Кен Годард
Двойно прикритие (30)

26.

— Май се изненада — заяви Хенри Лайтстоун, когато жената постави менюто на покривката и напълни чашата му с горещо кафе. — Нима вече успях да си създам име на измамник?

Тази сутрин тя се беше облякла за по-студеното време: мек бял трикотажен пуловер с ръчно изплетени маншети на дългите ръкави и с изрязано деколте, избелял дочен гащеризон с ръчно бродирана глава на пантера с яркожълти очи отпред и износени ниски ботуши. Само самоуверената жена, която не полага особени усилия да парадира със спретнатата си, закръглена, но въпреки това елегантна фигура, се облича така — за себе си.

Но въпреки това според Лайтстоун всичко в нея изглеждаше елегантно, чувствено и привлекателно.

— Може да не си забелязал, но в този град девет часът е малко късничко за тези, които работят. — Карла леко отметна глава и дългата й коса се развя към празните маси. — И освен това предсказването на бъдещето не е винаги точна наука — добави тя със закачлив кикот.

— Ето едно предимство да си без работа. Пък и засега приятелят ми, фермерът, не ме измъква рано от леглото с някаква кравешка задача, така че мога да си поспя. — Лайтстоун вдигна ръчно написаното меню. — И като спомена за предсказване на бъдещето, предполагам, че тази сутрин не си пропуснала да поръчаш чая?

Тя сви рамене, а заоблените й гърди привлекателно изпънаха меката памучна материя на блузата.

— Съжалявам. Но наистина не можеш да се оплачеш от кафето при бързината, с която го правят тук. Обаче Дани действително е много добър с бърканите яйца — ако ги обичаш с много зелен лук и китайски грах. А и паят с мармалад е фантастичен. Разбира се, ако си достатъчно смел.

— Бърканите яйца ми звучат страхотно. И мармаладен пай.

— Добър избор.

Лайтстоун огледа оградената веранда.

— Не виждам помощничката ти днес.

Карла го изгледа със студен преценяващ поглед.

— Очевидно това е една от онези сутрини, в които всички „без работа“ са решили да си поспят.

— Аха.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но после изведнъж се обърна и се запъти към кухнята.

Когато се върна след малко, носеше украсена керамична чаша. Мълчаливо избута кафето от Лайтстоун, постави другата димяща чаша пред него, мина от другата страна на масата, седна с брадичка, подпряна върху преплетените си пръсти, и изкомандва:

— Пий.

Хенри Лайтстоун смутено набръчка вежди, когато за миг се втренчи в зелените й очи със златисти петънца, а после към чашата.

— Чай?

— Точно така.

Той се усмихна, след като изведнъж я разбра.

— Сериозна ли си?

— Напълно — отвърна тя с решителен глас.

Лайтстоун внимателно поднесе димящата чаша до устните си и трепна.

— Горещ е.

— Въпреки това го изпий.

Отново за кратък миг той прикова поглед в зелените очи със златисти петънца. После покорно поднесе чашата до устните си, изпи горещия чай на няколко големи глътки и постави обратно върху масата украсения съд.

Усети топлината, излъчвана от ръката й при неволния допир до неговата, когато тя се протегна, за да премести керамичната чашапо-близодосебеси.

Хенри Лайтстоун замаяно наблюдаваше как жената подробно и любопитно разглежда останалата утайка, натиска с показалец върху дъното на чашата, внимателно го завърта, изчаква няколко секунди и после дълго мълча, очевидно обмисляйки резултата.

Накрая тя изпусна дълбока въздишка, която причини сърцебиене в гърдите на Лайтстоун.

Той я изчакваше да проговори, но тя продължаваше да стои там с брадичка върху преплетените си пръсти, взирайки се в малката чаша.

— Какво показва? — любопитно попита той.

Тя се сепна, вдигна поглед и тръсна глава, сякаш искаше да си изясни някои неща. После прикова очи в Лайтстоун продължително и оценяващо.

— Наистина ли искаш да я видиш пак?

Хенри Лайтстоун се поколеба, интуитивно усещайки, че това, което щеше да каже, можеше значително да повлияе на много неща… и на връзката им в бъдеще.

Накрая той поклати глава.

— Да. Искам да видя и двете ви.

Карла за миг затвори очи, после погледна надолу към чашата за последен път, пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно, след това стана тихо и се скри в странноприемницата.

Две минути по-късно тя се върна с пантерата от едната й страна. Очите на котката бяха привидно нефокусирани, ушите й леко отпуснати, огромната глава се поклащаше налявонадясно.

