Фьодор Достоевски
Бесове (4)

II

За мое голямо учудване интересът на Лизавета Николаевна към Шатов наистина се оказа само литературен. Не знам защо, но все си мислех, че го беше повикала за нещо съвсем друго. Ние, тоест аз и Маврикий Николаевич, като видяхме, че не се крият от нас и дори говорят доста високо, взехме да даваме ухо; а после и нас ни привлякоха за съвет. Работата се състоеше в това, че Лизавета Николаевна отдавна вече била замислила издаването на една полезна според нея книга, но поради пълната си неопитност се нуждаела от сътрудник. Сериозността, с която захвана да излага на Шатов плана си, дори ме изуми. „Сигурно е от новите — си помислих, — не нахалост е била в Швейцария.“ Забол очи в пода, Шатов внимателно слушаше и ни най-малко не се учудваше, че една разпиляна светска госпожица се залавя с такива, май немного подходящи за нея работи.

Литературното начинание се състоеше в следното. В Русия се издават множество столични и провинциални вестници и други списания и в тях всекидневно се съобщава за множество случки и произшествия. Годината минава, вестниците повсеместно се прибират в долапите или се разпиляват, късат, отиват за увиване и книжни шапки. Много от публикуваните факти правят впечатление на хората и остават в паметта им, но после, с годините, се забравят. Впоследствие мнозина биха желали да си направят справка, но какъв труд е да търсиш в това море от хартии, често пъти не знаейки нито деня, нито мястото, нито дори годината на станалото произшествие. А впрочем, ако фактите за цяла една година се съберат в един том, по някакъв план и по известен замисъл, със заглавия, указания, разделени по месеци и дати, такъв един цялостен подбор би могъл да даде пълна характеристика на руския живот за цялата година^[1], дори въпреки това, че се публикуват крайно малко факти в сравнение с всичко, което се е случило.

— Вместо куп хартии ще се получат няколко дебели книги, това е то — забеляза Шатов.

Но Лизавета Николаевна горещо защитаваше своята идея въпреки трудността и неумението да я изкаже. Книгата трябва да бъде една, дори немного дебела — уверяваше тя. Пък нека е и дебела, но ясна, защото главното е в плана и характера на представянето на фактите. Разбира се, че не всичко ще се събира и препечатва. Указите, действията на правителството, местните разпоредби, законите, макар всичко това и да са твърде важни факти, но във въпросното издание подобен род факти може изобщо да се изпуснат. Много неща може да се изпуснат и да се ограничим само с подбора на произшествията, които, повече или по-малко, изразяват нравствения личен живот на народа, личността на руския народ в дадения момент. Разбира се, всичко може да се включи: куриози, пожари, волни пожертвувания, всякакви добри и лоши постъпки, всякакви думи и речи, че дори съобщенията за разливането на реките, че дори и някои правителствени укази, но от всичко да се подбере само онова, което рисува епохата; всичко ще се включва от известно гледище, с насока, намерение, мисъл, осветяваща цялото, цялата съвкупност. И най-сетне, книгата трябва да бъде интересна дори като леко четиво, да не говорим, че ще бъде от първа необходимост за справки! Това би било, тъй да се каже, картина на духовния, нравствения, вътрешния руски живот за цяла година. „Трябва всички да я купуват, трябва книгата да се превърне в настолна — твърдеше Лиза, — аз разбирам, че цялата работа е в плана, и тъкмо затова се обръщам към вас“ — заключи тя. Много се беше разгорещила, но независимо че обясненията й бяха мъгляви, Шатов взе да схваща.

— Значи, ще се получи нещо с насока, подбор на фактите с оглед да се подчинят на дадена насока — измърмори той, все още без да вдига глава.

— По никой начин не бива да се подчиняват на насоката и никаква насока не е нужна. Пълно безпристрастие — това е тя насоката.

— Насоката не е беда — размърда се Шатов, — пък и няма как да се избегне, когато що-годе се набележи някакъв подбор. Самият подбор на фактите ще показва как да се разбират. Идеята ви не е лоша.

— Възможна е, значи, такава книга? — зарадва се Лиза.

— Трябва да се види, да се помисли. Това е огромна работа. Не става така изведнъж. Трябва опит. Че дори като издадем книгата, пак едва ли ще знаем как да я издаваме. Може би чак след много опити; но мисълта вече се долавя. Полезна мисъл.

Той вдигна най-сетне очи и те дори засияха от удоволствие, тъй се беше заинтересувал.

— Сама ли го измислихте това? — ласкаво и някак свенливо попита той Лиза.

— Че да го измислиш, не е страшно, планът е страшното — смееше се Лиза, — аз не разбирам много, не съм умна, и преследвам само онова, което на самата мене ми е ясно.

— Преследвате?

— Вероятно неуместна дума? — бързо се осведоми Лиза.

— Може и тази дума; аз просто тъй.

— Още в странство ми се стори, че и аз мога да бъда с нещо полезна. Имам свои пари и така си стоят, защо пък и аз да не направя нещо за общото дело? Пък и идеята ми дойде внезапно, от само себе си; ни най-малко не съм се напъвала да измислям и много й се зарадвах; но сега видях, че не може без сътрудник, защото аз самичка нищо не мога. Сътрудникът, разбира се, ще стане и съиздател на книгата. Наполовина: от вас планът и работата, от мен първоначалната мисъл и средствата за издаването. Нали книгата ще си изкара парите?

— Ако налучкаме правилен план, книгата ще върви.

— Предупреждавам ви, че на мен не ми е за печалбите, но много искам книгата да се разпродаде и ще се гордея с печалбите.

— Добре, ами аз какво общо имам с това?

— Че нали вас ви викам за сътрудник… наполовина. Вие ще измислите плана.

— Откъде пък знаете, че съм в състояние да измисля план?

— Говорили са ми за вас, и тук съм чувала… зная, че сте много умен и че… работите над нещо, и че… мислите много: Пьотър Степанович Верховенски ми е говорил за вас в Швейцария — припряно прибави тя. — Много умен човек, нали?

Шатов само за миг плъзна поглед по нея и моментално сведе очи.

— И Николай Всеволодович също много ми е говорил за вас…

Шатов изведнъж се изчерви.

— Впрочем ето вестниците — припряно взе Лиза от масата приготвените и вързани на пакет вестници, — тук съм опитвала да отбележа по свое усмотрение някои факти, да направя подбор, и номера съм поставила… ще видите.

Шатов взе пакета.

— Вземете ги у дома, прегледайте ги, къде живеете?

— На улица „Богоявленска“, в къщата на Филипов.

— Знам я. Казват, че там при вас живеел и един капитан, господин Лебядкин? — все тъй припираше Лиза.

Шатов, както държеше пакета, тъй си остана с протегната ръка в продължение на цяла минута, без да отговаря, загледан в земята.

— За тия работи да си бяхте потърсили някой друг, а аз никак няма да съм ви полезен — проговори най-сетне той, снишавайки някак гласа си по един ужасно странен начин, почти до шепот.

Лиза пламна.

— За какви работи ми говорите? Маврикий Николаевич! — викна тя. — Дайте насам одевешното писмо, моля ви.

Маврикий Николаевич и аз се приближихме до масата.

— Вижте това — обърна се тя изведнъж към мен, разгръщайки извънредно развълнувано писмото. — Виждали ли сте някога подобно нещо? Моля ви, прочетете го на глас; искам и господин Шатов да чуе.

Доста изненадан, прочетох на глас следното послание:

„На съвършенството на госпожица Тушина

Милостива госпожице

Елизавета Николаевна!

О, колко мило е напушена

Елизавета Тушина.

 

Когато с братовчед си припкат със конете,

а къдрите немирни брулят ветровете.

Но когато е с майка си в храма и стои в преклонение,

и ликът й румен сияе от благоговение,

о, тогава за брачни, законни наслади копнея

и подир нея, с майка й ведно, горчиви сълзи лея.

