Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бесы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
automation (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Фьодор Достоевски. Бесове

Превод от руски: Венцел Райчев

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Валерия Симеонова

На корицата: детайл от картината „Носене на кръста“, художник Йеронимус Бош

Формат 16/60/90 Печатни коли 43,5

Издателство „Захарий Стоянов“, 1997 г.

Предпечатна подготовка ЕТ „ПолиКАД“

„Абагар“ АД — Велико Търново

ISBN: 954-9559-04-1

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Глава втора
Принц Хари. Годежът

I

Имаше още едно лице на този свят, към което Варвара Петровна бе привързана не по-малко, отколкото към Степан Трофимович — единственият й син Николай Всеволодович Ставрогин. Тъкмо за него бе повикан като възпитател Степан Трофимович. Момчето бе тогава осемгодишно, а баща му, лекомисленият генерал Ставрогин, по това време живееше вече отделно от майчето, тъй че детето отрасна единствено под нейната опека. Трябва да му се признае на Степан Трофимович, съумял беше да привърже към себе си своя възпитаник. Цялата му тайна се състоеше в това, че самият той беше едно дете. Мен тогава още ме нямаше, а той постоянно се нуждаеше от близък приятел. И не се беше поколебал истински да се сближи с едно такова мъничко същество веднага щом малко от малко беше поотраснало. Тъй естествено се бяха стекли нещата, че помежду им нямаше ни най-малкото разстояние. Той неведнъж беше будил своя десет– или единайсетгодишен приятел през нощта, само и само за да му излее и изплаче със сълзи обидите си или да му разкрие някоя домашна тайна, без да си дава сметка, че това е пък съвсем нередно. Хвърляха се в прегръдките си и плачеха. За майка си момчето знаеше, че много го обича, но самото то едва ли я обичаше много. Тя малко говореше с него, рядкост бе да го ограничеше в нещо, но то винаги и някак болезнено усещаше внимателния й поглед. Впрочем относно обучението и нравственото развитие майка му изцяло се бе доверила на Степан Трофимович. Тогава тя още напълно му вярваше. Педагогът, види се, беше поразстроил нервите на своя възпитаник. Когато на шестнайсетата му година го бяха отвели в лицея, бе хилав и блед, странно тих и унесен. (Впоследствие се отличаваше с изключителна физическа сила.) И хвърляйки се нощем в прегръдките си, приятелите, види се, не са проливали сълзи само заради някакви домашни истории. Степан Трофимович бе успял да докосне най-тънките струни в душата на приятеля си и да събуди у него първото, още неопределено усещане за онази предвечна, свещена тъга, вкусили веднъж от която, изпитали я веднъж, някои избрани души после никога няма да заменят за евтино удовлетворение. (Има ги такива любители, които скъпят тая тъга повече от най-радикалното удовлетворение, ако такова изобщо би било възможно.) Но във всеки случай беше хубаво, че неопереното още пиле и наставника му, макар и късно, но ги бяха разлъчили.

Първите две години момъкът си идваше през ваканциите. А когато Варвара Петровна и Степан Трофимович бяха в Петербург, понякога присъствал на урежданите от майчето литературни вечери, слушал и наблюдавал. Говорел малко и си бил все тъй свит и стеснителен. Към Степан Трофимович се отнасял с предишното нежно внимание, но вече някак по-сдържано: на високи теми и за минали спомени отбягвал, види се, да заговаря. Завършвайки учението, съгласно майчината воля, постъпи във войската и скоро бе зачислен в един от елитните гвардейски конни полкове. Да се покаже на мамичка с мундира, не дойде и взе рядко да се обажда от Петербург. Пари Варвара Петровна му пращаше с широка ръка, въпреки че след реформата приходът от имението спадна дотам, че на първо време го нямаше и половината от предишния приход. Но от дългите икономии тя впрочем беше натрупала добри пари. С голям интерес следеше успехите на сина си във висшето петербургско общество — където не бе преуспяла тя, беше преуспял младият богат и многообещаващ офицер. Възобновил беше такива познанства, за които тя вече не можеше дори да мечтае, и навред му бяха оказали радушен прием. Но твърде скоро до Варвара Петровна взеха да стигат доста странни слухове: най-неочаквано и някак безогледно момъкът му беше отпуснал края. Не, не че го ударил на карти или пиянство, но се разправяха чудесии за дивата му разюзданост, за някакви хора, които стъпкал с конете си, за някаква зверска постъпка спрямо някаква дама от доброто общество, с която бил имал връзка, а после я оскърбил публично. Нещо дори твърде откровено мръснишко имаше в тази история. На туй отгоре добавяха, че бил същински бретьор, заяждал се и обиждал заради едното удоволствие да обиди. Варвара Петровна се тревожеше и страдаше. Степан Трофимович я уверяваше, че това са само първите бурни пориви на една изключително богата натура, морето щяло да се укроти и всичко това приличало на младините на принц Хари, на лудориите му с Фалстаф, Пойнс и мисис Куикли, описани от Шекспир. Тоя път Варвара Петровна не викна: „Вятър! Вятър!“, както напоследък много често бе почнала да подвиква на Степан Трофимович, а напротив, даде ухо на думите му, поиска да й се разтълкува подробно, дори взе Шекспир и с изключително внимание прочете безсмъртната хроника. Но хрониката не я успокои, пък и не намери кой знае каква прилика. Трескаво чакаше отговорите на някои свои писма. Отговорите не закъсняха; скоро се получи съдбоносната вест, че принц Хари имал почти един след друг два дуела, виновен бил от горе до долу и за двата, единия си противник убил на място, а другия осакатил и вследствие на тези му деяния го дали под съд. Делото свърши с разжалване в редник, лишаване от права и отпращане в един армейски пехотен полк, и пак добре, че му се размина с толкова.

През шейсет и трета година беше успял някак да се отличи; окачиха му кръстчето и го произведоха подофицер[1], а после, на бърза ръка, и офицер. През всичкото това време Варвара Петровна беше пратила в столицата може би към стотина писма с молби и жалби. Позволила си беше да се унизи донейде в този изключителен случай. След производството момъкът изведнъж подаде оставка, но пак не дойде в Скворешники и изобщо престана да пише на майка си. Накрая по странични пътища се разбра, че пак бил в Петербург, но че в предишните кръгове не се мяркал; един вид като да се криел. Подочу се, че се движел в някаква странна компания, свързал се бил с някакви отрепки на петербургското население, някакви изпаднали чиновници, бивши военни, които благородно просели милостиня, пияници; посещавал мръсните им семейства, дни и нощи се губел по разни вертепи и изобщо по какви ли не съмнителни места, занемарил се бил, ходел изпокъсан и това, види се, му допадало. Пари от майка си не искаше; имаше си собствен имот — бившето селце на генерал Ставрогин, откъдето, ако и да не течеше — капеше, и което според мълвата бил дал под наем на някакъв саксонски немец. Най-после майка му го беше склонила да се прибере и принц Хари се появи в нашия град. Че да го видя и аз, защото до този момент не бях го зървал.

