Уна-Мери Паркър
Изкушения (4)

Трета глава

Огнената зора, озаряваща небето с ярки щрихи в червено и оранжево, нахлу през илюминаторите на самолета като небесна лава и стресна Маделин от дълбокия й сън. Тя погледна часовника си. Шест и половина. След час и половина щяха да кацнат на „Хийтроу“. Надникна през прозореца и видя долу Ирландско море, искрящо и пламтящо като огнено езеро, а щом самолетът се отклони на изток, огънят внезапно угасна и водите отново станаха тъмни и загадъчни. Не след дълго яркото зарево избледня до бледозлатисто и пътниците започнаха да се раздвижват. Маделин протегна схванатите си крака и погледна към Джесика, която се беше сгушила под одеяло до нея. Една удивително свежа стюардеса премина по пътеката и в отделението се разнесе аромат на кафе.

— Здрасти — каза Джесика, щом отвори очи, й премигна. — Колко е часът?

— Шест и половина. Добре си поспа — отвърна Маделин.

— Виновно е второто сухо мартини преди полета. Божичко, на нищо не приличам! — Джесика се огледа в дамското си огледалце. — Нямам търпение да се прибера вкъщи и да се изкъпя. Както и да е, поне съм благодарна, че днес няма да ходя на работа. Можем да помързелуваме и Андрю ще ни изведе на вечеря.

— Да. Радвам се, че чак утре ще тръгвам за Девън. Макар че ми се искаше и Карл да дойде — със съжаление добави Маделин. — Винаги ми липсва, когато пътувам по работа.

— Това е най-неприятното за работещите жени. В хотелиерския бизнес например има дни, когато не мога да се видя с Андрю цели двадесет и четири часа, но нищо не мога да направя. Ти поне имаш някакъв избор, като определяш кога да рисуваш някого. Аз трябва да се отзова, когато ме повикат! Проблемът е, че Андрю невинаги разбира изискванията, които хотелът има към мен. Понякога това ме притеснява — добави тя с тревожна нотка в гласа.

— Но един ден ще се омъжиш за него, нали? — попита Маделин. За нея бракът беше най-прекрасното нещо на света. Не можеше дори да си помисли за живот без Карл и копнееше приятелката й да преживее същото щастие.

Джесика отвърна категорично:

— Сигурна съм, но не още сега. Имам да извървя дълъг път в кариерата си, преди да се задомя. Най-напред искам да постигна много неща.

— Например? — в представите на Маделин приятелката й бе достигнала върха за една жена в хотелиерския бизнес, където доминираха мъжете.

— Предстои ми толкова много, че все още предизвикателството е огромно — ето това ме привлича в този бизнес. Естествено най-голямата ми мечта е да имам собствен хотел. Не искам нещо огромно, но да бъде много елегантно и луксозно, с петдесет-шестдесет стаи, страхотна трапезария и главен готвач от Франция. Освен това бих искала да върша всичките дребни неща, които човек не може да направи в голяма корпорация — Джесика се бе разсънила напълно. В гласа й звучеше нетърпение.

Маделин я изгледа въпросително:

— Какви неща?

— Ами например персонална хартия за писма с името на всеки от гостите, камериер, който денонощно да е на разположение и да се грижи за дрехите им, пълен хладилник във всяка стая — имам предвид наистина пълен. Запаси от пресни лимонови резенчета всеки ден, купи с маслини и с ядки, богат асортимент от най-добрите чайове на „Туайнингс“, прясно мляко, чайник и хубав порцеланов сервиз… Ох, Мади, ако имах собствен хотел, щях да превърна престоя на всеки в него в най-незабравимото нещо в живота му! — гласът й потрепна, изпълнен с копнеж. После внезапно изпъна гръб и продължи разпалено: — Във всяка баня бих сложила хавлиени халати и не само шампоани и балсами, но и овлажнители, паста за зъби, ацетон, лак за коса — всичките в опаковки с марката на хотела. И най-важното, всеки гост ще може да контролира температурата в стаята си. Няма нищо по-лошо от това да те натикат в прекалено топла или прекалено студена стая и ти да не можеш да направиш нищо.

Маделин беше впечатлена.

— Явно надълго и нашироко си го обмисляла, обаче няма ли работата да е огромна? Имам предвид, че хотелите никога не затварят — даже в събота и неделя, като големите магазини. Няма ли да е убийствено?

Джесика беше непоклатима:

— Съвсем не. Като се замислиш, Мади, управлението на един хотел е като поддържането на голяма къща! Работата включва същите дейности — чистене, пране, пазаруване, готвене, управление на персонала и посрещане на много, много гости! Обожавам ги — излишно добави тя.

— Виждам! — усмихна се Маделин на ентусиазма на приятелката си.

— Не вярвам някога да стане реалност, но е прекрасна мечта — Джесика въздъхна и внезапно се наведе напред, като надникна през прозореца от страната на Мади към пейзажа долу. — Виж, летим над Англия. Ето ги Корнуол и Девън, точно под нас.

Маделин погледна към килима от малки ниви, които се виждаха през накъсаните валма на утринната мъгла.

— Скоро ще кацаме — бодро обяви Джесика. — Имаме време точно за по едно кафе.

Сърцето на Маделин изведнъж се сви при вида на областта, над която прелитаха. Утре щеше да бъде сред тези сочни зелени поля при дядо си. Освен това утре щеше да знае всичко, което той държеше да й каже!

