Кен Годард
Двойно прикритие (13)

9.

Малко след пет без петнадесет на следващата сутрин Уилбър Богс отново дойде в съзнание и разбра, че лежи по лице на килима в почти пълна тъмнина.

Няколко секунди по-късно той се чувстваше замаян, гадеше му се, беше измръзнал, гладен, жаден и най-доброто, което можеше да каже, бе, че го боли всеки мускул и всяка кост върху тялото. От главата до ходилата на босите му крака.

Първо Богс си помисли, тъй като не си спомняше какво се беше случило през последните двадесет и четири часа, че предната вечер се е справил с огромно количество „Джак Даниелс“ и сега изживява най-отвратителния махмурлук, който е имал през целия си живот.

И най-доброто, което вероятно трябваше да стори за себе си, беше да сложи нещо в стомаха си — като начало шепа аспирин — и да се опита да се надигне в седнало положение.

Което се оказа ужасно сериозна грешка.

Обаче, след като спря да вие, да ругае и опипва страшно по-дутата си ръка, той откри, че паметта му за последните двадесет и четири часа се възвръща в ясни детайли.

И всъщност отделните ясни спомени за проклетия подполковник Ръстман и многоуважавания член на Конгреса Смолсрийд заредиха Богс с достатъчно сила, за да успее да се надигне в седнало положение с помощта на повече или по-малко здравата си ръка и да се огледа за телефона — когато накрая откри, че кабелът се е увил около бедрата му.

И когато с все още размътения си мозък установи, че апаратът няма сигнал, той успя да проследи срещуположния край на телефонния кабел само за да открие, че някак беше изтръгнал от стената малката квадратна свързваща кутийка заедно с кабела, докато се е свличал на пода.

„Няма проблем, телефонът в кухнята — каза си той, само момент преди да си спомни: не, нямаше телефон в кухнята, защото го бе махнал преди месеци, докато се опитваше да довърши вечерята си след третото позвъняване на приятели, ходатайстващи за неговото разрешение.“ Което определено му създаваше нов проблем, откри Богс, защото единственият останал апарат беше в спалнята на горния етаж. И дори с помътения си разсъдък той разбра, че вероятно няма да успее да изкачи стълбите, след като едва успяваше да стои седнал.

Но все още можеше да пълзи, напомни си той. Дали ще изкачи стъпалата, или ще излезе до камиона, нямаше значение.

Накрая се укори за гордостта си. Трябваше да потърси помощ.

С решителни последни усилия, успявайки доста добре да се придвижва с една ръка и две колена, Богс пропълзя през входната врата навън… и за щастие откри, че е забравил ключа в ключалката, което определено нямаше да застраши безопасността на дома му. После се свлече по стълбите и алеята до камиона, който за нещастие беше заключил.

С огромни усилия се надигна достатъчно, за да отключи и отвори вратата на кабината, и след това се изтегли върху седалката на шофьора.

Изтощеният мъж облегна главата си на кормилото, докато намалеят вълните на гадене и световъртеж. След като успя да затвори вратата, той се изправи, погледна назад през рамо и забеляза, че влекачът и лодката все още стояха отзад на камиона.

Уилбър Богс знаеше, че е необходима сила, за да скочи отново от камиона, да откачи лодката от влекача, да я премести и да се качи обратно в кабината. Затова той се наведе напред, подпря се на кормилото, напъха ключа в стартера, запали двигателя, премести скоростния лост на заден ход, натисна газта, освободи амбриажа… И усети, че главата му се сгромолясва напред с главозамайваща скорост, докато десният му крак се изплъзна от амбриажа, натисна педала на газта и камионът се устреми назад по пътя.

Кратък проблясък от заслепяваща болка унищожи това, което беше останало от съзнателния му мисловен процес, след като носът му се счупи от удара в твърдото кормило.

Бързото неконтролирано движение назад мигновено спря след удар в метал.

И тогава всичко изчезна в милостива омитворяваща тъмнина.

Лекарят, отговорил на позвъняването на съседа в пет и тридесет тази сутрин, откри Уилбър Богс отпуснат върху кормилото в кабината на камиона… в безсъзнание, покрит с кръв, дишащ на пресекулки и изглеждащ сякаш току-що е претърпял силен челен удар.

Но опитният спасителен медицински екип недоумяваше, защото освен повредената задница на лодката — очевиден резултат от удара с доста висока скорост на влекача на Богс директно в новата здрава пощенска кутия на съседа — те не забелязваха доказателство камионът да е претърпял някаква друга катастрофа.

