Кен Годард
Двойно прикритие (32)

28.

Цели четиридесет и пет минути Хенри Лайтстоун се промъква обратно до пикапа, и още един час претърсва бавно и методично околната местност на 360 градуса, за да се увери, че непознатите, които и да са, не са оставили друг наблюдател край колата му.

„Може да са повече от седем“ — повтаряше си той.

Каква е най-малката маневрена бойна част при военните? Отделение? И колко са мъжете в едно отделение? Сержант, двама помощниксержанти четирима или петима стрелци във всеки от двата стрелкови екипа? Минимум единадесет. Значи още девет като онези двамата? По дяволите.

„И това е най-оптимистичният вариант — напомни си той. — Може да са взвод — четири отделения, минимум четиридесет и шест души с един лейтенант и взводен сержант. Или още по-лошото, цяла проклета рота. По дяволите.

Но нещо толкова голямо би означавало официална задача, особено ако участват офицери. Но кой каза, че те са военни? Просто защото приличат на войници и действат като такива?“ Не.

„Особено щом използват пощенски кутии за свръзка. Кутия четиринадесет и кутия петнадесет в отдалечената селска поща. Откога Американската армия или Американската флота се свързва с бойните си екипи чрез пощенски кутии?

И освен това не е логично американски войници да обикалят околността и да следят федерални агенти“ — напомни си Хенри Лайтстоун, като се питаше защо още стои тук в този слънчев, но студен следобед, когато трябваше да свърши толкова неща, и то много бързо.

Например да провери пикапа си за някакъв нежелан подарък?

Той си отговори на този въпрос десет минути по-късно, когато се мушна под колата и откри първия предавател. Или най-малкото приличаше на нещо такова.

„Алуминиева кутийка с размери пет на пет сантиметра, с магнитна основа, гъвкава стоманена антена, боядисана в тъмнозелено. Какво друго, по дяволите, можеше да бъде?“ О, да, точно така.

Военно мислене.

„Защо ще се тревожат да проследяват нещо или някого, когато е много по-лесно просто да го взривят на парчета? Господи, Майк — помисли си Хенри Лайтстоун, — защо не си тук наблизо, когато наистина се нуждая от теб?“ Той намери още едно устройство под двигателя, което много приличаше на първото — само че отстрани имаше превключватели и гъвкави антени с различни дължини. Опита да се доближи, за да провери дали превключвателите бяха на позиция „включено“. След това реши да прати по дяволите всичко.

Първото устройство вероятно е предавател, предположи той и бързо го отстрани от шасито. Но не можа да измисли някаква разумна причина защо, ако и второто е обикновен маяк, ще се нуждае от бутони за включване и изключване и чифт антени на две различни честоти? Обаче му хрумнаха много причини защо един радиопредавател може да бъде оборудван по този начин. Особено такъв, зареден с С-4 и електронен детонатор.

Един за активизиране и един за взривяване.

Чудесно.

„Добре, момчета — помисли си той, като предпазливо се протегна под седалката на шофьора, измъкна малък клетъчен телефон и непромокаема найлонова торбичка, провери съдържанието й, пъхна ги във вътрешния джоб на якето и внимателно затвори вратата. — Ето какво ще направя сега!“ Най-накрая в шест без петнадесет вечерта Хенри Лайтстоун се върна пеша до центъра на град Логърхед. Малко са преувеличили с името, реши той. Логърхед въобще не приличаше на град. Но при продължителното ходене пеша имаше време да обмисли много важни въпроси… Най-важният: не бива да се навърта около склада, където екип „Браво“ беше зает с бог знае какво. Не и засега. Не, докато не разбере какво става.

Междувременно той трябваше да ги предупреди.

И не по клетъчния телефон, защото онези типове можеше да са умни и да засекат с честотен скенер разговорите му.

„Трябва да изчакам, докато се върнат по стаите си в мотела“ — помисли си Хенри разтревожено, защото знаеше, че Пакстън ще държи останалите в склада, докато не преброят всяка изплъзнала им се змия. А това можеше да се проточи.

Но можеше ли да чака толкова дълго?

Той обмисляше подробно този въпрос през целия път обратно до града и накрая стигна до заключението, че може. Ако времето беше критичен фактор, тогава някой от тези наблюдаващи го типове щеше да се навърта около пикапа с бинокъл и след като идентифицира шофьора, да активира устройството. БАМ! И щяха да го взривят на парченца. Но фактът, че екипът си тръгна и изостави пикапа, насочваше към следната перспектива: Очевидно знаеха, че имат предостатъчно време да изпълнят задачата си и да взривят колата му, ако препречи някъде пътя им.

