Фьодор Достоевски
Бесове (15)

I

По пътя наистина ни се случи нещо удивително. Но да караме подред. Нещо около час преди ние със Степан Трофимович да излезем, през града минала голяма тълпа работници от фабриката на братя Шпигулини — мнозина я бяха забелязали и се бяха заинтересували от нея. Трябва да са били към седемдесетина души, а може би и повече. Вървели тихо и мирно, почти мълчаливо и почти като под строй. Сетне някои разправяха, че тия седемдесет души били уж избрани от всички работници във фабриката на братя Шпигулини — към деветстотин на брой, — един вид депутация, която да се явяла пред губернатора и предвид отсъствието на господарите да поиска от него закрила срещу управителя, който, затваряйки фабриката и разпускайки работниците, най-нахално ги мамел в сметките — факт, който днес вече не подлежи на никакво съмнение. Други и досега отхвърлят това за избора, защото не можело да се изберат чак толкова много хора — седемдесет души, ами чисто и просто това били най-онеправданите, които на своя глава тръгнали да търсят оправия за себе си — сиреч тоя „всеобщ фабричен бунт“, за който впоследствие се вдигна толкова шум, въобще го е нямало. Трети пък си залагат главата, че тия седемдесет души били не само бунтовници, ами на туй отгоре — политически, сиреч освен че били от най-вироглавите, ами и допълнително надъхани от прокламациите. С една дума, и досега не се знае със сигурност упражнявано ли е нечие влияние, имало ли е подстрекателство. Моето лично мнение за случая е, че подхвърлените тук-там прокламацийки работниците изобщо не са ги чели, а и да бяха ги прочели — дума нямаше да им разберат главно поради това, че тия, дето ги пишат, при всичката простотия на стила си се изразяват крайно мъгляво. Но тъй като работниците наистина бяха за окайване — а полицията, към която се бяха обърнали, не пожела да им влезе в положението, — какво по-естествено от това, да се вдигнат, та „право при генерала“, което ще рече, да застанат чинно пред къщата му и щом се покаже, да се бухнат отпреде му на колене и да протегнат ръце — един вид „ти майка, ти баща“, пък още по-добре, ако му връчат някое прошение. Никакъв бунт, значи, и никакви делегации, ами изпитаното историческо средство — руският народ открай време обича да ходи „право при генерала“, собствено казано, заради самото ходене, независимо от резултатите.

И затова съм напълно сигурен, че макар Пьотър Степанович, Липутин, а може и други — Федка например, — да са щъкали сред работниците и да са ги подсторвали (защото са налице доста сигурни доказателства, че и това го е имало), хванали са се не повече от двама-трима, хайде, петима да са били, и от всичко това нищо не излязло. Що се отнася до бунта, дори да са разбирали нещичко от пропагандата им, работниците начаса са им обърнали гръб, схващайки, че това са безсмислени и безполезни работи. Федка е друго — на него май му е провървяло повече, отколкото на Пьотър Степанович. Както вече най-достоверно се знае, в избухналия три дни по-късно пожар освен Федка са участвали и двама работници, а впоследствие, след около месец, бяха заловени други трима бивши работници и уличени в подпалвачество и грабеж. Но дори Федка да бе успял да подлъже някого към такава непосредствена дейност, подлъгал бе единствено тия петимата, защото за други не се чу нищо подобно.

