Фьодор Достоевски
Бесове (8)

II

Не ни е падало досега да споменаваме за външността му. Беше висок, бял, гледан човек, както казва простолюдието, по-затлъстял, с рядка руса коса, около трийсет и три годишен и бих казал дори, с красиви черти. Излязъл беше в оставка като полковник и ако беше дослужил до генерал, генералският чин щеше да му отива и напълно възможно от него да излезеше един добър действащ генерал.

При характеристиката на това лице не бива да се пропуска, че главният повод за оставката му бе дълго и мъчително преследвалата го мисъл за семейния позор след обидата, която Ставрогин бе нанесъл на баща му преди четири години в клуба. Вътрешно той смяташе за безчестно да продължава службата и беше убеден, че позори полка и другарите си, макар че никой от тях да не подозираше дори за произшествието. Наистина той веднъж и преди това се бе канил да остави службата — много отдавна, много преди случая и по съвсем друг повод, но досега бе се колебал. Колкото и странно да изглежда, но този първоначален повод или по-точно вътрешен подтик да излезе в оставка бе манифестът от 19 февруари за освобождението на селяните. С излизането на манифеста Артемий Павлович — един от най-богатите помешчици в губернията, който и не загуби кой знае колко след манифеста, а на това отгоре бе човек способен да разбере хуманизма на мярката и почти да схване икономическите изгоди от реформата — внезапно се бе почувствал някак лично обиден. Това бе нещо неосъзнато, по-скоро едно усещане, но това само засилваше обидата му. До смъртта на баща си впрочем той не се решаваше да предприеме нещо решително; но в Петербург „благородните“ му мисли бяха направили впечатление на мнозина най-видни лица, с които усърдно поддържаше връзки. Беше човек затворен и саможив. Друга една черта: беше от ония чудновати, но оцелели тук-там в Русия дворяни, които изключително държат на древността и чистотата на дворянския си род и твърде сериозно се интересуват от тия неща. Наред с това не можеше да търпи руската история, пък и изобщо намираше, че тъй наречените руски нрави са отчасти свинщина. Още като малък — в специалното военно училище за по-знатни и по-богати възпитаници, в което бе имал честта да започне и завърши образованието си — у него се бяха загнездили известни поетични възгледи: харесали му бяха замъците, средновековният живот, цялата му оперетна страна, рицарството; и още тогава само дето не плачеше от срам, че по време на московското царство царят е можел да налага на руския болярин телесни наказания^[1], и се червеше от сравненията. Този твърдоглав и извънредно строг човек, който знаеше службата си и изпълняваше задълженията си просто прекрасно, беше в душата си един мечтател. Твърдеше се, че умеел и да говори, че имал дар-слово; всичките си трийсет и три години обаче беше мълчал. Държал се бе крайно надменно дори в онази префърцунена петербургска среда, в която се бе движил в последно време. Срещата му в Петербург с върналия се от странство Николай Всеволодович го бе просто влудила. В настоящия момент, застанал пред бариерата, той се намираше в състояние на страшна тревога. Все му се струваше, че нещо пак ще попречи, и най-малкото забавяне го хвърляше в трепет. Болезнен израз се изписа на лицето му, когато Кирилов, вместо да даде знак да почват, внезапно заговори, наистина само проформа, както впрочем и го заяви на всеослушание:

— Аз само проформа; сега, когато с пистолети в ръцете чакате команда, не желаете ли за последен път помирение? Задължение на секунданта.

Сякаш нарочно Маврикий Николаевич, който до момента бе мълчал, но още от вчера страдаше заради своята отстъпчивост, внезапно поде мисълта на Кирилов и също заговори:

— Изцяло се присъединявам към думите на господин Кирилов… Мисълта, че не може да става помирение пред бариерата, е предразсъдък, достоен за французите… Пък и не разбирам повода, както щете, но отдавна исках да го кажа… защото нали се предлагат най-всевъзможни извинения, нали тъй?

Той целият пламна. Рядко му се случваше да говори толкова много и с такова вълнение.

