Кен Годард
Двойно прикритие (18)

14.

В осем часа същата сутрин Мъдреца седеше в любимото си сепаре в задната част на „Плоската къща“ в град Логърхед, сърбайки горещ шоколад, когато на пейката срещу него изведнъж се вмъкна сержант Аран Уинтърсоул.

Изненадан, старецът се дръпна назад, после повдигна тъмните си очила, преценявайки неканения гост със злобен поглед.

Обикновени дрехи: стара фланелка, изтъркани дънки и — Мъдреца погледна под масата — износени ботуши. Късо подстригана посивяла кестенява коса, мускулести ръце, огромен часовник, военен модел с капак от велкро, без пръстени или други видими накити. Но това, което наистина го порази, бяха очите — безизразни, сиви, неприветливи като зимно небе. Имаше нещо игриво в тях, нещо, което не можеше да разбере съвсем точно. Те така го обезсилваха, че той се наведе над масата и се вторачи в токата на колана на непознатия — миниатюрно месингово копие на Камбаната на Свободата. После отново се облегна назад, върна тъмните си очила на обичайното им място върху почернелия си от слънцето нос и продължи да го оглежда.

— Е? — попита Мъдреца накрая, когато стана ясно, че мъжът със студения поглед и спокойно уверено изражение на гладко избръснатото лице не се притеснява да бъде изучаван в детайли.

— Разбрах, че продаваш индиански накити?

— Може би — изсумтя Мъдреца.

— Може би?

— А може и не. Зависи.

— От какво?

— От това какво искаш. Какво имам? Кой си? Кой съм аз? Къде ще бъда? Защото нищо не е такова, каквото изглежда — дърдореше старецът познатото молебствие, докато усети, че то само забавлява мъжа насреща му.

— Откъде искаш да започна? — попита Уинтърсоул раздразнено.

— Винаги започвам от края — грубо отвърна старецът. — Много по-лесно се предсказва бъдещето по този начин.

— Нима можеш да предсказваш бъдещето?

— Разбира се, че мога.

— Виждам.

— Не, ти не виждаш. Аз виждам — поправи го Мъдреца и удари с неразделния си бял бастун върху стената на сепарето, за да наблегне на казаното. — Иначе нямаше да ми задаваш всичките тези въпроси. — Облегна бастуна на стената, захили се и бързо отпи от студеното какао.

Странните очи на Уинтърсоул заблестяха любопитно.

— Е, тогава какво искам? Мъдреца не реагира веднага.

— Ти си ловец — накрая съобщи той. — Не си оттук.

— Очевидно.

— Напоследък нямаш много късмет в лова.

— Късметът винаги може да се промени — призна си Уинтърсоул.

— Което означава, че се нуждаеш от ловните талисмани на апахите.

— Аха.

— Стар обичай. Ще помогне да заловиш жертвата си — отбеляза старецът.

— Може и да свърши работа — призна Уинтърсоул. — За какво точно разговаряме? Никога не съм виждал индиански талисмани.

Мъдреца се наведе.

— Гердан от мечи нокти — прошепна той дрезгаво. — Ще подхожда на твоя дух.

Дясната вежда на Уинтърсоул се изви.

— Мислиш, че имам мечи дух?

— Разбира се, че имаш. Очевидно е за този, който може да го види.

— Говорим за истински неща, нали? Мечи нокти от истинска мечка? — Подигравателната усмивка на Уинтърсоул не изчезваше.

Мъдреца изглеждаше засегнат от думите му.

— Майките на младите воини правят тези талисмани, за да отблъснат духа на дявола от своите синове по време на първия лов — обясни той търпеливо. — Нито една индианка няма да изпрати сина си сред дивата природа с фалшива стока. Много от тези талисмани се предават от поколение на поколение, ценят се от синовете и внуците. И затова, разбира се, толкова трудно се намират.

— Е, може би наистина може да се достави такъв истински талисман — даде отбой Уинтърсоул. — Колко трябва да плати… някой с мечи дух, такъв като мен?

— Парите не са спорен въпрос — отговори старецът. — Пророкът няма реална нужда от тях.

— Да, ако някой друг плаща горещия ти шоколад — предпо-ложи иронично водачът на преследващия екип от убийци.

— Искам минимална цена за доставката — примирително каза старецът. — Но само за да оцелея по време на зимния студ.

— Колко може да струва един от тези истински гердани от мечи нокти?