На дневна светлина тя изглеждаше още по-поразително красива… и по-страшна.

„И двете са страхотни“ — помисли той, но после мислено подскочи, когато аларменият звънец в главата му отново се обади. Обмисляше възможния мотив на тази подсъзнателна реакция, докато жената и котката се доближиха до него.

— Сложила съм нашийника й, но все пак бъди внимателен.

Тази сутрин е малко по-странна — предупреди Карла.

Пантерата крачеше близо до господарката си, докато се приближиха на около шест стъпки от Лайтстоун. После голямата котка внезапно спря, извърна рязко кадифената си глава към него, издаде смразяващ рев и се втурна напред.

Хенри Лайтстоун отново бе притиснат от масивните нокти, мускули и блестяща козина, а двете огромни очи, искрящи и жълти, напрегнато се взираха в неговите. Той усещаше дъха и грубите й твърди мустаци, които гъделичкаха лицето му. Въпреки че на дневна светлина тя изглеждаше много по-заплашителна, този път той не почувства нито страх, нито вълнение.

Аналитичната част от мозъка му се опитваше да съпостави първоначалната зрителна представа, която той натрупа за голямата котка — огромната й привързаност към жената, бавно поклащащата се глава, леко отпуснатите уши, очите й, привидно нефокусирани, — с факта, че сега ушите на пантерата стояха изправени, а очите й определено приковани в неговите. Но той знаеше малко за поведението на тези животни и още по-малко за този хищник.

Но после огромната котка доволно изръмжа, вкопчи нокти в ръцете му, потри грубо муцуна в брадичката и челюстта му и изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Боже господи — прошепна той. — Тя е сляпа.

— Има петна — изненадано заяви Хенри, когато малко по-късно пантерата загуби интерес към него и той забеляза тъмните петна по твърдата черна козина.

— Пантерите са част от… — поколеба се Карла за част от секундата — …от семейство леопарди. Всъщност тя е много тъмнокафяв леопард с още по-тъмни кафяви петна.

— Какво й е на очите? — попита Хенри, като поглеждаше котката със загадъчните петна, която се бе излегнала на слънчевата светлина до масата, с глава, отпусната върху ботушите му.

— Ветеринарният лекар на зоопарка каза, че няма представа как се е случило — обясни жената, премести се по-близо до Хенри Лайтстоун на масата и заоглежда страшната си компания. — Не се забелязва да е имала наранявания на очите. Рентгеновите снимки на черепа изглеждат доста добри. Всички неврологични изследвания са нормални. Повечето подобни случаи се дължат на естествена мутация по рождение.

— Взела си я от зоопарка, нали?

Карла кимна.

— Майка й не искаше да я храни. Много от животните, които живеят затворени, загубват майчинските си инстинкти. Или просто може да е някаква инстинктивна реакция. Нали разбираш, не полага никакви усилия за недоразвитото зверче. Директорът на зоопарка беше наш семеен приятел и аз отделях много време за отглеждането й. Каза ми, че смятали да я убият, защото нямали възможност повече да я гледат, а и никой друг от персонала не я искаше. Така че ми я предложиха.

— Май е паднала много работа.

— Вече бях получила дипломата си за рехабилитатор на диви животни и бях… без работа — уклончиво се усмихна тя. — Така че й се отдадох. Саша беше съвсем малка, запечатах й се в съзнанието и сега си мисли, че аз съм нейната майка. Е, всъщност нейната царица. — Карла се усмихна на Лайтстоун. Очевидно се забавляваше при споменаването на научния термин за майкакотка.

— Изненадан съм, че никой тук не се е оплакал — отбеляза Лайтстоун.

— Имаш предвид правителствените служби?

Лайтстоун кимна.

— Хората от ловната инспекция в щата не бяха много развълнувани. Имах късмет, че директорът на зоопарка беше с големи връзки… Винаги е било важно кого познаваш, а не какво знаеш — добави Карла със скептична нотка в гласа. — Обаче аз трябва да съм им благодарна, защото накрая ми дадоха разрешение, когато се съгласих да я държа с нашийник в ранчото си и да не я извеждам от заградената площ.

— Е, обяснимо е. Такова животно е способно да уплаши всеки, който се навърта наоколо — отбеляза Лайтстоун, усещайки ребрата на котката ритмично да се издигат и снишават между протегнатите му крака. Дори заспала, тя изглеждаше толкова страшна, а той изобщо не искаше да си я представи как се брани или храни. — И освен това — добави замислено той — предполагам, че може да се погледне и от друга страна. Сляпа пантера със сигурност няма много шансове навън в дивата природа.