— Аз отново потвърждавам предложението си да поднеса своите извинения — подхвана Николай Всеволодович, сякаш беше чакал само това.

— Но на какво прилича това? — яростно кресна Гаганов, обръщайки се към Маврикий Николаевич и в изстъплението си тропна с крак. — Обяснете на този човек — ако сте мой секундант, а не мой враг, Маврикий Николаевич (той посочи с пистолета си към Николай Всеволодович), — че подобни отстъпки само още повече ме обиждат! Той не намира за възможно да ми се обиди!… Той не го смята за позор да ми обърне гръб пред самата бариера! За кого ме взема, значи, той във вашите очи… а отгоре сте мой секундант! Нарочно ме ядосвате, за да не улуча. — Отново тропна с крак, от устата му пръскаха слюнки.

— Край на преговорите. Моля, слушай командата! — с все сила викна Кирилов. — Раз! Два! Три!

На „три“ противниците тръгнаха един към друг. Гаганов веднага вдигна пистолета и на петата или шестата крачка стреля. Спря се за секунда и като видя, че не е улучил, бързо отиде до чертата. Приближи се и Николай Всеволодович, вдигна пистолета, но някак много високо, и гръмна почти съвсем без да се прицелва. После извади кърпичката си и превърза кутрето на дясната си ръка. Чак сега се видя, че изстрелът на Артемий Павлович не бе отишъл съвсем нахалост, но куршумът бе само лизнал пръста около ставата, без да засегне костта; получила се бе нищожна драскотина. Кирилов тутакси обяви, че ако противниците са неудовлетворени, дуелът продължава.

— Аз заявявам — изхърка Гаганов (беше му пресъхнало гърлото), обръщайки се отново към Маврикий Николаевич, — че този човек (отново посочи към Ставрогин) нарочно стреля във въздуха… умишлено… Отново обида! Той иска да опорочи дуела!

— Аз имам правото да стрелям, както искам, стига да е по правилата — твърдо заяви Николай Всеволодович.

— Не, няма такова право! Обяснете му, обяснете му! — крещеше Гаганов.

— Напълно се присъединявам към мнението на Николай Всеволодович — провъзгласи Кирилов.

— Защо ще ме щади той мене? — беснееше Гаганов, не слушайки. — Аз презирам пощадата му… Аз плюя… Аз…

— Честна дума, ни най-малко не съм искал да ви оскърбявам — нетърпеливо каза Николай Всеволодович, — стрелях нагоре, защото не желая повече никого да убивам, независимо дали сте вие, или някой друг, което впрочем не е ваша работа. Аз наистина не се смятам за засегнат и съжалявам, че това ви сърди. Но няма да позволя никому да се меси в това, което е мое право.

— Щом толкова се бои от кръв, попитайте го защо ме извика на дуел? — крещеше Гаганов, обръщайки се все към Маврикий Николаевич.

— Как да не ви извика? — намеси се Кирилов. — Вие нищо не щяхте да чуете, как да се отърве от вас?

— Ще кажа само едно — обади се Маврикий Николаевич, който с усилие и мъка обмисляше положението, — ако противникът предварително заявява, че ще стреля нагоре, дуелът действително не може да продължи… по причини деликатни и… ясни…

— Аз ни най-малко не съм заявявал, че всеки път ще стрелям нагоре! — викна Ставрогин, губейки окончателно търпение. — Откъде знаете какво мисля и как ще стрелям сега… аз с нищо не преча на дуела.

— Щом е тъй, срещата може да продължи — обърна се Маврикий Николаевич към Гаганов.

— Господа, заемете местата си! — изкомандва Кирилов.

Пак се срещнаха, Гаганов пак не улучи и Ставрогин отново стреля във въздуха. За тия негови изстрели можеше и да се спори: ако да не беше си признал умисъла, Николай Всеволодович би могъл направо да твърди, че стреля, както се следва. Той насочваше пистолета не право в небето или в някое дърво, а все пак уж като към противника, макар и да вземаше около метър над шапката му. Втория път куршумът му мина дори още по-ниско, още по-правдоподобно; но вече никой не можеше да разубеди Гаганов.