Съставил на облог неопитен отрок

 

Милостива госпожице,

Няма друг по да му е жал, че не изгубих славно ръцете си край Севастопол, не бидейки изобщо там, а цялата кампания изкарах по снабдителната част, смятайки го за низост. Вие сте богиня в древността, а аз съм нищо и се досетих за безпределността. Гледайте като на стихове, но не повече, защото стиховете са все пак дивотия и оправдават онова, което в прозата се смята дързост. Може ли слънцето да се разсърди на инфузорията, ако тя го възпее от капката вода, където те са множество, гледано през микроскоп? Дори самият клуб на човеколюбието към едрия рогат добитък във висшето общество в Петербург^[2], състрадавайки по право на кучето и коня, презира късичката инфузория, не споменавайки дори за нея, защото не била дорасла. И аз не съм дорасъл. Мисълта за брак би изглеждала смехотворна; но скоро ще ги имам бивши двеста души, от човеконенавистника, когото трябва да презирате. Много мога да съобщя и се наемам документално чак в Сибир. Недейте презира предложението. Писмото на инфузорията да се разбира в стихове.

Капитан Лебядкин, най-покорен слуга и има кога“

— Това го е писал човек в пияно състояние, един негодник! — извиках аз с негодувание. — Аз го познавам!

— Получих вчера това писмо — припряно почна да ни обяснява Лиза, като се изчерви, — веднага разбрах, че е от някой глупак, и до тоя момент не съм го показала на maman, за да не я разстройвам още повече. Маврикий Николаевич иска да иде да му забрани. Тъй като гледах на вас като на мой сътрудник — обърна се тя към Шатов, — и тъй като живеете там, исках да ви разпитам, та да мога да съдя какво още може да се очаква от него.

— Пияница и негодник — промърмори някак неохотно Шатов.

— Наистина ли е такъв глупак?

— Ами, никак не е глупав, когато не е пиян.

— Познавах един генерал, който пишеше досущ такива стихове — забелязах аз, смеейки се.

— Дори по това писмо се вижда, че си е направил сметката — вметна неочаквано мълчаливият Маврикий Николаевич.

— Казват, бил живял с някаква своя сестра?

— Да, със сестра си.

— Казват, бил я тиранизирал, вярно ли е?

Шатов пак погледна Лиза, навъси се и мърморейки: „Какво ме интересува!“ — се придвижи към вратата.

— Ама почакайте — тревожно викна Лиза, — къде така? Толкова неща останаха да си говорим…

— За какво има да говорим? Утре ще ви уведомя…

— Че за най-важното, за печатницата! Ама повярвайте ми, аз не се шегувам, а наистина искам да върша работа — уверяваше го Лиза с все по-нарастваща тревога. — Ако решим да издаваме, къде ще го печатим? Че нали това е най-важният въпрос, няма да тръгнем да ходим в Москва, нали, а в тукашната печатница е невъзможно за такова издание. Аз отдавна съм решила да си отворя собствена печатница, та макар и на ваше име, и maman, знам го, ще ми позволи, стига само да е на ваше име…

— Откъде знаете, че разбирам от печатарство? — мрачно запита Шатов.

— Ами още в Швейцария Пьотър Степанович именно вас ми посочи — че сте можели да поемете печатницата и познавате работата. Дори бележка искаше да ви прати по мен, но аз забравих.

Шатов, както си го спомням сега, пребледня като мъртвец. Постоя още няколко секунди и внезапно излезе от стаята. Лиза се разсърди.

— Винаги ли си отива така? — обърна се тя към мене. Аз тъкмо свивах рамене, когато Шатов внезапно се върна, засили се право към масата и постави вестниците, които беше взел:

— Няма да сътруднича, нямам време…

— Но защо, защо? Вие май се разсърдихте? — с огорчен и молещ глас питаше Лиза.

Звукът на нейния глас като че ли го порази, известно време я гледа втренчено, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й!

— Все едно — измърмори той тихо, — не искам…

И си отиде. Лиза беше просто поразена, дори малко прекалено; тъй ми се стори.

— Удивително странен човек! — високо забеляза Маврикий Николаевич.

III

„Странен“, разбира се, но във всичко това имаше крайно тъмни места. Тук се подразбираше нещо. Аз направо не вярвах на приказките относно изданието; после това глупаво писмо, в което обаче твърде прозрачно се предлагаше някакъв донос, подкрепен „документално“, относно което всички си бяха затраяли, а говореха съвсем за друго; най-сетне тая печатница и внезапното тръгване на Шатов именно защото се заговори за печатница. Всичко това ме наведе на мисълта, че в мое отсъствие тук е станало нещо, което не зная; че следователно съм излишен и всичко това не е моя работа. Пък и време беше да си ходя, достатъчно беше като за първа визита. Приближих се до Лизавета Николаевна да се сбогувам.

Тя като да беше забравила, че съм в стаята, и стоеше на същото място край масата, много умислена, с наведена глава и неподвижно загледана в една предварително избрана точка на килима.

— Ах, и вие ли, довиждане — избърбори тя машинално. — Предайте много поздрави на Степан Трофимович и го убедете по-скоро да ми дойде на гости. Маврикий Николаевич, Антон Лаврентиевич си отива. Извинявайте, maman не може да излезе да се сбогува с вас…

Излязох и дори вече слязох по стълбата, когато на площадката внезапно ме настигна лакеят:

— Господарката много моли да се върнете…

— Господарката или Лизавета Николаевна?

— Аха, нейна милост.

Намерих Лиза вече не в големия салон, където седяхме, а в съседната гостна стая. Вратата към салона, където сега беше останал само Маврикий Николаевич, беше плътно затворена.

Лиза ми се усмихна, но беше бледа. Стоеше насред стаята и явно се колебаеше, явно превъзмогваше нещо; но внезапно ме хвана за ръката и без да каже дума, бързо ме отведе към прозореца.

— Искам незабавно да я видя — прошепна тя, устремявайки към мен пламнал, властен, нетърпелив поглед, недопускащ и сянка от противоречие, — трябва да я видя със собствените си очи и ви моля за помощ!

Беше крайно възбудена и почти в изстъпление.

— Кого искате да видите, Лизавета Николаевна? — осведомих се аз уплашено.

— Тази Лебядкина, куцата… Вярно ли, че е куца?

Бях поразен.

— Никога не съм я виждал, но чух, че куцала, вчера го чух — бърборех аз с припряна готовност и също шепнешком.

— Непременно трябва да я видя. Бихте ли могли да го уредите още днес?

Ужасно ми дожаля за нея.

— Това е невъзможно, пък и просто нямам представа как би могло да стане — почнах да я придумвам аз, — ще ида при Шатов…

— Ако не ми го уредите до утре, ще ида при нея сама, защото Маврикий Николаевич ми отказа. Разчитам само на вас и нямам повече на кого; с Шатов се държах глупаво… Сигурна съм, че сте напълно честен и може би дори изпитвате симпатии към мен, ако е тъй, уредете ми тая среща.

У мен се появи страстно желание да й помогна във всичко.

— Ето какво ще направя — позамислих се аз, — ще ида там и днес сигурно, сигурно ще я видя! Ще направя тъй, че да я видя, давам ви честната си дума; само едно — позволете ми да се доверя на Шатов.

— Кажете му, че имам такова желание и че не мога да чакам повече, но че одеве не съм го лъгала. Може би той си отиде, защото е много честен и си помисли, че го подпитвам и го мамя. Аз не съм го мамила; аз наистина искам да издавам и да основа печатница…

— Той е честен, честен… — потвърждавах аз разпалено.

— Впрочем, ако не се нареди до утре, ще ида сама, пък да става каквото ще, ако ще, всички да научат.

— Не мога да бъда у вас преди три — казах аз, идвайки малко на себе си.

— Значи, в три часа. Значи, вчера у Степан Трофимович не съм се излъгала, като предположих, че сте ми донейде предан? — усмихна се тя, стискайки ми припряно ръката на сбогуване и бързайки към изоставения Маврикий Николаевич.

