Фьодор Достоевски
Бесове (7)

II

Къщата, до която стигна Николай Всеволодович, се намираше на една затънтена уличка между оградите, отвъд които започваха зеленчукови градини — буквално накрай града. Беше съвсем усамотена малка дървена къщурка, току-що построена и все още без дъсчена обшивка. Капаците на едно от прозорчетата бяха нарочно открехнати и на перваза беше поставена свещ — явно с цел да служи за пътеводител на очаквания днес късен гостенин. Николай Всеволодович още от трийсетина крачки различи застаналата на входа висока човешка фигура, навярно нетърпеливият стопанин, излязъл да погледне към пътя. Чу се и гласът му, нетърпелив и сякаш че плах:

— Вие ли сте? Вие ли сте това?

— Аз — обади се Николай Всеволодович, но чак когато стигна до входа и вече затваряше чадъра си.

— Най-после, значи — запристъпя и се засуети капитан Лебядкин — това беше той, — чадърчето, ако обичате; голям дъжд, значи; ще го разтворя тук на пода в кьошенцето, заповядайте, заповядайте, молим.

Вратата, която водеше от антрето към осветената с две свещи стая, беше широко отворена.

— Да не бяхте вие казали, че непременно ще дойдете, нямаше да го вярвам вече.

— Един без четвърт — погледна си часовника Николай Всеволодович, влизайки в стаята.

— В тоя дъжд и при тая наша отдалеченост… Нали нямаме часовник, пък от прозореца само тия градини, та… изоставаме от събитията… но аз собствено не че да роптая, защото кой съм аз, кой съм аз пред вас, а само и единствено от нетърпение изглозган от цяла седмица насам, щото и ние… да му видим най-сетне края.

— Какво, какво?

— Съдбата си да чуем, Николай Всеволодович. Молим.

Той се преви на две, предлагайки му да седне на дивана край масичката.

Николай Всеволодович се огледа; стаята беше съвсем мъничка; ниска; само най-необходимите мебели; столовете и диванът бяха дървени, също съвсем скоро правени, без тапицировка и без възглавници, две малки масички, едната пред дивана, а другата постлана с покривка и цялата отрупана с разни неща, покрити отгоре със снежнобяла кърпа. Пък, изглежда, и в цялата стая се поддържаше голяма чистота. Капитан Лебядкин вече от осем дни не беше се напивал; лицето му бе някак подпухнало и прежълтяло, погледът му — тревожен, любопитен и очевидно недоумяващ; веднага се забелязваше, че и самият той не знае какъв тон да държи и като как ще е най-изгодно да почне още от самото начало.

— На — посочи той наоколо си, — живея като Зосима^[1]. Трезвеност, уединение и нищета — обетът на древните рицари.

— Смятате ли, че древните рицари са давали такива обети?

— Да не би нещо да бъркам? Уви, спря моето развитие! Всичко погубих! Не знам дали ще ми повярвате, Николай Всеволодович, но тук за първи път се опомних от срамните си увлечения — нито чаша, нито капка! Имам покрив над главата и от шест дни изпитвам едно благоденствие на съвестта. Дори стените миришат на смола, напомняйки природата. А кой бях аз, какво бях аз?

Нощем шлял се бездомен,^[2]

денем, изплезил език

— според както гениално го е казал поетът! Но… вие сте вир-вода… няма ли да изпиете едно чайче?

— Не се притеснявайте.

— Самоварът кипеше от осем, но… угасна… като всичко на тоя свят. И слънцето, казват, щяло на свой ред да угасне… Впрочем, ако трябва, веднага ще я наредим. Агафия е будна.

— Кажете, Маря Тимофеевна…

— Тук е, тук е — тутакси поде Лебядкин шепнешком, — желаете ли да надзърнете? — посочи той затворената врата за другата стая.

— Не спи ли?

— О, не, как е възможно? Напротив, от надвечер още ви чака и щом научи одеве, моментално се нагизди — понечи да се пошегува той и дори изкриви устни в усмивка, но тутакси се сви.

— Изобщо, как е тя? — въсейки се, попита Николай Всеволодович.

— Изобщо ли? Нали знаете (вдигна съчувствено рамене), а сега… сега седи и си гледа на карти…

— Добре, това после; отначало да свършим с вас. Николай Всеволодович седна на единия стол.

Капитанът вече не посмя да седне на дивана, ами тутакси придърпа другия стол и с трепетно очакване се наведе да слуша.

— Какво е това там в ъгъла под покривката? — внезапно обърна внимание Николай Всеволодович.

— Това ли? — обърна се и Лебядкин. — Това пак само на вас го дължим, тъй да се каже, да полеем нанасянето и вземайки под внимание дългия път и естествената умора — умилно се ухили той, после стана от мястото си и надигайки се на пръсти, буквално свещенодействайки, махна кърпата от масичката в ъгъла. Оказа се, че под нея беше приготвено ядене: шунка, печено, сардина, кашкавал, малка зеленикава гарафичка и висока бутилка бордо; всичко беше стъкмено чисто, с умение и почти изискано.

— Вие ли домакинствахте?

— Аз. Още от вчера и просто всичко каквото можах, само във ваша чест… Нашата Маря Тимофеевна, нали знаете, е равнодушна по тая част. А най-важното, че всичкото го дължим на вас, защото всичко туй е ваше, защото главният тук сте вие, а не аз, аз съм само един вид като вашия оберкелнер, тъй да се каже, защото все пак, все пак, Николай Всеволодович, все пак духът ми си остава независим! Не ще да ми отнемете и това последно достояние! — умилно завърши той.