— Пак! — скръцна той със зъби. — Все едно! Аз съм предизвиканият и ще си използвам правото. Искам да стрелям трети път… На всяка цена.

— Имате пълното право — отсече Кирилов. Маврикий Николаевич не каза нищо. Раздалечиха ги за трети път, изкомандваха; този път Гаганов дойде до самата черта и от дванайсет крачки взе да се прицелва. Ръцете му твърде много трепереха за един добър изстрел. Ставрогин стоеше с насочен надолу пистолет и неподвижно чакаше изстрела му.

— Твърде дълго, твърде дълго целене! — възбудено викна Кирилов. — Стреляйте! Стре-ляй-те! — раздаде се изстрел и този път бялата пухкава шапка отхвръкна от главата на Николай Всеволодович. Изстрелът беше доста точен, шапката бе пробита много ниско; един пръст по-долу и всичко щеше да е свършено. Кирилов вдигна и подаде шапката на Николай Всеволодович.

— Стреляйте, не задържайте противника! — викна с необикновено вълнение Маврикий Николаевич, виждайки, че Ставрогин, сякаш забравил за дуела, разглежда с Кирилов шапката. Ставрогин трепна, погледна Гаганов, обърна се и вече без каквато и да било деликатност, гръмна встрани, към дърветата^[2]. Дуелът свърши. Гаганов стоеше като премазан. Маврикий Николаевич отиде при него и взе да му говори нещо, но онзи като да не го чуваше. Тръгвайки си, Кирилов сне шапка и кимна на Маврикий Николаевич; но Ставрогин забрави предишната си учтивост; след като стреля в дърветата, той дори не се обърна назад, пъхна пистолета си в ръцете на Кирилов и бързо тръгна към конете. Мълчеше, лицето му имаше злобен израз. Мълчеше и Кирилов. Възседнаха конете и препуснаха галоп.

III

— Какво сте се умълчали? — нетърпеливо подвикна той на Кирилов, когато наближиха къщата.

— Какво искате от мене? — отвърна оня и насмалко не се изтърси от коня, който се бе изправил на задните си крака.

Ставрогин се сдържа.

— Не исках да обидя онзи… глупак, а пак го обидих — каза той тихо.

— Да, пак го обидихте — отсече Кирилов, — и при това той не е глупак.

— Аз обаче направих всичко, което можах.

— Не.

— Какво трябваше да направя?

— Да не го викате на дуел.

— Още един шамар да понеса?

— Да, да понесете и шамара.

— Започвам нищо да не разбирам! — злобно каза Ставрогин. — Защо всички очакват от мен нещо, което не очакват от другите? Защо трябва да понасям това, което никой не понася, и да се нагърбвам с едно бреме, което никой не може да носи?

— Мислех, че нарочно търсите това бреме.

— Аз да търся бремето?

— Да.

— Вие… го виждате?

— Да.

— Толкова ли си личи?

— Да.

Помълчаха около минута. Ставрогин изглеждаше много угрижен, беше почти потресен.

— Не стрелях, защото не исках да убивам, и нищо повече, уверявам ви — каза той бързо и разтревожено, сякаш се оправдаваше.

— Не трябваше да го обиждате.

— А какво трябваше да направя?

— Трябваше да го убиете.

— Съжалявате, че не го убих?

— Аз за нищо не съжалявам. Мислех, че наистина искате да убиете. Не знаете какво търсите.

— Търся бремето — засмя се Ставрогин.

— Щом не искате кръв, защо го оставяте той да убива?

— Ако не му бях обявил дуел, щеше да ме убие просто тъй, без дуел.

— Това не ви засяга. Можеше да не ви убие.

— А само да ме набие?

— Това не ви засяга. Носете бремето. Инак няма признание.

— Плюя аз на вашето признание, не го търся у никого!

