Уна-Мери Паркър
Изкушения (18)

Седемнадесета глава

Познатата картина на величественото и окичено с цветя фоайе на „Роял Уестминстър“ накара сърцето на Джесика да подскочи. Стори й се, че не е била тук цяла вечност, но въпреки това нищо не се бе променило. Същият персонал в същите тъмнозелени униформи вършеше безмълвно и ефективно работата си, чуваше се обичайната шумотевица на пристигащите и заминаващите, същите купища багаж, същият скъп мирис на лак и парфюм, кожа и кремове, както и същото приглушено мърморене на десетина различни езика.

С усещане за deja vu^[1], Джесика спря и се огледа наоколо с надеждата да се върне на работа тук и с чувството, че в много отношения никога не бе напускала, сякаш целият епизод с Бърнард е бил просто един необикновен сън. Тя погледна към въртящите се врати и почти очакваше да го види как влиза и поглъща всичко с хлътналите си очи. После се обърна към кътчетата за сядане, обградени с растения, и си спомни как двамата седяха там и разговаряха. Наистина ли се бе случило? Струваше й се, че друг човек в друго прераждане е изтракал с токчетата си по мраморния под, преливащ от неудържима любов към човек, когото почти не познаваше. И сега същият този човек, чувстващ се значително остарял и помъдрял, стоеше тук, чудейки се какво би могъл да си върне от миналото.

Предишния ден по телефона главният управител, който винаги я бе харесвал, каза, че ще я приеме в единадесет часа и петнадесет минути. Надеждите на Джесика се увеличиха, когато се видя на старата си длъжност, отново на пост, забравила възможно най-бързо грешките си. Имаше само една мисъл в главата си: да се върне на работа и към предишния си живот. Само така щеше да бъде в състояние да изтрие чувството си за провал и безразсъдност. Тази сутрин, докато караше от дома на родителите си в Съри, тя се закле никога повече да не действа толкова импулсивно и безумно. Да остави сърцето си да води разума й се бе оказало фатална грешка и тя можеше да загуби дори кариерата си заради нея.

Джесика погледна часовника си. Беше единадесет и десет. Докато стигнеше до служебните стаи на втория етаж, щеше да стане време за срещата й. С нарастващо вълнение, тя се качи в асансьора. Вече бе започнала отново да се чувства съпричастна към това място. Когато минаваше покрай една масичка на колела до вратата на Кенет Улфсън, погледна вазата с цветя собственически и спря, за да пооправи един цвят. „Как въобще съм си представяла, че ще съществувам без този живот?“ — запита се тя.

Кенет Улфсън я поздрави приветливо. Изглеждаше точно както преди — лъскаво и чисто, розово лице и безупречно изгладен костюм. Приятният аромат на афтършейва „Пако Рабан“ се носеше като парфюмирана сянка заедно с него.

— Джесика, каква приятна изненада! — каза той и двамата се ръкуваха. — Мислех, че дълго време няма да те видя!

Въпреки твърдото й решение да не се вълнува, усети, че се изчервява до корените на русата си коса, когато седна срещу него. Изведнъж се почувства много по-притеснена, отколкото на първото си интервю за работа, когато беше на осемнадесет — години.

— Аз също не предполагах, че ще се върна! — отвърна тя, опитвайки се да звучи шеговито. — Опасявам се, че всичко това беше една голяма грешка.

Кенет Улфсън се усмихна мило.

— Няма да казвам, че съм те предупредил. Нека поне бъдем благодарни, че нещата не са по-зле от това. Например можеше да се омъжиш за Бърнард Шелър или да имаш дете.

— Знам — кимна в горещо съгласие Джесика. — Беше ужасно, но можеше да бъде и много по-зле, предполагам. Просто ми се иска изобщо да не бях губила здравия си разум.

— Човек се учи от опит, Джесика. Моето поколение живееше от грешките си. Нямахме възможност да откриваме, че нещата не вървят преди брака, а след това вече бе късно! Бяхме като в окови — той отново въздъхна, сякаш говореше от собствен опит.

— Ами аз се чудех… — подхвана с надежда Джесика, ококорила умоляващите си очи, с разтворена в усмивка уста.

— Да. Поканих те да дойдеш днес, защото искам да ти обясня положението.

Нещо в тона му я накара да потръпне и тя имаше предчувствие, че няма да й е така лесно да го убеди, че наистина възнамерява да се върне на работа.

— Обещавам ви, че повече няма да бягам така — искрено каза тя. — Знам, че това беше един вид лудост, но вече се излекувах от нея и наистина повече от всичко на света искам да се върна към хотелиерския бизнес.

Кенет Улфсън се облегна назад във високия си тапициран с кожа стол и ръцете му започнаха да въртят един нож за писма с форма на кама. Без да я погледне, той бавно каза:

— Нямам предвид твоята благонадеждност. Знам, че си професионалист до мозъка на костите си, и съм доволен от готовността, с която остана, докато ти намерим заместник. Исках да говоря с теб, защото за най-голямо съжаление в момента в хотела нямаме никакви свободни места.

Лицето на Джесика помръкна, всяка нейна черта изразяваше тревога.

— Нито едно? — ахна тя.

— Нито едно, боя се. Всички места са заети и, честно казано, не мога да кажа кога би могло да се оваканти някое. Наистина съжалявам, Джесика. Повече от всичко бихме желали отново да се качиш на борда — той забеляза колко е разстроена и се усмихна с искрено съчувствие.

— Смятате ли, че може да има някакви места в друг хотел на „Голдинг Груп“? О, не мога да понеса това! — проплака тя.

— Направих някои допитвания от твое име вчера — каза й той, — но от главното управление казаха, че в момента няма никакви възможности, освен длъжността заместник-управител по приемите в дубайския хотел. Но ти така или иначе нямаш квалификации за там. Ти си само в областта на продажбите, а в този момент всички такива длъжности са заети.

Разочарованието се стовари върху Джесика като физически удар. Никога не си бе представяла, че няма да може да получи нова работа в „Голдинг Груп“ — дори да не беше в „Роял Уестминстър“, тя бе сигурна, че ще могат да я назначат в друг техен хотел.