— Хм!… Все пак да бяхте си седнали на мястото, а?

— Приз-на-те-лен съм, признателен и независим! (Той седна.) Ох, Николай Всеволодович, толкова е накипяло в това сърце, че не зная как ви дочаках! Да, сега вие ще решите съдбата ми, мойта и… на онази клетница, а после… после ще ви излея всичко, както ставаше навремето, както преди четири години! Защото тогава ме удостоявахте с внимание и четяхте строфите ми; какво като ми викаха, че съм бил вашият Фалстаф от Шекспир, вие толкова много значехте в живота ми!… А пък сега такава ме е завила и залюляла, че единствено само от вас чакам съвет и светлина! Пьотър Степанович постъпва с мен ужасно!

Николай Всеволодович слушаше с любопитство и внимателно го гледаше. Макар че капитан Лебядкин беше престанал да пиянства, състоянието му очевидно беше все пак далеч от хармонията. У такива дългогодишни пияници в края на краищата завинаги си остава нещо изкилиферчено, нещо мътно, нещо сякаш сбъркано и налудничаво, макар впрочем, ако дотрябва, да могат да шмекеруват, да лъжат и мажат не по-зле от другите.

— Виждам, че за тия четири и повече години никак не сте се променили, капитане — каза, сякаш че дори малко ласкаво, Николай Всеволодович. — Трябва да е вярно, че втората половина на човешкия живот обикновено се състои единствено от натрупаните през първата половина навици.

— Велики думи! Вие решавате тайната на живота! — провикна се капитанът, наполовината от преструвка, наполовината наистина от неподправен възторг, защото много си падаше по големите приказки. — От всичките ви думи, Николай Всеволодович, съм запомнил най-вече едно, още в Петербург го казахте: „Трябва да си наистина велик човек, за да можеш да устоиш и на здравия смисъл.“ Това е!

— Да, или да си глупак.

— Съгласен, нека да е глупак, но вие цял живот сте раздавали остроумия, а те? Що не опита Липутин, що не опита Пьотър Степанович!… О, колко жестоко постъпваше с мене Пьотър Степанович…

— Но и вие, капитане, сте един… на какво прилича това ваше държане?

— Само от пиянството е, а на туй отгоре и милионите ми врагове! Но вече край, всичко отмина и аз ставам нов човек, досущ както змията си хвърля кожата. Николай Всеволодович, известно ли ви е, че си пиша завещанието и че вече съм го написал дори?

— Интересно. Какво оставяте и кому?

— На отечеството, на човечеството и на студентството. Николай Всеволодович, прочетох във вестниците биография за един американец. Оставил цялото си огромно състояние за фабрики и положителни науки, скелета си — на студентите в тамошната академия, а кожата си — за барабан, тъй че денонощно да бият на него американския национален химн. Уви, ний сме пигмеи в сравнение с полета на мисълта в Северноамериканските щати; Русия е игра на природата, но не и на ума. Я да река например аз да си завещая кожата за барабан на Акмолинския пехотен полк, в който имах честта да започна моята служба, та всеки ден да бият на него пред полка руския национален химн — ще го счетат за либерализъм, ще забранят моята кожа… и затова се ограничих само със студентството. Искам да завещая скелета си на академията, обаче при едно условие: за вечни времена да лепнат на челото ми етикет с думите „Разкаяният волнодумец“. Това е!

Капитанът говореше разпалено и, разбира се, вече си вярваше, че това американско завещание е голяма работа, но беше и шмекер и много му се щеше и да разсмее Николай Всеволодович, който по-рано дълго време го беше имал за нещо като шут. Но оня дори не се усмихна, а напротив, някак подозрително запита:

— Сиреч вие възнамерявате да публикувате завещанието си приживе и да получите за него награда?

— Че и тъй да е, Николай Всеволодович, и тъй да е — предпазливо го погледна Лебядкин. — Това моето живот ли е? Дори стихове спрях да пиша, а навремето и вас ви забавляваха тез мои стихчета. Николай Всеволодович, нали помните, като седнехме на чашка? Но край на перото. Написах само едно стихотворение, както Гогол своята „Последна повест“, нали знаете, още той възвести навремето, че за него Русия вече е „изпята песен“.

— А какво е това стихотворение?

— „В случай че тя си счупи крака“!

— Какво-о?

Капитанът това и чакаше. Той безкрайно ценеше стихотворенията си, но по силата на една особена душевна раздвоеност примираше от радост, когато Николай Всеволодович намираше стихчетата му за забавни и дори самият той се превиваше от смях и се хващаше за корема. При тоя начин се постигаха две цели — и поетична, и служебна; но сега имаше и трета, особена и твърде деликатна цел: изкарвайки на сцената стиховете си, капитанът разчиташе да се оправдае по един въпрос, от който, кой знае защо, най-много се опасяваше и по който се чувстваше най-виновен.

— „В случай че тя си счупи крака“, тоест в случай на езда. Фантазия, Николай Всеволодович, бълнувания, но бълнувания на поета: веднъж, при среща, минавайки покрай ездачката, бях просто поразен и си зададох материалния въпрос: „Какво би станало?“ — тоест, в случай че наистина… нали разбирате? Ясно като бял ден: всички претенденти се отмятат, всички кандидати — яко дим, морген фри, брой до три, единствен поетът остава й верен с разбито в гърдите сърце. Николай Всеволодович, дори въшката, че е въшка, и тя би могла да се влюби, дори на нея не й го забранява законодателството. Особата обаче се обиди и на писмото, и на стиховете. Дори вие, казват, сте се били разсърдили, нима? Жалко; дори не ми се ще да вярвам. Кому бих навредил с фантазиите си? Пък откъде се взе и тоя Липутин: „Прати ги, та ги прати, всеки човек е достоен за правото на кореспонденция“ — и аз ги пратих. Кълна се в честта си.

