Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (9)

Девета глава

Песента беше версия на „Звезден прах“ на Уили Нелсън, а небето се бе превърнало в черно кадифе, изпъстрено с блестящи точици. Тори не знаеше дали бе танцувала с Дан в продължение на минути или часове. Знаеше само, че й се иска тази нощ да не свършва никога.

По едно време Дан бе увил ръцете си около кръста й. Нейните бяха около врата му, бузата й — притисната до рамото му, а бедрата й се люлееха в такт с неговите. Докато Уили напиваше последните си фрази, ръцете на Дан се стегнаха около нея, а после се отпуснаха. Тори вдигна глава като в мъгла и бавно се огледа наоколо.

— Къде са другите? — попита тя, като видя, че бяха останали сами на дансинга.

— Отидоха си — каза Дан, плъзна ръце по гърба й и ги уви около раменете й.

Тя примигна.

— Отишли са си?

— Ако имаше танцов маратон, щяхме да сме го спечелили — рече Дан. — Току-що забелязах, че келнерите издават подканващи звуци и се прозяват възможно най-нахално.

Тори отново се огледа.

— Какво стана с Хауърд и Лиз?

— Отидоха си преди около пет песни. Хауърд ни махна, а Лиз го гледаше така, сякаш той е най-умният човек, когото познава.

Тори се засмя тихо:

— Трябва да има нещо във въздуха. Никога преди не съм танцувала, докато затворят заведението.

— И аз. Но по-добре да оставим тези хора да си отидат вкъщи и да си починат — Дан постави ръката си на талията й, докато се отправяха към масата. А там ги чакаше бележка.

Дан я вдигна и зачете:

„Не искахме да ви прекъсваме. Не искахме да бъдем прекъсвани. Погрижих се за сметката. Приятно пътуване до вкъщи.

Х.“

Когато тя и Дан излязоха от ресторанта и се отправиха — ръка за ръка — към паркинга, Тори забеляза:

— Хауърд не е многословен, поне в някои случаи.

— И аз мисля така. Но вече не съм сигурен, че го познавам добре. Никога не го бях виждал да се държи така — дойде му наум, че можеше да каже същото и за себе си, но предпочете засега да не засяга тази тема. Беше по-безопасно да говори за Хауърд. — Никой преди не го беше наричал Хауи. Или поне не два пъти. По някаква причина той не обича прякорите. Но когато Лиз го нарича така, всичко е наред. Сякаш музика звучи в ушите му. Според мен старата поговорка, че мъж, който не се влюбва лесно, накрая хлътва до ушите, е вярна.

— Май същото важи и за жените — каза Тори. — Лиз беше доста чалната, преди да срещне Хауърд. Още не мога да повярвам, че й се е случило такова нещо. Изглеждаше толкова… недостъпна.

Дан не каза нищо. Тори го погледна крадешком и забеляза, че отново бе стиснал челюсти и се бе замислил. Почуди се дали и той не бе усетил, че в момента сякаш говореха за себе си. Тори потрепери, когато осъзна колко уязвима бе станала.

— Студено ли ти е? — попита Дан веднага.

Ни най-малко — помисли си тя, но му се усмихна невинно:

— Май стана хладно.

Той обви ръце около раменете й, докато стигнаха до колата, а после отвори багажника и измъкна оттам дънково яке.

— Ето, облечи го.

— Да не би да имаш цял гардероб в багажника си? — попита тя и тихо се засмя, докато пъхаше ръцете си в ръкавите. — Изглежда като бездънния куфар на уличен актьор.

— Би се изненадала — каза Дан, като хвана раменете й и я обърна с лице към себе си, а после закопча ципа на якето и погледна голите й крака. — Май трябва да облечеш още нещо. Поне панталоните си. В сака ти ли са?

— Да, но не е необходимо — отвърна тя. Нямаше никакво желание да се преоблича в колата или на паркинга. — Вече се постоплих. — Тори погледна надолу и размаха ръце. Ръкавите й бяха прекалено дълги. — Твоето яке май ме покрива повече от собствените ми дрехи. Ами ти?

— Не ми е студено — каза Дан и отвори вратата на колата. — Ако ми беше, щях да извадя един пуловер от бездънния багажник.

