Фьодор Достоевски
Бесове (19)

II

Нашите до един бяха повярвали, че Шатов е доносник; но че и Пьотър Степанович си играе с тях като с пионки, също вярваха. Знаеха обаче и това, че въпреки всичко утре в пълен състав ще се явят на мястото и че съдбата на Шатов е решена. Чувстваха се като мухи, попаднали внезапно в паяжината на някакъв огромен паяк — яд ги беше, но трепереха от страх.

Пьотър Степанович безспорно имаше вина пред тях — всичко би могло да мине много по-спокойно и много по-лесно, ако се бе постарал поне малко от малко да поукраси нещата и подслади хапчето. Вместо да им представи фактите в една благоприлична светлина, като нещо древноримско, нещо гражданско и прочие от тоя род, беше наблегнал на грубия страх и опасенията им за собствената кожа, което беше просто неучтиво от негова страна. Разбира се, всичко на тоя свят е борбата за съществуване, всеки го знае, друг принцип няма, но все пак…

Но Пьотър Степанович нямаше време да си играе с тях на римляни; самият той беше изкарай от релсите. Бягството на Ставрогин беше тежък удар за него. Излъгал ги беше, че Ставрогин се е виждал с вицегубернатора; там е работата я, че беше заминал, без да се види с когото и да било, та дори и с майка си — и наистина беше странно, че властите не го бяха дори потърсили. (Впоследствие началството бе принудено да дава обяснения и по този въпрос.) Пьотър Степанович целия ден тича да подуши нещо, но безрезултатно и беше разтревожен като никога. Че и как тъй, как тъй изведнъж да се откаже от Ставрогин! Поради тая причина не можеше да се очаква да прояви особена нежност към „нашите“. Освен това те му връзваха ръцете: наумил си беше вече незабавно да тръгне по следите на Ставрогин, а трябваше да се разправя с тоя Шатов — тъй или иначе, петорката трябваше окончателно да се обвърже; за всеки случай. „Що да ги изпущам, като някой път може и да потрябват.“ Предполагам, че така си е разсъждавал.

Що се отнася до Шатов — сигурен беше, че ще ги издаде. Всичко, което беше наговорил на нашите за доноса му, беше лъжа — никакъв донос не беше виждал и чувал, но беше сигурен, че го има. Смяташе, че Шатов по никой начин няма да издържи последните събития — смъртта на Лиза, смъртта на Маря Тимофеевна — и именно те ще го накарат най-сетне да се реши. Известно е също, че изпитваше лична омраза към Шатов — навремето се бяха карали, а Пьотър Степанович никога не прощаваше обидите. Сигурен съм дори, че тъкмо това бе най-главната причина.

Нашите тротоари са теснички, тухлени, че някъде дори и дъсчени. Пьотър Степанович крачеше по средата, заемайки целия тротоар, без да обръща никакво внимание на Липутин, комуто не оставаше нищо друго, освен да подтичва подире му или ако иска да вървят редом и разговарят, да слезе долу, в калта. Пьотър Степанович внезапно си спомни как немного отдавна самият той беше газил калта и беше подтичвал по същия начин подир Ставрогин, който също като него сега вървеше по средата на тротоара и не му оставяше място до себе си. Припомни си подробностите на цялата тогавашна сцена и просто се задъха от яд.

Но и Липутин се задъхваше от обида. С другите_ наши_ Пьотър Степанович може да се държи както си ще, но с него? Мигар не знае повече от всички наши, мигар не е най-приобщеният към делото, мигар не е най-вътрешният и не е участвал във всичко досега, та макар и косвено? О, той знаеше, че дойде ли краен случай, на Пьотър Степанович няма да му мигне окото да го погуби. Но го мразеше, отдавна го беше намразил, не от страх, а заради високомерното му държане. И сега, когато им се налагаше да се решат на такова нещо, го беше яд повече от всички наши, взети заедно. Уви, знаеше, че утре пръв ще се яви на мястото — „като роб“, че и другите ще доведе, и затова, ако можеше, преди да е дошло това утре, да убие някак Пьотър Степанович, непременно би го убил.