Както и да било, важното е, че накрая тълпата довтасала на площадчето пред къщата на губернатора, работниците тихо и мирно се наредили пред главния вход и зачакали да се покаже стопанинът на губернията, който за беля не си бил вкъщи. Чакали цял половин час и както ми разправяше някой — гологлави. Тутакси обаче довтасала и полицията и почнали разправии — отначало на дребно, а впоследствие, разбира се, се стигнало до крясъци и закани: да се пръскали, щото лошо се пише! Работниците обаче се запънали и само повтаряли, че са дошли „при генерала“ и няма да мръднат оттука. Виждайки, че крясъците не помагат, началството взело да бърчи чело, да дава шепнешком някакви тайнствени разпореждания и сурово да свива вежди, уж че под бремето на големите грижи, но явно предпочело да изчака идването на Фон Лембке. Вятър е тая, че полицейският началник долетял с тройката си като хала и че уж, слязъл-неслязъл, почнал да раздава пестници. Вярно е, че нашият Иля Илич обичаше да препуска и наистина препускаше като хала със своя жълт файтон и когато пощурелите му коне съвсем пощуряваха — от което цялата улица „Търговска“ изпадаше в див възторг, — той се изправяше във файтона и хванат за поставения специално за целта отстрани ремък, протягаше напред дясната си ръка — както на монументите — и в тая поза величествено оглеждаше подведомствения си град. Но в дадения случай не беше посягал на бой, макар, разбира се, на слизане от файтона да теглил една тлъста псувня, и то не за друго, а чисто и просто за популярност. Вятър не, ами вятър е и това, че били докарани войници с натъкнати щикове и че не знам откъде са били извикани по телеграфа оръдия и казаци — чисти измишльотини, на които сега не вярват дори ония, които ги бяха измислили. И за пожарната не е вярно — дето били докарали бъчонките и поливали народа с вода. Чисто и просто Иля Илич се заканил, че никой няма да се измъкне сух от водата, и тия му думи, изглежда, се бяха превърнали в пожарникарски бъчонки — това по-сетне го писаха в кореспонденциите си столичните вестници. Както изглежда, най-достоверният вариант е, че на първа ръка са обградили тълпата със стражарите, които били налице, и същевременно са пратили да търсят Лембке — приставът на първи участък наистина моментално запрашил с файтона към Скворешники, накъдето се знаеше, че е заминал Лембке преди половин час…

Признавам обаче, че за мен все пак си остава нерешен въпросът: по какъв начин най-обикновената, безобидна тълпа тъжители — вярно, все пак седемдесет души — още от самото начало бе превърната в тълпа бунтовници, тръгнали да разклащат устоите на държавата? Защо самият Лембке, който се бе появил само двайсетина минути след като бяха пратили да го викат, се беше хванал със зъби и нокти за тая идея? Готов съм да допусна (но това си е лично мое мнение), че на Иля Илич — който беше кум на управителя на фабриката — му е изнасяло да представи работата именно в такава светлина, за да се попречи на разследването; а да постъпи така, го беше подсетил самият Фон Лембке. През последните два дни Лембке два пъти бе водил с него поверителни разговори и колкото и мъгляво да се бе изразявал, Иля Илич пак беше схванал, че в главата на началството здраво се е загнездила мисълта за прокламациите и особено за това, че някой подстрекава работниците на братя Шпигулини към социален бунт — хем тъй се е загнездила, че щеше да съжалява, ако подстрекателството излезеше празна работа. „Ще им се да се отличат някак в Петербург — си беше помислил нашият хитър Иля Илич, излизайки от кабинета на Фон Лембке. — Що пък не, и за нас е добре дошло.“

