Фьодор Достоевски
Бесове (14)

Глава девета
Степан Трофимович го „описаха“

А в това време стана нещо, което учуди дори мен, а Степан Трофимович беше просто потресен. В осем часа сутринта у дома дотърча Настася, да ме извести, че господарят го „описаха“. Отначало нищо не разбрах: измъкнах от нея само, че дошли чиновници, „описали“ го и му отнесли книжата — някакъв войник ги увил в бохча и ги „откарал с количка“. Толкова идиотско, че да не повярваш. Разбира се, тутакси се затирих към Степан Трофимович.

Заварих го в едно удивително състояние: разстроен и страшно развълнуван, но същевременно някак победоносно тържествен. На масата в средата на стаята кипеше самоварът и чаят беше налят, но той явно не се беше докосвал до чашата, забравил беше за чая. Самият той обикаляше масата, ходеше насам-натам из стаята, види се, без да си дава точна сметка какво прави. Беше с неговата си червена пижама, но като ме видя, бързо навлече жилетката и сюртука — нещо, което никога досега не беше правил, когато някой близък го завареше в тоя му вид. И веднага развълнувано ме хвана за ръката.

— Enfin un ami!^[1] (Дълбока въздишка.) Cher, само на вас съм съобщил, никой нищо не знае. Трябва да поръчаме на Настася да не пуска никого, освен онези, разбира се… Vous comprenez?^[2]

И ме загледа с тревожен поглед, сякаш можех да му отговоря нещо. Аз, естествено, се впуснах да го разпитвам и от несвързаните му обяснения, изпъстрени с паузи и многоточия, и ненужни отклонения, криво-ляво разбрах, че в седем часа сутринта „най-внезапно“ дошъл чиновник от губернаторството…

— Pardon, j’ai oublié son nom. Il n’est pas du pays^[3], май го доведе със себе си Лембке, quelque chose de bête et d’allemand dans la physionomie. Il s’appelle Rosenthal.^[4]

— Да не би Блюм?

— Блюм. Точно тъй се представи. Vous le connaissez? Quelque chos d’hebete et de très content dans la figure, pourtant très sévère, roide et sérieux^[5]. Човек от полицията. Дребна риба, je m’y connais^[6]. Аз още спя, а тоя, представете си, иска „да надникнел“ в книгите и ръкописите ми, oui, je m’en souviens, il a employé ce mot^[7]. Мен не ме арестуваха, само книгите ми… Il se tenait à distance^[8] и когато взе да ми обяснява идването си, видът му беше такъв, че… enfin, il avait l’air de croire que je tomberai sur lui immédiatement et que je commencerai à le battre comme plâtre. Tous ces gens du bas étage sont comme ça^[9], когато си имат работа с порядъчни хора. Много естествено, всичко веднага ми стана ясно. Voila vingt ans que je m’y prépare^[10]. Отключих всичко и му предадох всички ключове, лично му ги връчих, всичко му предоставих. J’étais digne et calme^[11]. Прибра чуждестранните издания от Херцен, подвързаното ми течение на „Колокол“, четирите преписа на поемата ми, et, enfin, tout ça^[12]. И накрая книжата ми и писмата et quelques une de mes ébauches historiques, critiques et politiques^[13]. Всичко отнесоха. Настася казва, че един войник ги покрил с някакъв парцал и ги откарал с количка; oui, c’est cela^[14], с парцал.

Това беше чиста лудост. Кой би могъл да разбере нещо? Отново го засипах с въпроси: сам ли е бил Блюм? От чие име е дошъл? С какво право? Как е посмял? Как е обяснил?

— Il était seul, bien seul^[15]. Впрочем, като че ли имаше още някой dans l’antichambre, oui, je m’en souviens, et puis…^[16] Впрочем и още някой, а на входа стоеше пазач. Трябва да питаме Настася; тя по-добре знае. J’étais surexcité, voyez-vous. Il parlait, il parlait… un tas de choses^[17]; впрочем той говори много малко, повечето говорих аз… Разказах му целия си живот, разбира се, само откъм тази страна… J’étais surexcité, mais digne, je vous l’assure^[18]. Впрочем, боя се, че май заплаках. Количката я взеха отсреща, от бакалина.

— О, боже мой, как е възможно всичко това! Степан Трофимович, говорете по-ясно, за бога, ами че това е сън, дето го разправяте!