— Вие май сте си предлагали ръката?

— Пак враговете, враговете и враговете!

— Кажете стиховете — сурово го прекъсна Николай Всеволодович.

— Бълнувания, бълнувания преди всичко.

Но се изпъчи, протегна ръка и започна:

Красавицата счупи крайник

и стана дваж по-интересна,

и дваж по-силно я залюби

влюбеният й познайник.

— Стига толкова — махна с ръка Николай Всеволодович.

— За Питер мечтая — тутакси смени темата Лебядкин, сякаш че и дума не беше ставало за стихове, — за възрождение мечтая… Вие сте ми надеждата! Да разчитам ли, че не ще ми откажете средства за това пътуване? Като изгрев-слънце съм ви очаквал цяла седмица.

— А не, ще извинявате, но средства почти съвсем не ми останаха, пък и защо да ви давам пари?…

Николай Всеволодович сякаш съвсем внезапно се разсърди. Сухо и кратко изброи всички прегрешения на капитана: пиянство, лъжи, пропиляване на парите, предназначени за Маря Тимофеевна, изваждането от манастира, дръзките писма със заплахи да разгласи тайната, приказките по адрес на Даря Павловна и прочие, и прочие… Капитанът се въртеше, жестикулираше, почваше да възразява, но Николай Всеволодович всеки път повелително го спираше.

— И моля ви се — каза той накрая, — вие непрекъснато пишете за „семеен позор“. Какво позорно има, че сестра ви е встъпила в законен брак със Ставрогин?

— Но таен брак, Николай Всеволодович, таен брак, съдбоносна тайна. Получавам от вас пари и най-внезапно ми задават въпроса: за какво са тия пари? А съм обвързан и не мога да отговарям в ущърб, значи, на сестра си, в ущърб на семейното достойнство.

Капитанът повиши тон: обичаше тази тема и здравата разчиташе на нея. Уви, той дори не подозираше какъв удар го очаква. Спокойно и точно, сякаш се касаеше за нещо най-обикновено, Николай Всеволодович му съобщи, че тия дни, може би дори утре или вдругиден, възнамерява повсеместно да разгласи брака си, тоест да уведоми „както полицията, така и обществото“, и следователно въпросът за семейното достойнство от само себе си отпада, а също тъй и въпросът за субсидиите. Капитанът се опули; той дори не можа да разбере; наложи се да му се разяснява.

— Ами че тя е… умопобъркана?

— Аз ще се разпоредя за необходимото.

— Ами… вашата майка?

— Това си е вече нейна грижа.

— Но нали ще въведете жена си в своя дом?

— Може би да. Впрочем това в пълния смисъл на думата не е ваша работа и ни най-малко не ви засяга.

— Как тъй не ме засяга! — провикна се капитанът. — Ами аз?

— Вие, естествено, няма да влезете в дома ми.

— Че нали съм роднина.

— Такива роднини не ги пущат и на двора. Защо да ви давам пари при това положение? Нали виждате?

— Николай Всеволодович, това не може да го бъде, Николай Всеволодович, вие ще се откажете от това си намерение, няма да го извършите това самоубийство… какво ще си помислят хората, какво ще кажат?

— Не ме е грижа какво ще кажат вашите хора. Не се ли ожених за сестра ви след една пиянска история, на бас за бутилка вино просто защото ми беше скимнало? Сега пък ще го обявим публично, защото… това ме забавлява.

Произнесъл беше всичко това някак особено раздразнено, тъй че Лебядкин с ужас взе да вярва.

— Ами аз, аз накъде, главното е аз какво ще правя!… Да не се шегувате, а, Николай Всеволодович?

— Не, не се шегувам.

— Както щете, Николай Всеволодович, ама аз не ви вярвам… тогава аз такова… ще подам прошение.

— Вие сте страшен глупак, капитане.

— Нека, но това е единственото, което ми остава! — съвсем се обърка капитанът. — По-рано, когато тя слугуваше по приютите, поне подслон ни даваха, а накъде сега, ако съвсем ме зарежете?

— Че нали искате да заминете за Петербург, за да почвате нова кариера. Впрочем, вярно ли е, което чух, за намерението ви да подадете донос и да изкажете всички останали, разчитайки на прошка?

Капитанът зяпна, опули се и не отговори.

— Чуйте ме какво ще ви кажа, капитане — наведе се над масата Ставрогин и тонът му внезапно стана извънредно сериозен. До тоя момент беше говорил някак двусмислено, тъй че вживелият се в ролята на шута Лебядкин до последния миг беше все пак малко несигурен: наистина ли се сърди господарят му, или си прави шеги; наистина ли си е втълпил дивата идея да обяви за брака си, или само го разиграва? Но сега необикновено строгият вид на Николай Всеволодович бе толкова убедителен, че дори тръпки полазиха по гърба на капитана. — Хубаво ме чуйте и кажете истината, Лебядкин: пратили ли сте вече някакъв донос, или не? Успяхте ли вече наистина да направите нещо? Направихте ли я тая глупост да пишете до някого?

— Не, още не съм… дори не съм помислял — вцепенено го гледаше капитанът.

— Ами, ами, лъжете, че не сте го мислили. Нали затова искахте да ходите в Петербург. Добре, не сте писали, а не сте ли се изтървали тук пред някого? Кажете ми истината, аз подочух нещичко.

— Само пред Липутин, в пияно състояние. Липутин е издайник. Аз му разкрих сърцето си — прошепна бедният капитан.

