Кен Годард
Двойно прикритие (25)

21.

Тя усети приближаването им, докато стоеше в оранжерията и оглеждаше колекцията от екзотични растения, останали от предишната собственичка.

Двама мъже. Единият, водещият, с тежка походка, разсеян, наподобяващ куче, познат и безинтересен. Другият — с плавни движения, безразличен, типична котка и много по-интригуващ.

Да не кажем опасен.

Мъдреца… и един непознат.

Тя съзнателно избърза, за да ги пресрещне още на портата, защото беше заявила на стария, че за известно време не иска да вижда никакви непознати. Не и след последните. Посещението на Уинтърсоул и неговата приятелка или придружителка я разстрои.

Но не чак толкова, колкото очите на Уинтърсоул. За миг си ги представи и пак усети безсилие. Необикновени бледосиви, точно както Мъдреца ги беше описал. И освен това дясното му око беше по-бледо от лявото, дотолкова, че ирисът почти се сливаше с бялата орбита и зеницата изпъкваше като бездънна дълбока черна дупка. Разликата между двете очи ги правеше да изглеждат сякаш трептят. Без значение колко упорито се опитваше, тя не можеше да установи контакт с очите му. Непрекъснато се усещаше, че се взира в едното или в другото око, или някъде между двете.

Мисля, че той и аз…

Въпреки слънчевата топлина тя потрепери.

„И Саша не му се доверява — помисли си тя, докато се приближаваше до двамата мъже. — Чудя се дали този ще бъде различен?“ За обикновен наблюдател външно тя изглеждаше спокойна и доволна, когато посрещна двамата посетители. Обаче под свободната туника тялото й беше напрегнато, готова да се бори при първия намек на агресия. След като озари брадатия старец с усмивка вместо поздрав, тя съсредоточи цялото си умение върху лицето и тялото на непознатия.

— Този, за когото ти говорих — обяви Мъдреца вместо запознанство, после отстъпи с типичния си тромав маниер и изведнъж тя се озова директно пред новодошлия.

Познавам те.

Обезпокояващото чувство моментално заличи всички други мисли от нейното съзнание.

Мигновено и инстинктивно тя отклони поглед, вдигна и двете си ръце, за да контролира чувството, с което непознатият я завладя. Удивителната му ръка се протегна към нея — здраво стисна дясната й ръка и я притисна силно върху мускулестата си китка. С грациозно движение тя прилепи горната част на тялото си в неговото, за да неутрализира грубата му мъжка сила, после леко докосна с устни бузата му.

— Радвам се да ви видя най-накрая. — Мекото й гърлено шепнене прозвуча напълно спокойно и уверено. Обаче собствената й реакция, също и неговата — или по-точно пълното отсъствие на такава — подкопа нейната самоувереност.

Той просто си стоеше там.

И в тази секунда по-скоро инстинктивно, по усет, който просто изникна от нейното подсъзнание, тя разбра, че този мъж — който и какъвто и да е той — представлява страшна опасност.

Но също и интригуваща, благоприятна възможност.

Поради причини, които не можеше да си обясни, Хенри Лайтстоун също инстинктивно застана нащрек и се почувства напълно объркан и дезориентиран, когато усети колко много го привлича тази елегантна, чувствена и поразително красива жена.

Когато забеляза, че тя се е вторачила в ръцете си, той погледна надолу и откри — за свое най-голямо учудване, защото нямаше спомен да го е правил, — че несъзнателно е хванал нейната твърда, но много по-малка китка с движение, което беше някак… отбранително.

Объркан и неспокоен, неясно усещайки, че тя се чувства също толкова неловко, той вдигна поглед… и откри твърде късно, че тя е направила същото. За първи път през тази почти сюрреалистична пауза, очите му срещнаха нейните.

Ефектът беше мигновен и кръвта му започна да пулсира. Усети внезапна пронизваща болка в стомаха, почти хипнотична. Той моментално разбра, че никога не е виждал — и дори не си е представял — такава жена в досегашния си живот.

„Какво каза тя? — напрягаше ума си, за да си спомни. — Радвам се да ви видя най-накрая? Какво означаваше това?“ Предупреждаващите за опасност звънци започнаха да звънят лудо в тила на Хенри Лайтстоун.

Лейди, коя, по дяволите, си ти?

— Карла. Карла Пардъс — отговори тя на немия му въпрос, като се поколеба за част от секундата, което мигновено привлече вниманието му.

