Кен Годард
Двойно прикритие (27)

23.

Помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън никак не се забавляваше от този разговор. Ако имаше избор, той би предпо-чел да се измъкне от телефонното общуване със Саймън Уотли и да се забавлява с по-младите служители в офиса им, пред които виреше нос като влиятелен помощник на конгресмена в областта. Или пък да поухажва очарователната стажантка Марла Кордовиан.

„Определена привилегия на професията“ — помисли той и се усмихна.

Но за негово най-голямо учудване Марла не се появяваше за втори пореден ден.

И Саймън Уотли, шефът му, на когото обикновено разчиташе, в момента не присъстваше, за да обсъдят последните новини, защото вероятно летеше някъде над Тенеси обратно за провинцията Джаспър, Орегон, и съдейки по шума от задните редици, беше много близо най-малко до две ревящи деца.

Новините, които получи от Бенингтън — че досиетата на агентите от екип „Браво“ и тази сутрин не са пристигнали по федералната поща, както беше обещал тайният им информатор в американската Агенция за охрана на околната среда във Вашингтон — само усилиха предчувствията на Уотли за провал, оскърбление и предателство.

Въпреки разстоянието едва сдържаното му съскащо раздразнение се чуваше високо и ясно през сателитната връзка на самолета.

Бенингтън да открие веднага Робърт — тайния информатор на Смолсрийд във Вашингтон — на разстояние три часови пояса, дори ако се наложи да използва проклетото ФБР.

И ако Робърт не иска да бъде изритан някъде далеч от Вашингтон, да измъкне документите и до час да изпрати по факса досиетата на федералните агентиприродозащитници в личния кабинет на Уотли.

Веднага след като пристигнат страниците по факса, Бенингтън да заключи вратата на кабинета на Уотли, да сложи ръкавици, внимателно да изреже заглавията на всяка пристигнала страница по факса, да постави досиетата на агентитеприродозащитници в обикновен кафяв плик, да го запечата и адресира до пощенска кутия №14 в пощенския клон в Логърхед, Орегон, да закупи необходимите марки, като използва пощенския автомат в областния клон, после незабавно и лично да занесе този плик до града в местния пощенски клон на улица „Брендиуайн“.

И в 8,45 сутринта, стандартно тихоокеанско време, когато шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена Саймън Уотли се измъкне от самолета си и влезе в терминала на летището, Кийт Бенингтън — ако все още се интересува от работата си в провинция Джаспър, Орегон — да бъде там, за да го информира лично, че всяка една от тези задачи е била изпълнена.

Почти един час след този разговор съвсем уплашеният по-мощник с нарастващо отчаяние звъня по телефона, докато открие Робърт, който дълго се извинява за провала си с досиетата предния ден, но продължаваше да настоява, че никой от тях не можел да си представи колко труден е бил достъпът до личните досиета на федералните служители. Особено на федералните служители, които участват в тайни операции. Не разбираха ли какво щеше да се случи с него — и неговата приятелка, — ако ги спипат в кабинета с личните досиета, докато използва защитния код за достъп до тези файлове? Не разбираха ли те, че копирането и изнасянето на лична информация с ограничен достъп е углавно престъпление? Не разбираха ли…

Скован и разстроен от собствените си проблеми и без настроение да слуша хленченето на някой, който се фукаше, че прекарва свободното си време по купони с веселия, привлекателен и влиятелен персонал на Конгреса, Бенингтън го прекъсна с кратка ругатня, за да разбере дали все пак е успял да се добере до досиетата.

Да, справил се, което просто трябва да им покаже колко незаменим е за тях, надуто му отвърна Робърт. Но вече било осем и тридесет вечерта и случайно се оказало, че една привлекателна млада служителка от парламентарната комисия за международни връзки се съгласила да го придружи до уединено нощно местенце за няколко питиета. Така че Бенингтън трябвало да му бъде много благодарен, задето изобщо е отговорил на своя пейджър.

И освен това всичките офиси на федералната поща вече били затворени и никой не може да направи нищо — нито Кийт Бенингтън, нито Саймън Уотли, нито дори Смолсрийд. Така че от него толкова, да се справят сами с малките си шибани проблеми…

Минаха още пет минути, докато Бенингтън успее да убеди Робърт, че Саймън Уотли е съвсем сериозен в заплахата си. Бенингтън деликатно му обясни, че безспорно ще притеснят и приятелката му, защото няма как да скриеш нищо от човек като Уотли. Изобщо за всички щеше да бъде много по-добре, ако Робърт просто обуздае половия си нагон, докато изпрати по факса проклетите досиета до кабинета на Уотли колкото е възможно по скоро. Защото, ако не го направи, следващото проклето телефонно обаждане на Бенингтън ще бъде до самия Реджис Джей Смолсрийд.