— Сърцето си е сърце, но и хапльовщината си има граници. Хубаво, наумили сте си нещо — ами че дръжте го за себе си; днес умните хора си мълчат, а не дрънкат наляво и надясно.

— Николай Всеволодович! — разтрепера се капитанът. — Ами че вие в нищо не сте замесен, ами че аз не за вас…

— Е, да, кой е тоя луд да прави доноси срещу дойната си крава.

— Николай Всеволодович, влезте най-сетне в положението ми!… — И в пълно отчаяние, с плач и ридания, капитанът взе да излага историята си през тия четири години. Това бе възможно най-глупашката история за диването, забъркало се в нещо, което не е за него, и покрай пиенето и гуляите така и до последния момент не разбрало за какво става дума. Разказа, че още в Петербург се увлякъл „изпърво от едното приятелство, като верен на студентството, макар и не бидейки студент“, и не подозирайки нищо, „без всякаква вина“, пръскал разни хартийки по стълбищата, оставял цели пачки по входовете, при звънците, пускал ги по кутиите вместо вестници, внасял ги в театъра и ги пъхал по шапките, мушкал ги в джобовете. А после почнал да взема от ония и пари, „защото отде у мен средства, отде?“. Обиколил две губернии и също пръскал „разни боклуци“.

— О, Николай Всеволодович — възклицаваше той, — най-много от всичко ме възмущаваше пълното противоречие с гражданското и предимно отечественото законодателство! Представете си само, най-внезапно печатат всеки да грабнел вилата и да се помнело, че който излезел сутринта беден, вечерта можело да се върне богат! Тръпки ме побиваха, но разпространявах. Или пък ни в клин, ни в ръкав — пет-шест реда към цяла Русия: „Затваряйте църквите, премахнете бога, рушете брака, унищожете правото на наследство, грабвайте ножа!“ — и туйто, и какво ли друго не щеш. Тъкмо с тия пет реда насмалко да ме пипнат; офицерите в полка ме поступаха, ама, господ здраве да им дава — пуснаха ме. А пък миналата година насмалко не ме хванаха с петдесетачките, дето ги дадох на Короваев — френска изработка, ама фалшиви; пак слава богу, че Короваев, бидейки в пияно състояние, тъкмо тогава се удави в езерото и не можаха да ме разобличат. Тук у Виргински провъзгласяваха свободата на социалната жена. През юни пак пръсках в …-ския окръг. Казват, че пак щели да ме накарат… Пьотър Степанович най-внезапно ми обявява, че съм бил длъжен да изпълнявам, отдавна вече ме заплашва. Как постъпи с мен в неделята, а! Николай Всеволодович, аз съм роб, червей, но не и бог, това ни е разликата с Державин^[3]. Но отде средства, отде!

Николай Всеволодович изслуша всичко с интерес.

— Много неща изобщо не ги знаех — каза той, — естествено, можело е всичко да ви се случи… Вижте какво — каза той, като помисли, — ако искате, кажете, ще видите там на кого, че Липутин е излъгал и че с доноса сте искали да сплашите мен, смятайки, че и аз съм компрометиран, та по тоя начин да ми измъкнете повече пари… Разбирате ли?

— Николай Всеволодович, гълъбче, нима ме грози такава опасност? Само вас чаках, вас да питам.

Николай Всеволодович се поусмихна.

— В Петербург, разбира се, няма да ви пуснат, дори да ви дадях пари за пътуването… а впрочем време е да видя Маря Тимофеевна — и той стана от стола.

— Николай Всеволодович, ами какво ще стане с Маря Тимофеевна?

— Ще стане, каквото казах.

— Мигар и това е вярно?

— Още ли не вярвате?

— Мигар ще ме захвърлите ей тъй, като стар износен галош?

— Ще видя — засмя се Николай Всеволодович, — хайде, пуснете ме.

— Ако наредите, ще постоя отвънка… да не подслушам случайно, значи… защото стайните са мънички.

— Добра идея; постойте отвън. Вземете чадъра.

— Вашия чадър… заслужавам ли го аз? — май попресоли капитанът.

— Всеки заслужава чадър.

— Отведнъж определяте minimum-а на човешките права.

Но дърдореше вече машинално; твърде потиснат бе от известията и съвсем беше изтървал пусулата. И въпреки това почти веднага щом излезе навън и разтвори чадъра над себе си, в хитроумната му и лекомислена глава взе да шава някогашната утешителна мисъл, че го баламосват и лъжат, а щом е тъй, значи не той от тях, ами те трябва да се страхуват от него.

„За какво му е да ме баламосва?“ — шумолеше в главата му. Разгласяването на брака му се струваше нелепост: „Вярно, от тоя чудотворец всичко може да очакваш; за зло е роден. Ами я ако и него го е страх от неделешния афронт, хем както никога досега не е било? И ето ти го от страх да не би аз да разглася, дотърчал да ме убеждава, че уж самият той щял да разгласи. Ей, отваряй си очите, Лебядкин! Ами защо е тръгнал по нощите, крадешком, щом искал да се разчуело? А щом го е страх, значи в момента го е страх, именно в тоя момент, именно тия няколко дни… Ей, не му се връзвай, Лебядкин!