 

 

Влакът изтрополя на гара Оукхемптън и с остро изскърцване на спирачките спря. Маделин слезе на малкия перон и се огледа, за да се ориентира. Предната вечер беше позвънила на сър Джордж Дарлимпъл от апартамента си в „Роял Уестминстър“ и икономът я беше уведомил, че градинарят Дженкинс ще я посрещне на гарата. Следобедният въздух беше натежал от миризмата на прах и цветен прашец. Докато вървеше към изхода, усещаше топлината на нагрят перон през тънките подметки на обувките си. Не се виждаше никой и тя тъкмо се чудеше дали в тази отдалечена част на света има таксита, когато забеляза един старец с вълнено сако и шапка, застанал до стар модел „Райли“ на пустия паркинг.

— Извинете, вие ли сте Дженкинс? — попита тя, приближавайки се към него.

Той кимна и без да каже нито дума, взе куфара й и го прибра в багажника на колата. Маделин се настани на задната седалка, долавяйки ясно неприязненото му отношение. Държеше се почти враждебно, а когато изкара колата от паркинга, тя успя да зърне профила му. Устните му бяха присвити в мрачна права линия.

Излязоха от Оукхемптън и пътят рязко премина в тясна виеща се алея, обградена от двете страни от жив плет, висок над два метра, който на места скриваше гледката към небето, образувайки зелен тунел от преплетени вейки.

— Нямах представа, че тук е толкова красиво! — възкликна спонтанно Маделин при вида на мяркащите се през прозорците храсти дива мирта, жълти иглики и глогини.

Дженкинс не отговори нищо. Стиснал здраво волана, сякаш шофирането му беше непривично, той остана загледан право напред, изпънал заплашително гръб.

— Винаги ли сте живели тук? — попита тя с желанието да подхване разговор.

— Тук съм роден — отвърна безстрастно Дженкинс.

Заинтригувана, Маделин се наведе напред.

— Наистина ли? И отдавна ли работите при сър Джордж?

— Четиридесет години вече.

На върха на езика й бе да го попита дали е познавал майка й, но нещо я възпря, някакъв инстинкт, че стъпва по забранена територия. Дебелият му червен врат и прегърбените му рамене излъчваха много повече враждебност, отколкото ако й беше отвърнал подигравателно. Тя се понадигна, за да оправи косата си в предното огледало, и срещна очите му, вперени в нея. Почувства се неудобно, отдръпна се назад и се загледа през прозореца. Имаше нещо обезпокояващо в това, че тайно я наблюдаваше.

Най-накрая колата намали и след като направи ляв завой, Дженкинс пое по частна алея, опасана от хортензии, свели розовите и сините си главици под следобедното слънце. В края на алеята се издигаше господарската къща на имението „Милтън“.

Построена от ослепително сив варовик в средата на шестнадесети век, фасадата беше увенчана с фронтон в холандски стил, чийто корниз бе украсен със спирални орнаменти. Маделин слезе от колата и остана за миг загледана в някогашния си майчин дом. Къщата бе с формата на буквата Е, а над централния портал бе издълбан в камъка гербът на фамилията Дарлимпъл. Високите прозорци, разделени на множество сегменти, чиито стотици малки стъкла блещукаха като скъпоценни камъни срещу слънцето, придаваха на къщата дружелюбен и подканващ вид. Маделин се засмя на собствените си страхове. Имението „Милтън“ беше най-обикновена красива и типично английска извънградска къща, заобиколена от брястове и дъбове, с пълна с летни цветя градина, в която цареше абсолютен покой.

В този момент възрастен иконом отвори тежката, обкована с желязо врата и взе от Дженкинс куфара й.

— Добър ден, госпожо. Моля, влезте. Сър Джордж ви очаква в библиотеката.

Маделин го последва в просторното антре, изненадващо хладно и тъмно. Забеляза, че е мебелирано с тежки резбовани маси и столове, а стените са отрупани със стари семейни портрети. Хънтър, както по-късно разбра, че се казва той, я поведе по коридора, почука веднъж на вратата в дъното и я покани да влезе в библиотеката.

Първото нещо, което усети, бе непоносимата жега в стаята. Лъхна я силна топлина, задушаваща и пареща — сякаш бе отворила вратата на някаква пещ. После забеляза горящия пън в камината. Следобедът беше топъл, но всички прозорци бяха затворени плътно, а завесите — наполовина спуснати. Борейки се с чувството за задушаване, тя тръгна напред и видя един прегърбен старец, седнал в кресло пред камината.

— Здравей, дядо — тихо каза тя, взе синкавата му ръка с изпъкнали вени и го погледна в очите.

Сър Джордж беше дребен и съсухрен. Бледата му кожа бе изпъната като пергамент върху ръбатия му череп и само край ушите му висяха редки побелели кичури. Изтънелият му врат се губеше в яката, по-широка с няколко номера, и за миг Маделин си спомни мъртвата коза, която бе видяла в пустинята като дете, изсушена и сгърчена от слънцето. Единствено в очите му имаше живот — те бяха бледосини и проблясваха трескаво, сякаш в главата му всеки момент щеше да избухне експлозия. Създаваше чувството, че ще се пръсне от нещо, което повече не може да задържи в себе си.

— Дойдох при първа възможност — каза тя и придърпа един стол.

— Значи ти си детето на Камила? — гласът му беше дрезгав шепот.

— Да, аз съм Маделин. Била съм бебе, когато си ме видял за последен път — тя говореше нежно, все едно пред себе си имаше дете, за да не го развълнува още повече.

Сините му очи нетърпеливо изучаваха лицето й.

— Беше на три години.

— Така ли? Не си спомням.

