Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (2)

Втора глава

Тори изрита обувките си и придърпа въртящия се стол близо до библиотеката, която заемаше по-голяма част от стената между бюрото на Лиз и нейното. Тя мислено се закле, че в някой от следващите дни няма да забрави да си купи стълбичката, която си обещаваше, откакто с Лиз бяха наели офиса. Бяха го обзавели така, че да спестят всеки възможен сантиметър пространство, поставяйки високо горе етажерки и шкафчета. Само че Лиз не беше постоянно подръка, за да използва дългата й фигура, когато й трябваше нещо от горните рафтове.

След като застопори стола до стената, Тори придърпа нагоре правата си пола и се качи върху него. Пазейки несигурно равновесие с впити в седалката пръсти на единия крак и стъпила с другия на облегалката, тя се хвана с лявата ръка за полицата и се протегна, доколкото можеше, към плетеното кошче. Като разбра, че усилията й са напразни, грабна една книга от по-долния рафт и започна да потупва предпазливо кошчето, като се опитваше да го придърпа, без да изпрати него и съдържанието му на пода.

Зад гърба й се чу шум и Тори хвърли поглед през рамо с надеждата, че Лиз се връща от събранието. Малко помощ щеше да й дойде тъкмо навреме. Но не беше Лиз.

— Вие? — извика тя и неволно перна силно кошчето. То се прекатури и разпиля съдържанието си от платнени кукли върху главата й. И след като загуби центъра на тежестта на стола си, той направи това, за което беше конструиран — завъртя се.

Тори бързо реши, че ще е по-добре да пусне полицата и да се завърти със стола, отколкото да повлече всичко със себе си. Нямаше голям шанс да се приземи на краката си, но си заслужаваше да опита.

— Внимавай! — изкрещя тя, когато Дан Стюърт изтърва големия кафяв плик, който носеше, и се хвърли напред.

Той не обърна никакво внимание на предупреждението й и се втурна да я хване, само че времето не му стигна. Благодарение на преднамерения си тласък Тори връхлетя върху него с голяма сила. Беше уверена, че ще го повали на пода. Но перспективата за това не я уплаши толкова, колкото смяташе, че е редно.

Само че бе подценила силата му. Ударът с него беше като с брониран камион. Въпреки че се залюля и изруга тихо под нос, той успя да запази равновесие и я прихвана. Една петниста виолетово-розова жаба се изтърколи от кошчето, пльосна се на главата му и се спря ухилена на рамото му.

Първата мисъл на Тори беше, че Дан мирише на хубаво. Аромат с оттенък на липа. Втората — че може и да беше сухар, но доста приятен за гушкане. А третата — че беше по-добре да пропъди предишните две и да разбере какво прави Даниел П. Стюърт в офиса й.

Но преди да се опитва да разбира каквото и да било, трябваше да спаси остатъците от достойнството си. Тори пое дълбоко въздух, за да не звучи съвсем като Мики Маус, насили се да вирне брадичка и да се усмихне на най-новия си и най-невъзможен клиент, като същевременно опря длани на гърдите му.

— Е, здравейте, господин Стюърт — рече тя бодро. — Какво ви води насам?

Дан се втренчи в нея, сериозно разтревожен. Според него извинението да види тази жена само за да провери реакциите си беше недостатъчно. Е, добре, беше ги проверил. И бе също толкова разтърсен, колкото и предишните два пъти. Беше и объркан. Очевидно Тори действаше на принципа, че най-добрият начин да се справиш с неудобна ситуация е да се преструваш, че нищо особено не се е случило. Окей — помисли си той. — И ние можем така.

— Роджър спомена, че е обещал да ви изпрати най-новите ни рекламни материали и тъй като съвсем случайно имах път насам, му обещах да ги оставя — обясни, горд от самообладанието си.

— О! — каза Тори с изтънял глас. Дързостта й бързо заглъхваше, защото тялото й, й даде да разбере колко много му харесва това положение. А и силните ръце, които я обгръщаха, като че ли нямаха намерение да я пуснат. Лазурният поглед, прикован върху нейния, беше като обещание за ясно небе зад гъсти буреносни облаци. Ментовият дъх, който облъхваше кожата й, беше топъл като летен бриз, а устните, издигащи се точно над нейните — покана за неизпитани досега удоволствия. О, да, тялото й се наслаждаваше максимално.

Внезапно Тори усети как устните й се разтварят. Тя ги навлажни с върха на езика си. Боже мили — помисли си. — Той ще ме целуне!