Излязох потиснат от обещанието си и не разбирах какво беше станало. Видял бях една жена в истинско отчаяние, която не се бе побояла да се компрометира, доверявайки се на един почти непознат човек. Женствената й усмивка в такъв труден за нея момент и намекът, че още вчера е забелязала чувствата ми, ме прободоха право в сърцето; но ми беше жал, жал ми беше и това е то! Тайните й изведнъж станаха за мен нещо свято и дори ако някой почнеше да ми ги разкрива сега, аз май щях да запуша уши и нямаше да искам да чувам нищо повече.

Предчувствах обаче, че… Аз просто не си представях по какъв начин ще уредя каквото и да било. Нещо повече, дори сега не знаех какво именно трябва да уредя: среща, но каква среща? Че и как ли да ги срещна? Цялата ми надежда беше в Шатов, макар че предварително можех да кажа, че той в нищо няма да помогне. Но все пак хукнах към него.

IV

Чак вечерта, чак към осем часа го заварих вкъщи. За мое учудване той имаше гости — Алексей Нилич и още един господин, когото бегло познавах, някой си Шигальов, роден брат на жената на Виргински.

Този Шигальов май вече от два месеца гостуваше в града ни; не знам откъде беше дошъл; чувал бях само, че е публикувал някаква статия в едно прогресивно петербургско списание. Виргински ме бе запознал с него случайно, на улицата. В живота си не бях виждал толкова мрачно, навъсено и неприветливо човешко лице. Гледаше тъй, сякаш рухването на света, и то не някога си, съгласно пророчествата, които можеха и да не се сбъднат, а съвсем определено, просто вдругиден сутринта, точно в десет и двайсет и пет. Тогава впрочем почти не си бяхме разменили нито дума, а само си бяхме стиснали ръцете като двама съзаклятници. Най-много от всичко ме бяха поразили неестествено големите му уши, дълги, широки, месести и някак особено щръкнали настрани. Движенията му бяха бавни и непохватни. И ако Липутин мечтаеше, че някой ден в губернията ни ще се установи фаланстерия, този със сигурност знаеше деня и часа, когато щеше да се сбъдне това. Направил ми беше зловещо впечатление; заварвайки го сега у Шатов, аз се учудих, още повече че Шатов изобщо не беше по гостите.

Още от стълбището се чуваше, че говорят много високо, тримата наведнъж, и като че ли спорят; щом обаче се появих, всички млъкнаха. Спореха стоешком, а сега всички внезапно седнаха, тъй че трябваше да седна и аз. Глупавото мълчание не се наруши цели три минути. Шигальов, макар и да ме позна, но се направи, че не се знаем, и сигурно не от омраза, а просто тъй. С Алексей Нилич лекичко си кимнахме, но мълчаливо и кой знае защо, не си подадохме ръце. По едно време Шигальов взе да ме гледа строго и намръщено, с най-наивната увереност, че веднага ще стана и ще си ида. Най-сетне Шатов стана от стола и другите внезапно също скочиха. Излязоха, без да се сбогуват, само Шигальов, вече от вратата, каза на Шатов, който го изпращаше:

— Помнете, че дължите отчет.

— Плюя аз на вашите отчети и никому нищо не дължа — изпрати го Шатов и залости вратата с резето.

— Свирчовци! — каза той, поглеждайки ме с някаква крива усмивка.

Лицето му беше сърдито и ми се видя странно, че пръв беше заговорил. По-рано винаги когато отивах при него (впрочем твърде рядко), най-обикновеното беше да седне намръщено в ъгъла и сърдито да ми отговаря и чак след доста време напълно да се оживи и да почне да говори с удоволствие. Затова пък, сбогувайки се, винаги се навъсваше, сякаш изпровождаше най-върлия си враг.

— Вчера бях на чай у тоя Алексей Нилич — забелязах аз, — изглежда, че е откачил на тема атеизъм.

— Руският атеизъм никога не е отивал по-далеч от каламбура — измърмори Шатов, поставяйки нова свещ на мястото на изгорялата.

— Не, той не ми се видя да е по каламбурите; той, кажи-речи, да говори не умее, та камо ли каламбури да прави.

— Книжни хора; всичко това е от лакейския им начин на мислене — спокойно забеляза Шатов, сядайки на стола в ъгъла и опирайки се с двете си длани на коленете.

— Пък и омраза има — отрони той след минута мълчание, — те първи щяха да се почувстват страшно нещастни, ако Русия някак внезапно се преустроеше, та макар и по техен тертип, и ако внезапно станеше безкрайно богата и щастлива. Нямаше да има тогава кого да мразят, кого да оплюват, с какво да се гаврят! Тук е налице само една животинска, безкрайна омраза към Русия, просмукала целия организъм… И никакви невидими сълзи няма зад видимия смях! Никога не са казвали в Русия по-фалшиви думи от тия за невидимите сълзи! — кресна той почти яростно.

— Е, на това вече здраве му кажи! — засмях се аз.

— А вие сте „умерен либерал“ — усмихна се и Шатов. — Знаете ли какво — поде той внезапно, — аз май се изхвърлих с това за „лакейския начин на мислене“; сигурно веднага ще ми кажете: „Твоят баща е лакей, аз не съм лакей.“

— Съвсем не съм искал да кажа… какво говорите!

— Не се извинявайте де, не ме е страх от вас. Вярно, че баща ми е лакей, но сега самият аз съм станал лакей, такъв, какъвто сте и вие. Нашият руски либерал е преди всичко лакей и току се оглежда няма ли някой, комуто да лъсне чизмите.

— Какви чизми? Що за алегория?

— Каква ти алегория! Вие, виждам, се смеете… Степан Трофимович право казваше, че съм затиснат с камък, смазан, но не размазан и само се гърча; добре го каза.

— Степан Трофимович твърди, че имате голям зъб на немците — смеех се аз, — ама и ние все сме взели нещичко от немците.

— Взели сме грошове, а сме им дали стотарка.

Помълчахме около минута.

— А това той в Америка го измъдри.

— Кой? Какво е измъдрил?

— За Кирилов говоря. Ние с него четири месеца стъргахме наровете в една барака и мъдрувахме.

— Че нима сте били в Америка? — зачудих се аз. — Никога не сте го казвали.

— Какво има за казване. Преди три години трима души събрахме последните си пари и тръгнахме с един емигрантски параход за Американските щати „да опитаме на гърба си“ живота на американския работник и по такъв начин чрез личен опит да проверим върху себе си състоянието на човека в най-тежкото му обществено положение. Ей с тая цел тръгнахме.

— Господи! — засмях се аз. — Че по-добре да бяхте отишли по жътва някъде из нашата губерния, та „да опитате на гърба си“, ами сте хукнали в Америка!

— Наехме се там за работници у един експлоататор; събрахме се шестима руснаци при него — студенти, дори помешчици, право от именията си бяха дошли, дори офицери имаше и все със същата тая велика цел. Ами работихме, мръзнахме, мъчихме се, измаряхме се, накрая ние с Кирилов напуснахме — разболяхме се, не издържахме. Стопанинът експлоататор ни удари в сметката, вместо уговорените трийсет долара ни плати на мен осем, а на него петнайсет; че дори ни биха, и то неведнъж. А като останахме без работа, четири месеца се търкаляхме с Кирилов на пода в бараките и мъдрувахме, той за едно, аз за друго.

— Наистина ли стопанинът ви биеше? И това в Америка! Колко ли трябва да сте го ругали!

— Ни най-малко. Напротив, ние с Кирилов веднага решихме, че „пред американците ние, русите, сме просто дечурлига и трябва да се родиш в Америка или поне години да живееш с американци, та да дойдеш на равна нога с тях“. Какво ще говорим: когато за нещо, дето и копейка не струва, ни искаха долар, ние плащахме не само с удоволствие, но дори с увлечение. Всичко хвалехме: спиритизма, закона на Линч, револверите, скитниците. Веднъж пътуваме и един човек ми бърка в джоба, вади четката ми за коса и почва да се реши; ние с Кирилов само се спогледахме и решихме, че това е хубаво и че много ни се нрави…

— Странно, че това не само си го мислим, но и става — забелязах аз.

— Книжни хора — повтори Шатов.

