Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (1)

Първа глава

Дан Стюърт скочи на крака, отиде до прозореца зад бюрото си и спусна щорите. Слънцето обливаше жената срещу него, вплиташе златни нишки в косата й и обсипваше очите й с кехлибарени искрици. Дан искаше това да спре, просто трябваше да спре. Тогава може би щеше да върне способността си да мисли като бизнесмен.

— Госпожице Чейс, представянето ви беше изключително интересно — каза той, докато се опитваше да изолира светлината. — И трябва да призная, че препоръките ви са доста впечатляващи.

— Благодаря — отговори тя с дрезгав напевен глас, като по някакъв начин превръщаше в мелодия всяка произнесена сричка.

Дан й хвърли един поглед през рамо и забеляза веселия проблясък в очите и дръзката усмивчица, притаена в ъгълчетата на устата й. Уста, която го караше да си представя разпукващи се розови пъпки. Красива и примамлива, разсейваща.

Когато се видя хваната като малко момиченце да прави гримаси зад гърба на учителя си, лицето й не стана безизразно, както беше редно. Усмивката й направо разцъфтя.

Започна да говори и Дан беше очарован от начина, по който устните й оформяха всяка дума.

— Господин Стюърт, струва ми се, че имате някои резерви към моето предложение — каза тя.

Дан кимна одобрително, после се усети и поклати леко глава.

— Какво… Какво ви кара да мислите, че имам резерви? — имаше такива, но не ги беше изказал гласно.

— Думата „интересно“ — отговори тя и тихо се засмя. — Така се казва зад кулисите на приятел актьор, който много се старае, но представлението се е оказало истинска боза.

Дан се взря объркано в нея. Май беше твърде схватлива. Когато се извърна пак, забеляза, че все още се занимаваше с щорите. Отпусна безпомощно ръце. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да изолира светлината. Истинското излъчване идваше от жената.

Той стоеше и надничаше през тесните процепи на щорите като съседска клюкарка, докато търсеше думи, с които да обясни необяснимото.

Не му беше трудно да формулира съмненията си относно наемането на Виктория Чейс за организиране на мероприятия на компанията. Тя щеше да освежи лансирането на най-важната серия артикули в десетгодишната история на неговата фирма. Но беше твърде млада за такава отговорност, не повече от двадесет и пет, ако усетът му не го лъжеше. Списъкът на изявите й бе впечатляващ, но къс, а агенцията й — най-малката и най-младата в Санта Барбара. Освен това не беше сигурен дали трябва да повери една толкова важна поръчка на човек с такава дяволита усмивка.

Но формулирането нямаше нищо общо с истината. А тя бе такава: в момента, в който Виктория Чейс бе влязла с пружиниращата си походка в офиса, сърцето му бе подскочило. Меките вълни на дългата й до раменете коса предизвикаха сърбеж в пръстите му. При вида на женствените извивки на тялото й, заинтригуващо подчертани от зеления й костюм, му се прииска да окачи табелка „Не безпокойте“ отвън на вратата. Имаше чувството, че я бе търсил в сънищата си и внезапно, вдигайки поглед, я бе видял да се материализира пред очите си. В ушите му бяха прозвучали хорова песен и звън на камбани. Целият свят се бе превърнал във филм на Франк Капра, а той не харесваше филмите на Франк Капра. Сантиментални глупости.

— Ъ-ъ… Господин Стюърт, имате ли някакви въпроси относно моето представяне?

Дан се сепна, но остана до прозореца, без да се обръща.

— Не, нямам въпроси, госпожице Чейс. Но има някои аспекти, които трябва да се… обмислят.

Страхотно начало — помисли си той отвратен. — Много съм убедителен. Но след като се бе хванал на хорото, щеше да го играе докрай.

— Работата е там, че когато една фирма с определен профил в бизнес оборудването прави драматична смяна на посоката, за да се съгласува с добре проучен пазар… — гласът му заглъхна, щом разбра, че бе принуден да декламира най-скапаните компютърни измислици. Дали някой не бе сипал наркотик в сутрешното му кафе?

Той се покашля и направи още един опит:

— Ние наистина имаме нужда от драматични промени в имиджа си заради артикулите за домакинството и свободното време, които прибавяме към нашето производство, но трябва да бъдем предпазливи. Все още сме силни в бизнес оборудването, така че, макар да искаме да покажем нашата по-лека страна сега, когато се пренасочваме към кухненски роботи, електронни играчки, модерни компютърни игри и други в подразделенията ни за електроника, ние трябва да убедим нашите редовни клиенти в сериозните ни намерения и солидната база. Трябва да… да стъпваме леко…

— … И да носите голямата сопа? — добави тя услужливо.

