Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (6)

Шеста глава

На по-малко от миля от изхода за Вентура потокът от коли се забави, а после спря. След няколко минути шофьорите започнаха да излизат от колите си и да клатят глави, като гледаха нещо долу на шосето. Дан изгаси колата.

— Ще отида да проверя какво става — каза той.

За пръв път, откакто го познаваше, Тори имаше идеалната възможност да го огледа изцяло, докато се движеше между редиците автомобили. Това, което видя, й хареса.

Тя завидя на вятъра, който разбъркваше косата му с невидими и нехайни пръсти. Твърдите черти на лицето му бяха създадени, за да бъдат увековечени — а може би и смекчени от женско докосване. Устните й омекнаха. Дланите я засърбяха от първобитен копнеж да опознае копринения мъх по гърдите му и ивиците от мускули под топлата му кожа. Тори въздъхна пресекливо и извърна поглед. Бе отишла твърде далеч. Сърцето й биеше толкова силно, че сигурно можеше да се чуе.

Не можа да се стърпи да не погледне отново към Дан. Беше се спрял да говори с малка групичка мъже, които обсъждаха ситуацията на пътя. Стоеше, бръкнал нехайно в джобовете, кимаше и казваше сравнително малко, докато другите явно се надпреварваха кой да му обясни проблема.

На Тори й направи впечатление естествената му властност. Мъжете го бяха преценили, вероятно съвсем несъзнателно, и незабавно го бяха приели за доминиращ между тях. Тя си помисли, че животинските ритуали важат и за хората. Беше ги виждала да се проявяват безброй пъти в най-различни ситуации. Променяха се само отделни подробности в зависимост от културното равнище и случая.

Изведнъж устата й пресъхна. Дишането й се затрудни и сякаш нещо заседна на гърлото й. Каза си, че не бива да става смешна. Целият онзи глупав разговор за джунгли в апартамента й явно бе подвел съзнанието й по тази примитивна пътека. Трябваше да го върне назад към цивилизацията, преди Дан да беше дошъл обратно в колата.

Тя си наложи да диша бавно и дълбоко, но едва не се задави, като видя, че Дан се обърна и се отправи към колата. Още не се бе успокоила.

Дан отвори вратата и се настани зад волана. Тя се надяваше да не я погледне или ако го направи, да не забележи състоянието й.

— Задръстването няма да продължи дълго — каза той. — Два камиона се сблъскали и има още останки по пътя, но почти е почис… — той спря и се обърна към Тори. После свали бавно и внимателно очилата си и се втренчи в нея. Видя руменината, заляла кожата й, странното изражение на очите й и учестеното й дишане. Възбуден от излъчването й, той протегна ръка върху облегалката и докосна високата й нежна скула. Кожата й беше гореща. Чувстваше се как цялата едва доловимо вибрира, а от начина, по който затвори очи, му прималя.

Тори усети, че губи чувството си за реалност. В момента сякаш бе на върха на висока водна пързалка. Ако се отпуснеше, щеше да попадне в истински басейн от чувства и да заплува там безпомощно като хартиена лодчица. Като се опитваше да се задържи, тя отчаяно се хвана за единствената сламка, която й дойде наум.

— Разкажете ми за Хауърд Бийчър! — почти заповяда с напрегнат глас. После прибави с по-мек тон: — Изглежда, че отдавна сте заедно.

— Така е — каза Дан и придвижи ръката си по облегалката точно зад главата й. Меката й коса допираше палеца му, а парфюмът й с аромат на цветя се смесваше с излъчващата се от тялото й женствена миризма на мускус, за да го омае. Гърдите й бяха настръхнали и изпъкваха под копринената й блуза, сякаш дискретно мамеха дланта и устните му. Но той някак си успя да продължи, като че ли не забелязваше подводните течения.

— Хауърд Бийчър заложи на мен, когато всичко, което можех да предложа, беше една неясна мечта — каза той, като я гледаше напрегнато. — Гаражът на Хауърд беше главният офис на компанията, а мозъкът му — нашият главен актив.