Тридесет и пет минути по-късно, помощникът получи първия знак, че злополучните неща са пуснати. Първата страница от факса на Робърт пристигна до служебния апарат на Саймън Уотли и го информира, че ще я последват още седемдесет и две.

Накрая, петдесет и три минути по-късно, когато факсът избълва и последната страница, разпечатката покриваше пода в офиса на Уотли, а Кийт Бенингтън вече беше на ръба на нервно разстройство.

Според часовника му, към който хвърляше поглед дватри пъти на всяка пристигаща страница, той разполагаше точно с час и деветнадесет минути, за да закара досиетата до пощенския клон в Логърхед и да се върне до летището преди шефа си. Тоест да измине седемдесет и две мили, ако беше пресметнал точно участъците от картата. Вече се беше обаждал до летището три пъти и беше получил един и същи отговор. Да, господине, самолетът пристига навреме.

Което беше невероятна глупост, опита се той да се самоуспокои. Полетите никога не пристигаха навреме.

„Ами ако този наистина пристигне — ужасено си помисли той. — Боже господи.“ Една миля на минута — което означаваше деветдесет километра в час — и щяха да му останат седем минути. „Господи, трябва да побързам — помисли си той, като почти истерично напъха с ръкавици страниците в плика, бързо го облиза — порязвайки езика си на острия ръб — и после побягна към пощенския автомат. Всичко, което трябва да направи сега е… о, господи!“ И напълно забрави приятелския съвет на Уотли за марките.

Бенингтън изразходва две от ценните си минути, за да претършува кабинета, отчаяно търсейки пликове със служебни марки, които Уотли използваше за личната си кореспонденция. После изгуби още три минути, за да преобърне бюрата на другите четирима служители, които работеха на доброволни начала. Той откри дузина щемпелувани, освободени от пощенски такси опаковки за пратки и пликове. Но не намери никакви марки.

Докато бягаше към служебния автомобил с отчаяно стискани в ръката му ключове и плик, той се досети, че вали, че беше забравил да грабне чадъра си и остави вратата на кабинета незаключена. Но вече не му пукаше.

Няма значение. След малко ще стигна до пощата. Там трябва да има автомат за марки!

Но внезапно нов пристъп на паника го прикова в средата на паркинга. Златистият дъжд започна да се просмуква през тънкото му сако, докато той бързо мушна ръка в джоба и измъкна шепа дребни монети. Две по 25 цента, четири от 10, три от 5 цента. Бенингтън прецени на длан тежкия плик.

Не са достатъчни. Едва ли ще стигнат..

По дяволите!

„В пощата трябва да има автомат за дребни — каза си той. — И най-вероятно е автоматът за марки да ги приеме. Би трябвало.“ Погледна часовника си. Седем и двадесет и седем.

Седемдесет и осем минути, за да измине седемдесет и две мили.

Трябва да тръгвам… Веднага!

Като забрави за бързо влошаващите се климатични условия, Кийт Бенингтън се втурна към колата.

Накрая, в седем и тридесет вечерта, същата сряда, жената се отказа.

Поради някаква причина котката просто не искаше да слезе от високия клон.

— Добре, така да бъде — измърмори си тя, после затвори вратата на всекидневната с вековното дърво и залости здраво резето.

Знаеше, че котката е възбудена. Самата тя се чувстваше по същия начин дори след като интригуващият непознат — какво му беше името, Хенри, или нещо такова — си беше тръгнал. И за да овладее възбудата си, тя се примири с раздразнената си котка.

„Ти и аз, и двете, скъпа — помисли си развълнуваната жена, — сега се нуждаем точно от нещо такова.“ След като сложи и второто резе на вратата във всекидневната, жената слезе по коридора до входа и излезе на верандата, за да се убеди, че тъмнината, студът и поройният дъжд са прогонили клиентите й от ресторанта, а после се върна в кухнята.

— Хей, Дани — провикна се тя към готвача, като се опитваше да заглуши високите ритмични звуци на цигулка, долитащи от старото радио.

— Да? — Изведнъж музиката позатихна.

— Навън е пустош, затова смятам да затваряме и да отида до Костко. На привършване са хамбургерите, кафето, какаото на прах и някои други неща, така че не искам да оставя тази работа за утре, тъй като може да ни затрупа снегът.

— Знаеш ли, защо не купиш и пушен свински джолан — предложи й младежът, след като бързо огледа хладилниците. — Мога да приготвя бобена чорба. Това ще зарадва клиентите ни, ако свършат другите продукти.