— Но все пак да прекосяваш океана с емигрантски параход, в непозната земя, та макар и с цел „да опиташ на собствен гръб“ и т.н. — в това, ей богу, има сякаш някаква великодушна твърдост… Ами как се измъкнахте оттам?

— Писах на един човек в Европа и той ми прати сто рубли.

Шатов имаше навика, като разговаря, упорито да гледа земята дори когато се разпалеше. А сега внезапно вдигна глава:

— Да ви кажа ли кой?

— Че кой ли ще е тоя?

— Николай Ставрогин.

И внезапно стана, извърна се към олющеното си писалище и взе да търси нещо по него. У нас се ширеше един тъмен, но достоверен слух, че известно време в Париж жена му имала връзки с Николай Ставрогин, и то именно преди около две години, значи, тъкмо когато Шатов е бил в Америка — вярно, че вече доста след като го беше напуснала в Женева. „Ако ли пък е тъй, какво току го прихвана да ми ги разправя надълго и широко, че и поименно“ — мина ми през ума.

— И досега не съм му ги върнал — отново се обърна той внезапно към мен, погледна ме втренчено, седна на старото си място в ъгъла и троснато, със съвсем друг глас вече попита:

— Вие, разбира се, сте дошли за нещо; какво искате?

Моментално му разказах всичко в точна историческа последователност и прибавих, че макар одевешната треска да ми е минала, съм още по-объркан; разбирам, че тук се крие нещо много важно за Лизавета Николаевна, много бих искал да й помогна, но бедата е там, че не само не зная как да изпълня каквото бях обещал, но сега дори не разбирам какво именно съм обещал. После отново внушително му потвърдих, че тя не е искала и не е мислела да го мами, че е станало някакво недоразумение и че тя е крайно огорчена от необикновения начин, по който си беше отишъл одеве.

Той много внимателно ме изслуша.

— Може би, както обикновено, действително съм направил одеве глупост… Е, щом самата тя не е разбрала защо съм си отишъл така… толкова по-добре за нея.

Стана, отиде до вратата, открехна я и взе да се ослушва към стълбата.

— Лично ли искате да видите тази особа?

— Тъкмо това е нужно, но как да стане? — скочих аз радостно.

— Ами просто ще идем при нея, докато е самичка. Оня ще си дойде и научи ли, че сме ходили, ще я набие. Аз честичко се отбивам тъй, скришом. Одеве, като беше взел пак да я бие, го поступах.

— Как тъй?

— Тъй; хванах го за косата и едва го откъснах от нея; той уж посегна и с мен да се бие, но го сплаших и тъй свърши. Страх ме е, че ще се върне пиян, ще се сети и здравата ще я набие.

Веднага слязохме долу.

V

Вратата на Лебядкини не беше заключена, а само притворена и ние влязохме свободно. Цялото им жилище се състоеше от две мизерни малки стаички с окадени стени, по които буквално висяха на дрипи мръсни тапети. Навремето тук няколко години беше гостилница, докато Филипов не я беше преместил в новата си къща. Сега останалите помещения на бившата гостилница бяха затворени, а тия двете ги държеше Лебядкин. Мебелировката се състоеше от обикновени пейки и дъсчени маси, освен едно-единствено вехто кресло без облегалки за ръцете. В ъгъла на втората стая имаше креват с басмена покривка, който принадлежеше на mademoiselle Лебядкина, а самият капитан нощем редовно се тръшкаше право на пода, често пъти както си беше с дрехите. Навред кори хляб, боклуци, разляна вода; на пода по средата на първата стая се въргаляше огромен мокър парцал и до него, в същата локва, вехта подпетена обувка. Виждаше се, че тук никой нищо не пипва; не се палят печки, не се готви; самовар дори нямали, както ми обясни Шатов. Капитанът пристигнал със сестра си гол като пищов и, както разправяше Липутин, отначало наистина ходел да проси по къщите; но получавайки ненадейно пари, тутакси се запил и съвсем откачил от пиене, тъй че не му било до домакинството.

Mademoiselle Лебядкина, която толкова исках да видя, тихо и мирно седеше на една пейка пред дъсчената кухненска маса в ъгъла на втората стая. Като отваряхме вратата, не се обади, дори не помръдна. Шатов каза, че вратата им не се заключвала, а веднъж дори цяла нощ стояла широко отворена. В светлината на тънка мъждива свещичка, поставена на железен свещник, видях една може би трийсетгодишна жена, болезнено мършава, облечена с тъмна, извехтяла басмена рокля, с дълга гола шия и оредяла тъмна коса, прибрана на кок, голям колкото юмручето на двегодишно дете. Тя ни хвърли твърде весел поглед; освен свещника на масата пред нея имаше малко селско огледалце, старо тесте карти, някаква парцалива книжка песнопойка и симидче, от което веднъж или два пъти беше отхапано. Личеше си, че mademoiselle Лебядкина се белосва и червосва и маже с нещо устните си. Рисуваше си също веждите, и без туй дълги, тънки и тъмни. На високото й тясно чело въпреки белилата доста рязко се очертаваха три дълги бръчици. Знаех вече, че куца, но този път, докато стояхме там, беше все седнала. Навремето, по първа младост, това изпосталяло лице е било може би хубаво; но кротките, ласкави сиви очи и сега все още бяха прелестни; нещо замечтано и искрено светеше в нейния кротък, почти радостен поглед. След всичко, което бях чувал за казашката нагайка и за безчинствата на братлето й, кротката и спокойна радост, която се отразяваше и в усмивката й, ме учуди. Странно, че вместо тягостното и дори боязливо отвращение, което човек обикновено изпитва в присъствието на подобни наказани от бога същества, на мен още от първия момент ми беше почти приятно да я гледам и впоследствие ме обзе едно по-скоро съжаление, но в никой случай отвращение.

— Ей тъй си седи и буквално по цели дни е сам-самичка и не се помръдва, гледа си на карти или се оглежда в огледалцето — посочи ми я от вратата Шатов, — оня дори не я храни. Само дето бабата от пристройката й носи понякога нещичко за бог да прости; как тъй я оставят самичка със свещта, просто не зная!

За мое учудване Шатов говореше високо, сякаш нея я нямаше в стаята.

— Здрасти, Шатушка! — приветливо се обади mademoiselle Лебядкина.

— Гост съм ти довел, Маря Тимофеевна — каза Шатов.

— Ами добре ни е дошъл гостът. Не знам кого си ми довел, ама тоя нещо не си го спомням — погледна ме тя втренчено през свещта и тутакси пак се обърна към Шатов (а на мене повече не ми обърна никакво внимание през целия разговор, сякаш ме нямаше там).

— Омръзнало ти е, види се, да кръстосваш стайчето? — засмя се тя, при което се показаха два реда превъзходни зъби.

— Хем ми омръзна, хем ми се дощя да те споходя.

Шатов придърпа към масата пейка, седна и ме сложи да седна до него.

— Винаги си ми добре дошъл, ама да ти кажа ли, смях ме е на тебе, Шатушка, гаче си калугер. Откога не си се вчесвал, а? Я дай пак да те вчеша — извади тя от джоба си гребенче, — речи го, от оня път, дето аз те вчесвах, хич не си посягал.

— Че аз и гребен си нямам — засмя се Шатов.

— Тъй ли? Ами че аз ще ти подаря моя, не този, друг, ама да ме подсетиш.

Тя с най-сериозен израз взе да го вчесва, направи му даже път отстрани, дръпна се малко назад, погледна дали е добре и пак си прибра гребенчето в джоба.

— Знаеш ли какво, Шатушка — поклати тя глава, — ти си уж умен човек, а пък скучаеш. Чудя ви се на всички, като ви гледам; не го разбирам аз, как тъй скучаят хората? Тъгата не е скука. Мен ми е весело.

— И с братлето ли ти е весело?

— Лебядкин ли това? Той е мой лакей. И ми е досущ все тая тук ли е, или го няма. Аз току му викна: „Лебядкин — вода, Лебядкин — пантофите ми!“ — и той тича горкият; та ме и досмешава понявгаш на него, ако че е грях.