Джордж Дарлимпъл извърна глава и се загледа в огъня. Отражението на пламъците пробяга по лицето му и очите му заприличаха на горящи кухини. Маделин се почувства неудобно и се размърда. В тези очи имаше нещо ужасно и плашещо, като че ли той бе надникнал в пъкъла и не можеше да забрави видяното. Горещината започна да я задушава, да я притиска все по-плътно и да я кара да се поти. Косата й бе залепнала на тила. Внезапно старецът заговори с по-силен глас, но все пак несвързано.

— Има неща, които трябваше някой да ти каже… които са били скривани от теб. Казах на баща ти, че не е редно…

Чувство за нереалност обхвана Маделин и за миг почти я замая. Стържещият глас на дядо й, тежкият като в парник въздух в стаята, загадката около Камила… наистина ли едва няколко дни я деляха от времето, когато беше в центъра на висшето нюйоркско общество и живееше нормален живот? Имаше усещането, че се е върнала назад във времето, в друга епоха и друго прераждане. За частица от секундата тя се почувства като собствената си майка.

— Какво имаш да ми казваш, дядо?

Той рязко се обърна и отново я погледна, изучавайки бледите й изваяни черти, огромните й черпи очи и гъстата коса, обрамчваща лицето й.

— Не приличаш на Камила — изхриптя той с нотка на обвинение. — Метнала си се на баща си.

— Знам! Всички от фамилията Шиърман са чернокоси. Как изглеждаше майка ми?

Джордж Дарлимпъл разтри кокалестото си коляно, сякаш го болеше — нервен, неспокоен жест, знак за вътрешна болка. Вече му служеха единствено очите: те виждаха неща, които Маделин не можеше да долови, потънали отдавнашни спомени.

— Беше красива — в гласа му звучеше толкова много болка, че Маделин потръпна. — Имаше руса коса… дълга чак до кръста, сини очи, прекрасен характер… беше добро момиче.

— Сигурно много си я обичал.

Той сякаш въобще не я чу.

— Единственото ми дете — продължи възрастният мъж. — Спомням си деня, в който се роди.

Маделин изпита дълбоко съжаление към този старец очите й се напълниха със сълзи. Неговата загуба беше и нейна. Единствената разлика се състоеше в това, че тя никога нямаше да разбере колко много е загубила, докато той всеки ден я измерваше в самота и тъга.

Мади импулсивно сложи длан върху тънката му ръка.

— Иска ми се да се бяхме срещнали по-рано — каза тя. — Не знам защо баща ми не иска да бъдем приятели.

— Аз знам! — рязко я прекъсна сър Джордж. — Той така и не я разбра. Камила не искаше да навреди никому. Тя беше подведена.

Мозъкът на Маделин работеше трескаво. Думите на дядо й очертаваха последователност от картини, които тя никога не си бе представяла.

— Искаш да кажеш, че е имала любовник? — попита тя. — Избягала е с него? — това обясняваше отказа на Джейк да говори за нея.

— Не! Няма нищо подобно! — енергично отрече сър Джордж. После отново потъна в мълчание. Маделин седеше, задушаваща се от палещия зной, който идваше от камината, и се питаше дали ще посмее да зададе още въпроси.

В този момент Хънтър влезе безшумно в стаята, поклони се на Маделин и й заговори полушепнешком:

— По това време сър Джордж всеки ден си поспива, госпожо. Може ли да ви покажа стаята?

Тя го последва по стълбите от дъбово дърво, застлани с червени пътеки. Влязоха в просторна, хладна и тапицирана с кретон стая, в която през отворения прозорец нахлуваше ароматът на лятото. Прислужницата вече беше разопаковала багажа й.

— Надявам се, че имате всичко необходимо — каза Хънтър. — Вечерята се сервира в седем и тридесет, госпожо. Ако имате нужда от нещо, звънецът е тук — той посочи копчето до камината.

— Бих искала вода с лед — побърза да каже Маделин.

Веднага щом младата прислужница донесе водата в стаята й, Маделин се съблече и влезе под душа в съседната старомодна баня. Половин час по-късно, освежена и увита в голяма хавлиена кърпа, тя отиде и се облегна на прозореца с изглед към градината. Пъстър килим от цветя, осеян с широки ивици сочна трева, се разстилаше от терасата на къщата до опасващата редица от дъбове, брястове и букове. Розите цъфтяха на воля, редуваха се с флокс, челебитки и тъмносини лобелии. До лехата с декоративни карамфили забеляза Дженкинс, вече само по риза, да привързва стеблата към дебели пръчки. Отново се почувства замаяна от покоя, който цареше в имението. Какво беше казал баща й? „Ще се забъркаш в нещо, с което няма да можеш да се справиш.“ С какво трябваше да се справи? — запита се тя. С един съкрушен старец, все още тъгуваш за загубата на единствената си дъщеря? Със семейна вражда, която нямаше нищо общо с нея?

След известно време тя отиде и легна на удобното легло, все още изтощена от нощния полет от Ню Йорк. Сам след няколко минути беше заспала дълбоко.

 

 

Малка квадратна маса, подготвена за вечерята, със снежнобяла покривка и сребърни прибори бе разположена в средата на библиотеката. Хънтър и младата прислужница, която Маделин вече бе виждала, стояха до нея в готовност да сервират.

