Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (5)

Пета глава

Дан бе почти изненадан, когато Тори отвори вратата на апартамента си, напълно облечена. Беше прекарал една дълга безсънна нощ, в която си представяше стройното й тяло, покрито само с крехка кристална пяна, и сега се чувстваше измамен, като я видя с дрехи.

Но и в тях изглеждаше привлекателна. С три четвъртите си жълти панталони и хавайска копринена риза, завързана на възел над талията, беше ярка и хубава като тропическа градина. Потопен в слънчевата й усмивка, Дан се примири с неизбежното. Престана да се чуди какво го бе прихванало предишната вечер, та си намери още едно неубедително извинение да я види и да бъде близо до нея. Поглеждайки към сърцевидното й лице и блестящите очи, той спря да се бори с тайнствената сила, която сякаш го бе завладяла. Беше омагьосан. Нямаше никакъв смисъл да се заблуждава. Поне пред себе си.

— Добро утро, госпожице Чейс — каза, като едва се сдържа да не я вземе в прегръдките си.

— Добро утро, господин Стюърт — усмихна се заразително тя, покани го вътре и затвори вратата след него.

Като мина покрай нея, Дан вдиша с пълни гърди ягодовия аромат, който излъчваше тялото й. Отново си я представи живо в пълна с пяна вана, с очи, отразяващи блещукането на свещите, и кожа, окъпана от розово-златна светлина. Почуди се дали наистина няма вкус на ягоди. На диви ягоди. Малки, сладки и сочни.

Опитвайки се да охлади внезапно обхваналата го топлина, Дан бързо огледа дневната. Белите стени, маси и етажерки бяха освежени от дивани и столове, тапицирани със смели цветни мотиви. Купчини зелени растения, цъфнали цветя и кактуси изпълваха всеки ъгъл. Между тях се криеше истинска колекция от изкуствени тропически птици. Изглеждаха толкова живи, сякаш всеки момент щяха да запеят. Обстановката идеално подхождаше на Тори. Погледът му се върна към нея, намери устата й и остана там, за да се наслади на полуотворените й устни, леко подвити в ъгълчетата, сочни и примамливи…

— Хубаво местенце — каза с глас, натежал от желание.

Все още възстановявайки се от шока да види Дан Стюърт облечен в обикновени бели къси панталони и червена риза, които подчертаваха стройната му фигура и предизвикваха фантазията й, Тори промълви:

— Благодаря, вие също.

Той повдигна озадачено вежди. Тори разбра, че беше казала глупост, и бързо се поправи:

— Исках да кажа, че… сте много любезен — огледа се през рамо, сякаш за да провери какво толкова намира Дан в тази стая. — Всъщност някои хора мислят, че тук е истинска джунгла.

— Това обяснява защо ми харесва — каза Дан, радостен, че може да прикрие обзелите го чувства. — Винаги съм имал слабост към джунглите.

— Ако нямахте, нямаше да можете да стигнете дотук в бизнеса — забеляза Тори. После взе чантата си от едно шкафче и я провеси на рамото си.

Дан наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да чуе някакъв неясен звук.

— Чухте ли това?

Изненадана, Тори застана неподвижно и се заслуша.

— Какво? — прошепна тя след известно време.

— Познатият дисонанс от цинизма на Виктория Чейс — отвърна Дан и се протегна да отвори вратата. — Какво толкова ви е направило бизнес обществото, госпожице Чейс? Освен това, че ви снабдява с клиенти?

— Казах ви, че не съм циничка, а реалистка — Тори профуча покрай него и излезе на площадката. След като ароматът на одеколона му погъделичка ноздрите й, тя се почуди как ли би реагирал Дан, ако се поддадеше на желанието си да зарови лице в гърдите му и да потърка буза в копринените косъмчета през отворената яка на ризата му. Вероятно такова държане нямаше да му се стори много професионално, а не трябваше да забравя, че той се интересува само от професионализма й.

Дан затвори вратата и застана встрани, докато Тори я заключваше. После сложи леко пръстите си на хълбока й и двамата се отправиха към стълбите. Тори се дръпна рязко напред. Дан прибра ръката си и сви пръсти в юмрук.

— Изглеждате малко нервна — каза той. Нарочно я дразнеше, за да замаскира собственото си раздразнение.

Ядосана, че е показала чувствата си, Тори все пак се усмихна и го погледна невинно.

— Нервна? Какво ви кара да мислите така? — И без да дочака отговор, прибави: — Може би просто нямам търпение да се срещна с този ваш смахнат изобретател. Лиз изобщо не спира да говори за него. Казва, че направо ще се влюбя в някои от роботите му.

— Има няколко такива, но мисля, че става дума за Стан и Оли — рече Дан. — Те са най-интересни.

Тори извърна глава, за да скрие учудването си. Повярвай му — помисли си тя. — Повярвай на Дан Стюърт, че ходещите компютри могат да бъдат и интересни.

— Кой ги е кръстил така? — попита тя. — Да не би Хауърд да е почитател на Лаурел и Харди?

— Аз.

— Вие? Харесвате Лаурел и Харди?

Дан повдигна вежди:

— Има ли някаква причина да не ги харесвам?

— Не, разбира се, че не — отвърна бързо Тори. — Значи вие измислихте имената на тези малки… електронни човеци?

— След като аз съм техен кръстник, така да се каже, Хауърд ми позволи тази привилегия. Но като че ли се отнасяте с известен скептицизъм към Стан и Оли — Дан отвори вратата към стълбището и пропусна Тори пред себе си. — Интересна реакция от жена, за която се знае, че позволява на един розов заек, наречен Сесил, да й говори от време на време.

