Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (8)

Осма глава

Когато Тори и Дан пристигнаха, Лиз и Хауърд вече бяха на борда на „Лунатиците“, здраво вкопчени един в друг на палубата.

Тори се почувства неловко.

— Все още не мога да повярвам на очите си — промърмори Дан.

— Ако трябва да бъда искрена, и аз — призна Тори.

— Виждал съм жени да правят всичко, освен да ходят на ръце, за да привлекат вниманието на Хауърд. Всъщност даже си спомням за едно изключително добре сложено плажно маце, което наистина ходеше на ръце. Правеше също и цигански колела, задни салта и онзи откачен трик да си поставя глезените зад врата. — Дан спря и се покашля. — Както и да е, Хауърд не я забеляза.

— Май, за разлика от теб — каза провлечено Тори, преди да успее да се спре. После, когато веждите на Дан се повдигнаха учудено, изруга наум. Думите й прозвучаха така, сякаш ревнуваше.

— Името на яхтата е пророческо — рече тя нехайно. — Хауърд наистина изглежда като лунатик. Може би е усещал, че ако някога се влюби, то ще е до уши.

— Може би — съгласи се Дан, като погледна към двойката на палубата и поклати глава. — Хайде стига толкова — а после се провикна: — Разрешете да се качим на борда, сър!

Тори се усмихна на сериозния му предизвикателен глас и се почуди как е могла да си помисли, че на Дан му липсва чувство за хумор. Хауърд и Лиз се разделиха срамежливо.

— Разрешено — каза Хауърд, като приглади косата си с ръка.

Натовариха продуктите на борда, като си ги подаваха един на друг. След това Дан се качи и предложи ръка на Тори. Тя можеше да се справи и съвсем сама, но прие кавалерството му и нямаше нищо против той да я задържи малко повече от необходимото.

По време на потеглянето Дан най-малко три пъти се сблъска с нея, въпреки че според Тори това можеше да бъде избегнато. Разбира се, и тя не се пазеше особено старателно, докато вършеше своя дял от работата.

— Ти си добра за член на екипаж — отбеляза Дан по едно време. — Изглеждаш доста опитна.

Тори беше забелязала същото и за него, но похвалата накара лицето й да грейне от удоволствие.

— Винаги съм искала да плавам, но когато бях малка, нямаше такава възможност. Тъй като често се местехме, не беше удобно да притежаваме нещо, толкова трудно преносимо. Взимах уроци по плаване в университета и даже участвах в няколко състезания. А ти, Дан? Да не би да си израснал около яхтите като повечето жители на Южна Калифорния?

— Не съм кореняк калифорниец — отговори той. — И аз като теб съм взимал уроци в колежа. Като малък най-близкият ми контакт с плавателен съд беше, когато си построихме сал с Хауърд. За платно използвахме стар чаршаф, а за мачта — дръжка от метла. Бяхме точно на възрастта на Хък Фин.

Като чу думите на Дан, Хауърд се засмя:

— Спомним си този сал. Мислехме да го занесем до Мисисипи и да избягаме от…

— За нещастие тогава се намирахме в Ню Мексико — прекъсна го Дан и веднага попита в коя посока да поемат, за да хванат попътен вятър.

Тори се учуди защо се беше намесил така бързо и беше променил темата, но скоро беше така погълната от приятния следобед, че не й остана никакво време да разсъждава по този въпрос.

Разпределението на задълженията стана без много спорове. Дан се погрижи за печеното. Тори и Лиз извадиха хлебчетата и другите неща, като деликатесни салати, плодове и разни видове сирене. Междувременно Хауърд управляваше яхтата с лекота, като заразителната усмивка на задоволство не слизаше от лицето му.

Тори бе седнала с подвити крака до Дан, когато Лиз излезе от кабината и се приближи до тях.

— Тори, едва сега се сетих нещо. Ако не ми изневерява паметта, не си си сложила и капка плажно мляко.

Тори отвори едното си око.

— Забравих.

— Винаги забравяш. Това няма голямо значение, тъй като не прекарваш много време на открито, но днес е по-различно. Направо си просиш изгарянето. Ето, вземи. — Лиз й хвърли пластмасово шишенце с лосион. — По-добре късно, отколкото никога.

Тори благодари с въздишка, изстиска малко от лосиона на върха на пръстите си и го нанесе по лицето и шията си.

— Не забравяй да си сложиш и на носа, освен ако не искаш да заприлича на камба — каза Лиз и се отправи към кърмата, където седеше Хауърд. — А Дан може да ти намаже гърба.