Сигурен съм обаче, че горкият Андрей Антонович не би искал и да се чуе за бунт, та каквато и награда да го очакваше. Беше един крайно изпълнителен чиновник и до женитбата си водеше най-редовен и непорочен живот. Но може ли да го виним, че вместо да си вземе някоя тиха и кротка Минхен и вместо тихо и кротко да се занимава с доставките на дървен материал за държавата, четирийсетгодишната княгиня го беше възвисила до себе си? Почти сигурно зная, че първите явни признаци на онова състояние, което беше отвело горкия Андрей Антонович в една добре известна и малко по-специална швейцарска лечебница, където, както се говори, набирал нови сили, се бяха появили именно в това съдбоносно утро. Но щом допускаме, че сутринта са се появили явните признаци на нещо, според мен можем да допуснем и другото, че подобни признаци, макар и не тъй явни, са се появили още в навечерието. Зная го, и то най-достоверно (ами представете си например, че лично Юлия Михайловна, при това почти с разкаяние — казвам почти, защото жената никога не се разкайва напълно, ми е разказвала впоследствие частица от тази история) — зная, че предния ден, някъде към три часа след полунощ, Андрей Антонович отишъл при съпругата си, събудил я и поискал от нея да изслуша ултиматума му. Искането било до такава степен настойчиво, че тя се принудила да стане от леглото и както си е с навита на масури за през нощта коса, да седне на дивана и макар пламнала от негодувание, макар изпълнена със саркастично презрение, но да го изслуша. И тогава за първи път разбрала колко далеч са отишли работите с нейния Андрей Антонович, разбрала и се ужасила. Това е бил моментът да се опомни най-сетне и да поомекне, но тя успяла да потисне ужаса си и проявила още по-голяма непреклонност. Тя (вероятно както и всяка друга съпруга) си имаше свой начин да се справи с Андрей Антонович, начин, който бе изпитван неведнъж и неведнъж го бе довеждал до изстъпление. Начинът на Юлия Михайловна се състоеше в презрително мълчание — по един, по два часа, по цял ден, че май и по два-три дни наред, — ама пълно мълчание, каквото и да става, каквото и да й говори той, каквото и да прави, та ако ще дори да тръгне да се хвърля от прозореца на третия етаж. Наистина непоносим за един чувствителен човек начин! Дали наказвайки съпруга си за провиненията му през последните дни и за ревнивата му чиновническа завист към нейните административни способности; дали негодувайки от критиката му спрямо държанието й с младежта и пред обществото без оглед на нейните тънки и далновидни политически цели; дали сърдейки се на тъпата му и безсмислена ревност към Пьотър Степанович — както и да било, но тя решила и тоя път да бъде непреклонна, независимо от късния час и невижданото досега вълнение на Андрей Антонович. Крачейки в изстъпление напред-назад и на всички страни по дебелите килими на будоара й, той изложил всичко, ама всичко, наистина без всякаква връзка, но затова пък всичко, което му било накипяло, защото „чашата на търпението преляла“. Почнал с това, че всички му се присмивали и бил „воден за носа“. „Не ме интересува изразът — викнал той пискливо, долавяйки присмеха й, — важното е, че е вярно!…“ „Не, госпожо, часът удари; знайте, че не ми е нито до смях, нито ми е до разни женски кокетства. Не се намираме в будоара на някоя превзета дама, а сме две абстрактни, тъй да се каже, същества, кацнали на един въздушен балон, за да си кажат истината.