Обзет от тия си усещания, той мълчаливо подтичваше подир своя мъчител. А онзи сякаш бе забравил за съществуването му, само от време на време случайно (но без да се извинява) го блъскаше с лакът. На главната улица Пьотър Степанович внезапно се спря пред една гостилница и кривна вътре.

— Къде? — кипна Липутин. — Защо ви е тая гостилница?

— Огладнях, ще изям един бифтек.

— Но моля ви се, тук винаги е пълно.

— Какво от това?

— Ами… ще закъснеем. Десет часът е вече.

— За него е без значение.

— За мен не е! Нали трябва да се върна, чакат ме.

— Ами да чакат. Като сте луд да се връщате… Заради вашите глупости днеска не съм обядвал. Колкото до Кирилов — по-късно, по-добре.

Пьотър Степанович се разположи в самостоятелно сепаре. Ядосаният и обиден Липутин демонстративно седна до стената и го зачака да се насити. Пьотър Степанович се хранеше бавно и с удоволствие, току дърпаше звънеца, поръчваше ту едно, ту друго, ту да му сменели горчицата, ту да му донесели бира, и през всичкото време не продума нито дума. Беше изпаднал в дълбок размисъл. Умееше да го прави наведнъж — да се наслаждава на храносмилането си и да размишлява. Накрая Липутин го обзе такава омраза, че просто не можеше да откъсне погледа си от него. Просто беше изпаднал в нервна криза. Броеше всяко късче месо, което онзи поставяше в устата си, мразеше го за това, как дъвче, как сладко примлясква, с какво удоволствие премята хапката, мразеше самия бифтек. До такава степен, че накрая пред очите му всичко плувна; зави му се свят; взеха да го побиват тръпки — ту горещи, ту студени.

— Я докато чакате, прочетете това — додаде му изведнъж някакво листче Пьотър Степанович. Липутин се приближи до свещта. Листчето беше ситно изписано с лош почерк и изпъстрено с множество поправки. Когато с триста мъки успя да го прочете, Пьотър Степанович вече плащаше и ставаше. На тротоара Липутин му върна листчето.

— Дръжте го у вас, после ще ви обясня. Впрочем, какво ще кажете?

Липутин подскочи, сякаш го шибнаха:

— Според мен… подобна прокламация… това е някаква смехотворна дивотия.

Не можеше повече да се сдържа; просто усети как нещо сякаш го грабва и го понася нанякъде.

— Ако се заловим да разпространяваме подобни прокламации — разтрепери се той целият, — заслужено ще си навлечем презрение с нашата глупост и недомислие.

— Хм! Аз пък съм на друго мнение — отсече, без да се обръща Пьотър Степанович.

— Аз пък на обратното: ваше съчинение ли е това?

— Не е ваша работа.

— Според мен и ония стихчета, „Светлата личност“, са толкова калпави, че повече няма накъде и по никой начин не ги е съчинил Херцен.

— Глупости, стиховете са хубави.

— Чудно ми е например и това — не мирясваше, тръпнеше, но просто не можеше да се спре Липутин, — дето ни се предлага да действаме тъй, че всичко да рухнело. Разбирам да го искат в Европа, защото там има пролетариат, а ние тук сме просто любители и ако питате мен, само пушилка вдигаме.

— Смятах ви за фуриерист.

— Фурие е съвсем друго нещо.

— Знам, че е пълен боклук.

— С извинение, Фурие не е боклук… И с извинение, никак не ми се вярва, че през май щяло да има въстание.

Липутин дори се разкопча, толкова горещо му беше станало.

— Хайде, стига приказки — с ужасяващо леден глас отсече Пьотър Степанович. — И да не забравя да ви кажа: това листче вие собственоръчно ще го наберете и ще го отпечатате. Ще извадим печатницата на Шатов и от утре я приемате вие. В най-кратък срок ще наберете и ще отпечатате колкото може повече екземпляри и после цяла зима ще се разпространяват. Средствата ще ви бъдат посочени. Трябва колкото може повече екземпляри, защото ще ви бъдат поискани и от други места.