Тори присви очи и си обеща наум някога да й го върне. Лиз беше влюбена и искаше всички около нея да бъдат в това умопобъркано състояние.

Тя погледна косо към Дан и се успокои. Изглеждаше заспал и като че ли не беше чул възмутителното предложение на Лиз. Да й намаже гърба, ама че работа!

След минута Тори бързо извърна очи. Той изглеждаше толкова привлекателен, както беше седнал до нея с кръстосани крака, облегнат на ниската стена на кабината, със сгънати под главата ръце и затворени очи. Беше отпуснат и беззащитен почти като малко момченце.

Тори започна да нанася лосиона по бедрата си с бавни движения. После намаза едното си рамо, като се опитваше да не си представя как ръката на Дан се плъзга по кожата й бавно и чувствено. Това, че не го гледаше, изобщо не й помагаше. Образът му се бе запечатал в съзнанието й само от един поглед. Пулсът й биеше неравно. Устата й пресъхна. Тя навлажни устни с език, докато намазваше с лосион и другото си рамо.

Сякаш усещайки, че нещо се бе променило, Тори бавно отправи погледа си към Дан. Сърцето й подскочи, като видя, че я гледа.

— Лиз е права — каза той тихо, като се премести зад нея и протегна едната си ръка с дланта нагоре. — Можеш да получиш сериозно изгаряне.

— Знам — прошепна тя, но нямаше предвид точно слънчево изгаряне. Топлият дъх на Дан облъхваше чувствителната кожа зад ухото й. Близостта му изпращаше електрични заряди през всяка нейна поричка. Изстиска като хипнотизирана голямо количество от лосиона в протегнатата му шепа. Докато Дан го разтриваше по дланите си, за да го затопли, дъхът й пресекна и тя насочи погледа си право напред. Когато започна да масажира раменете й, Тори едва не изстена от удоволствие. Опитвайки се да съсредоточи вниманието си върху нещо друго, тя се загледа в яхтата, която плавно цепеше малките вълнички и изхвърляше нагоре пръски бяла пяна. Хипнотичният й транс се усили.

— Мускулите ти са се втвърдили — промърмори Дан, движейки пръстите си на малки кръгове надолу по гърба й. — Кой би могъл да предположи, че Тори Чейс е толкова напрегната личност?

— О, това е само моментно състояние — изписука Тори.

— Нямаме ли всички такива моментни състояния? — рече Дан и се запита защо ли се измъчва така безмилостно. Беше намазал всеки открит сантиметър от тялото на Тори, но сякаш нямаше никакво намерение да спре да се занимава с тази прелестна плът. Искаше му се блузката й да е смъкната до самата талия, а не до средата на гърба й. Представи си как развързва презрамката на врата й.

Дан почувства странното трептене на ръцете си, сякаш през тях преминаваше слаб електрически ток. Когато Тори се наклони към него, цялото му тяло се стегна от обзелото го желание.

Знаеше, че трябва да се отдръпне, дори и затова, че не бяха сами на лодката. Със стиснати зъби той събра смелост да я потупа по рамото и да се премести малко по-надалеч.

— Това ще свърши работа — рече бодро, но напрежението в гласа му си беше чисто признание за тайните му мисли.

— Искаш ли да намажа и теб? — попита Тори с глас, който сякаш идваше изпод водата.

Дан поклати глава.

— Чувствам се чудесно, благодаря — излъга. Можеше да се каже, че се чувства всякак, но не и чудесно. По-скоро агонизираше.

Тори хвърли поглед назад и видя, че Хауърд и Лиз си приказват и се смеят.

— Може би ще бъде по-добре да се присъединим към тях — предложи тя.

— Чудесна идея — съгласи се Дан. Колкото повече народ толкова по-безопасно.

Прекараха останалата част от следобеда, без да си позволяват нищо повече от многозначителни погледи и уж случайни докосвания.

 

 

„Лунатиците“ се върна в пристанището точно по залез. Небето бе започнало да потъмнява като наситено индиговия цвят на очите на Дан. Тори въздъхна, докато помагаше да свалят платната. Знаеше, че току-що беше завършил един прекрасен ден. Паметен ден. Ден, който сигурно никога нямаше да се повтори. Или поне не с Дан. Тя разбираше, че го привлича физически, но е решен да не се обвързва. Сега щеше да я закара у дома й, щеше да й пожелае „лека нощ“ и да се върне към обичайния си живот. Може би при някоя жена, с която наистина беше обвързан.

Тори си помисли, че това няма да е зле. Дан Стюърт можеше да разбие сърцето й. Защитата й срещу него не действаше. Той бе човекът, срещу когото трябваше да се бори с всичките си сили, но внезапно се бе оказало, че не може да го направи.