Затова Лайтстоун реши засега да се покрие. Не биваше да рискува и да привлече каквото и да било внимание върху останалите от екип „Браво“, докато не добие по-ясна представа за ситуацията.

Но междувременно нямаше намерение да се връща и в ранчото на Боби и Сюзан ла Грейндж, дори никой да не го следеше. Кой знае дали онези яки задници — които и да бяха и каквото и да правеха, наблюдавайки екипа от тайни агенти — не са го дебнали през последните няколко дена.

„Логично е да има и други членове от техния екип в околността и вероятно само ме чакат да се появя, за да ми лепнат опашка… или да ме унищожат, ако се опитам да предам някакво съобщение. И това много лесно ще стане, ако не ги открия.“ По дяволите.

Лайтстоун поглеждаше часовника си и продължаваше да бърза, защото магазинът, за който си спомняше, вероятно затваряше в шест, ако имаше късмет, или в пет и тридесет, ако нямаше.

Докато вървеше, мислите му се върнаха на радиопредавателя и взривното устройство. Някой можеше да ги е лепнал на пикапа му по-рано тази седмица, но той се съмняваше, защото екип „Браво“ беше пристигнал само преди колко?… Преди четири дни и единствените местни жители, с които бе имал някакъв контакт, с изключение собственика на склада, бяха Боби и Сюзан, старият глупак, Мъдреца… И жената. Не че това имаше голямо значение.

При огледа той откри край колата си няколко следи от ботуши, почти заличени, както изглежда, с клони, съдейки по зелените борови иглички, които откри разпръснати около пикапа.

А това означаваше, че хората с маскировъчните дрехи вероятно са се върнали при превозните си средства, зърнали са неговата кола на пътя, сетили са се, че са виждали — или наистина бяха много добри и са запомнили номера — същия пикап, паркиран зад странноприемницата „Смъртоносен огън“.

И след като са монтирали радиопредавателя и взривното устройство, просто за всеки случай, са продължили. И всичко това за някакъв случаен пикап, паркиран край пътя?

Нещо не се връзваше.

Лайтстоун мислено подреди в хронологичен ред събитията от последния ден.

„Боби среща един стар глупак, който се навърта около неговото ранчо, представя се, че търси Голямата стъпка, и старият предлага да му продаде талисмани на апахите. Ние се появяваме в райското местенце на Боби за вечеря. Сюзан ни разказва за стария глупак. Боби и аз се срещаме с него в «Плоската къща» на следващата сутрин. После старецът ни свързва с много привлекателна жена, която изглежда несигурна в името си и има огромна дива котка за домашен любимец. Главорезите се появяват на следващата сутрин, един от тях носи гердан от мечи нокти, търси писмото си и сериозно нервира жената, защото то не е там. И като капак аз излизам в гората с пикапа и ми лепват устройството за проследяване… или за взривяване, зависи.“ Така че какво е това преследване?

И по-важното, какво да правя сега?

Върху голяма табела на магазина пишеше „ЗАТВОРЕНО“, а малкото картонче с ръкописни букви отвътре на витрината потвърждаваше, че 5,30 е крайният час за купувачите.

„Трябва да направя нещо, за да остана под прикритие и веднага да съобщя на екипите «Браво» и «Чарли» за ситуацията.

И нещо, което да ми позволи да се придвижвам наоколо, да комуникирам с моите хора и да проследя онези типове. Но в същото време нещо, което никой няма да очаква от мен.“ Хенри Лайтстоун почука.

Едно любезно усмихнато лице изникна пред очите му.

И в този момент той знаеше точно какво ще направи.

Собственикът затварял магазина в пет и тридесет, както беше обявено, но бизнесът не вървял по това време на годината, обясни му той. Затова когато забелязал Хенри, отворил вратата. Освен това съпругата му никога не била готова с вечерята преди седем, затова нямал нищо напротив да отвори пак за сериозен клиент.

Лайтстоун го увери, че е съвсем сериозен.

Новите модели го изкушаваха, но той разбираше, че ще сгреши, така че неохотно пренесе вниманието си към старите, които собственикът беше изложил отзад в склада.

— Каква е историята на този? — Лайтстоун посочи един червено-бял мотоциклет с видими вдлъбнатини по резервоара и многобройни драскотини върху хромовото покритие на бронята и ауспуха.

— Наистина е сладур. „Хонда“ XR 250 L. На пет години, тридесет и две хиляди километра. Бил е на един приятен местен младеж, който го използвал да обикаля наоколо през уикендите. Карал яко, но действително полагал много грижи за мотора. Обаче една вечер отишъл на бар, погълнал малко повечко бири, приключил купона в канавката и решил, че ще живее много по-дълго, ако се мушне в нещо с четири колела.

— Умен човек.