— Заедно с вашата проницателност, кураж и вяра — рече тя с неочаквана решителност, въпреки че не погледна към Дан. Беше отправила очи право напред. Гласът й бе прекалено дрезгав и задъхан, а това подкопаваше упорито градената й самодисциплина. — Имам чувството, че вие сте заложили на Хауърд толкова, колкото и той на вас. Но как изобщо се събрахте? Доколкото съм чувала, напълно противоположни сте.

— Предполагам, че е така — рече Дан, учуден от нейната настоятелност да му отдава толкова значение, колкото и той отдаваше на Хауърд за успеха на компанията. Изглеждаше така, сякаш го защитава. Той поклати леко глава и си помисли: Смешно. Тори Чейс, с всичките си сто и шестдесет сантиметра, да защитава Дан Стюърт? И на мен това да ми харесва, реакцията й да ми доставя удоволствие? Направо смешно! И все пак го обля непозната топлина. Опита се да й устои. Лесно можеше да се пристрасти към това чувство. През целия си живот се бе борил да изолира този вид нужда. Нямаше намерение да променя нещата сега.

Дан разбра, че все още не беше отговорил на въпроса й. Остана мълчалив за момент, докато се чудеше какви подробности повече да й каже за онези дни, в които той и Хауърд бяха станали приятели? Беше опасно да споделя с нея. Тори щеше да бъде твърде загрижена. Твърде състрадателна. А той не искаше нейното състрадание. Не беше сигурен какво точно иска от нея — освен примамливата сладост на тялото й, — но това в никакъв случай не беше състрадание.

— Хауърд и аз се познаваме от деца — каза накрая с по-рязък тон, отколкото възнамеряваше. Просто не можа да се сдържи, защото се чувстваше несигурен. — А с вашата партньорка как се събрахте? — попита той, като нарочно насочи вниманието върху нея, за да успее да се съвземе.

Тя се зачуди защо Дан толкова неохотно говори за себе си, но уважи желанието му. Въпреки объркването, което близостта му й причиняваше, тя успя по някакъв начин да разкаже спокойно как с Лиз се бяха запознали в университета и бяха работили заедно в разни комитети по организиране на мероприятия. После бяха решили да основат фирма, след като бяха прекарали две години на стаж в изтъкнати компании за връзки с обществеността в Лос Анджелис.

— Значи вашата склонност към независимост не се изявява в стремеж да управлявате в партньорството — забеляза Дан.

— Независимостта ми не е просто склонност — каза Тори, макар и не така убедително, както обикновено. В момента наистина чувстваше независимостта си само като тънка нишка. — Тя е мое определение. Тя е това, което съм. А партньорството ни е на доста свободни начала. Лиз има своите поръчки, а аз — моите. Споделяме един и същи офис, помагаме си и работим заедно при най-големите случаи, но всяка от нас може да се оттегли по всяко време, без да навреди на другата или на фирмата.

— Значи винаги гледате да сте сигурна, че имате вратичка назад — констатира Дан неочаквано хапливо.

Тори се наежи, без да знае защо. Той беше абсолютно прав.

— Може и така да се каже — рече тя с дръзко вирната брадичка.

— Има нещо, което ми се струва много чудно, госпожице Чейс.

Тори си помисли, че това, което му се струва много чудно, може би няма да й хареса. Брадичката й се вирна още по-нагоре, а веждите й се повдигнаха заплашително.

— И какво е то, господин Стюърт?

— Как бихте се справили със ситуации, които не позволяват лесен изход? Например брака. Или децата. А може би имате намерение завинаги да избегнете такъв род обвързване?

— Аз съм само на двадесет и пет, господин Стюърт. Имам достатъчно време, поне още няколко години. Не бързам да давам отговор на никого, нито да следвам нечии мечти вместо моите собствени. Това ще се случи само когато съм напълно готова за него.