С Пьотър Степанович плаши. Ох, страшно си е, страшно; ама много страшно! Ама и мене кой ме теглеше за езика да разправям на Липутин. Дявол знае какви ги кроят тия дяволи, може ли ги разбра човек. Пак са се разшавали, като преди пет години. Донос, хм, ама че работа. «Не сте ли сглупили да пишете някъде?» Хм! Ще рече, може и да напишеш, пък уж че като от глупост, а? Дали пък не е съвет? «Нали за това отивате в Петербург.» Мошеник, аз не съм си легнал още, а той и съня ми отгатнал! Като да ме подтиква да вървя. Тая ще е или тъй, или тъй, едно от двете: или самия него го е страх, защото е сгазил лука, или… или не го е страх за самия себе си, ами ме подкокоросва да съобщя за ония другите! Ох, страшно е, Лебядкин, ох, внимавай да не те минат, ей!…“

Той дотолкова се беше замислил, че забрави да подслушва. Впрочем да подслуша, беше много трудно; вратата беше еднокрила, дебела, а говореха много тихо; долитаха само някакви неясни звуци. Капитанът дори се изплю от досада и пак излезе навън, подсвирквайки си замислено.

III

Стаята на Маря Тимофеевна беше два пъти по-голяма от онази, която заемаше капитанът, и бе мебелирана със същата груба мебел; но масата пред дивана бе постлана с гиздава цветна покривка; на нея гореше лампа; подът беше застлан с прекрасен килим; леглото бе отделено с дълга зелена завеса, която минаваше през цялата стая, и освен това до масата имаше голямо меко кресло, на което обаче Маря Тимофеевна не сядаше. Както и в предишното жилище, в ъгъла висеше икона със запалено отпред кандило, а на масата бяха наредени пак същите необходими нещица: тестето карти, огледалцето, песнопойката и дори пак кифла. Освен това се бяха появили две книжлета с оцветени картинки, едното — откъси от популярно пътешествие, приспособени за деца, другото — сборник леки, нравоучителни и в по-голямата си част рицарски разкази, предназначен за коледните елхи и девическите пансиони. Имаше и един албум с различни снимки. Както беше предупредил капитанът, Маря Тимофеевна, разбира се, очакваше госта; но когато Николай Всеволодович влезе вътре, тя спеше, полуизлегнала се на дивана и склонила глава на бродираната възглавница. Гостът безшумно затвори подире си вратата и без да помръдне от мястото си, взе да разглежда спящата.

Капитанът беше послъгал, казвайки, че се била нагиздила.

Беше с все същата тъмна рокличка, както и в неделята у Варвара Петровна. Косите й бяха пак тъй прибрани на малък кок на тила; дългата й, мършава шия бе пак тъй разголена. Подареният от Варвара Петровна черен шал беше грижливо сгънат на дивана. И както винаги, тя бе все тъй грубо белосана и начервена. Николай Всеволодович не беше стоял и минута, когато тя внезапно се събуди, сякаш бе почувствала погледа му върху себе си, отвори очи и бързо се изправи. Но, изглежда, нещо странно бе станало и с госта: той продължаваше да стои неподвижно на същото място до вратата и пронизителният му поглед безмълвно и настойчиво се впиваше в лицето й. Може би този поглед бе прекалено суров, може би изразяваше отвращение и дори злорада наслада от уплахата й — или просто тъй й се бе привидяло на сепналата се от сън Маря Тимофеевна; само че след почти едноминутно изчакване по лицето на клетата жена внезапно се изписа истински ужас; тя цялата се сгърчи, вдигна и размаха ръце, като да се бранеше, и внезапно заплака досущ като изплашено дете; още миг, и би надала писък. Но гостът се опомни; лицето му моментално се промени и той се приближи до масата с най-приветлива и мила усмивка.

— Извинявайте, Маря Тимофеевна, изплаших ви с неочакваното си влизане, както спяхте — каза той, подавайки й ръка.

Звуците на ласкавите думи оказаха своето въздействие, уплахата й мина, макар все още да го гледаше малко боязливо, явно силейки се да проумее нещо. Боязливо си подаде и ръката. Най-сетне на устните й плахо шавна усмивка.

— Здравейте, княже — прошепна тя, гледайки го с малко странен поглед.

— Сигурно сте сънували лош сън? — продължи той, усмихвайки се все по-приветливо и ласкаво.

— Вие отде разбрахте, че за онова съм сънувала?…

И внезапно пак се разтрепера и се дръпна назад, вдигайки отпред ръце, сякаш за да се заварди, готова отново да заплаче.

— Хайде, елате на себе си, какъв е тоя страх, нима не ме познахте? — увещаваше я Николай Всеволодович, но този път дълго не можа да я успокои; тя го гледаше мълчаливо със същото онова мъчително недоумение; в клетата й главица се въртеше някаква тягостна мисъл и тя отново се напъваше да я долови. Ту навеждаше очи, ту го стрелкаше внезапно с бърз, опипващ поглед. Но най-после не че се успокои, а като да реши нещо.

— Седнете, моля, до мене, че после да мога да ви разгледам — произнесе тя доста уверено и явно с някаква нова цел. — А сега не се бойте, няма да ви гледам, надолу ще гледам. И вие не ме гледайте, докато не кажа. Седнете де — дори с нетърпение прибави тя.

Новото чувство, изглежда, я обземаше все повече и повече.

Николай Всеволодович седна и зачака; настъпи доста продължително мълчание.

— Хм! Чудна работа — избърбори тя внезапно, едва ли не с погнуса, — вярно, че са ме налегнали лоши сънища; само че вас защо ви сънувах такъв?

— Хайде, да оставим сънищата — нетърпеливо каза той, обръщайки се към нея въпреки забраната, и в очите му като че отново се мярна одевешният израз. Видя я, че на няколко пъти искаше, и дори много, да го погледне, но се държеше и упорито гледаше надолу.