— И това е самата истина — пак високо и без да се церемони се обърна към мен Шатов, — направо като лакей го третира; лично аз съм я чувал да вика: „Лебядкин — вода“, пък се и смее; разликата е само, че оня не хуква да й носи вода, ами я бие; но тя не се бои от него, ама никак. Има някакви нервни припадъци, кажи-речи ежедневно, та от тях губи памет, тъй че подире забравя всичко, дето е било, и все обърква времето. Да не мислите, че помни как сме влезли; пък може и да помни, ама сигурно вече всичко си е преиначила по нейному си и сега ни взема не за нас, а за други някои, макар да помни, че аз съм Шатушка. Тъй че нищо, дето говоря на висок глас; тя, ако не й говориш, моментално престава да слуша и тутакси я избива на мечти; именно избива. Страшна мечтателка; по осем часа, по цял ден седи на едно място. Вижте симидчето, от сутринта може само веднъж да е отхапала и ще го изяде чак утре. На, сега на карти взе да си гледа…

— Гледам аз, Шатушка, гледам, ама нещо не излиза така — поде изведнъж Маря Тимофеевна, дочула, изглежда, последната дума, и пипнешком посегна към симидчето (дочула вероятно и за симидчето). Напипа го най-сетне, но като го подържа известно време в лявата си ръка, пак тъй машинално го остави на масата, без нито веднъж да отхапе. — Все едно и също излиза: път, лош човек, коварство, смъртен одър, писмо отнейде си, неочаквана вест — лъготии са туй, Шатушка, тъй мисля аз, ти какво ще кажеш? Щом хората лъжат, защо да не лъжат и картите? — смеси тя внезапно картите. — Същото й го казах веднъж и на майка Прасковя, почтена жена беше, все току ми идеше в килията да й погледам на карти скришом от майка игуменка. Пък не бе само тя, дето идеше. Па се тюхкат, па клатят глави, редят я и тъй, и инак, пък аз се смея: „Отде ще ви дойде туй писмо, майко Прасковя, викам, щом дванайсет години не е дошло?“ Зетят отвел щерка й нейде си в Турция и от дванайсет години ни кост, ни вест. Хубаво, ама вечерта на другия ден на чая при майка игуменка (тя ни беше от княжеско коляно) седи някаква гостенка, и тя от госпожите, голяма мечтателка, и седи едно калугерче чак от Атон, според мене твърде смешен човек. И какво мислиш. Шатушка, същото туй калугерче същата тая сутрин донесло на майка Прасковя писмо от Турция, от щерка й — те ти го, значи, карото вале — нечакана вест! Пием си, значи, чая, а атонското калугерче вика на майка игуменка: „Най-паче, преблага майко игуменко, вика, е благословил господ вашата обител, дето съхранява в недрата й таквоз скъпоценно съкровище.“ — „Какво съкровище?“ — пита майка игуменка. „Ами майка Лизавета юродивата.“ А тая Лизавета юродивата беше вградена в зида, в клетка три аршина дълга и два висока и седеше там зад желязната решетка седемнайсета година и зиме, и лете по една кълчищна риза и де що свари — било сламка, било клечица, все в ризата си ги бучи, в зеблото, дума не продумва и не се реши, и не се мие от седемнайсет години. Пъхат й всеки ден корица хлебец и канче водица и само зиме едно кожухче. Богомолците гледат, ахкат и охкат, пари оставят. „Ама че пък съкровище намерихте — отговаря майка игуменка (разсърди се; много не я обичаше Лизавета), — Лизавета само от едната си проклетия седи, от единия си инат, и всичко е само преструвка.“ Мен това ми не хареса: щото тогава и аз се канех да се затворя. „А според мен, викам, бог и природата са едно нещо.“ А те — всички върху ми: „Те ти сега!“ Игуменката се разсмя, зашушукаха си нещо с госпожата, ела насам, казва, па ме погали, а госпожата ми подари розова панделка, да ти я покажа ли? Пък калугерчето тутакси взе да ми чете поучение, хем тъй гальовно, смирено ми говори и, види се, с много ум; седя аз и слушам. „Разбра ли?“, пита. „Не, викам, нищо не разбрах и ме оставете на мира най-сетне“, викам. И оттогава, значи, съвсем ме оставиха на мира. Шатушка. А по това време една наша бабичка — дошла беше на покаяние заради пророчества — взе, че ми пошушна на излизане от църквата: „Що ест Богородица, как мниш?“ — „Велика майка, отговарям, упование на рода человечески.“ — „Тъй, тъй, вика, велика майка Богородица влажна земя ест и превелика радост человеку в туй се заключава. И всякоя горест земна и всякоя сълза земна радост нам ест; а напоиш ли със своите сълзи земята под себе си на половин аршин надолу, в тозчас ще възликуваш; и никаква, вика, никаква горест не те лови вече, тъй е, вика, казано.“ Изпълниха ме тия думи тогава. И от тъй насетне почна ли да се моля, на всеки поклон целувам земята и хем целувам, хем плача. И да ти кажа ли, Шатушка: няма лошо в тия сълзи; и макар никаква мъка да не си имал, тия ти сълзи от едната радост ще тръгнат. Сами тръгват сълзите, право ти казвам. А някой път ида към езерото, на брега: от една ми страна манастирът, от друга — нашата Остра планина, тъй й викат на таз планина — Острата. Възкача се аз горе, обърна лице на изток, ударя чело в земята, плача, плача, не помня по колко време плача, и не помня в тозчас, и не зная в тозчас нищо-нищичко. После стана, обърна се назад, а слънцето вече захожда, ама такова едно голямо, такова едно мило, драго — ти обичаш ли да гледаш слънцето, Шатушка? Хубаво, ама тъжно. Обърна се пак назад, накъм изтока, а сянката, божичко, сянката на нашата планина хей къде отишла, като стрела бяга по водата, тънка, дълга, че източена на цяла верста нататък, та чак до острова в езерото и тоя остров, както си е от камък, досущ на две го срязва, и среже ли го на две половини, ей го че и слънцето вече си залязло и току внезапно всичко угасне. И пак ме налегне мойта си мъка, че и паметта ми вземе, та се върне, страх ме хваща по мръкнало, Шатушка. И все за детенцето си плача…

— Че мигар си имала? — смушка ме с лакът Шатов, който през всичкото време прилежно слушаше.

— Ами че как: мъничко, розовичко, с ей таквизинка мънички ноктенца, и едно ми е мъка, че не помня: момченце ли беше, момиченце ли? Ту момче го спомням, ту момиченце. И като си го родих тогава, направо с тюл и дантели го увих, с розова лента го пових, с цвят го поръсих, стъкмих го, молитва прочетох и го понесох некръстено, и го нося право през гората, и се боя от гората, страх ме е, и най-много плача, че ей на, родих го, а мъж си нямам.

— А може и да си имала? — предпазливо попита Шатов.

— Смях ме хваща, Шатушка, от твоите разсъждения. За имане, може и да съм имала, ама какво, че съм имала, щом все едно, че нямам? Ей ти една лесна гатанка, отгатни я де! — засмя се тя.

— А къде отнесе детето?

— Във вира го отнесох — въздъхна тя. Шатов пак ме сбута с лакътя.

— А не е ли, че съвсем си го нямала туй дете, а всичко е само едно бълнуване?

— Мъчен въпрос ми задаваш, Шатушка — замислено и без всякакво учудване от въпроса отвърна тя, — по това нищо не мога ти каза, може и да го е нямало; според мен от едното любопитство питаш; а пък аз тъй и тъй няма да спра да плача по него, да не би да ми се е присънило, я? — И едри сълзи заблестяха в очите й. — Шатушка, Шатушка, ами вярно ли е, дето твойта жена ти била избягала? — сложи тя внезапно ръце на раменете му и жалостиво го погледна. — Ти не ми се сърди де, и на мене ми е причерняло. Знаеш ли, Шатушка, какъв сън сънувах: моят пак дошъл, мами ме с пръст, вика ме. „Котенцето ми, вика, котенцето ми, ела, вика, при мене!“ Аз най се зарадвах на „котенцето ми“: люби ме, тъй мисля аз.

— Може и наяве да дойде — полугласно измърмори Шатов.