Тори се качи в колата и се намести удобно на меката кожена седалка. Едва тогава разбра колко беше уморена. Когато Дан сядаше на мястото си, тя с мъка прикри една прозявка.

— Извинявай — и пак се прозина. — Май не съм по-добра от онези келнери.

— Доста късно е — отбеляза Дан и запали колата. — А и морският въздух, който дишахме днес, може да накара всеки да му се приспи.

— Теб накара ли те?

— Не, но аз съм по-силен.

— Усещам това. Не бих искала да си имам работа с теб — Тори осъзна двусмислицата чак когато изрече думите.

— Наистина ли? — попита тихо Дан.

Тори почувства как по кожата й плъзна червенина, и се загърна по-здраво с якето. Изкушаваше се да му изтърси цялата истина — че с удоволствие би имала работа с него — тази или която и да е друга нощ. Но нямаше нужда да му го казва. Поне не сега.

Вместо това, тя смени темата. Като облегна глава назад и затвори очи, каза:

— Тази кола е прекрасна. Вози като в сън. Но изглежда доста странно за човек, който се движи по върховете на индустрията на бъдещето, да избере класически модел — млъкна за момент и после продължи: — Мисля си нещо…

Дан тъкмо изкарваше колата от паркинга и не отговори. Той изобщо не беше тук. Беше й дал идеалната възможност да му покаже зелена или червена светлина, но тя го остави да гадае, като вместо това заговори за колата му. Желаеше го. Поне в това беше сигурен. По някое време тази вечер решението му да я пази от себе си се беше стопило като кубче лед, пуснато в чайник с кипяща вода. Но искаше да разбере дали беше привлечена от него емоционално така, както и физически. Искаше да бъде сигурен, че когато тя кажеше „да“, щеше да е направила решението си трезво, а не под влияние на момента.

— Не искаш ли да чуеш какво си мисля? — обади се Тори.

— Разбира се, че искам — каза Дан, въпреки че беше забравил за какво ставаше дума.

— Според мен си видял такава кола, когато си бил в бунтовническия си период — осмели се да каже Тори, без да вдигне глава. Не трябваше да спира да говори, защото иначе щеше да заспи, а това беше последното нещо, което искаше да направи. — Видял си тази блестяща черна кола и си се почувствал като дете, което притиска нос във витрината на магазин за играчки. И си бил отвън, а не си искал това да е така. Следователно си решил да влезеш вътре и когато накрая си успял, си си купил най-важния за теб белег на успеха.

Дан беше изненадан.

— Хауърд е казал на Лиз, нали? И тя ти е казала?

— Не, просто така си мисля — усмихна се доволно Тори със затворени очи. — Улучих право в целта, нали?

— Точно така. И сега се мислиш за много умна — каза Дан и почувства, че у него отново се надига странната топлина, която само Тори умееше да предизвиква топлина, която няма нищо общо с желанието. Харесваше му, че тя си мисли за него и за мотивите му за нещо толкова просто като избора на кола. Наслаждаваше се на интереса й именно към него, а не към положението му или нещата, които притежава. Беше влюбен в начина, по който се смееше на забележките му, сякаш бе Робин Уилиъмс, Били Кристъл и Стийв Мартин, взети заедно; в начина, по който го слушаше — сякаш бе пророкът на века. Караше го да се чувства някак ценен. Като личност и като мъж.

— Е, трябва да ти кажа нещо — рече той с натежал от чувства глас.

— М-м? — промълви Тори.

Дан й хвърли един поглед. Беше почти заспала. Той се протегна, разроши нежно косата й и каза:

— Ти наистина си умна, Тори Чейс.

Тя се усмихна сънено, въздъхна и потъна в света на сънищата.

 

 

Тори все още спеше, когато спряха пред вратата на жилището й. Дан се поколеба дали да я събуди, или просто да извади ключовете от чантата й, да я пренесе догоре и да я пъхне в леглото. Вече бе решил, че и дума не можеше да става за любов точно тази нощ. Беше все едно да нападнеш Спящата красавица. Освен това на другата сутрин трябваше да пътува за Сан Франциско, а не искаше да прекара една нощ с Тори, ако не можеше да бъде с нея и на следващия ден. Със закуска в леглото. И дълга разходка по брега на океана. И букет от рози, а може би и вечеря на свещи.