Подобно на скован стар рак, проправящ си несигурно път през пясъчна дюна, сър Джордж се изправи бавно на краката си и се дотътри до масата. Маделин се настани на стола срещу него, внезапно осъзнала, че умира от глад. Беше закусвала само с кафе, а за обяд бе хапнала един сандвич във влака. Хънтър сервира първото ястие — омари с лимонова майонеза, гарнирани с нежни листа от маруля, и напълни чашите им с висококачественото „Ладусет о Шато дьо Нозе“, реколта 1983-а, както забеляза по-късно. Сър Джордж почти не яде. Докато Маделин се тъпчеше с апетит, той само ровеше храната си с вилицата и отпиваше по малко от виното с трепереща ръка, която едва успяваше да държи чашата. От време на време тя се усмихваше окуражително, но той сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

Тъкмо бяха започнали следващото ястие — крехко агнешко със сочни зеленчуци — когато сър Джордж внезапно вдигна поглед към нея. В очите му гореше огън.

— Баща ти сбърка, като те предпазваше от това.

Маделин премигна, сепната от внезапната му атака.

— Предполагам, че е имал причини — каза тя смутено.

— Причини ли? — хриптящият глас се повиши. — Искам да ти кажа… — той изчака мълчаливо Хънтър да напълни чашата му с червено вино. За миг в очите му се мярна объркване, когато погледна иконома, след това се сви като костенурка в черупката си. — Няма значение — промърмори. — Ще ти кажа по-късно.

Най-накрая вечерята приключи, масата бе отсервирана и прислугата се оттегли, като поднесе табла с кафе и бренди на малката масичка. Сър Джордж се добра с усилие до креслото си край огъня, който бе подкладен с нов наръч дърва, а Маделин седна на един стол до него с надеждата, че най-накрая е настъпил моментът да й разкаже всичко.

— Каза, че баща ми не е трябвало да ме предпазва толкова. Какво искаше да кажеш с това, дядо?

— Трябваше да ти каже всичко — старецът отново разтриваше коляното си, прокарвайки несигурно напред-назад треперещата си ръка с изпъкнали вени. — Знам, че не го е направил. В противен случай ти щеше да се появиш по-рано. Не знаеш нищо за красивата ми Камила… — думите му звучаха като вопли, натежали от мъка.

— Кажи ми. Искам да знам — подкани го тя.

— Тя се отклони от правилния път. Вината не беше нейна. За нищо не беше виновна. Тя не искаше да нарани никого — кратките изречения кънтяха в ушите й, отсечени и троснати, изговорени с нарастваща възбуда. — Джейк не беше справедлив… той я обвиняваше… но тя имаше нужда от помощ.

Въпреки задушаващата горещина в стаята нещо в тона му накара Маделин да потръпне, сякаш я лъхна студено течение.

— Каква помощ?

— Отклониха я от правилния път — повтори той. Дишаше учестено, ръцете му се тресяха като при треска, а очите му приличаха на езера от страдание. Всеки момент щеше да изпадне в криза.

— Сигурна съм, че не е искала да навреди никому — успокои го Маделин. Усещаше, че я обзема страх — не от това, което щеше да й каже, а от видимото му притеснение. — Ако предпочиташ да говорим за това утре… — подхвана тя.

— Не! Ти не разбираш. Времето изтича и няма да остане никой, щом аз си отида… — тя забеляза мъката, с която той изговаряше думите, и появилата се лека руменина по бузите му. — Майка ти бе замесена в нещо ужасно, но вината не беше нейна. Трябва да разбереш това, макар че то за малко не доведе до смъртта ти!

Маделин застана на тръни. Сърцето й пропусна един удар.

— Искаш да кажеш, нейната смърт?

Той я изгледа строго и след това каза:

— Знаех си, че не са ти казали. Не, твоята смърт! И след като аз умра, няма да има кой да… — гласът му секна и очите му се втренчиха в нея с отчаян поглед. От гърлото му се изтръгна продължителен гъргорещ звук.

Маделин скочи от стола си. Не знаеше какво да прави.

— Дядо!

Сър Джордж отново направи усилие да проговори. Отвори широко устата си с молещи очи. После изведнъж се сви и грохна пред нея, сякаш се оттегляше от живота. Миг след това той загуби съзнание.

 

 

Джесика се събуди и усети, че Андрю се притиска в нея, плъзва ръка под нощницата й и прокарва език по края на ухото й. За момент остана неподвижна, преструвайки се все още на заспала, като се напрягаше да си спомни кой ден от седмицата е. Ако беше неделя… изведнъж се ококори и изпъшка отчаяно. Беше сряда — денят, в който управата на „Роял Уестминстър“ щеше да организира прием по случай откриването на ежегодните юнски конни надбягвания с обяд за триста от най-важните си клиенти.

— Божичко, трябва да ставам! — възкликна тя, отскубна се от ръцете на Андрю и скочи от леглото.

— Чакай малко! — опита се да я хване за китката, но тя му се изплъзна и се втурна да дръпне пердетата. Апартаментът им гледаше към централната градина на „Полтънс Скуеър“ в Челен и откъм горния й край видя червените автобуси, които сновяха по „Кингс Роуд“.

„Слава Богу, че времето е хубаво! Не че има някакво значение — нали цял ден ще бъдем на затворено, но поне го прави по-весел!“ Сега вече беше уверена, че дамите щяха да облекат красиви летни рокли и може би щяха да носят екстравагантни шапки.

— Кажи ми, че няма да тръгваш веднага. Едва седем часа е — Андрю се беше събудил с бурна ерекция и се раздразни, че предимството му е отблъснато.

— Скъпи, налага се! — каза Джесика, свали бледосинята, си нощница и я метна на леглото. — Има адски много работа за вършене, преди всички да пристигнат по обяд. Това е едно от най-големите събития в програмата ни. Така, какво да облека? — тя застана гола и прибра косата си на хлабав кок, докато разглеждаше съдържанието на гардероба си.