Дан плъзна ръка надолу по облегалката и обхвана нежно тила й.

— Май мнението ви за брака не е по-добро от това за големите корпорации. Между другото какво ще стане, ако се наложи да вземете такова решение, преди да сте готова? — попита той и се зачуди защо ли преследва тази тема, която обикновено заобикаляше като опасна.

Тори си пое дълбоко въздух, но успя да отговори:

— Няма да се наложи, преди да съм готова. Няма да го позволя.

Дан се протегна да откопчае предпазния й колан и упражни достатъчно натиск върху тила й, за да я притегли към себе си. С удоволствие забеляза, че не усети съпротива.

— Наистина ли вярвате, че е възможно да контролирате живота си, госпожице Чейс? — попита той лукаво.

— А вие? — отвърна тя с променен глас.

Дан посегна и със свободната си ръка докосна устните й. Първо проследи контурите им, после леко погали нежната им розова плът и потърси очите й.

— Не — отговори той след дълго мълчание. — Внезапно започнах да се съмнявам дали изобщо имам някакъв самоконтрол.

Дан приближи устните си до нейните и прокара ръка по извитата й шия. Тори се възпротиви за няколко секунди, а после се подчини с пресеклива въздишка. Ръцете й се увиха около врата му. Тя изстена тихо и този звук на безпомощност като че ли го възпламени.

— Тори, толкова си сладка — прошепна той срещу устните й. — Сладка и топла. И толкова те искам…

— О, Дан — проплака Тори. — Искам… — тя спря рязко, пое дълбоко въздух, дръпна ръцете си от врата му и се вцепени, сякаш някой я бе полял с кофа студена вода. — Мили боже, какво правим?

Дан остана мълчалив известно време, докато се успокои, после хвана брадичката й с върха на пръстите си и нежно я повдигна, за да срещне погледа й.

— Защо ми се противопоставяш толкова упорито, Тори? — попита, като за по-голямо удобство избра да пренебрегне факта, че допреди малко й се беше противопоставял с всички сили.

Тори се опита отново да приложи старите номера.

— Да ти се противопоставям? — повтори тя учудено. — Аз не… Искам да кажа, че просто… това е…

— Поеми си няколко пъти дълбоко въздух — каза дрезгаво Дан. — Това е най-добрият начин да спреш да заекваш.

— Аз не заеквам — запротестира Тори. После отвори уста да продължи, но това й бе спестено поради какофонията от клаксони и гласа на шофьора отзад:

— Хей, вие отпред, размърдайте се!

Дан изруга тихо и пусна Тори. Колите отново потеглиха. Сложи очилата си и запали автомобила. Тя се отдръпна и закопча колана си. Точно сега ли намери? — помисли си той, без да знае дали има предвид себе си или движението.

Досега между тях не бе надвиснало такова напрегнато мълчание. Докато минутите отминаваха, Дан се замисли. Може би беше по-добре, че движението се възстанови точно когато трябваше и че шофьорът отзад беше толкова нетърпелив. Тори бе права. Какво, по дяволите, се опитваха да направят? Какво, по дяволите, се опитваше да направи той?

— Извинявам се, госпожице Чейс — каза с пресипнал глас. — Държанието ми беше непростимо.

— Не повече от моето — отвърна Тори. Честно казано, съжаляваше, че тонът му отново бе станал официален. Част от нея се разкайваше за моментната паника. Но беше и шокирана — направо не можеше да повярва, че е била способна на такъв безпаметен отклик. Не бива да допускам никоя целувка да притежава такава сила — помисли си тя. И никой мъж не биваше да има властта да помита съпротивата й така лесно и безкомпромисно, както това направи Дан.

И като си помислеше — защо изобщо трябва да му позволява да преминава в настъпление? Тя също имаше въпрос към него. Същият, който и той й бе задал. Реши все пак да попита.

— Господин Стюърт — изрече решително, — защо ми се противопоставяте толкова упорито?