Тази мисъл го накара да се сепне. Откога бе започнал да си пада по розова романтика? Но преди да беше решил какво да прави, Тори отвори очи и примигна.

— За бога, наистина съм заспала — тя обърна главата си към Дан. — Съжалявам. Не беше честно от моя страна да те оставя да караш, без да ти правя компания.

Сега дрезгавата напевност на гласа й беше още по-подчертана. Дан отново почувства прилив на възбуда, но каза:

— Не се притеснявай. Бръмченето, което издаваше, ми правеше компания.

— Бръмчене? — подскочи тя. — Искаш да кажеш, че съм хъркала?

— Нима мога да използвам такава груба дума за твоите леки… въздишки? — подразни я Дан, докато слизаше от колата.

Тори зарови лице в ръцете си:

— Никога повече няма да спя! През целия си живот!

Дан й отвори вратата:

— Хайде, госпожице Ван Уинкъл, вече сте си у дома!

Тори се засмя унило, свали якето от раменете си въпреки протестите му и пое протегнатата му ръка. Докато крачеше с него към апартамента си, тя умуваше какво беше редно да направи, когато стигнат горе. Поканата за чаша кафе бе твърде банална. А защо да не бъде откровена? Ако искаше да го заведе в леглото си — а тя наистина искаше, — трябваше просто да си каже. Какво пък толкова можеше да стане, ако предприемеше първата крачка?

Можеше да й откаже. Ето това можеше да стане.

Когато стигнаха пред вратата, тя я отключи и отвори. Тъкмо мислеше все пак да го покани на кафе, Дан пое нещата в свои ръце.

— Казах ли ти, че утре трябва да пътувам за Сан Франциско? Няма да ме има цяла седмица — каза той, когато Тори се обърна към него.

Гласът му й се стори напрегнат. Освен това той не направи никакво движение да влезе вътре, въпреки че вратата беше отворена. Знаеше, че щеше да си отиде, и то не защото не я желаеше.

— Толкова си мил — промълви тя, като се наклони към него, опря длани на гърдите му и сложи бузата си на рамото му.

Дан инстинктивно я прегърна и я целуна по косата.

— Аз да съм мил? Защо?

Беше го хванала натясно. Бе чувал много определения за себе си, но „мил“ не беше едно от тях. Да не би да бе открила причината за заминаването му?

Отговорът й го изненада.

— Защото искаш да ме любиш и знаеш, че и аз искам същото — каза тя. — Но няма да го направиш заради глупавото ми заспиване и защото трябва да пътуваш утре сутринта. Толкова си грижовен, Дан. И такъв кавалер. Джентълмен в истинския смисъл на думата — тя се сгуши в прегръдките му. — Мога ли да дремна тук? Само за малко. Обзалагам се, че това ще ме ободри.

Дан си поигра за момент с мисълта да я грабне и отнесе в леглото й. Само щеше да я завие и да си отиде.

Тялото на Тори се отпусна и дишането й стана равномерно. Боже господи, тя наистина беше задрямала! Дан се почуди дали можеше да разчита на самоконтрола си, ако я занесе до леглото й и легне до нея само за да я подържи в прегръдките си. Тя нямаше да има нищо против, все пак бе казала, че го желае.

Също така бе казала, че е мил. Грижовен. Кавалер. Дявол да го вземе, защо трябваше да бъде толкова доверчива? Защо трябваше да вижда в него един Ланселот?

— Тори — каза той, — трябва да влезеш вътре. Не можеш да спиш тук, на стълбите.

Тя се стресна леко, а после се размърда, намести се още по-удобно и обви ръце около врата му.

— Само минутка — промърмори. — Още шестдесет секунди и ще бъда готова да изскоча от някоя торта и да изиграя истински еротичен танц, ако това искаш — тя се изсмя и завъртя ханша си с гъвкаво движение, сякаш да му покаже какво щеше да направи.

По челото му изби пот. Никога през живота си не беше копнял за жена така, както сега копнееше за Тори. А и тя го желаеше. Тогава какво го спираше?