— Двеста и десет долара — отговори Мъдреца. — Колкото да оцелея и да платя горещия си шоколад.

— Става. — Уинтърсоул кимна доволно. — А ако човек иска да купи още шест талисмана?

Мъдреца вдигна глава любопитно.

— Ние сме седем — обясни Уинтърсоул. — Работим и ловуваме заедно. Сигурен съм, че всички се нуждаем от късмет. И както вече спомена — продължи той, — парите не са спорен въпрос.

Мъдреца отново повдигна тъмните си очила и за миг се вторачи в безизразните сиви очи на непознатия. После кимна доволно.

— Мисля, че ти си тъмнината — прошепна той, сухите му устни се извиха едва забележимо нагоре в познатата усмивка. — Но не съм напълно сигурен.

Уинтърсоул трепна почти незабележимо.

— Какво те кара да мислиш така?

Мъдреца сви рамене.

— Аз виждам нещата, не е важно какво. Важното е, че виждам и ще намеря талисманите, от които ти и твоите приятели определено се нуждаете. — Той се поколеба за момент, после продължи: — Смятам, че мога да разговарям с племето за една цена от хиляда долара общо за седемте гердана, ако могат да се намерят толкова. Но не е съвсем сигурно.

— Цената е приемлива.

— В този случай — добави замислено Мъдреца — моята цена ще бъде петдесет долара.

— За повече горещ шоколад, та да поглезиш твоя дух?

Старецът не пропусна сарказма в гласа на Уинтърсоул.

— Зимата ще бъде студена и не винаги духът може да стопли тялото — обясни той, взирайки се в слабите си ръце.

— А какво ще кажеш за данъците? Старецът вдигна рязко прошарената си глава.

— Какво за тях?

— Сигурно ти се свиди честната подялба с правителството за техните… духовни усилия?

— Силно вярвам в разделението на църквата и държавата, особено когато работят едновременно, за да бръкнат в джобовете ми — отвърна разгневено Мъдреца. После погледна подозрително към непознатия. — Не си един от онези проклети подлеци, данъчните агенти, нали?

Уинтърсоул се усмихна.

— Не мисля, че биха искали някой като мен в тяхното правителство — отговори той, като наблегна на думата „тяхното“, и старецът мигновено се отпусна.

— И вие не харесвате тези федерални правителствени типове?

— Да кажем просто, че имаме някои различия.

— Аха. — Мъдреца поклати глава. — Е, не е зле да сте мъж на мира и да не използвате техните дяволски методи. Така ли е?

— Кой е казал, че съм миролюбив? — отговори Уинтърсоул грубо. — Беше прав, когато каза, че съм ловец. Но не споменах коя е любимата ми плячка.

Мъдреца се взря отново в тайнствените сиви очи.

— Знаеш ли, синко? — Старецът се усмихна заговорнически. — Може би не те прецених правилно.

— Нима?

— Може би не си толкова тъмен, колкото си помислих.

— Какво означава това?

— Нищо — захили се Мъдреца. — Понякога ние, пророците, мислим как да помогнем на приятелите си за проблемите им.

— Като спомена за проблеми — върна се Уинтърсоул на вълнуващия го въпрос, — кога смяташ, че можеш да доставиш герданите? Приятелите ми и аз искаме да започнем лова колкото се може по-скоро.

Старецът сви рамене.

— Възможно е да ги получа още тази вечер, но… — подхвана той колебливо, като посочи малкия ресторант с почернялата си набръчкана ръка. — Сигурен съм, че няма да ги донесат тук.

— Не, разбира се, че няма — веднага се съгласи неговият събеседник. — Къде искаш да се срещнем?

— Има една странноприемница, издигната около страхотно огромно дърво близо до Грийк Логърхед, в края на улица „Брендиуайн“. Там е местният център за срещи, ресторантът и пощата. Нарича се „Смъртоносен огън“. Знаеш ли я?

Уинтърсоул въздъхна.

— Мисля, че ще успея да я намеря.

— Ще се срещнем там тази вечер, в пет часа — нареди Мъдреца. — Обичам да вечерям рано. По-полезно е за храносмилането на моята възраст. Жената, която държи мястото, може да ни нахрани. И ако й харесаш, може и да подхвърли автентичните талисмани.

— Тази жена може ли да различава истинските талисмани на апахите?

— Разбира се, че може. — Мъдреца грабна белия си бастун, измъкна се от сепарето и се взря в тъмните очила на Уинтърсоул. — Тя е вещица.