Беше извънредно красив момък, около двайсет и петте, и признавам си — порази ме. Очаквах да срещна някакъв мръсен дрипльо, скапан от разврат и просмукан от водка. Наопаки — беше най-изящният джентълмен от всички, които бях виждал някога, извънредно добре облечен и се държеше тъй, както може да се държи само един господин, свикнал на най-изтънчено благоприличие. Не само аз се чудех; чудеше се целият град, на който, разбира се, беше вече известна цялата биография на господин Ставрогин и дори с такива подробности, че е невъзможно да си представиш откъде са се взели, и което е най-чудното — половината от тях излязоха верни. Нашите дами просто полудяха по новия гост. Разделили се бяха рязко на два лагера: в единия го обожаваха, в другия убийствено го мразеха, но и едните, и другите бяха луди по него. Едни ги блазнеше, че може би таи в душата си някаква съдбоносна тайна; на други положително им харесваше, че е убиец. Оказа се също, че е твърде добре образован; дори с известни познания. Вярно, че нас да ни смае човек, не се искат кой знае какви познания; но той можеше да говори и на насъщни, твърде интересни теми и което е най-ценното, извънредно разумно. Подчертавам тая особеност: едва ли не от първия ден всички тук го намериха за крайно разумен човек. Не беше много разговорчив, изящен без изисканост, учудващо скромен и същевременно смел и самоуверен като никой от нас. Нашите франтове го гледаха със завист и помръкнаха пред него. Порази ме също лицето му: косата му — някак прекалено черна, светлите му очи — някак прекалено спокойни и ясни, цветът на лицето му — някак прекалено нежен и бял, руменината му — някак прекалено ярка и чиста, зъби — като бисери, устни — коралови, ще речеш — писан хубавец, а същевременно като да будеше някакво отвращение. Казваха, че лицето му било като маска; впрочем какви ли не ги дрънкаха, а между другото и за изключителната му телесна сила. На ръст беше почти висок. Варвара Петровна го гледаше с гордост, но и с една постоянна тревога. Прекара у нас около пет-шест месеца — тихо и мирно, кротко и доста безцветно; участваше в живота на обществото и крайно прилежно изпълняваше целия ни губернски етикет. С губернатора се падаха роднини по бащина линия и беше приет в дома му като свой. Но ей го — минаха няколко месеца, и звярът внезапно си показа ноктите.

Тук му е мястото да кажа, че нашият мил и мекушав Иван Осипович, бившият ни губернатор, си падаше малко баба, но беше от сой и с връзки, което пък обяснява как изкара у нас сума години, без ей за толкоз да си помръдне пръста. По радушие и гостоприемство му приличаше да е дворянски предводител от доброто старо време[2], а не губернатор през такива сбъркани времена като днешните. В града постоянно се говореше, че губернията я управлявал не той, а Варвара Петровна. Дума да не става, силни приказки, обаче — пълна лъжа. Ама то пък какво ли не се изприказва по този въпрос. Напротив, през последните години, въпреки изключителното уважение от страна на цялото общество, Варвара Петровна умишлено и съзнателно се беше оттеглила от всякакви висши предначертания и доброволно се беше затворила в едни строги рамки, установени от самата нея.

Вместо с висши предначертания тя внезапно се бе заловила със стопанството си и за две-три години докара прихода от имението едва ли не до предишното. Вместо някогашните поетични пориви (ходене в Петербург, намерения да издава списание и пр.) взе да трупа и да се стиска. Дори Степан Трофимович отдалечи от себе си, позволи му да се настани в друго жилище (за което той отдавна натискаше под най-различни предлози). Малко по малко Степан Трофимович взе да я нарича прозаично жена или още по на шега: „моята прозаична дружка“. То се знае, че тия шеги си ги позволяваше само по един най-почтителен начин и дълго избирайки най-удобния момент.

Ние, по-близките, всички разбирахме — а Степан Трофимович най го усещаше, — че сега синът й се беше превърнал за нея в нещо като една нова надежда и дори в някаква нова мечта. Тая страст към сина я беше обзела по време на неговите успехи в петербургското общество и особено се засили от момента, когато се получи известието за разжалването му в редник. А междувременно явно я беше страх от него и се държеше като истинска робиня. Личеше си, че страхът й иде от нещо неопределено, тайнствено, което самата тя не можеше да изрази, и много често скришом отправяше втренчени погледи към Nicolas, мъчейки се да схване и отгатне нещо… и ето на — звярът изведнъж си показа ноктите.

II

Най-неочаквано и ни в клин, ни в ръкав нашият принц направи две-три невъзможни дивотии с разни лица, тоест главното беше, че тия му дивотии бяха просто нечувани, просто безподобни, просто не от тия, дето се правят обикновено, просто съвсем долнопробни и хлапашки и просто, дявол знае защо, ей тъй, без всякакъв повод. Един от най-почтените старейшини на нашия клуб, Павел Павлович Гаганов, човек на възраст и дори заслужил, имаше невинния навик по всеки повод разпалено да обявява: „Не-е, аз не съм от тия, дето ги водят за носа!“ Хубаво, не е. Но веднъж в клуба, когато пак се разпалил и произнесъл тоя си афоризъм пред неколцина събрани наоколо му посетители (хем все не случайни хора), Николай Всеволодович, който стоял настрана и изобщо не участвал в разговора, внезапно се приближил до Павел Павлович, най-ненадейно го стиснал с два пръста за носа и го потътрил на две-три крачки подире си. Да кажеш, че е имал нещо срещу господин Гаганов — нямаше за какво. С една дума — чиста хлапащина, разбира се, най-непростителна; и дори — както после разправяха, в момента на самата операция бил някак унесен, „досущ като откачен“; но за това чак доста по-късно си спомниха и се сетиха. Отначало в суматохата всички бяха запомнили само втория момент, когато той вече трябва да си е давал сметка как стоят нещата, но не само не се смутил, ами, напротив, усмихвал се злобно и весело, „без капка разкаяние“. Вдигнала се невероятна врява; наобиколили го. Николай Всеволодович мълчал, озъртал се наоколо и с интерес разглеждал лицата на ахкащите и охкащите. Накрая изведнъж пак като да се прехласнал — тъй поне го разправяха, — намръщил се, спокойно пристъпил към оскърбения Павел Павлович и бързешката, с видима досада смотолевил:

— Извинете, разбира се… Не зная наистина как тъй изведнъж ми се дощя… глупост…

Небрежното извинение било равносилно на нова обида. Врявата се усилила. Николай Всеволодович свил рамене и си излязъл.