— Хенри — отвърна той, инстинктивно решавайки все още да не издава фамилията си. Интуицията му, развита от годините следователска работа, го предупреди да се отдръпне колкото е възможно по-бързо.

Но другите по-примитивни чувства — любопитството, изкушението и еротичното омагьосване — го спираха.

— Нима каза „най-накрая“? — отвърна той с принудена безгрижност, откривайки, че е невъзможно да избяга от силното привличане на зелените очи със златисти петънца, блестящи на заинтригуващото лице, което по някакъв неопределим начин беше и открито, и грубо, и чувствено примамващо. — Означава ли това, че си ме очаквала?

— Разбира се, от известно време. — Тя се обърна и поведе двамата мъже към покритата веранда с движение, което порази Лайтстоун. — Освен всичко друго аз съм и вещица.

Те седнаха на масата и почти около час отпиваха от горещия чай и шоколад, беседваха за маловажни неща, като позволяваха на Мъдреца да се вмъква в разговора им с любимите си теми. Докато разговаряха, Лайтстоун осъзна, че напълно е заинтригуван от маниерите на младата жена. Начинът, по който седеше, отпускайки се от все още видимо обзелата я тревога; походката й с почти котешка грация; усмивката й като на палаво момиче, но все пак съблазнително, и особено от начина, по който поддържаше контакт — с очите и лекото докосване на ръката му с топлите си пръсти.

Правеше го толкова небрежно, сърдечно и открито и все пак поддържаше изнервяща го дистанция извън сферата на обикновеното флиртуване.

Той усети как тя любопитно проучва миналото му със случайните си въпроси и кратки коментари, които се вплитаха в мърморенето на стареца. Обаче от време на време в тези паралелни разговори се вмъкваше вакуум, така че Лайтстоун беше принуден да го запълни, понякога отговаряйки на нейните въпроси, понякога не. Но въпросите нито веднъж не го застрашиха и тя никога не го насили.

Той реши, че тя е най-самоуверената жена, която някога е срещал, и въпреки всичко една от най-уязвимите.

Нито това откритие, нито неговата чувственост имаха някакъв смисъл.

Нарастващото бръщолевене на стареца периодически се сменяше с тихо мърморене и съзерцаваш на грубата порцеланова чаша, която жената непрекъснато доливаше с горещ шоколад от термоса. Но именно това мънкане позволяваше на него и жената да продължат личния си разговор с по-малки усилия и прекъсвания.

Накрая Мъдреца се отпусна на стола с брада опряна върху гърдите си.

За момент сякаш старият човек заспа. Но после изведнъж се оживи, енергично се размърда, грабна белия си бастун, съобщи, че вече е станало късно, стана и се заклатушка към вратата.

— Предполагам, не трябва да се безпокоя, че нашият гадател се е опитал да се измъкне, без да плати сметката си. — Лайтстоун се засмя ехидно, докато наблюдаваха стареца да се олюлява по пътеката, предпазливо потропвайки с бастуна, който после мушна под рамката на стария мотопед, внимателно напъха тъмните си очила в джоба на ризата, нахлузи огромната защитна каска, запали малкия си мотор и се отдалечи по пътя, следван от огромни облаци пушек.

Жената се усмихна.

— Ако някога се опита да направи нещо такова, ще бъде по-разумно да не изпускаш от очи портфейла си.

— Нима е толкова добър джебчия? — Лайтстоун също се усмихна. — Интересен човек. Но не е твоят тип. — Жената открито го заоглежда. — Как се срещнахте?

— Благодарение на един мой приятел. — Лайтстоун изрецитира няколко от преповтаряните вече детайли за измисленото му минало с Боби и Сюзан ла Грейндж, но без да споменава имената им. — Преди няколко месеца те си купиха тук ранчо за едър добитък. Казах си, щом съм без работа, защо пък да не ги посетя — отново се усмихна той.

— Срещна Мъдреца във фермата? — Любопитно изражение трепна по лицето на жената.

— Не аз, моят приятел го е срещнал. Абе става въпрос за някаква много странна сделка — призна си Лайтстоун. — Въобразява си, че едно от онези митични същества, Голямата стъпка, живее в неговото имение.

— И мислиш, че Мъдреца може да прогони тъмните му фантазии?

— Малко съм изненадан.

— Не вярваш на митични чудовища, нали? — засмя се закачливо жената.

Хенри Лайтстоун се поколеба, опитвайки се да разбере дали не го дразни.