Лесен въпрос — помисли си той. Проблемът не беше в това, че на Тори й се спеше; беше сигурен, че имаше с какво да я събуди. Само че тя заслужаваше нещо повече от това, което той обикновено предлагаше.

— Лека нощ, Тори — каза Дан твърдо, хвана я за раменете и я отстрани от себе си.

Тя потрепери и с мъка отвори очи.

— Лека нощ?

— Ще ти се обадя, като се върна.

Тори се разбуди достатъчно, за да се почувства пълна глупачка.

— Така — каза тя, като се опитваше да обърне работата на шега. — Май ще трябва да преразгледам техниката си на съблазняване.

— Техниката ти на съблазняване е чудесна — рече Дан твърдо. — Но има нещо, което трябва да обмислиш, преди да стигнем твърде далеч с този… флирт.

Тори примигна. Флирт? Нима искаше да каже, че всичко, което изпитваше към него и вярваше, че и той изпитва към нея, бе толкова просто?

— Какво трябва да обмисля, Дан? — попита тя.

— Това, че изобщо не съм мил! — внезапно се разгорещи той. — Аз съм копеле, Тори, и то не само в буквалния смисъл на думата. Аз съм от онези мъже, за които е трябвало някой да те предупреди.

Тори се усмихна:

— Знам.

Сега беше негов ред да примигне.

— Знаеш?

— Разбира се. Ти си от онези мъже, за които всяка жена е предупреждавана от момента, в който започне да осъзнава, че момченцата се различават по нещо от момиченцата. Но помислих по този въпрос и реших, че ще бъде по-добре да прекарам една върховна нощ с теб, отколкото после да съжалявам до края на живота си, че не съм го направила. А в едно отношение не съм съгласна с теб, Дан Стюърт. Наистина си мил. Ти си абсолютна скъпоценност, независимо от това какво си мислиш.

— Скъпоценност — повтори Дан и поклати глава. — Аз съм мил. Скъпоценност. Рицарят от кръглата маса. Тори, по отношение на мъжете разсъждаваш като петнадесетгодишна.

Тя не се опита да се защити, а просто се засмя:

— Може и така да е. А като си помислим, сигурно съм доста по-неопитна от теб. Вероятно ненавременната ми дрямка ти е добре дошла…

Останалите й думи се загубиха в горещите му устни. Придържайки тила й с една ръка, той прокара пръсти през косата й. Когато накрая Дан вдигна глава и потърси очите й, Тори цялата гореше. Беше като в мъгла. Не можеше да мисли. Нямаше собствена воля.

— Въпросът за твоята неопитност остава висящ — каза той с натежал от страст глас. — Но нека наричаме нещата с истинските им имена, Тори. Вероятно се досещаш, че не съм… — той се поколеба.

— Къщно пиле — подсказа тя.

Дан се намръщи.

— Мисля, че това изчерпва въпроса.

— Виждаш ли? Наистина разбирам — каза Тори триумфално, после хвана главата му с две ръце и целуна нежно бръчките между веждите му, външните ъгълчета на очите и гънките, които обграждаха устата му. — Печелиш, красавецо. Ще прекарам седмицата в размисъл дали да се замесвам с мъж като теб, доволен ли си? Може би когато се върнеш, ще ми е дошъл умът в главата и ще съм решила да бъда предпазлива — тя го целуна нежно по устните, след това въздъхна и се отдръпна. — Лека нощ, Дан. И благодаря за чудесния ден.

После влезе в апартамента си. Дан изпита почти физическа болка, когато я видя да си отива. През ума му мина ужасната мисъл, че тя се вразумяваше, докато с него ставаше точно обратното.

Тя затвори вратата, а Дан се отправи бавно към стълбите. Внезапно Тори подаде навън глава.

— Дан?

Той се спря и се обърна нетърпеливо:

— Да?

— Дойде ми нещо наум.

Той почака малко с вдигнати вежди, а сърцето му препускаше бясно.

— И какво е то?

Тори го дари с най-милата си усмивка.

— Мисля, че „П“-то означава „Перко“.

Тя показа връхчето на езика си и изчезна зад вратата. Дан прокара пръсти през косата си, борейки се с изкушението да се върне, да задумка по вратата, докато тя отвори, и да я люби цяла нощ.

Тори беше права. Наистина беше перко.