— О, Боже… изобщо да не бях напускала! — възкликна Джесика. — Как можах да постъпя толкова глупаво? — зачупи отчаяно пръсти. — Как можах да постъпя толкова безразсъдно? Зарязах кариерата си! Цялото си бъдеще! Всичко, за което бях работила досега! — дребните й заострени червени нокти пореха яростно въздуха и тя всеки миг щеше да се разплаче.

— Ужасно съжалявам, Джесика — каза Кенет Улфсън в стремежа си да я успокои. — Наистина. Ако се появи нещо, веднага ще ти съобщя. През това време защо не си починеш? Да посветиш малко време на себе си?

— Нали досега си почивах! — разпали се тя. — Толкова дълго си почивах, че ми се плаче от отегчение. Трябва да започна работа, иначе ще умра!

Кенет се подсмихна леко. Нещо, което винаги бе харесвал у Джесика, бе способността й да преувеличава дотолкова, че всичко да звучи интересно, без да е такова.

— Може би си струва да кандидатстваш в други хотелиерски групи — предложи той. — Може при тях да има някакви свободни места.

— Ще опитам, но няма да бъде същото. Ох, сигурен ли сте, че не можете да ме мушнете някъде? — умоляваше със сините си очи Джесика.

— Ще ми се да можех, скъпа моя — той поклати тъжно глава.

— Значи това беше — тя стана, изпълнена със съжаление. — Ако чуете нещо да гърми в коридора, да знаете, че съм се застреляла.

Той прихна да се смее.

— Недей да цапаш килима обаче. Нямаме достатъчно хора за чистене, макар че откъм продажби сме добре. Довиждане, Джесика, грижи се за себе си — той разтърси леко ръката й — и късметът да е с теб.

— Благодаря. Имам нужда от него! — преструвайки се на весела, за да прикрие дълбоката си депресия, Джесика се понесе по коридора, излезе от хотела и се озова на улицата, където движението покрай ъгъла на „Хайд Парк“ фучеше безспирно покрай нея и я оглушаваше с бученето си.

„Проклятие, проклятие, проклятие!“ — каза си тя, устремена по Найтсбридж в посока към Хародс. Не знаеше нито къде отива, нито какво върши — толкова поласкана и едновременно излъгана се чувстваше. Нямаше работа, нито жилище, фактът, че си нямаше и приятел, беше нищо в сравнение с това. Можеше да мине и без мъже, особено в този момент. Без работа — не, освен това не можеше да понесе мисълта да се погребе в провинцията. Родителите й бяха симпатични хора, но животът далеч не кипеше в Съри.

Тогава й хрумна блестяща идея. Можеше да хване самолета и да погостува на Маделин в Ню Йорк. Това щеше да й подейства добре! Щеше да изкара няколко седмици, за да си наваксат с най-добрата й приятелка, а после щеше да си търси нова работа.

 

 

В сънливото селище Шерстън хората се събудиха в една утрин с искрящ скреж и хладна мъгла, която се виеше над сламените покриви на къщите и пощипваше ледената земя. Горе, в имението „Милтън“, слугите палеха огнищата, дърпаха дебелите завеси и приготвяха закуската в огромната селска кухня. Дженкинс, облечен в най-новия си костюм от Серж, протрит отзад и на лактите, се мотаеше в очакване в близката си къща, след като бе излъскал до блясък стария Райли. Днес щеше да кара Маделин и Карл до приюта за душевноболни „Мередит хаус“, за да посетят Камила, и се чувстваше доста притеснен.

— Едно ми е чоглаво — бе съобщил той на жена си.

— Защо тогава ще ги караш? — попита тя. — Те и сами могат да се закарат, нали?

— Няма да е редно — настоя Дженкинс. — Мис Маделин ще има нужда от човек, който знае кое какво е! Господин Дилейни, той няма да е много-много от полза. Когато го видях да пристига, беше по-зле и от нея!

Госпожа Дженкинс възрази:

— Но той й е съпруг!

— Тъй де, ама аз познавах мис Камила, пък той не. Ако нещо стане, искам да бъда там, за да защитя мис Маделин, тъй де!

— Какво може да стане? Нали ти разправяше, че майка й била изкуфяла… никого не помнела?

Дженкинс кимна в съгласие.

— Тъй, ама човек никога не знае. Като види дъщеря си, може нещо да й се върне — мрачно добави той.

Маделин и Карл изчакаха във фоайето Дженкинс да докара колата пред входната врата. Увита в дебело червено палто и с черни кожени ботуши, Маделин се качи на задната седалка, без да пуска ръката на Карл.

През последните няколко дни двамата се бяха сближили повече от всякога. Връзката им бе укрепнала благодарение на изобретателния план на Маделин, пропъдил Кимбърли от живота им и доказал и на двамата солидарността на брака им. Времето на догадките относно Камила почти бе изтекло, загадката — почти разкрита. След час щеше да застане очи в очи с майка си, затова не можеше да спре да се пита какво ли ще открие. Каква ли жена е готова да предложи детето си като жертва на някой сатанински Бог? Маделин неволно потръпна и Карл я прегърна през рамото.

— Не е нужно да го правиш — нежно каза той.

— Знам — съгласи се тя, — но имам чувството, че трябва да го направя. Да открия призрака веднъж завинаги, да сложа край на повече от двадесетгодишните догадки и предположения. Да ти призная, искам също така да задоволя любопитството си. Иначе цял живот ще се питам какво е представлявала тя.

— Нали няма да забравяш, скъпа, че тя е една много болна жена и че тези зли хора са се добрали до нея, просто защото е била уязвима в онзи момент? Явно не е била на себе си, когато те е завела в плевнята в онази нощ, със сигурност не е знаела какво върши — увери я Карл.

На предната седалка Дженкинс прочисти гърлото си и се чу стържещ звук.

— Господин Дилейни е прав — намеси се той. — Мис Камила беше една прекрасна млада дама, преди да я омагьосат и отклонят от правилния път.

— Точно тези думи използва и дядо — каза Маделин, — „отклониха я от правилния път“. Дори и да е така, аз все пак не мога да разбера: как би могла една жена да направи такова нещо?

Карл я прегърна нежно.

— Опитай се да не мислиш за тази страна на нещата. Повтаряй си, че отиваш да видиш една жена, която преди много време е рухнала напълно и от този момент насетне е буквално в кататония^[2].