— Аха, предполагам, прекалено умен, както казва и неговата съпруга. Между другото моят син — който е много добър механик по двигателите — го разглоби целия. Той каза, че моторът е здрав, няма вътрешни повреди, само изглежда малко очукан. За известно време му обявих цена двеста и петдесет, но както виждате, е все още тук. — За момент собственикът замислено го погледна. — Предполагам, че може да сваля на двеста и десет — предложи той с надежда.

— Какво ще кажеш за двеста и петдесет за мотора, плюс едно от онези кожени якета, почти запазените кожени ръкавици до касата и една нова двадесетдоларова каска „Бел“?

— Бих попитал в брой, чек или по сметка? — захили се широко собственикът на магазина.

— В брой, ако нямаш нищо напротив. — Лайтстоун измъкна найлоновата си торбичка от вътрешния джоб и му брои двеста петдесет и един долара. — Не си падам много по кредитните карти или чековете — обясни той, като бутна купчината върху тезгяха. — Много по-лесно следиш парите си, когато действително ги виждаш и пипаш.

— Един човек на моето мнение. — Собственикът бързо преброи банкнотите и с остър поглед машинално провери водния знак и серийните номера. — Да ви кажа ли какво ще направим? — Той го погледна още по-весело, след като пусна нагънатите банкноти в касата. — Защо не вземете вашето яке, ръкавиците и каската, докато приготвя фактурата ви, и после ще ви изпратим с хондата на добър път.

В почти осем часа същата вечер жената чистеше последните маси, когато чу бръмченето на мотор откъм паркинга.

Тя погледна през стъклото на вратата и едва забеляза в тъмнината фигура с кожено яке да се приближава към верандата с каска в ръка.

— Дани, не гаси още. Изглежда, ще имаме още един клиент — провикна се на готвача.

После продължи да бърше последната маса с гръб към вратата, докато мотоциклетистът влезе в салона и издърпа един стол.

— Добре дошли в странноприемницата „Смъртоносен огън“ — поздрави тя, без да вдига поглед. — След минута ще бъда при вас.

— Не бързай — отвърна мотоциклетистът.

Гласът я накара да замръзне на мястото си. После Карла бавно се обърна и се вторачи в него.

— Остави, Дани — провикна се към кухнята. — Ще затваряме.

— След това бавно се приближи до Хенри Лайтстоун.

— Означава ли това, че няма да вечерям? — попита Лайтстоун.

— Помислих си… — заекна тя и поклати глава. — Мислех си, че всички се нуждаем от малко време, за да се успокоим. Ти, аз, Саша, твоите приятели от отбора.

— Не познавам никой друг, а и толкова съм замръзнал, че се нуждая от нещо сгряващо. — Лайтстоун махна с ръка към каската, коженото яке и ръкавиците, които беше захвърлил на близкия стол.

— И онези скотове не са от моя отбор. До днес не бях виждал нито един от тях.

— Винаги ли го правиш?

— Какво?

— Нападаш брутално и шашваш хората. — Зелените й очи със златисти петънца се впиха в неговите.

— Бях предизвикан от една истинска домакиня-пуританка. Мама ми повтаряше да казвам „да, мадам“ и „не, мадам“ и да бъда любезен с по-възрастните. Нали разбираш, да помагам на дамите да пресекат улицата, независимо дали се нуждаят от по-мощ или не.

Той нарочно натърти на „дами“, просто за да я види как ще реагира. Когато забеляза, че тя свива пръстите си в юмрук, разбра, че е получил отговора.

— Ако някога пак ме наречеш „мадам“ или се опиташ да ме крепиш да пресека улицата, вероятно ще ти разбия зъбите — предупреди го Карла. — Но като подхвана темата за влиянието на твоята мама, тя ли те научи да чупиш китките на хората, когато ти противоречат?

— Това научих от тате — призна си той, опитвайки се да не забелязва зърната на гърдите й, набъбнали под стегнатия корсаж.

„Ох, засрами се. Ти дори не знаеш коя е или каква е връзката й с онзи мъж със сивите очи… Това е важното“ — напомни си той.

— Тате вярваше и в любезността — весело продължи Лайтстоун, надявайки се да разсее нейната подозрителност и най-вече физическото привличане.

— И в такъв случай какво? — Тя продължаваше да го гледа повече предизвикателно, отколкото закачливо.

— Държиш на своето — отвърна Хенри, показвайки й съвсем ясно, че не възнамерява да отстъпи и милиметър в тази особена ситуация, независимо до каква степен плановете му зависеха от нейното сътрудничество.

— Така е.

За миг Карла се вторачи в сплетените си пръсти.