“ (Много естествено, обърквал се горкият и не намирал правилните форми за верните си впрочем мисли.) „Вие, госпожо, вие сте тази, която ме накара да приема този пост, и го приех само заради вас, заради честолюбието ви… Сега ми се усмихвате саркастично, тъй ли? Не тържествувайте, не бързайте. Знайте, госпожо, че бих могъл, съумял бих да се справя с този пост, и не само с него, ами с десет такива поста, защото имам нужните способности; но с вас, до вас, госпожо, е невъзможно да се справя; защото до вас моите способности изчезват. Не може да съществуват два центъра, а вие създадохте два — един при мен и друг в будоара си, — два центъра на властта, госпожо, но аз не ще го позволя, не ще го позволя! В службата, както и в брака, има един център, два са невъзможни… С какво ми се отплатихте вие? — продължил да вика той. — Съпружеството ни се състои единствено в това, че ежеминутно ми доказвате колко нищожен, глупав и дори подъл съм аз, а пък аз ежеминутно и унижено съм принуден да доказвам, че не съм нищожество, че не съм глупак и поразявам всички с благородството си — е, не е ли унизително това и за двете страни?“ Тук той почнал да тропа с крака по килима, тъй че Юлия Михайловна била принудена да се изправи със сурово достойнство на лицето. Той бързо притихнал, но пък се разчувстван, почнал да ридае (да, да ридае), да се удря в гърдите и близо пет минути ридал и се удрял в гърдите, все повече и повече излизайки от кожата си от гробното мълчание на Юлия Михайловна. Накрая окончателно се издънил, като се изтървал да каже, че я ревнува от Пьотър Степанович. Схващайки колко е сглупил, изпаднал в страшна ярост и взел да крещи, че „не ще допусне да се отхвърля от бога“; че ще разгони нейния „безсрамен невярващ салон“; че градоначалникът дори е длъжен да вярва в бога, „а това ще рече, че и жена му“; че няма да търпи никакви младежи; че „вие, вие, госпожо, вие сте причината всички тук да ме презират, вие ги настроихте така, а би следвало от чувство за собствено достойнство да цените мъжа си и да отстоявате неговия ум, дори да нямаше способности (а аз ни най-малко не съм неспособен!)“. Крещял, че ще ликвидира женския въпрос и помен няма да остави от него, че още утре ще забрани и ще разгони това нелепо празненство в полза на гувернантките (да вървят по дяволите); че още утре сутринта ще изгони от губернията първата срещната гувернантка, под конвой „с казак ще я изгони!“. „Напук, напук!“ — пискливо викал той. „Известно ли ви е например, че вашите негодници подкокоросват народа във фабриката и че аз го зная? Известно ли ви е, че нарочно разпространяват позиви, да, на-роч-но! Знаете ли, че са ми известни имената на четирима от тия негодници и че просто полудявам окончателно, окончателно полудявам!!!…“ Но в тоя момент Юлия Михайловна внезапно прекъснала мълчанието си и строго обявила, че самата тя много отдавна знае за престъпните замисли, че всичко това са глупости, че той го взема много навътре, а що се отнася до лудетините, тя знае не само тия четиримата, но всички останали (лъжеше); но че няма никакво намерение да полудява, а напротив, още повече започва да вярва на ума си и се надява да докара работите до един хармоничен край: да окуражи младежта, да я вразуми, внезапно и съвсем неочаквано да покаже, че всичките им замисли са й известни, след което да им посочи нови цели за разумна и по-светла дейност. О, какво бе станало в тоя момент с Андрей Антонович! Узнавайки, че Пьотър Степанович пак го е метнал и тъй грубо го е подиграл, че е разкрил пред нея много повече неща и по-рано, отколкото пред него, и че най-после самият Пьотър Степанович стои на дъното на всички престъпни замисли, той изпаднал в изстъпление. „О, безразсъдно, но злобно същество — възкликнал той, късайки отведнъж веригите, — знай, че още сега ще арестувам недостойния ти любовник, ще го окова във вериги и ще го тикна в крепостта или — или пред очите ти ще се хвърля от прозореца!“