Андрю лежеше по гръб, наслаждавайки се на съвършенството на мъничкото й телце. Гърдите й бяха заоблени като малки зрели пъпеши, прибраният й корем беше стегнат, изваяните й дълги крака и дребни стъпала му напомняха за илюстрациите на феи и елфи в детските книжки. После го лъхна и приятната й миризма, възбуждаща и топла, носеща се от свалената нощница. Изведнъж го хвана яд. Не за пръв път тя се измъкваше така, като непослушно дете, точно когато той преливаше от любов и желание по нея. Повечето сутрини тя бе вече станала и облечена, преди още той да дойде на себе си. Вечер обикновено се връщаше твърде уморена от работа и силите едва й стигаха да хапне нещо, преди да легне да спи.

— Това е направо смешно! — избухна той и се измъкна от леглото. — Каква е тази наша връзка!

Джесика се обърна към него и забеляза болезнената подутина в долнището на пижамата му. Лицето й изразяваше разкаяние.

— Съжалявам, скъпи! Просто днес е ужасно важен ден. Не можем ли да го отложим за довечера?

— Не, изобщо няма да можем! — той я сграбчи, вдигна я на ръце и я хвърли обратно в леглото.

— Андрю! — ядосано извика тя. — Не искам да…

Той я накара да замълчи с целувка, прегърнал я толкова здраво, че тя едва дишаше. Усети как парещото му тяло, силно и настойчиво, се притиска към нейното. Със същата сила, с която се противеше само преди няколко минути, Джесика усети лумналото в себе си желание, отговарящо на неговото.

— Не! — възпротиви се тя, почти стенейки. — Не, моля те, спри! Моля те, Андрю. Знаеш, че не мога да ти устоявам, когато правиш така… о, Боже! — простена тя. — Не е честно! — ръката му я галеше по най-чувствителните места, лицето му бе заровено в шията й. С кадифените си пръсти и копринен глас той продължи да я възбужда.

— Нямаш представа колко много те обичам — прошепна Андрю.

Джесика почувства как потъва във вихъра на страстта и колкото и да се бореше да му устои, защото точно днес не можеше да си позволи да закъснее, съпротивата й се срутваше като пясъчен замък пред настъпващия прилив. Когато се изтръгна от опиянението и отвори очи, видя, че стрелките на часовника върху нощното шкафче показваха осем часа.

— Боже Господи! — възкликна тя и се отскубна от прегръдката на Андрю. — Видя ли колко е часът? Този път сериозно ще закъснея! — измъкна се от леглото и се втурна към банята. Страстта от предишния миг се бе превърнала в тиха ярост. „Андрю се възползва от мен — помисли си тя, — а това не е честно. Знае, че не мога да му устоявам, когато се стигне до секс. Той знае, че…“

Забеляза отражението си в огледалото. Брадичката й беше зачервена от наболата му брада. Проклятие! Сега трябваше да си сложи по-дебел слой грим, за да прикрие издайническите белези. Бясна, тя напълни ваната, като през това време плискаше лицето си със студена вода. За какъв, дявол му трябваше да я изкушава така, след като знаеше, че не бива да закъснява за работа? Съзнавайки, че е постъпила неразумно, но не е в състояние да промени нищо, стъпи във ваната и изпъшка отчаяно.

В този момент той влезе в банята и застана над нея.

— Адски тъпо беше от твоя страна! — избухна тя, щом вдигна поглед и го видя. — Сега ще закъснея поне с половин час и Дик ще се побърка без мен.

Андрю се разтревожи.

— Съжалявам, Джес, скъпа. Толкова силно те желаех. Толкова много те обичам!

Джесика веднага му отвърна троснато:

— И аз много пъти съм те желала, но когато си зает или преуморен… — гласът й заглъхна. — Ти ме използва! — добави тя, сякаш току-що й бе хрумнало.

Андрю се ококори от учудване и в първия момент изглеждаше, че ще се разсмее.

— Откога си се превърнала в срамежлива викторианска виолетка, от която всеки може да се възползва? — предпазливо попита той.

Джесика му хвърли гневен поглед.

— О, знаеш какво имам предвид. Искам да разбереш, че работата значи много за мен. Нарочно си поставяш за цел да…

— Не беше нужно да те убеждавам дълго, нали? — възропта Андрю, отново ядосан. — Хайде, Джес, на теб ти харесва, колкото и на мен. Не искам да чувам, че съм те насилил да правиш секс с мен против волята си!

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Знам — каза тя. Гласът й се възвърна. — Но ти явно не разбираш какво огромно значение има за мен хотелът. Повериха ми цялата организация за днес и това е страшно важно.

Андрю коленичи пред ваната. Мускулите се очертаха по тялото му. Погали я нежно по косата.

— Обичам те — простичко каза той. — Обичам те и имам нужда от теб. Искам един ден да се оженим и да изкараме остатъка от живота си заедно. Разбира се, става ми криво, че поставяш работата на преден план, и понякога се чудя дали въобще ме обичаш!

— Разбира се, че те обичам — отвърна тя и изтри очите си в кърпата за лице. — Обаче ти трябва да разбереш, че в хотела съм под огромно напрежение. Тази вечер ще се прибера по-рано — можехме да изчакаме дотогава.

Андрю рязко стана.

— Не мисля, че трябва да си уговаряме час за любов. Това става спонтанно, така както беше, когато се запознахме.

Ядосан, той се обърна, излезе от банята и отиде в спалнята. Няколко минути по-късно Джесика го последва, увита в хавлия.