— Знаеш ли, като подхвана тази тема за детството… Страшно удоволствие ми правеше да наблюдавам по-малките момчета — вероятно точно като теб — да си мерят силите с по-големите — вероятно точно като онези двамата тази сутрин.

— Нека отгатна. По-малките винаги са получавали своята дажба удари под пояса.

Карла кимна.

— Просто така, за всеки случай.

— Ти и твоите приятелки някога да сте забелязвали, че накрая някои от по-малките момчета побеждават или най-малкото — удържат, докато се появи някой учител и разпръсне по-големите побойници?

— Доколкото си спомням, ние деляхме момчетата на четири основни групи. Дори залагахме за тях: вечните побойници, доста отвратителни, в буквалния смисъл; вечните жертви, които не бяха много по-добри; онези, хитрите, които винаги се измъкваха от боя — смятахме, че те ще станат богати и известни… И накрая — тя едва доловимо му се усмихна — онези, „белите рицари“, които се бяха научили как да издържат до тридесет и втората секунда от боя, без да им потече кръв от носа. Те винаги защитаваха своите приятели или вечните жертви. Е, от време на време просто си търсеха боя.

„Точно така, лейди, винаги се изправяй срещу чудовищата, защото това е единственият начин да ги държиш на разстояние — помисли си Лайтстоун. — По дяволите, коя си ти?“ Тя мълчеше и се взираше в него с онези прекрасни зелени, докато той се принуди да проговори.

— И така, „белите рицари“ продължаваха да си просят от време на време боя, докато завършат курса си по вдигане на тежести — предположи Лайтстоун.

— Знаеш ли как им викахме? — натърти тя, твърдо решена да го предизвика.

— Обзалагам се, че не „бели рицари“.

Тя поклати глава.

— Това само ги насърчаваше… а пък някои от тях почти ги убиваше. Ние им викахме идиоти.

Хенри Лайтстоун кимна разбиращо.

— Защо имам усещането, че ти и твоите приятелки сте се грижили малко повечко за онези жалки „идиоти“, отколкото би искала да си признаеш.

— Вероятно защото имам двама по-големи братя, които пребиваха хладнокръвно „белите рицари“, и един по-малък, който ги смяташе за герои. И замалко да се самоубие, защото просто се опитваше да бъде като тях — разгорещено отвърна тя.

— Предполагам, че братята ти са се опитвали да го защитават? — попита Лайтстоун, усещайки как нещо го обързва с тази жена, но не беше съвсем сигурно дали това щеше да му даде отговора, от който толкова отчаяно се нуждаеше.

„Внимавай — напомни си той. — Както старият глупак мърмори, нищо не е такова, каквото изглежда.“ — Не, братята ми не го защитаваха — сопнато го информира тя. — Аз го бранех.

— О!

Лайтстоун се опитваше да се отърси от чувството, че е уловен в тесен капан с една прекалено опасна котка.

— Ако нямаш нищо против моя въпрос — примирително по-пита той, надявайки се да я успокои и да остане тук, защото определено трябваше да използва телефона й през следващите няколко часа. — Какво казваха през онези дни на младото момиче с фиксидеята за белия рицар?

— Нищо любезно.

— Мога да си представя.

— Не, не мисля, че можеш. — Тя очерта ръба на покривката върху масата с нежния си пръст. — Мислиш си, че съм се била като момче. С юмруци, ритници, брутална сила, неща от този сорт.

— Така ли беше? — Хенри Лайтстоун любопитно изви вежди.

— Разбира се, че не. — За миг зелените й очи проблеснаха. — Подобен бой може да те нарани. Намирам за много по-резултатно и ефектно просто да сплашиш тези малки чудовища до смърт.

Хенри Лайтстоун се усмихна и почувства с удоволствие как се отпуска стегнатото й, но женствено тяло.

„Която и да си, ти си дяволски интересна жена“ — помисли си той, усещайки все по-нарастващото й физическо въздействие.

— Вероятно си била доста малка за директни действия — нали разбираш, бръснарско ножче в гърлото, такива неща. — Той леко потропваше с пръсти върху масата, като обмисляше новите данни и начина, по който гъстата коса се увиваше покрай врата й. — Обзалагам се, че се страхуваш от неизвестното.

— Има ли нещо лошо в това? — спокойно го предизвика тя.

— Не, въобще — бързо я увери той. — След като си намерила ефективен начин да се справяш с неприятните типове — като вещица и въоръжена с прекалено личната ти черна котка.

— Точно. — За момент очите й отново се отдалечиха. — Дори тогава.

Тя замълча.

— Знаеш нещо за това, нали? — Въпросът й звучеше повече като обвинение.

— Какво, за магията ли? — Той отново я възнагради с мила усмивка, ясно усещайки, че напрегнатостта й отново се беше върнала.

