Уна-Мери Паркър
Изкушения (15)

Четиринадесета глава

— А това е Бърнард! — радостно възкликна Джесика и го представи на Маделин и Карл същата вечер, когато се срещнаха, за да пийнат в бара на хотел „Плаца“, където бяха отседнали, преди да отидат на вечеря в „Илейнс“.

Всички се ръкуваха, усмихваха се свенливо, разменяха обичайните банални реплики и се изучаваха с любопитство.

— Слушал съм много за вас от Джесика — вежливо каза Бърнард на Маделин. — А вие сте даже още по-красива, отколкото тя ви описваше — той държеше и двете й ръце и не можеше да откъсне поглед от нея, сякаш бе омагьосан. Маделин отвърна на погледа му сдържано, преценявайки какъв е, и леко бе шокирана от факта, че изглежда по-възрастен, отколкото бе предполагала. Около хлътналите му очи имаше тънка мрежа от бръчки и дълбоки гънки около ъгълчетата на устата му.

— Благодаря ви — лаконично каза тя.

— Нека да пием шампанско — обади се Джесика, докато се настаняваха около масата в ъгъла, далеч от гъмжилото хора, които ядяха и пиеха. Тя направи знак на келнера.

Златните гривни издрънчаха на китките й, които изглеждаха по-слаби от всякога. — Ох, не е ли божествено! Така копнеех да се съберем всички и ето че най-накрая стана!

Сервитьорът постави малките купички с ядки и зелени и кафяви маслини на масата. Джесика хвана Бърнард за ръка в пристъп на въодушевление.

Карл го попита:

— Често ли пътувате?

Бърнард, разбрал, че Маделин няма да се поддаде на пленителността му и дори нямаше намерение да флиртува с него, сякаш започваше да губи интерес към всичко.

— До края на тази година ще ми се съберат осем месеца път — небрежно отвърна той, търсещ с поглед някой познат на бара. — Предстоят ми концерти във всички големи градове, включително и Токио.

— След това имаме четири месеца отдих! — намеси се Джесика. — Открих, че пътуванията нямат нищо общо с блясъка. Това означава да живееш като чергар, да хващаш самолети, да се регистрираш в различни хотели в рамките на няколко дни, а що се отнася до писмата от почитателки на Бърнард… Боже господи, той получава купища писма! Но… — тя стисна ръката на Бърнард. — … поне през пролетта ще си починем за четири месеца. Казах ли ви, че Бърнард има къща в Сардиния? Намира се на брега, така казва, и — ох! О, Бърнард, хрумна ми една чудесна идея! — личицето на Джесика изведнъж грейна от радост. — Мади и Карл могат да ни дойдат на гости, нали? Нали ще бъде фантастично! Къщата е на Коста Смералда, така че можем да плуваме с акваланги и да караме яхтата, освен това има условия за езда и тенис, нали скъпи? Наблизо е и игрището за голф „Певеро“! О, само си помислете колко хубаво ще си изкараме и колко ще почернеем!

Бърнард изглеждаше отегчен и в очите му проблесна раздразнение. Без да го забелязва, Джесика настоя:

— Нали ще бъде грандиозно, Бърнард?

Той се поколеба, усмивката му контрастираше смразяващо с предупредителния поглед, който хвърли на Джесика.

— Ами… — гласът му секна, тонът му не бе убедителен.

— Не знам кога двамата с Карл ще можем да си вземем отпуските — побърза да го прекъсне Маделин. Очевидно Бърнард нямаше да ги посрещне като скъпи гости и заради Джесика тя реши да наблегне на отказа.

— Разбира се, че можете да се откъснете! Не ставай глупава! — нетърпеливо заяви Джесика. — Какво има, Бърнард? Да не би да нямаш достатъчно спални? — вече бе седнала съвсем изправена, по начина, който Маделин добре познаваше, с пламнали бузи и поведение на дете, което е твърдо решено да постави възрастен в неудобно положение. — Никога няма да можем да се виждаме с приятелите си, ако не ги каним на гости.

Маделин със задоволство отпи глътка от чашата си, за да прикрие трепването на устните си. Не смееше да погледне Карл, който зяпаше в тавана над бара. С периферното си зрение тя забеляза как Бърнард погали за утеха ръката на Джесика. После той заговори учтиво, сякаш Маделин и Карл ги нямаше.

— Купих тази къща за собствено убежище, а не за да си каня гости в нея — обясняваше той. — Там пиша музиката си, ходя там, за да се откъсна от хората и да намеря покой. Не искам гости — след това се обърна към тях, сякаш току-що се е сетил за присъствието им, и се усмихна покровителствено: на възхитените си фенове, удостоени с честта да се намират в присъствието на самия велик човек.

Джесика се изчерви още повече и заприлича на разочаровано дете, което всеки миг ще избухне в плач. Маделин присви очи и впи поглед в Бърнард. В този момент разбра, че дълбоко го ненавижда. Той беше едно арогантно, самодоволно копеле и Маделин се запита как Джесика е могла да се влюби в някой толкова напълно зает със себе си човек. Веднага усети, че чувствата им са взаимни. Двамата се погледнаха и между тях проблесна омраза — и тя разбра, че това се дължеше отчасти на нежеланието й да погали самочувствието му, когато го представяха, и отчасти, защото презираше факта, че Джесика има добри стари приятели.

— Значи композирате сам в Сардиния? — опита се да поднови разговора Карл. — Дълго ли пишете… например… музиката за филма „Сребърните ябълки на луната“?

Бърнард отправи отегчен поглед към препълнената зала и даде да се разбере, че му е писнало да му задават едни и същи въпроси.

— Зависи — небрежно сви рамене той. Погледна Джесика и й намигна заговорнически, сякаш казваше: „Няма ли да е приятно тези хора да си тръгнат и отново да си останем двамата?“ — Добре ли си, скъпа? — интимно прошепна той.

— Добре съм! — отвърна Джесика с игрива усмивка, макар че все още изглеждаше леко разочарована. Обърна се към Маделин и Карл. — А сега искам вие да ми разказвате. Карл, изглеждаш божествено представителен! Още ли предизвикваш бури на „Уолстрийт“? А пък това, което си облякла, направо го обожавам, Мади. Да си умреш! Кой е дизайнерът… Бил Блас? — тънките й пръсти погалиха коприната на роклята на Маделин, а по усмивката й личеше неприкрито възхищение. — Винаги изглеждаш превъзходно — щедро добави тя.

Маделин се усмихна.

— Благодаря ти, Джеси, но няма смисъл да се престараваш!

Без да обърне внимание на забележката, Джесика продължи:

— Боже, как ми се искаше да заминем за Лондон, докато ти си там! Ще бъдем в Милано, нали, Бърнард?

Бръчката между свъсените му вежди ставаше все по-дълбока, докато Джесика щастливо бъбреше, но сега вече чашата явно преля.

— Повече се притеснявам къде ще ядем тази вечер — отсече той и тресна чашата си върху масата. — Репетирал съм цял ден и съм уморен. Определено не държа да се мотам цяла вечер тук и да пия. Хайде да тръгваме.

Джесика хвана успокояващо ръката му.

— Добре, скъпи. Няма нужда да се ядосваш — обърна се към другите. — Имате ли нещо против да вечеряме по-раничко? Бърнард страда от ниска кръвна захар, когато се преумори, и се чувства ужасно, ако не хапне нещо веднага.

— Чудесно — отзивчиво каза Маделин, но си помисли, че не ниската кръвна захар, а вдигнатото кръвно го караше да се държи по този начин.