Всичко това беше крайно глупаво, а да не говорим за безобразието — хем, както изглеждаше на пръв поглед, пресметнато и умишлено безобразие, сиреч умишлено, до ента степен нагло оскърбление на цялото ни общество. Тъй го бяха схванали всички. На първо време незабавно и единодушно изключиха господин Ставрогин от клуба; после решиха от името на целия клуб да се обърнат към губернатора с молба незабавно (без да се чакат съдебните процедури) да обуздае опасния скандалджия, столичния „бретьор, използвайки цялата си административна власт, и по този начин да предпази спокойствието на порядъчните хора в града от опасни посегателства“. При което с една жлъчна наивност се прибавяше: „може би и за господин Ставрогин ще се намери да важи някой закон“. Тая фраза я бяха нагласили нарочно за губернатора, та да го жегнат заради Варвара Петровна. Цапотеха с наслада. Губернаторът пък сякаш нарочно тъкмо тогава да не се случи в града; отишъл беше в уезда[3] да кръщава детето на една засукана и наскоро овдовяла дама, оставена от съпруга си в интересно положение; но се знаеше, че скоро се връща. Докато го чакаха, направиха на уважаемия оскърбен Павел Павлович цяла овация: прегръдки и целувки, целият град се изреди в дома му с визити. Проектираше се дори да се пусне подписка за обяд в негова чест и само поради настойчивите му молби зарязаха тази идея — може би най-сетне им дойде наум, че човека все пак го бяха водили за носа и значи нямаше какво толкова да се чества.

И все пак как се случи това? Как можа да се случи? Забележително е именно обстоятелството, че в целия град не се намери един човек да припише тази дивашка постъпка на лудост. Значи и от нормалния Николай Всеволодович са очаквали такива постъпки. Аз от своя страна и досега не знам как да си го обясня дори въпреки последвалото наскоро събитие, което уж обясни всичко и като да умиротвори всички. Ще добавя също, че четири години по-късно на предпазливия ми въпрос относно някогашната случка в клуба Николай Всеволодович намръщено отговори: „Да, тогава аз не бях съвсем здрав.“ Но да не избързваме.

Любопитен ми бе и онзи взрив на всеобща омраза, с която всички се нахвърлиха тогава срещу „скандалджията и столичния бретьор“. Непременно им се щеше да съзрат зъл умисъл и предварително намерение да оскърби с един удар цялото общество. Види се, наистина на никого не беше угодил човекът, напротив, всички беше настроил — и да се чудиш защо? До последния случай нито да се скара с някого, нито да оскърби някого, а пък беше учтив, учтив като кавалер от картинка в моден журнал, стига да проговореше. Мисля, че заради гордостта му го мразеха. Даже нашите дами, дето бяха започнали с обожание, сега виеха против него къде повече от мъжете.

Варвара Петровна беше просто потресена. По-късно беше признала пред Степан Трофимович, че отдавна е очаквала всичко това, всеки божи ден през цялата тая половин година, и дори „тъкмо нещо от тоя род“ — чудесно признание от страна на една родна майка. „Почва се!“ — помислила тя и изтръпнала. На сутринта след съдбоносната вечер в клуба тя внимателно, но решително беше пристъпила към обяснение със сина си, но същевременно треска я тресеше, горката, въпреки всичката й решителност. Цялата нощ не бе мигнала и дори рано сутринта бе отишла да се съветва със Степан Трофимович, че се беше дори разплакала, което дотогава не й се беше случвало пред хора. Искаше й се Nicolas най-малкото поне да й каже нещо, да я удостои поне с някакво обяснение. Nicolas обаче, винаги тъй вежлив и почтителен с майка си, я слушал известно време намръщено, но много сериозно, и без да продума дума, й целунал ръка и излязъл. А същия ден вечерта сякаш по поръчка дойде и другият скандал, който, макар и къде по-невинен и по-обикновен от първия, благодарение на всеобщото настроение твърде усили всеобщия вой.

Изпати си нашият приятел Липутин. Той се явил при Николай Всеволодович тъкмо след обяснението с майчето и най-настоятелно го поканил вечерта да му направи честта да му иде на гости по повод рождения ден на жена му. Варвара Петровна отдавна я втрисаше от тия долнопробни познанства на Николай Всеволодович, но се боеше да му каже каквото и да било по въпроса. Той и без това вече беше завързал няколко други познанства сред тоя третостепенен слой на обществото, че дори и по-надолу — ами имаше си я тая наклонност и туйто. Но макар и да се знаеше с Липутин, дотогава още не бе ходил в дома му. Николай Всеволодович разбрал, че сега Липутин го кани заради вчерашния скандал в клуба, че като местен либерал е във възторг от скандала и най-искрено смята, че тъкмо тъй им се пада на клубните старейшини и че всичко това е много хубаво. Разсмял се и обещал да иде.

Надойдоха много гости; все хора от втора ръка, но инак оперени. Самолюбивият и завистлив Липутин канеше гости само два пъти на годината, но пък тия два пъти се отпущаше. Най-почетният гост — Степан Трофимович — поради заболяване не беше дошъл. Сервира се чай, масите бяха отрупани с ядене и пиене; на три маси се играеха карти, а в очакване на вечерята младежта започна под звуците на пианото танци. Николай Всеволодович покани мадам Липутина — една извънредно привлекателна дамичка, която ужасно се смущаваше от него, — направиха два тура, седна до нея, разсмя я нещо. Забелязвайки най-сетне колко мила става, като се смее, внезапно пред всички я хвана през кръста и я целуна в устата три пъти наред, хем както се целува. Тя, горката жена, припадна от уплаха. Сред всеобщото объркване Николай Всеволодович си взе шапката, отиде при слисания съпруг, но като го погледна, се сконфузи, смотолеви набърже: „Не ми се сърдете“, и излезе. Липутин хукна подире му в антрето, собственоръчно му държа шубата и с поклони го изпрати по стълбата. Но още на другия ден се разчу твърде забавното продължение на тази всъщност невинна, ако ще ги сравняваме, история — продължение, донесло на Липутин дори известно признание, от което той съумя да извлече за себе си всичко, което можеше.