Коя си ти? Хайде, лейди, разкрий се, дай ми някаква улика.

— Винаги ли го правиш? — Зелените й очи се впиха в него безпощадно.

— Какво правя?

— Избягваш сериозните въпроси.

Хенри Лайтстоун наблюдаваше пръстите си — как леко потупват по грапавата повърхност на масата, сякаш принадлежаха на някой друг.

— От опита, който имам, единственият ефективен начин да се справиш с неизвестното е да го издириш и да се изправиш срещу него. — С огромни усилия се опитваше да намали нарастващата си възбуда. — Иначе то може да те изтика до ръба на лудостта и да те смаже.

— Май се сблъскваш с доста такива неща в твоята работа? — Тя продължаваше да го поглъща с примамливите си очи.

„И между другото, да не би случайно да си ченге?“ — сякаш я чу Лайтстоун в мислите си. Пулсът му се ускори.

— Май продължаваш опитите да се добереш до това какво работя. Както ти казах, сега съм без работа. Но не мисля, че трябва да те безпокоя с професионалните си проблеми — небрежно добави той. — Звучи ми като добър начин да си съкратиш живота.

— Сигурно.

Хенри Лайтстоун не успяваше да си обясни възбудата, която изпитваше дори само от гласа на жената.

Защо искаш да знаеш дали съм ченге? Какво, по дяволите, те интересува?

И двамата останаха смълчани почти минута.

— Така, излиза, че имаме нещо общо. — Ъгълчетата на устните й се извиха подигравателно.

Лайтстоун любопитно повдигна глава, чудейки се какви непредсказуеми мисли се въртят сега в главата й.

— Страхувам се от неизвестното — повтори тя. — Опитвам се да го видя, а ти изпитваш същата нужда да се изправиш срещу него. Виждаш ли проблема?

— Започвам да разбирам как се чувства мъжкият на „Черната вдовица“, когато женската започне да проявява нездрав интерес към него — подхвърли Лайтстоун.

Карла го изгледа изпитателно.

— Макар че като се позамисля, едва ли е най-подходящата аналогия — бързо се поправи той. После си помисли: „Защо, по дяволите, го изтърсих? Боже, внимавай. Не знаеш коя е тя или пък дали няма връзка с проклетите устройства под колата ти… лепнати там, за да те пръснат на парчета. Бъди внимателен!“ — Въобще не е добра аналогия.

Усмивката й леко се изкриви, но за учудване и притеснение на Лайтстоун привличането се усилваше… и той усети, че сърцето му започна да бие по-бързо.

„Не гледай в тези дяволски очи! Съсредоточи се върху работата“ — предупреди се той, но после очите й се впиха в неговите и той усети как потъва в техните дълбини.

Продължаваха да се гледат мълчаливо, Лайтстоун се усещаше безсилен да разчупи бронята й.

— Е — измърмори тя, стана и се прилепи до него. — Да оставим настрана житейските спорове. Накъде си?

— Всъщност дойдох да те поканя на вечеря — колебливо измърмори Лайтстоун. — Но като размисля, не съм сигурен, че…

Прекрасните зелени очи със златисти петънца напълно го по-гълнаха и той забрави какво искаше да каже.

— Съгласна съм — отвърна тя, сваляйки презрамките на гащеризона си. — Въобще не беше добра идеята.

Лари Пакстън замислено се взираше в часовника си.

— Добре — обърна се той към своя екип. — Така трябва да стане.

След като лидерът на екип „Браво“ ги изгледа свирепо, Дуайт Стоунър отвори фризера, измъкна една дървена кутия с размери 50 на 90 сантиметра и я хвърли на дъното на пластмасовия басейн, пълен след.

Лидерът на екип „Браво“ се надвеси над басейна с пушката-помпа, Томас Уошак приготви пожарогасителя, а Стоунър и Такахара бързо отвъртяха всички винтове от капака на сандъка, като използваха две високоскоростни електрически отвертки.

— Ей, вие двамата, готови ли сте? — попита Пакстън.

— Аз да. — Майк Такахара притисна с ръце капака на сандъка и погледна към огромния си партньор. Стоунър мрачно кимна.

— Добре, едно… две… три… Сега!

По командата на Лари Пакстън Такахара издърпа капака и го захвърли, така че Стоунър да успее да обърне тежкия сандък върху леда.

Четиримата агенти безмълвно се вторачиха в преобърнатия сандък, който първоначално се залюля леко, но в края на краищата остана неподвижен.

Лари Пакстън отново хвърли поглед към часовника си.

— Добре, още тридесет секунди — просто за да сме сигурни.

— Водачът на екипа преброи в обратен ред секундите, после кимна на Стоунър и се приготви за стрелба.

