Фьодор Достоевски
Бесове (17)

II

Тук станах свидетел на една възмутителна сцена: лъжеха горката жена право в очите, а аз не можех да направя нищо. Тъй де, какво можех да й кажа? Бях се вече поокопитил и бях разбрал, че всъщност имам само някакви усещания, някакви подозрения и предчувствия и нищо повече. Заварих я обляна в сълзи, почти в истерика, с компреси на главата и чаша вода на масата. Пред нея стояха Пьотър Степанович, който буквално не млъкваше, и князът, който пък мълчеше, сякаш му бяха сложили катинар на устата. Със сълзи и викове тя упрекваше Пьотър Степанович в „предателство“. Веднага ме порази, че целият провал, целият позор на „утрото“, с една дума — всичко, се приписваше само на отсъствието на Пьотър Степанович.

У него пък забелязах една важна промяна: беше някак твърде угрижен, почти сериозен. Обикновено никога не изглеждаше сериозен, винаги се смееше, дори когато се ядосваше, а се ядосваше често. О, той и сега беше ядосан, говореше грубо, небрежно, нетърпеливо и с досада. Уверяваше, че рано сутринта наминал у Гаганов и изведнъж страшно го заболяла глава, чак повръщал. Уви, на бедната жена толкова й се искаше да я излъжат! Главният въпрос, който се разискваше при идването ми, беше: да се състои ли балът, тоест цялата втора част на празненството? Юлия Михайловна за нищо на света не се съгласяваше да се яви на бала след „одевешните обиди“, с други думи, от все сърце желаеше да я принудят, и то не кой да е, а той, Пьотър Степанович. Гледаше го като оракул и ми се струваше, че ако той си тръгнеше сега, тя сигурно щеше да се поболее. Но той не си отиваше, на самия него му беше страшно необходимо балът да се състои и Юлия Михайловна непременно да присъства…

— Защо са сега тия сълзи? Не можете без сцени? Не можете, ако не си го изкарате на някого? Добре де, ето ме, разкъсайте ме, само че по-скоро, защото времето лети, а трябва да се реши нещо. Вярно, че с утрото се издънихме, но балът ще оправи работата. На, и князът е на същото мнение. Впрочем кой знае как ли е щяло да свърши, ако не е бил князът?

Отначало князът беше против бала (тоест против отиването на Юлия Михайловна на бала, балът във всички случаи трябваше да се състои), но като се позоваха два-три пъти на мнението му, по тоя начин лека-полека и той взе да мучи в знак на съгласие.

Учуди ме също просто необикновено грубият тон на Пьотър Степанович. О, не, с негодувание отхвърлям разпространилата се впоследствие долнопробна клюка за някакви интимни връзки между Юлия Михайловна и Пьотър Степанович. Нищо подобно не е имало и не може да има. Влиянието му се дължеше само на това, че още от самото начало с все сили поддържаше мечтите й за влияние върху обществото и министерството, разбрал й беше плановете, самият той й ги съчиняваше, служейки си при това с най-грубо ласкателство, оплел я беше от горе до долу и тя вече не можеше да диша без него.

Като ме видя, очите й светнаха и тя възкликна:

— Добре, питайте него, и той като княза не ме изостави нито за момент. Кажете, не е ли явно, че всичко това е един заговор, долен, хитър заговор, с цел да ми се навреди — на мен и на Андрей Антонович? О, това е нарочно скроено! Имали са план. Това е партия, цяла партия!

— Изсилвате се, както впрочем винаги. Вечно го избивате на поезия. Аз впрочем се радвам, че ще чуем и мнението на господин… (Направи се, че ми е забравил името.)

— Мнението ми — побързах да се намеся аз — напълно съвпада с мнението на Юлия Михайловна. Заговорът е очевиден. Връщам ви лентата, Юлия Михайловна. Ще се състои ли балът, или няма да се състои, не е моя работа, защото не зависи от мен; но ролята ми на разпоредител свърши. Извинете, че тъй се паля, но не мога да действам в разрез с убежденията си и здравия разум.

— Чувате ли, чувате ли! — плесна ръце тя.

— Чувам и вижте какво ще ви кажа — обърна се той към мен, — смятам, че всички вие нещо сте мръднали. Според мен нищо не се е случило, абсолютно нищо, което да не се е случвало и което няма да се случи и друг път в тоя град. Какъв заговор? Вярно, грозна история, срамна, глупава, но къде виждате заговор? И срещу кого това — срещу Юлия Михайловна, тая, която толкова ги глези, покровителства и която безброй пъти им е прощавала щуротиите? Юлия Михайловна! Какво ви разправях цял месец? Какво ви предупреждавах? За какво ви бяха всичките тия хора? Защо ви трябваше да се захващате с тая сбирщина? Защо, за какво? Да се обединяло обществото! Ама моля ви се, обединяват ли се такива хора?

— Кога сте ме предупреждавали? Наопаки, вие одобрявахте и дори настоявахте… Много ме учудвате наистина… Самият вие ми водехте разни странни хора.

— Напротив, не одобрявах, винаги съм спорил с вас, а колкото за воденето — вярно, водил съм, но чак когато сами бяха надошли с дузини, и то чак напоследък, за да съставим „литературния кадрил“, защото тук вече няма как без тия простаци. Басирам се обаче, че най-малко двайсетина такива простаци са били вкарани днес без билети!

— Положително! — потвърдих аз.

— Ето че почвате да се съгласявате с мен. Ами я си спомнете само какво ставаше тук напоследък, а? В града, искам да кажа. Че то на какво се беше обърнало — такова нахалство, такова безочие; скандал след скандал! А кой ги поощряваше? Кой ги прикриваше с авторитета си? Кой обърка понятията на хората? Кой озлоби дребосъка? В чий албум са възпроизведени всички семейни тайни на града? Кой прикоткваше всичките тия рисувачи и поети? Не бяхте ли вие? Защо разрешавахте на Лямшин да ви целува ръка? Къде бяхте, когато семинаристът наруга статския съветник и си изтри ваксата от ботушите в роклята на дъщеря му? Що се чудите, че публиката била настроена срещу вас?

— Но всичко това го направихте вие, самият вие! О, боже мой!

— Нищо подобно, аз ви предупреждавах, ние с вас се карахме, чувате ли какво ви казвам, ние се карахме!

— Вие просто право в очите ми лъжете.

— Е, да, разбира се, и така ще кажете, какво ви коства. Нали ви трябва жертва, трябва да си го изкарате на някого; хубаво, ето ме, дерзайте! Но аз се обръщам към вас, господин… (Все не можеше да си спомни името ми.) Да направим най-простата сметка: аз твърдя, че като махнем Липутин, не е имало никакъв заговор, ни-ка-къв! Ще ви го докажа, но да анализираме отначало Липутин. Излязъл бил със стихотворението на онзи простак Лебядкин — е та, заговор ли е това? Не разбирате ли, че на Липутин това му се е видяло просто смешно? Най-сериозно ви казвам — смешно. И е излязъл просто за да разсмее и развесели всички и на първа ръка покровителката си, Юлия Михайловна, и туй е то всичко. Не ми ли вярвате? Добре де, но не е ли това в тон с всичко, което ставаше тук през целия месец? И ако искате да знаете, при едни други обстоятелства щеше да мине, казвам ви! Дума да не става, грубо, просташко, ама смешно, нали, смешно?