После, като видя как Джесика го хвана под ръка с възхищение и тревога в очите, Маделин осъзна колко влюбена е приятелката й в този талантлив, но сприхав човек. Тя изглеждаше омагьосана и заслепена, като сателит около звезда, с безкористно себеотдаване. И Бърнард го знаеше, Маделин бе сигурна в това. С триумфален поглед, понеже се бе наложил, той излезе високомерно от бар „Плаца“, а Джесика подтичваше след него на високите си токчета, за да го настигне. С навирен нос, Бърнард надменно подмина погледите, смушкванията и възхитеното шушукане на останалите хора в бара, които го бяха разпознали.

„Бог да й е на помощ — помисли си Маделин, когато двамата с Карл ги последваха. — Вече я върти на малкия си пръст — тя му угажда на всяко желание.“ Ами нейната кариера? Ами жизненият й, независим дух, който знаеше точно какво иска и накъде се е устремил? Джесика още отсега изглеждаше съвсем различна от младата дама, която бе заявила на Андрю, че е човек със собствени права. Започваше да се подчинява — нещо, което по-рано не й бе привично. Чрез влюбването си в Бърнард Джесика очевидно бе загубила нещо от себе си.

 

 

— Изобщо не ми хареса, а на теб? — попита тя Карл, докато се приготвяха за лягане. Вечерта бе мъчителна, изпълнена с неловко мълчание и накъсан разговор, много различна от обичайния начин, по който двамата прекарваха времето си с Джесика.

— Става — каза Карл, — но не съм допускал, че може да е подходящ за Джесика. Много темпераментен и непостоянен. Много е различен от Андрю — постави внимателно в кутийката златните копчета за ръкавели, които Маделин му бе подарила. — Според теб какво намира в него?

Маделин се замисли. Седеше на тоалетката и се решеше, докато косата й заблестя на меката светлина в спалнята им.

— Въодушевление, струва ми се… и може би предизвикателство. Андрю беше единственият й сериозен приятел, затова може би привлекателно в Бърнард й се е сторило точно това, че е различен. А той определено е пленителен, не мога да го отрека! — тя се обърна и погледна Карл. В очите й имаше тревога. — Надявам се да е щастлива, но се боя, че Бърнард просто иска бляскава лична асистентка и човек, с когото да спи редовно, а това няма да бъде достатъчно за Джесика.

Карл повдигна вежди.

— Мади, ти наистина ме удивляваш понякога — приближи се до нея и постави ръце върху раменете й. След това наведе глава и допря буза до нейната. Двамата гледаха отраженията си в огледалото.

— Защо те удивлявам? — попита тя и леко потърка буза в неговата.

— Защото винаги си мисля, че живееш в някакъв сън… рисуваш наум някоя великолепна картина… представяш си някоя сцена… а ти изведнъж правиш някаква забележка за някого, която показва, че си на себе си колкото всички останали!

Черните й очи се разшириха, когато си помисли за Кимбърли и за всички онези неща, които знаеше, че стават в банката, когато си помисли за собствените си внимателно обмислени планове да се разплати с жената, опитала се да разруши щастието й. Рязко сведе поглед към ръцете си, за да не се издаде по някакъв начин чрез изражението си.

— Ох, не знам — непринудено отвърна тя. — Наистина през повечето време съм унесена в сънища.

Карл я целуна по ухото, близна меката му част и нежно я подръпна с устни.

— Идваш ли да си лягаш? — попита той с внезапно появила се в гласа му страстна нотка.

Маделин кимна и се облегна назад върху него, вече усещайки възбудата в тялото му, когато се притисна към нея.

— За едно нещо съм съгласен с Бърнард — прошепна Карл и ръцете му се плъзнаха по гърдите й, които се очертаваха под сатена на нощницата.

— Кое е то?

— Аз също обичам да има с кого да си лягам редовно!

— Искрено се надявам — извика тя с престорен ужас. — Колко непоносимо би било обратното!

 

 

— Тази вечер беше много груб! — скара се Джесика на Бърнард веднага щом се пъхнаха в леглото си в „Плаца“. — Маделин и Карл са най-добрите и най-старите ми приятели. Защо се държа толкова лошо?

Бърнард се обърна по гръб и широките му рамене потънаха във възглавниците. Положи ръце под главата си.

— Стана ми скучно, скъпа — безизразно каза той. — Карл е типичен банкер и мисли единствено за пари. Маделин е типичната аристократка, глезена и празноглава.

Джесика рязко се надигна. Гърдите й се разголиха, по лицето й се четеше гняв.

— Как можеш да говориш такива глупости? — избухна тя със закръглени от възмущение очи. — Маделин не е нито глезена, нито празноглава! Тъкмо обратното, тя е талантлива художничка, пожънала големи успехи досега. Освен това е удивително остроумна. Беше прекалено учтива, за да ти каже нещо, но ми се струва, че не й допадаше покровителственото ти отношение, ни най-малко!

Бърнард се обърна и я погледна. Хлътналите му очи не изразяваха нищо.

— Цяла нощ ли ще ми се караш заради малката си приятелка, или ще спим?

Джесика потупа ядосано възглавниците си и го изгледа с презрение. Толкова се бе променил, откакто бе пристигнала в Бостън: капризен, деспотичен и взискателен. Къде бе отишъл нежният, страстен любовник, който бе признал, че е самотен?

— Не искам да се караме — каза раздразнено Джесика, — но не мога да разбера защо не харесваш Мади и Карл! Можеше поне заради мен да бъдеш любезен с тях.

Бърнард изсумтя възмутено.

— Животът е прекалено кратък, за да любезнича с хора, за които не ми пука, освен това твоите приятели извършиха най-непростимия обществен грях.

— Какво искаш да кажеш?

— Бяха досадни! Крайно, непоносимо скучни!

— А предполагам, че лицемерите, които те заобикалят, не са? — отвърна му Джесика. — За Бога, Бърнард, това е най-неприемливата и нелепа забележка, която някога съм чувала. Някои хора са си родени такива!

— Няма такова нещо… изисква се само малко усилие. Хората, които излизат в обществото, са задължени да бъдат интересни. Трябва да са готови да пеят, за да им поднесат вечерята — арогантно добави той.

Джесика стана от леглото и си навлече синята сатенена роба.

— Ти си едно презадоволено копеле, Бърнард Шелър — кресна тя и се запъти към вратата, — и ако си мислиш, че…

Бърнард бе по-бърз от нея. С един скок се озова в другия край на стаята и препречи с голото си тяло пътя й. Прегърна я.

— Шшш, шшш! — сгълча я той. — Прекалено се вълнуваш.

— Отказвам да слушам глупостите ти! — малките й юмручета се размахваха из въздуха, а той се опитваше да я озапти и накрая успя да я хване за китките. След това я придърпа към себе си, докато тя се успокои и се облегне на него.

— Така е по-добре — прошепна той успокояващо, галейки я по главата, сякаш бе малко дете. — Ама че шум за нищо! Просто една вечеря, която се оказа тъпа, да не е дошъл краят на света?

Неочаквано Джесика се разплака наистина като дете.

— Знам — ридаеше тя, изненадана, че издава чувствата си. Цялата вечер някак я бе изнервила и сега изливаше болката си. Причината не бе само, че Бърнард не хареса приятелите й. Причината бе, че приятелството им символизираше сигурността — нещо, което помнеше още от дете, но сега сякаш бе загубила. Родителите й винаги бяха насреща, макар и на по-заден план, а сега се намираха на хиляди мили разстояние. Приятелите й и всички колеги от „Голдинг Груп“ бяха пръснати навсякъде, а пък Андрю — останал сам в апартамента, където живяха заедно… Тя простена на глас. До този момент животът й бе протекъл постепенно от младостта към зрелостта й, всяко събитие и личност бяха свързани с предишните, така че една непрекъсната нишка бе изтъкала съдбата й. Тоест, преди да се запознае с Бърнард.