Към десет часа сутринта в дома на госпожа Ставрогина се явила слугинята на Липутин, Агафя, едно безцеремонно, отракано и червенобузесто трийсетгодишно женче, което той пратил със заръка до Николай Всеволодович и което искало непременно „да види лично тях значи“. Него много го боляла глава, но излязъл. Варвара Петровна също се случила при предаването на заръката.

— Сергей Василич (сиреч Липутин) — зацърцорила живо Агафя — ви провежда най-първо много здраве и как сте, значи, заръча да питам, ще рече, благоволихте ли да си отпочинете хубавичко след туй вчерашното, и как се чувствате сега, значи, след вчерашното?

Николай Всеволодович се подсмихнал. — И от мен много здраве и моите благодарности, и да кажеш, Агафя, на господаря си, че той е най-умният човек в целия град.

— А на тия думи заръката е да отговоря — още по-бойко подела Агафя, — че това и без вас си го знае и че на вас ви желае същото, значи.

— Гледай ти! Че откъде е знаел какво ще ти кажа?

— Туй аз не мога го каза, какъв му е начинът, значи, ама като бях вече излязла и чак на пресечката, значи, чувам да тича отзаде, хем гологлав, значи: „Ти, вика, Агафя, ако се сбъркат да ти заръчат: «Тъй и тъй, значи, да речеш на господаря си, че е най-умният в целия град», ти веднага речи, хем не забравяй: «Това много добре си го знаем, значи, и на вас го желаем същото, значи…»“

III

Най-сетне се състоя и обяснението с губернатора. Милият мекушав Иван Осипович току-що се бе върнал и току-що бе успял да изслуша горещата жалба на клуба. Не ще и дума, трябваше да се направи нещо, но той се беше смутил. Нашето гостоприемно старче май също се страхуваше малко от младия си роднина. Набрал обаче кураж да го склони да се извини пред клуба и пред обидения, но по един задоволителен начин и ако се наложи, дори писмено; а после деликатно да го убеди да се раздели с нас, от едната любознателност, макар да отпътува например в Италия и изобщо някъде в странство. В салона, дето той специално за случая излязъл да приеме Николай Всеволодович (който друг път като роднина безпрепятствено имаше достъп в цялата къща), възпитаният Альоша Телятников, чиновник, а наред с това и приближен на губернаторското семейство, разпечатвал в ъгъла на масата писма; а в съседната стая, край най-близкия до вратата на салона прозорец, се бил разположил друг гост, един огромен дебел полковник, приятел и бивш съслуживец на Иван Осипович, и четял „Голос“[4], като не обръщал, разбира се, никакво внимание на това, което става в салона; гърбом дори седял човекът. Иван Осипович почнал със заобикалки, дори шепнешком, но все нещо се заплитал. Nicolas гледал твърде нелюбезно, съвсем не по роднински, бил блед, седял със сведен поглед и слушал със сключени вежди, сякаш преодолявал силна болка.

— Имате добро сърце, Nicolas, и благородно — вметнал между другото старецът, — имате превъзходно образование, движили сте се във висшите кръгове, пък и тук бяхте довчера за пример и дето ще рече, за утеха на майка си, която е толкова скъпа на всинца ни… И ето че всичко пак придобива един такъв загадъчен и опасен за всички колорит! Говоря като приятел на вашето семейство, като възрастен и близък човек, който искрено ви обича и комуто не бива да се сърдите… Кажете, какво ви тласка към подобни необуздани постъпки, извън всякакви общоприети условия и мерки? Какво биха могли да означават такива постъпки, извършени сякаш че като в несвяст?

Nicolas слушал нетърпеливо и с досада. И изведнъж в погледа му се мярнало нещо хитро и присмехулно.

— Добре, ще ви кажа какво ме тласка — мрачно изрекъл той, огледал се и се навел към ухото на Иван Осипович. Възпитаният Альоша Телятников се оттеглил още три крачки към прозореца, а полковникът взел да кашля зад своя „Голос“. Горкият Иван Осипович бързо и доверчиво надал ухо; страшно любопитен беше. И ето че тук тъкмо става нещо съвсем невероятно, а от друга страна, и напълно обяснимо в дадено отношение. Старецът изведнъж усетил, че вместо да му пошушне някаква интересна тайна, Nicolas изведнъж захапал със зъби и доста здраво стиснал горния край на ухото му. Иван Осипович се разтреперал и дъхът му секнал.

— Що за шеги, Nicolas — изстенал той машинално, с променен глас.

Альоша и полковникът все още не разбирали какво става, пък и не се виждало, и на тях докрая им се струвало, че двамата си шушукат; но същевременно отчаяното лице на стареца ги безпокояло. Те се гледали с опулени очи и не знаели дали да се хвърлят на помощ, както било уречено, или още да почакат. Nicolas може би забелязал това и стиснал ухото още по-силно.

— Nicolas, Nicolas — пак изстенала жертвата, — хайде… разбирам шега, но стига толкоз…

Само още един миг и горкичкият, разбира се, щял да си умре от уплаха; но извергът го помилвал и пуснал ухото. Цялата тази смъртна уплаха траяла почти една минута, след което старецът получил някакъв припадък. Но половин час по-късно Nicolas бил арестуван и отведен на първо време в гауптвахтата, където го затворили в отделна килия, с отделен часовой пред вратата. Решението беше строго, но нашият благ началник толкова се беше разсърдил, че се бе решил да поеме отговорността дори пред самата Варвара Петровна. За всеобщо изумление, когато тази дама по спешност и силно нервирана пристигнала в губернаторството за незабавни обяснения, й било отказано да я приемат и не вярвайки на очите си и ушите си, се беше прибрала у дома си, без дори да слезе от каретата.