— Какво! За смешна ли намирате постъпката на Липутин? — страшно се ядоса Юлия Михайловна. — Тая глупост, тая безтактност, низост, подлост, тоя умисъл, о, нарочно ми го говорите! Тогава и вие сте в заговора им!

— Разбира се, бях се скрил отзад и дърпах конците! Вижте какво, ако наистина участвах в заговора — това поне разберете!, — с Липутин ли щеше да свърши? Според вас излиза, че с мойто татенце съм се наговорил да направи тоя скандал? А я да видим кой е виновен, дето пуснаха татенцето да чете, кой? А кой ви спираше вчера, вчера, вчера?!

— Oh, hier il avait tant d’esprit^[7], така разчитах на него, освен това с неговите маниери… мислех, че и той, и Кармазинов… и ето ти на!

— Да, ето ти на. Но въпреки целия си tant d’esprit татенцето направи голяма пакост и ако бях участвал в заговор срещу вашето празненство и знаех предварително, че татенцето ще направи тая пакост, вчера безспорно нямаше да настоявам да не се пуска вълкът в кошарата, а напротив, не е ли тъй? А пък аз вчера настоявах, настоявах, защото предчувствах. Е, разбира се, всичко не може да се предвиди: сигурно, преди да излезе, и самият той не е знаел какво ще изтърси. Тия нервозни старци не са хора като хора! Впрочем положението може да се спаси; за да миряса народът, още утре му пратете по административен ред и прочие, както се полага, двама доктори да се поинтересуват за здравето му — пък може и още днес — и хайде в болницата на студени компреси. Най-малкото ще падне смях и всички ще видят, че нямало защо да се сърдят. Пък аз ще го разкажа още тази вечер, на бала, нали съм му син. Колкото до Кармазинов, дето като последен глупак се е изтъпанил и цял час е чел тая статия, с него работата е вече друга, тук заговорът ни е явен! Какво ли си е викал: дай и аз да й погодя един номер на Юлия Михайловна!

— О, Кармазинов, quelle honte^[8]! Изгорях, просто изгорях от срам заради нашата публика!

— Как да ви кажа, аз не бих изгорял, ами него щях да опека. Публиката е права. Но кой е виновен за Кармазинов? И него ли ви го натрапих аз? Участвах ли аз в идолопоклонничеството? Но с него както и да било, лошото е друго — онзи, третият маниак, политическият. Тук вината е обща, не само моя и на моя заговор.

— Ох, недейте, недейте, това е ужасно, ужасно! И вината е само моя, само моя!

— Така е, да, но аз пък ви оправдавам в случая. От тия, откровените — няма спасение. И в Петербург не могат се оправи с тях. Нали ви го бяха препоръчали: хем как! Съгласете се, че при това положение вие просто сте длъжна да се явите на бала. Вижте какво, работата е сериозна, лично вие го изкарахте на трибуната, тъй да се каже. И затова пак лично трябва да заявите публично, че не сте солидарна, че тоя юнак е вече в полицията и че сте били заблудена по един необясним начин. С възмущение трябва да заявите, че сте станали жертва на един луд човек. Защото той е луд и нищо повече. Така ще трябва и да се доложи за него. Не мога да ги понасям тия, дето се хвърлят да хапят. Ако е въпросът, аз говоря още по-страшни работи, ама не ги говоря от трибуната. А сега и без това говорят само за сенатора.

— Какъв сенатор? Кой говори?

— Как да ви кажа, и аз не разбирам нищо. Вие нищо ли не знаете за някакъв сенатор, Юлия Михайловна?

— Сенатор ли?

— Ами вижте какво, говори се, че от Петербург ви сменяли и тук бил назначен някакъв сенатор. От мнозина го чух.

— И аз го чух — потвърдих аз.

— Кой казва това? — цялата пламна Юлия Михайловна.

— Как кой? Пръв ли кой е казал? Откъде да знам. Говори се. Хората говорят. Особено вчера много се говореше. Всички са станали едни надути, макар че никой нищо не разбира. То се знае, по-умните и по-компетентните мълчат, но гледам, че и те надават ухо.

— Каква низост! И… каква глупост!

— Тъкмо затова трябва да се явите и да им покажете на тия простаци.

— Да, да, и аз го чувствам, че сега съм просто длъжна дори, но… ами ако ни чака нов позор? Ако не дойдат? Ще видите, че никой няма да дойде, никой, никой!

— Хайде де! Тия ли няма да дойдат? Ами ушитите рокли, ами тоалетите на госпожичките? Недейте ме разочарова, ще почна да се съмнявам в женския ви усет. Ама че човекознание!

— Предводителшата няма да дойде, няма!

— Ама какво толкова е станало в края на краищата! Защо да не дойдат? — сопна се накрая и той, злобно и нетърпеливо.

— Срам и позор — това е станало. Не знам какво точно, но знам, че ми е просто невъзможно да се покажа.

— Защо? Какво сте виновна в края на краищата? Защо поемате цялата вина върху себе си? Не е ли по-виновна самата публика, тия вашите старчоци, тия уж глави на семейства? Длъжни бяха сами да се справят с гамените, защото всичко това е само една гаменщина и нищо повече. Никъде, в никое общество не се осланят само на полицията. Единствено у нас всеки иска подире му да върви стражар и да го пази. Не разбират, че обществото се пази само. А какво правят при подобни обстоятелства тия глави на семейства, сановниците, жените, госпожичките ни? Мълчат и се цупят. За пет пари обществена инициатива им липсва, с едни гамени не могат да се справят.

— Ох, това е самата истина! Мълчат, цупят се и се… озъртат.

— Като е самата истина — кажете им го! Открито, гордо и смело! Да видят, че не сте победена. Именно те, старчоците и майките. О, вие можете, всичко можете, стига да ви е бистра главата. Ще ви наобиколят и вие — право в очите, ама право в очите! А после — кореспонденции в „Голос“ и „Ведомости“^[9]. Чакайте, аз ще подготвя всичко, разчитайте на мен. Разбира се, много по-внимателно, особено ще внимаваме с бюфета; ще разчитаме и на княза, ще разчитаме и на господин… съгласете се, че не може да ни изоставите тъкмо сега, когато всичко трябва да се започне отново. И накрая — вие, под ръка с Андрей Антонович. Как се чувства Андрей Антонович?

— О, колко несправедливо, колко погрешно, колко обидно сте се отнасяли към този ангел! — с най-неочакван порив, почти през сълзи възкликна изведнъж Юлия Михайловна и поднесе кърпичката си към очите. В първия момент Пьотър Степанович дори онемя:

— Ама моля ви се… аз какво… аз винаги…

— Никога, никога! Никога не сте му давали дължимото!

— Върви ги разбери тия жени! — промърмори Пьотър Степанович с крива усмивка.

— Това е най-честният, най-деликатният човек, това е истински ангел! Най-добрият човек!

— Ама моля ви се, относно добротата му… винаги съм му признавал… относно добротата…

— Никога! Но да оставим това. Застъпничеството ми е твърде неуместно в случая. Одеве онази йезуитка, предводителшата, също подметна нещо саркастично за това вчерашното.