От този момент миналото й бе пресечено толкова внезапно, че тя едва сега осъзнаваше колко травмиращо е било това. В рамките на няколко седмици работата й, приятелите й, семейството и дори родината й останаха в миналото в замяна на един човек, когото тя едва познаваше, и на един живот, предимно скитнически. Не беше ставало дума за брак или дълго обвързване; за нещо, което да замени сигурността, от която се бе отказала; за нещо, което да й създаде чувството, че ще пусне нови корени. И изведнъж тази вечер отказът на Бърнард да приеме Маделин и Карл я накара да осъзнае колко самотна остава с него. Бяха само двамата и тя беше напълно зависима.

— Исках да ги харесаш — подсмърчаше тя. — Те са най-добрите ми приятели.

— Добре. Това е хубаво — Бърнард сякаш й се подиграваше. — Приятелите са важно нещо, скъпа моя, но не забравяй, че животът изисква от теб много неща, а аз не искам да бъда заобиколен от повече хора, отколкото е необходимо. Опитвах се да ти го обясня и по-рано — защо не искам никой да ни гостува в Сардиния. Достатъчно ми идват слугите, макар че вече се научиха да не ми се мотаят в краката. Но да идват гости?… Невъзможно! Не мога да се разсейвам, докато композирам!

Джесика кимна с разбиране, но чувството й за обида и несигурност остана. За миг тя се паникьоса, когато си зададе въпроса, какво ще прави, докато Бърнард твори, но реши да отклони тази мисъл.

— Върни се в леглото, скъпа — убеждаваше я Бърнард. В леглото той я прегърна и леко я залюля, галейки косата й — разпиляна като златен поток върху възглавницата. Постепенно тя започна да усеща как напрежението я напуска, докато ръцете му пълзяха надолу по тялото й, галеха я, възбуждаха я и през цялото време гласът му, почти като в хипноза, повтаряше: „Малката ми… малката ми…“

Когато сетивата на Джесика започнаха да се притъпяват, страховете й намаляха и й се сториха истерични и налудничави. В края на краищата Бърнард беше уморен след репетициите цял следобед и най-вероятно предпочиташе някоя тиха вечеря с нея, вместо да се запознава с нови хора. Малко по малко разочарованието и огорчението й избледняха пред магията на ръцете и устните му, които я докосваха точно където тя искаше, и целуваха точно където копнееше да я целунат. Тогава Бърнард започна да докосва себе си със затворени очи и с отнесено изражение. Силната му ръка водеше и предизвикваше ерекцията му — Джесика изгаряше от желание. Инстинктивно — донякъде с любов, донякъде от страст — тя почувства как я изпълва копнеж да достави удоволствие на този мъж, да го доведе до върха на страстта, съзнавайки, че в такива моменти има пълна власт над него.

Джесика отвори за миг очи и забеляза, че той се наблюдава през полузатворените си клепачи, гледа собствената си разпалена страст, възхищава се на себе си, достигайки със скъпоценното си тяло върховата точка. Прокара език по горната си устна и притисна с ръце корема си. След това се отдаде на ласките й, все едно й правеше услуга.

 

 

Лицето на лекаря беше сериозно.

— Ще ви изпратя на рентген, госпожо Зифрен. От колко време казахте, че имате тази кашлица?

Пати прочисти гърлото си и гласът й прозвуча по-сурово от всякога.

— О, доколкото си спомням, все я имам — каза тя с пресилена ведрост. — Това е просто една тютюнджийска кашлица, за Бога! Дойдох при вас заради честото си главоболие. Дробовете ми са наред — тя отметна бялото памучно покривало от себе си и предизвика с поглед неодобрението на доктора.

— Е, ще трябва да се уверим — бавно каза той. Беше млад лекар, наскоро започнал да практикува, и отказваше да се плаши от госпожа Зифрен. Може и да беше една от най-богатите и влиятелни жени в Ню Йорк, но за него тя бе просто поредната пациентка, много болна при това. — Ще ви кажа защо всяка сутрин се събуждате с главоболие — продължи безстрастно. — Казахте, че пушите по три кутии на ден, нали?

Пати сви кокалестите си рамене.

— Да, вероятно. Понякога по-малко. Друг път повече.

— Значи всяка сутрин имате никотинов махмурлук. Това е по-лошо от алкохола! Трябва да спрете цигарите. С това темпо за две-три години ще си отидете — докторът говореше искрено, по лицето му личеше колко е угрижен.

Пати поклати глава.

— Не помня през целия си живот да съм чувала такива глупости! Взимам един-два аспирина и главоболието изчезва. Исках само да разбера дали има нещо по-добро от аспирина.

— Да, има. Спрете изобщо да пушите и повече няма да ви боли глава. Междувременно трябва да ви погледнем гръдния кош. Ще ви уредя рентгеновите снимки за утре рано сутринта — той дори не попита дали ще й бъде удобно. По неговите наблюдения госпожа Зифрен беше с тегло под нормата, прежълтяла като маджун и имаше раздираща кашлица.

Докато се обличаше, Пати си даде сметка, с неприятно чувство за отвращение, че докторът е прав. Действително се самоубиваше с пушенето си, но кошмарната истина бе, че не само не искаше да остави цигарите, но и нямаше чувството, че е в състояние да го направи. Колкото повече Джейк й досаждаше с това, толкова повече тя се опъваше. Сам бе спрял да я убеждава още преди години, затова не получаваше нито подкрепа, нито неодобрение от него — обаче един по един всичките й познати бяха спрели да пушат и през последната година и нещо тя имаше усещането, че поведението й е асоциално. Макар че живееше само на няколко преки от кабинета на лекаря, Пати бе поръчала колата да я чака. Беше абсурдно, знаеше го, но ако изминеше разстоянието от две преки пеш, тя щеше да се измори и задъха. Побиха я тръпки на паника, ами ако докторът беше прав? Ако рентгеновите снимки разкриеха нещо? Ами ако й оставаха само още няколко години?

В непривична за нея проява на слабост очите й се изпълниха със сълзи на път за вкъщи. Не искаше да умира още. Искаше да доживее да види децата на Маделин и да ги гледа как растат, така както бе с племенницата й. Животът е скъпоценен, помисли си Пати, и автоматично посегна към цигарата. Беше запалена и тя дърпаше от нея, без да съзнава какво прави. „Това е лудост“ — рече си, но все пак, когато всмукна, тревогите й сякаш отшумяха. Докторите невинаги знаеха какво говорят, успокояваше се Пати. Досега щеше да има рак на белите дробове, ако беше писано. Какво пък, във фамилията им нямаше болни от рак. Както и да е, какъв е смисълът да си жив, ако си нещастен? А без цигарите тя беше нещастна. Успокояваха я и… получи толкова силен пристъп на кашлица, че шофьорът намали и я погледна през рамото си притеснено. — Добре ли сте, госпожо?

Пати успя само да кимне. С просълзени очи, разтърсвана от спазми, тя не можеше да отговори, понеже от гърлото й се изтръгваха непрекъснато нови пристъпи. За малко й се стори, че ще се задави, но след последното хриптене успя да си поеме въздух. Изтощена, тя се облегна на седалката и затвори очи. Цигарата още димеше между пръстите й с грижливо поддържан маникюр. Пати изведнъж я заби в пепелника, извади от чантичката си копринена кърпичка, поръбена с дантела, и си избърса очите и ъгълчетата на устата. Лекарят беше прав. Това повече не можеше да продължи.