— Мислех, че го търсите — ужасно хладнокръвно заключи Кирилов.

Влязоха в двора на къщата.

— Ще се отбиете ли при мен? — предложи Николай Всеволодович.

— Не, отивам си, сбогом. — Той слезе от коня и взе кутията под мишница.

— Във всеки случай поне вие не ми се сърдите, нали? — подаде му ръка Ставрогин.

— Никак! — върна се Кирилов, за да стисне ръката му. — Ако мойто бреме не тежи, то е от природата, а на вас може да тежи поради природата. Недейте много се срамува, само малко.

— Знам, че съм безхарактерен, но не се и правя на силен.

— Добре правите; не сте силен човек. Елате на чай.

Николай Всеволодович се прибра у дома силно смутен.

IV

Тутакси узна от Алексей Егорович, че Варвара Петровна била твърде доволна, дето Николай Всеволодович излязъл на разходка с коня — първото му излизане след осемдневното боледуване, — наредила да се впрегне каретата и самата тя отишла „според както ставаше по-преди, да подиша чист въздух, защото от осем дни вече нейна милост е забравила на какво му викат чист въздух“.

— Сама ли отиде, или с Даря Павловна? — бързо прекъсна стареца Николай Всеволодович и силно се намръщи, научавайки, че Даря Павловна отказала да я придружи „по причина на неразположение и се намират сега в стаите си“.

— Слушай, старче — каза той, сякаш вземайки внезапно решение, — целия ден ще пазиш, видиш ли я, че идва при мен, веднага я спри и кажи, че най-малкото няколко дни няма да мога да я приема… че лично аз я моля за това… а като му дойде времето — ще я повикам, разбра ли?

— Ще предам — каза Алексей Егорович с тъга в гласа и свеждайки поглед надолу.

— Но не преди да си сигурен, че се е запътила за насам.

— Благоволете да не се тревожите, ваша милост, няма да стане грешка. Все чрез мен са били досега посещенията; все към мен се обръщаха за съдействие.

— Знам. Обаче не преди да е тръгнала за насам. Сега ми донеси чай и ако може, по-бързо.

Старецът едва беше излязъл, когато вратата се отвори и на прага застана Даря Павловна. Погледът й бе спокоен, но лицето бледо.

— Откъде се взехте?

— Стоях тук и го чаках да излезе, за да вляза при вас. Чух какво му наредихте, а когато излизаше, се скрих зад ъгъла отдясно и той не ме забеляза.

— Даша, аз отдавна исках да прекъснем нашите… докато… времето. Не можах да ви приема тая нощ въпреки бележката ви. Исках да ви пиша, но не умея да пиша — прибави той с досада и дори с някакво отвращение.

— Самата аз смятах, че трябва да ги прекъснем. Варвара Петровна силно подозира за нашите връзки.

— Нейна си работа.

— Не бива да я тревожим. И тъй, сега вече до края?

— Все още ли очаквате, че ще има край?

— Да, сигурна съм.

— На тоя свят нищо не свършва.

— Тук ще има край. Тогава ме повикайте и аз ще дойда. А сега сбогом.

— А какъв ще е краят? — подсмихна се Николай Всеволодович.

— Не сте ранен и… не сте пролели кръв, нали? — попита тя, не отговаряйки на въпроса за края.

— Глупаво излезе; не съм убил никого, не се тревожете. Впрочем още днес ще научите всички подробности. Нещо не ми е добре.

— Отивам си. Бракът няма да бъде обявен днес, нали? — прибави тя нерешително.

— Нито днес, нито утре, а вдругиден — не знам, вдругиден може всички да измрем и толкова по-добре. Оставете ме, оставете ме най-сетне.

— Нали няма да погубите другата… безумната?

— Няма да погубвам безумните — нито едната, нито другата, но, изглежда, ще погубя разумната: толкова съм подъл и гаден, Даша, че, изглежда, „като дойде краят“, както казвате вие, наистина ще ви повикам, а вие въпреки всичкия си разум ще дойдете. Защо сама се погубвате?