— Тя е претърпяла доста лишения, но ако можеше да се доближава достатъчно близо до плячката си… или имаше някой закрилникмъжки. — Карла сви рамене, сякаш да каже „Кой знае“. — Но безспорно това, че я отгледах с голяма любов и много грижи, вероятно подкопава повече шансовете й да оцелее в природата, отколкото ограниченото зрение.

— Значи тя не е напълно сляпа?

— Не. Както при повечето котки, тя различава повече движенията, отколкото детайлите. Най-вероятно на разстояние около две или три стъпки вижда замъглени образи.

Лайтстоун се начумери.

— Странно. Имах впечатление, че ме вижда от по-голямо разстояние.

— Не, мисля, че те подушва — отново се усмихна Карла. — Е, може да има нещо общо с ранчото за едър добитък на твоя приятел.

— Какво трябва да правя, за да бъде щастлива? Може би всяка сутрин преди закуска да се потърквам в една от кравите на Боби?

— Не посмях да подхвана тази тема — отвърна чувствено жената.

„Интересен отговор“ — помисли си Лайтстоун. Но преди да успее да отговори, Карла изведнъж се извърна при появата на младия готвач пред входа на трапезарията.

— Е, като заговорихме за ядене — смени тя рязко темата. — Искаш ли още нещо? Забравих да те предупредя, че бърканите яйца с лук и китайски грах, които приготвя Дани, са една от любимите леки закуски на Саша. Но виждам — тя сведе поглед към силно мъркащото животно, — че е заспала, а и сигурно Дани и е дал повече, отколкото трябва.

Събитията толкова го бяха завладели, че той съвсем беше забравил за храната.

Тя предаде поръчката на младия готвач, който се усмихна и се върна в кухнята.

— Така че… — започна Лайтстоун, когато неочаквано външната врата на оградената веранда се отвори зад тях.

— Ох, време е за работа — машинално реагира Карла на познатия звук. Тя понечи да стане, но се поколеба, когато си спомни за блажено спящата пантера.

— Всичко е наред, остави я — увери я Лайтстоун.

— Не знам…

— Няма да мърдам. Само не се отдалечавай много, в случай че се събуди и реши, че иска още от вкусната закуска.

Явно Карла все още се чувстваше несигурна, но усмивката на Лайтстоун й вдъхна увереност. После тя погледна през рамо и видя кой беше влязъл в ресторанта.

— Добре, нека да остане. Веднага се връщам — съгласи се тя тихо, но с ясно изразена острота в гласа.

— Мога ли да помогна? — попита Карла, когато приближи двамата мъже — Уинтърсоул, от чиито очи я полазваха студени тръпки, и другия, по-младия, когото не беше виждала никога преди това. Веднага забеляза, че Уинтърсоул все още носеше гердана от мечи нокти.

— Очаквах писмо тази сутрин, но не е в кутията ми. — Очите на Уинтърсоул стрелнаха самотния гост на близката маса.

— Съжалявам, но получената поща е разпределена по кутиите. Следващата пратка ще пристигне късно следобед.

— Това е лична доставка — упорстваше Уинтърсоул. — Трябва да е предадена вчера сутринта. Карла поклати глава.

— Съжалявам, но всичко е в кутиите и никой не е донасял нищо тази сутрин.

— Нямаш нищо напротив да провериш отново, за по-сигурно. Вероятно възнамеряваше това да бъде въпрос, но прозвуча като директна заповед.

— Тук не получаваме чак толкова много писма. — Младата жена с усилие прикриваше раздразнението си и прикова поглед в разстройващите я сиви очи. — Вашата кутия е номер четиринадесет, така ли?

Уинтърсоул се поколеба за част от секундата, после кимна. — Тогава няма защо да проверявам. Абсолютно съм сигурна, че няма писмо за вас.

Тя понечи да се отдалечи, но силна ръка внезапно сграбчи нейната китка.

— Сержантът ви помоли да проверите. — По-младият мъж се втренчи в нея. — Предлагам ви да го направите. Веднага.

— Махни си ръката! — започна Карла решително, но изведнъж младежът изскимтя и падна на колене.

— Надявам се, правилно чух отговора й, че не е получавала никакви писма тази сутрин. Може би ти не я разбра? — Хенри Лайтстоун задържа младежа на колене, като болезненото извиваше китката му с една ръка, но пронизваше с поглед Уинтърсоул.