— О, сега на нея не й е до вчерашното, главата й гори от днешното. И какво толкова се тревожите, че нямало да дойде на бала? Разбира се, че няма да дойде, като се е наредила в такъв скандал. Може и да не е виновна, но репутацията си остава; не й е чиста работата.

— Какво значи това, нищо не разбирам, защо не й е чиста? — с недоумение го погледна Юлия Михайловна.

— Тоест аз нищо не твърдя, но в града вече е бръмнало, че тя ги е сватосала.

— Какво значи това? Кого е сватосала?

— Как, ама вие още ли не знаете? — възкликна той с отлично изиграно учудване. — Ставрогин и Лизавета Николаевна.

— Как? Какво? — викнахме всички.

— Ама наистина ли не знаете? Охо-о! Ами че то цял трагироман станал: Лизавета Николаевна благоволила да се прекачи от каретата на предводителшата в каретата на Ставрогин и посред бял ден офейкала с „тоя последния“ право в Скворешники. Само преди час, дори и час няма.

Ние се вцепенихме. Естествено, нахвърлихме се да го разпитваме, но за наша изненада и макар „съвсем случайно“ да бил свидетел на станалото, не можел да разкаже никакви подробности. Станало било уж следното: когато след „утрото“ предводителшата отвела Лиза и Маврикий Николаевич в дома на майка й (която все още не беше добре с краката), до входа, на двайсетина крачки встрани от входа, стояла някаква карета. Лиза още със слизането се втурнала към каретата, вратичката се отворила, хоп, и се затворила. Лиза извикала на Маврикий Николаевич: „Пощадете ме!“ — и каретата се понесла като хала към Скворешники. На припрените ни въпроси: „Уговорено ли е било? Кой е бил в каретата?“ — Пьотър Степанович отговаряше, че не знае нищо; че, разбира се, е било уговорено, но че не видял в каретата Ставрогин; може да е бил камердинерът му, старият Алексей Егорич. На въпроса: „Какво правехте там вие? И откъде сте сигурен, че е отишла в Скворешники?“, отговори, че се оказал там съвсем случайно, просто минавал и като видял Лиза, дори се затичал към каретата (и при неговото любопитство не видял кой седи в каретата!), а Маврикий Николаевич не само не се хвърлил да я преследва, но дори не се опитал да спре Лиза, дори собственоръчно задържал предводителшата, която с цяло гърло викала: „При Ставрогин отива, при Ставрогин отива!“ И в тоя момент търпението ми се изчерпа и побеснял от яд се нахвърлих върху Пьотър Степанович:

— Ти си я скроил тая, мръсник неден! Затова те нямаше цялата сутрин! Ти си помагал на Ставрогин, ти си докарал каретата, ти си я качил в нея… ти, ти, ти! Юлия Михайловна, той е ваш враг, той и вас ще погуби! Пазете се!

И стремглаво избягах навън.

Досега не разбирам и сам си се чудя на това си избухване. Но бях улучил с поразителна точност: както се разбра впоследствие, всичко било станало, както му го бях казал. Просто много биеше на очи фалшът, с който ни съобщи новината. Не я беше разказал още с влизането, както става обикновено когато човек носи такава важна и необикновена новина, ами се беше направил на наивен, уж мислел, че вече сме знаели — нещо невъзможно за такова кратко време. Пък и нали ако сме знаели, щяхме да заговорим за това, преди той да ни го е казал. И как толкова бързо е научил, че в града било вече „бръмнало“ за предводителшата? Освен това, докато разказваше, на два пъти се беше усмихнал някак подло и лекомислено, смятайки ни, види се, за напълно заблудени глупаци. Но той вече не ме интересуваше; бях му повярвал относно главното и когато изхвърчах от Юлия Михайловна, не бях на себе си. Катастрофата ме порази право в сърцето. Бях уязвен до сълзи; а може и да съм плакал. Просто не знаех какво да предприема. Хукнах при Степан Трофимович, но тоя досаден човек пак не ми отвори. Настася с благоговеен шепот ме уверяваше, че уж си бил легнал, но не й повярвах. Успях да поразпитам слугите у Лизини; потвърдиха за бягството, но и те не знаеха нищо. Къщата беше в тревога; болната господарка получила припадъци; Маврикий Николаевич бил при нея. Стори ми се невъзможно да повикам Маврикий Николаевич. На въпросите ми за Пьотър Степанович отговаряха, че през последните дни често се отбивал, понякога и по два пъти на ден. На слугите им беше мъчно и говореха за Лиза с някаква особена почит; явно я обичаха. Разбирах, че с нея е свършено — окончателно и безвъзвратно, но не бях наясно с психологическата страна на въпроса, особено след вчерашната й сцена със Ставрогин. Да хукна из града да разпитвам познати и зложелатели, тъй като вестта сигурно се беше разпространила — ми се струваше отвратително, пък и унизително за самата Лиза. Но странно, че потърсих Даря Павловна, която впрочем не ме прие (у Ставрогин не приемаха никого още от вчера), без да знам за какво я търся и какво бих могъл да й кажа. Оттам отидох при брат й. Шатов мълчаливо и мрачно ме изслуша. Вярно, че и без това беше мрачен като никога — ужасно замислен и едва ме изтърпя. Не каза почти нищо, просто взе да ходи напред-назад по стаичката си. Само дето тропаше по-силно от обикновено с ботушите си. Чак като слизах по стълбите, ми викна да съм наминел у Липутин: „Там ще научите всичко.“ Но не отидох у Липутин, а насред пътя реших отново да се върна при Шатов и без да влизам — само отворих вратата, — без всякакви обяснения лаконично му предложих още днес да иде при Маря Тимофеевна. В отговор на което Шатов изпсува и аз си отидох. За да не се забрави, записвам, че вечерта той наистина беше отишъл у Маря Тимофеевна, с която не се бяха виждали отдавна. Била сравнително добре, а Лебядкин бил мъртвопиян и спял на канапето в първата стая. Научих го лично от него, когато на другия ден случайно се бяхме срещнали на улицата. А накрая към девет часа вечерта реших да ида все пак на бала, но вече не за да изпълнявам ролята си на „разпоредител“ (пък и лентата си бях оставил у Юлия Михайловна), тикан от непреодолимото си любопитство да чуя (без да разпитвам) какво изобщо се говори в града за тия събития. Пък и Юлия Михайловна исках да видя, та макар и отдалече. Чоглаво ми беше, че одеве бях изхвърчал така от дома й.