— Чуйте, княже — повиши тя внезапно глас, — чуйте, княже…

— Защо се извръщате, защо не ме гледате, каква е тази комедия? — подвикна той, явно не можейки да се сдържи.

Но тя сякаш не беше го чула.

— Чуйте, княже — повтори за трети път тя с укрепнал глас и с един неприятен и угрижен израз на лицето. — Като ми го казахте тогава в каретата, че бракът ще бъде обявен, още тогава се уплаших, че тайната ще свърши. А сега вече не знам; мислих, мислих и ясно виждам, че не е за мене. Да се издокаран, ще мога, гости да посрещна, и туй сигур ще го мога: то пък голямо чудо да дадеш по чаша чай, хеле пък като има лакеи. Да, ама как ще погледнат все пак хората? Оная сутрин, в неделята, много нещо видях в тая къща. Оная хубавичката госпожица все мен ме зяпаше, особено като влязохте вие. Нали вие бяхте, дето влязохте тогава, а? Майка й е просто едно смешно светско бабе. Моят Лебядкин също се отличи; аз все в тавана гледах, щото ме досмеша, хубаво е изрисуван таванът. А майка му е само за игуменка; страх ме е от нея, нищо, дето ми подари черния шал. Знам аз как са ме атестирали тогава, ама не им се сърдя; само си седях тогава и си мислех: какви роднини ще ставаме? Разбира се, от една графиня се искат само душевни качества — щото за домакинството си има много лакеи — е, и малко от малко светско кокетство, че да може да приема пътешественици от странство. Но все пак тогава в неделята те ме гледаха с пълна безнадеждност. Само Даша е ангел. Най се боя него да не огорчат с някой непредпазлив отзив по мой адрес.

— Не се бойте и не се притеснявайте — изкриви уста Николай Всеволодович.

— Впрочем какво толкова, дето щял да се позасрами малко заради мене, щото то не е чак толкова за срам, колкото за жалост, според човека, разбира се. Той мигар не знае, че аз трябва да ги жаля тях, а не те мене.

— Изглежда, много сте им обидена, Маря Тимофеевна?

— Кой, аз ли? Не — простодушие се усмихна тя. — Ей толковичка не съм. Всичките ви видях тогава: всички нацупени, всички се изпокарахте; събрали се, пък не могат да се посмеят от душа. Толкоз богатство и толкоз малко веселие — да ти се отще чак. Мен впрочем за никого сега не ми е жал, освен за мене си.

— Чух, че сте били зле с брат ви без мене?

— Кой ви е казал? Глупости, сега е много по-зле; сега сънищата станаха лоши, а сънищата станаха лоши, задето вие пристигнахте. Вие пък защо се явихте, пита се, я кажете де?

— А не щете ли пак в манастира?

— Туйто, предчувствах си го, че пак манастира ще ми предложат! То пък голямо чудо тоя вашият манастир! И защо да ходя, с какво да ида сега? Сега съм вече сам-самичка! Късно е трети живот да започвам.

— Вие сте нещо много сърдита, да не би пък да ви е страх, че съм ви разлюбил?

— Хич не ме е грижа за вас. Друго ме е страх мене, аз да не разлюбя много някого.

Тя презрително се усмихна.

— Види се, много съм виновна за нещо пред него — прибави тя внезапно, сякаш като на себе си, — каква ми е само вината, не зная, туй ми е тя болката и няма отърване. Тия пет години и дене, и нощя само това ме е било страх, само това, че съм виновна за нещо пред него. Моля се нявгаж, моля се и все за тая си страшна вина пред него си мисля. И ей го че тъй излезе, вярно било.

— Какво е излязло тъй?

— Едно ме е страх, дали и той няма пръст тука — продължаваше тя, сякаш изобщо не беше го чула. — Ама… ама… не, не може да се сдуши той с тия дребни душици. Графинята е готова жива да ме изяде, нищо че ме качи в каретата със себе си. Всички са се сговорили, ами ако и той е с тях? Мигар и той е изменил? (Устните и брадичката й се разтрепериха.) Ей, вие, я чуйте какво ще ви питам: чели ли сте за Гришка Отрепиев, дето е в седем църкви прокълнат?

Николай Всеволодович премълча.

— Аз впрочем ще се обърна сега към вас и ще ви гледам — като да се реши тя накрая, — и вие се обърнете към мен и ме погледнете, само по-внимателно. За сетен път искам да се уверя.

— Аз отдавна вече ви гледам.

— Хм — каза Маря Тимофеевна, взирайки се напрегнато, — надебелели сте много.

Искаше май още нещо да каже, но внезапно отново, за трети път вече, одевешната уплаха завчас изкриви лицето й, тя пак се дръпна назад и вдигна ръка, като да се бранеше.

— Ама какво ви става? — почти вбесен викна Николай Всеволодович.

Но уплахата продължи само миг; някаква странна усмивка, подозрителна, неприятна, сгърчи лицето й.

— Моля ви, княже, станете и влезте — каза тя внезапно с твърд и настойчив глас.

— Как така влезте? Къде да вляза?

— Тия пет години само туй съм си представяла — като как ще влезе. Сега станете и идете оттатък, в другата стая. Аз ще си седя с книжка в ръце, уж че никого не чакам и внезапно, след петгодишно пътешествие, ще влезете вие. Искам да го видя, като как ще стане то.

Николай Всеволодович скръцна на ума си със зъби и промърмори нещо неразбрано.