— А, не, ще извинявате, ама не мога се нае с подобна… Отказвам се.

— И въпреки това ще се наемете. Аз действам по инструкция на централния комитет, а вие сте длъжен да се подчинявате.

— Аз пък смятам, че тия наши централи в странство са забравили руската действителност, загубили са всякаква връзка и затова бълнуват… Мисля дори, че тия стотици петорки в Русия не са никакви стотици, а сме единствено ние и изобщо няма никаква мрежа… — изплю най-сетне камъчето Липутин.

— Толкова по-зле за вас, че се заклехте да участвате в едно дело, в което не вярвате… пък и сега подтичвате подире ми като мръсно пале.

— Никой не е приритал за вас. Ние имаме пълното право да ви изоставим и да образуваме нова организация.

— Глу-пак! — кресна изведнъж със страшен глас Пьотър Степанович и очите му засвяткаха.

Известно време стояха един срещу друг и се гледаха. После Пьотър Степанович самоуверено се завъртя и продължи напред.

„Ще се обърна и ще си тръгна, ако сега не се обърна и не си тръгна, никога няма да го направя“ — като мълния блесна в главата на Липутин. Тъй си мислеше той точно десет крачки, но на единайсетата го озари една нова и отчаяна мисъл — и не се обърна, и не си тръгна.

Наближиха къщата на Филипов, но малко преди да стигнат, свърнаха по една пряка уличка или, по-точно казано, по една едва забележима пътечка, която минаваше край оградата по самия ръб на дълбоката канавка, тъй че, за да не се хързулнат надолу, трябваше известно време да се държат за тарабите. Чак на края на полегналата ограда, на най-тъмното място Пьотър Степанович извади една тараба и се промуши през дупката; Липутин се позачуди, но и той се промуши, след което поставиха тарабата, както си беше. Това бе прословутият таен вход, през който Федка влизаше при Кирилов.

— Шатов не бива да знае, че сме тук — строго прошепна на Липутин Пьотър Степанович.

III

Както винаги по това време, Кирилов седеше на кожения диван и пиеше чай. Не стана да посрещне гостите, но целият някак се изпъна и ги погледна тревожно.

— Не грешите — каза Пьотър Степанович, — за онова идвам.

— Днес ли?

— Не, не, утре… някъде по това време.

И побърза да седне на масата, вглеждайки се с известно безпокойство в разтревожения Кирилов. Той впрочем се беше вече овладял и гледаше както винаги.

— Тия тук не вярват и не вярват. Нали не се сърдите, че съм довел Липутин?

— Днеска не се сърдя, а утре искам да съм сам.

— Но не преди да дойда аз и следователно в мое присъствие.

— Бих искал да не е във ваше присъствие.

— Нали помните, че обещахте да напишете и подпишете всичко, което ви продиктувам.

— Безразлично ми е. А дълго ли ще седите сега?

— Трябва да се видя с един човек, а има още половин час, тъй че няма как, ще ме изтърпите половин час.

Кирилов не отговори. В това време Липутин се беше разположил под портрета на владиката. Одевешната му отчаяна идея все повече и повече завладяваше ума му. Кирилов почти не го забелязваше. Липутин знаеше теорията на Кирилов от по-рано и винаги му се беше присмивал, но сега мрачно се оглеждаше.

— Бих изпил един чай — придърпа напред стола си Пьотър Степанович, — току-що ядох бифтек и разчитах да пия един чай у вас.

— Пийте, моля.

— По-рано канехте — малко кисело отбеляза Пьотър Степанович.

— Все едно. И Липутин да пие.

— Не, аз… не мога.

— Не искам или не мога? — бързо се обърна Пьотър Степанович.

— Няма да пия тук — натъртено каза Липутин. Пьотър Степанович се намръщи.

— Намирисва ми на мистицизъм. Ама че хора сте и вие!

Никой не му отговори; мълчанието продължи цяла минута.

— Ето, зная аз — остро продължи той изведнъж, — никакви предразсъдъци няма да спрат никой от нас да изпълни дълга си.

— Ставрогин замина ли?