III

Цялата тая нощ с всичките си глупости и ужасии и със страшната „развръзка“ на сутринта и до ден-днешен ми е като един отвратителен и кошмарен сън и представлява — поне за мен — най-тежката част от моята хроника. Макар и със закъснение, бях отишъл на бала навреме, за да заваря края му — тъй бързо било писано да свърши тоя бал. Вече минаваше десет, когато влязох в дома на предводителшата. Въпреки краткото време „Бялата зала“ бе вече почистена и приготвена за танците, на които се очакваше да се стече целият град. Но колкото и лоши да бяха сутрешните ми предчувствия за тоя бал, истината се оказа по-страшна: не се бе явило нито едно семейство от висшия кръг. Нямаше ги дори малко от малко по-видните чиновници, а това вече беше много опасен признак. Колкото пък до дамите и госпожиците, одевешните сметки на Пьотър Степанович (явно коварни) се бяха оказали крайно погрешни — дошлите бяха извънредно малко: едва ли се падаше по една дама на четирима мъже, и то едни дами! „Някакви“ жени на полкови оберофицери, всевъзможен чиновнически дребосък, предимно от пощите, три лекарски жени с дъщерите си, две-три осиромашели помешчици, седемте дъщери и племенницата на секретаря, за когото вече споменах по-горе, търговски — това ли очакваше Юлия Михайловна? Дори търговските семейства, и тях ги нямаше половината. Мъжете — въпреки целокупното отсъствие на аристокрацията — правеха по-внушително, но някак двусмислено и подозрително впечатление. Дошли бяха, разбира се, неколцина скромни и чинопочитателни офицери с жените си, някои от най-послушните „глави на семейства“, като например същият тоя секретар, бащата на седемте дъщери. Целият този дребосък беше дошъл „по неизбежност“, както се изрази един от тия господа. От друга страна обаче, броят на лицата, които одеве и аз, и Пьотър Степанович бяхме заподозрели като вкарани без билет, се беше сякаш увеличил в сравнение със сутринта. Сега-засега те седяха в бюфета и изобщо още с влизането си отиваха право в бюфета, сякаш се бяха сговорили предварително. Поне на мен тъй ми се стори. Бюфетът се помещаваше в една просторна зала, на края на дългата редица стаи, където се бе разположил Прохорич с всичките съблазни на клубната кухня и една примамлива изложба на лакомства и напитки. Забелязах дори някои съвсем непознати субекти — във всеки случай не бяха тукашни — с протрити сюртуци и изобщо с твърде съмнително и явно не бално облекло и очевидно с голям труд — и то за съвсем кратко време — изтрезнели. Знаех, разбира се, че идеята на Юлия Михайловна беше балът да е съвсем демократичен, „да не се отказва дори на последния човек, стига да пожелае да внесе за билет“. Смело можеше да си позволи тия думи в комитета си, съвсем сигурна, че на никого от нашата градска сиромашия и наум няма да му дойде да купува билет. И все пак при целия демократизъм на комитета съмнявам се, че е трябвало да се пускат тия мрачни и почти дрипави типове. Но кой ги беше пуснал и с каква цел? Липутин и Лямшин бяха вече лишени от разпоредителските си ленти (макар да присъстваха на бала като участници в „литературния кадрил“); за голяма моя изненада обаче мястото на Липутин беше заето от семинариста, чиято скандална схватка със Степан Трофимович най-много допринесе за провала на „утрото“, а мястото на Лямшин — от самия Пьотър Степанович. Какво можеше да се очаква в такъв случай? Стараех се да доловя как и за какво се говори. Чух поразителни дивотии. Твърдяха например, че цялата история на Ставрогин и Лиза била нагласена от самата Юлия Михайловна, за което Ставрогин й бил дал пари. Посочваше се дори точната сума. Твърдяха, че дори самото празненство било уредено единствено с тая цел. Затова, значи, не се бил явил, разбирайки каква е работата, половината град, а самият Лембке дотам бил фрапирай, че се „разстроил умствено“ и „онази го довела чисто луд“. И най-просташки, дивашки смях, ама и едно наум. Всички страшно критикуваха бала и най-безцеремонно ругаеха Юлия Михайловна. Изобщо всевъзможни пиянски брътвежи и подмятания, от които е трудно да си извадиш някакво заключение. В бюфета се бяха приютили и просто веселяци, даже няколко дами от тези, които не можеш нито да ги учудиш, нито да ги изплашиш с нещо, от весели по-весели и от любезни по-любезни, предимно офицерски жени с мъжете си. Бяха се разположили по масите на отделни компании и много оживено пиеха чай. Бюфетът се бе превърнал в топло пристанище едва ли не за половината от публиката. След известно време обаче цялата тая маса щеше да нахлуе в залата. Страшно беше да си го помислиш дори.

А сега-засега, с усилията на княза, в „Бялата зала“ се бяха образували три хилави кадрила. Госпожиците танцуваха, а родителите им се радваха. Но мнозина от тия почтени особи вече обмисляха как да повеселят още малко щерките си, пък да се измъкнат, дорде е време, „преди да е почнало“. Всички бяха съвсем сигурни, че непременно ще „почне“ нещо. Затруднявам се да опиша душевното състояние на Юлия Михайловна. Не говорих с нея, макар да бяхме твърде наблизо. На поклона ми при влизане не отговори, не ме забеляза (наистина не ме бе забелязала). Лицето й беше изопнато, погледът презрителен и високомерен, но блуждаещ и тревожен. Явно се мъчеше да се владее — защо и заради кого? Следваше незабавно да напусне бала й, главното, да отведе съпруга си, а тя стоеше! Дори по лицето й се виждаше, че е „прогледнала“ и че вече на нищо и на никого не разчита. Дори на Пьотър Степанович (изглежда, и самият той я избягваше; видях го в бюфета, беше страшно весел). И все пак не си отиваше, като нито за миг не се отделяше от Андрей Антонович. О, тя до последния момент с най-искрено възмущение би отхвърлила всеки намек за неговото здраве, дори и тази сутрин. Но би трябвало да прогледне поне сега. Що се отнася до мен, още от пръв поглед ми се стори, че Андрей Антонович гледа по-лошо, отколкото сутринта. Изглеждаше като да не е на себе си и като да не съзнава напълно къде се намира. От време на време строго се вглеждаше в някого — на два пъти например в моя милост. Веднъж се опита да каже нещо, почна с висок глас и не довърши, хвърляйки в трепет случилия се до него смирен възрастен чиновник. Но дори намиращата се в „Бялата зала“ мирна половина на публиката мрачно и боязливо отбягваше Юлия Михайловна, а същевременно поглеждаше съпруга й по един твърде откровен и изразителен начин, което никак не хармонираше с уплахата на тия хора.

„Тъкмо това несъответствие ме порази тогава и изведнъж и аз почнах да се досещам относно Андрей Антонович“ — ми беше признала впоследствие Юлия Михайловна.

Да, вината беше пак нейна! Вероятно одеве, когато след моето бягство заедно с Пьотър Степанович бяха решили балът да се състои и тя да дойде на бала — вероятно тогава пак е ходила в кабинета на окончателно „потресения“ от „утрото“ Андрей Антонович, пак е пуснала в ход всичките си съблазни и накрая го беше домъкнала със себе си. Но как ли се измъчваше сега! И все пак не си отиваше! Гордостта й ли вземаше връх, или беше просто объркана — не зная. Видях, че се опитваше да завърже разговор с някои дами — тя това, с нейното високомерие!, — но те моментално се стъписваха, бързаха да се отърват с едно кратко, недоверчиво „да-да“, „не-не“ и явно я избягваха.