— Ще се опитам — неуверено каза Маделин.

Приютът „Мередит хаус“ изглеждаше изненадващо обикновен: огромна постройка от червени тухли сред просторни земи, скрита от главния път зад висока стена. Порталът, охраняван от униформен пазач, беше единственият белег, че това не е имението на някой богат земевладелец. Дългата криволичеща алея, опасана от двете страни от буйни рододендронови храсти, беше добре поддържана, а ливадите в тази мъглива зимна утрин бяха окосени равно и личеше, че за тях се полагат особени грижи. Няколко души, сгушени в дебелите си палта срещу острите иглички на вятъра, крачеха бързо по двойки, а сестра с тъмно наметало буташе възрастна жена в инвалидна количка.

Сърцето на Маделин се сви от внезапен пристъп на болка, преди отново да забие ритмично. След това тя излезе от колата и се запъти с уверени крачки към входа. Карл я последва и Дженкинс бавно тръгна след тях, стиснал в ръка няколко кремави коледни рози от градината в стария дом на Камила.

Присъщата миризма на дезинфектанти и паркетол нахлу в ноздрите на Маделин, когато влезе в квадратно фоайе, обзаведено оскъдно, но създаващо усещането за приятна и приветлива атмосфера. Широко стълбище водеше към горния етаж, а от двете страни на фоайето имаше коридори към персоналните стаи с номерирани врати. Маделин се поколеба — не знаеше накъде да тръгне. Нямаше рецепция или видимо гише за информация. Понечи да се обърне към Дженкинс за помощ, когато изведнъж някой я стисна за лакътя изотзад почти болезнено. Обхвана я паника и тя леко изписка. Човекът, който се бе приближил, явно я познаваше, затова Маделин се извърна боязливо — донякъде очакваше да види умопобърканото лице на майка си. Въздъхна с облекчение.

— Татко! — извика тя. — О, татко, какво правиш тук?

Джейк, усмихнат и внушителен, я прегърна и притисна към себе си.

— Нали не си допускала, че ще те оставя да минеш през такова изпитание без мен, а, Мади? — попита, той.

Маделин се облегна върху гърдите му. Облекчението размекна крайниците й и почти я разплака.

— Татко, толкова се радвам да те видя! Но как разбра?… — след това погледна въпросително към Карл, който отвърна на усмивката й с усмивка. Значи той бе казал на Джейк, че тя ще ходи на посещение при Камила днес! Карл бе помолил Джейк да долети, за да бъде до нея в този момент. — Благодаря ти — прошепна признателно. Знаеше, че той повече би предпочел да не се вижда още с Джейк, за да не се увлече в разговори за делата на бившата му секретарка, но заради нея бе помолил баща й да дойде.

— Стори ми се, че ще имаш нужда от Джейк в такъв момент.

— Вече говорих със старшата сестра — каза Джейк. — Камила в момента е в леглото си. Да отидем ли да я видим?

Маделин погледна баща си в очите и отново се почувства като малкото момиченце, което някога разчиташе на него за всяко нещо.

— Татко? — поколеба се за миг.

— Какво има, Мади?

— Вече знам всичко, разбираш ли? За членството й в сатанинска организация, за това, че е била вещица и се е канела да ме принесе в жертва. Знам също така, че ако не сте били двамата с Дженкинс, днес можеше и да ме няма — гласът й премина в шепот.

Джейк я погледна с тъжен, угрижен поглед.

— Сега вече знаеш защо не исках името й да се споменава, защо не исках да знаеш нищо. Страхувах се как ще се отрази на психиката ти. Представи си само! Едно дете да научи, че майка му е била готова да види как го убиват по време на зверски религиозен ритуал! Истината беше толкова ужасна, че леля Пати и аз решихме да ти кажем, че майка ти е починала… лъжата не беше непростима, нали? В края на краищата от момента, в който Дженкинс и аз те избавихме и прекратихме церемонията, тя така или иначе е мъртва за останалия свят. Няма представа какво става и както ми казват, никога няма да има.

— Как си понесъл това, татко? — попита Маделин.

Джейк отначало не отговори и бръчките се врязаха още по-дълбоко в лицето му, но после отново се усмихна, наведе се напред и я целуна по бузата.

— Имах теб, съкровище — просто каза той. После тихо добави: — Тръгваме ли?

Маделин кимна и докато Карл и Дженкинс останаха да изчакат във фоайето, тя и Джейк се качиха по стълбите към първия етаж, където Камила очакваше съпруга и дъщеря си, макар да не подозираше това.

 

 

Пронизителният звън на звънеца отекна из имението „Милтън“ и Хънтър, който в момента се намираше в мазето и избираше вина за уикенда, задъхано отиде да отвори. На загладените от времето стълби стоеше миниатюрна блондинка в пухкаво кремаво палто, черни вълнени чорапогащи и високи черни ботуши. Тя потропваше от крак на крак, за да се топли, килнала глава на една страна.

— Извинете, госпожа Дилейни вкъщи ли е?

Хънтър повдигна вежди, когато забеляза местното такси зад нея, от което шофьорът разтоварваше огромен багаж. Сега си спомни коя е младата дама. Тя бе гостувала тук с приятеля си през същата година.

— Съжалявам, но господарката отсъства — каза той и след това, сякаш за да не я обиди, добави предпазливо: — Тя очаква ли ви, госпожо?

— Не, точно там е работата! Искам да я изненадам. Потърсих я по телефона в Ню Йорк и там ми казаха, че е тук. Задълго ли излезе?

— За няколко часа, струва ми се. Двамата с господин Дилейни отидоха на посещение — дипломатично добави той.

Дребната дама радостно плесна с облечените си във вълнени ръкавици ръце.

— Идеално! Мога да се настаня, преди да се е върнала, и тя ще получи най-големия шок в живота си, когато ме завари тук!

„Със сигурност“ — помисли си Хънтър, но не каза нищо. Дългогодишният опит като иконом го беше научил кога да говори и кога да си държи устата затворена.

Сините кукленски очи му се усмихваха, греещи от удоволствие.