— Тази вечер ще се върна колкото мога по-рано — съобщи тя с помирителен тон, докато навличаше дрехите си колкото може по-бързо. Гримът щеше да си сложи в таксито.

— Да, но пък аз не знам кога ще се прибера — отвърна мрачно Андрю, — затова не бързай заради мен.

Джесика направи физиономия зад гърба му. Андрю бе изпаднал в едно от страдалческите си настроения: щеше да й се наложи доста да се потруди след работа тази вечер, докато го развесели и го убеди, че все още го обича.

 

 

Когато пристигна в офиса, Дик Фаулър усилено работеше.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя. — Какво става?

Дик й подаде куп листчета.

— Хиляди обаждания за теб. Това са всички съобщения. В общи линии, седем души се обадиха, че не могат да присъстват на обяда по различни и отегчителни причини — един иска да доведе и секретарката си… Аз казах, че според мен няма достатъчно места, което в известна степен е лъжа, след като няколко души отпаднаха, но ще те оставя ти да прецениш. А, да — цветарите ще закъснеят: микробусът им се е повредил.

— Чудесно, точно това исках да чуя! — възкликна саркастично Джесика. — Поне всички вази са подготвени от снощи, така че ще трябва само да ги сложат, когато пристигнат — тя прегледа съобщенията си, после взе окончателната скица с местата на гостите. Към нея беше приложен план на приемните зали, отпечатан на лист голям формат. Върху него управителят на банкета бе нарисувал окръжности, всяка една номерирана, които представляваха отделните маси. По-големите окръжности обозначаваха масите за дванадесет души, по-малките — за десет. Предишната седмица Джесика бе написала имената на всеки от гостите до съответната маса. Освен това бе направила списък с имената на гостите по азбучен ред, като срещу всяко име бе отбелязала номера на масата, на която щеше да седи гостът. Сега, след като няколко души отпадаха, тя трябваше да направи някои размествания.

— Сега на шеста ще останат само осем души, а на тридесет и първа — девет — пресмяташе тя на глас и си записваше. — Ох, проклятие — трима от отказалите се са от дванадесета маса. Чудя се дали не бих могла да запълня някои от дупките с хора от пресата! — докато разместваше имената, телефонът я прекъсна. — Някои хора наистина прекаляват! — извика Джесика, щом затвори. — Обади се управителният директор на „Гейтс Кемикълс“, дето винаги провеждат конференциите си тук, за да каже, че двамата със съпругата му все пак ще могат да дойдат!

Половин час по-късно се втурна при секретарката в съседния кабинет с подновения списък.

— Нанеси тези корекции в програмата, която ще поставим на таблото! — каза тя. — Приключи ли със залепващите се етикети, които гостите ще носят?

— Да — отвърна секретарката, която вече беше затрупана с работа.

След това Джесика хукна към кабинета на салонния управител. Той щеше да информира сервитьорите как да подредят масите за съответния брой места.

— Промени, както винаги! — проплака тя и му подаде бележките си. — Поне не е от онези благотворителни балове, на които някой тъп титулуван председател променя броя на хората точно до последната минута!

След това хукна към полето за действие — балната зала и „Армитаж“. Тази година управата на хотела бе решила да пренесе цялото удоволствие и привлекателност на годишните конни надбягвания в банкетните зали. Бяха приготвени щандове с цветя за бутониерите: червени карамфили за господата, розови рози за дамите; барът с шампанско и този със закуски бяха покрити с тенти на зелени и бели райета и бяха отделени с бели трейажи^[1]. Букмейкъри приемаха залози за подпомагане на популярна благотворителна акция, а в специална шатра се сервираха ягоди и сметана. На входа щяха да се раздават „състезателни“ карти и имитации на значки за участие при пристигането на гостите, а в дъното бе издигната малка сцена, на която оркестърът на Кралската пехотна гвардия щеше да свири подходяща за случая музика.

Докато обикаляше и проверяваше всеки детайл, Джесика забеляза, че сервитьорите поставяха големи кани с прясно изцеден портокалов сок за онези, които биха желали да си направят коктейл „Бъкс фис“ с шампанско. После поговори с техниците, които инсталираха огромни телевизионни екрани в четирите ъгъла на залата, за да могат хората да следят на живо предаванията от Епсъм. Най-накрая тя провери тридесетте маси, подредени със сервизи от най-висококачествения френски порцелан и кристални чаши. Оберкелнерът, излъскал сребърните прибори до блясък, проверяваше дали всичко е наред. Снежнобелите покривки и салфетки от жакард, изпрани и изгладени в пералнята на хотела, бяха девствено гладки. Джесика бе наела и дизайнер, който да оформи украсата на всяка от масите, като използва копринени панделки с цветовете на различните състезателни екипи. Бяха ефектни и пъстри, а когато пристигнеха купите с чисто бели цветя, щяха да изглеждат още по-добре. Доволна от резултата, тя тъкмо излизаше от залата, когато видя президента на „Голдинг Груп“ Робърт Шолц — пристигнал сутринта от Калифорния, за да води събитието. Той влезе, следван плътно от главния управител.

Към Робърт Шолц, червендалест мъж над петдесетте, всички в „Голдинг Груп“ се отнасяха със страхопочитание и когато той се насочи към Джесика, тя усети как по бузите й изби руменина и сърцето й се разтуптя.

— Добро утро, Джесика — с лъчезарна усмивка поздрави Шолц и й подаде ръка — фактът, че си спомняше името й, едновременно я впечатли и притесни. Той ръководеше тридесет и пет големи хотела по целия свят — от къде на къде да си спомня коя е тя? Преди да й даде възможност да смънка нещо повече от „Добро утро“, президентът продължи: — Научих, че здравата си поработила, за да организираш днешния ден!