— Замина.

— Добре е направил.

Пьотър Степанович светна с очи, но се сдържа.

— Все едно ми е какво си мислите, стига всеки да си държи на думата.

— Аз си държа на думата.

— Аз впрочем винаги съм бил сигурен, че ще изпълните дълга си, както подобава на един независим и прогресивен човек.

— Ставате ми смешен.

— Нищо, нищо, радвам се, че можах да ви разсмея. Винаги ми е приятно да угодя някому.

— Щото много ви се иска да се застрелям и ви е страх — я ако изведнъж се откаже?

— Ама вижте какво, драги, самият вие обвързахте намеренията си с нашите действия. И разчитайки тъкмо на тях, ние вече предприехме туй-онуй, тъй че сега няма начин да се отказвате, защото ни подвеждате, нямате право.

— Никакви права и задължения.

— Ясно, ясно, никаква принуда, сам сте си го решили, ние нищо не значим, ние искаме само да изпълните това си решение.

— И ще трябва да взема на свой гръб всичките ви мръсотии ли?

— Вижте какво, Кирилов, да не сте се уплашили, а? Ако ще се отказвате, казвайте отсега!

— Не се боя.

— Питам, защото взехте много да разпитвате.

— Скоро ли ще си вървите?

— Ето че пак питате.

Кирилов презрително го изгледа.

— Вижте какво ще ви кажа — продължаваше Пьотър Степанович, който, не намирайки подходящия тон, започна все повече да се ядосва и нервничи, — искате да си отида, за да се усамотите и съсредоточите, но това са опасни признаци и преди всичко за самия вас. Искате да размишлявате. А според мен по-добре да не размишлявате, ами така, направо. И наистина ме карате да се безпокоя.

— Не мога да се помиря, че в тоя момент край мен ще стои гадина като вас.

— Това пък няма съвсем никакво значение. Ако е въпросът, аз през това време ще изляза да постоя навън. Но това, дето сте толкова неравнодушен към смъртта си… това е много опасно. Добре, аз ще изляза навън, а вие си представете, че нищо не разбирам, че съм един човек, който стои безкрайно по-долу от вас…

— Не, не безкрайно; имате способности, но много нещо не разбирате, защото сте негодник.

— Много се радвам, много се радвам. Казах ви вече, че ми е много приятно да ви доставя едно развлечение… в тоя момент.

— Нищо не разбирате.

— Аз, тоест… във всеки случай ви слушам с уважение.

— И това не можете, нищо не можете, дори дребнавата си злоба не можете да скриете, макар че не ви изнася да я показвате. Ще ме ядосате и, току-виж, отложа с половин година.

Пьотър Степанович погледна часовника си.

— Никога нищо не съм разбирал от вашата теория, но знам, че не сте я измислили заради нас, а заради себе си, следователно и без нас ще направите каквото сте замислили. И друго знам — не вие сте изяли идеята, а идеята е изяла вас, значи няма да отлагате.

— Какво? Идеята е изяла мен?

— Да.

— А не съм аз изял идеята? Добре казано. Имате малко ум! Само че вие се подигравате, а аз се гордея.

— Прекрасно, прекрасно. Това се иска, да се гордеете.

— Достатъчно. Чая изпихте, вървете си.

— Ами какво да се прави — надигна се Пьотър Степанович. — Макар да е рано още. Кирилов, я ми кажете, ще намеря ли оня човек у Месарката, разбирате ли ме? Или ме е излъгала?

— Няма да го намерите, защото е тук, не там.

— Как тъй тук, дявол да го вземе, къде?

— Седи в кухнята, яде и пие.

— Как е посмял?! — почервеня от гняв Пьотър Степанович. — Длъжен беше да ме чака… глупости! Няма нито паспорт, нито пари!

— Не знам. Дойде да се сбогува; облечен и готов. Заминава и нямало да се връща. Каза, че сте подлец и не щял да чака жалките ви грошове.

— А-а! Страх го е, че аз… ама аз него и сега мога да го… Къде е, в кухнята ли?