— Помните ли ме? Аз съм идвала преди. Казвам се Джесика Маккан — най-старата и най-добра приятелка на госпожа Дилейни — и ви се заклевам, че тя ще се зарадва да ме види. И без това се надявах да й спретна изненада, но след като я няма, така е още по-добре. Само почакайте да се прибере! — Джесика подскачаше от крак на крак от нетърпение, докато шофьорът внасяше багажа в антрето. След това му плати и добави щедър бакшиш. Хънтър все още се мотаеше вцепенен, без да знае какво да прави с тази изключителна млада дама, когато тя се обърна към него със сериозно и разтревожено лице. — Вижте, знам, че ме смятате за луда, но наистина искам да изненадам госпожа Дилейни. Тя мисли, че съм на другия край на света. Не съм дошла, за да ви открадна среброто или нещо друго, и ви се заклевам, че ще се зарадва да ме види, когато се върне.

Твърдостта на Хънтър рухна. С лека усмивка, той я покани във фоайето.

— Имате ли нещо против да изчакате в библиотеката, госпожо? — предложи той. — Вътре е приятно топло, освен това може би бихте желали чаша чай, докато ви приготвят спалнята?

Джесика се ококори от възхита.

— Хънтър, вие трябва да работите в хотел с пет звезди! Хабите се в частен дом. Ще бъдете най-страхотният управител на света.

Слисан, Хънтър я поведе към библиотеката, загубил ума и дума.

— Благодаря ви — каза Джесика и свали вълненото си палто, което той пое с такова страхопочитание, сякаш бе направено от безценен самур. — Хънтър, бихте ли ми направили една голяма услуга? — помоли го тя със стиснати пред себе си слаби ръчички. — Бихте ли ми скрили багажа?

— Да го скрия ли, госпожо? — гласът му отекна в библиотеката.

— Да, нали се сещате! Да го приберете някъде и дори госпожа Дилейни да се върне, преди стаята ми да е готова, няма да разкрие номера.

Устните на Хънтър трепнаха против волята му.

— Много добре, госпожо.

Джесика седеше до пламтящия огън в библиотеката и се оглеждаше любопитно. Резбованият таван, старата каменна камина и стените, покрити с книги от горе до долу, придаваха на стаята атмосфера на кротко спокойствие, което я накара веднага да се почувства като у дома си. Имението „Милтън“ бе точно къщата, в която тя би живяла, ако се премести в провинцията. Имаше нещо стабилно и грациозно в нея, което й допадаше, а когато отиде да погледне през прозореца, очарователните градини й се сториха приветливи въпреки мразовитото време. На ливадите вън черни врани прелитаха ниско напред-назад като забързани чиновници и Джесика се усмихна в себе си, припомнила си собственото си безметежно детство в провинцията. Беше много окуражаващо.

Хънтър й донесе чай в подреден безупречно върху сребърна табла сервиз от рокингъмски порцелан.

— Стаята ви ще бъде готова след няколко минути, госпожо. Искрено съжалявам за забавянето. През това време мога ли да ви предложа нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Джесика, впечатлена повече от всякога от маниерите му. Точно такъв човек им трябваше в „Роял Уестминстър“: учтив, но без да е сервилен; усещащ изискванията на гостите, но без да ги насилва да приемат нещо, което не желаят; дружелюбен, но никога фамилиарен.

— Някога мислили ли сте да работите в хотел? — внезапно попита тя, когато Хънтър добави още едно дърво в огъня.

— Винаги съм бил в частния бизнес, госпожо. Не бих имал нищо против да работя в малък, да речем, изключителен хотел, но не мисля, че би ми допаднало да работя в голямо заведение. Толкова са безлични според мен — той стоеше в очакване на онзи едва забележим знак, познат на всички добре обучени сервитьори, който показва, че разговорът е приключен. Джесика, която от седем години изучаваше тънкостите на умението да отпратиш персонала, без това да става ясно за околните, се усмихна заговорнически. Този човек беше съкровище. Ако Маделин имаше капка разум в главата си, щеше да го вземе при себе си в Америка.

Когато изпи чая си — ароматен „Лапсанг Сучонг“ с тънък резен лимон — Джесика реши да се поосвежи, преди Маделин да се е върнала. Хънтър й бе показал нейната спалня, затова тя излезе тихо от библиотеката, прекоси коридора и се насочи към стълбището. Вратите на салона и трапезарията бяха отворени и през тях се откриваше примамлива гледка към вътрешността на стаите. Не бе забелязала измеренията на красотата на къщата при предишното си посещение, защото бе прекалено напрегната заради мисълта, че трябва да каже на Андрю за повишението си, но сега, когато обхождаше стаите, забеляза колко изключителни са те с високите си до тавана прозорци с изглед към градината, както и с елегантните си камини и тавани с богати розетки. Мястото, където идеално би…

В този миг тя се, плесна с ръка по устата, потискайки удивения си вик. Току-що й бе хрумнала най-невероятната идея! Умопомрачително фантастична, удивителна идея! Ох, как не се бе сетила за това по-рано? Опиянена от вълнение, Джесика плесна с ръце: идеята й беше толкова съвършена, че трябваше непременно да бъде реализирана! Изкачи стълбите две по две и спря най-горе, за да направи едно бързо пресмятане. Като се броеше и горният етаж, имаше общо около осемнадесет-деветнадесет спални — естествено баните не бяха достатъчно, но лесно можеха да се направят…

С трескаво въодушевление тя се втурна в отредената за нея стая, отвори витрината на бюфета и грабна няколко кремави листа за писма, в горния край, на които бе отпечатан в тъмносиньо адресът на имението „Милтън“. Седна на леглото, покрито с кретон, и започна да пресмята. Спомни си, че при гостуването им Андрю бе казал на Маделин, че най-вероятно ще получи над половин милион лири за къщата. Като се прибавеха всички преустройства и ремонти, обзавеждането на модерна кухня с най-доброто неръждаемо оборудване от Германия плюс порцелановите съдове, приборите, леглата, три комплекта бельо и одеяла… списъкът продължаваше да расте, докато най-накрая тя удари една дебела черта най-отдолу и започна да събира.