Дан пое дълбоко въздух и щеше за малко да се задави, когато отново се обърна към нея. Не си позволи да се усмихне, въпреки че харесваше леката й непочтителност. Беше твърде слисан. Виктория Чейс бе забавна, но от начина, по който го караше да се чувства, съвсем не му бе до смях. Докато стоеше, зяпнал срещу нея, тя взе чантата и куфарчето си и се изправи.

— Господин Стюърт, благодаря ви, че почетохте „Хепънингс“ с толкова важно за вас поръчение — каза тя с мила усмивка, която продължаваше да разбърква мислите му. — Но ние двамата преди няколко минути стигнахме до решението, така че да не протакаме.

Дан примигна. Добре ли беше чул? Нима тя бе тази, която го отхвърляше? Завръщайки се най-сетне на бюрото си, той опря пръсти на полираната повърхност и се наклони напред.

— Госпожице Чейс, не смятам, че съм споменал за някакво решение — рече Дан по начин, който определяше като смразяваща мекота. Все пак книгата за управление чрез страх, която бе прочел наскоро, не бе изгубено време. Той изчака малко тя да потъне в стола си и да запази тишина, докато решеше да я освободи.

Но Виктория Чейс като че ли не разбираше ролята си. Усмивката й стана по-широка и в очите й се появи странна топлина.

— Нека се изразя така — каза тя любезно. — Със сигурност ще се съгласите, че за мен е толкова важно да мога да работя с вас, колкото и за вас да останете доволен от свършеното. И освен това съм убедена, че забелязвате как ние двамата като че ли не си… пасваме.

— Да си пасваме? — повтори Дан втрещен. — Казвате, че не желаете моята поръчка, защото не си… пасваме?

Тя протегна ръка:

— Знаех си, че ще ме разберете, господин Стюърт. Още веднъж ви благодаря, че се сетихте за нас. Желая ви успех.

Твърде слисан, за да каже нещо, Дан прие ръкостискането и веднага му се прииска да не го беше правил. Не го изненада здравата ръка на Виктория Чейс, но не бе подготвен за електрическия шок, който тя изпрати през него. Единствената му утеха беше, че и тя изглеждаше също толкова разтърсена, а цветът на кожата й от розов бе станал тъмночервен, когато погледите им се срещнаха.

Стояха мълчаливо, втренчени един в друг, докато, излизайки от транса в един и същи момент, отдръпнаха ръцете си, сякаш току-що бяха разбрали, че се бяха докоснали до нещо горещо и се бяха опарили.

Виктория Чейс се обърна, закрачи елегантно по перлено зеления килим и излезе, без да го погледне.

 

 

— Всичко отиде по дяволите — съобщи Тори двадесет минути по-късно, влизайки в офиса, който споделяше с Елизабет Колинс. Тя беше нейна партньорка в „Хепънингс“ и най-добрата й приятелка от колежа насам.

Като закачи чантата и сакото си на закачалката, Тори въздъхна тежко.

— Изгубих поръчката на Стюърт, Лиз. Или я отказах. Приеми го както искаш — таеше слаба надежда, че ще може да мине само с това обяснение, ето защо продължи да бръщолеви: — Как вървят работите със сватбата на Хартови? Наистина ли искат да се оженят на борда на балон, пълен с горещ въздух?

Лиз вдигна поглед от книжата, които покриваха почти всеки сантиметър от тюркоазната повърхност на бюрото й. Отметна назад правата си руса коса и се взря в Тори през огромните си очила.

— Също така искат и балони за гостите и за струнния квартет. А сега — какво каза най-напред, когато връхлетя тук?

Примирявайки се, че ще трябва да даде повече информация, Тори стовари куфарчето на бюрото си и се обърна с лице към партньорката си.

— Отказах най-голямата поръчка, която някога съм получавала — тя закрачи напред-назад из претъпканата стая, твърде нервна, за да седне. — Трябваше. Стюърт беше възможно най-мил, но имаше намерение да ми покаже вратата. Реших да освободя горкия човек от задължението да притеснява и двама ни, като срича целия речник от корпоративен жаргон, основан на една-единствена мисъл: „Няма начин, Хосе!“

Настъпи дълго мълчание, след което Лиз се засмя тихо и гърлено:

— Така че ти го улесни?

— Не можах да се стърпя, Лиз. Явно не му се искаше да сключваме договор, а се притесняваше да ми го каже. Домъчня ми за него. Той беше толкова… толкова… сладък.