— Не, Шатушка, туй е вече сън… не ще дойде той наяве. Знаеш ли я песента:

Не ми трябват чертози-палати,

ще остана в килийката гола,

за душата ще диря спасение

и за теб богу ще се моля.

Ох, Шатушка, Шатушка, миличкият ми ти, защо поне веднъж не ме попиташ нещо?

— Щото няма да кажеш, затуй не те питам.

— Няма, няма, заколи ме — не казвам — бързешката поде тя, — с огън да ме гориш — не казвам. Както и да ме мъчат — нищичко не казвам, няма да узнаят хората!

— На, видиш ли, всекиму, значи, свойто си — още по-тихо промълви Шатов, навеждайки все повече и повече глава.

— Да беше ме помолил, а, може пък и да ти кажех; може и да кажех! — възторжено повтори тя. — Що ме не помолиш? Помоли ме, а, ама хубавичко ме помоли, Шатушка, може пък на теб да кажа; измоли го, Шатушка, тъй че аз самата да склоня… Шатушка, Шатушка!

Но Шатушка мълчеше, около минута продължи общото мълчание. Сълзите бавно се стичаха по белосаните бузи; тя седеше, забравила и двете си ръце на раменете на Шатов, но вече не го гледаше.

— Абе за какво ли ми са твоите работи, пък и грехота е — стана внезапно от пейката Шатов. — Я се надигнете малко! — сърдито дръпна той пейката отдолу ми, взе я и я постави на старото място.

— Ще дойде, че да не вземе да разбере; хайде, и на нас ни е време.

— Ох, ти все за тоя моя лакей! — засмя се внезапно Маря Тимофеевна. — Боиш се! Е, сбогом, скъпи гости; ама я чуй още малко какво ще ти кажа. Одеве бяха дошли оня Нилич и Филипов, хазяинът, рижата брада, а моичкият тъкмо ми бе налетял. Че като го спипа хазяинът, като го повлече из стаята, а моичкият се дере: „Не съм аз виновен, за чужди грях тегля!“ Ако щеш вярвай, изпокапахме си от смях, ей тъй както си бяхме…

— Ех, Тимофеевна, аз бях това с рижата брада, аз бях одеве, дето го оскубах, като те отървавах; а хазяинът идва да ви се кара завчера и ти всичко си объркала.

— Чакай, аз май наистина бъркам, може и ти да си бил. Ама какво ще спорим за глупости; не му ли е все едно кой го е оскубал — засмя се тя.

— Хайде — дръпна ме внезапно Шатов, — вратникът изскърца, завари ли ни, ще я пребие от бой.

И не бяхме сварили още да излезем на стълбите, когато откъм вратника се раздаде пиянски крясък и се посипаха псувни. Шатов ме прибра в стаята си и пусна резето.

— Ако не искате истории, ще трябва да изчакате малко. Я гледай, врещи като прасе, сигурно пак се е спънал в прага; ден не минава да не се пльосне.

Но не се размина без истории.

VI

Шатов стоеше до залостената врата и се ослушваше към стълбището; и внезапно отскочи.

— Идва насам, знаех си! — яростно прошепна той. — Значи, сега до полунощ няма да се откачи.

Раздадоха се няколко силни юмручни удара по вратата.

— Шатов, Шатов, отключи! — развика се капитанът. — Шатов, друже мой!…

Ида с р-радостния вик,

да ти кажа: слънце гр-рее.^[3]

И гор-р-рещият му лик

по… гор-рите… вечер-рее.

Да ти кажа: сън сънувах, дявол да те вземе, сън сънувах, че… въртя калъчка, все едно, че ме налагат с пръчка, ха-ха!

Жадна птичка… жадно жали. Да ти кажа, че ще пия, че ще пия… но се питам от какво ще се опия.

Ама я по дяволите това пусто любопитство! Шатов, ясно ли ти е на тебе колко е хубаво да се живее на тоя свят!

— Не се обаждайте — пак ми пошушна Шатов.

— Отваряй де! Ясно ли ти е на тебе, че има нещо по-висше от боя… между человечеството; има мигове на благо-р-о-одния человек… Аз съм добряк, Шатов; ще ти простя… Шатов, поврага тия прокламации, а?

Мълчание.

— Абе, магаре, абе ясно ли ти е на тебе, че съм влюбен, фрак си купих, на, виж, фрака на любовта, петнайсет рубли; капитанската любов изисква светски обноски… Отваряй! — изрева той внезапно дивашки и отново бясно заблъска с юмруци.

— Пръждосвай се оттука! — ревна внезапно и Шатов.

— Р-р-роб! Крепостен роб, и сестра ти е раба и рабиня… кр-радла!

— А ти твоята сестра я продаде.

— Лъжа! Оклеветен невинно страдам, когато мога с една дума… абе ти разбираш ли коя е тя бе?

— Коя е? — с внезапно любопитство отиде до вратата Шатов.

— Ама ти разбираш ли бе?

— Абе все ще разбера, ти само кажи, коя е?

— Да не мислиш, че не смея да ти кажа! Не е било да не съм смял да кажа нещо публично.

— Ами, надали ще посмееш — предизвикваше го Шатов и ми кимаше с глава да слушам.

— Аз ли няма да смея?

— Според мен няма да посмееш.

— Аз ли няма да смея?

— Че кажи де, ако не те е страх от камшика на господаря… Ама ти си пъзльо, и това ми било капитан!

— Аз… аз… тя… тя е… — запелтечи капитанът с треперещ, развълнуван глас.

— Ха де! — нададе ухо Шатов.

Настъпи най-малкото половинминутно мълчание.

— Подле-е-ец! — чу се най-сетне откъм вратата и капитанът бързо взе да слиза надолу, препъвайки се на всяко стъпало и пуфтейки като самовар.

— Не, хитрец е той, и пиян не се изпуща — дръпна се от вратата Шатов.

— Какво значи това? — попитах аз.

Шатов махна с ръка, отвори вратата и пак взе да се ослушва към стълбището; дълго се ослушва, дори тихичко слезе две-три стъпала надолу. Накрая се върна.

— Нищо не се чува, не налетя да я бие; значи направо се е търколил и го е откъртил. Време е да си ходите.

— Чуйте, Шатов, какво заключение да си извадя аз от всичко това?

— Ами заключавайте каквото си щете! — отвърна той с уморен и отвратен глас и седна на писалището си.

Отидох си. Една невероятна мисъл все повече и повече се загнездваше във въображението ми. С тъга си мислех за утрешния ден.

VII

Този „утрешен ден“, тоест неделята, когато вече безвъзвратно трябваше да се реши участта на Степан Трофимович, е един от най-забележителните дни в моята хроника. Това беше ден на изненади, ден на развръзки и нови завръзки, на рязко изясняване и на още по-голяма бъркотия. Както вече е известно на читателя, сутринта трябваше да придружавам приятеля си у Варвара Петровна, според както самата тя го бе определила, а в три часа подир обед трябваше да съм вече у Лизавета Николаевна, за да й разкажа — и аз не знаех какво, и да й помогна — и аз не знаех в какво. А междувременно всичко се обърна тъй, както никой не би предположил. С една дума, това бе ден на най-странно стекли се случайности.

Почна с това, че ние със Степан Трофимович, явявайки се у Варвара Петровна точно в дванайсет часа, както го бе определила самата тя, не я заварихме вкъщи; още не се беше върнала от черква. Клетият ми приятел беше тъй настроен или, по-добре да кажа, тъй разстроен, че това обстоятелство тутакси го подкоси: рухна на креслото в гостната почти без сили. Предложих му чаша вода; но въпреки че бе пребледнял и че ръцете му дори трепереха, с достойнство отказа. Между впрочем тоя път костюмът му се отличаваше с необикновена изисканост: почти бална батистена везана риза, бяла връзка, нова шапка в ръцете, нови сламеножълти ръкавици и дори леко напарфюмирай. Тъкмо седнахме, и ето че камердинерът въведе Шатов, ясно, и той официално поканен. Степан Трофимович се понадигна да подаде ръка, но Шатов внимателно изгледа и двама ни, завря се в ъгъла и седна, без дори да ни кимне. Степан Трофимович пак ме погледна уплашено.