— Хей, престанете и двамата! — бързо се намеси Карла, но не достатъчно, за да попречи.

Младият добре обучен войник се отпусна, очевидно за да освободи китката си. После, когато реши, че е настъпил удобният момент, той наведе рамо, извъртя крака и понечи да стане, за да успее с кокалчетата на ръката си да удари в слабините Лайтстоун.

Но бившето ченге, обучено по бойни изкуства, очакваше атаката.

Изведнъж висок пронизителен писък заглуши звука на пукащите кости на китката.

— Ох, по дяволите! — Този път Карла не направи усилие да скрие истинските си чувства и бързо посегна към джоба на престилката си.

Забелязвайки разярения поглед на Уинтърсоул, Хенри Лайтстоун моментално пусна счупената китка на младежа и се извърна в отбранителна поза, когато изведнъж заграденото пространство отекна от ужасен див рев.

И Уинтърсоул, вече със свита ръка за нанасяне на осакатяващ удар, и Лайтстоун, инстинктивно готов за блокиране и контраудар, се извърнаха.

— САША! НЕ! ПРИ МЕН, ВЕДНАГА!

Котката беше вече във въздуха, готова да се нахвърли, задните й крака изпънати, ноктите на предните й лапи размахани за удара към двата замъглени образа, когато познатият, уверен и заповеднически тон на жената я накара да се откаже от смъртоносното нападение. Тя се извъртя във въздуха, отскочи в посоката, откъдето долетя гласът на жената и после — веднага след като осъществи физическия контакт със своята царица — се извърна към другите с оголени зъби и издаде непокорен, разтърсващ гредите рев.

— Никой да не мърда! — разярено изсъска жената.

Не трябваше да се безпокои. И тримата мъже бяха замръзнали по местата си.

— Просто останете където сте — нареди отново жената. Очите й блестяха от ярост, докато бавно отпусна встрани дясната си ръка — онази, с която стискаше малкия предавател. — Ще я изведа оттук.

Младият войник, разтреперан от неизбежността на свирепата смърт, остана на колене, докато жената и котката се скриха в странноприемницата. Но Лайтстоун и Уинтърсоул машинално отстъпиха, въпреки че и двамата все още бяха замаяни от шока.

Лайтстоун се опомни първи.

— Ужасно съжалявам — извини се той, обръщайки се към мъжа, когото моментално — и инстинктивно — разпозна като обучен и опитен убиец. — Не беше моя работа да се меся. Помислих си…

Гласът на Хенри Лайтстоун сякаш извади Уинтърсоул от транса. Той сведе поглед и видя, че лявата му ръка здраво стиска гердана от мечи нокти. Усмихна се, когато прикова в Лайтстоун странните си светли очи.

— Не, това беше наша грешка, изцяло наша. — За миг Уинтърсоул се вторачи в ранения войник. — Очакваме много важно писмо, от което зависи… една страхотна сделка за много пари.

Тя не е виновна, че то не е пристигнало. Не бяхме прави и аз ви се извинявам — добави той, като подаде ръка.

Лайтстоун прие предложеното примирие и когато стисна ръката на мъжа, усети удивителната сила. После той погледна надолу към все още коленичилия по-млад мъж.

— Наистина съжалявам за китката. — Лайтстоун поклати разкаяно глава. — Ще се радвам, ако ми позволите да заплатя лечението ви.

— Не е необходимо. — Уинтърсоул подаде ръка и вдигна по-младия човек на крака. — Не си ранен лошо, нали, Дейвид?

— Не, сър — заговори пребледнелият младеж с изненадващо спокоен при тези обстоятелства глас.

„Още един точно като него. Мускулест, як, късо подстриган и силен, но по-млад и съвсем не толкова студен… или опасен — реши Лайтстоун, изненадан, след като забеляза дисциплинираното покорство на младежа, успяващ да прикрие гнева си. — Кои, по дяволите, са тези хора? Ченгета?“ За огромно учудване на Лайтстоун, младият мъж протегна здравата си дясна ръка.

— Приемете искрените ми извинения, господине. Моя беше грешката, че сграбчих жената. Това е непростимо. Бяхте съвсем прав да я защитите.

— Да ви кажа честно — захили се Лайтстоун, като пое ръката на младежа, — не съм сигурен, че тя се нуждаеше от защита. Най-малкото не и от мен.

— Това е самата истина.

За миг ужасяващият ефект от спомена за смъртоносното нападение на пантерата проблесна върху лицето на младия мъж.