— Сладък? — повтори Лиз с вдигнати вежди. — Нали говорим за Даниел П. Стюърт? Човекът, който кара гигантите на цели индустрии да се изправят на задните си лапи и да се потят в костюмите си марка „Брукс Брадърс“? Та той нямаше да може да отхапе и трошица от електронния пазар, ако беше сладък. Той е хищник! И има нещо, което трябва да ти кажа веднага…

— Не е хищник — прекъсна я Тори и спря да се разхожда. После, учудена от това, че защитаваше Дан Стюърт, се засмя и продължи да крачи. — Окей, приемам, че не е най-приятелски настроеният човек, когато съм срещала. И когато прекрачих прага на офиса му, усетих, че излъчва странни флуиди. Имах чувството, че единствената причина да ме покани е, че Роджър МакКормик го е помолил. Май това е било първото нещо, което е направил след назначаването си за вицепрезидент по маркетинга в компанията на Стюърт.

Тори спря отново и погледна надолу към смарагдовозеления си костюм, черните си лачени обувки и семпли златни накити. Нищо не излезе от тази премяна! — помисли си с въздишка.

— Един господ знае какво не потръгна! Може човекът да не харесва зелено. Или кестенява коса. Или дребни жени.

— Или къси кестеняви коси — каза Лиз със странна усмивка.

Тори се засмя и дръпна един къдрав кичур, сякаш за да ускори бавния му растеж. Преди няколко дни беше оставила фризьорката си да я убеди да се подстриже късо.

— Може би. И аз не се харесвам много така. Но все едно, това си беше антипатия от пръв поглед. Чувствах се като глупачка, докато Стюърт стоеше там като гръцка статуя с прекрасния си тен.

Тя отново се засмя и най-сетне се настани зад бюрото си, като се стовари на тъмночервения стол толкова силно, че той се извъртя на половин оборот и едва не я изпрати на земята.

— И без това нямаше да мога да работя със Стюърт — каза, като се хвана за ръба на бюрото. — Поръчката му може и да е примамлива, но той самият е сухар. Сигурна съм, че лицето му би се нацепило, ако се усмихнеше. Освен това се опитва да всява страхопочитание.

— У-оу! — прекъсна я Лиз, като плъзна очилата си до върха на носа и я погледна над тях. — Нали беше сладък?

— Така е. Казах, че се опитва да всява страхопочитание. Но не бих казала, че успява. Толкова е сериозен, Лиз. Няма никакво чувство за хумор.

Лиз я погледна внимателно.

— И е опасно привлекателен — осмели се да вметне тя.

Тори се размърда смутено на стола си, а после се завъртя с лице към прозореца и втренчи празен поглед към плаката с изглед на морския бряг на Санта Барбара. Беше го залепила сама, за да прикрие грозната стена отсреща.

— Като си помислиш, наистина изглежда добре — синеок мургав тип с черна коса и саркастично извити вежди.

И в момента, в който влязох в офиса на Даниел П. Стюърт — прибави тя наум, — лазерният му син поглед предизвика у мен омекване, а не смразяване, както той сигурно е очаквал.

Отново се обърна с лице към Лиз.

— Както и да е, златната птичка кацна на рамото ми и аз я прогоних, каквито и да са причините.

— Не е точно така — промърмори Лиз, като свали очилата си, взе една салфетка от кутията зад гърба си и започна да ги бърше.

Тори се наежи:

— Какво искаш да кажеш?

— Опитах се да ти го кажа, но ти беше твърде развълнувана, за да ме чуеш. Роджър се обади точно преди да връхлетиш тук, разгорещена като малка моторетка, която не може да изкачи стръмнината. Получаваш поръчката.

Тори остана с отворена уста.

— Сериозно?

— Страхувам се, че да. Разбира се, ако наистина не ти пука дали ще прибавиш „Стюърт Ентърпрайсиз“ към списъка на нашите клиенти, можеш да се обадиш на Роджър и да му кажеш, че пречката е в шефа му. Няма нужда да работиш с чучело, чийто магнетизъм те притеснява.

— Магнетизъм? Не съм казала нищо за магнетизъм — рече Тори и изсумтя презрително за по-голяма убедителност. — И разбира се, че ще приема поръчката. Кое те кара да мислиш, че няма да го направя? — наложи на лицето си предизвикателна усмивка. — Честно, Лиз, как изобщо могат да ти идват наум такива щури идеи?

 

 

— Какво се случи? — попита Тори Роджър МакКормик по време на първата им среща в просторния му офис в „Стюърт Ентърпрайсиз“. — Как стана така, че получих поръчката?