Пое си дълбоко въздух и изчисли общата сума. Преобразуването на имението „Милтън“ в луксозен хотел с пет звезди щеше да струва приблизително седем милиона лири! Амбициите й се извисяваха и сметките й продължаваха. Консумативите също щяха да са тежест: отопление, осветление, първокласен персонал, ролс-ройс за посрещане на гостите от гарата, цветя във всяка стая, висококачествена храна и вина… Тя обви ръце около тялото си от радостно предчувствие и остана на леглото, унесена в мечти. Може би щеше да убеди родителите си да й осигурят част от капитала, а тя със сигурност щеше да събере останалото, мислеше си Джесика. В крайна сметка опитът й в „Роял Уестминстър“ щеше да покаже, че си знае работата. Но най-напред трябваше да каже на Маделин, че иска да купи имението, макар че това не би било проблем, тя знаеше, че приятелката й иска да го продаде от мига, в който го наследи.

 

 

Кремавите стени и зеленият линолеум, дискретните решетки на прозорците и ключалките на вратите показваха, че „Мередит хаус“ е приют за душевноболни. Но нямаше никаква прилика със затвор, помисли си Маделин, докато вървеше след баща си по коридора. Атмосферата бе по-скоро като в частен медицински дом, но със строга охрана.

Стая 18 не се заключваше, освен през нощта. Джейк отвори вратата и влезе безшумно, последван от Маделин. В кресло до прозореца, скръстила ръце в скута си, седеше жена на средна възраст, обикновена и тантуреста, с късо подстригана посивяла коса, с безжизнени сини очи. Камила се взираше с празен поглед пред себе си, без дори да забележи присъствието им.

— Здравей, Камила — чу гласа на баща си Маделин.

Лицето на жената, лишено не само от грим, но и от всякакво изражение, не даде никакъв признак, че го е чула.

— Водя ти Маделин — продължи Джейк с болка в гласа. Красивата млада жена, за която се бе оженил, майката на детето му, изобщо не приличаше на това напомнящо зомби създание, чиито очи никога не мигаха. — Спомняш ли си Маделин? — попита я той и се вторачи отблизо в лицето й, макар да знаеше, че е болезнено. Камила не бе в състояние да осъзнае нищо и може би, разсъждаваше Джейк, за нея така бе по-добре. Но всичко бе пропиляно, крещеше диво сърцето му. Той бе загубил съпругата си, а Маделин — майка си, само заради някакви зли хора, които си бяха поставили за цел да завладеят съзнанието и духа на една млада жена. Демонът, който се бе вселил в душата й и бе промил мозъка й, за да повярва в сатанизма, отдавна бе загубил силата си. Оцелялата празна, черупка го изпълваше единствено със съжаление. Джейк посегна и хвана ръката й. Останала бе само една безжизнена, най-обикновена на вид жена, която вече не знаеше коя е.

Изведнъж от очите на Маделин бликнаха сълзи — детински сълзи, които не бе ляла, откакто беше малко момиченце, търсещо майка си. Тогава майката от въображението й беше приказна царица, сърдечна и любяща, и тя си измисляше чудесни истории с нея. През последните месеци картините се бяха променили и бяха станали мрачни, злокобни и страховити. Сега сякаш бе стигнала другата крайност — да застане пред тази сломена жена, която не съществуваше за света и не представляваше нито заплаха, нито утеха.

Джейк наруши мълчанието.

— Страхувам се, че тя винаги е така, скъпа.

— Ти си идвал и преди? — изненадано го погледна Маделин. — Не съм знаела.

— Идвам веднъж на няколко години и, разбира се, поддържам връзка с докторите — в случай че има някаква промяна.

Маделин се взря в празното лице и се почувства неудобно, че говори пред Камила така, сякаш нея изобщо я няма.

— И винаги ще си остане така? — прошепна тя.

— Боя се, че да — Джейк бе изпълнен със съчувствие. Гневът му бе стихнал и изчезнал с течение на времето, тъй като бе осъзнал, че няма смисъл да вини Камила за случилото се. Съзнанието й, вече уязвимо след смъртта на майка й, е било подведено и най-накрая унищожено. Тя се бе превърнала колкото в проповедник на злото, толкова и в негова жертва.

Маделин положи слабата си ръка върху рамото на Камила. Копнееше да постави мост над празнотата между двете, горещо желаеше да осъществи контакт.

— Здравей… здравей, мамо — тихо промълви тя и сълзите се стекоха по бузите й, но Камила извърна поглед към прозореца и не даваше признаци да я е чула.

— Не се разстройвай, съкровище — каза Джейк и я прегърна. — Мисля, че е доста щастлива… там, където се намира.

Останаха още известно време и след това безшумно излязоха от стаята, незабелязани от Камила.

Джейк се усмихна. По лицето му се четеше лека умора.

— Всичко, Маделин. Вече нямам тайни от теб.

— Защо не си се оженил пак?

— Защото с майка ти все още сме женени.

Маделин се обърна към него ужасена:

— Какво? Ти не си се развел?

— Как бих могъл да се разведа с нея, Мади? Замисли се. Точно заради травмата, която тя получи, когато Дженкинс и аз прекъснахме ритуала, докато все още е била в транс, майка ти полудя. Винаги съм изпитвал чувство за вина заради това. Трябваше да го направим, за да те спасим, но това без съмнение напълно влоши вече деликатното душевно състояние на майка ти — Джейк въздъхна, сякаш от дълго време носеше товара на тази мисъл.

Маделин спря на средата на коридора и го погледна, изпълнена със състрадание.

— О, татко, сигурно ти е било непоносимо. Убедена съм, че вината не е твоя. Ако майка ми е била на ръба на лудостта, всичко е можело да я изкара от равновесие.

— Сигурно си права, Мади. Така или иначе, не можех да се разведа тогава с нея. Тя вече не беше с нас в пълния смисъл на думата и да се разведа с нея, щеше да бъде равносилно на предателство зад гърба й.

Маделин стисна ръката на Джейк.

— Казвала ли съм ти колко прекрасен човек си — прошепна тя, — а аз съм най-щастливото момиче на света с баща като теб?

— Напоследък не си ми го казвала — отвърна Джейк със закачлива усмивка.

Карл ги чакаше долу във фоайето. Без да пуска ръката на Джейк, тя се хвана и за него.

— Всичко наред ли е, Мади? — нетърпеливо попита той.

Тя кимна.