След внимателен преглед на Богс те забелязаха явно подутата ръка, счупения нос, няколко цепнатини върху устните и много различни рани върху главата и лицето, повечето от които — съдейки по степента на потъмняване — той бе претърпял най-малко преди няколко часа. И когато накрая го измъкнаха от кабината и го положиха върху носилката, откриха, че въпреки ниските температури тази сутрин, техният пациент беше облечен — ако това беше подходящата дума — единствено с влажни дънки и яке. Без чорапи, обувки, бельо и риза.

Въпреки внимателното претърсване не успяха да открият портфейл или документ, за да установят самоличността на жертвата. Обаче камионът беше регистриран на името на Уилбър Богс в град Логърхед на адреса точно от другата страна на улицата срещу изпомачканата пощенска кутия. За нещастие обадилият се съсед — нанесъл се предната седмица — никога не беше срещал своя комшия, а само го забелязвал да влиза и излиза с различни превозни средства. „Форд Експлорър“ с някакъв служебен номер, спомни си той. И заради всичките подутини и контузии, съседът не успя да потвърди, че това е човекът, когото беше виждал.

Всъщност, колкото повече се вглеждаше, толкова повече достигаше до заключението, че въобще не беше виждал своя съсед през последните няколко дни, а лодката и камионът бяха паркирани в гаража през цялото това време.

Очите на съседа се разшириха, когато достигна до логичното заключение, че мъжът, който разруши пощенската му кутия — навярно съседът му, — трябва да има проблеми с пиенето. „Какво друго може да накара някой да се облече по този начин и да шофира така — помисли си той, поглеждайки тъжно към пощенската си кутия, — и то да го направи в пет и петнадесет в тази студена зимна сутрин?“ Лекарите сметнаха, че свидетелят знае всичко.

Но това не беше техен проблем.

Мъжът в камиона, очевидно претърпял някаква катастрофа, имаше сериозни рани. И също така имаше нужда от спешен професионален медицински преглед. В този момент наистина нямаше значение кой беше и какво правеше сутринта полугол в кабината на камиона, който не се знаеше дали му принадлежи.

Затова, след като внимателно го поставиха върху носилката и сложиха няколко защитни подложки на гърба и калъпи около врата и главата и обезопасиха с подобни малки шини подутата му ръка, лекарят съобщи на дежурния шериф в Джаспър, че трябва незабавно да транспортират Обикновения Човек със сериозни рани в болницата в Логърхед.

За ченгетата оставаше да открият кой, какво, кога, къде, защо и как.

Когато накрая дежурният шериф, напълно изтощен, разбра за катастрофата на Уилбър Богс — почти час по-късно, заради една обезумяла жена, ръкомахаща на средата на пътя да спре и да открие детето й, — той научи три важни информации в офиса си:

Първо и преди всичко, го чакаха четири телефонни обаждания, включително доклад за подозрителен въоръжен мъж край районния магазин „7-11“.

Второ, много странното обяснение за ситуация, приличаща на „пътнотранспортна злополука“. За какъвто незначителен нещастен случай застрахователите щяха да платят съвсем малко, ако някой го разследва.

И трето, една бележка — написана от очевидец, „която да се отнесе в полицейския участък в града Логърхед“, и магнетофонен запис на свидетел за частично разбита пощенска кутия. В записа очевидецът докладваше, че свидетелят е трябвало да отиде на работа и не е могъл да чака повече. Затова прибрал превозното средство в покрития гараж на съседа си, за да освободи улицата, и заключил камиона и лодката, така че никой да не може да ги открадне… Казал, че ще пази ключовете, докато някой дойде при него, след като се уредят нещата в полицията.

Шерифът знаеше, че от известно време няма такова животно — Полицейски Участък в град Логърхед. След като реши, че случаят не го засяга и че с полицията всичко е наред, преумореният дежурен шериф бързо надраска адреса на свидетеля на едно листче, прегъна хартийката, мушна я в бележника си и реши, че е изпълнил в тази особена сутрин канцеларската работа за такава незначителна катастрофа.

Дежурният шериф нямаше как да разбере, че в спешното отделение на местната болница докторът, който прегледа специален агент Уилбър Богс, вписан като „Джон Доу“^[1], нареди да го прехвърлят в болницата в Джаксън, която беше по-добре оборудвана и щяха да се справят със сериозните рани на главата му.

Дежурният се протегна към радиостанцията и съобщи на диспечера, че вече е наясно с „ранения в превозното средство“ и може да отговори незабавно на повикването за „подозрителния въоръжен мъж“.

Диспечерът отмени тревогата и се захили.

Две патрулни коли проверили сигнала за мъжа с оръжието. Нямало подозрителна стрелба в провинцията Джаспър, Орегон, където твърде много мъже, жени и деца притежаваха най-малко по едно оръжие, а цялата работна смяна от полунощ имаше само три патрулни коли и всеки беше непрекъснато дежурен.

Толкова за този ден.