Роджър й махна с ръка да седне и отговори:

— Предполагам, че както винаги, справила си се блестящо.

— О, разбира се, блестящо — повтори тя с ококорени очи.

— Също така вие сте достатъчно малка компания, за да свършите работата бързо, без много съвещания и формалности. Времето ни тук е доста ограничено — отбеляза Роджър.

— Видях — отвърна Тори. По пътя си към луксозния кът от кожени столове и мраморни масички тя погледна през огромния панорамен прозорец към истинската гледка на брега на Санта Барбара. — Ей, не е лошо да си вицепрезидент по маркетинга, а, Родж? Гледката от кабинета ти е почти толкова готина, колкото и от моя — усмихна се тя.

Роджър се засмя. Вече бе посещавал офиса на Тори и бе видял имитацията.

Докато сядаше на ниското кресло, Тори наблюдаваше, развеселена, усилията на Роджър да намести върлинестото си тяло на стола срещу нея. Той постави големите си крака на пода, наклони се напред с лакти върху коленете и сключи ръце. После погледна към вратата, сепна се и отново се изправи.

Погледът на Тори проследи неговия и срещна Даниел П. Стюърт — цял-целеничък, от плът и кръв. И то каква плът! Тя преглътна смутено. Преди да успее да установи контрол върху мислите си, усети, че се чуди как ли изглежда той под безупречния си костюм. Очевидно слаб. Твърд. Със стегнати бедра. Замени мислено костюма с прилепнали джинси и махна ризата и вратовръзката му. Прекрасно. Устата й пресъхна и дишането й се затрудни. Бе направо шокирана. Какво, за бога, ставаше с нея? Това изобщо не беше в нейния стил!

Даниел П. Стюърт представляваше сериозна заплаха. Той просто нямаше право да бъде едновременно толкова привлекателен и толкова тесногръд.

— Съжалявам — каза Дан.

Така и би трябвало да бъде — прибави наум Тори. Тя осъзна, че я оглеждаше лениво от горе до долу, сякаш беше новата му покупка или сякаш се опитваше да си спомни дали не я бе виждал някъде. Беше абсолютно безполезно да гадае какво става в главата му. Само се надяваше той да няма и най-малка представа какво става в нейната.

— Не исках да прекъсвам разговора ви — рече той след доста дълго мълчание, а после кимна към Тори. — Радвам се да ви видя отново, госпожице Чейс.

— Тори — поправи го тя, въставайки срещу вътрешните формалности, въпреки че се радваше, задето си спомни за нея.

— Тори?

— Съкратено от Виктория.

— Аха.

Погледът му се закова на нейния с такава сила, че я остави без дъх и я накара да се почуди какво ли вижда там. Дразнеше я мисълта, че й се искаше той да види нещо, което да му хареса. Например начина, по който изглеждаше в жълтата си рокля от Ан Клайн — беше пропиляла цяло състояние за нея на разпродажбата в една модна къща предишния следобед. Дали я одобряваше? И дали това имаше някакво значение за нея?

— Какво мога да направя за теб, Дан? — попита Роджър и вглъбеният му глас се вряза в настъпилото напрежение.

Дан погледна изненадано към Роджър, сякаш бе забравил за присъствието му. После направи вял жест.

— Нищо спешно. Ще ти се обадя по-късно. Срещата ти с госпожица Ч… — той спря и се покашля. — Срещата ти е по-важна.

После си отиде така неусетно, както беше дошъл.

— Кой беше този маскиран човек? — прошепна Тори, убедена, че Дан Стюърт носеше маска, която вероятно никога не сваляше. Не можеше да се начуди какво криеше. И от кого.

— Странно — каза Роджър, докато сядаше. — Дан никога не си позволява да влиза без предупреждение в офиса ми, ако знае, че имам посетител. А той знаеше, че по график имам среща с теб.

— Може би е забравил — отвърна тихо Тори, без да откъсва поглед от мястото, където беше Дан малко преди това, като че ли очакваше да види там струйка син дим.

— Дан не забравя — настоя Роджър. — Доколкото го познавам, той никога нищо не забравя.

Тори събра сили и се усмихна.

— Все някога трябва да му се случи за пръв път, Родж. А сега да се залавяме за работа. Трябва да направим събитие, което да разтърси устоите на така наречения добре проучен пазар, дето ще се съгласуваме с него. Да побързаме.

Роджър я погледна изненадано.

Тори се засмя и отвори куфарчето си. Роджър знаеше за нейната непоносимост към бизнес жаргона, но тя не си направи труда да му обясни откъде беше заимствала тези високопарни фрази и защо бе избрала тъкмо този момент, за да ги използва.