Той дълго остана мълчалив. Вече бе започнала да си мисли, че смята да пренебрегне въпроса й. Накрая Дан каза:

— Не ти се противопоставям, Тори. Мисля, че просто… Не знам. Май се боксирам с въображаем противник.

По-озадачена и от преди, Тори отвори уста да продължи темата, но се отказа. И тя самата имаше същия проблем.

Напрежението стана непоносимо. Когато накрая стигнаха до разклона за Вентура, тя въздъхна облекчено.

— Далече ли живее Хауърд? — не можа да сдържи нетърпението си Тори.

— Не — отговори Дан. — Може би ще се радвате да узнаете, че ни остават още около пет минути, госпожице Чейс.

Тори стисна зъби. Отново „госпожице Чейс“. Страхотно!

— Можем да очакваме коренна промяна в настроението си, когато пристигнем при Хауърд — прибави Дан, без да му бе ясно защо толкова искаше да утеши Тори за предстоящия ден. Импулсът му да изтрие леката гънка, която се бе появила на челото й, беше напълно необясним. Както впрочем всичко останало, откакто Тори бе влязла в живота му.

Тъй като едва го слушаше, тя не разбра веднага какво се опитваше да направи. После реши да му помогне. Не биваше да изпада в лошо настроение.

— Каква промяна в настроението? — попита тя и си наложи да се усмихне.

Дан не отговори веднага. Не беше сигурен как би било по-добре да формулира обяснението си. Накрая направи опит.

— Това… това разсейване между нас… Това, че, изглежда, не можем да… — той въздъхна тежко, после обобщи, доколкото му бе възможно: — Хауърд ще говори само за бизнес. Той е толкова обсебен от работата си, че вероятно ще бъдем заразени от ентусиазма му и ще престанем да…

— Да се разсейваме — вметна Тори, като го гледаше под вежди. Тя бе обладана от страст, а той — просто разсеян.

— Точно така — каза Дан, зарадван, че го беше разбрала. — Хауърд Бийчър е идеалната противоотрова срещу…

— Разсейването — измърмори тя.

Дан я погледна проницателно. Изглеждаше раздразнена, но защо? Нали тя самата беше спряла това, което обещаваше да бъде много, много хубаво? Просто го бе замразила.

— Както и да е — каза той неубедително. — Можем да разчитаме, че ще прекараме следващите няколко часа във възможно най-неромантичната атмосфера. Сигурен съм, че това ще ви зарадва.

Тори успя да се усмихне, макар и доста фалшиво.

— Не можете да си представите колко ще се радвам, господин Стюърт. Последното нещо, с което бих искала да си имам работа, е и най-малкият намек за романтика.

— Съгласен. Значи отиваме на най-подходящото място — каза Дан. Знаеше, че се повтаря. Какво ли толкова имаше в Тори Чейс, та го караше да бръщолеви глупости?

След няколко минути спряха пред непретенциозна бяла къщичка с покрив от червени керемиди.

— Това там с отворената врата на гаража е къщата на Хауърд — рече Дан.

Тори видя колата на Лиз на алеята.

Дан излезе и мина от другата страна, за да отвори вратата на Тори. По това време тя вече беше излязла и затваряше.

— Знам, че не е голяма работа да излезете сама, но имам чувството, че се опитвате при всяка възможност да демонстрирате своята независимост — отбеляза той. — Да не би да искате да ми докажете нещо? А може би на себе си?

— Не познахте — рече Тори енергично. — Просто съм си такава. И нямам нужда да го доказвам на никого.

Те се отправиха по алеята. На половината път към гаража Дан внезапно се спря, плъзна очилата до върха на носа си и се втренчи в малката постройка сякаш не вярваше на очите си.

Тори проследи погледа му и се усмихна. Изобщо не беше изненадана, когато видя един мъж — очевидно Хауърд Бийчър — в горещата прегръдка на Лиз Колинс.

След това усмивката й помръкна. Май нямаше да излезе нищо от няколкото часа, прекарани в безопасна и неромантична атмосфера.