— Знам, че като стигнете до края, с вас ще остана само аз и… чакам.

— Ами ако стигна до този край и не ви повикам, и избягам от вас?

— Това е невъзможно, ще ме повикате.

— Тук е скрито много презрение към мен.

— Знаете, че не е само презрение.

— Значи, все пак има и презрение?

— Зле се изразих. Бог ми е свидетел, че най-много от всичко искам никога да не ви потрябвам.

— Браво, още по-добре го казахте. Аз също не бих искал да ви погубвам, Даша.

— Вие никога и с нищо не можете да ме погубите, и го знаете по-добре от всички — бързо и твърдо каза Даря Павловна. — Ако не дойда при вас, ще стана милосърдна сестра, самарянка, ще гледам болни или ще тръгна да продавам евангелия. Решила съм го. Не мога да бъда ничия жена; не мога да живея в къщи като тази. Не това искам… Вие знаете всичко.

— Не, аз тъй и не можах да разбера какво искате; струва ми се, че се интересувате от мен така, както някои стари самарянки, кой знае защо, се интересуват от един болен сравнително повече, отколкото от останалите, или, по-скоро, както някои набожни бабички, които не пропущат погребение, предпочитат някои по-спретнати мъртъвци. Какво ме гледате с тоя странен поглед?

— Много зле ли се чувствате? — с участие попита тя, вглеждайки се в него някак особено. — Боже! И този човек иска да мине без мен!

— Вижте какво, Даша, аз сега непрекъснато виждам призраци. Вчера на моста един малък зъл бяс ми предлагаше да заколел Лебядкин и Маря Тимофеевна, та да се тури край на моя законен брак, и било каквото било. Три рубли капаро ми поиска, но ясно даде да се разбере, че цялата операция ще струва най-малко хилядарка и половина. Голям сметкаджия е тоя бяс, нали? Цял счетоводител! Ха-ха!

— Съвсем сигурен ли сте, че е било призрак?

— О, не, никакъв призрак! Чисто и просто Федка Каторжника, един избягал от каторгата разбойник. Но не е там работата; как мислите, какво направих аз? Дадох му цялото си портмоне и сега той е напълно сигурен, че съм му дал капаро!

— Срещате го през нощта и той направо ви предлага такова нещо? Боже мой, нима не виждате как отвред са ви оплели в мрежите си!

— Да правят каквото щат. А знаете ли, че на езика ви се върти един въпрос, по очите ви виждам — прибави той със злобна и нервна усмивка.

Даша се уплаши.

— Никакви въпроси и никакви съмнения, мълчете по-добре! — викна тя тревожно, сякаш за да прогони въпроса.

— Тоест вие сте сигурна, че няма да ида в сергията на Федка?

— О, боже! — плесна тя с ръце. — Защо ме измъчвате така?

— Простете ми за глупавата шега, явно, че съм се заразил от лошите им маниери. Знаете ли какво, от снощи ужасно ми се иска да се смея, само да се смея, непрестанно, дълго, много. Сякаш целият съм зареден със смях… Шшт! Майка ми пристига; по трополенето познавам, че каретата й спира пред вратата.

Даша го хвана за ръката.

— Бог да ви пази от вашия демон и… повикайте ме, по-скоро ме повикайте!

— О, какъв демон е това! Това е просто дребничък, гадничък, живеничав, сополив бяс, от дефектните. Но вие, Даша, пак се боите да ми кажете нещо?

Тя го погледна с болка и укор и се обърна към вратата.

— Даша! — викна той подире й със зла, разкривена усмивка. — Ако… ами, с една дума, ако… разбирате ли, ако все пак намина в сергията и после ви повикам — ще дойдете ли и след като съм ходил в сергията?

Тя излезе, без да се обръща, захлупила лицето си в шепи.

— Ще дойде и след сергията! — прошепна той, като помисли малко, и гнусливо презрение се изписа по лицето му: — Самарянка! Хм!… А впрочем може би тъкмо от това се нуждая.