— И на мен ми е като насън, mon cher… Savez-vous, il a prononce le nom de Teliatnikoff^[19] и като че ли точно той се спотайваше отвън. Да, сетих се, предлагаше ми да сме повикали прокурора и май че Дмитрий Митрич… qui me doit encore quinze roubles на карти soit dit en passant. Enfin, je n’ai pas trop compris^[20]. Но аз ги надхитрих, пък и какво ме интересува Дмитрий Митрич. Почнах да го моля да не се дава гласност, май че много го молих, много, боя се дори, че се унизих, comment croyez-vous? Enfin il a consenti^[21]. Да, сетих се, той всъщност също много настояваше и каза, че щяло да е по-добре да не даваме гласност, защото бил дошъл само да „надзърне“ et rien de plus^[22], и повече нищо, нищо… и че ако не намерели нещо, нищо нямало да ми се случи. Тъй че всичко свърши en amis, je suis tout-à-fait content^[23].

— Но, моля ви се, той ви е предлагал общоприетите в тези случаи ред и гаранции, а вие сам сте се отказали от правата си! — викнах аз в пристъп на приятелско възмущение.

— Не, не, по-добре така, без гаранции. Защо да става скандал? Нека поне сега-засега караме en amis… Нали знаете, че разчуе ли се из града… mes ennemis… et puis a quoi bon ce procureur, ce cochon de notre procureur, qui deux fois m’a manqué de politesse et qu’on a rossé a plaisir l’autre année chez cette charmante et belle Наталия Павловна, quand il se cacha dans son boudoir. Et puis, mon ami^[24], не ми възразявайте и не ме обезкуражавайте, моля ви, защото няма нищо по-лошо от това, когато човек е нещастен, сто души приятели да му натякват, че е сглупил. И моля, седнете и самичък си налейте чай, защото признавам, че съм много уморен… дали да не полегна и да си сложа оцетна кърпа, какво ще кажете?

— Непременно — викнах аз, — дори по-добре да сложите лед. Много сте разстроен. Блед сте и ръцете ви треперят. Легнете, починете си, после ще ми разкажете. Аз ще поседя при вас, ще почакам.

Той се колебаеше дали да легне, но аз настоях. Настася донесе в една купичка оцет, наквасих кърпата и му я сложих на челото. В това време Настася стъпи на един стол и взе да пали кандилото пред иконата в ъгъла. Това доста ме учуди; довчера не само че не се палеше, ами изобщо нямаше кандило, а сега изведнъж се беше появило.

— Одеве се разпоредих, още с излизането на ония — измърмори Степан Трофимович и хитро ме погледна, — quand on a de ces choses-là dans sa chambre et qu’on vient vous arreter^[25], това прави впечатление и, тъй или инак, те са длъжни да доложат какво са видели…

Като свърши с кандилото, Настася застана на прага, сложи длан на устата си и жалостиво заклати глава.

— Eloignez-la^[26] под някакъв предлог — кимна ми Степан Трофимович от дивана, — не мога да търпя тази руска милозливост, et puis ca m’embête^[27].

Но тя сама си излезе. А аз забелязах, че Степан Трофимович непрекъснато се озърта към вратата и се ослушва към антрето.

— Il faut être prêt, voyez-vous^[28] — многозначително ме погледна той, — chaque moment…^[29] ще дойдат да ме приберат и фюйт — няма го човека!

— Господи! Кой ще дойде? Кой ще ви прибере?

— Voyez-vous, mon cher^[30], като си отиваше, аз направо го попитах: какво ще правят сега с мен?

— Че защо не го питахте направо къде ще ви заточат! — викнах аз разтреперан от възмущение.

— Тъкмо това имах предвид, като го питах, но той си отиде, без да ми отговори. Voyez-vous: относно бельото и дрехите, особено зимните дрехи, всичко зависи от тях, може да разрешат, а може и да не разрешат, могат и с войнишки шинел да ме подкарат. Успях обаче (внезапно сниши глас, озъртайки се към вратата подир Настася) да скрия в жилетката трийсет и пет рубли; тук, през тая дупчица на джобчето, пипнете да видите… Смятам, че няма да ми свалят жилетката, а в портмонето оставих, колкото за очи, седем рубли — един вид „туй са ми то богатствата“. И нарочно оставих тия дребни на масата, уж че Настася ми е върнала ресто, та няма да се сетят, че имам скрити пари. Трябва да се приготвя, защото не се знае къде ще се наложи да прекарам тази нощ.