— Не мога да повярвам.

Тримата мъже се извърнаха към гласа на Карла.

— Преди няколко минути излязох оттук със Саша и тримата бяхте готови да се уловите за гърлата и на косъм от смъртта.

Връщам се и ви откривам със стиснати ръце, като че ли всичко преди малко беше просто някакъв мъжки ритуал. Какво, по дяволите, става с вас, момчета? — ядосано запита тя.

Уинтърсоул пристъпи напред, преди Лайтстоун или младежът да успеят да отговорят.

— Мадам, искрено съжалявам за постъпката си и за действията на моя приятел — изискано се извини той. — Не бях прав. Това, разбира се, въобще не може да ме оправдае, но както обясних на вашия приятел, писмото е решаващо за важната сделка, по която работим. То не пристигна, което означава, че губим ценно време. Но това не е ваш проблем… Нямахме право да изливаме яда си върху вас.

Карла не се впечатли от думите му, но Уинтърсоул продължи упорито:

— Да ви кажа истината, толкова съм объркан, че не ми се иска да се появявам отново тук, освен — той неочаквано отклони очи пред втренчения й поглед — за да потърсим пак това наистина важно за нас писмо или… — спря ненадейно командирът на екипа, за да подсили ефекта — ако наистина харесаме храната и компанията ви.

Всичко беше толкова вдъхновено изпълнено, че Хенри Лайтстоун почти го одобри.

Карла се вторачи в странните очи на Уинтърсоул за няколко секунди. После без следа от любезност в гласа си попита:

— Откъде сте? От Джорджия ли?

— Не, мадам, Южна Каролина.

— Разбрах. Този проклет южняшки мъжки чар. — Тя поклати глава, после въздъхна. — За нещастие, въпреки че не обичам да си признавам — дари го тя с бегла усмивка, която накара Лайтстоун да изпита необяснима ревност, — всеки път въздейства на нас, глупавите жени от Юга.

— Никога не бих си и помислил, че една дама от Юга може да е глупава, особено пък вие. Означава ли това, че ни прощавате? — Уинтърсоул се вторачи в нея с надежда.

— Да, приемам извинението ви.

— Е, в такъв случай — лидерът на екипа рейнджъри въздъхна успокоен и опипа с пръсти гердана от мечи нокти, — ще предизвикам ли съдбата си, ако помоля за един лист, плик за писмо и марка за експресна поща?

Карла любопитно вирна глава.

— Не получихте писмо днес, а сега искате да изпратите едно — усмихна му се тя.

— Да, мадам.

— Мисля, че може да се уреди.

Три минути по-късно Уинтърсоул й подаде запечатания плик. Тя хвърли поглед към адреса.

— Пощенска кутия петнадесет? Няма да отиде много далеч, нали? — закачливо отбеляза тя. — Чак ми е неудобно да взема пари за марката.

— Няма проблеми, мадам. Сигурен съм, че правителството се нуждае от парите. — Уинтърсоул посочи на младежа вратата. — Ще се видим утре по същото време, освен ако не промените мнението си.

Карла изчака, докато двамата мъже се качат в пикапа и излязат от паркинга. После се обърна към Лайтстоун, който стоеше до нея, с очи приковани в отдалечаващото се превозно средство в необикновен зелен цвят.

Почти като военна маскировка, но не съвсем. Интересно.

— По дяволите, би ли ми обяснил какво става тук? — остро попита Карла.

— Бих искал, но нямам и най-малка представа — искрено отвърна Хенри Лайтстоун, като наблюдаваше как по-младият мъж оглежда за последен път ресторанта, преди да се скрият от погледа им. — Имаш много интересни клиенти.

— Меко казано.

— Слушай, Карла, мисля, че ти причиних достатъчно проблеми за една сутрин. Имаш ли нещо напротив…

— Да се върнеш утре за закуска? — довърши тя вместо него.

Лайтстоун кимна.

— Добра идея — съгласи се жената, разтривайки врата си. — Мисля, че всички трябва да се поуспокоим малко.

Той понечи да каже нещо, но само кимна.

Чувствената млада жена със зелените очи със златисти петънца се скри зад вратата на кухнята и загледа как Хенри Лайтстоун прекосява верандата, обръща се за секунда и след като реши, че никой не го наблюдава, затича към пикапа си.

„Добре, Хенри — помисли си тя, като го следеше как подкарва с бясна скорост в същата посока, в която се скри другата кола. — Ще разбера кой си ти?“ И по-важното, какво, по дяволите, правиш тук?