— Опитвам се да не разсъждавам за нещата, които не разбирам — сериозно обясни той. — Но пък вярвам в природата на човека… и особено в човек като Мъдреца, който вероятно се забавлява, като използва хората, които са повече доверчиви, отколкото аналитични.

— Означава ли това, че ти си по-аналитичен? — Тя го наблюдаваше с по-голямо любопитство.

Лайтстоун поклати глава.

— Не, наистина не съм. Това само ми напомня, че ще се чувствам много по-добре, ако разцепиш картите и видя своето бъдеще. И ако някой като Мъдреца ми предложи талисман за късмет, направен от истински митичен звяр, вероятно ще да платя скъпо.

За момент жената се поколеба.

— И не трябва да си ходиш?

Въпросът беше толкова ненадеен, че свари Лайтстоун неподготвен.

Той нервно се усмихна.

— Както казах, в момента нямам работа. Моите приятели ме очакват в дома си за вечеря. Освен ако… — Той сви рамене.

Жената стана, блестящата й от слънцето коса докосна брадичката му, когато тя приближи до него. — Тогава ела с мен.

Те влязоха в ресторанта. Жената водеше, а Лайтстоун внимателно я следваше, усещайки известна напрегнатост в походката й. Опитваше се да не мисли за елегантната й фигура, докато чувствените й стегнати бедра, ханш, гърди и рамене ритмично се очертаваха под меката тънка материя на туниката й…

След като минаха по дълъг тесен коридор, облицован с лакирано дърво, той я последва през люлееща се врата, завиха надясно, после преминаха през друга — която беше заключена с окачена огромна табела на нея: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ВЛИЗАЙ“ — и после почти веднага влязоха през втора, двойно заключена врата.

Изведнъж Хенри Лайтстоун се озова в тъмна стая, която беше огромна и щеше да наподобява на пещера, ако го нямаше гигантският многовековен черен дъб, изникнал от пода.

Когато приближиха до грамадното дърво, Лайтстоун откри, че в основата си дънерът бе с диаметър най-малко два метра, а дебелите клони, надвиснали точно над главата му, се разперваха навън и нагоре във всички посоки. Единственото осветление в стаята идваше от малък абажур, който излъчваше светъл кръг върху ниската масичка, заобиколена от три фотьойла, подредени под един от по-ниските огромни клони. Поглеждайки нагоре, Лайтстоун установи, че не може да види тавана, който просто се скриваше над сплетените клони на около десет метра над главата му.

Поради някаква необяснима причина го разтревожи както жената, така и тъмнината над него.

— Седни. — Тя посочи към един от фотьойлите.

Лайтстоун вдигна поглед към тъмното празно пространство за последен път и после се присъедини към жената, която седеше с кръстосани крака от срещуположната страна на малката масичка. Той забеляза как тя се намества така, че разпръскваната светлина от лампата и образуващите се сенки да очертаят еротичните черти на вече неясното й лице. Веднага след като се настани, тя отвори едно дървено сандъче на масата и извади нещо от него.

Предметът, който постави в осветения кръг между тях, приличаше на грубо отчупено парче от ограда. Като го огледа по-отблизо, Хенри Лайтстоун забеляза кичур козина, залепен върху счупено парче дърво.

— Виждаш ли това? — тихо попита тя.

— Имаш предвид козината?

— Да.

Лайтстоун се замисли.

— Искаш да кажеш, че…

— Че твоят митичен звяр може въобще да не е толкова митичен — рече тя с тих, дрезгав глас.

Хенри Лайтстоун огледа кичура по-отблизо и ясно различи около четиридесет странно сплетени и намотани червеникави косъма.

— Как узна… — започна той, но жената се наведе напред и извади още нещо от сандъка.

Без да обръща внимание на въпроса му, тя внимателно издърпа с пинцета два косъма и постави всеки един от тях в отделни малки прозрачни пликове. След това натисна единия плик в дланта му, докато нейната ръка се затопли от излъчваната топлина на неговата, после мушна втория плик в туниката между гърдите си.

— Дори не смея да попитам какво става — накрая се осмели той.

— Някои казват, че косите на Саскуач защитават онзи, който е завладян от дявола… Но само ако този човек притежава котешки дух и вярва в това — добави тя многозначително.

— А другият, който ти… — измърмори той, като посочи към блузата й.

Тя се усмихна.

— О, това са неща, които само ние вещиците правим.

— Аха…

— Знаеш ли — заяви тя, преди Лайтстоун да успее да се изкаже, — Мъдреца наистина вярва, че Саскуач — съществото, което оскуба козината си на тази ограда… — е неговият домашен любимец.