Това, което я накара да се сепне, бе чувството, че май тя щеше да го целуне първа.

— Добре ли сте, господин Стюърт? — попита бързо. — Нали не съм ви изкарала въздуха?

Той я погледна стреснато, после я освободи от прегръдката си и отстъпи крачка назад, сякаш беше нагазил във вода, без да свали обувките си.

— Чувствам се чудесно — каза той рязко. След това махна жабата от рамото си и я постави внимателно на бюрото. — А вие?

Тори притеснено придърпа надолу кораловочервената си ленена пола и напъха обратно копринената си блуза.

— Добре че пристигнахте навреме. — Помисли си, че е постъпила достатъчно благородно. Все пак можеше да обвини неочаквания си посетител за случилото се. — Имах късмет, че дойдохте точно сега — прибави тя без капка искреност в гласа си.

— Наистина, госпожице Чейс.

Тори присви очи, докато го наблюдаваше как наглася тъмносинята си жилетка и раираната си копринена вратовръзка.

— Моля? — изрече тя тихо.

— Имахте късмет, че дойдох точно сега — отговори Дан. — Можехте да си счупите врата.

Малки червени пламъчета се появиха в очите на Тори.

— Но не го направих, така че, както се казва, всичко е наред — промърмори тя, сграбчи тъмночервения кожен стол и го затътри обратно към бюрото си. — Съвсем случайно съм се качвала и преди на въртящи се столове, господин Стюърт. Също така и на сгъваеми столове и на голям брой странни места. И това е първият път, когато падам.

— В такъв случай сте родена с късмет, госпожице Чейс.

Постепенно набирайки сила, Дан закрачи напред-назад пред бюрото, все още шокиран от уплахата, която му беше причинила, и топлината, която бе изпратила през него като огнена стрела, когато малкото й сладко тяло се беше притиснало към неговото.

— Не можах да повярвам на очите си, когато влязох в този офис и видях една голяма жена да се занимава с такива измишльотини!

Широките му крачки го отведоха от единия край на тесния кабинет до другия. Спря се само когато едва не удари носа си в малко розово зайче със сини пластмасови очи и щърба усмивка.

— Добре ли чух? Измишльотини? — попита то с нахален глас, който имитираше маниера и интонацията на Дан. — Измишльотини ли, господин Стюърт? Нима в думите ви има преднамерена критика относно заешкия интелект?

— Не, това категорично беше критика към здравия разум на една млада дама — оправда се Дан, а после прокара пръсти през косата си. — О, боже! Споря с парче розова изкуствена кожа!

— Името ми е Сесил, господин Стюърт, и аз съм парче розова изкуствена кожа толкова, колкото и вие сте купчина змии, охлюви и кучешки опашки.

Тори знаеше, че прекалява, но сметна, че нямаше какво повече да губи, освен една поръчка, която не желаеше. Дан вече беше започнал да смущава сънищата й. Още малко и неговото присъствие можеше да се окаже рисковано за психическото й здраве. Пък и беше любопитна дали това явно нахалство щеше да предизвика дори подобие на усмивка на лицето му.

— Можехте да бъдете малко по-тактичен — каза Сесил и нацупи устни. — И зайците могат да се обиждат.

Дан наклони глава и погледна внимателно към Сесил, а след това се обърна многозначително към Тори.

— Много сте добра — каза той сериозно. Погледът му се насочи към устата й. — Устните ви движат ли се?

— А вашите? — промълви тя с неочакван трепет. Не трябваше да я гледа така. Не беше честно.

Дан забави отговора си с около пет секунди, в които си представяше как устните му се движат върху нейните, а после се върна на въпроса й.

— Защо питате? Да не би аз да се правя на вентрилок?

Тори махна Сесил от ръката си и опря куклата на вазата с цветя на бюрото си, след което се наведе да събере разпилените по пода кукли.

— Устата ви превива ли изобщо някога ъгълчетата си, господин Стюърт? — попита тя, когато напълни ръцете си с цветните същества. — Какво може да ви накара да се усмихнете?

— Усмихвам се — каза Дан и се намръщи, като вдигаше кафявия си плик. — И то доста.

Тори предпочете да не говори повече по този въпрос, но Дан явно нямаше намерение да остави това така.

— Ако очаквате от мен да се развеселя, като ви видя да летите във въздуха, нека ви кажа още сега, че не съм привърженик нито на любителската акробатика, нито на шутовския хумор.