От безспорните градски сановници на бала беше дошъл само един — онзи важен запасен генерал, когото вече описвах веднъж, същият, който след дуела на Ставрогин и Гаганов беше водил „опасната“ тема в гостната на предводителшата. Той важно-важно се разхождаше из залите, оглеждаше, слушаше и с целия си вид даваше да се разбере, че не е дошъл да се развлича, а повечето да наблюдава нравите. Накрая обаче се лепна за Юлия Михайловна и вече не се отдели от нея, явно стараейки се да я окуражи и успокои. Един истински добряк, доста знатен и толкова стар, че от негова страна би могло да се приеме дори съжаление. Но все пак й беше крайно досадно да си признае, че тоя стар дърдорко се осмелява да я съжалява, да я протежира едва ли не й си въобразява, че й прави услуга с присъствието си. А генералът продължаваше да бърбори, устата му не спираха нито за миг:

— Казано е, че във всеки град трябвало да има поне седем праведници, инак ще загине… седем ли бяха, не помня точната бройка. Не знам колцина от тия седем… безспорни праведници в града имат честта да присъстват на вашия бал, но независимо от тяхното присъствие почвам да изпитвам опасения. Vous me pardonnerez, charmante dame, n’est-ce pas?^[10] Казвам го але-го-рич-но, обаче бях в бюфета и съм доволен, че се върнах здрав и читав. Нашият безценен Прохорич е като на тръни и ми се чини, че до сутринта ще му разпердушинят сергията. Шегувам се впрочем. Чакам само да видя какъв ще е тоя „ли-те-ра-турен кадрил“ и марш в леглото. Ще извините стария подагрик, но аз си лягам рано, пък и вас бих посъветвал да идете да „нанкате“, както се казва aux enfants^[11]. Дойдох впрочем да зърна младите хубавици… каквито, разбира се, не мога да срещна другаде в такова изобилие… Всички са отвъд реката, пък аз не ходя там.

Жената на един офицер, май че егер… не е никак лоша, дори нещо повече… и го знае. Аз поприказвах с това дяволче; хм, бива си я… госпожичките също — лъх на свежест; но само толкоз; нищо друго освен лъх на свежест. Впрочем нямам нищо против. Има и същински пъпчици; само устните им дебели. Въобще в руската красота на женското лице липсва оня финес и… и малко на пита избива… Vous me pardonnerez, n’est-ce pas…^[12], но впрочем очичките им са хубави… дяволити. Тия пъпчици година-две са о-ча-ро-вателни, даже три години… а след това се разплуват навеки… довеждайки мъжете си до онзи печален ин-диф-фе-рентизъм, който тъй способства за развитието на женския въпрос… ако правилно го разбирам този въпрос… Хм. Залата не е лоша; стаите са подредени добре. Би могло да е и по-зле. Музиката можеше да бъде много по-лоша… не казвам, че трябва да бъде. Лошо впечатление прави, че дамите са, общо взето, малко. За тоалетите да не говорим. Не ми харесва, че тоя със сивите панталони все го избива на канкан. Бих го извинил впрочем, ако е от изблик на веселие, и тъй като това е тукашният аптекар… но в единайсет часа е рано дори за аптекаря… В бюфета двама се сбиха и не бяха изведени. Преди единайсет скандалджиите трябва да се извеждат, каквито и да са нравите на публиката… не говоря за три часа, тогава вече са необходими отстъпки на общественото мнение — ако, разбира се, тоя бал издържи до три часа. А Варвара Петровна не си удържа на думата и не даде цветя. Впрочем сега не й е до цветя, pauvre mère^[13]. Ами тази нещастна Лиза, нали чухте? Било някаква тайнствена история и… на арената пак Ставрогин… Хм. Бих се прибрал вече… съвсем взех да клюмам. Кога ще е тоя „ли-те-ра-турен кадрил“?

Най-после започна и „литературният кадрил“. Напоследък щом някъде в града станеше дума за предстоящия бал, разговорът веднага минаваше на тоя „литературен кадрил“ и тъй като никой не си представяше какво може да е това, интересът беше огромен. Нищо по-опасно за успеха му не можеше да има! И какво беше разочарованието!

Затворената до тоя момент странична врата на „Бялата зала“ се отвори и влязоха няколко маски. Публиката нетърпеливо ги наобиколи. Целият бюфет, до последния човек, отведнъж се изсипа в залата. Маските се подредиха за танц. Успях да се промъкна напред и застанах точно зад Юлия Михайловна, Фон Лембке и генерала. Дотърча и Пьотър Степанович, който до тоя момент се губеше някъде.

— Аз съм в бюфета и непрекъснато наблюдавам — пошушна той на Юлия Михайловна като някой провинил се ученик, впрочем нарочно се правеше така, за да я ядоса още повече. Тя пламна от гняв.

— Поне сега не ме лъжете, безочливи човече! — избухна тя, тъй че наоколо се чу. Пьотър Степанович се оттегли крайно доволен от себе си.

Трудно е да си представи човек по-жалка, по-просташка, по-бездарна и по-блудкава алегория на тоя „литературен кадрил“. Не можеше да се измисли нищо по-неподходящо за нашата публика; а между впрочем разправят, че го измислил самият Кармазинов. Вярно, че с кадрила се занимаваше Липутин с помощта на куция учител, госта на Виргински. Но идеята все пак бе на Кармазинов, който първоначално възнамерявал дори да участва с някаква особена и самостоятелна роля. Целият кадрил представляваше шест маскирани по най-жалък начин двойки — дори не бих казал маскирани, защото дрехите им бяха най-обикновени. Така например един нисичък възрастен господин, с фрак — сиреч както се обличат всички, — с дълга бяла брада (вързана с конец — и това му беше цялата маска), току тъпчеше на място и ситно-ситно пристъпваше с един солиден израз на лицето. Същевременно издаваше някакви пресипнали умерено басови звуци и тъкмо този пресипнал глас трябваше да покаже, че това е един от известните вестници^[14]. Срещу него танцуваха някакви гиганти — „X“ и „Z“. И тия букви бяха забодени на фраковете им, но какво означаваха тия „X“ и „Z“, така и не се разбра. „Честната руска мисъл“^[15] беше изобразена като господин на средна възраст с очила, фрак и ръкавици, но окован с вериги (истински вериги). Тази „мисъл“ държеше под мишницата си чанта с надпис „дело“. От джоба й се подаваше разпечатан плик — писмо от странство, което удостоверяваше пред всички, които се съмняват, че „честната руска мисъл“ е честна. Всичко това го разказваха разпоредителите устно, тъй като подаващото се от джоба писмо не можеше да се прочете. С дясната си ръка „честната руска мисъл“ вдигаше чаша, сякаш искаше да провъзгласи тост. Около нея ситнеха две ниско подстригани нихилистки, à vis-à-vis^[16] танцуваше някакъв също възрастен господин с фрак и с дебела сопа в ръцете, който уж олицетворяваше непетербургското, но страшно издание^[17]: „Ударя ли — мокро няма да остане!“ Но въпреки сопата си не можеше да издържи втренчения през очилата поглед на „честната руска мисъл“ и очите му все бягаха встрани, а правейки pas de deux^[18], се виеше и сучеше, място не си намираше — до такава степен го мъчеше, види се, съвестта… Впрочем не помня всичките им тъпи измишльотини; всичко беше все в тоя дух, тъй че накрая взех да изпитвам мъчителен срам. И тъкмо някакъв срам изпитваше сякаш и цялата останала публика, та дори появилите се от бюфета субекти с мрачните физиономии. Известно време всички мълчаха и гледаха с израз на сърдито недоумение. В срама си хората обикновено се сърдят и са склонни към цинизъм. И малко по малко публиката взе да се обажда.