— Предполагам, че той не е от типа хора, които биха се съг ласили да гледат куче.

Изведнъж сериозното й изражение се замени с усмивка.

— Е, като спомена това, ти също не правиш впечатление на някой, който е готов да гледа куче?

— Защо пък не?

— Интуиция на гадател.

— Аха.

— Означава ли „аха“, че не вярваш на гадателите?

— Означава, че винаги съм любопитен да открия как стават нещата. Без врачките да ми гледат на ръка или да използват колода от 78 карти.

— Понякога екстрасенсите използват различни форми. Аз просто умея да усещам нещата такива, каквито са — сериозно отвърна тя. — Ти не приличаш на хората, които се обвързват със съпруга, деца, кучета — всичко, което изисква постоянни грижи. Тя се усмихна неуверено.

— Не си такъв, нали?

Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

— Нямам съпруга и деца — съгласи се Лайтстоун, подсъзнателно усещащ отново онези предупредителни звънци.

— Разбира се — уверено заговори тя, сякаш потвърждаваше добре известен факт. — И със сигурност нямаш куче?

Лайтстоун сви рамене.

— Израснал съм с тях и предполагам, че бяха добри приятели. Искам да кажа, че те бяха доста привързани. Но винаги са изглеждали толкова зависими… сякаш нямат собствен живот.

— Затова ли никога не си имал собствено куче, след като си напуснал дома си?

— Никога не съм изпитвал тази нужда. А и не се задържам дълго на едно място.

Тя кимна. Личеше си, че се забавлява, и той усети как се отпуска… но само след миг се сепна от следващия й рязък въпрос.

— Някога страхувал ли си се от тях?

— От какво? Кучетата? — захили се Лайтстоун, но умът му продължи да я анализира критично. — Разбира се, че не.

— Дори от големите и страшните? — В чувствения й глас се прамъкна недоверие.

— Имаш предвид добермани, немски овчарки, такива породи ли?

— Или ротвайлери и питбули.

— Не, не, наистина — увери я Хенри, след като за кратко обмисли въпроса й. — Разбирам, че звучи доста самоуверено. Но кучето усеща, ако се страхуваш от него. И от опита, който имам, ако не се страхуваш, те обикновено отстъпват.

— А ако не го направят?

— Не знам, предполагам, че ще се наложи да използвам груба сила. — Хенри Лайтстоун сви рамене. — Никога не съм имал подобен проблем.

— А какво ще кажеш за котките? Лайтстоун любопитно вирна глава.

— Питаш ме дали се страхувам от котки?

Тя кимна, изведнъж зелените й очи със златисти петънца заблестяха. Едно видение, което напълно го влудяваше и тревожеше, откакто беше влязъл в странната стая.

— Предполагам, честният ми отговор е, че аз никога не съм виждал достатъчно голяма, за да… — започна той. Но след това тихо и в същото време много тежко тупване зад гърба му го накара да извърти глава и рамене. Инстинктивно вдигна ръцете си в защитна позиция — после замръзна, когато откри, че се взира в полуприсвити жълти очи с непроницаемо фокусирани като точки зеници, насочени в далечината и безумно трептящи в средата. — … за да ме уплаши — завърши той с дрезгаво шепнене. Собствените му зеници се разшириха от шока, когато разбра защо онези невероятно хипнотични очи трептят.

— Не мърдай — предупреди го тя с учудващо спокоен и равен глас.

— Не се тревожи, няма — обеща той, но въпреки това го направи. Бавно, после малко по-бързо свали ръце и ги отпусна върху кръстосаните си крака, сякаш това беше най-правилното нещо, което трябваше да направи.

— Какво е това? — прошепна той, наистина учуден, че успя да изрече думите с невероятно скованите си гласни струни.

— Ще видиш…

Очите му бавно привикнаха с тъмнината и той видя ниското чело и полуизправените уши, белезникавите оранжеви мустаци, които стърчаха от двете страни на муцуната, покрита като с дебело кадифе… Но най-вече огромната, мускулеста, обагренав сребристо чернота.

О, боже господи.

Пантера.

За миг Хенри Лайтстоун повярва, че ще умре от ужасна смърт. Сърцето му заби в гърдите, а някаква примитивна част от неговия разум пищеше, че трябва да избяга, да се бори, да се скрие, да направи нещо, преди да е станало много късно. Но после поради някаква причина, която той въобще не успя да схване, усети, че единствено леко наклонените уши могат да имат някакъв смисъл.