Кирилов отвори страничната врата към килера, откъдето по три стъпала се слизаше в кухнята, право в другия килер, преграден за кревата на готвачката. Сега там, в ъгъла, на голата дъсчена маса под иконите, се бе разположил Федка. Пред него стояха голяма бутилка водка, хляб и пръстена чиния със студено говеждо месо и картофи. Федка лениво дъвчеше и беше вече почти пиян, но седеше облечен с кожух, види се, напълно готов за поход. Отвъд преградката завираше самоварът, предназначен обаче не за него, а за Кирилов — вече повече от седмица Федка всяка нощ палеше и поддържаше самовара „за Алексей Нилич, щото тяхна милост обича да пие чай по нощите“. Но съм почти сигурен, че тъй като готвачката я нямаше, и Кирилов още от сутринта беше приготвил месото и картофите за Федка.

— Какво е това от тебе? — връхлетя Пьотър Степанович. — Защо не чакаш, където ти е казано?

Федка се поизпъчи.

— По-кротко, Пьотър Степанович, по-кротко — заговори той, кипрейки се и натъртвайки на всяка дума, — първо на първо да ти е ясно, че не се намираш къде да е, ами си дошъл у Алексей Нилич, на когото най-благородно можеш само да лъскаш чизмите, щото той е, значи, ехе-хей, а ти си една плюнка пред него!

И високомерно се изплю настрани. Решителният тон, опасното привидно спокойствие, цялото това кипрене явно предвещаваха буря. Но Пьотър Степанович вече не беше в състояние да забележи опасността, пък и подобно нещо не съвпадаше с представите му за Федка. А и днешните произшествия и несполуки го бяха изкарали малко от релсите… Липутин любопитно надничаше отгоре, от стъпалата на килерчето.

— Абе ти искаш или не искаш да получиш един сигурен паспорт и един куп пари да заминеш, за където ти е казано? Да или не?

— Виж какво ще ти река, Пьотър Степанович, ти мене от първо виждане хвана да ме лъжеш, поради щото те броя за подлец на подлеците. Речи го въшка, мръсна човешка въшка, за такъв те имам. Не беше ли ти, дето ми я размахваше голямата пара, та да пролея тая невинна кръв, не ми ли се вричаше, че уж господин Ставрогин стоял отдире, па излезе, че всичко било вятър и мъгла и за бог да прости. Не хиляда и петстотин, ами ей толкоз пара не се намери; пък на тебе господин Ставрогин хубав шамар ти отпра из оня ден, не е да не знаем. Сега пак си тръгнал да ме плашиш, пак ми размахваш парата, ама не казваш за какво. Ама и ние не сме вчерашни, знам аз, че ме засилваш къде Петербург, щото те е яд на господин Ставрогин, та ще се спукаш откъде гърба, и кроиш пак да използваш лековерието ми и да му отмъстиш. Излазя, ще рече, че ти си пръв убийца! Ама ти знаеш ли докъде си я докарал вече и за какво си достоен, речи го, само дето си махнал да вярваш в господа бога, спасителя и избавителя нашего? Че ти си, кажи го, идолопоклонник бе, ти на един огън с татарите и черкезите ще се печеш! Алексей Нилич, бидейки философ човек, барем сто пъти ти го е обяснявал и за господа бога, и за сътворението на света, и за съдбата на всяка твар божия и на последния звяр от Апокалипсовата книга. Но ти нито видиш, нито чуеш, запънал си се като добиче, па и Еркелчето, прапоршчика, си повлякъл подире си, досущ като оня злодей съблазнител, наречен от бога атеист…

— Ах ти, пияна мутро! Църквите граби, а седнал за бога да ми проповядва!