И най-сетне всичко стана ясно! В два часа подир полунощ арестуваният, който дотогава бил удивително спокоен и дори заспал, изведнъж се развикал, почнал лудо да блъска с юмруци по вратата, с нечовешка сила откъртил желязната решетка от прозорчето на вратата, счупил стъклото и си изпорязал ръцете. Когато караулният офицер дотичал с хората си и с ключовете и наредил да отворят килията, за да хванат и вържат побеснелия, се оказало, че той бил изпаднал в страшен делириум; откарали го у дома му при майчето. И изведнъж всичко стана ясно. Нашите доктори, и тримата, дадоха мнение, че би могло болният отпреди три дни да е бил нещо като в несвяст, макар и запазвайки външно съзнание, но не и здрав разум и воля, което впрочем го потвърждаваха и самите факти. Излизаше, значи, че Липутин пръв преди всички други се е досетил. Иван Осипович, човек деликатен и чувствителен, много се сконфузи; но интересното е, че, както излиза, и той значи е считал Николай Всеволодович способен на всякаква щуротия, бидейки и със здрав разум. В клуба също се засрамиха и недоумяваха как тъй да не видят купата сено и да изтърват единственото възможно обяснение на всичките му чудесии. Намериха се, разбира се, и скептици, но бърже се предадоха.

Nicolas лежа два и нещо месеца. От Москва бе изписан известен лекар за консулт; целият град се изреди у Варвара Петровна. Тя прости. Когато запролетя, Nicolas беше вече здрав и без всякакви възражения прие предложението на майка си да замине за Италия, тя го склони и да направи на всички в града прощални визити, и при това, доколкото е възможно и където трябва, да се извини. Nicolas прие много охотно. В клуба стана известно, че се е състояло най-деликатното обяснение с Павел Павлович Гаганов и той останал напълно удовлетворен. Правейки визитите си, Nicolas беше много сериозен и дори малко мрачен. Навред го бяха приели, види се, с пълно съчувствие, но всички, кой знае защо, се конфузеха и се радваха, че отива в Италия. Иван Осипович се просълзи дори, но, кой знае защо, не се реши да го прегърне дори на сбогуване. Вярно е, че някои тъй и си останаха с убеждението, че тоя негодник просто се е присмял над всички, а болестта е някакъв фокус. Отбил се беше и у Липутин.

— Кажете — запитал го Nicolas, — как се сетихте, че ще кажа за вашия ум, та предварително снабдихте Агафя с отговор?

— Ами защото — засмял се Липутин — ви имам за разумен човек, та затова и отговора ви можах отнапред да предвидя.

— Все пак чудно съвпадение. Но я чакайте, чакайте: излиза, че като сте пращали Агафя, не сте ме смятали за луд, а за напълно разумен?

— За най-умния и разумния, само се направих, че вярвам, дето уж сте си изгубили ума… Пък тогава и самият вие тутакси ми отгатнахте мислите и ми пратихте по Агафя патент за остроумие.

— Е, тук вие малко грешите: аз наистина… не бях добре… — измърморил Николай Всеволодович и се навъсил. — Хе! — възкликнал той. — Ама вие наистина ли ме смятате за способен да налитам на хората, бидейки със здрав разум? И защо ми е да го правя?

Липутин свил глава в раменете, не можел да отговори. Nicolas малко пребледнял или поне тъй се сторило на Липутин.

— Във всеки случай мислите ви са много забавно настроени — продължил Nicolas, — а колкото до Агафя, аз, естествено, се досещам, че ми я бяхте пратили, за да ме сконфузи.

— Че на дуел ли да ви викам?

— Ах, да, тъй-тъй! Чул бях май, че не сте обичали дуелите…

— Що все като французите, все от френски! — пак свил глава Липутин.

— Държите, значи, за народността?

Липутин още повече свил глава в раменете.

— Я, я! Какво виждам! — викнал Nicolas, забелязвайки внезапно на най-видното място на масата томчето на Консидеран[5]. — Ама вие да не би случайно да сте фуриерист? Хубава работа! Добре де, ами това не е ли пак от френски? — засмял се той, тропайки с пръсти по книгата.

— Не, това не е от френски! — дори малко нещо злобно скочил Липутин. — Това е превод от общочовешки език, а не само от вашия френски! От езика на общочовешката социална република и хармония. Ясно ли ви е! А не само от вашия френски!…

— Гледай ти, ами че то такъв език изобщо няма! — продължил да се смее Nicolas.

Понякога дори някоя дреболия задълго и изключително поразява вниманието. Най-главното за господин Ставрогин тепърва има да се казва; но още отсега, заради куриоза, ще отбележа, че от всичките му впечатления, от цялото му пребиваване в нашия град най-ярко се врязва в паметта му именно невзрачната и комай подличка фигура на губернския чиновник, ревнивеца и грубия домашен деспот, скъперника и лихваря, който държеше под ключ остатъците от обяда и недоизгорелите свещи, и същевременно яростния адепт на една, господ знае каква, бъдеща „социална хармония“, който нощем се опияняваше от възторзи пред фантастичните картини на бъдещата фаланстерия, в чието предстоящо осъществяване в Русия и в нашата губерния вярваше, както в собственото си съществование. И всичко това там, където самият той беше „струпал къщичка“, дето се беше оженил повторно и беше пипнал жена с парици, дето може би на сто версти наоколо нямаше един човек, като се почне от самия него, който поне малко от малко да прилича на бъдещ член на „световната общочовешка социална република и хармония“.

„Един господ знае как стават такива хората!“ — мислеше Nicolas с недоумение, сещайки се понякога за неочаквания фуриерист.

IV

Нашият принц пътешества три и нещо години, тъй че в града го бяха почти забравили. Знаехме от Степан Трофимович, че обиколил цяла Европа, бил даже в Египет и се отбивал в Ерусалим; после се присламчил нейде към някаква научна експедиция за Исландия и действително бил в Исландия. Разправяха също, че една зима ходил на лекции в един немски университет. На майка си пишеше малко — веднъж на шестте месеца, че и по-рядко, но Варвара Петровна не се сърдеше и не се докачаше. Бе приела безропотно и покорно веднъж установените помежду им отношения, но то се знае, всеки ден през тия три години непрестанно се бе тревожила, тъгувала и мечтала за своя Nicolas. Мечтите си и тъгите си не споделяше с никого. Даже от Степан Трофимович се беше поотдръпнала май. Кроеше си някакви планове и май беше станала още по-стисната отпреди и беше почнала още повече да трупа и да се сърди за картаджийските дългове на Степан Трофимович.

Най-сетне през април тая година дойде писмо от Париж, от приятелката й от детинство, овдовялата генералша Прасковя Ивановна Дроздова.