Тя стана, с притиснати до гърдите цветни кукли.

— Окей, повече никакви салта и словоизлияния. А сега ще ми направите ли една услуга? Бихте ли използвали великолепния си ръст, за да свалите онова кошче там? Светът е твърде жесток към ниските хора. Трябва непрекъснато да рискуваме и да се справяме с трудности, за които вие, високите, дори не подозирате — тя вирна брадичка и прибави: — Включително и да бъдем подценявани от някои хора.

Дан преглътна отговора си и остави плика върху бюрото на Тори. Забеляза океанската гледка на прозореца и за момент остана озадачен. Сградата на офиса не беше близо до брега. След това се вгледа по-внимателно, вдигна очи към небето, поклати глава и се зае да свали кошчето, чието съдържание се беше разпиляло върху тях.

— Благодаря — каза Тори с официален тон.

— Офисът ви ми харесва — рече Дан, като се опитваше по някакъв начин да компенсира високомерното си отношение отпреди малко. — Всички тези ярки цветове… оригинални елементи… Имам чувството, че съм попаднал в анимационен филм. Това освежава.

— Но едва ли е във вашия стил — подметна Тори, все още наежена.

— Всеки трябва да представя себе си и средата си по определен начин, госпожице Чейс. Вие сте попаднали в бизнес, който ви позволява малко повече свобода от моя. Ако бяхте счетоводителка… — той вдигна една от куклите. — Мога ли да ви задам един въпрос? Ще се опитам да не прозвучи покровителствено.

— Не съм казала, че сте говорили покровителствено.

— О, казахте го. И мисля, че бяхте права. Но да се върнем към въпроса ми, госпожице Чейс. За какво са ви тези кукли?

— Нямам никакви приятели — неволно се изпусна тя. — Чувствам се самотна и се опитвам да си създам компания.

— Окей, а сега, след като се пошегувахте с мен, какъв е истинският отговор? — попита Дан търпеливо. — Или ставам твърде любопитен?

— В действителност не се шегувам. Поне не напълно. Когато бях малка, често се местехме, така че ми беше трудно да си намирам приятели.

— И бяхте самотна — промълви Дан, като се опитваше да потисне лудото желание да вземе Тори Чейс в прегръдките си и да я приласкае.

— Малко — призна тя и се учуди защо говори така свободно с човек, с когото не искаше да има нищо общо. Но все пак продължи: — Общувах с измислени невидими духове. Сигурно родителите ми са ме чули и са решили, че би било по-добре да споделям с някого или нещо, каквото и да е. Така че ми купиха първия Сесил — прапрадядото на този. С годините менажерията ми нарасна и се научих да говоря като вентрилок и да имитирам. Всичко това ми помогна, когато започнах бизнеса с организиране на детски празненства. И все още се занимавам с такива, но от старомодния тип, а не онези бляскави упражнения по грандомания.

— Отказвате да приемате поръчки за пищни тържества за малчуганите? Чувал съм, че са доста доходен бизнес.

— Наистина. Нямам нищо против да дам всичко от себе си за децата, но просто не искам да допринасям за създаването на преситени шестгодишни.

— Значи направихте свое собствено куклено шоу този следобед — отбеляза Дан, объркан от нещата, които беше открил за Тори Чейс. Това го привличаше, а не искаше да започва да я харесва твърде много. Тази комбинация можеше да доведе до емоционално обвързване, връзки и усложнения.

Не ги обичаше. Особено когато ставаше дума за жени.

— Не знаех, че моят организатор все още се занимава с истински представления — прибави той разсеяно.

Неговият организатор — помисли си Тори и й се прииска да беше почувствала обида от собственическия му тон, вместо тези предателски тръпки по гръбнака си.

— Отказах се от тях преди година, освен ако става дума за семейни или благотворителни случаи.

— Благотворителни случаи? — попита заинтригувано Дан.

— Нали разбирате — посещения на детски отделения в болници и тем подобни — каза Тори и нехайно сви рамене. Не обичаше да говори за усилията си да развеселява живота на децата, които имаха нужда от това. Чувстваше, че бе отишла твърде далеч, тежките изисквания на бизнеса отнемаха доста от свободното й време. — Само че магьосникът, когото бях наела за рождения ден на едно малко момче този следобед, е хванал грип и ще трябва да запълня програмата с моите кукли.