 

 

Самолетът „Боинг-747“ се плъзна през гъстите сиви облаци, надвиснали над Южна Англия, и намали височината си с приближаването на „Хийтроу“. Настанена в първа класа, Маделин се бе сгушила в одеялото замръзнала — сякаш лепкавият хлад на виещите се кълбести облаци бе нахлул във вътрешността на самолета. Изкара дълга нощ и сега и се струваше, че откакто целуна Карл за сбогуване в Ню Йорк, е минала цяла вечност.

Усмихнатият стюард донесе димящо кафе и щедро й напълни чашата. Маделин отпи с благодарност. Следващите няколко дни щяха да бъдат едни от най-изнервящите в живота й. Щяха да се случат много неща, преди да отиде в сравнително спокойния Девън, а през това време Карл трябваше да вярва, че се намира в Лондон, където подготвя изложбата си, преди да се качи на влака за имението „Милтън“.

— Моля, изгасете цигарите и затегнете коланите — съобщи по високоговорителя безличен глас.

Ушите на Маделин започнаха да пукат и тя преглътна, отчасти за да премахне неприятното, усещане, но и отчасти от напрежение. Всичко зависеше от успеха на това пътуване и тя се надяваше и вярваше, че Ханк ще устои на условията на сделката им. Ако излезеше от нерви, Кимбърли можеше да се отърве невредима, а тази мисъл Маделин не можеше да понесе.

Самолетът се приземи, ръмжейки по пистата с шумните си двигатели, и накрая спря близо до сградите с терминали. Половин час по-късно Маделин бе минала през митническата проверка и бързаше към пиацата с таксита.

— Хотел „Роял Уестминстър“, до „Хайд Парк Корнър“ — каза тя на шофьора и си спомни последния път, когато беше тук заедно с Джесика. Тогава си бъбриха през цялото време, докато прекосяваха центъра на Лондон, обсъждаха дядо й и какво може да иска. Е, сега вече знаеше. Майка й беше жива и в заведение за душевноболни, където Джейк от двадесет години плащаше да се грижат за нея. „Обаче не трябва да мисля за майка си — намръщи се тя. — Ще имам достатъчно време за това и за да реша дали да я посетя, когато приключа тази история с Кимбърли. Карл е на първо място и да го изкарам от тази бъркотия, без Джейк да разбере, е най-важното нещо в момента.“

Докато таксито бръмчеше по главния път и от време на време попадаше в задръствания в натовареното сутрешно движение, Маделин си преговори внимателно обмислените планове. Първо да се регистрира в „Роял Уестминстър“, макар че това означаваше след няколко часа отново да се връща на летището, беше все част от нейния замисъл. На обяд щеше да се обади на Карл и да му каже, че е кацнала нормално и ще излиза, за да се срещне с някои хора, докато стане време да замине за Девън. По този начин, дори да й се обадеше, той нямаше да се изненада, че от централата не могат да я открият.

В „Роял Уестминстър“ я посрещнаха като ВИП-персона, включително и й предложиха шампанско, докато се регистрира — но всичко изглеждаше толкова чуждо без Джесика и приветливото й личице, грейнало в дружелюбна усмивка, блестящата й под официалните полилеи златиста коса. За Маделин в хотела сякаш бяха угасили някаква лампа. В този миг беше готова да даде всичко, за да бъде с приятелката си. Независимо колко сериозна бе ситуацията, Джесика винаги успяваше да внесе малко добро настроение. Точно сега щеше да я подкрепи, да й предложи помощта, която й бе необходима за ужасната задача пред нея.

Маделин бе настанена във великолепен апартамент с изглед към „Хайд Парк“. Докато гледаше през прозореца, гвардейците на кралицата преминаха, възседнали впечатляващите си черни коне. Нагръдниците и шлемовете им с пера блеснаха на утринното слънце, тракането на копитата й напомни, че преди да се появят колите, конете са били основното транспортно средство в големия стар град.

Тя разопакова куфарите си, взе душ, преоблече се и си събра в малка чанта багаж за един ден. Нямаше да й трябват много неща — само нощница, комплект резервни дрехи, тоалетната й чантичка и гримът. След това издърпа телефона към себе си и легна, за да се обади на първото от няколкото места.

Позвъни на господин Маркс.

— В Лондон съм за няколко дни — каза му тя — и в сряда ще дойда в имението „Милтън“, за да се погрижа за имота на дядо.

— Напълно удобно е, госпожо Дилейни — отвърна й той. — Представи си го как седи в офиса си, обграден от купища прашни адвокатски бумаги, и клепачите му пърхат като молци, докато говори.

— Както ви казах, когато се обадих от Ню Йорк, баща ми ми даде цялата необходима информация във връзка с майка ми и имота — продължи Маделин. — Ще ви я кажа, когато се видим.

— Най-добре. Е, това е чудесно, нали? Сега няма да ходим в съда.

— Точно така.

— Е, сигурен съм, че сте облекчена от това, госпожо Дилейни. Значи ще се видим в сряда — каза официално господин Маркс.

— В дванадесет на обяд, в имението. Ще бъда там — Маделин затвори и набра централата, за да я свържат с Цюрих.

— Хотел „Швайцерхоф“. С какво мога да ви помогна? — попита глас с немски акцент, когато малко по-късно я свързаха.

— Търся господин Ханк Пъгсли — каза Маделин. „О, Боже, дано да е там! — молеше се тя и забиваше още по-дълбоко нокти в дланите си. — Ами ако още не е пристигнал? Ами ако е решил да офейка, въпреки че имахме план?“

— Ало? — чу се мъжки глас, някак предпазлив.

— Ханк Пъгсли?

— Д-да — потвърди гласът, все още колеблив.

— Обажда се Маделин Дилейни. Току-що пристигнах в Лондон и ще хвана следобедния полет до Цюрих.

— Хубаво — каза Ханк. — Чаках да се обадите. Всичко наред ли е?

— Всичко е нормално — отвърна Маделин. — Ще се срещнем в „Банк ентернасионал дьо Зюрик“ на Банхофщрасе утре в девет и половина.

— Ще бъда там. Улицата е дълга, между другото. Банката е близо до центъра, до „Баренгасещрасе“. Една голяма сграда — няма как да я подминете.

— Благодаря — устните на Маделин трепнаха. Ханк явно се забавляваше. Говореше с тона на Джеймс Бонд, насечен и потаен, така че тя си го представи как седи в хотелската стая със запретнати ръкави и готов да действа. „Моля се на небесата да няма пистолет или нещо подобно“ — рече си тя, внезапно разтревожена. Следващата забележка на Ханк я свари неподготвена.

— Защо не излезем да вечеряме днес?

Маделин, която си спомни колко е дебел и мазен, мислеше трескаво. Да се споразумее с него, за да надхитри Кимбърли, беше едно, но да излиза с него, беше съвсем друго. Опита се да отклони поканата, без да наранява чувствата му.

— Не мисля, че това е разумно — обясни тя. — Съпругът ми знае, че съм отседнала в Лондон, и ако случайно някой от партньорите му ме забележи в Цюрих в компанията на мъж, тогава… — гласът и заглъхна и остави изречението недовършено.

Ханк загря бързо.

— О, не, само това ни трябва! — съгласи се той. — Добре тогава, значи ще се видим утре сутринта и веднъж завинаги ще смачкаме фасона на тази кучка!