В писмото си Праскова Ивановна — с която Варвара Петровна не се беше виждала и не си беше писала комай цели осем години — я уведомяваше, че Николай Всеволодович се сближил със семейството им, сдружил се с Лиза (единствената й дъщеря) и възнамерявал да ги съпровожда през лятото в Швейцария, във Vernex-Montreux[6], въпреки че семейството на граф К… (твърде влиятелно в Петербург лице), което пребивавало понастоящем в Париж, го било приело като роден син, тъй че той почти живеел у графа. Писмото беше кратко и целта му ясно прозираше, въпреки че освен горепосочените факти не съдържаше никакви изводи. Варвара Петровна, без много-много да му мисли, моментално реши, стегна багажа, подбра възпитаницата си Даша (сестрата на Шатов) и по средата на април потегли за Париж и после за Швейцария. Върна се през юли самичка, оставила беше Даша у Дроздови; самите Дроздови, според известията, които донесе, обещали да пристигнат в края на август.

Дроздови бяха също помешчици от нашата губерния, но службата на генерал Иван Иванович (бивш приятел на Варвара Петровна и съслуживец на мъжа й) все не позволяваше да се мярнат поне веднъж в прекрасното си имение. А след смъртта на генерала, през миналата година, безутешната Прасковя Ивановна пое с дъщеря си за странство, между впрочем и с намерението да се подложи на гроздолечение, което смяташе да предприеме във Vernex-Montreux през втората половина на лятото. А със завръщането си в отечеството възнамерявала завинаги да се засели в нашата губерния. Имаше голяма къща в града, която от години стоеше празна, със заковани прозорци. Бяха богати хора. Прасковя Ивановна, по първия си мъж госпожа Тушина, беше, както приятелката си от пансиона Варвара Петровна, дъщеря на едновремешен откупчик и като се омъжи, също беше взела голяма зестра. Бившият щабротмистър Тушин също бе човек със средства, пък и с известни способности. Умирайки, бе завещал на седемгодишната си и единствена дъщеря Лиза добри пари. Сега, когато Лизавета Николаевна беше вече двадесет и две годишна, смело можеше да се каже, че има зад гърба си около двеста хиляди рубли собствени пари, да не говорим за състоянието, което щеше да получи след време от майка си, която нямаше деца от втория си съпруг. Варвара Петровна бе, види се, твърде доволна от своето пътуване. По нейно мнение успяла да се споразумее с Прасковя Ивановна задоволително и още с пристигането си го беше разказала на Степан Трофимович; държането й било дори твърде експанзивно, което отдавна не се беше случвало.

— Ура! — провикнал се Степан Трофимович и щракнал с пръсти.

Изпаднал беше в пълен възторг, още повече че беше понесъл крайно тягостно раздялата с приятелката си. Заминавайки за странство, тя дори не се бе сбогувала с него както трябва и нищо не бе казала на „тая баба“ за плановете си, опасявайки се, че той може би ще раздрънка нещо. Тъкмо тогава му беше сърдита заради една внезапно разкрила се значителна загуба на карти. Но още в Швейцария беше усетила, че щом се върне, ще трябва да възнагради пренебрегнатия си приятел, още повече че отдавна вече се държеше с него сурово. Внезапната и тайнствена разлъка беше пробола и изтерзала плахото сърце на Степан Трофимович и из един път, сякаш по поръчка, му се бяха трупнали и други грижи. Мъчеше го едно твърде значително и отдавнашно парично задължение, което без помощта на Варвара Петровна по никой начин не можеше да се уреди. Освен това през май тази година свърши най-сетне губернаторстването на нашия добър и мекушав Иван Осипович; смениха го и дори с неприятности. След това в отсъствие на Варвара Петровна пристигна и новото ни началство, Андрей Антонович фон Лембке; заедно с това тутакси започна и една видима промяна в отношението на почти цялото ни губернско общество към Варвара Петровна, а значи и към Степан Трофимович. Във всеки случай той вече бе успял да събере няколко неприятни, макар и ценни наблюдения и май доста се бе умърлушил без Варвара Петровна. С тревога подозираше, че вече са донесли за него на новия губернатор като за опасен човек. С положителност беше научил, че някои от нашите дами възнамеряват да прекратят визитите си у Варвара Петровна. За бъдещата губернаторша (очакваха я чак през есента) твърдяха, че макар да се чувало, че била надута, била пък истинска аристократка, а не „някаква си окаяна Варвара Петровна“. Кой знае откъде на всички им беше най-достоверно известно и с подробности известно, че новата губернаторша и Варвара Петровна се били срещали още навремето във висшето общество и се разделили враждебно, тъй че дори споменаването на госпожа Фон Лембке щяло уж да направи на Варвара Петровна болезнено впечатление. Бодрият и победоносен вид на Варвара Петровна, презрителното равнодушие, с което изслуша за мнението на нашите дами и за вълнението на обществото, възкресиха падналия дух на уплашения Степан Трофимович и тутакси го развеселиха. Дори беше взел да й описва пристигането на новия губернатор с една особено приповдигната и угодлива ирония.

— Вие, excellente amie[7], безспорно знаете — каза той, кокетничейки и превзето разтягайки думите — какво значи руски администратор изобщо и особено какво значи нов руски администратор, тоест новоизпечен, новоназначен… Ces interminables mots russes!…[8] Но надали сте имали случая да разберете на практика какво значи административен възторг, що за чудесия е това?

— Административен възторг ли? Не знам какво е това.

— Тоест… Vous savez chez nous… En un mot[9], турете някое най-последно нищожество да продава някакви глупави билети за влака и като идете да си купите билет, това нищожество тутакси ще се усети, че е в правото си да ви гледа като Юпитер, pour vous montrer son pouvoir[10]. „Чакай сега, значи, да ти покажа кой съм аз…“ И това стига у тях до административен възторг… En un mot, четох например, че в една от нашите черкви в странство някакво си дяконче — mais c’est tres curieuz[11] — изгонва, тоест буквално изгонило, от черквата едно чудесно английско семейство, les dames charmantes[12], преди великопостната литургия — vous savez ces chants et le livre de Job…[13] — единствено под предлог, че „къде дават така чужденците да се шматкат по руските църкви, както им дойде, да идвали, когато е казано…“ и ги докарало до припадък… Туй дяконче е имало пристъп на административен възторг et il a montre son pouvoir…[14]

— По-накъсо, ако може, Степан Трофимович.

— Господин Фон Лембке тръгна сега из губернията. En un mot, този Андрей Антонович, нищо че е руски немец от православните и дори — хайде, признавам му го — извънредно красив мъж е, от ония четирийсетгодишни…

— Че откъде пък накъде красив мъж? Очите му са като овнешки.