В отговор на тази тирада позеленялата от яд Юлия Михайловна незабавно се разсмяла продължително, звучно, кръшно и явно престорено — досущ както във френския театър изписаната срещу сто хиляди рубли за ролите на кокетки парижка актриса се смее право в очите на ревнивия си съпруг. Фон Лембке се засилил уж към прозореца, но внезапно се спрял, стоял известно време като истукан, с молитвено събрани длани и блед като мъртвец, после хвърлил зловещ поглед на своята заливаща се от смях съпруга. „Юлия, Юлия, знаеш ли, Юлия… — казал той, задъхвайки се, с умоляващ глас — знаеш ли, Юлия, че и аз мога да направя нещо?“ Но когато тия му думи предизвикали нов, още по-силен пристъп на смях, стиснал зъби, изохкал и внезапно се хвърлил — не, не през прозореца, а върху съпругата си, и то с вдигнати юмруци! Не, не я ударил — хиляди пъти не! — но това изчерпало сетните му сили. С мъка се добрал до кабинета си и целият разтреперан, рухнал върху приготвеното вече легло, тъй както си бил с дрехите, завил се презглава с чаршафа и лежал така цели два часа — без сън, без мисли, с камък в сърцето и с тъпо, неподвижно отчаяние в душата. Само от време на време дълга и мъчителна конвулсия разтърсвала тялото му. Привиждали му се някакви несвързани и съвсем безсмислени неща: мислел например за стария стенен часовник, който имал преди петнайсет години в Петербург и на който беше паднала голямата стрелка; за веселяка Милбоа, негов съслуживец, с когото веднъж бяха хванали врабче в Александровския парк и чак после, изведнъж се бяха сетили, че единият от тях е вече колежки асесор, и падна голям смях. Заспал беше, мисля, някъде към седем часа сутринта, много сладко и незабелязано, и с чудесни сънища. Събуждайки се към десет часа, като ужилен скочил от леглото, изведнъж си спомнил всичко и се плеснал по челото; не приел нито закуската, нито Блюм, нито полицейския пристав, нито чиновника, дошъл да му напомни, че членовете на …-ското дружество ще го чакат тази сутрин да заеме председателското си място, а като луд хукнал към покоите на Юлия Михайловна. Там Софя Антроповна, бабичка от благородно семейство, която открай време живееше при Юлия Михайловна, му обяснила, че една голяма компания — три карети, начело с жена му, още в десет часа заминала за Скворешники при Варвара Петровна Ставрогина, за да огледа всичко на място във връзка със замисленото и насрочено за след две седмици второ празненство, и че това било уговорено с Варвара Петровна още преди три дни. Поразен от тази вест, Андрей Антонович се върнал в кабинета си и незабавно наредил да му впрегнат каляската. Не можел да чака нито миг. Цялото му същество жадувало за Юлия Михайловна — само да я зърне, да бъде край нея поне пет минути; може би ще го погледне, ще му обърне внимание, ще му се усмихне както преди, ще му прости — о-о! „Какво става с тия коне?“ Той машинално разгърнал оставената на масата дебела книга (имаше навика да си гадае по тоя начин: разгръщаше книгата наслуки и четеше първите три реда отгоре на дясната страница). Тоя път излязло: „Tous est pour le mieux dans le meilleur des mondes possibles“, Voltaire, „Candide“^[1]. Ядосал се и хукнал към каляската: „В Скворешники!“ После кочияшът разправяше, че из целия път непрекъснато го подканял да бърза, но като взели да наближават къщата, внезапно наредил да обръща и да кара отново в града и пак почнал: „По-бързо, моля, по-бързо.“ Като наближили вала, „негова милост“ пак се разпоредил да спрат, „па слезе, отби се от пътя и удари през полето; рекох, че някоя човещина му е дала зор, ама го гледам, запря се, па се зазяпа в треволяците и бая време стоя, та взех да се усъмнявам“.