Още няколко минути поседяхме тъй, в пълно мълчание. Внезапно Степан Трофимович взе бързешката да ми шепне нещо, но аз не го разбрах; пък от вълнение и той не довърши и престана. Още веднъж влезе в стаята камердинерът, уж да оправи нещо на масата, а всъщност — за да ни наглежда. Шатов внезапно се обърна към него и високо запита:

— Алексей Егорич, не знаете ли дали Даря Павловна е с нея?

— Варвара Петровна благоволиха сами, значи, да идат на черква, а Даря Павловна благоволиха да си останат горе в стаята и не са дотам здрави, значи — назидателно и чинно доложи Алексей Егорич.

Горкият ми приятел пак почна да ми хвърля бързи и тревожни погледи, тъй че накрая аз взех да се извръщам от него. Внезапно отвън пред входа изтрополя карета и едно раздвижване в къщата ни оповести, че домакинята се е прибрала. Всички наскачахме от креслата, но ето че пак изненада: доловихме шум от множество стъпки — значи домакинята не се бе върнала сама, а това действително бе вече малко странно, тъй като самата тя ни бе определила този час. Доловихме най-сетне, че някой се движеше изненадващо бързо, сякаш тичаше, а това не можеше да е Варвара Петровна. И внезапно самата тя почти нахлу в стаята, запъхтяна и необикновено развълнувана. След нея, поизоставайки малко и къде по-спокойно, влезе Лизавета Николаевна, а ръка за ръка с Лизавета Николаевна — Маря Тимофеевна Лебядкина! Насън да го бях видял това, пак нямаше да повярвам.

За да обясня огромната ми изненада, е необходимо да се върнем един час по-назад и по-подробно да разкажа за необикновеното приключение, станало с Варвара Петровна в храма.

Първо, на службата се стекъл целият град, тоест имам предвид висшия слой на нашето общество. Знаеше се, че ще присъства и губернаторшата — за първи път от пристигането си в града. Ще отбележа, че мълвата за нейното свободомислие и за симпатиите й към „новите правила“ беше вече плъзнала навред. На всички дами бе известно и това, че тоалетът й щял да бъде богат и необикновено изящен; а поради това този път и тоалетите на нашите дами се отличавали с изисканост и разкош. Единствено Варвара Петровна била облечена скромно и по своя си тертип — цялата в черно; през последните четири години това й беше неизменното облекло. Влизайки в храма, тя се настанила на обичайното си място, отляво, на първия ред, и лакеят сложил отпреде й кадифената възглавничка за коленичене, с една дума, всичко както всеки друг път.

Но биело на очи, че тоя път някак извънредно усърдно се молела по време на цялата служба; отсетне, когато взеха да разчепкват подробностите, твърдяха дори че в очите й имало сълзи. Най-сетне службата свършила и нашият протойерей отец Павел излязъл да произнесе празничната си проповед. У нас обичаха проповедите му и високо ги ценяха; скланяха го дори да ги напечата, но той не се решаваше. Тоя път проповедта излязла доста длъжка.

А в това време, сиреч докато траяла проповедта, на площада пред храма пристигнал един от ония леките, старомодни файтони, в които дамите трябваше да сядат на верев и здраво да се държат за пояса на файтонджията, та да не изхвръкнат от друсането. Тия файтони и до ден-днешен пъплят из града. Спрял малко встрани от храма — защото пред входа стояли множество карети и дори конни стражари — и намиращата се в него дама подала на файтонджията четири сребърни копейки.

— Какво, мигар е малко! — възкликнала тя, виждайки гримасата му. — Туй ми са всичките — прибавила жално дамата.

— Хайде, от мен да мине, без пазарлък те взех — махнал с ръка файтонджията и тъй я погледнал, сякаш си казал: „То е грехота човек да ти връзва кусур на теб“; после пъхнал в пазвата си кожената кесия, дръпнал гемовете и потеглил, съпровождан от подигравателните напътствия на другите файтонджии. Смях и дори един вид учудване съпровождали и дамата през всичкото време, докато се провирала към входа на храма между каретите и тълпата лакеи, които чакали да излязат господарите им. Пък и действително в появяването на подобна особа сред уличната тълпа имало нещо съвсем неочаквано и необикновено. Накуцвала, била извънредно, болезнено слаба, силно белосана и червосана, с разголена дълга шия, без шал, без наметка, само по една вехта тъмна рокля въпреки студения и ветровит, макар и ясен септемврийски ден; гологлава, с мъничко кокче, от дясната страна на което била затъкната изкуствена роза, от тия, с които украсяват херувимчетата по Връбница. Именно такова връбнишко херувимче с венче от книжни рози бях забелязал вчера в ъгъла под иконостаса, като седях у Маря Тимофеевна. На всичко отгоре въпреки скромно сведения поглед на лицето на дамата играела лукава и весела усмивка. Да беше закъсняла още малко, сигурно нямаше дори да я пуснат в храма. Но тя успяла да се вмъкне, а като влязла, полека-лека се промушила напред.

Проповедта била вече на половината и изпълнилата храма тълпа слушала с голямо и безмълвно внимание, но все пак някои погледи се изкривили към новодошлата с любопитство и недоумение. Тя се строполила пред олтара, опирайки в пода белосаното си лице, дълго лежала и като че ли плачела; но когато най-сетне вдигнала глава и се изправила, много бързо се съвзела и почнала да се развлича. Веселият й поглед явно с огромно удоволствие взел да се плъзга по лицата, по стените на храма; особено любопитно се заглеждала в някои дами, повдигайки се за целта дори на пръсти, и на два пъти дори се изсмяла, при това с някак странен кикот. Но проповедта свършила и изнесли кръста. Първа тръгнала към кръста губернаторшата, но последните две крачки позабавила, явно за да направи път на Варвара Петровна, която пък от своя страна вървяла с някаква непреклонна решителност и като да не виждала никого отпреде си. Тази необикновена учтивост на губернаторшата несъмнено е криела явна и остроумна посвоему насмешка; тъй го разбрали всички, тъй трябва да го е разбрала и Варвара Петровна, но продължавайки да не забелязва никого и с израз на най-непоколебимо достойнство, тя целунала кръста и тутакси се запътила към изхода. Лакеят й вървял отпред да проправя пътека, макар и без това всички да й правели път. Но на площадката пред самия вход навалицата за миг преградила пътя. Варвара Петровна се спряла и внезапно едно странно, необикновено същество, една жена с книжна роза на главата се промушила между хората и паднала пред нея на колене. Варвара Петровна, която трудно се смущаваше от каквото и да било, особено пък на публично място, погледнала важно и строго.

Бързам да отбележа, по възможност накратко, че макар през последните години да бе станала прекалено, както казваха, пресметлива и дори малко стипца, Варвара Петровна понякога не жалеше парите, особено за благотворителни цели. Беше членка на едно благотворително дружество в столицата. През неотдавнашната гладна година беше пратила в Петербург, в главния комитет по събирането на помощи за пострадалите, петстотин рубли и в града се говореше за това. Най-сетне, буквално напоследък, малко преди назначаването на новия губернатор, почти щеше да основе местен дамски комитет за подпомагане на най-бедните родилки в града и губернията. Отправени й бяха много упреци в честолюбие; но целенасоченият характер на Варвара Петровна наред с нейната настойчивост насмалко не възтържествуваха над препятствията; дружеството бе почти образувано, а първоначалният замисъл все по-широко и по-широко се разгръщаше в запленения ум на основоположничката; тя вече мечтаеше за основаването на подобен комитет в Москва, за постепенно разпростиране на дейността му по всички губернии. И ето че с внезапната смяна на губернатора всичко замря; а се говореше, че новата губернаторша вече е сварила публично да подметне няколко хапливи и главно сполучливи и уместни възражения относно уж непрактичността на основния замисъл за подобен комитет, което, поукрасено, разбира се, беше вече стигнало до Варвара Петровна. Един господ знае какво става в хорските сърца, но аз смятам, че в случая Варвара Петровна дори с известно удоволствие се е спряла пред входа на храма, знаейки, че след малко ще мине губернаторшата, а след това и останалите, и „нека да види колко ми е все едно какво ще си помисли и какви ще ги пуска по адрес на суетността на моята благотворителност. Гледайте, гледайте!“.