Огромният агент погледна нагоре, за да се увери, че Майк Такахара е готов с мрежата за змии. После бързо се наведе напред, грабна сандъка, вдигна го и отскочи назад.

— Майната му!

 

БУМ-БУМ!

 

Единият ръб на сандъка закачи рамото на Пакстън, който залитна и неволно натисна спусъка, като изпрати куршума към тавана на склада. Оловните сачми изсвистяха покрай една от неоновите лампи и пробиха тънкия алуминиев панел.

— Господи, Пакстън! — изкрещя Дуайт Стоунър, като изпусна сандъка и закри ушите си. Другите трима мъже изглеждаха почти толкова объркани и оглушени от невероятното ехо на изстрела в кънтящото хале.

Минаха няколко секунди, преди зашеметените агенти да възвърнат самообладание и насочат вниманието си към басейна.

Две необикновено дебели змии, всяка дълга около метър и шестдесет, с широки редуващи се червеникави и жълтокафяви ивици лежаха неподвижно в постлания с лед басейн.

— Мъртви ли са? — разтревожи се Томас Уошак.

— По дяволите, кой го е грижа? Веднага ги пъхайте в терариума! — нареди Лари Пакстън, все още разноглед от неочаквания гърмеж.

Майк Такахара бързо премести с мрежата едно по едно влечугите от леда в отворения терариум. Веднага след него Стоунър захлупи капака и се втренчи нервно през стъклото в двете все още неподвижни змии само на сантиметри от лицето му. В това време Такахара залепи с тиксо двата края, за да е сигурен, че капакът няма да се измести. После внимателно постави терариума на лавицата, направена от три дълги дъски, която агентите монтираха върху една от стените на склада.

И четиримата издадоха въздишки на огромно облекчение.

— Какви са тези? — попита Томас Уошак, като заби нос в стъклото.

— Обикновени смъртоносни усойници — отвърна Майк Такахара.

— Доколкото мога да преценя, не е подходящо да наречеш една змия обикновена, пък да прибавиш смъртоносна насред името й — заяви Лари Пакстън, като премести предпазителя на пушката и остави оръжието. — Хей — възкликна развълнуваният пилот на екипа. — Май започнаха да мърдат!

— Е, благодарим ти, господи! — подигравателно измърмори Пакстън, като погледна към часовника, после към колегите си. — Вече е девет часът. Почти тринадесет часа, откакто се занимаваме с тази работа и вече сме изпразнили цели два сандъка. Доколкото мога да смятам — добави командирът на екипа, взирайки се в двата облепени с тиксо терариума на дългата лавица, — при тази скорост няма да ни трябва повече от… да кажем, два месеца, за да прехвърлим останалите.

— Наистина ли мислиш, че системата ще действа и за тарантулите? — недоверчиво попита Томас Уошак.

— Трябват ни по-голям басейн и още лед — мрачно отбеляза Дуайт Стоунър.

Лари Пакстън смълча колегите си със смразяващ поглед.

— Може да се наложи да измислим друга система за тарантулите — призна той. — Ако се наложи, ще го направим. Иначе защо ни наричат „специални агенти“.

— Като заговори за специални агенти, чудя се какво ли прави Хенри в този момент? — попита Майк Такахара изтощените си колеги.

— Не знам — изсумтя Лари Пакстън и отново разтри натъртеното си рамо. — Но каквото и да е, надявам се, по дяволите, да е подложен на адски мъчения.

— И здравата да си е изкарал ума — добави Дуайт Стоунър.

— О, да — кимна одобрително Пакстън. — И това също.

Хенри Лайтстоун се задъха от страх и болка, когато острите нокти се впиха в крака му.

— Зарежи… обясненията — отвърна младата чувствена жена, останала без дъх. Цялото й тяло блестеше от пот и в зелените й очи със златисти петънца се таяха безкрайни изблици на страст и желание. — Ноктите ми не са… толкова дълги.

Всеки мускул на блестящото от пот тяло на Хенри Лайтстоун се напрягаше, докато се мъчеше да овладее физическия и емоционален вихър, в който се носеше през тези няколко часа, преминали без всякакви задръжки.

— Не твоите… Нейните!

— Какво?

Карла се надигна, за да погледне над рамото си, после изви гръб и изстена, когато ръцете му погалиха влажните й гърди, блестящи на нощната светлина.

— Кога… се присламчи тук? Мислих си, че… съм я заключила! — Тя направи опит да се контролира, но после изцяло се отдаде на пълното удоволствие на възбудата, като леко отблъсна пантерата.

— Нямам представа… не съм видял кога е слязла — задъхваше се Лайтстоун, разкъсван между страстта и самосъхранението, а всяка частица от съзнанието му се насочваше към засилващите се възбудени и обезумели движения на жената.