Това са показанията на кочияша. Спомням си го тоя ден: студен и ясен, но ветровит септемврийски ден; пред погледа на отбилия се от пътя Андрей Антонович се разстилал суровият пейзаж на отдавна ожънатите ниви; свирещият вятър е люшкал жалките останки от умиращите жълти полски цветя… Дали е сравнявал себе си и своята съдба с повехналите и попарени от есента и студовете цветя? Не мисля. Дори съм сигурен в обратното, сигурен съм, че изобщо не е забелязал цветята въпреки изричните показания на кочияша, пък и на пристигналия тъкмо в този момент с файтона на полицейски началник пристав на първи участък, който впоследствие твърдеше, че действително заварил началството с букетче жълти полски цветя в ръка. Тоя пристав, Василий Иванович Флибустиеров — образец на възторжено-административна личност, — макар и отскоро в града, беше вече успял да се отличи и прочуе с изключителното си усърдие и с престараването, с което изпълняваше всяко нареждане, а така също с вродената си склонност да не изтрезнява. Скачайки от файтона и без ни най-малко да се смущава от странния вид на началството, на един дъх доложил, че „в града е неспокойно“.

— А? Какво? — строго, но без каквато и да било изненада, забравил сякаш къде се намира, все едно че в кабинета си, се обърнал насреща му Андрей Антонович.

— Приставът на първи участък Флибустиеров, ваше превъзходителство — отново се представил оня. — В града има бунт.

— Флибустиерите ли? — повторил Андрей Антонович замислено.

— Тъй верно, ваше превъзходителство. Шпигулинците се разбунтуваха.

— Шпигулинците!…

Думата му се сторила позната, подсетила го сякаш за нещо. Дори трепнал и вдигнал пръст към челото: „Шпигулинците!“ Мълчаливо и все още унесен в мислите си, бавно тръгнал към каляската, качил се и наредил да карат в града. Приставът поел с файтона подире му.

Доста интересни и най-разнообразни неща трябва да си е мислил по пътя, но при пристигането си на площада пред губернаторството едва ли е имал някакво определено намерение, някакъв точен план. Съзирайки обаче редиците на непреклонно настроената тълпа „бунтовници“, полицейския кордон, безпомощния (а може би нарочно безпомощния) полицейски началник, долавяйки всеобщото очакване, целият изтръпнал. Блед като платно, слязъл от каляската.

— Долу шапките^[2] — промълвил той тихо, задъхвайки се. И най-неочаквано креснал: — На колене! — Този писклив крясък бил неочакван за самия него и може би тъкмо това обяснява всичко, което се беше случило впоследствие. Това е като на пързалката по Коледа — понесе ли се веднъж шейната по нанадолнището, нищо не може да я спре. А пък за нещастие Андрей Антонович цял живот се бе отличавал със спокоен характер и никога никому не беше крещял и тропал с крака; с такива е най-опасно, когато някой път се случи шейната им изведнъж да се сурне по нанадолнището. Всичко се завъртяло пред очите му.

— Флибустиери! — изкрещял той още по-пискливо, още по не на място, и гласът му пресекнал. Мисля, че в момента не е знаел още какво ще предприеме, но е знаел и с цялото си същество е усещал, че ей сега, непременно, ще предприеме нещо.

„Господи!“ — чуло се от тълпата. Някакъв момък взел да се кръсти; трима или четирима наистина понечили да коленичат, но останалите вкупом прекрачили напред и всички в един глас се развикали: „Ваше превъзходителство… пазариха ни за четирийсет… управителят… ти не си мисли за нас, че…“, и прочие, и прочие. Нищо не можело да се разбере.

Уви! Андрей Антонович не бил в състояние да прави разследване: още държал букетчето. За него бунтът е бил тъй очевиден, както одеве бе очевидно за Степан Трофимович, че ще го карат в Сибир… А в неговите очи сред тълпата ококорили се насреща му „бунтовници“ току сновял „подстрекателят“… Пьотър Степанович, който не бе го напускал нито за миг още от снощи, самият Пьотър Степанович, омразният Пьотър Степанович…

— Пръчки! — провикнал се Андрей Антонович още по-неочаквано.

Настъпила мъртвешка тишина.

Така се бяха развили събитията в началото, съдейки по най-достоверни сведения и по моите догадки. По-нататък обаче сведенията, а и моите догадки не са вече толкова точни. Впрочем разполагаме и с някои факти.