Просто онемях от това безумие. Очевидно беше, че всички тия работи — обиски, арести и прочие, не ставаха така, както го описваше, явно беше, че не е на себе си. Вярно, че тогава времената бяха други и тия днешните, новите закони, ги нямаше още. Но нали му бяха предложили (той ми го каза) една по-правилна процедура, от която самият той се беше отказал — „надхитрил“ ги бе… Наистина по онова време, тоест съвсем доскоро, губернаторът би могъл в някои крайни случаи… Но за какъв краен случай можеше да става дума тук? Това е, което ме смущаваше.

— Сигурно е дошла телеграма от Петербург — каза внезапно Степан Трофимович.

— Телеграма? За вас? Заради съчиненията на Херцен и заради поемата ви, затова ли ще ви арестуват? Не, вие сте луд!

Бях се ядосал. Той направи гримаса — явно ми се обиди, но не защото му бях подвикнал, а защото бях казал, че няма за какво да го арестуват.

— Знае ли човек в наше време за какво може да го арестуват? — загадъчно промърмори той. Изведнъж ми мина наум нещо невероятно и крайно нелепо.

— Степан Трофимович — викнах аз, — кажете ми като на приятел, истински приятел, няма да ви предам: да не би да членувате в някоя тайна организация?

И ето че за моя изненада той не беше сигурен дори в това — членува или не членува в някаква тайна организация.

— Зависи как ще се погледне, voyez-vous.

— Тоест как така „зависи“?

— Когато с цялата си душа си предан на прогреса и… кой би могъл да гарантира: смяташ уж, че не членуваш, пък, току-виж, излязло, че си членувал някъде.

— Не може така, или — да, или — не!

— Cela date de Pétersbourg^[31], когато искахме да основем с нея списание. Там е коренът. Тогава се измъкнахме и ни бяха забравили, а сега пак са се сетили. Cher, cher, мигар не знаете как става у нас! — възкликна той отчаяно. — Грабват те, натоварват те и хайде, доживотно в Сибир, ако не те забравят в някоя тъмница.

И изведнъж горчиво заплака. Сълзите му просто рукнаха. Закри очи с червената си копринена носна кърпа и цели пет минути рида, рида конвулсивно. На мен просто ми се обърна нещо отвътре. Човекът, който цели двайсет години беше нашият пророк, нашият проповедник, наставник, патриарх, онзи Куколник, който тъй гордо и величествено се извисяваше над всички нас и пред когото ние искрено се прекланяхме, смятайки това за чест — този човек сега ревеше, ревеше като момченце, което е направило някаква пакост и чака да дойде учителят с пръчката. Ужасно ми дожаля за него. Явно, че си вярваше, сигурен беше, че ще го поведат за „Сибир“, тъй както беше сигурен, че в момента седя до него, и очакваше това да стане още тая сутрин, още сега, буквално всеки момент. И всичко заради съчиненията на Херцен и заради някаква си негова поема! Такова пълно, абсолютно непознаване на действителността беше хем трогателно, хем малко противно.

Най-сетне спря да плаче, стана от дивана и отново почна да се разхожда из стаята, и уж разговаряше с мен, но непрекъснато надничаше през прозореца и се ослушваше навън. Разговорът ни стана съвсем несвързан. Както и да го успокоявах, каквото и да му казвах, все едно че говорех на стената. Почти не ме слушаше, но, от друга страна, пък изпитваше страшна нужда от утешенията ми и непрекъснато го повтаряше. Виждах, че в момента съм му наистина необходим и че за нищо на света не би ме пуснал да си ида. Останах и прекарахме заедно повече от два часа. По едно време изведнъж си спомни, че Блюм намерил и прибрал и две прокламации.

— Какви прокламации? — изплаших се аз като последен глупак. — Да не би…

— Подхвърлили ми бяха десетина парчета — отвърна той с досада (през всичкото време ми говореше ту високомерно и с досада, ту ужасно смирено и жалостиво), но осемте вече ги бях наместил и Блюм хвана само две…

И изведнъж просто се изчерви от негодувание.