Не мърдай. Без значение какво ще стане, не мърдай.

Нямаше представа дали той си помисли това, или някой друг — всъщност жената — изрече тези думи.

После с много бързо движение, за да успее да го види, котката неочаквано се доближи — по-точно скочи — и тежките й твърди лапи притиснаха ръцете на Лайтстоун върху краката му, ужасно острите нокти леко се вкопчиха в китките му и дългите мустаци докоснаха гърлото му, преди огромната котка изведнъж да издаде плътен вой и да потърка чело в брадата му.

— Добре ли си? — попита тя по-късно, след време — моменти или часове Лайтстоун нямаше представа — с онзи същия тих спо-коен глас.

— Имам усещането, че напълно съм под него — отвърна Лайтстоун с много тих приглушен глас.

— Нея — спокойно го поправи жената.

— Съжалявам, не забелязах. — Лайтстоун направи гримаса, когато страшно острите нокти се забиха дълбоко в ръцете му, а доволно мъркащото животно сви мускулите на огромните си лапи.

— Всичко, което прави, е нормално — отвърна жената с подчертан язвителен сарказъм, което — за нейно учудване — граничеше с неморалното.

— Всичко ли ще е наред, ако се опитам да я… погаля? — попита Лайтстоун. Определено не желаеше да направи нещо, което да смути добродушното, игриво поведение на котката, но в същото време все повече съзнаваше уязвимостта си. В този момент той знаеше, че ако това животно беше като всички други котки, с които си бе играл като дете, неочаквано и непредсказуемо можеше да направи нещо различно — например захапване или дращене. Той се опитваше да не мисли за ужасно острите й нокти, които се забиваха в меката му и уязвима кожа.

Наистина изумен, Лайтстоун осъзна, че не се страхува — най-малкото не трепери, не хленчи, не му си свива стомахът. Ако чувстваше нещо, това беше само силна емоционална заинтригуваност. И към котката, и към жената, която очевидно притежаваше това животно.

— Мисля, че ще ти позволи — прозвуча гласът на жената с леко променена острота, която Лайтстоун мигновено долови. — Но го направи бавно. Ние сме в непроучена територия.

— Какво точно означава „непроучена територия“? — колебливо попита той.

— Никога преди не е правила подобно нещо… с непознат — почти неохотно си призна жената.

— Това лошо или добро е?

— Не знам. Винаги е много предсказуема. Затова малко съм обезпокоена.

Жената замълча, като продължи да държи ръцете си върху скута, наблюдавайки как голямата котка възторжено потърква муцуната си в лицето на Лайтстоун.

— Лявата ти ръка — тихо предложи тя на госта си. — Можеш ли да я издърпаш и освободиш?

— Не мисля, че ще успея.

„Освен ако не искам да я загубя“ — помисли Лайтстоун, когато острите нокти продължиха да се впиват в кожата на вече наранените му ръце.

— Когато ти кажа — заяви жената с почти хипнотичен глас, — вдигни лявата си ръка, не дясната — наблегна тя. — Много внимателно, много бавно, но уверено… Стой отпуснат и продължавай да поддържаш контакт — инструктира го тя със същия равен глас. — После извърти ръка и нежно погали лапата й с палец. Не трепвай и не прави други резки движения, без значение как ще реагира. Мислиш ли, че можеш?

Хенри усети, че се отпуска от гласа й.

— Да.

— Тогава давай — тихо нареди тя.

— Някакви съвети какво да направя, ако не й хареса? — попита Лайтстоун.

— Каквото и да е, само не прави никакви резки движения — повтори жената с тих и мил глас. — На секундата е способна да ни убие и двамата, ако пожелае. Но предполагам, че вече си го разбрал.

— О, да, веднага — дрезгаво прошепна Лайтстоун.

— Тя има контролиращ нашийник на врата си, който използвам, за да я успокоя, ако е необходимо. Носи го навън на обществени места. Но както вероятно вече си забелязал, не сме навън, така че точно сега той не е на нея.

— И как ще я успокоиш, ако се наложи? — попита Лайтстоун, въпреки че вече се досещаше какъв ще е отговорът й.

— Ако се окаже, че не мога да я контролирам с гласа си, което ще е доста необичайно, но, разбира се, възможно, има оръжие с упойващи стрели върху масата на около десет крачки от лявата ти страна. То се зарежда автоматично и предпазителят е свален. Една стрела много бързо ще я успокои, две ще я приспят, три ще я убият. Обаче трябва да запомниш нещо много важно: доста е вероятно да не успееш да изстреляш трите стрели и въобще да не се докопаш до оръжието, преди тя да те е нападнала. Във всеки случай не искам да умре, освен ако не е абсолютно неизбежно.