— До тогава — каза Маделин и затвори.

Имаше два часа за губене. Затвори очи и се опита да заспи, но напрежението я държеше здраво. В мислите й постоянно се въртяха подробности от плана за другия ден. Щеше да бъде много рисковано и ако банката в Цюрих заподозреше нещо… Тя престана да мисли за опасностите, беше решена да извади душата на Кимбърли и сега трябваше да довърши плана си. В дванадесет и половина се обади на Карл, който тъкмо ставаше от сън.

— Да, всичко е наред, скъпи — увери го тя. — Тръгвам за една галерия на „Бонд Стрийт“ — продължи, макар че никак не й бе приятно да го лъже, — а има и още една-две в Челси, които ми се струват интересни. Няма значение, ще ти се обадя, когато се спра на нещо. Недей да ми звъниш, защото ще бъда в движение през повечето време — убедително добави накрая.

— Добре, скъпа — каза той. — Пази се. Надявам се да намериш това, което търсиш.

Маделин се усмихна на себе си.

— О, не се съмнявам — каза тя с иронична нотка, знаейки, че Карл ще си мисли за подходяща галерия. След това грабна чантата си, излезе от хотела и хвана едно такси зад ъгъла, за да не се вижда от главния вход. Нямаше смисъл да бие барабана, че се връща на „Хийтроу“.

 

 

Четири часа по-късно кацна на летище „Клотен“. Един отзивчив служител я насочи към гарата в съседство, откъдето, само след минути, се качи на влака за Цюрих. Уморена и напрегната, тя се отпусна благодарно на седалката, още докато влакът бавно потегляше от гарата. За нейно учудване и облекчение пътуването й отне само десет минути и когато се освести, Маделин се намираше на „Хауптбанхоф“, в центъра на Цюрих. Пъхна се в първото от чакащите таксита.

— Към хотел „Бор о Лак“ на Телщрасе — каза на шофьора.

Тя седеше, зяпаше лъскавите витрини и подканващите кафенета, покрай които профучаваха, и започваше да си дава сметка, че освен един от водещите финансови центрове, градът е и сред най-заможните в Европа. Наблюдаваше проспериращите млади банкери, които се прибираха от работа и се качваха в чистите сини трамваи, плъзгащи се гладко по поддържаните улици, и си спомни, че тук само „чужденците“ ходят със скъпите си коли на работа. Красиво облечени жени пазаруваха в множеството бутици, наредени от двете страни на главните булеварди в Цюрих. И тогава я видя! „Банк дьо Зюрик“, точно както бе казал Ханк, на средата на главната улица.

Хотел „Бор о Лак“, който бе избрала от туристическа брошура, тъй като не искаше обичайният й пътнически агент да урежда престоя й, се оказа забележително красив и изискан: любимо сборище на банкери и индустриалци, със симпатична шатра в средата на обширния му парк и гледка към река Лимат.

Маделин си поръча вечеря в стаята и си легна рано. Предстоеше й тежък ден.

 

 

Джейк влезе в кабинета на Карл малко след като самият той бе пристигнал.

— Маделин обади ли ти се? — запита го той. Джейк не можеше да бъде щастлив, ако не знаеше дали единствената му дъщеря е добре.

— Пристигнала е нормално. Говорих с нея, преди да тръгна насам, и тя беше в страхотна форма — отвърна Карл. — Днес ще ходи да оглежда лондонските галерии.

— Хубаво — Джейк явно бе облекчен. — Сега трябва само да се уверим, че при Пати всичко е наред, и проблемите ни приключват.

— Пати ли? — повтори Карл. — Какво й е?

— Налага се да направи снимка на дробовете — навъсено отвърна той. — Казах й, че пуши прекалено. Тази отвратителна кашлица не й минава от много време.

— О, Боже! — Карл се разтревожи. — Надявам се, че ще се оправи. Мади знае ли?

Джейк поклати глава.

— Това е станало едва вчера, но тя така или иначе не иска Маделин да знае нищо, освен ако… разбира се… — той въздъхна дълбоко и замълча. Останала му бе само Пати, освен Маделин и ако нещо се случеше с нея, той знаеше, че ще рухне.

— Сигурен съм, че ще се оправи — успокои го Карл.

— Не знам…

— Кога ще има резултати от рентгена?

— Предполагам, че веднага ще могат да й кажат. Казах й да ми съобщи незабавно след това.

— Има ли нещо, което мога да направя, Джейк?

Той му се усмихна разсеяно, все така угрижен.

— Благодаря ти. Засега можем само да се надяваме… — той замълча, понеже Кимбърли Кабът нахлу в кабинета на Карл, без да подозира, че Джейк е там.

— О! — стресна се тя и спря на място. Погледна първо Карл, после Джейк, чудейки се какво става.

— Добро утро — поздрави я учтиво Джейк.

— Добро утро, господин Шиърман — отвърна му тя с престорена скромност. — Съжалявам, не знаех, че сте тук.

Карл седеше с леко зачервено лице и неспокоен поглед.

— Какво щеше да питаш? — попита я директно той.

Сивите й очи се разшириха невинно и тя изглеждаше почти наранена.

— Има толкова много работа, че реших да започна по-рано.

Карл наблюдаваше представлението й на невинно момиченце, което само иска да бъде полезно, и не можеше да не й се възхити. Беше толкова убедителна, невероятно убедителна, че Джейк се хвана на въдицата.

— Господин Дилейни е късметлия, че те има за асистентка — каза той и й се усмихна. — Снощи също си стояла до късно, нали?

Кимбърли едва успя да разтвори устните си, за да се усмихне така, както мнозина мъже намираха за привлекателно. Карл забеляза как Джейк впива поглед в устата й и знаеше точно какво си мисли. Същото влияние бе упражнила и върху него навремето.

— Опитвам се да спазвам правилото бюрото ми да е разчистено, преди да се прибера вкъщи вечерта — чистосърдечно каза тя. — По този начин нямаме вчерашна работа.

Джейк остана впечатлен.

— Много добре! Напълно вярно!

— Засега нямам нужда от теб, Кимбърли — вметна служебно Карл. — Защо не дойдеш пак, когато обработя тези преводи?

Тя го погледна със замъглени очи:

— Разбира се, господин Дилейни — в следващия миг се скри в офиса си и затвори вратата зад себе си.

Джейк сниши глас до едва доловим шепот.

— Какъв късмет, че имаш щастлив брак — пошегува се той.

Карл се усмихна с мъка.

— Наистина. Нали ще ми кажеш, когато научиш нещо за Пати?

— Да, разбира се.

Два часа по-късно позвъни телефонът в кабинета на Джейк и секретарката му съобщи, че го търси госпожа Зифрен. Джейк грабна телефона с треперещи ръце.

— Да?

— Ти ли си, Джейк? — беше Пати и Джейк с ужас усети, че сестра му, която през живота си не бе проронила нито една сълза, сега плачеше с глас.

 

 

Ханк пристигна пръв в „Банк ентернасионал“ и се опита да не бие на очи с шлифера върху костюма си, макар че денят беше съвсем сух. Той се помота пред входната врата, забележим отвсякъде, крайно непривлекателен и очевидно чужденец. Когато Маделин влезе бързо в банката, закръгленото му лице лъщеше от пот. Приближи към нея с олюляваща се походка.

— Добро утро — поздрави тя напрегнато.

Ханк не отговори. Гледаше я боязливо, сякаш не бе сигурен дали това наистина е тя, понеже изглеждаше различна.

— Е? — попита кратко Маделин.

— Мислите ли, че всичко ще мине гладко? Искам да кажа… — той огледа оживеното фоайе на банката, което явно го плашеше до смърт.