— Vous me mettez avec ces gens-là!^[32] Нима допускате, че мога да имам нещо общо с тия подлеци и подстрекатели, с моето синче Пьотър Степанович, avec ces esprits-forts de la lâcheté!^[33] О, боже мой!

— Чакайте, да не би пък да са ви сбъркали с него… Впрочем глупости, не може да бъде! — казах аз.

— Savez-vous^[34] — изригна той внезапно, — имам моменти, когато чувствам, que je ferai là-bas quelque esclandre^[35]. О, не си отивайте, не ме оставяйте сам! Ma carrière est finie aujour-d’hui, je le sens^[36]. Знаете ли, аз, аз съм в такова състояние, че мога да се нахвърля и да ухапя някого като онзи подпоручик…

И той ме изгледа някак много странно — хем уплашено, хем сякаш искаше мен да уплаши. Колкото повече напредваше времето и никой не идваше да го „отмъква“ за Сибир, толкова повече го хващаше яд на някого и за нещо; почна дори да злобее. По едно време в антрето падна нещо — оказа се, че Настася е излязла по работа от кухнята и без да иска, е съборила закачалката. Степан Трофимович отначало цял се разтрепера и заприлича на мъртвец; но щом се разбра какво е станало, ужасно се развика, взе дори да й тропа с крака и я прогони в кухнята. Миг след това с отчаяние ми съобщи:

— Свършено е с мен! Cher — седна той внезапно до мен, гледайки ме жално-жално право в очите, — cher, не ме плаши Сибир, кълна ви се, о, je vous jure^[37] (очите му се напълниха със сълзи), от друго ме е страх…

Целият му вид ми подсказваше, че най-сетне се е наканил да ми съобщи нещо крайно важно, нещо, което е крил досега от мен.

— Позорът ме плаши — прошепна той тайнствено.

— Какъв позор? Напротив! Повярвайте ми, Степан Трофимович, още днес всичко ще се изясни и ще свърши във ваша полза…

— Толкова ли сте сигурен, че ще ми простят?

— Какво значи „ще ми простят“? Ама че пък го казахте! Какво толкова сте направили? Уверявам ви, че нищо не сте направили!

— Qu’en savez-vous^[38], целият ми живот е една… да, cher… Те всичко ще ми припомнят… а пък и нищичко да не ми намерят — още по-зле — прибави той неочаквано.

— Как тъй — по-зле?

— По-зле.

— Не разбирам.

— Друже мой, друже мой, нека да е Сибир, Архангелск, нека да е лишаване от права, нека — като ще се мре, да се мре! Но… другото ме плаши мен (пак шепот, уплаха и тайнственост).

— Кажете най-сетне, какво?

— Боят — каза той и ме погледна смутено.

— Какъв бой? Къде? Защо? — скочих аз уплашен, че бедният приятел започва да полудява.

— Къде ли? Ами там, където… му е мястото.

— Кое е това място?

— Е, cher — зашушка ми той почти на ухото, — подът внезапно се отваря под краката ви, хлътвате до кръста и… Това е всеизвестно.^[39]

— Басни! — викнах аз, сещайки се какво има предвид, и се разсмях. — Нима досега вярвате на тия басни?

— Басни ли? Може и да са басни, но крушката си има опашка; а който е изял боя, си мълчи. Десетки хиляди пъти съм си го представял това!

— Но вас, вас защо ще ви бият? Нали нищо не сте направили?

— Толкова по-зле, ще видят, че нищо не съм направил, и ще ме набият.

— И искате да кажете, че именно с тая цел ще ви закарат чак до Петербург!

— Друже мой, казах ви вече, че за нищо не жаля, ma carrière est finie^[40]. От момента, когато тя се сбогува с мен в Скворешники, не ми е жал за живота… но позорът, позорът, que-dira-t-elle^[41], ако научи?

Вдигна към мен отчаян поглед и цял се изчерви, горкият човек. Аз наведох очи.

— Нищо няма да научи, защото нищо няма да ви се случи. Степан Трофимович, имам чувството, че за първи път се срещаме и разговаряме, до такава степен ме учудвате тази сутрин.

— Друже мой, това не е от страх. Дори да ми простят, дори отново да ме върнат, без да ми направят нищо — пак е свършено с мен. Elle me soupçonnera toute sa vie…^[42] мене, мене поета, мислителя, човека, пред когото двайсет и две години се е прекланяла!