— Виж какво ще ти река, Пьотър Степанович, аз че съм грабил — грабил съм, аз взех само бисера от иконата и отде знаеш дали в същата тая минута сълзата ми не е натежала на везната на всевишния заради теглилата ми, щото съм последният сирак на сираците, дето подслон дори няма. Знаеш ли ти, че го има по книгите, дето навремето един търговец досущ като мене, със сълзи на разкаяние, обрал всичкия бисер от иконата на пресвета майка Богородица, а по-сетне всенародно и коленопреклонно върнал всичко до копейка пред образа й, поради което майка Богородица най-всенародно се застъпила за него и го покрила с булото си, тъй че дори чудо станало тогаз и било наредено от началството, досущ както си е, да се запише в държавните книги. А ти пусна мишка в иконата, ще рече, осквернил си самия пръст божи. И да ми не беше от бога господар, да не бях те носил ей с тия ръце навремето, като отроче, откога да съм ти светил маслото, окото ми не мига!

Пьотър Степанович ужасно се разгневи.

— Казвай, виждал ли си се днес със Ставрогин?

— Не си ти, дето ще ме разпитваш мене. Господин Ставрогин се чуди и мае на акъла ти и махни, дето не е давал разпореждане или пари, ами наум не му е идвало да го пожелае дори. Ти ме подкокороса, ти!

— Ще получиш парите, цели две хилядарки ще получиш в Петербург, ще ги получиш накуп, и още ще получиш.

— Лъжеш, господинчо, и като гледам сега колко ти бил акълът, чак смях ме напушва. Къде е господин Ставрогин, къде си ти! Той е като на стълба качен, а ти го джафкаш отдолу като глупаво пале. Пък той не си прави труда и да плюе отгоре ти.

— Абе ти знаеш ли — разсвирепя Пьотър Степанович, — че аз тебе няма да те пусна да мръднеш оттука и ей сега ще те предам на полицията?

Федка бързо скочи и очите му яростно блеснаха. Пьотър Степанович извади револвера си. Разигра една отвратителна сцена: Пьотър Степанович още не беше насочил револвера, когато Федка светкавично се извъртя и с все сили го удари по страната. В същия миг се чу още един ужасен удар, после трети, четвърти — все по страната. Пьотър Степанович изумя, опули се, измърмори нещо и изведнъж се строполи на пода.

— Ха дръж ме сега! — победоносно викна Федка, грабна шапката си, грабна торбата си изпод пейката и дим да го няма. Пьотър Степанович хъркаше в несвяст. Липутин помисли даже че е станало убийство. Кирилов презглава се втурна в кухнята.

— Залейте го с вода! — викна той, загреба от кофата и изля едно канче на главата му. Пьотър Степанович се размърда, повдигна глава и безсмислено се вторачи пред себе си.

— Е, как сме? — попита Кирилов.

Оня продължаваше да го гледа, без още да го вижда, но по едно време съзря надничащия от кухнята Липутин, усмихна се с гадната си усмивка и изведнъж скочи на крака с револвер в ръката.

— Ако утре и на вас ви скимне да избягате като оня подлец Ставрогин — в изстъпление се нахвърли той върху Кирилов, — и на другия край на земята… ще ви обеся като муха… ще ви размажа… разбрахте ли ме?

И опря револвера право в челото на Кирилов — беше бледен и страшен. Но още в същия момент се опомни, отпусна ръката си, прибра револвера в джоба си и без да каже повече нито дума, хукна навън. Липутин — подире му. Измъкнаха се по същия начин, както бяха дошли, и пак минаха по края на канавката, държейки се за тарабите. Пьотър Степанович бързо закрачи по уличката и Липутин едва го догонваше. Но на първата пресечка изведнъж се спря.

— Е? — обърна се той към Липутин предизвикателно.

Липутин помнеше револвера и все още трепереше от разигралата се сцена. Но без да ще — думите сами изскочиха от устата му, — каза:

— Мисля… мисля, че от „Смоленск чак до Ташкент не очакват този студент“.

— Видяхте ли какво пиеше Федка в кухнята?

— Какво пиеше, водка пиеше.

— Тъй, запомнете, че днес за последен път в живота си е пил водка. Препоръчвам ви да го запомните, та после и вие да си правите сметката. А сега се смитайте, не сте ми нужен до утре… Но си опичайте ума — никакви глупости!

Липутин презглава се втурна към къщи.