— Това пък какво е? — мърмори един от бюфета в своята групичка.

— Нещо по литературната част. Критикуват „Голос“.

— Че какво ме интересува мене!

В друга групичка:

— Магарета!

— Не, те не са магарета, ние сме магарета.

— Защо да си магаре?

— Абе не аз, бе.

— Щом ти не си, аз пък никак.

В трета групичка:

— На всички по един хубав ритник и да се пръждосват!

— Всички, всички наред, та да запомнят!

В четвърта:

— Тия Лембке как не ги е срам да гледат?

— Защо ще ги е срам? Тебе как не те е срам?

— Мене ме е срам, а той е губернатор.

— А пък ти си свиня!

— В живота си не съм виждала толкова обикновен, ама толкова обикновен бал — жлъчно се произнесе застаналата до самата Юлия Михайловна дама, явно желаейки да бъде чута. Беше една четирийсетгодишна дама, доста закръгленичка, белосана и червосана, облечена с ярка копринена рокля. Познаваше я почти целият град, но никъде не я приемаха. Беше вдовица на един статски съветник, който й бе оставил дървената си къща и една оскъдна рента, но тя живееше нашироко, държеше дори собствен впряг. Преди два месеца първа беше направила визита на Юлия Михайловна, но тя не я беше приела.

— То можеше и да се предвиди, че ще е тъй — добави тя, гледайки нахално Юлия Михайловна право в очите.

— Като сте могли да предвидите, защо сте дошли? — не се сдържа Юлия Михайловна.

— Ами от пуста наивност — моментално отряза дръзката дама и моментално се наежи (страшно й се искаше да се счепкат). Но генералът застана помежду им.

— Chère dame — наведе се той към Юлия Михайловна, — хайде да си вървим. Присъствието ни ги притеснява, а без нас те ще се повеселят. Вие направихте всичко, открихте им бала, оставете ги сега на мира… Пък и Андрей Антонович май не се чувства много добре… Да не стане някоя беля?

Но беше вече късно.

По време на кадрила Андрей Антонович гледаше танцуващите с някакво гневно недоумение, а като почнаха отзивите на публиката, почна неспокойно да се озърта наоколо. И, изглежда, за първи път забеляза някои от личностите от бюфета — в погледа му се четеше безкрайно учудване. Внезапно избухна силен смях, предизвикан от поредния „номер“ на кадрила; издателят на „страшното непетербургско издание“, който танцуваше със сопа в ръката, почувствал, види се, че не може да издържа повече погледа на „честната руска мисъл“, и не знаейки къде да се скрие от нея, при последната фигура изведнъж се изправи на ръце и тръгна срещу очилатия нагоре с краката, което впрочем уж трябваше да означава непрекъснатото обръщане на здравия разум нагоре с краката в споменатото „страшно непетербургско издание“. Тъй като само Лямшин умееше да ходи на ръце, именно той се беше нагърбил с ролята на издателя със сопата.

Юлия Михайловна, разбира се, си нямаше понятие, че щяха да ходят нагоре с краката. „Скрили са го, скрили са от мен“ — повтаряше ми тя впоследствие с отчаяние и негодувание. Разбира се, тълпата поздравяваше със смях не алегорията, която не интересуваше никого, а просто идеята да се ходи нагоре с краката във фрак с развети опашки. Лембке кипна и се разтрепера.

— Негодник! — викна той, сочейки Лямшин. — Да се хване тоя мерзавец и да се обърне… да се обърне с краката… с главата… главата му да е горе… горе!

Лямшин скочи на краката си. Смехът се засилваше.

— Вън! Да се изгонят мерзавците, които се смеят! — предписа внезапно Лембке. Тълпата зашумя, забоботи.

— Не може тъй, ваше превъзходителство.

— Къде дават да се ругае публиката!

— Оставете го тоя простак! — се раздаде някъде от ъгъла.

— Флибустиери! — провикна се някой от другия край. Лембке бързо се обърна нататък и целият побледня. Устните му бавно се разтегнаха в тъпа усмивка, сякаш че току-що най-внезапно бе разбрал и си бе спомнил нещо.

— Господа — обърна се Юлия Михайловна към напиращата отвред тълпа, теглейки същевременно мъжа си към изхода, — господа, моля да извините Андрей Антонович, Андрей Антонович не се чувства добре… извинете го… простете му, господа!

С ушите си чух, като каза „простете му“. Сцената се разигра много бързо. Но много добре си спомням, че част от публиката се втурна към изхода, сякаш подплашена от нещо, именно след тия думи на Юлия Михайловна. Спомням си дори един сподавен истеричен женски вик:

— Ох, пак като одеве!

И изведнъж, сред начеващата се вече суматоха, „пак като одеве“ избухна същинска бомба:

— Пожар! Цялото Заречие гори!

Не помня откъде се раздаде най-напред тоя ужасен вик — отвътре или някой беше дотичал отвън, но след него настъпи такава паника, че дори не се наемам да я опиша. Повече от половината присъстващи на бала бяха от Заречието — кварталът отвъд реката, живееха там в собствените си къщи или като наематели. Втурнаха се към прозорците, моментално дръпнаха пердетата, скъсаха транспарантите. Заречието гореше. Пожарът наистина едва започваше, но гореше от три съвсем различни края и тъкмо това беше страшното.

— Палеж! Шпигулинците! — крещяха в тълпата. Запомних няколко характерни възклицания:

— Знаех, че ще ни подпалят, през всичките тия дни нещо ми го подсказваше!

— Шпигулинците, шпигулинците, само те са!

— Нарочно ни събраха тук, че да ни подпалят!

Това чудовищно предположение представляваше непреднамереният, спонтанен стон на една пострадала Коробочка. Всички се втурнаха към изхода. Няма да описвам блъсканицата при разграбването на шубите, шаловете и палтата, писъците на жените и плача на момичетата. Кражби едва ли е имало, но никак не е чудно в тоя хаос някои така и да не са намерили своята връхна дреха и да са си отишли голи, за което впоследствие дълго се разнасяха какви ли не легенди. Лембке и Юлия Михайловна се оказаха почти притиснати от тълпата на входа.

— Никой да не излиза! Никой да не се пуща! — крещеше Лембке, простирайки заплашително ръка към напиращата тълпа. — Поголовен и най-строг обиск! Незабавно. Всички до един!

От залата се посипаха яки псувни.

— Андрей Антонович! Андрей Антонович! — в пълно отчаяние викаше Юлия Михайловна.