— Стига толкова — каза той, удряйки с длан по масата. — Моля ви, Маря Тимофеевна, изслушайте ме. Направете ми тази услуга, съберете, ако е възможно, цялото си внимание. В края на краищата не сте чак толкова луда! — изтърва се той в нетърпението си. — Утре аз обявявам нашия брак. В палати никога няма да живеете, това си го избийте от главата… Искате ли цял живот да живеете с мене, само че много далеч оттука? В планината, в Швейцария, има там едно място… Не се безпокойте, никога няма да ви изоставя и няма да ви дам в лудница. Парите са ми достатъчно, за да живеем, без да просим. Ще имате слугиня; нищо няма да правите. И в кръга на възможното ще имате всичко, което поискате. Ще се молите, ще ходите, където искате, и ще правите, каквото искате. Аз с пръст няма да ви докосна. И също ще остана там завинаги. Ако искате, цял живот дума няма да си продумаме, ако искате — ще ми разказвате всяка вечер вашите истории, както тогава в Петербург, в нощния приют. Книги ще ви чета, ако искате. Но затова пък за цял живот ще бъдете на едно и също място, а мястото е мрачно. Искате ли? Решавате ли се? Няма ли да се разкайвате, да ме мъчите със сълзи и проклятия?

Тя го изслуша с изключително внимание и дълго мълча и размисля.

— Чудно ми е всичко това — каза тя накрая насмешливо и с някаква погнуса. — Че аз тъй и четирийсет години комай ще изкарам в тия планини. — И тя се разсмя.

— Какво пък, и четирийсет години ще изкараме — силно се намръщи Николай Всеволодович.

— Хм! За нищо на света не отивам.

— Дори с мен?

— Че кой сте вие, та да тръгна с вас? Я го виж ти, четирийсет години наред да кукувам в планината с него! Ама че търпеливи хора се извъдиха, а? Не, не може да го бъде това — соколът гарга да стане! Не е такъв моят княз! — гордо и тържествено вирна тя глава.

Той като че взе да проумява и бързо попита:

— Защо ме наричате княз и… за кого ме вземате?

— Какво? Та мигар не сте княз?

— И никога не съм бил.

— Значи сам, сам си го признавате, и то право в очите ми, че не сте княз?

— Казвам ви, че никога не съм бил.

— Господи! — плесна тя с ръце. — Всичко съм очаквала от враговете му, но чак такава дързост — никога! Жив ли е той? — викна тя в изстъпление, накланяйки се силно към Николай Всеволодович. — Убил ли си го, или не, признавай!

— За кого ме вземаш ти мене? — скочи той от мястото си с изкривено лице; но нея вече трудно можеше да я изплашиш, тя тържествуваше.

— Че кой те знае кой си и откъде си се пръкнал! Чувствах аз, чувствах всичките тия пет години, че тук има нещо! Пък съм седнала да се чудя: що за сляпа гарга ми е довтасала. Не, гълъбче, лош актьор си ти, от Лебядкин дори си по-лош. Много здраве й носи от мен на графинята, речи й друг път да праща някой по-свестен от тебе! Тебе кога те цаниха, а, кажи си? Инак сигур си от готварницата, а? Цялата ви измама като на длан виждам, всичките до един ви разбрах!

Той я хвана здраво за ръката над лакътя; тя се кикотеше в лицето му.

— Пък си мязате, дума да няма, може и роднина да му се падаш — брей, хитри хора! Само че моят е ясен сокол и княз, а ти си една проскубана гарга и бакалин! Моят княз, ако рече, и на господа бога път му не сторва, а тебе Шатушка (миличкият ми, добричкият ми той!) ти извъртял шамар по бузките, моят Лебядкин ми разправяше. И от какво се уплаши тогава, та влезе, а? Кой те подплаши? Аз още щом те зърнах отблизо — нали паднах, а ти се наведе уж да ме вдигаш, — сякаш змия се сви в сърцето ми: не ще да е той, мисля си, не ще да е той! Моят сокол да се засрами от една госпожица! Никогаж! О, господи! Една-едничка радост си имах тия пет години, дето го знаех, че там нейде далеко отвъд планините соколът ми ясен се рее във висините и в слънцето гледа… Казвай, самозванецо, много пари ли ти дадоха? За колко те цаниха? Аз и грош не бих ти дала. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!…

— У-у, идиотка! — скръцна със зъби Николай Всеволодович, продължавайки да стиска ръката й.

— Вън, самозванецо! — повелително викна тя. — Аз на моя княз съм жена и не ме е страх от ножа ти!

— Ножа ли?

— Да, ножа! Нож държиш в джоба си. Ти ме мислеше, че спях, ама аз видях: щом влезе одеве, и извади ножа!

— Какво говориш, клетнице, какви ги плещиш! — кресна той, блъскайки я с всичка сила, тъй че тя дори политна върху дивана и силно си удари главата и рамото. Той хукна навън; но тя тутакси скочи, закуцука, заподскача подире му и вече от прага, кикотейки се, пищейки, дърпайки се от ръцете на изплашения Лебядкин, който едва я удържеше, викна подире му в тъмнината:

— Гришка От-ре-пи-ев, а-на-те-ма-а!

IV

„Нож, нож!“ — повтаряше си той с неутолима злоба, крачейки широко право през калта и локвите, без да пробира пътя. Вярно, че на моменти му идеше да избухне в гръмогласен лудешки кикот; но, тъй или иначе, се държеше и потискаше смеха си. Опомни се едва на моста, точно на мястото, където одеве го беше причакал Федка; същият този Федка го чакаше и сега и съзирайки го още отдалеч, свали каскета си, радостно се озъби и тутакси бодро и весело задърдори. Отначало Николай Всеволодович отмина, без да се спре, и известно време дори не слушаше разбойника, който отново се беше лепнал за него. Внезапно обаче го порази мисълта, че изобщо го беше забравил, и то тъкмо в момента, когато самият той непрекъснато си повтаряше: „Нож, нож!“ Тогава сграбчи разбойника за яката и с всичката си накипяла злоба с все сила го тръшна на моста. За миг оня понечи да се брани, но почти веднага си направи сметката, че е като сламка в ръцете на противника си, който при това бе връхлетял най-неочаквано, и се закроти и смълча, без ни най-малко да се съпротивлява. На колене, с извити отзад ръце, хитрият разбойник изчакваше развръзката явно без каквито и да било опасения.