— Добре! — Тя го целуваше страстно, докато галеше лъскавите си от пот гърди върху настръхналата му кожа.

Като установи, че чувството му на самоконтрол бързо го напуска, Лайтстоун изстена дълбоко, после я преобърна по гръб, а дългите й нежни крака здраво притиснаха кръста му и ръцете й обгърнаха врата му.

„Ти си луд, Лайтстоун — каза си той. — Абсолютно шибан ненормалник.“ Усещаше в разгара на блаженството си как силната огромна котка го избутва настрана, после отново забрави и за последвалия рев, и за острата болка върху ръката си, когато се отдаде на следващия неустоим порив…

Едва по-късно, когато лежеше по гръб, опитвайки се упорито да овладее и дишането, и възбудата си — с въздишащата сънливо Карла, сгушена до дясното му рамо, и доволно ръмжащата пантера, прелепена до врата и другото му рамо, — чак тогава Хенри Лайтстоун разбра, че лъскавият блясък върху гърдите, ръцете и рамената му определено не беше от потта.

— Хей — прошепна той на чувственото същество, сгушено до дясното му рамо, докато се опитваше да отблъсне другото, ръмжащо до врата му.

— Хмм?

— Мисля, че кървя смъртоносно.

— Само драскотини. Не хленчи като монахиня — измърмори тя. — Бетадинът е в банята. Ще го открием сутринта… — Гласът й заглъхна в изтощена въздишка, която почти веднага се смени с тихо, равномерно дишане.

— Какво искаш да кажеш… — започна той, но бързо замълча, когато внезапно котката се събуди, яркожълтите й очи изведнъж проблеснаха в тъмнината и за миг се приковаха в неговите, преди отново да се затворят. — Малко по-късно дълбокото котешко мъркане до рамото му се поднови.

Лайтстоун остана неподвижен в тъмнината още десет минути, докато равномерното дишане на очарователните, но опасни същества от двете му страни стана дълбоко и спокойно.

Тогава се измъкна внимателно. Когато се освободи, пантерата грациозно се претърколи на празното място до спящата си господарка и със същата грация жената прилепи тялото си до това на голямата котка.

Той остана неподвижен, затихнал, като наблюдаваше и двете, докато дълбокото равномерно мъркане отново се възстанови.

След като затвори внимателно вратата след себе си, Лайтстоун запали лампата в банята, присви очи и после недоумяващо се вторачи в дясната си ръка, от лакътя до китката. Кървави струйки се стичаха от четири дълбоки успоредни рани.

— Господи, а аз се чудя защо боли — измърмори той, като наблюдаваше как кръвта, бликаща от раните на ръката, плъзва по тялото му.

Мърморейки, Лайтстоун пусна душа, приближи се до огледалото и изтръпна, когато заоглежда многобройните рани, които покриваха голяма част от рамената, гърба и бедрата му. Въпреки че бледнееха в сравнение с дълбоките прорези, кръстосващи прасеца на крака и дясната му ръка, забеляза и няколкото ивици, причинени от човешки нокти.

Може да имаш малки нокти, лейди, но със сигурност знаеш как да ги използваш.

Топлият душ му подейства чудесно, но струйките кръв, стичащи се по краката на Хенри Лайтстоун, му напомняха истинската причина за неговото посещение.

Той се опитваше да не ругае, докато триеше сапуна около раните, напомняйки си, че след няколко минути ще стане още по-лошо. Изплакна се, изтри се, доколкото успя, с огромната хавлиена кърпа на закачалката, използва няколко хартиени кърпички за временен компрес, отвори шкафчето с лекарствата… и въздъхна.

Спреят срещу отравяне на кръвта го накара да замижи няколко пъти, докато несръчно пръскаше щипещото съдържание върху раните и драскотините. Но той знаеше, че раните от ухапване на котка лесно могат да се инфектират, и си помисли, че няма причина ноктите на пантерата да са различни.

Така че се нуждаеше от нещо по-силно.

„Трябва да съм си загубил ума“ — каза си той, като се протегна към едно малко кафяво шишенце върху най-горната лавица в шкафчето.

Без да мисли за нищо друго, освен че е абсолютно необходимо да го направи, той бързо положи саморъчно направения компрес, силно притисна дланта на дясната си ръка на дъното на порцелановата мивка и изля шишенцето „Мертиолайт“ върху първата дълбока рана от лакътя до китката…

И изведнъж заудря с лявата ръка по мивката, докато се опитваше — доста неуспешно — да заглуши силните стонове от болката.

Вратата зад него рязко се отвори.

— Какво, по дяволите,… ох, боже господи!