— Да, и се радвам, че дойдох.

Дженкинс, който бе оставил розите за Камила на една сестра, стоеше на алеята и си бъбреше с шофьора, докарал Джейк от летището.

— Карл, защо не се качиш при Дженкинс, а аз ще се возя при татко — нарочно каза Маделин. Искаше да разбере дали има нещо ново около Кимбърли, затова беше по-добре Карл да не участва в разговора. Той схвана и й намигна почти незабележимо.

— Добре. Ще се видим в къщата.

Маделин се настани удобно до Джейк на задната седалка на взетата под наем лимузина.

— Е, как са нещата в банката? — небрежно попита тя.

— Напрегнато ни е както обикновено — отговори Джейк. — Разбира се, ще се радвам Карл да се върне в Ню Йорк, макар да съм сигурен, че има нужда от тази почивка. Изглежда доста по-добре.

— Да, според мен се чувства по-добре. Какво стана с онова момиче, което арестуваха? Той ми каза, че са я обвинили в кражба — Маделин говореше с равен тон, забила поглед във виещите се шубраци от двете страни на черния път, по който се движеше колата.

Настъпи пауза и след това Джейк заговори:

— Кимбърли Кабът ли имаш предвид? Ами задържана е по обвинение в обир и според мен ще я осъдят. Ама че глупачка! Такава хубава работа имаше в банката, а да рискува всичко заради някакви дрънкулки за хиляда долара! Никога вече няма да може да си намери прилична работа. Както и да е, Карл ще се зарадва, като научи, че предишната му секретарка Авърил Филдън, се връща на работа при него. Ню Йорк очевидно й е липсвал и тя няма търпение да се върне.

Маделин тайно въздъхна с облекчение. Джейк говореше за Кимбърли по начин, който показваше, че почти е забравил за нея.

— Карл наистина ще се зарадва — със задоволство каза тя. — Така съжаляваше, когато го напусна.

 

 

Джесика чу хрускането под гумите на колите върху чакъла на алеята точно когато приключваше с изчисленията си. Надникна през прозореца на спалнята си и видя как Маделин, Карл и Джейк влизат в къщата. След минутка откъм салона на долния етаж се чуха бърборенето и смехът им. Преливаща от вълнение, тя се измъкна от стаята си и слезе по стълбите. Представяше си изненадата по лицата им, когато я видят.

Отвори със замах вратата на салона и застана с протегнати напред ръце.

— Здравейте всички! — весело се провикна тя.

Последва смаяно мълчание. Обърнаха се да погледнат към нея. Маделин се съвзе първа.

— Джесика! Откъде се взе тук?

— Ама че посрещане! — изписка Джесика и се втурна да я прегърне.

Карл и Джейк я поздравиха със слисана сърдечност и възкликнаха точно като Маделин:

— Откъде се взе тук?

Джесика застана в центъра на огромната стая с ръце на хълбоците и положи усилие да изглежда обидена.

— Човек ще си помисли, че изобщо не се радвате да ме видите! Аз съм от Англия, забравихте ли? Аз живея тук!… Да де… ъъ… вече! — с неудобство добави тя.

Маделин я погледна в очакване.

— Искаш да кажеш, че… Какво стана с Бърнард?

— Бърнард, доколкото знам, все още замеря слугите си в Сардиния с порцеланови съдове!

— Напусна ли го? — изненадано попита Карл.

— Напуснах го, скъпи мой — равнодушно отвърна Джесика. — Всичко беше една огромна грешка още от самото начало. Трябва да съм била луда, напълно луда! Хайде, после ще ви разказвам. Сега умирам да чуя твоите новини, Мади — тя хвърли поглед към другите. — Защо сте се събрали всички?

Маделин погали ръката на Джесика.

— Бяхме на посещение при майка ми — тихо каза тя. — Ще ти разкажа по-късно — вече твърдо бе решила, че дори и най-добрата й приятелка няма да узнае за случилото се през последните няколко месеца. Това щеше да си остане само между нея и Карл.

В този момент Хънтър донесе следобедния чай. Постави сребърния поднос върху кръглата масичка до камината. Следваше го една слугиня с чинии сандвичи, кифлички и домашен сладкиш с орехи. При вида им Джесика плесна с ръце.

— Съвършено! Съвършено до най-малката подробност!

Маделин я погледна въпросително:

— Какво искаш да кажеш?

Джесика се засмя и поклати загадъчно глава.

— О, всъщност нищо. Просто чаеният сервиз ми се стори много красив.

След чая Карл и Джейк искаха да се поразходят из градината въпреки студа, затова Маделин и Джесика седнаха пред камината, за да си наваксат пропуснатото.

Когато Маделин описа Камила и повтори ужасяващата история, разказана от Дженкинс, Джесика я погледа замислено. После заговори:

— Да ти призная, аз знам всичко това от известно време, Мади. Моят приятел Питър Торн, който работи в „Ивнинг стандард“, ми разказа всичко за церемонията в плевнята, защото той е писал материал за случая. Разбира се, аз не бих могла да ти кажа: беше толкова ужасяващо и знаех, че много ще се разстроиш.

— Боже мой, нямах представа, че знаеш!

— Е, и аз мога да бъда дискретна понякога! — ухили се Джесика.

— Е, ще ми разкажеш ли какво стана между теб и Бърнард? — попита заинтригувана Маделин.

Лицето на Джесика стана умислено и в очите й изведнъж се появи було от неизплакани сълзи.

— Превърнах живота си в ужасна каша, Мади — довери й се тя със снишен глас и се сви на канапето. — Трябва да съм била побъркана, за да плюя на всичко и да тръгна с Бърнард. Изобщо не беше такъв, за какъвто го мислех — беше кисел и претенциозен. Загубих си чувството за независимост и нямах какво да правя! О, Боже, беше отвратително. Изведнъж осъзнах, че колкото бързо се бях влюбила в него, толкова внезапно го и разлюбих. Беше трагедия.

— Джесика! — сгълча я приятелски Маделин. — Как можа да допуснеш такава непростима грешка? Какво каза Бърнард? Не беше ли разстроен… или ядосан?