— Наблюдавайте какво правя — отвърна тя с много повече увереност, отколкото чувстваше — и не казвайте нищо!

Не беше сигурна дали Кимбърли е идвала лично в Цюрих, когато е откривала сметката си в банката. Ако беше така, някой можеше да си я спомни, затова, преди да излезе от хотела, си бе сложила сенки, тъмносин тюрбан, който изцяло покриваше косата й, и тежък грим с дебел пласт наситено червено червило. Нямаше прилика с Кимбърли, но създаваше впечатление за нея, а Маделин се надяваше това да бъде достатъчно. Разбира се, щеше да бъде цяло бедствие, ако касиерът познаваше Кимбърли добре. Освен че бяха със среден ръст и слаби, двете жени по нищо не си приличаха.

Огледа набързо касиерите зад наредените едно до друго гишета и се зачуди кого да избере. Всички бяха заети с опашки от хора, които чакаха, за да изтеглят или внесат сумите си, затова реши да отиде при един блед млад мъж, който изглеждаше най-натоварен; щом бе зает, сигурно нямаше да има време да я огледа добре. Той носеше очила със стоманени рамки, имаше светлокестенява, оредяваща около слепоочията му коса и лице, което забравяш незабавно. Маделин се нареди на опашката от хора, чакащи да бъдат обслужени от него. Ханк стоеше до нея, напрегнат и мълчалив, сякаш отиваше на собствената си екзекуция.

Най-накрая Маделин застана пред гишето и служителят я погледна в очакване със сивите си очи, които, увеличени през стъклата, изглеждаха проницателни и лисичи.

— Искам да прехвърля сума в долари от банковата си сметка в друга — каза тя, успявайки да овладее гласа си.

— Сметката ви в тази банка ли е? — попита той на развален английски.

Маделин кимна. Служителят й подаде лист хартия.

— Моля, впишете я тук — каза той с безизразен глас. Без да спира, Маделин попълни квадратчето за номера на банковата сметка. Стиснала здраво химикалката, тя написа 23007 4810 66792. Подписа се като Кимбърли Кабът.

— Бихте ли изчакали за минута — каза мъжът и дръпна листчето, без да поглежда в него. Маделин го проследи с поглед. Той отиде при свой колега, седнал пред компютър. Двамата си размениха няколко кратки реплики и вторият явно започна да пише нещо върху клавиатурата пред себе си. Двамата заедно прегледаха от горе до долу изсипалия се на екрана прилив от имена на клиенти и данни. Докато изчакваше, следейки ги с периферното си зрение, Маделин видя, че се взират настойчиво и мърморят нещо. Тя знаеше, че се е усъвършенствала да фалшифицира подписа на Кимбърли от меморандума, който бе взела от офиса й, но дали бе взела грешен номер? В крайна сметка само по умозаключение бе преценила, че номерът на застраховката за зъболечение в тефтера на Кимбърли е всъщност номерът на банковата й сметка. А може и да не беше! Почувства ледени иглички в стомаха си, но се стараеше да изглежда спокойна. Вероятно Кимбърли бе стигнала там първа и бе изтеглила всичките пари?…

Очевидно нещо не беше наред, защото касиерът и служителят продължаваха да си мърморят и в един момент човекът зад компютъра я погледна през рамо и я посочи с пръст. Маделин небрежно отвори чантата си, извади златната си пудриера и си напудри носа. Точно това би направила Кимбърли Кабът. Тогава касиерът кимна на служителя и се скри зад една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

Маделин прибра пудриерата в чантата си с безизразно лице и почувства, че зад нея Ханк започва да диша тежко. Тя очакваше всеки момент да се появи някой висш служител на банката и да я обвини в опит за кражба на пари, за присвояване, за измама. Тя си представи Карл и Джейк в Ню Йорк, които биват уведомени, че тя е арестувана и обвинена в Цюрих. Сърцето й щеше да изхвръкне. Усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Отправи поглед към главния вход, който водеше към улицата, и се запита дали да не хукне натам, но вече бе прекалено късно. Касиерът тъкмо излизаше иззад вратата с надпис „Забранено за външни лица“ и се насочваше към нея. Маделин се подготви за сблъсък.

— Колко искате да изтеглите? — попита той с дружелюбна усмивка.

Заля я облекчение и я окъпа в пот. Сигурна беше, че лицето й е почервеняло.

— Бих искала да закрия сметката си — каза тя, удивена от спокойствието в гласа си. А след това добави импровизирано: — Не мога да си спомня каква сума имам в тази сметка, но бихте ли били така добър да ги прехвърлите всичките в сметката на Ханк Пъгсли… — тя посочи Ханк, който не се отделяше от нея, сякаш краката му бяха залепени за пода.

Касиерът хвърли един поглед на листчето, което държеше, и после написа нещо на друго листче, което й подаде, след като преди това дискретно го бе сгънал на четири.

Маделин го разгъна и се облещи, в началото вцепенена от сумата, която той бе надраскал на него. После бързо се съвзе и каза:

— Да, точно така. Бих искала да ги прехвърля всичките, ако обичате.

— Подпишете тук, моля — каза касиерът и още веднъж тя се подписа с името на Кимбърли Кабът. След това Ханк даде номера на банковата си сметка и всичко свърши. Пет минути след това двамата бяха на шумния булевард и Ханк задъхано каза:

— Едно питие няма да ми дойде зле!

Маделин погледна дебелия мъж, който се клатушкаше тромаво до нея, и за миг почти го хареса. През последните петнадесет минути двамата имаха общо изнервящо преживяване и това я бе накарало да го чувства близък. Можеха да ги арестуват и тогава трудно щяха да убедят някого в истината. Сега, когато всичко свърши и двамата заедно бяха надхитрили Кимбърли Кабът, тя се почувства в приповдигнато настроение, но все още имаха нужда от предпазливост. Нямаше да се чувства в безопасност, докато не се прибереше в Англия. Хвана Ханк за лакътя и двамата се запътиха по Банхофщрасе, покрай магазини, примамливи барове и кафенета.

— На мен също би ми се отразило добре, но нека първо да се махнем оттук — каза Маделин и погледна назад. — Ако изведнъж разберат какво направихме, може да тръгнат по петите ни! — докато говореше, тя разви тюрбана и тръсна черните си къдри. Изведнъж се превърна от възрастна шикозна дама в млада и красива жена. Бръкна в чантата си за кърпичка, с която да изтрие яркочервеното червило, и след това прибра очилата в джоба си.

— Права сте — извика Ханк. В този момент забелязаха такси и той вдигна пълната си ръка, за да го спре. — Къде отиваме? — обърна се да я попита той.

— Към моя хотел — „Бор о Лак“ на Телщрасе — каза тя на шофьора, щом се метна в колата. — Трябва да си взема багажа, за да хвана първия полет, но имаме време за по едно питие преди това — добави, когато Ханк се намърда на седалката до нея.

Той я погледна недоверчиво.

— Смятате ли, че ни следят? — попита нервно и се извърна, за да погледне през задния прозорец.

Маделин го стрелна с предупредителен поглед. Допря пръст до устните си и кимна към шофьора.

— Мисля, че съпругът ми не ни видя — каза тя високо и отчетливо.

За части от секундата Ханк я погледна с пълно недоумение в очите, преди да загрее.

— Ох! Слава Богу! Много се радвам! Нали не искаме мъжът ти да разбере за нас? — почти извика той.

Поръчаха си бренди в бара на хотела и седнаха в едно сепаре, където никой не можеше да ги вижда. Маделин заговори първа.