— Извинявай, не исках да те събудя — процеди той глухо, мигайки през сълзи, като се опитваше да изтърпи влудяващата болка, която пълзеше нагоре от ръката към мозъка му.

— Помислих си… Господи, няма значение какво съм си по-мислила — промълви жената, като грабна ръката му, бързо огледа дълбоките рани, после се взря в празното шишенце на мивката и в ярките червеникави вади, стичащи се върху стената на банята. — Наистина не мога да ги разбера мъжете — промърмори тя, присвила очи. После клекна, измъкна кафяво пластмасово шише, огромна туба крем, марля и ролка лейкопласт от шкафчето под мивката.

— При всеки проклет мъжкар, изглежда, развитието спира в момента, когато навърши дванадесет години. — И между другото — разсеяно добави тя, като отвори тапата на една по-голяма бутилка, — не ти ли казах да използваш „Бетадин“?

— Какво е това? — Хенри Лайтстоун спря погледа си върху нея, в началото бегло и разсеяно, но постепенно се концентрира, докато накрая осъзна, че тя е съвсем гола и че в действителност за първи път я вижда така — на светло.

— Йод за рани от животни — обясни тя. — Действа почти като мартиолайта, но не причинява чак такава болка, че очните ти ябълки да изскочат. — Като действаше бързо и сръчно, тя запуши сифона, издърпа ръката му обратно до дъното на порцелановата мивка, после насапуниса и няколко пъти изплакна кървящите рани от лакътя до китката.

— Сегапо-добрелие?

— Много — кимна признателно Лайтстоун.

— Не знам какво става с нея — извини се младата жена, внимателно избърса раните с чиста марля, залепи дебел слой антибиотичен лейкопласт над тях и сръчно бинтова ръката му.

— Ако нещо подобно се случи и на теб, не искам да я знам. — Карла замига, опитвайки се да измисли нещо умно, за да му отвърне, но после реши да замълчи.

— Може да си по-близо до истината, отколкото предполагаш — призна тя, впила зелените си очи в тялото му. Преди Лайтстоун да успее да каже нещо, тя започна да оглежда другите драскотини.

— Хей, това от какво е? — попита тя, като посочи рамото му.

— Доколкото си спомням, тук ме захапа ти. — Лайтстоун упорито се опитваше да не обръща внимание на засилващата се възбуда от докосването на голото й тяло, но се провали напълно. — Предполагам, че някои жени се протягат за цигара след това, а други просто си точат ноктите в раменете на партньора.

— Не, не онези малките драскотини… Имам предвид тези, точно тук — тя леко погали с пръсти избледнелия белег от дълбока стара рана върху рамото му. — Дяволски съм сигурна, че не съм го направила аз… И тези също — добави тя, като се премести зад него и заоглежда гърба му. — От какво е всичко това?

— Е, ами…

— Много по-ужасни от тези, които една котка може да ти причини. — Тя се приближи, за да огледа раните, и когато го направи, несъзнателно допря гърди върху ръката и гърба му. — Не мисля, че са от котка.

— Мечка — измърмори Лайтстоун, като си помисли: „Госпо-ди, трябва да изляза оттук!“ — Какво? — Тя го завъртя за раменете и се вторачи в замъглените му от болка очи.

Внимавай.

— Без дрехи сме. Голи. Седим тук и двамата с голи задници… Думите му мигновено я смутиха и след като се огледа, тя изстена:

— Ох.

— Точно така, „ох“. Така е много по-лесно — продължи Хенри. — Ако се беше облякла, нямаше…

— Нямаше какво? — бавно сниши глас тя до страстно шепнене и се притисна силно към него.

— Не е това на каквото ти прилича.

— На мен пък определено на такова ми прилича.

— Имах нещо друго предвид.

„И аз не знам какво имам предвид“ — каза си наум Лайтстоун.

— Аз пък знам. — Тя пак прокара леко пръсти по грубите белези върху раменете му, бавно и нежно помилва гърдите му. — Просто млъкни и го остави на мен.

Ох, господи.

Тя продължи да плъзга топлите си ръце надолу по тялото му, когато изведнъж остри нокти започнаха да дращят отвън по вратата. Неочаквано се чу висок и страшен рев, който смути и двамата.

— Не й обръщай внимание — нареди жената със страстен шепот.

— Да, но какво ще стане, ако…

— Не се тревожи, не може да влезе вътре. — Тя леко захапа ухото му.

Стърженето върху дървото ставаше по-силно, ревът — по-настойчив и пантите на вратата затракаха.

— Сигурна ли си? — Погледът и докосването на топлото й гладко тяло, което се увиваше около неговото, го затрудняваше да мисли логично.

— Повярвай ми. След малко ще се махне — измърмори тя, притискайки с меките си устни неговите.