Когато слязоха от яхтата, Тори се усмихна на Дан, а после на Хауърд и Лиз:

— Благодаря ви за чудесния ден. Не си спомням досега нещо да ми е доставяло толкова удоволствие, както този пикник.

— Не беше лошо — съгласи се Хауърд и обви с ръце раменете на Лиз.

Дан усети горчивината в гласа на Тори. И той чувстваше същото, но откакто бе загубил самообладание в колата, бе имал достатъчно време да размисли. Нищо не се бе променило. И той не се бе променил. Нито пък Тори. Въпреки всичките й смели приказки за независимост и това, че избягва по-задълбочени връзки, тя бе просто една уязвима, нежна и любяща жена, която можеше да отдаде всичко на мъжа, когото обичаше. Щеше да бъде толкова лесно да задоволи глада си към нея; да й се наслаждава, докато преминеше в периода на отрезвяване и бягство. Но тя заслужаваше нещо по-добро. Най-честно щеше да бъде, ако я откараше до дома й и пожелаеше „лека нощ“. Бе крайно време да си намери някоя жена, която да няма нужда от мъж, на когото да разчита.

Когато минаваха покрай един открит ресторант близо до кея, Хауърд неочаквано каза:

— Ей, не съм хапвал нищо от няколко часа, а тук сервират прекрасни морски ястия. Какво ще кажете да завършим деня с една страхотна вечеря?

Лоша идея — помисли си Дан.

— Звучи добре — чу се да казва той.

Сърцето на Тори спря. Знаеше, че трябва да каже на Дан, че предпочита да се прибере вкъщи. Всяко извинение би свършило работа. Тя прехапа долната си устна и видя, че другите я гледаха в очакване. Тори се поколеба и накрая промълви безпомощно:

— С удоволствие бих ги опитала.

Хауърд беше прав — реши Дан, след като привършиха с вечерята и поръчаха кафе. В крайбрежния ресторант сервираха прекрасни морски ястия. Само че Хауърд бе пропуснал една подробност — дансинга, който ставаше за бавни танци. Бавни танци на фона на романтична и чувствена музика. Дан знаеше, че един танц с Тори в такава обстановка и на такава музика щеше да сложи край на всичките му благородни намерения. Докато слушаше с половин ухо как Хауърд разправя някакъв анекдот, той реши веднага след кафето да грабне Тори и да я закара направо у дома й.

Внезапно Хауърд привлече цялото му внимание. Разказваше историята със сала, който си бяха построили като малки.

— Бяхме около десетгодишни — каза той. — И двамата не обичахме осиновителите си, така че решихме да стигнем със сала до самия залез.

Тори се втренчи учудено в Дан:

— Осиновители?

— Точно така — продължи Хауърд. — Дан не ти ли е казвал как станахме приятели? И двамата бяхме сираци. Е, поне аз. Не помня родителите си, а и нямах роднини с достатъчно мазохистични наклонности, за да поемат грижите по ревливия пикльо, който сигурно съм бил. Дан, от своя страна, беше…

— Преждевременно развит младеж, който бе напуснал дома твърде рано — прекъсна го Дан.

Хауърд и Лиз се засмяха на нехайния му коментар, но Тори се вгледа внимателно в него:

— Колко рано?

— На три години — сви рамене той.

— Дан не обича думата „копеле“ — каза Хауърд, като се смееше и клатеше глава.

— Бях син на самотна майка, която не можеше да се справи и ме остави на един свещеник в Албюкерк — изрецитира Дан с примирен монотонен глас. Възхищаваше се от начина, по който Хауърд се отнасяше към произхода им, но не искаше да говори за това с Тори. Беше твърде чувствителна и щеше да го приеме много навътре. Вече го гледаше с големите си очи на кошута, тъй тъжни и нежни, сякаш искаше да се върне назад във времето и да промени нещата. Трябваше да й помогне да се осъзнае.

— Когато се застоях твърде много там, свещеникът се обади на местните власти, за да ми намерят осиновители. Тогава се запознахме с Хауърд и от този момент непрекъснато си вървяхме един на друг по петите. Тогава не го знаехме, но сме имали повече късмет от другите деца.

— Повече късмет от другите деца? — повтори Тори. — Сериозно ли говориш?

— Абсолютно — каза той, твърдо решен да приключи с темата. — Бяхме принудени да научим суровите уроци на живота твърде рано. Бяхме много изобретателни. Обикновено не можеш да се осланяш на неистинските си родители толкова, колкото на истинските. И тогава идва творчеството. Увереността в себе си. Трябваше сами да си измисляме игри.