Жената се засмя.

— Хей, слушай — предупреди го тя. — Оставила съм Саша в стаята. Май е в лошо настроение, така че не влизай там.

— Не се тревожи. Не бих си подал носа там дори да знаех, че е съвсем наред.

Жената се усмихна, после постави табелата „ЗАТВОРЕНО“ на входа и угаси всичките външни лампи без онези, които осветяваха пътеката и пощата.

— Ще се върна след няколко часа. Не забравяй да заключиш, когато си тръгнеш.

Дани я увери, че ще го стори, и когато тя затвори вратата след себе си, чу скрибуцащия звук на цигулката постепенно да се засилва.

Краткият разговор с младия готвач повиши настроението на жената и тя започна да си тананика, когато се мушна в малкия си пикап „Тойота“ със странното на вид устройство, монтирано върху кабината, сложи колана и се насочи към отдалечения търговски комплекс в Медфорд.

Точно седем минути след осем часа, Кийт Бенингтън зави по улица „Брендиуайн“ и засили тежкия автомобил по тъмната, съвсем мокра и хлъзгава уличка.

През цялото време, след като напусна областния офис на Реджис Джей Смолсрийд, непреставащият дъжд съпровождаше уплашения помощник, който вече два пъти почти излетя от шосето, така че много добре знаеше какво рискува.

Но бе станало ужасно късно, а международното летище беше на цели тридесет и пет минути — тридесет, ако наистина рискува. Бенингтън дори не искаше да си представи как ще реагира Саймън Уотли, ако помощникът не го чака във фоайето, за да поеме куфара и ръчния му багаж на мига, в който слезе от самолета и прекрачи прага на терминала.

„Защо го правя?“ — питаше се Бенингтън може би за двадесети път тази вечер, като сграбчи здраво вибриращото кормило, опитвайки се да даде най-доброто, на което беше способен, като продължаваше да се взира през стичащите се потоци от чистачките на предното стъкло.

Въпросът беше безсмислен и безполезен, защото вече знаеше отговора.

Като всички чиновници, Кийт Бенингтън вече беше свикнал с устрема към по-високото политическо стъпало. Но по-лошото беше, че мъжът, който го повлече към това пристрастие, който му показа как точно да се лепне зад гърба на важна политическа личност като Смолсрийд и да използва всички възможни привилегии, беше този, който продължаваше да му причинява сърдечни атаки.

Кийт Бенингтън знаеше, че ако само за един кратък и мъчителен миг се противопостави на Саймън Уотли, ще прекара останалата част от живота си с някоя досадна, безсмислена работа, спомняйки си вкуса на силата, която е имал…

При тази мисъл стомахът на помощника отново го присви и той настъпи газта, като се поднесе на завоя.

И изведнъж.

Видът на тъмната странноприемница в края на дългата уличка без малко да изкара остатъка от обяда на Бенингтън на пода на колата.

Не, не може да е затворено! Не може да бъде!

Но след това той забеляза криволичещата осветена пътека, която водеше към импровизираната поща.

Бенингтън подкара автомобила към паркинга, поднесе се, преди да спре, като разплиска кал и вода към близката дървена веранда, и се втурна по пътеката към местната поща, преди колата да е спряла да вибрира след страхотното безжалостно каране.

Първото, което видя, когато влезе в сградата, или по-точно, първото нещо, което не видя, беше автомат за марки.

„Не може да бъде! — мислеше той, докато очите му обезумяло претърсваха всеки сантиметър от малкото помещение. — Това е поща. Толкова ясно е написано на стената. Някъде трябва да има автомат за марки.“ Но нямаше.

Той затропа по вратата, но никой не отговори.

Малък месингов процеп близо до прозореца мазно му се усмихваше. А на табелата над него пишеше: САМО ЗА ПИСМА С МАРКИ.

„Какво ще стане, ако го пусна без марка? — запита се той. — Нима няма да го поставят в пощенската кутия четиринадесет, с платежна разписка, ако не е посочен адреса на подателя на плика?“ Но той не беше сигурен и затова не посмя да рискува.

Дори се опита да отвори вратичката на пощенска кутия №14, молейки се, който и да я е използвал за последен път, да е забравил да я заключи. Но вратичката остана плътно затворена, без значение колко упорито се опитваше.

Единственото, което оставаше на все по-отчаяния помощник, беше да потърси някой, който вероятно знаеше къде може да купи марки за три или четири долара в следващите две минути. И тогава той забеляза вратата.