— И наум няма да й дойде.

— Ще й дойде — с дълбоко убеждение прошепна той. — Няколко пъти сме говорили с нея за това в Петербург, по Велики пости, на заминаване, когато и двамата ни беше страх… Elle me soupçonnera toute sa vie… и как ще я убедя в обратното? Ще прозвучи невероятно. Пък и кой ли в града ще повярва, c’est invraisemblable… Et puis les femmes…^[43] Тя ще се зарадва. Много ще се огорчи, много и искрено като същински приятел, но тайно ще се зарадва… Ще й дам оръжие срещу себе си за цял живот. О, свършено е с мен! Двайсет щастливи години с нея, истинско щастие… и ето ти на!

Той зарови лице в дланите си.

— Степан Трофимович, а дали незабавно да не уведомите Варвара Петровна за произшествието? — предложих аз.

— Пази боже! — настръхна той и скочи от мястото си. — В никакъв случай, за нищо на света! След всичко казано на раздяла в Скворешники — за нищо на света!

Очите му засвяткаха.

По тоя начин, в едно непрекъснато очакване да стане нещо — втълпили си го бяхме и туйто, — прекарахме, мисля, още час, че и повече. Степан Трофимович отново си полегна, дори затвори очи и около двайсетина минути лежа, без да каже дума; помислих дори, че е заспал или се е унесъл. Но изведнъж бързо се надигна, смъкна оцетната кърпа от главата си, скочи от дивана, хвърли се към огледалото, с треперещи ръце си върза връзката и гръмогласно викна на Настася да му дадяла палтото, новата шапка и бастуна.

— Не мога повече — каза той с прегракнал глас, — не мога, не мога!… Отивам.

— Къде? — скочих и аз.

— При Лембке. Трябва да го направя, cher, длъжен съм. Това е мой дълг. Аз съм гражданин и човек, а не някаква шушка, аз имам права, аз искам правата си… Двайсет години не съм търсил правата си, цял живот престъпно съм ги забравял… но сега ще си ги потърся. Той е длъжен да ми каже всичко, всичко! Той е получил телеграма. Той няма право да ме тормози така, щом е тъй, да ме арестува, да ме арестува, да ме арестува!

Беше почнал да тропа с крака и гласът му ставаше все по-писклив.

— Прав сте — казах аз нарочно и колкото се може по-спокойно, макар че много се боях от това му отиване, — наистина по-добре да идете, отколкото да седите и да се тормозите, но не мога да се съглася с настроението ви; вижте се на какво приличате и в какъв вид ще се появите там. Il faut être digne et calme avec Lembke^[44]. Наистина може да се нахвърлите и да ухапете някого.

— Ще се предам доброволно. Отивам право в устата на лъва…

— И аз идвам с вас.

— Не съм очаквал от вас друго и приемам вашата жертва, жертвата на верния приятел, но — само до вратата, само до вратата; не бива, нямате право да се компрометирате повече с нашите връзки. О, croyez-moi, je serai calme!^[45] В тоя момент се виждам застанал…

— Може би ще влезем заедно — прекъснах го аз. — Вчера онзи техен глупав комитет ме уведоми чрез Висоцки, че разчитали на мен и съм бил предвиден за разпоредител или как му викат… за едно от шестте лица, определени да следят за сервирането, да се грижат за дамите, да настаняват гостите и да носят трикольорна лента на левия ревер. Смятах да се откажа, но защо сега да не вляза, под предлог, че имам да говоря лично с Юлия Михайловна… По тоя начин ще влезем заедно.

Слушаше ме, кимаше, но май нищо не беше разбрал. Бяхме вече на прага.

— Cher — посочи той кандилото в ъгъла, — cher, никога не съм бил вярващ, но… нека и това, нека и това! (Той се прекръсти.) Allons!^[46]

„Дори по-добре — помислих си аз, като излязохме навън, — чистият въздух ще ни помогне, докато стигнем, ще се поуспокоим, па ще се приберем у дома и ще му дръпнем един сън…“

Но сметката ми била без кръчмаря. Тъкмо по пътя стана нещо, което още повече потресе Степан Трофимович и окончателно го подтикна към такива енергични действия, за каквито, да си призная, до тази сутрин го смятах за неспособен. Милият ми, клетият ми приятел!