Дан погледна колекцията от причудливи същества и се запита кое ли лудо въображение ги беше създало.

— Откъде взимате тези неща? — полюбопитства той.

— Сама си ги правя — отвърна Тори и се усмихна на сериозната физиономия на Дан Стюърт. — Намирате ги доста странни, нали?

— Доста странни, да. Но и прекрасни — рече той. — Децата сигурно много ги харесват. Вие ли играете всички роли? Толкова много герои изискват много гласове.

Тори се засмя:

— За бога, не. Изпълнявам ролята на Сесил и още няколко гласа. Най-често оставям децата да водят куклите и да говорят вместо тях. Това стопява леда помежду им и помага за развиване на въображението.

Дан взе няколко кукли и ги разгледа внимателно. За миг му мина през ума да каже на Тори една от най-съкровените си тайни. Дори и само за да опровергае очевидното и мнение за него, че е сухар. Но успя да устои на желанието и насочи цялото си внимание към жабата, която се беше пльоснала на рамото му преди малко. Пъхна ръката си в тялото й и се опита да раздвижи устата й. Първо само я отваряше и затваряше, после я изкриви по няколко начина и накрая постигна нещо като ужасна усмивка.

— Това да не е от онези жаби, дето се превръщат в принц, щом ги целунеш? — попита той разсеяно.

Пулсът на Тори се ускори. Нима Дан Стюърт флиртуваше с нея? Невъзможно. Но ако случайно беше така…

— Жабите никога не се превръщат в красиви принцове — каза тя с дяволита искрица в очите. — Тази приказка е измислена от някое амбициозно земноводно с копнеж за царски произход, нюх за издигане и никакви скрупули към фалшивата реклама.

Дан повдигна вежди и дълго гледа към Тори.

— Мисля, че усещам нотка на критика — каза той накрая.

— Не е точно така. По-скоро на реализъм.

— Реализъм — Дан погледна жабата в ръката си и кимна. — Да, виждам, че реализмът заема особено важно място в живота ви.

Тори не можа да не се разсмее:

— Е, имам някои малки прегрешения. Какво трябва да кажа сега?

— Че ще обядвате с мен.

Сърцето й внезапно спря. Дали Дан Стюърт току-що я беше поканил на обяд, или просто така й се причуваше? Като си помислеше, май точно той я бе накарал да се разсмее. Самият господин Черен хумор? Разбира се, тя не беше успяла да го накара да се усмихне. А това само по себе си беше предизвикателство.

— Тори? — напомни й той.

Боже господи! Сега пък я наричаше на малко име. Нещата като че ли се движеха твърде бързо.

— Обяд? — попита тя с тънък глас. — Кога?

— Сега, разбира се. Обяд е и тъй като по това време сигурно ядеш, си помислих, че можем да отидем някъде и да поговорим за някои идеи по лансирането на нашите продукти.

— Още не съм работила върху идеите си — запротестира тя. — Как бих могла? Та ти току-що ми даде материалите!

— Нямах предвид твоите идеи — рече строго Дан. — Имам някои собствени, които бих искал да обсъдя с теб. Естествено, ако днес не е удобно, можем да се срещнем някой друг път.

— Може и днес — рече Тори. Все пак той беше клиент и ако искаше да я заведе на един безобиден малък обяд, за да й натрапи изтърканите си идеи, можеше да го преглътне. Усмихна се разсеяно, оправи прическата си с пръсти, грабна чантичката си и се отправи към вратата.

— Госпожице Чейс — каза Дан.

Тори се обърна. Хайде пак официалности — помисли си тя с известно съжаление.

— Да?

— Не забрави ли нещо? — попита Дан и повдигна едната си вежда.

Тори се огледа.

— Ще имам ли нужда от куфарчето си? В чантата си имам бележник.

Дан поклати глава и застана на едно коляно.

— Може би искаш да ги обуеш, Пепеляшке — каза той, вдигна едната й обувка и й помогна да я обуе. Тори се призна за победена и тихо изруга. Но все пак реши да се примири и да остави Дан да си играе на принца от приказката. Това май беше нещо ново за него.

Предпочиташе да не мисли, че той беше изключително умел в поставянето на обувки с високи токчета на женски крак. Ръката му докосна един по един двата й глезена и изпрати топли вълни нагоре по тялото й.

Неочаквано този нищо и никакъв обяд изглеждаше толкова безобиден, колкото да изпратиш баба си на кино и да поканиш големия лош вълк на чай.