„И ако тя умре и ти ще умреш, който и да си“ — помисли си жената.

— Този отговор задоволява ли те?

— Аз… не мисля, че ще се наложи да използваме успокоителните стрели — отговори Лайтстоун, като се молеше увереността му да се дължи на здрав разум.

— Само запомни: бавно и решително. Не забравяй, че тя е необикновено силна и много бърза.

— Не мисля, че ще го забравя — промълви Хенри обезсърчено, като полека повдигна ръката си, но моментално усети ноктите да се впиват по-дълбоко. Но той продължи да вдига ръката си, докато почувства, че котката одобри това, като премести лапите си няколко сантиметра нагоре върху бедрата му и спря да го дращи.

Като поддържаше директно тежестта й, той бавно изви длан и започна да търка меката козина на лапата й с върха на пръстите си.

Котката спря да мърка, фиксира федералния агент с двете си блестящи орбити за кратък съкрушителен момент и после — за негово пълно учудване и облекчение — поднови търкането и мъркането още по-интензивно… като отвреме навреме спираше, за да оближе предните си лапи. Когато го правеше, Лайтстоун усещаше острите й нокти да се впиват все по-дълбоко в дланта му. Бавно и методично, той повдигна ръката си до врата… после до рамената… докато накрая, пръстите му потънаха между мускулестите й плешки.

Мъркането и дращенето на котката нарастваше все повече, когато изведнъж, без предупреждение, тя издаде смразяващ вой и отскочи.

Приземи се и застана готова за скок, мускулите стегнати, а зъбите — оголени. Взираше се хищно в Хенри Лайтстоун с черните си зеници като малки черни точки в центъра на страховитите черни очи.

Лайтстоун затаи дъх, когато котката се извърна и с тихи стъпки излезе от стаята, издавайки зловещ звук — нещо като мъркане, а после пронизителен рев.

Той дълго седя, усещайки треперенето на ръцете си и студените тръпки, пропълзяващи по гърба му.

После бавно въздъхна и се обърна към жената:

— Какво беше това? — прошепна той, за да не развали магията.

— Възбудена е — отвърна жената и направи плавно движение, без да може да заличи напълно своята огромна възбуда.

„Ако той направи това с мен…“ — помисли си тя, а после се насили да изхвърли ярките образи от мислите си.

По-късно, докато стояха във вътрешния двор, поглеждайки с присвити очи към ярката слънчева светлина, Хенри Лайтстоун внезапно усети колко страхотно е усещането да си жив.

Жената го изучаваше дълго и доста съсредоточено, което го накара пак да се почувства напрегнат.

— Направи го за теб — накрая отбеляза тя с онзи тих дрезгав глас, който Лайтстоун намираше за невероятно привлекателен… но също и поради някаква неизвестна причина заплашителен. — И в случай, че се чудиш, да, смятам, че вече много се привърза към теб.

— Не мога да повярвам — заяви твърдо той, макар много добре да го усещаше. — Знам, че нямам право да питам, още по-малко да ти се натрапвам — осмели се той, — но…

— Искаш пак да я видиш… Или може би нас двете? — усмихна се жената и кимна рязко.

— А уж вече не вярвам в приказки — отвърна Лайтстоун, като се надяваше гласът му да звучи безгрижно.

За щастие, като че ли това се оказа най-уместното, което можеше да каже. За първи път тя така широко се усмихна, че направо прониза сърцето на Хенри Лайтстоун.

— Да, може да се върна.

Чувствените й устни се свиха закачливо. Тя се поколеба и за миг зелените й очи със златисти петънца заблестяха опасно.

— Моля те да се върнеш, когато можеш. — Тя хвана ръцете му и го изпрати до портата. — Мисля, че и двете ще се радваме да те видим отново.

— Какво мислиш за една закуска утре? Това ще предизвика ли съдбата?

Жената кимна бавно.

— Закуска утре? Чудесно! — Тя се засмя безгрижно. — Отваряме в шест. Обаче да те предупредя: преди да ти позволя да въздействаш на Саша отново — тя впи очите си в неговите, — трябва да видя съдбата ти.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея? — умишлено се забави Лайтстоун, така че да удължи допира на ръката й.

— О, да — съобщи тя уверено, пусна ръката му и отстъпи. — Това е крайно необходимо.