— Във висша степен. Но хайде, от мен да мине, отстъпвам пред мнението на нашите дами…

— Да обърнем листото, Степан Трофимович, моля ви! Впрочем откога сте почнали да ходите с червена връзка?

— Аз това… само за днеска…

— А правите ли си моциона? Ходите ли ежедневно на разходка от шест версти, както ви е предписал докторът?

— Не… не винаги.

— Знаех си го! Още в Швейцария го предчувствах! — нервно викна тя. — Сега не по шест, а по десет версти ще ходите! Ужасно сте се занемарили, ужасно, уж-жасно! И не че сте остарели, ами сте одъртели… аз се слисах още одеве, като ви видях, въпреки червената ви връзка… quelle ideo rouge![15] Продължете за Фон Лембке, ако наистина има какво да кажете, и свършвайте, моля ви… уморена съм.

— En un mot, исках само да кажа, че той е един от ония администратори, които започват да правят кариера на четирийсет години; от тия, дето до четирийсетте никой не ги брои за хора, а после изведнъж пробиват нагоре, я като се снабдят с подходяща съпруга, я с помощта на някое друго средство от тоя род… Сиреч сега той замина… сиреч искам да кажа, че мене тутакси са ме наклепали пред него, че съм развращавал младежта и съм бил разсадник на губернския атеизъм… Той веднага взел да разпитва.

— Ама дали пък е вярно?

— Аз дори взех мерки. А като му „до-ло-жили“, че вие сте „управлявали губернията“, vous savez[16], си позволил да каже, че „това вече нямало да го бъде“.

— Така казал?

— Че „това вече нямало да го бъде“, и avec cette morgue…[17] Жена му, Юлия Михайловна, ще ни ощастливи в края на август, идвала право от Петербург.

— От странство. Срещнах се с нея.

— Vraiment?[18]

— В Париж и в Швейцария. Роднина е с Дроздови.

— Роднина ли? Какво чудесно съвпадение! Разправят, че била честолюбива и… уж че с големи връзки?

— Вятър, връзчици! До четирийсет и пет се момя, пукнат грош няма, а сега се лепна за тоя Фон Лембке и, разбира се, едничката й цел е да го издигне. И двамата са интриганти.

— И била, казват, две години по-стара от него?

— Пет. Майка й в Москва ми беше изтъркала прага; на четири лазеше да я поканя на моите балове, още по времето на Всеволод Николаевич. А тая по цяла нощ чакаше някой да я покани, дордето към три часа вече не се принудех да я съжаля и да й пратя някой кавалер. Двайсет и пет ги беше навъртяла, а все с къси роклички като момиченце я водеха и с тюркоаз на челото. То беше станало неприлично да ги кани човек.

— Сякаш я виждам с тая рокличка и с тюркоаза.

— Та ви казвам, пристигам и направо се сблъсквам с интрига. Нали прочетохте писмото на Дроздова, къде по-ясно? Но какво сварвам? Тая глупачка Дроздова — винаги си е била само една глупачка — изведнъж почва да ме гледа въпросително: един вид, какво търся там? Представяте ли си колко бях изненадана! Гледам, там се върти тази Лембке, а с нея и оня кузен, племенникът на стария Дроздов — всичко е ясно! Разбира се, моментално обърнах нещата и Прасковя пак мина на моя страна, но интригата, интригата!

— Която вие обаче победихте. О, вие сте Бисмарк!

— И без да съм Бисмарк, мога да позная фалша и глупостта, където и да ги срещна. Лембке е фалшът, а Прасковя — глупостта. Рядко съм срещала по-разкисната жена, та не стига това, ами и краката й отекли, че на туй отгоре и добра. Какво по-глупаво от глупав добряк?

— Злият глупак, ma bonne amie[19], злият глупак е по-глупав — благородно опонира Степан Трофимович.

— Може и да сте прав, Лиза, нали я помните?

— Charmante enfant![20]

— Но сега вече не е enfant, а жена, и то жена с характер. Благородна и пламенна, и ми харесва, дето не прощава на оная доверчива глупачка майка си, знаете ли, че заради тоя кузен едва не стана цяла история.

— Ама той наистина не е никакъв роднина на Лизавета Николаевна… Да няма някакви намерения?

— Вижте какво, това е един млад офицер, крайно неразговорчив, дори скромен. Искам винаги да съм справедлива. Струва ми се, че самият той е против тази интрига и не иска нищо, а кроежите са само на тая Лембке. Той много уважаваше Nicolas. Нали разбирате, всичко зависи само от Лиза, но аз я оставих в превъзходни отношения с Nicolas и той ми обеща непременно да си дойде през ноември. Сиреч интригите ги крои единствено Лембке, а Прасковя е просто една сляпа жена. Изведнъж ми съобщава, че всичките ми подозрения били фантазия; в очите й го казах, че е глупачка. И пред Страшния съд съм готова да го потвърдя. И ако не бяха молбите на Nicolas да поизчакам малко, нямаше да мръдна оттам, докато не изкарам наяве оная фалшива жена. Тя чрез Nicolas и пред граф К. се докарвала, майка и син искаше да скара. Но Лиза е на наша страна, а с Прасковя съм се разбрала. Ами знаете ли, че Кармазинов й бил роднина?

— Какво? Роднина на мадам Фон Лембке?

— Ами да, неин. Далечен.

— Кармазинов новелистът?

— Ами да, писателят, какво се чудите? Разбира се, той сам се смята за велик. Надута твар! Ще пристигнели заедно, а сега се върти там край него. Възнамерявала да почне нещо тука, някакви литературни сбирки. Той идва за един месец, искал да продава последното си имение. Насмалко да се срещнем с него в Швейцария, което много не ми се щеше. Впрочем надявам се, че ще ме удостои да си спомни коя съм. Навремето писма ми пишеше, у дома е идвал. Аз бих искала да се обличате по-добре, Степан Трофимович; вие от ден на ден ставате все по-небрежен… О, как ме измъчвате! Какво четете сега?

— Аз… аз…

— Разбирам. Пак приятели, пак чашката, клубът, картите и репутацията на атеист. На мен тази репутация не ми харесва. Степан Трофимович. Не бих искала да ви наричат атеист, особено сега не бих го искала. Аз и преди не го исках, защото всичко това са само празни приказки. Трябваше най-сетне да ви го кажа.

— Mais, ma chère…

— Вижте какво, Степан Трофимович, по учението аз, разбира се, съм пред вас невежа, но като пътувах насам, много мислих за вас. И стигнах до едно убеждение.