И не грешеше. Николай Всеволодович вече сваляше с лявата си ръка топлия шал, за да върже ръцете на пленника, но изведнъж го пусна и го блъсна назад. Оня моментално скочи на крака, обърна се и в ръката му светкавично блесна къс, широк обущарски нож.

— Махни ножа, прибери го, веднага го прибери! — заповяда с нетърпелив жест Николай Всеволодович и ножът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.

Николай Всеволодович мълчаливо продължи пътя си, без да се обърне нито веднъж; но упоритият разбойник въпреки всичко не се откачаше; вярно, че вече не дърдореше и дори почтително се държеше на една крачка дистанция отзад. Изминавайки по тоя начин моста, те излязоха на брега, но тоя път Николай Всеволодович зави наляво, пак по една дълга и глуха улица, която обаче водеше за града по-пряко, отколкото „Богоявленская“, по която беше минал на идване.

— Вярно ли разправят, че наскоро си бил обрал някаква тукашна черква? — попита внезапно Николай Всеволодович.

— Аз тоест първоначално се отбих, щото да се помоля, значи — благопристойно и чинно, сякаш че нищо не било, отговори разбойникът; и дори не благопристойно, а почти с достойнство. От одевешната „свойска“ фамилиарност нямаше и помен. Личеше си човекът на делото, сериозният човек, несправедливо обиден наистина, но способен да надмогне обидата.

— То хубаво ме науми господ, ама като влязох, че като погледнах — продължаваше той, — благодат божия и туйто! Сирак човек, ваша милост, затуй я свършихме тая, щото в нашия занаят без спомоществователство не може. Ама виж да видиш, ваша милост, ей толкова файда не видях, наказа ме господ за греховете: за кандилото, за грижовницата^[4] и на дякона за подпругата дванайсет рубли само да взема! А на свети Николай Угодника такъмите, чисто сребърни, ваша милост, за нищо, кажи го, отидоха: пиринчени били, викат.

— Ама пазача закла, а?

— Ами то, ваша милост, ние с тоя пазач уж орташки я карахме, ама после, заранта де, на реката, стана една препирня помежду ни кой да носи торбата. Мой е грехът, облекчих го мъничко.

— Още коли, още граби.

— И Пьотър Степанович тъй ми дума, точ в точ като вас, защото тяхна милост е донемайкъде стиснат и жестокосърдечен откъм спомоществователството. Махни го, дето в господа бога, който от шепа пръст ни е сътворил, за пет пари вяра му няма; ами разправя, че всичкото туй, до последната, значи, живинка, природата го била изработила и не стига туй, ами не разбира, че при нашия хал без благодетелност и спомоществование за никъде не сме. Ама ти му обясняваш, а той те гледа като бивол в гръсти, па върви се оправяй. А пък капитанът, ваша милост, да ви кажа, няма да повярвате, капитан Лебядкин, дето сега благоволихте да го споходите, по цяла нощ, речи, си държеше вратата отворена, още отпреди, още кога ви нямаше и кога живееше у Филипов, хърка като заклан, а от джобовете му ей така се ръсят пари по пода. Не е да не съм виждал, с очите си съм го виждал, ваша милост, щото, нали знаете, с тоя нашия занаят без спомоществователство сме за никъде…

— Как тъй с очите си? Нощем ли си влизал?

— Може и да съм влизал, ама туй никой го не знае.

— Че как тъй не му тегли ножа?

— Направих си сметката, ваша милост, и се озаптих. Щото как да посегна, като го знам веднъж със сигурност, че стотачката ми е в кърпа вързана, а поизчакам ли малко — хилядарката ми не мърда! Щото той, като се поиздокара, капитанът де, големи надежди откъде вас почва да храни (с ушите си съм го чувал, ваша милост); и дето се вика, кръчма няма, и последната дупка да вземеш, дето да го не е обявил, бидейки на това си дередже, значи. Тъй че, чувайки го от много уста, и аз, ваша милост, взех откъде вас надежда да храня. Като на роден баща ви го казвам, ваша милост, щото да го знаете, че това от мен нивгаж няма да излезе, нито пред Пьотър Степанович, нито пред някоя друга жива душа. Тъй че ще пуснете ли, ваша милост, три рублички, или пък няма? Ослободете ме, значи, ваша милост, сиреч да си я знам самата истина, щото без спомоществователството за никъде не сме, ваша милост.

Николай Всеволодович гръмко се разкиска и изваждайки от джоба си портмонето, в което имаше докъм петдесетина рубли на дребни банкноти, му хвърли една, после втора, трета, четвърта. Федка ги ловеше още във въздуха, мяткаше се по тях, банкнотите се сипеха в калта, Федка грабеше и викаше: „Леле, леле!“ Накрая Николай Всеволодович го замери с цялата пачка и продължавайки да се киска, удари по улицата, сега вече сам. Разбойникът остана да лази на колене в калта, търсейки отнесените от вятъра и потъналите в локвите банкноти, и още час време в тъмнината току се раздаваше неговото сипкаво: „Леле, леле!“