— О, той ме разбра. Жена му го е напуснала по същата причина, доколкото разбрах. Виж, аз се бях влюбила в музиката му и мислех, че той представлява това, което е музиката му, но когато осъзнах, че е много по-различен, че няма нищо общо с онова, което си бях представяла… — гласът на Джесика заглъхна, когато тя погледна към Маделин с умоляващи очи. Копнееше приятелката й да прояви разбиране и съчувствие. За нейно облекчение Маделин се усмихна сърдечно.

— Сигурно си се чувствала ужасно — каза тя. — Слава Богу, че поне не се омъжи за него. Така, да се надяваме, че ще можеш да продължиш кариерата си и както казва татко, „да имаш опит зад гърба си“.

— Точно там е работата — простена Джесика и избърса една сълза от бузата си. — Провалих се, Мади! Не мога да се върна на работа, защото в „Голдинг Груп“ няма нито едно свободно място. Такава глупачка бях още от самото начало. Защо не си останах при Андрю? Защо не се задоволих с това, просто да си работя в „Роял Уестминстър“, без да драпам с нокти нагоре? Сега нямам нищо, абсолютно нищичко. Нито работа, нито Андрю — тя замълча за миг и се вторачи безутешно в пространството. — Сега дълбоко съжалявам, че го загубих — добави тихо.

Маделин я погледна удивена:

— Наистина ли? Сигурна ли си, че не го казваш, защото всичко останало се провали? Изобщо не се поколеба да го нараниш, точно в тази стая, когато бяхте тук, защото искаше изцяло да се отдадеш на хотела. Джеси, сигурна ли си, че знаеш какво искаш, скъпа? — не й беше приятно да говори директно с приятелката си, но беше разтревожена. Джесика, която винаги досега изглеждаше толкова силна, сега беше готова всеки миг да рухне.

Отговорът на Джесика я изненада.

— Да, знам какво искам, Мади. Що се отнася до Андрю, вероятно вече е прекалено късно, опасявам се, а и аз все пак имам достойнство. Няма да хукна при него. Но що се отнася до работата, хрумна ми най-блестящата идея! — тя избърса очите си с малка дантелена кърпичка и се изпъчи. — Нали възнамеряваш да продадеш имението? Аз пък искам да го купя!

Маделин я погледна слисана:

— Какво говориш, по дяволите?

— Искам да събера пари, за да купя тази къща и да я превърна в един изключителен луксозен хотел с пет звезди! О, Мади, докато те чаках, измислих чудесен план, а и нали знаеш, че винаги съм мечтала за собствен хотел! — Джесика беше искрена и развълнувана. — Има фантастичен потенциал. Целият персонал може да живее тук… освен това можем да построим тенис корт, плувен басейн…

Маделин я прекъсна някак нетърпеливо.

— Джесика, млъкни за малко и ме изслушай.

— Какво? Нали имаш намерение да продаваш къщата? — тя изведнъж изпадна в униние, щом видя всичките си мечти разбити. — Не ми казвай, че си размислила!

— Не става въпрос за това — Маделин изглеждаше разтревожена. — Опитвам се да ти кажа, че имението „Милтън“ вече е продадено.

— Продадено ли! — Джесика бе готова да се разплаче отново. — Трябва да се шегуваш, Мади. О, това е отвратително. Как успя да го продадеш толкова бързо? — почти с укор попита тя.

— Наистина съжалявам. Веднага щом на адвоката му съобщиха, че имам право да продавам, аз го предложих на пазара — Маделин отвори уста да добави нещо, но после размисли.

— Какво щеше да казваш? — попита Джесика, когато забеляза колко рязко млъкна приятелката й.

Маделин пламна от неудобство.

— Нищо. Просто, че къщата е вече продадена. Мисля, че договорите бяха подписани вчера.

— О, проклятие — Джесика седеше безутешно, намръщена от яд и тъга. Тези дни нищо не вървеше добре. Беше се проявила като пълна глупачка и сега трябваше да си плати за това. Позволи на Андрю да си тръгне и напусна възможно най-добрата работа. Как можа да го направи, запита се тя и се сви още повече върху канапето от страдание. Как можа да плюе на всички и всичко, което й бе близко и скъпо, включително родителите и приятелите си, заради един напълно непознат? Каква ли лудост бе помела всичко настрани, за да тръгне да преследва опасното безумие, което музиката на Бърнард предизвикваше у нея? Като дрогиран от мелодията, омагьосан от тоновете, пленен от чувствения ритъм човек тя бе позволила на музиката му да притъпи останалите й сетива, беше оглушала за всички предупредителни звуци и ослепяла за очевидното, а когато хармонията се наруши и музиката спря, на нея не й остана нищо друго, освен дисонанса на собствените й чувства и безсилието от мисълта, че няма друг, когото да вини, освен самата себе си.

Маделин си погледна часовника.

— Би ли ме извинила, Джеси? Трябва да проведа няколко важни телефонни разговора. С Карл заминаваме за Щатите след няколко дни, но преди това имам да довърша някои неща.

— Разбира се. Върви — Джесика се напрягаше гласът й да звучи весело.

Когато Маделин излезе забързано от стаята, Карл и Джейк тъкмо се връщаха от разходката си, тропайки с крака и потривайки ръце от студ. Маделин ги привика в библиотеката за малко и заговори бързо и тихо.

— „Сентръл Манхатън Бенк“ би могла да финансира проекта — прошепна Джейк, когато тя спря да говори.

— Веднага ли ще му се обадиш? — попита Карл.

Маделин кимна:

— Върви да си поприказваш с Джесика, моля те. Доста е унила и има нужда някой да й повдигне духа.

На вечеря същата вечер Маделин обяви, че двамата с Карл ще организират обяд на следващия ден, преди Джейк да си замине за вкъщи.

— Кой ще идва? — попита Джесика. — Познаваш ли съседите?

— Поканила съм една жена, казва се Алис Стюърт. Тя е приятелка на майка ми и е ужасно сладка.

— Ще се радвам да я видя отново — отбеляза Джейк.

— Казваш, че и синът й Филип също ще дойде, така ли? — каза Карл.

— Да. Явно сме се познавали като деца, но никой от двамата не си спомня — усмихна се Маделин.

Джесика изпъшка:

— О, стана ми ясно! Уговаряш ми среща с непознат, а, Мади? О, Боже, ти се надяваш да го харесам, за да забравя за Андрю и Бърнард.