— Като например да си построите сал и да се опитате да стигнете до Мисисипи от Ню Мексико — каза Тори и с изненада откри, че преглъща сълзите си.

— Добре де, географията не беше най-силната ни страна — рече, усмихвайки се, Хауърд. — Мислехме, че някъде наблизо трябва да има приток.

— Нима на всяко дете не му се е искало в даден момент да избяга от къщи? — попита Дан и погледна към Тори. Но веднага пожела да не го беше правил. Изглеждаше толкова поразена, само дето не се беше разплакала. Той едва се стърпя да не я вземе в прегръдките си, за да я утеши. — Никога ли не са ти се случвали такива неща? — попита той дрезгаво.

Тори осъзна, че Дан се чувства неудобно, и се укори за своята емоционалност.

— Всеки път, когато се местехме, имах желание да избягам. Винаги ми се искаше да се върна там, където сме били преди това — рече тя с усмивка, като се опитваше да отклони вниманието към себе си, за да може Дан да си отдъхне. — Веднъж наистина го направих, но за малко да се откажа, докато си опаковах вещите. Просто не можех да реша кои от куклите си да взема и кои да оставя. Не исках никоя от тях да се чувства… — тя рязко спря и разбра с ужас какво щеше да изтърси. Не бе искала никоя от тях да се чувства изоставена. Как можа да се прояви като толкова нетактична!

Хауърд и Лиз се усмихнаха, сякаш не бяха забелязали гафа. Но Дан го забеляза. Забеляза също и че Тори беше разстроена и сега се страхуваше, да не би да го беше наранила. Не беше. Той бе престанал още преди много години да се сърди на света. Но малкото момиченце, което уважаваше чувствата на куклите си, изглежда, не се беше променило много.

— И какво стана, когато не се отказа да избягаш? — подсети я той.

— Страхувах се, че ще попиташ — рече Тори, въпреки че се зарадва, задето я беше окуражил да продължи. Може би не трябваше да се пази чак толкова от него. — Петролната компания, за която работеше баща ми, го премести от Оклахома в Канада. По-точно в Калгари. Алберта. Бях само на седем и като всички, мразех да бъда нова в класа. Исках да се върна в старото си училище и да бъда с приятелките си. Така че казах на куклите си, че ще трябва да останат и да се грижат една за друга, докато ми бъдат изпратени. Сложих в чантата си сандвич със сладко и фъстъчено масло, пижамата и касичката си, а после се измъкнах през задната врата и се затичах с всички сили — тя се засмя и поклати глава. — Всичко свърши, когато махнах на едно такси и попитах шофьора колко пенита ще ми вземе до Оклахома. И на мен географията не беше най-силната ми страна. Бях толкова глупава.

— Но си била само на седем — защити я разгорещено Дан. Когато Тори го погледна въпросително, той се намръщи, зарови в чинията си и промърмори: — И какво стана после?

— Шофьорът ми каза да се кача и ме заразпитва, докато научи адреса ми — отвърна Тори, все още втренчена в Дан, като напразно се опитваше да проследи това, което ставаше в главата му. — Докато стигнем у дома, моят спасител вече ме беше убедил да дам още един шанс на Калгари. Също така ми обеща да ме запознае с дъщеря си, която се оказа на моята възраст. И устоя на думата си. Дъщеря му стана новата ми най-добра приятелка и до ден-днешен поддържам връзката си с нея.

— Щастлив край — отбеляза Лиз. — Обикновено така става с Тори.

Забелязвайки, че Лиз го наблюдава внимателно, докато Тори говореше, Дан зае отбранителна позиция:

— Този инцидент е можел да завърши и зле. Тори е имала късмет.

— Или просто винаги кара хората да проявяват най-добрата си страна — парира тя.

Дан погледна към Тори, сякаш обмисляше тази възможност. После поклати глава:

— Но само ако приемем, че у хората винаги има и добра страна, Лиз. А понякога няма.

Тори реши, че твърде дълго е била център на внимание, и някак прекалено ентусиазирано смени темата:

— Едно е сигурно. Някой тази вечер е накарал готвача да прояви най-добрата си страна. Това блюдо е истински шедьовър. Хауърд, признавам те за познавач.

Номерът мина. Хауърд, който — неволно или не — не беше забелязал подтекста на предишния разговор, се разбърбори за любимите си ресторанти, докато всички започнаха да обсъждат страхотната тенденциозност на калифорнийската кухня. Тори още веднъж откри, че й харесват суховатият хумор, тихите иронични коментари и комични забележки на Дан за ястия, които му били сервирани в най-различни ексцентрични ресторанти в Лос Анджелис.