— Благодаря, господин Шолц — отговори тя. Дъхът й почти секна. — Според мен ни предстои голям успех. Ще дойдат всичките ни най-важни клиенти, а освен това очаква ме много силно присъствие на пресата.

— Нека да видя копие от списъка на гостите — той все още се усмихваше чаровно, но тя не се подведе от външната му дружелюбност. Робърт Шолц имаше репутацията на безкомпромисен ръководител, който не търпи неефективността или мудността на служителите.

Благодарна, че папката й беше под мишницата, Джесика измъкна от нея напечатания списък.

— Това копие е за вас — на един дъх каза тя.

По червендалестото му лице се изписа приятно учудване. Очите му се взряха изпитателно в Джесика.

— О, благодаря ти.

Без да каже нито дума повече, той се отправи към кухнята, очевидно с намерението да направи една бърза инспекция и там. Последното нещо, което Джесика го чу да казва, беше; „И така, какво е менюто за днес?“

Тя си отдъхна и влезе в главното фоайе, за да провери дали таблото за съобщения е сложено там, където щеше да се състои обядът. При всички случаи се бе издигнала в очите на президента, но все пак това не беше краят на деня.

 

 

През този ден Андрю не можеше да се концентрира много добре върху работата си. Като съдружник в просперираща фирма за недвижими имоти той трябваше постоянно да бъде в движение, да води клиентите на огледи по луксозните лондонски къщи, в чиято продажба се бе специализирала фирмата, да преговаря за цените, които непрекъснато се повишаваха. В някои случаи исканата цена нямаше никаква връзка с реалната стойност на имота, но въпреки това винаги се намираше някой, който да плати тези безбожни суми, и за огромно удивление на Андрю, купувачите не бяха задължително богати араби или азиатци, а англичани, влизащи в категорията новобогаташи.

Тази сутрин вече бе развел петима клиенти по различни имоти и сега трябваше да ги чака евентуално да направят оферта. Целият му убедителен чар и основни познания по психология всеки ден влизаха максимално в действие: първо трябваше да прецени дали клиентите, които заявяваха, че се интересуват от дадена къща, имаха искрени намерения, или не. Много хора ходеха на „лов за къщи“, понеже нямаше какво друго да правят. Други имаха сериозни намерения, но не разполагаха с необходимите финансови средства и не отговаряха на изискванията за ипотека или банков заем. Сред клиентите със сериозни намерения имаше и такива, които не можеха да вземат решение, когато се стигнеше до сключване на сделката. През шестте години откак бе създал „Джейсън и Сиймор“, рядко грешеше с клиентите.

Днес обаче изведнъж се почувства отегчен от всичко това. Беше му дошло до гуша от тичане от един имот на друг, от превъзнасяне на удоволствието да имаш мраморна камина, на украсените с мозайка джакузита и кухните по поръчка. Беше му омръзнало да нарича малките задни дворчета с няколко сандъчета в тях „частни градини“ и преустроените гаражи „жилища бижута“. Най-много от всичко ненавиждаше лицемерието, с което описваше „превъзходните гледки“ от прозорци, които в действителност гледаха към няколко прашни дървета и проскубана ливадка.

С дълбока въздишка той помоли едната секретарка при следващото позвъняване на телефона да каже, че го няма. Знаеше, че причината да се чувства толкова смазан бе Джесика. Тя бе най-пленителната, влудяваща, омагьосваща и абсолютно вбесяваща жена, която някога бе срещал, и той я обичаше повече от всичко на света.

— Какво ти е? — попита го съдружникът му Санди Джейсън, когато направиха почивка за кафе в офиса си в Найтсбридж. — Изглеждаш така, все едно си спечелил от тотото, но си забравил да си пуснеш фиша.

Андрю се усмихна вяло.

— Май искам да живея извън града — съобщи той. Тази мисъл сякаш изненада и самия него.

— Ще трябва да пътуваш всеки ден — каза Санди, който беше по-млад от Андрю и обичаше живота в града. — Да ставаш в ранни зори, за да пристигаш тук навреме, да се прибираш по тъмно цели шест месеца в годината! На мен не ми звучи особено приятно, а и няма ли Джесика да бъде против?

Андрю не отговори. Разбира се, че Джесика щеше да бъде против. Това би означавало да се откаже от двадесет и четири часовата си работа в хотела и да свие семейно гнездо. Нямаше нужда Санди да му обяснява, че това не се вписваше в представите на Джесика за щастие.

— Мътните го взели! — избухна той и удари с юмрук по бюрото си толкова силно, че кафето му се разля. — Искам единствено да се оженя за нея, да имаме три деца и да живеем в хубава къща извън града.

— Ужасно буржоазно, не мислиш ли? — Санди повдигна насмешливо вежди. — Ами социалните ти контакти? Няма ли да ти липсват ресторантите, театърът, киното? Наистина ли мислиш, че Джесика ще смени високите токчета със зелени гумени ботуши? — той се изсмя на глас. — За нищо на света, стари приятелю.

Андрю отговори с приглушен глас.

— Знам. Дори не съм сигурен дали точно сега ще мога да я убедя да се оженим. О, Боже, как мразя тия глупости за женската свобода — всяка жена си мисли, че може да си прави сметките без кръчмаря. Майка ми не е поставила кариерата си пред баща ми, тя беше идеалната съпруга. За какъв дявол им е притрябвало на всички момичета да са толкова еманципирани?

Санди се отпусна назад и избухна в смях.