Маделин се подсмихна:

— Не. Нищо подобно. Филип изобщо не е твой тип. Същност се надявах да те уредя с новия собственик на имението. Той също ще дойде.

Джесика отправи поглед нагоре.

— Това вече няма да го понеса! — заяви трагично тя. — Че аз не бих могла да го харесам дори! Купил е единствената къща в Англия, която искам, а ти очакваш от мен да се държа приятелски с него.

 

 

Следващата сутрин беше по-студена отвсякога. Виещите се алеи към имението „Милтън“ се точеха като искрящи окопи през замръзналата земя, а ледените висулки висяха като сталактити от сламените навеси на къщите. В десет часа по алеята към входната врата се дотътри огромна фамилна кола. На страничната врата пишеше: „Сюъл. Транспорт и съхранение. Оукхемптън.“

— Не идват още отсега да изнасят мебелите, нали? — побита Джесика, която надничаше през прозореца.

Маделин бе озадачена.

— Не съм уреждала нищо да се мести преди другата седмица. Чудя се какво искат!

Миг по-късно при тях в библиотеката влезе Хънтър.

— Имаме доставка, госпожо — каза той. — Нещо, което „Сюъл“ съхранява от доста години според мен.

— Какво е, Хънтър? И кой е наредил да го донесат?

— Аз, скъпа — каза Джейк, който тъкмо влизаше в библиотеката. — Кажи им да го внесат в тази стая, Хънтър.

— Много добре, сър.

— Какво носят, татко? — повтори Маделин. — Не знаех, че имаме нещо на съхранение тук.

— Това нещо го бях изпратил от Щатите преди много години. Оставих го на съхранение, защото не исках да разстройвам дядо ти, като му покажа, че не го искам — обясни Джейк.

Мъжете в гащеризони влязоха с препъване в къщата и Маделин видя, че носят увито в чаршаф платно. Тя погледна въпросително към Джейк и той бавно й се усмихна и кимна.

— Наистина ли е?… — промълви тя.

— Да, скъпа моя. Предположих, че вече ще го искаш.

Превозвачите облегнаха платното на стената, Маделин пристъпи напред и повдигна покривалото. Под него, със свежи и жизнени цветове, сякаш нарисуван вчера, беше портретът на майка й — такъв, какъвто го помнеше от детството си.

— О, татко! — промълви тя, вперила поглед в него. Беше шедьовър — съвършен пример за работата на Филип де Лаело, който разкриваше лъчезарността и невинността на младата Камила, облечена в кремава дантелена рокля, с наниз от перли на шията. Точно върху образа на тази Камила се базираха въображаемите идеали на Маделин. Това бе видение, вдъхновило хиляди детски фантазии, а сега Джейк й връщаше майката на нейните мечти. — Благодаря ти, татко — каза тя трогната. — Винаги съм се чудила какво е станало с него.

— Радвам се, че си доволна — каза той, също развълнуван. — Така трябва да си я спомняме и двамата, дълбоко в себе си тя е такава, убеден съм. Другата Камила бе обладана от някаква ужасна дяволска сила. Това тук е жената, която бе моя съпруга и твоя майка.

— Съгласна съм — тихо каза Маделин. — Ще я закача в дневната ни в Ню Йорк — и тя импулсивно се обърна да го целуне.

 

 

Алис Стюърт и синът й пристигнаха около дванадесет и половина и само след минути двамата с Джейк си бърбореха, сякаш са се видели преди няколко седмици.

— Скъпи ми човече — поласка го Алис, — ти изглеждаш по-изискан отвсякога и, разбира се, Маделин е твое копие!

Джейк избухна в смях:

— Е, мога да кажа, че и ти не си се променила, Алис! — той се обърна към Филип. — Знаеш ли, че като млада майка ти беше най-бурната флиртаджийка?

Филип се ухили:

— И все още е.

Всички говореха и се смееха, докато Хънтър разнасяше чаши с шампанско на сребърен поднос. В този момент Джесика, която бе доста мълчалива, изведнъж погледна към Маделин.

— Чувам, че пристига още една кола — отбеляза тя. — Дали не е?…

— Да, сигурно е новият собственик. — Маделин отиде до прозореца и надникна навън. — Да, той е — в гласа й имаше известно задоволство.

— Ох, ще ми бъде толкова неприятен! — възкликна Джесика. — Това е отвратително!

— О, можеше да бъде много по-зле — небрежно каза Маделин.

— Не виждам как… — започна Джесика и погледна през рамото на Маделин. После нададе вик и цялата пламна. — Но това е Андрю!

Маделин я погледна самодоволно и се усмихна дяволито.

— Но аз не разбирам… Защо не ми каза? Ами за какво му е тази голяма къща? — нареждаше Джесика. Очите й бяха кръгли от изумление.

— Защо не го попиташ сама? — засмя се Маделин.

— Но, Мади! — Джесика стисна ръката й, тъй като бе объркана до болка. — Той знае ли, че съм тук?

— Да, разбира се, че знае. Престани да се паникьосваш! Когато ми каза, че искаш тази къща за хотел, аз му се обадих тъкмо навреме, за да спре продажбата, като каже на другите купувачи, че съм размислила и искам да я задържа! След това с помощта на „Сентръл Манхатън Бенк“, което татко и Карл уредиха, самият Андрю я купи… за теб! Заповядай, Джесика — ето ти и хотела, и Андрю. Но според мен е най-добре да го оставиш сам да ти каже последното — каза Маделин и леко, но решително забута Джесика към фоайето.

Джесика плесна с ръце уплашена. После видя как Андрю се качва по стълбите към входната врата.

— О, Боже мой, Мади! Не мога да повярвам! Искаш да кажеш, че… Андрю ме иска?

— Иди да го посрещнеш. Хайде Джеси, направо си отчайващ случай — шегуваше се Маделин и я побутна за последен път. После се върна в салона и затвори вратата зад себе си.

— Всичко наред ли е? — измърмори Карл и се усмихна на заговорническия й поглед.

Маделин стисна палци.

— Мисля, че всичко е наред — отвърна тя. — И според мен трябва да поръчаме на Хънтър да зареди още шампанско в леда!