— Днес ли пътувате за Щатите?

— Аха! А вие отивате в Англия? — поинтересува се той.

— Да. Трябва да се погрижа за едни семейни дела.

— Не искате да бъдете в Ню Йорк, когато Кимбърли разбере?

— В никакъв случай. Не искам и съпругът ми да бъде там — отвърна Маделин. Отпиваше бавно от брендито си и усещаше как нервите й започват лека-полека да се отпускат.

— Значи той ще дойде при вас в Англия, така ли?

Маделин се усмихна сухо на Ханк.

— Той още не знае, но, да, ще дойде.

Ханк кимна с разбиране.

— Може би сте права — каза той. — Когато лайното се удари във вентилатора, то със сигурност ще се разхвърчи навсякъде.

 

 

Джесика огледа хотелската стая, сви рамене и реши, че сигурно са в Милано. Това беше старата им шегичка: „Днес е четвъртък, значи трябва да сме в…“ Само че тя започваше да се изтърква, поне що се отнасяше до нея самата.

Те летяха от страна в страна, отсядаха в хотел след хотел, все не им оставаше време да разопаковат целия си багаж и тя имаше ужасното чувство, че никога нямаше да пристигнат! Но да пристигнат къде? — запита се Джесика. Нямаше точка на пристигане, нямаше миг, в който да кажат: „Най-накрая стигнахме.“ Бяха на едно пътуване без край, затова тя можеше само да копнее за следващата пролет, когато щяха да се установят в къщата на Бърнард в Сардиния. Но чак следващата пролет! Дотогава имаше месеци.

Джесика скочи от тоалетната масичка, където си слагаше грима, и отиде да погледне през прозореца. Пред себе си видя Миланската катедрала — почерняла от годините и впечатляваща като огромна островърха скала, тя караше туристите, сновящи през площада, от който налагаше величието си над града, да се чувстват като джуджета. Можеше ли да издържи до следващата пролет? А какво предстоеше после? Двамата с Бърнард щяха да изкарат няколко месеца в къщата му и след това отново щяха да потеглят за още осем месеца, за да се втурнат да обикалят света в безспирна въртележка. Депресията дълбаеше сърцето й. Тя се наведе напред, облегна челото си върху хладното стъкло и се замисли за това, колко самотна и отегчена се чувстваше. Прииска й се тревогата да не е била фалшива и наистина да е бременна, но споменът за изражението на Бърнард, когато му каза, че чака дете, все още я караше да потръпва. Бърнард не искаше дете. Той й даде да го разбере.

Джесика тогава не каза нищо, донякъде облекчена, защото не знаеше как ще се оправя с дете на път. Но сега, щом си спомни как бе реагирал той, депресията й още повече се задълбочи. Тя винаги бе планирала да има деца и след като нямаше вече да прави кариера в хотелиерския бизнес, можеше да се посвети на това, защо не? Какво чакаше? Когато двамата с Андрю… Джесика се сепна, стресната, че отново мисли за Андрю.

— Готова ли си? — провикна се в този момент Бърнард от гостната на апартамента, където от часове говореше по телефона. Щяха да обядват с рекламния агент за неговия концерт в Милано, а след това той трябваше да отиде на интервю в списание „Джанте Мезе“ преди репетицията. Като се изключи обядът, Джесика изкарваше голяма част от деня, както и вечерите, сама.

— Да, готова съм — отговори тя, удари си набързо една четка през косата и грабна чантичката си. Отиде при него в стаята. Той седеше все още със слушалката в ръка, обграден от документи и бележки.

— Ще трябва да смените третата цигулка! — крещеше на човека на другия край на линията. — Не мога да работя с… аматьори!

Джесика седна срещу него и зачака да приключи. Когато затвори слушалката, тя скочи на крака.

— Чудесно. Тръгваме ли? — весело попита.

— Моменто, моменто… — говореше Бърнард, без да й обръща внимание, докато набираше следващия номер.

Джесика застана пред него. Елегантната й изправена фигура и дългите крака във високи обувки изразяваха недоволство.

— Не ме моментосвай! — нахвърли се тя срещу него. — Помоли ме да дойда с теб на обяд и аз съм готова да тръгваме. Ти вдигна такава врява, че не трябвало да закъсняваме!

Бърнард продължи да говори по телефона, почти без да забелязва присъствието й в стаята. Джесика го гледаше ядосано. Неспособността й да направи каквото и да било увеличаваше още повече гнева й. Никога през живота си не бе чакала никого. Времето й винаги бе разпределено до минутата, часовете й бяха изпълнени с работа и целенасоченост. Това стоене в очакване нещо да се случи я вбесяваше, особено след като Бърнард почти не забелязваше присъствието й. Какво се бе случило със страстния любовник, които заявяваше, че е самотен по време на пътуванията си по света? Къде бе изчезнал молещият мъж, който казваше, че има нужда тя да бъде с него, защото самотният живот бил като пустиня? Това, което се е случило, разгорещено си мислеше Джесика, е, че Бърнард обича някой да се влачи подире му, в случай че му остане някоя незапълнена с лицемерното възхищение на почитателите му минута! Свободен миг, в който може да бъде принуден да се забавлява! Той не иска мен, вбеси се Джесика, той иска дрънкулка, с която да си украси спалнята! Някоя, която винаги е на разположение, красива и сексапилна, готова да вдига самочувствието му и да задоволява неговите потребности.

— Ти може да не си готов за обяд, но аз съм! — кресна тя и се засили към вратата.

— Почакай! — заповяда Бърнард с вдигната ръка.

— Докога? — тросна му се Джесика. — Докато умра от глад ли?

Но вечерта, когато седна в концертната зала и загледа как Бърнард дирижира огромния оркестър и как музиката му изпълва въздуха с непоносимата си сладост, раздразнението и нарастващото й недоволство се стопиха. Великолепието на мелодиите му, които я заливаха, развълнуваха душата й дълбоко, изпълвайки я с обожание към този талантлив човек, чиято музика трогваше милиони хора. „И той е само мой — каза си Джесика, завладяна от тази мисъл. — Само аз се тревожа и грижа за него, само аз го обичам и боготворя, аз съм човекът, с когото той прекарва нощите си…“ В този момент осъзна колко й завиждат останалите жени. Бърнард беше не само богат и преуспял мъж, той беше звезда и музикален гений. Трябваше да се радва на късмета, че присъства в живота му, каза си тя, докато цигулките извиваха глас патетично и ударите на приглушените барабани отекваха в сърцето й. Би трябвало да го оценява повече, разсъждаваше, когато тромпетите подхванаха мелодията с пълни гърла и цимбалите гръмнаха в разтърсваща магнетична буря. „Бърнард е велик човек — напомни си Джесика с просълзени от страстта към музиката очи — и аз го обичам с цялото си сърце, съзнание и душа.“

На следващата сутрин по време на закуската, която си поръчаха в апартамента, се възцари доста прозаична атмосфера, тъй като Бърнард мърмореше за едно или друго нещо. Концертът не струвал. Първата цигулка трябвало да бъде застрелян. Партито след концерта било пълен провал и защо колата, която трябвало да ги откара след това, била закъсняла с четиридесет минути? Спал зле, защото в стаята било прекалено горещо, на това отгоре още призори го събудили пътните работници, които правели ремонт точно под прозореца им! Той не спираше да търси кусури на всичко и всички, докато Джесика най-накрая излезе от нерви. Това не беше богоподобното създание, което тя бе поставила на пиедестал предишната вечер, а едно капризно, галено детенце, което явно очакваше светът да се върти около него.