— Май са ти потънали гемиите, а? Кажи сега, малката лейди ли ти причини това? Не забравяй, че първото нещо, което те привлече в Джесика, беше амбицията й да прави кариера! Вече е късно да се опитваш да я променяш.

Андрю се усмихна безпомощно.

— Имаш право.

— Хайде, приятелче. Да отидем в кръчмата да пийнем по едно. Да удавиш мъката. Поднеси й цветя или нещо друго. Ако ти прави номера, веднага ще я откажеш.

Андрю обърна поглед към съдружника си.

— Явно не познаваш Джесика много добре — равнодушно заключи той.

 

 

Последните гости си тръгнаха, изпълнени с еуфория, развеселени от разточителния обяд, обилните питиета и бляскавата обстановка. С натежали крака в изисканите обувки с високи токчета, каквито винаги носеше, Джесика се отпусна на стола до една от вече празните маси и огледа безпорядъка, който цареше наоколо. Мръсни чаши, изцапани с червило салфетки за хранене, захвърлени състезателни картони и увехнали цветя покриваха всички маси в балния салон, но поне събитието бе преминало с огромен успех, а освен това не беше нейно задължение да помага при почистването. Цялата армия от по-низши служители, все още заети с миене зад затворените врати, щеше да се погрижи за това. Един сервитьор й предложи чаша шампанско.

— Благодаря, ще ми се отрази добре — каза тя. Щеше да бъде първото й питие за деня. Правило номер едно за хотелския персонал беше: никога не пий в работно време. Управителят на банкета се присъедини към нея, а след малко го последваха Дик Фаулър и директорката на Връзки с обществеността Ан Бътлър.

— Изглеждаш уморена — каза Ан, — но както виждам, мина много добре — говореше натъртено. Винаги бе завиждала на Джесика за организаторската й дарба.

— Ще бъде от полза и за бизнеса — каза Дик. — Поне петнадесет души ми казаха, че възнамеряват да проведат приемите си отново тук през следващата година.

— Затова ще им пишеш още днес, за да уточните датите, нали? — пошегува се управителят.

— Слава Богу, че всички дойдоха — отбеляза Джесика, която беше свалила обувките си под масата. — Говорих с организаторката на годишния бал на цветята и тя ми каза, че принцът и принцесата на Уелс са приели да дойдат на следващия. Не е ли чудесно?

Очите на Ан Бътлър проблеснаха.

— Дай ми подробностите, когато се върнеш в офиса си, а? Можем да поканим маса представители на пресата, ако те дойдат.

В този момент, както си седяха, почиваха и разговаряха за успешния ден, Робърт Шолц показа глава през вратата на балния салон, следван от главния управител.

— Боже Господи! — възкликна тихичко Джесика, опитвайки се да се обуе.

— А, Джесика, ето къде си била! — каза президентът и се насочи към тях. — Може ли да поговорим?

— Да… разбира се — успя някак да се обуе и се изправи. Робърт Шолц я поведе към ъгъла на стаята, далеч от другите.

Джесика се опита да прикрие вълнението си.

— Всичко наред ли беше?

— Великолепно. Великолепно — отвърна той, кимайки одобрително. — Защо не седнем?

Седнаха на една от масите — тя току-що бе разчистена от сервитьора и изглеждаше гола и безстопанствена. Джесика го гледаше напрегнато, чудейки се защо иска да говори с нея.

Робърт Шолц бе пестелив на думи.

— Ти си щастлива от работата си тук, нали?

Лицето на Джесика пламна. „О, Боже, ей сега ще ме уволни — бе първата мисъл, която й хрумна. — Смята ме за безнадежден случай и сега ще ми каже да си вървя!“ Иначе защо ще иска да говори с нея насаме? Очевидно искаше да й спести неудобството пред колегите.

— Обичам си работата — измънка тя.

— Хубаво. Хубаво — той винаги повтаряше думите. — И си се посветила на тази компания?

Джесика го погледна учудено.

— Абсолютно — категорично заяви тя.

— Така. Така — той издаде напред дебелата си долна устна. Погледът му я прониза. — Чудехме се дали ще можеш да заемеш поста на директор-продажби? Хъмфри Питърс ще бъде преместен в хотел „Темпъл“ в Хонконг и трябва да напусне по-скоро, отколкото се очакваше. След три седмици постът му ще се освободи. Готова ли си да го поемеш?

Джесика стоеше вцепенена. Сякаш не можеше да повярва на ушите си. После чу гласа си да казва лоялно:

— Ами Дик Фаулър? Той работи тук от по-рано!

— Ние смятаме, че ти си по-подходяща за тази работа. Днес го доказа.

— Нищо друго не бих искала — ентусиазирано призна Джесика. В нейните представи постът директор на продажби беше най-горното стъпало и единствената длъжност, към която се бе стремила от самото начало. Тя щеше да й предложи невероятни предизвикателства и поле за изява на таланта й, както и да й донесе огромна власт.

Тя погледна Робърт Шолц, който все още я наблюдаваше в очакване.

— Благодаря ви, че ми предложихте тази длъжност — каза тя, вече по-официално. — Ако наистина смятате, че мога да се справя, за мен ще бъде удоволствие да приема.

— Подробностите ще уточним по-късно, но има още едно нещо… Не знам какво е положението ти, но… — той несигурно замълча. Сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

Джесика повдигна въпросително вежди.

— Да?

Робърт премина директно към въпроса:

— Ще се наложи да живееш в хотела, тъй като денонощно трябва да си на разположение. Не си омъжена, нали. Нали това няма да се окаже пречка?