител. Федералното правителство и аз не сме на едно и също мнение за много неща. Всъщност, преди да те срещна, смятах всичките просто за банда прасета, годни само за угояване. Знаеш този тип: твърде мързеливи, за да се размърдат и да свършат някаква истинска работа.

— За разлика от твоя стандарт — кльощави, корави мъже, дето не стават за нищо и случайно са… как го каза… „между две работи“? — усмихна се Карла.

— Точно така — кимна Лайтстоун. — Мъжът трябва да си знае мястото в тоя свят.

— Всъщност — замислено го заоглежда тя, — обзалагам се, че си идеалният кандидат да докараш инфаркти на ония високопоставени типове от Вашингтон.

— Да съм споменавал нещо такова? — усъмни се Лайтстоун.

— Обзалагам се, че така ще стане — подсмихна се Карла. После признателно се обърна към готвача, който постави пред нея димящата чиния — бъркани яйца с дребен китайски грах — и една препечена филия.

— Дани, ти си съкровище. Напомняй ми никога да не позволявам на федералното правителство да те измъкне от мен.

— О, мадам, няма начин това да се случи — лъчезарно се усмихна младият готвач. — Добавих гъби за разнообразие. — Той посочи към доволната спяща пантера. — Май тази сутрин всички се нуждаете от нещо за подсилване.

После готвачът сведе поглед към бинтованата ръка на Лайтстоун, поклати глава, ухили се и се оттегли в кухнята, тананикайки си весело, без да обръща внимание на изненаданите им физиономии.