IV

Той отдавна си беше приготвил паспорт под чуждо име. Трябва да си идиот, за да си представиш, че това педантично човече, тоя семеен тиран, тоя все пак чиновник (макар и фуриерист), най-сетне тоя капиталист и лихвар от много отдавна си беше втълпил фантастичната идея да се запаси за всеки случай с паспорт, та с негова помощ да офейка в странство, ако… Там е работата, че го допускаше това ако, макар за нищо на света да не би могъл да формулира какво би могло да бъде това ако…

Но сега то само се беше формулирало, и при това по един най-неочакван начин. Отчаяната идея, която го бе осенила одеве на тротоара, след като Пьотър Степанович го беше нарекъл „глупак“, и с която бе отишъл у Кирилов, се състоеше тъкмо в това, още утре да зареже всички и всичко и да емигрира! Който не вярва, че подобни фантасмагории се случват в обикновената ни действителност, да се запознае с биографиите на сегашните ни руски емигранти в странство. Един няма да е избягал по-умно и по-реално. Все туй царство на призраците и повече нищо.

И като се прибра у дома, моментално се заключи, извади чантата и припряно взе да си стяга багажа. Главната му грижа бяха парите — колко и как ще може да спаси. Именно да спаси, защото си представяше, че не бива да се бави нито минута и че зората трябва да го завари на път. Не знаеше и как ще вземе влака — смътно си представяше, че ще се качи някъде на втората или третата гара, а до нея ще стигне, макар и пеш. С тия безпорядъчни мисли в главата инстинктивно и машинално подреждаше чантата, когато изведнъж спря, остави всичко и с тежък стон се повали на дивана.

Най-внезапно ясно бе почувствал и осъзнал, че за бягане ще избяга, но вече не е в състояние да реши кога ще бяга, преди или след онова с Шатов, че вече е само едно грубо, безчувствено тяло, инертна маса, движена от някаква ужасна външна сила, и че макар да има паспорт за странство, макар да би могъл да избяга от онова_ с Шатов (защо ще бърза иначе толкова?), той ще избяга не преди онова с Шатов и не от онова с Шатов, а именно след онова с Шатов, и че това е вече свършен факт_ и другояче не може да бъде. Примирайки от страх и мъка, треперейки като лист и чудейки се на самия себе си, стенейки, замирайки и пак стенейки, прекара заключен в стаята на дивана до единайсет часа на другия ден, когато най-неочаквано дойде оня тласък, който изведнъж му вдъхна решителност. Когато в единайсет часа отключи и излезе от стаята, първото, което научи от домашните си, бе, че онзи разбойник, избягалият каторжник Федка, който беше хвърлил в ужас всички, който беше грабил черквите, убиецът и подпалвачът, когото диреше и все не можеше да залови цялата ни полиция, е намерен призори убит на седем версти от града, на завоя на пътя за Захарино, и че това го говори целият град. Веднага хукна да разпита за подробности и научи: първо, че Федка бил намерен с продупчена глава и по всичко изглежда, бил ограбен; второ, че полицията вече имала сериозни подозрения и дори може би някакви данни, че убиецът е Фомка от фабриката на братя Шпигулини, заедно с когото бяха убили и подпалили Лебядкин, и че сигурно са се скарали из пътя заради парите, които Федка бил взел от Лебядкин, но ги скрил… Липутин изтича и до квартирата на Пьотър Степанович и тайно успя да разбере, че макар да се бил прибрал някъде около един след полунощ, Пьотър Степанович неспокойно е спал у дома чак до осем часа сутринта. Не можеше да има и капка съмнение, че в смъртта на разбойника Федка няма нищо загадъчно — един най-обикновен завършек на подобна кариера, но съвпадението — зловещата прокоба, че „тая вечер Федка пие водка за последен път“, и незабавното й осъществяване — бе толкова знаменателно, че Липутин моментално престана да се колебае. Тласъкът беше даден; сякаш тежка надгробна плоча падна отгоре му и го затисна завинаги. Връщайки се вкъщи, той мълчаливо натика с крак чантата си под кревата, а вечерта пръв се яви в уречения час на мястото на срещата с Шатов, вярно, че все още с паспорт в джоба…