Тори се засмя:

— Още една точка във ваша полза, господин Стюърт. Но не съм настроена скептично. Преди малко казах, че нямам търпение да се срещна е вашите кръщелници и техния създател.

— Тогава нека обобщим нещата. Вие сте нетърпелива, а не скептичка. Реалистка, а не циничка. Също така успяхте да избегнете въпроса ми какво ви е направило такава реалистка по отношение на бизнес джунглата.

Тори се почуди защо Дан толкова настоява да получи отговор. Дали не приема забележките й лично? После реши, че няма да загуби нищо, ако отговори направо.

— Добре де, ще трябва да призная старата си неприязън. Баща ми работи за една многонационална петролна компания в продължение на тридесет години. Беше й се посветил изцяло, а мама бе идеалната съпруга за тази цел. Правеха всичко, което се очакваше от тях — целият този светски живот, съсипващи вечери и уикенди, преместване на всеки две години… После станаха сливания на компании и съкращения. Баща ми за нула време се превърна от незаменим в излишен. Дадоха му няколко извънредни заплати и половин час, за да освободи кабинета си. Беше на петдесет и две твърде млад, за да се пенсионира, и твърде стар, за да започне отначало. Поне така си мислеше.

Стигнаха до партера. Дан решително постави ръката си на талията й и я поведе през фоайето. Този път тя не подскочи. И той не се дръпна.

— И казвате, че не сте разочарована? — попита той тихо. — Мисля, че на ваше място щях да се чувствам доста обиден.

Тя погледна към него и се усмихна широко, с внезапно блеснали очи.

— Както после се оказа, това съкращение беше най-доброто, което някога се бе случвало на нашето семейство. Баща ми взе киселия лимон, който му дадоха, и го превърна в пунш от тропически плодове. Обедини се с четирима свои братя по съдба и образуваха инвестиционна компания, която нарекоха „Бандата на дезертьорите“. За пет години успяха да превърнат спестяванията си в истинска финансова независимост. Сега никой не казва на татко къде да живее и какво да прави. Сам си е господар и това му харесва. Мама вече има истински съпруг, а не случаен посетител. И най-хубавото, което се случи, беше, че преди няколко месеца младоците, които заеха мястото на татко, хукнаха обратно при него. Готови са да платят луди пари за консултациите му, щом се сблъскат с трудности и не знаят как да се справят с тях.

— Това само потвърждава тезата, че победителят винаги си остава победител — отбеляза Дан и отвори външната врата на сградата.

Тори се провря бързо покрай него.

— Също така показва, че никога не е късно или твърде рано да бъдеш себе си.

— Значи вие работите с големите корпорации, но никога не се оставяте да ви управляват — каза Дан, като се приближи до нея, прихвана я за лакътя и я поведе към паркинга.

Тори решително не обърна внимание на искрите, които хвръкнаха при докосването му, и сви рамене:

— Кой би се оставил?

— Кой би се оставил какво?

— Кой би се оставил корпорация да го управлява?

— Някои хора с радост заменят независимостта си за сигурност — отбеляза Дан.

— Или по-точно илюзия за сигурност. Но сте прав. Някои хора биха се радвали да направят такава сделка. Но аз просто не я смятам за честна — усмихна му се. — И вие също, господин Стюърт. Направила съм домашната си работа. Знам, че сте ухажван от големите корпорации, но предпочитате да се возите в собственото си кану, отколкото да се качите на луксозен лайнер, управляван от някой друг. Вие сте създаден за капитан, а не за член на екипаж.

Дан не каза нищо чак докато стигнаха до колата. Когато се настаниха, тя се почуди дали не го беше обидила.

— Това не бяха камъни във вашата градина. Вие сте различен. Служителите ви са хора, а не номера. Не сте загубили чувството си за човешки фактор.

— Не съм толкова различен — каза Дан, докато си слагаше очилата. — Не е лесно да запазиш чувството си за човешкия фактор. Понякога дори е невъзможно. Започваш с много идеали, но после се оказва, че не можеш да се придържаш към тях.

Когато запали колата, Тори го погледна с любопитство. Внезапно бе разбрала, че Дан се бори със собствените си морални дилеми, че изпитва искрена загриженост за силата на своите идеали и човечност.

— Реших да оставя гюрука на колата вдигнат — каза той след малко, сякаш търсеше повод, макар и неубедителен, да отвлече вниманието и от вътрешните си съмнения. — През последните няколко дни магистралата беше в ремонт и сигурно е прашно. Имате ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна Тори и осъзна, че се бе втренчила в него и го караше да се чувства неудобно.

Отново настъпи тежко мълчание. Тори се чудеше на какво ли напрежение бе подложен Дан Стюърт. Честните бизнесмени в неговия отрасъл бяха толерирани само докато се появеше някой, който да ги унищожи и погълне. И ако той беше загрижен за служителите си толкова, колкото изглеждаше, значи се бореше да задържи компанията си на върха и заради тях.

Дан бе потънал в собствените си мисли. Питаше се дали Тори Чейс щеше да изпитва към него нещо друго, освен презрение, ако се поддадеше на ухажванията на голямата корпорация, която се усукваше около него с обещания и заплахи и се опитваше да го накара да продаде компанията си и да остави хора като Хауърд Бийчър на не особено нежното отношение на отдел „Личен състав“. Дан така и не разбираше защо мнението й имаше за него толкова голямо значение. Никога преди не го бе грижа какво си мислят останалите. А ето че сега се тревожеше какво ще си помисли Тори.

Тук вече наистина имаше причини за тревога.