На табелата пишеше: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“, но Кийт Бенингтън я пренебрегна, свикнал с лесния достъп навсякаде, който се дължеше на близостта му с конгресмена Смолсрийд.

Никой не отговори на силното потропване.

Не се задейства и никаква аларма, когато натисна дръжката и вратата се отвори.

Така че той влезе, повтаряйки си, че е много спешно, и единственото, от което се нуждае, са марки за няколко долара… за които възнамеряваше да остави парите, така че той не влизаше да открадне нещо. Недай боже! Докато си внушаваше всичко това, той не забеляза табелата с надписа: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ВЛИЗАЙ!“, когато издърпа резето на втората врата.

Но третата врата привлече вниманието му.

Тази беше с две резета.

Те накараха Кийт Бенингтън да се замисли дали веднага да не тръгне обратно за летището, да вземе Уотли, да му обясни ситуацията, да го заведе вкъщи, да открие денонощен магазин, в който продаваха марки, и после да се върне обратно до пощата в Логърхед, за да пусне плика, както му беше заповядано.

„Така е най-разумно и точно това трябва да направя“ — мърмореше си той, когато ръката му опипа тежките дръжки на резетата, които слабо блестяха на оскъдната светлина, проникваща от единствената лампа на далечната стена.

Но тогава Бенингтън си спомни гласа на Саймън Уотли по сателитния телефон. Така че Кийт си пое дълбоко дъх, издърпа тежките дръжки на двете резета, предпазливо открехна няколко сантиметра вратата и прошепна:

— Здравейте?

Никакъв отговор.

Стаята от другата страна на вратата беше по-тъмна и от коридора и помощникът на конгресмена почувства страхотни болки в стомаха си.

Но светещият циферблат на часовника му напомни, че отмъстителният му работодател щеше да се приземи точно след двадесет и осем минути, и така, с нов изблик на кураж, той отвори вратата и пристъпи в стаята.

Кийт Бенингтън моментално усети острата миризма. За нещастие той не притежаваше животно, така че нямаше как да разбере, че тежкият мирис не можеше да се излъчва от домашен любимец със средни размери.

Това беше само докато зениците му се настроят…

И той видя многовековното дърво в средата на огромната стая…

И пристъпи напред благовеещ пред огромния му ствол…

И чу тихото, тежко тупване зад гърба си, извъртя се и се озова пред две взиращи се жълти очи с фокусирани черни зеници…

И тогава разбра грубата си грешка.

Той се опита да каже нещо, за да си внуши идеята, че не беше възможно да има подобно същество в тази стая, но думите му замръзнаха върху устните.

Когато очите започнаха да се доближават, Кийт Бенингтън направи единственото, което можа да измисли в този момент. Той вдигна пред тялото си плика с осемдесет и седемте страници, които съсипаха живота му за последните шест часа, с нелепата надежда, че това може някак свръхестествено да отклони атаката на ужасното същество и да му позволи да живее няколко секунди повече.

Той усети мустаците на страшния звяр да докосват ръката му и застана нащрек — въпреки че мозъкът му беше вцепенен, — за да посрещне удара на протегнатите нокти, които щяха да раздерат гърлото и гърдите, и стомаха му… После се вкамени на мястото си, когато огромната пантера издърпа плика от ръката му, обърна се, скочи и се скри в тъмнината.

Вълни на адреналин се стекоха по скованите мускули на Кийт Бенингтън, но звукът на разкъсваната хартия високо над главата му стимулира уплашения мъж към действие.

След по-малко от три секунди и без да си спомня как го е направил, Бенингтън стоеше в тъмния коридор, мъчейки се с тежките резета.

След още петнадесет секунди той успя да заключи и резето на втората врата, излезе от къщата, качи се в колата, запали двигателя, направи обратен завой на тъмния, тесен и съвсем мокър селски път… и след двадесет и седем минути и тридесет и две секунди пристигна на международното летище, паркира колата, втурна се към терминала и застана, треперейки, пред входа за пристигащите пътници.

Часовникът над вратата показваше 8,45.

Стоя там още двадесет и три минути, вцепенен и с изцъклени очи, когато накрая закъснелият самолет се приземи и Саймън Уотли влезе в терминала.

По-късно вечерта, когато лежеше в леглото, треперещ над електрическата си възглавница, Кийт Бенингтън най-после осъзна, че почти толкова вкочанясалият, изцъклен и напълно изтощен шеф само му подаде куфара и ръчния багаж, и го последва до колата… И през цялото време, докато пътуваха до дома му, дори веднъж не попита нито за Робърт, нито за досиетата на агентите, нито защо служебната кола — да не споменаваме самия Кийт Бенингтън — воняха на урина.