— О, за Бога, Бърнард, млъкни най-накрая! — ядосано му кресна тя. — Ти никога не си доволен! Винаги намираш за какво да се оплачеш. Защо не се отпуснеш малко? Май не можеш да бъдеш доволен, ако няма нещо, от което да си недоволен!

— Глупости! — избухна той. — Просто не обичам неефективността. Виж какво стана преди малко! Опитах се да позвъня в Париж… а тъпата операторка ми прекъсна разговора! — изглеждаше така засегнат, все едно му бяха нанесли смъртна обида. — Това означава, че сега трябва пак да набирам, а аз имам по-приятни неща, с които да си запълвам времето, вместо да се боря с глупачките от централата!

— Аз ще се опитам да ти осигуря разговора — предаде се Джесика. — Само мир да има — добави тя съвсем тихо.

— Какво каза? — изръмжа Бърнард.

— Казах „само мир да има“ — намръщено повтори Джесика. — Ти се връзваш за всяко нещо, а, честно да ти кажа, животът е кратък.

— Не е вярно, че се връзвам! — отрече той. — Имам право да очаквам операторките да си вършат работата като хората… и не разбирам защо трябва да понасям гореща стая в един петзвезден хотел, а ти? Хайде, отговори ми, ти разбираш ли? Подлагахте ли гостите си в „Роял Уестминстър“ на масирани пътни ремонти точно под прозорците им и пускахте ли им отопление през топлите дни?

— Не ставай смешен! Снощи отоплението изобщо не беше пуснато…

— Защо постоянно спориш с мен? — отряза я Бърнард с яростен тон. — Защо никога не заставаш на моя страна, когато нещо не е наред? Очаквам от теб да ми бъдеш вярна, Джесика…

— Ох, това е направо абсурдно — възкликна тя, тресна чашата си с кафе върху масата и стана. — Ще си взема душ — бързо се мушна в банята, като затвори и заключи вратата зад себе си. Бърнард така я беше ядосал, че не вярваше дали ще се овладее да не го замери с нещо! „Как може — запита се тя — един зрял човек, с такъв огромен талант, да слезе до нивото на едно досадно гаднярче?“

Когато се върна в спалнята, за да се преоблече, Бърнард говореше по телефона в другата стая, ведър и весел, сякаш нищо не се е случило. „Това е нормално и превъзходно за него, но на мен започва да ми писва от тези резки смени в настроението!“

Едва на другия ден, когато пристигнаха на следващата си дестинация — в Париж — Джесика доби пълна представа за непостоянните емоции на Бърнард.

 

 

Имаха резервация за хотел „Жорж Пети“, намиращ се в близост до площад „Етоал“ в Париж, и след две вечери Бърнард щеше да има концерт в „Театр мюзикал дьо Пари“. Както обикновено, те се настаниха в най-луксозния апартамент в хотела, навремето френски дворец, и получиха обслужване на ВИП-персони.

Пристигнаха много късно от Милано, затова направо си легнаха и станаха от сън чак по обяд на следващия ден. Джесика видя в програмата, че Бърнард има „свободен ден“, но от опит знаеше, че това не означава нищо. Той не се чувстваше щастлив, ако не изкараше сутринта на телефона, в разговори с приятели, познати и колеги, независимо дали се намираха в Европа, Австралия или Америка. После си уреждаше срещи, за да уточни всички подробности около предстоящия концерт, въпреки че достатъчно хора се занимаваха специално с това. Най-накрая се уговаряше да се види с цяла тълпа след обяд. Беше все едно и също: безспирна въртележка от предизвикани от самия него ангажименти, които караха Джесика или да чака, или да се влачи подире му. Днес реши да направи нещо сама. Не беше идвала в Париж от години, затова искаше да съчетае разходката из града с малко пазаруване.

Бърнард реагира на това с безпомощно разперени ръце.

— Пак ли ще пазаруваш? — почти изпъшка той. — Мили Боже, не можеш ли да правиш нещо друго, освен да си купуваш дрехи? Сигурно харчиш цяло състояние с кредитните ми карти!

— Но нали ти… — зяпна Джесика, засегната дълбоко от несправедливите му думи. — Ти настояваше да ти използвам кредитните карти! Ти ми каза да не се притеснявам, че вече не мога да се издържам сама, и не беше… не съм похарчила състояние за дрехи! — разгорещена, тя бе станала на крака и подскачаше пред него с гневни искри в очите.

Хлътналите очи на Бърнард я погледнаха хладно.

— Ти през цялото време си купуваш дрехи — обвини я той. — Всеки път, като те видя, си с нещо ново. За всеки мой концерт — нова вечерна рокля. Защо изобщо си правиш труда? Прожекторите са насочени не към теб, знаеш го! Пък и кой ли ще гледа теб? — махна властно с ръка той, сякаш й даваше знак да си върви, и продължи да си чете вестника.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала — избухна Джесика, вцепенена от грубото му отношение и арогантност. — Да не си посмял да ми говориш така. Може и да не съм звезда, но съм човек. И недей да ми излизаш с номера, че трябва да ми плащаш облеклото. Знаеш, че предпочитам да се издържам сама.

Бърнард сви рамене, за да покаже, че темата вече му става досадна.

Джесика грабна дамската си чанта, извади портмонето си и измъкна от една от преградите всичките му кредитни карти.

— Ето! — изкрещя тя. — На ти! На ти и тази! — пластмасовите карти се сипеха върху Бърнард, отскачаха от ръба на чашата му и се разпиляваха по масата. — Вземи си картите. По-скоро бих умряла, вместо да ги използвам отсега нататък! Ти си най-долният, най-гадният, най-… — гласът й се задави от потеклите от очите й сълзи, които капеха по сатенения й халат. Тя подсмръкна шумно.

Бърнард я погледна с присвити очи и изведнъж се преви надве, избухвайки в смях. Раменете му се разтърсиха, а лицето му почервеня.

Джесика избърса сълзите от очите с опакото на ръката си и го погледна подозрително.

— Какво толкова смешно има? — изграчи тя.

— Ти… ти… Ха-ха-ха!… — той получи нов пристъп на смях и започна да мята главата си наляво-надясно, докато най-накрая, безпомощен, се тръшна на канапето.

Джесика затегна халата в стремежа си да запази достойнство, но това беше трудно с тази разрошена коса и зачервени очи. От гърдите й се изтръгна стон.

— Не разбирам какво толкова с-смешно има.

— Ти си смешна! — озъби се Бърнард и също избърса очите си. — Ти си истерично смешна! Никога през живота си не бях виждал зряла жена да се превръща в четиригодишно момиченце за десет секунди! — отново прихна да се смее. — Трябваше да се видиш! Защо си толкова разстроена?

— Защото ти си несправедлив, а аз няма да търпя да ми говориш така!

— Ела тук, котенцето ми — Бърнард протегна ръце. В очите му имаше нежност, въпреки дълбокото недоумение, гласът му бе утешителен. — Ела при мен, котенцето ми…

Джесика се остави да я ухажва, въпреки че разбираше, че я манипулира. Започна да я целува нежно, да я стиска в прегръдката си по начин, който беше отчасти бащински, отчасти любовен, и през цялото време й шепнеше мили думи. Само че тези скокове в настроението му бяха опасни и Джесика осъзнаваше това. Понякога се питаше дали нарочно не се държеше зле — за да докаже властта си над нея, или защото му доставяше удоволствие да я гледа разстроена. Така или иначе тя започваше да се чувства като зарче, което някой хвърля на равни интервали от време — без да знае на коя страна ще падне.