— Какво има, мила, какво искате? — внимателно се вгледала Варвара Петровна в коленичилата жена. Онази я гледала с ужасно плах, срамежлив, но почти благоговеен поглед и изведнъж прихнала по същия странен начин.

— Каква е тя? Коя е тя? — Варвара Петровна отправила към присъстващите наоколо повелителен и въпросителен поглед. Всички мълчали.

— Случило ли ви се е нещо? От помощ ли се нуждаете?

— Нуждая се от… аз дойдох… — мънкала „клетницата“ с пресекващ от вълнение глас. — Дойдох само да ви целуна ръка… — и пак прихнала. С най-детски поглед, умилквайки се като децата, когато измолват нещо, посегнала да хване ръката на Варвара Петровна, но сякаш се уплашила и внезапно се спряла.

— И само за това ли сте дошли? — усмихнала се състрадателно Варвара Петровна, но тутакси извадила от джоба седефеното си портмоне, а от него една десетрублева банкнота и я дала на непознатата. Онази взела.

Варвара Петровна била твърде заинтригувана и очевидно разбрала, че непознатата не ще да е от простолюдието.

— Я гледай, десет рубли даде — казал някой в тълпата.

— Ръчицата си дайте… — мънкала „клетницата“, стискайки здраво с пръстите на лявата си ръка крайчеца на десетрублевата банкнота. Варвара Петровна, кой знае защо, се понамръщила и сериозно, почти строго й протегнала ръка; онази благоговейно я целунала. В благодарния й поглед заблестял дори някакъв възторг. И тъкмо в този момент се приближила губернаторшата и рукнала цяла тълпа дами и важни сановници. Губернаторшата по неволя трябвало да спре за миг в навалицата; спрели и мнозина други.

— Но вие треперите, студено ли ви е? — забелязала изведнъж Варвара Петровна, отметнала наметалото си, което лакеят тутакси поел, снела от рамене си черния (не беше никак евтин) шал и собственоръчно увила голата шия на все още коленичилата жена.

— Хайде, станете, не стойте на колене, моля ви! — Онази станала.

— Къде живеете? Толкова ли никой не знае най-сетне къде живее? — отново се огледала нетърпеливо Варвара Петровна. Но предишните хора вече ги нямало; наоколо били все познати светски личности, които наблюдавали сцената, едни със строго учудване, други с лукаво любопитство и същевременно с невинната жажда за някое скандалче, а трети дори взели да се подсмиват.

— Това е май Лебядкина, значи — намерила се най-сетне една добра душа да отговори на въпроса на Варвара Петровна — нашият почтен и от мнозина уважаван търговец Андреев, с очила, бяла брада, старовремска дреха и кръгло бомбе, което държал в ръка, — у Филипови живее, на „Богоявленска“.

— Лебядкин? Филипови ли? Сякаш че съм чувала… благодаря ви, Никон Семьонич, но какъв е този Лебядкин?

— За капитан се препоръчва, един, тъй да се каже, непредпазлив човек. А туй ще е сигур сестричето му. Тя сега, види се, трябва да се е измъкнала от надзора — казал, снишавайки глас, Никон Семьонич и многозначително погледнал Варвара Петровна.

— Разбирам ви; благодаря, Никон Семьонич. Кажете, мила моя, вие госпожа Лебядкина ли сте?

— Не, не съм Лебядкина.

— Тогава брат ви е може би Лебядкин?

— Брат ми е Лебядкин.

— Ето какво ще направим сега, мила моя, ще дойдете с мен у дома, а оттам ще ви откарат при вашето семейство; искате ли да дойдете с мен?

— Ах, искам! — плеснала с ръце госпожа Лебядкина. — Лельо, лельо! Вземете ме и мене! — раздал се гласът на Лизавета Николаевна. Ще отбележа, че Лизавета Николаевна била дошла на черква с губернаторшата, докато Прасковя Ивановна по предписания на доктора излязла да се разходи с каретата, а за да не й е скучно, взела със себе си и Маврикий Николаевич. И сега Лиза най-внезапно зарязала губернаторшата, лепвайки се за Варвара Петровна.

— Мила моя, знаеш, че винаги си добре дошла, но какво ще каже майка ти? — достолепно почнала Варвара Петровна, но изведнъж се смутила, виждайки необичайното вълнение на Лиза.

— Лельо, леличко, непременно искам да дойда — молела се Лиза, целувайки Варвара Петровна.

— Mais qu’avez-vous donc, Lise!^[4] — с изразително учудване казала губернаторшата.

— Ах, извинявайте, гълъбче, chère cousine^[5], аз ще ида у леля — светкавично се обърнала Лиза към своята неприятно изненадана chère cousine и я целунала два пъти.

— И на maman също кажете веднага да дойде да ме вземе от лелини; maman непременно, непременно искаше да се отбие, каза ми го одеве, аз забравих да ви предупредя — църцорела Лиза, — моя е вината, не се сърдете, Julie… chère cousine… лельо, аз съм готова!

— Лельо, ако не ме вземете, ще хукна подир каретата ви и ще викам — бързо и отчаяно прошепнала Лиза на ухото на Варвара Петровна; добре, че никой не я чул. Варвара Петровна дори отстъпила крачка назад и пронизала с поглед подлудялото момиче. Този поглед решил всичко: сега и тя си наумила непременно да вземе със себе си Лиза!

— На това трябва да му се сложи край — изтървала се тя. — Добре, с удоволствие ще те взема, Лиза — тутакси прибавила тя високо, — стига, разбира се, Юлия Михайловна да се съгласи и да те пусне — открито и с едно прямодушно достойнство се обърнала тя направо към губернаторшата.

— О, аз без съмнение не бих искала да я лиша от това удоволствие, толкова повече, че самата аз… — разбърборила се внезапно с удивителна любезност Юлия Михайловна — самата аз… много добре зная каква фантастично властна главичка носим на раменете си (Юлия Михайловна очарователно се усмихнала)…

— Крайно съм ви благодарна — поблагодарила с вежлив и достолепен поклон Варвара Петровна.

— Толкова повече ми е приятно — кажи-речи, възторжено продължила да бъбри Юлия Михайловна, дори поруменяла от приятното вълнение, — че сега, освен удоволствието да бъде у вас, Лиза е увлечена от такова прекрасно, такова, мога да кажа, високо чувство на… състрадание… (тя погледнала „клетницата“) и… пред самия храм…

— Този възглед ви прави чест — величествено одобрила Варвара Петровна. Юлия Михайловна стремително протегнала ръка и Варвара Петровна с голяма готовност я докоснала с пръсти. Всеобщото впечатление било чудесно, лицата на някои от присъстващите грейнали от удоволствие, появили се няколко сладникави и угоднически усмивки.

С една дума, на целия град изведнъж му беше станало ясно, че не Юлия Михайловна, значи, е пренебрегвала досега Варвара Петровна, като не й е направила визита, а напротив, Варвара Петровна е „държала на разстояние Юлия Михайловна, която пей дава за тая визита и отдавна да е отишла, стига да била сигурна, че Варвара Петровна няма да я изгони“. Авторитетът на Варвара Петровна стигна главоломни висоти.

— Качвайте се, мила — посочила Варвара Петровна спрялата карета на mademoiselle Лебядкина; „клетницата“ радостно се затичала към вратичките, където я подел лакеят.

— Как! Вие куцате! — извикала Варвара Петровна и като да се уплашила и пребледняла. (Тогава всички го били забелязали, но не го разбрали…)

Каретата потеглила. Домът на Варвара Петровна беше съвсем близко до храма. Впоследствие Лиза ми разказа, че през тия три минути на пътуването Лебядкина истерично се кикотела, а Варвара Петровна седяла, „сякаш изпаднала в някакъв магнетичен сън“, според както се бе изразила Лиза.