— Първа да бъде арестувана! — кресна той, сочейки я заплашително с пръст. — Първа да бъде обискирана! Балът е уреден с подпалваческа цел…

Тя изпищя и припадна (о, това беше вече истински припадък!). Ние с княза и генерала се впуснахме на помощ; в тоя труден момент се притекоха впрочем и други, дори някои дами. Измъкнахме нещастната жена от този ад и я отнесохме в каретата. Дойде на себе си обаче едва като наближихме до тях и първата й дума беше пак за Андрей Антонович. С рухването на всички фантасмагории й бе останало едно-единствено — Андрей Антонович. Пратихме за доктор. Останах там в продължение на цял час, князът — също. В пристъп на великодушие генералът (макар че самият той беше много изплашен) се закани, че цялата нощ нямало да мръдне „от нещастната жена“, но само след десет минути, още докато чакахме доктора, заспа на едно кресло в салона, където го и оставихме.

Полицейският началник, който бързаше за пожара, бе успял да изведе след нас Андрей Антонович и искаше да го настани в каретата при Юлия Михайловна, убеждавайки с все сили негово превъзходителство „да отпочине“. Не разбирам обаче защо не е бил още по-настойчив. Андрей Антонович, разбира се, не щял и да чуе за почивка — на пожара, та на пожара, — но в това нямаше никакъв резон. И накрая го откарал на пожара със собствения си файтон. После разправяше, че Лембке по целия път жестикулирал и гръмогласно давал „такива идеи, които поради пълната им необикновеност не подлежаха на изпълнение“. Впоследствие точно тъй беше доложено, че още тогава тяхно превъзходителство бил в делириум „поради внезапната уплаха“.

Как беше завършил балът, няма какво и да се разказва. В залата бяха останали трийсет-четирийсет души гуляйджии, а дори и някои дами. Полицията — никаква. Задържали музиката и набили музикантите, които искали да си ходят. Към сутринта наистина напълно „разпердушинили сергията“ на Прохорич, пили до припадък, пели и „камаринската“, както си е, без всякаква цензура, направили всичко на кочина и чак на разсъмване част от пияната тайфа се довлякла на гаснещото вече пожарище за нови безчинства… Останалите били мъртвопияни (с всички евентуални последици) и се изтръшкали кой където свари по кадифените дивани и по пода. На сутринта при първата възможност ги извлекли за краката право на улицата. С това свърши празненството в полза на гувернантките от губернията.

IV

Пожарът изплаши жителите на Заречието именно защото беше явно умишлен. Знаменателно е, че първото, което се чу след вика „Пожар!“, беше: „Това е работа на шпигулинските.“ Сега вече съвсем сигурно се знае, че трима работници от фабриката на братя Шпигулини наистина са вземали участие, но това е всичко; останалите работници са напълно оправдани както от общественото мнение, така и официално. Освен тия трима негодници (единият от които е заловен и си призна, а двамата и досега са в неизвестност) сред подпалвачите безспорно е бил и Федка Каторжника. Засега това е всичко, което се знае с положителност относно причините за пожара. Останалото е под въпрос. Какви са били целите на тримата негодници, подучвал ли ги е някой? На всичко това е много трудно да се отговори дори сега.

Пожарът се бе разпространил бързо и със страшна сила бе обхванал цял квартал и благодарение на това, че Заречието е застроено почти изцяло с дървени къщи, и поради силния вятър, и най-сетне понеже огънят бе пламнал от три страни (впрочем по-правилно е да се смята от две страни — третото огнище на пожара бе потушено почти веднага, за което ще кажа по-долу). Но в столичните кореспонденции бяха попреувеличили нещастието: опожарена беше, грубо казано, не повече от една четвърт (а може и по-малко) от Заречието. Нашата пожарна команда, макар и слабичка за големината и населението на града, беше действала твърде точно и самоотвержено. Но въпреки дружното съдействие на гражданите тя не би направила много, ако на разсъмване вятърът не бе променил посоката си, впоследствие не бе и съвсем утихнал. Когато само един час след бягството си от бала успях да се добера до Заречието, пожарът беше в разгара си. Успоредната на реката улица гореше от край до край. Беше светло като ден. Няма да описвам подробно картината на пожара: кой в Русия не я познава? Глъчката и навалицата в съседство с горящата улица бяха просто невъобразими. Пожарът непременно щеше да се прехвърли насам и хората изнасяха багажа си, но все още се въртяха край жилищата си, седяха върху изнесените навън сандъци и завивки и чакаха, всеки под своите прозорци. Част от мъжете яко се бяха захванали за работа: безжалостно сечаха оградите и дори рушаха по-близките до огъня и откъм страната на вятъра коптори. Чуваха се само плачовете на вдигнатите от сън деца и виенето и нареждането на жените, които вече бяха успели да изнесат партакешите си. Ония, които още не бяха успели, мълчаха и енергично изнасяха. Навред хвърчаха искри и цели главни и доколкото бе възможно, ги гасяха. На самия пожар се бяха струпали хора от всички краища на града. Някои помагаха в гасенето, други просто зяпаха. Нощем огънят винаги предизвиква възбуда и весело оживление. Това е то тайната на фойерверките, но тогава огньовете са подредени в изящни правилни линии и поради пълната си безопасност предизвикват леко и игриво настроение, както след чаша шампанско. Истинският пожар е друго нещо: тук ужасът и донейде чувството, че все пак си лично застрашен, в съчетание с радостната възбуда от вида на нощния огън предизвикват у зрителя (то се знае, не у пострадалия) известен мозъчен трус, един вид събуждат у човека собствените му разрушителни инстинкти, които — уви! — се спотайват в душата на всеки човек, та дори в душата на най-смирения титулярен съветник… Това мрачно усещане е почти винаги някак опияняващо. „Да ви кажа право, не знам дали може да се наблюдава пожар без известно удоволствие“ — буквално това ми каза Степан Трофимович, връщайки се веднъж от един нощен пожар, където се озовал съвсем случайно, и все още под впечатление на зрелището. Разбира се, същият този любител на нощния огън без колебание ще се хвърли да спасява от огъня някое дете или бабичка; но това вече е съвсем друго нещо.

Тълпата любопитни просто ме повлече и ме отведе до центъра на пожара, където беше най-опасно и където най-после видях Лембке, когото всъщност търсех по поръчение на Юлия Михайловна. Положението, в което се намираше, беше удивително и необикновено. Стоеше върху обломките на някаква ограда; вляво, на около трийсетина крачки, стърчеше черният скелет на една почти изгоряла двуетажна дървена къща — покривът се беше вече срутил, на двата етажа вместо прозорци зееха дупки, но тук-там по овъглените греди все още се виеха като змийчета пламъци. В дълбочината на двора, на двайсетина крачки от нея, гореше вече двуетажната пристройка, която пожарникарите с все сила се мъчеха да спасят. Вдясно пожарникарите и гражданите бранеха от огъня една доста голяма дървена сграда, която още не гореше, но вече няколко пъти беше пламвала и на която неминуемо беше съдено да изгори. Застанал с лице към горящата пристройка, Лембке крещеше, жестикулираше и даваше заповеди, които никой не изпълняваше. Отначало ми се стори изоставен и пренебрегнат от всички. Във всеки случай никой от голямата и крайно разнородна тълпа, която го заобикаляше (видях доста от господата и дори протойерея), не се опитваше да заговори с него или да го изведе настрани, макар че всички го слушаха с любопитство и изненада: Лембке — бледен и с искрящ поглед — произнасяше най-невероятни неща; а на всичко отгоре си беше изгубил шапката и беше гологлав.