— Мисля, че съм човек с широки разбирания, но последната капка в чашата преля, когато ми поднесоха цветчета от латинка — рече той, а после се обърна към Тори и намигна само на нея. — По-скоро бих изял някоя пържола от игуана.

Тори се засмя, като си припомни обяда им в „Скачащите гущери“, и се почувства поласкана, задето той се пошегува с това.

— У-оу — извика тихо Лиз, като бутна стола си назад и стана. — Тук май някой се майтапи с неща, за които си нямам представа. Хауи, ще ми направиш ли една услуга? Тази песен е на Нат Кинг Кол. Би било истинско светотатство да не танцуваме на нея.

Хауърд стана, плъзна ръка по талията й и двамата се отправиха към дансинга.

— Сега вече Лиз загази — каза Дан. — Хауърд изобщо не умее да танцува.

— Лиз ще го научи — усмихна се Тори.

— Ще й изпочупи пръстите на краката.

— Готов ли сте да се обзаложите, господин Стюърт?

Дан знаеше, че се шегуваха, за да прикрият неудобството в момент, в който трябваше да я покани на танц. За миг се изкуши да зареже тези празни приказки, да я поведе към дансинга и да остави магията на Нат Кинг Кол да действа. Но си каза, че не би било честно да продължи флирт, който бе започнал в момент на слабост.

— Мисля, че не бих заложил на това, госпожице Чейс — отговори той небрежно. — Изглеждате твърде уверена.

— Лицето ти е много подходящо за покер — рече Тори с престорена въздишка. — Никога ли не си мислил да станеш професионален картоиграч?

— Всъщност да.

Очите на Тори се разшириха.

— Наистина ли?

— Наистина. В един момент от късното ми юношество комарът изглеждаше най-доброто решение. Открих, че в уличните сбивания и ваденето душите на полицаите няма никакви пари — Дан се поколеба, а после продължи: — Когато бях твърде млад, за да бъда самостоятелен, и с твърде отвратителен характер, за да мога да бъда осиновен, ме изпратиха в един, меко казано, дом за трудни деца. Там разбрах, че съм доста добър на карти. До времето, когато бях достатъчно голям, за да ме допускат до игри с големи залози, реших, че съм уморен да се боря със света, и използвах спечелените от порока пари, за да получа някакво свястно образование. През лятото се хващах на работа като крупие, за да си помагам. Може да се каже, че подходящото ми за покер лице ми помогна да си изкарам дипломата.

— О, Дан! — промълви Тори. — Толкова…

— Спри веднага — каза той твърдо. — Не искам никакви такива от рода на „О, Дан!“, ясно ли е? Казвам ти всичко това, защото… защото… — намръщи се. Наистина не разбираше защо й казва всичките тези неща. Това изобщо не беше характерно за него. — Хауърд — реши той на глас. — Изглежда, Хауърд го е хванала носталгията тази вечер, може би от старите песни тук. И май откровеността му е заразителна.

Тори вече беше сглобила достатъчно от образа на Дан, за да може да го разбере по-добре. Но това само я правеше още по-любопитна за липсващите части от мозайката. Искаше й се да му зададе куп въпроси, никой, от които не й влизаше в работата. Така че просто се усмихна и каза:

— Между другото не съм сигурна кой от нас печели баса — тя посочи с глава към дансинга. — Зависи какво разбираш под „танцуване“.

Дан проследи погледа й. Видя как Хауърд и Лиз се бяха притиснали плътно, полюшваха се като едно цяло и от време на време правеха по някоя стъпка приблизително в такт с музиката. Очите на Хауърд бяха затворени и на устните му беше цъфнала блажена усмивка.

— Дявол да го вземе! — изстена Дан, бутна стола си назад и се изправи. — Хайде да танцуваме.

Коленете на Тори омекнаха, но успя някак си да се изправи и даже се усмихна мило:

— С най-голямо удоволствие. Как бих могла да откажа на една толкова изискано направена покана?

Дан не обърна внимание на насмешката в гласа й и я поведе към дансинга, където вече звучеше един шлагер на Синатра. Той я притегли към себе си и наклони глава така, че устните му докосваха ухото й.

— Позволи ми да перифразирам поканата си — промърмори той. — Тори, искаш ли да танцуваш с мен?

Внезапното омекване на тялото й, нежно и покорно в ръцете му, бе отговорът, от който имаше нужда.