Първо, пръчките пристигнали някак твърде бързо: очевидно, очаквайки тая заповед, предвидливият полицейски началник предвидливо ги е приготвил. Наказани бяха впрочем само двама, мисля, че не бяха дори трима души; и настоявам, че е така. Чиста измислица е, че били наказани всички или дори половината от хората. Вятър работа са и приказките относно бедната, но от благородно потекло дама, която най-неочаквано била хваната и тутакси бита; а за тая дама лично аз го четох в кореспонденцията на един петербургски вестник. Вярно, че у нас мнозина говореха за някоя си Авдотя Петровна Тарапигина, от приюта при гробището, която, прибирайки се от гости, минавала през площада и водена от естествено любопитство, се промушила напред сред зрителите; виждайки какво става, възкликнала: „Какъв срам!“ — и плюла. При което уж моментално я спипали и също я „напердашили“. Тоя случай не само че го писаха във вестниците, но в града се пусна дори подписка в нейна полза. Самият аз записах двайсет копейки. И какво излезе? Оказва се, че изобщо не е имало и няма никаква Тарапигина! Лично ходих да правя справка в приюта: хората дори не бяха чували за такава; не стига това, ами май се обидиха, като им разказвах за слуховете. Спирам се впрочем на тая несъществуваща Авдотя Петровна, защото това, което уж се било случило с нея (ако тя съществуваше), насмалко не се случи със Степан Трофимович; мисля дори, че тоя нелеп слух за Тарапигина бе тръгнал тъкмо по тоя начин, тоест украсявайки случката, клюката постепенно превърна моя приятел в някаква си Тарапигина. Най-важното, че просто не помня по какъв начин ми се беше изплъзнал още като излязохме на площада. Предчувствайки нещо много лошо, исках да заобиколим по края, но ни попречи собственото ми любопитство — само за миг се спрях с първия срещнат да питам какво става и като погледнах, Степан Трофимович вече го нямаше край мене. Инстинктивно се втурнах да го диря на най-опасното място; не знам защо, но ми се струваше, че и неговата шейна се е сурнала по нанадолнището. И действително — открих го в самия център на събитията. Помня, че го задърпах за ръкава; но той спокойно и гордо ми отправи един крайно авторитетен поглед.

— Cher — каза той с тон, в който звучеше някаква изопната до скъсване струна. — Щом дори тук, на площада, пред очите ми се разпореждат тъй безцеремонно, какво да очакваме например от тоя… като му се случи да действа самостоятелно.

И разтреперан от негодувание, тръпнещ от желанието да бъде предизвикателен, заплашително вдигна пръст и изобличително го насочи към опуления насреща ни, само на две крачки от нас, Флибустиеров.

— Тоя, а! — възкликна приставът (и на него му бе причерняло, види се). — Тоя! Ами ти кой си, бе? — приближи се той с вдигнат юмрук. — Ти кой си? — изрева той бясно, болезнено и някак отчаяно (ще отбележа, че много добре познаваше по лице Степан Трофимович). Още един миг и, разбира се, щеше да го сграбчи за шията; за щастие обаче крясъкът му привлече вниманието на Лембке и той се обърна. Загледа се в Степан Трофимович — внимателно, но някак с недоумение, силейки се сякаш да си спомни нещо, и изведнъж нетърпеливо замаха с ръка. Флибустиеров се спря. А аз взех да тегля Степан Трофимович от тълпата. Впрочем може би и самият той вече искаше да се оттегли.

— Да се прибираме, да се прибираме — настоявах аз, — ако още не са ни преброили кокалите, дължим го само на Лембке.

— Прибирайте се, драги, моя е вината, че ви излагам на опасност. Пред вас е бъдещето, чака ви, тъй да се каже, кариера, а колкото до мен — mon heure a sonnée.^[3]

И с твърди крачки се качи по стълбището на губернаторството. Портиерът ме познаваше; казах му, че отиваме при Юлия Михайловна. Влязохме в приемната и зачакахме. Не исках да изоставям приятеля си, но смятах за излишно да му говоря каквото и да било. Той имаше вид на човек, обрекъл себе си на сигурна смърт за отечеството. Седнахме поотделно, аз в единия ъгъл, по-близо до вратата, той отсреща ми, в другия; опрял се беше леко с две ръце на бастуна и замислено бе навел глава. В лявата му ръка висеше широкополата му шапка. Седяхме така около десетина минути.