— Подпалвачи! Това е нихилизъм! Щом някъде гори, това е нихилизъм! — чух аз, почти изтръпвайки от ужас, макар да нямаше вече нищо за чудене, но в нагледната действителност винаги има нещо потресаващо.

— Ваше превъзходителство — изникна до него един стражар, — няма ли да благоволите да си починете вкъщи, значи… Щото тук дори да стоите е опасно за ваше превъзходителство…

Както научих впоследствие, тоя стражар бил нарочно отреден от полицейския началник да се грижи за Андрей Антонович и да направи всичко, що е по силите му, за да го отведе у дома му, в случай на опасност действайки дори със сила — задача, която явно надхвърляше възможностите на изпълнителя.

— Сълзите на пострадалите ще избършат, но ще опожарят града. Това са само четири души мерзавци, четири души и половина. Да се арестува мерзавецът! Единствено той е, останалите четири и половина са оклеветени от него. Той посяга на семейната чест. Използват гувернантките, за да опожаряват къщите. Това е подло, подло! Стой, какво прави онзи? — развика се той, забелязвайки изведнъж един пожарникар върху обзетата от пламъци пристройка, чийто покрив вече бе готов да рухне в бушуващия наоколо огън. — Да се свали оттам, да се свали, ще падне в огъня, ще изгори, гасете го… Какво прави там?

— Гаси, ваше превъзходителство.

— Невероятно. Пожарът е в умовете, а не по покривите. Да се смъкне онзи и да не се пипа повече нищо! Най-добре нищо да не се пипа. Каквото става, да става! Стой, кой плаче там? Някаква бабичка! Някаква бабичка вика, защо са зарязали бабичката?

Действително от долния етаж на догарящата пристройка викаше една осемдесетгодишна бабичка, роднина на търговеца, на когото бе горящата къща. Само че не беше зарязана, ами се беше върнала в горящата къща с безумната цел, докато е още възможно, да измъкне от ъгловата стаичка все още оцелелия си юрган. Задушавайки се от дима и горещината, защото стаичката й вече гореше, тя викаше и с все сила се мъчеше да провре със слабите си ръце през счупения прозорец юргана. Лембке се втурна да й помага. Всички видяха как изтича до прозореца, хвана края на юргана и с все сили го задърпа навън. Но за беля точно в този момент една дъска се откърти от покрива и падна върху нещастника. Не го уби, а само го перна с края си по врата, но с това попрището на Андрей Антонович, поне у нас, приключи. Ударът го събори и той изпадна в безсъзнание.

Най-после дойде и навъсеното, мрачно утро. Пожарът се поуталожи, вятърът внезапно спря и настъпи затишие, а след това ситно, като през сито, заваля. Бях вече в другата част на Заречието, далеч от мястото, където се беше строполил Лембке, и тук чух да се говорят твърде странни неща. Излязъл бе наяве един много странен факт: на края на квартала, сред пустошта отвъд зеленчуковите градини, най-малко на петдесет крачки от другите постройки имаше една малка, неотдавна построена дървена къща и тъкмо тази усамотена къща бе пламнала още в самото начало на пожара, едва ли не първа. Дори цялата да беше изгоряла, огънят пак не би могъл да обхване другите къщи поради разстоянието; и обратно — дори цялото Заречие да бе изгоряло, единствено тази къща щеше да оцелее, та накъдето и да духаше вятърът. Излизаше, че пожарът е избухнал тук, отделно, самостоятелно и ще рече, не току-тъй. Но главното е, че къщата не беше изгоряла и на разсъмване в нея откриха нещо много странно. Стопанинът на къщата, един занаятчия от близкото предградие, видял, че новата му къща гори, веднага хукнал и успял да я спаси, разхвърляйки с помощта на съседите струпаните край стената горящи главни. Но в къщата имало квартиранти — добре известният на целия град капитан и сестра му, заедно с доста възрастната им слугиня — и всички тия квартиранти — капитанът, сестра му и слугинята, същата тая нощ били заклани и очевидно ограбени. (Именно тук бе дошъл полицейският началник, когато Лембке спасяваше юргана.) На сутринта новината бе плъзнала из целия град и към усамотената къща се бе устремила една грамадна тълпа, та дори пострадали от пожара в Заречието. Такава навалица беше, че човек просто не можеше да се провре. Тутакси ми разказаха, че капитанът бил намерен с прерязано гърло на пейката, облечен, и че очевидно е бил мъртвопиян, когато са го клали, тъй че нищо не е усетил, а от него изтекло кръв като от „заклан вол“; че сестра му, Маря Тимофеевна, била цялата „надупчена с нож“ и лежала на пода край вратата, тъй че вероятно е усетила убиеца, защитавала се е и се е борила с него. На слугинята, която, изглежда, също се е събудила, била продупчена главата. Съгласно разказа на хазяина им, предната сутрин капитанът идвал при него, бил вече пиян и му показвал много пари, може би двеста рубли. Оръфаният зелен портфейл на капитана бил намерен на пода празен; но скринът на Маря Тимофеевна не бил докоснат и сребърният обков на иконата — също; дрехите на капитана също си били на мястото. Явно, че разбойникът е бързал и е бил човек, запознат с работите на капитана, дошъл е само за парите и е знаел къде са. Ако стопанинът не бе дотичал толкова бързо да гаси, къщата сигурно би изгоряла, „а по обгорелите трупове трудно би могло да се разбере истината“.

Така се коментираше случаят. Добавяха и друго: че къщата била наета за капитана и сестра му от господин Ставрогин, Николай Всеволодович, синчето на генералшата Ставрогина, който лично идвал да преговаря и много настоявал, защото стопанинът не искал да я дава — щял да отваря в нея кръчма, — но Николай Всеволодович дал много добра цена и платил за половин година напред, та стопанинът отстъпил.

— Крушката си има опашка — мърмореха в тълпата.

Но повечето хора мълчаха. Лицата бяха навъсени, но не забелязах да бяха кой знае колко развълнувани. Наоколо обаче продължаваха да се разправят истории за Николай Всеволодович: че убитата му била жена, че вчера бил подмамил и отмъкнал „по нечестен начин“ една госпожица от най-личната къща в града, къщата на генерал Дроздов, че щели да се оплачат от него в Петербург, а че жена му била заклана, види се, за да може да се ожени за Дроздова. Скворешники беше на не повече от две и половина версти оттук и по едно време дори ми мина през ума дали да не ида да им съобщя. Впрочем не искам да си кривя душата, макар да ми се мярнаха двама-трима от „гуляйджиите“, които бяха дошли на пожара чак на разсъмване и чиито мутри веднага познах, но не забелязах някой специално да настройва тълпата. Запомнил съм обаче един мършав висок момък, види се, занаятчия, къдрокос, с изпито и черно, сякаш намазано със сажди лице, шлосер, както разбрах впоследствие. Не беше пиян, но за разлика от мълчаливата мрачна тълпа просто сякаш не беше на себе си. Постоянно говореше нещо за тълпата, макар да не помня какво точно. Най-свързаните му изречения не бяха по-дълги от: „Братя, ама какво е това? Така ли ще остане, братя!“ — и при това размахваше ръце.