— И до какво?

— До такова, че ние с вас не сме най-умните на този свят, ами има и по-умни от нас.

— И остроумно, и точно. Щом има по-умни, има значи и поправи от нас, следователно и ние можем да грешим, нали така? Mais, ma bonne amie, да допуснем, че сгреша, но нали го имам мойто общочовешко, вечно, върховно право на свободна съвест? Нали имам правото да не бъда лицемер и фанатик, ако не го желая, а щом е тъй, естествено ще бъда мразен от разни господа до края на живота си. Et puis, comme on trouve toujours plus de moines que de raison[21], и тъй като съм напълно съгласен с това…

— Как, как го казахте?

— Казвам, че on trouve toujours plus de moines que de raison — и тъй като аз съм…

— Това май не е ваше: трябва да сте го взели отнейде?

— Това го е казал Паскал.

— Тъй си и мислех… че не сте вие! Защо самият вие никога не се изразявате така кратко и ясно, а винаги го усуквате? Това е къде по-хубаво, отколкото одеве за административния възторг…

— Защо ли… ma foi[22], chère? Ами, първо, вероятно защото аз все пак не съм Паскал, et puis…[23] второ, ние, руснаците, нищо не умеем да кажем на своя език… Във всеки случай поне досега нищо още не сме казали…

— Хм! Това може би е невярно. Във всеки случай поне да бяхте записвали и запомняли такива думи, нали знаете, в случай на разговор… Ах, Степан Трофимович, аз идвах сериозно, сериозно да си поговорим!

— Chère, chère amie![24]

— Сега, когато всичките тия Лембке, всички тия Кармазинови… О, боже, как сте се занемарили! О, как ме измъчвате!… Аз бих искала всичките тези хора да изпитват към вас уважение, защото не могат да ви се хванат на малкия пръст, а как се държите вие? Какво ще видят те? Какво ще им покажа? Вместо благородно да стоите като един образец, като продължител на примера, вие се заобикаляте с някаква сган, придобили сте някакви невъзможни навици, одъртели сте, вече не можете без вино и без карти, четете единствено Пол дьо Кок и нищо не пишете, докато всички те пишат; всичкото ви време отива в празни приказки. Може ли, допустимо ли е да се имате с такъв долен човек като вашия неразлъчен Липутин?

— Защо пък мой и неразлъчен! — плахо протестира Степан Трофимович.

— Къде е той сега? — строго и троснато продължаваше Варвара Петровна.

— Той… той безгранично ви уважава и замина за С-к, да получава наследството от майка си.

— Той, изглежда, друго не прави, освен да получава пари. А Шатов? Все същото?

— Irascible, mais bon.[25]

— Не мога да го понасям вашия Шатов; хем зъл, хем за много се има!

— Как е със здравето Даря Павловна?

— Даша ли? Какво така се сетихте изведнъж? — погледна го любопитно Варвара Петровна. — Здрава е, у Дроздови я оставих… В Швейцария чувах нещо за сина ви, лошо, а не хубаво.

— Oh, c’est une histoire bien bête! Je vous attendais, ma bonne amie, pour vous raconter…[26]

— Стига, Степан Трофимович, уморих се вече; измъчих се. Ще успеем да се наговорим, особено за лошото. От вас почват да хвърчат слюнки, като се засмеете, това е вече някаква дъртащина! И колко странно сте почнали да се смеете… Боже, какви лоши навици сте придобили! Кармазинов няма да стъпи у вас. А тук и без това на най-малкото се радват… Сега вие цял се показахте вече. Хайде, стига, стига, уморих се! Смилете се най-сетне, и аз съм човек!

Степан Трофимович се „смили над човека“, но се оттегли смутен.

V

Нашият приятел действително бе завъдил доста лоши навици, особено напоследък. Той видимо и бързо се беше отпуснал и наистина се беше занемарил. Пиеше, станал беше по-плачлив, по-слабонервен и някак прекалено чувствителен към изящното. Лицето му бе придобило странната способност необикновено бързо да променя израза си — от най-тържествен на най-смешен и дори глупав. Не понасяше самотата и непрекъснато чакаше час по-скоро да го развлекат. Трябваше непременно да му разкажеш някоя градска клюка или случка, и при това всеки ден нова. Ако дълго време не идваше никой, той тъжно се луташе по стаите, отиваше до прозореца, умислено дъвчеше устни, въздишаше дълбоко, а накрая малко оставаше да захленчи. Все предчувстваше нещо, все се боеше от нещо неочаквано, неминуемо; взе да става плашлив; взе да обръща голямо внимание на сънищата.

Целия този ден и вечерта ги беше прекарал извънредно печално, пратил бе да ме викат, много се вълнуваше, дълго говори, дълго разказва, но всичко твърде несвързано. Варвара Петровна отдавна вече знаеше, че той нищо не крие от мен. Накрая ми се стори, че го тревожи нещо особено, нещо такова, което май и самият той не може да си представи. По-рано, когато се срещахме насаме и почнеше да ми се оплаква, накрая почти винаги се донасяше бутилчица и бързо се утешавахме. Тоя път обаче нямаше пиене и той нееднократно потискаше желанието си да прати да донесат.

— И какво все ми се сърди! — оплакваше се той час по час като дете. — Tous les hommes de génie et de progrès en Russie étaient, sont et seront toujours des комарджии et des пияници, que boivent en zapoi…[27], а аз все още не съм нито такъв комарджия, нито такъв пияница… Кори ме, защо не съм пишел? Странна мисъл!… Защо лежа? Вие, казва, трябва да сте „на упрек живо въплъщение“. Mais, entre nous soit dit[28], какво му остава на човек, комуто е предначертано да бъде „живо въплъщение“, освен да лежи — знае ли го тя това?

И накрая ми стана ясна онази главна, особена болка, която тъй натрапчиво го мъчеше тоя път. Тая вечер той много пъти ходи до огледалото и дълго се застоява пред него. Накрая се обърна към мен и с някакво странно отчаяние продума:

— Mon cher, je suis un[29] одъртял човек!

Да, наистина, досега, до тоя им днешен разговор имаше едно-единствено нещо, в което си оставаше сигурен въпреки всички „нови възгледи“ и всички „промени на идеите“ на Варвара Петровна — сигурен беше в чара си, в обаянието си, и то не само на изгнаник или прочут учен, но и на един красив мъж. Двайсет години бе живял с това ласкателно и утешително убеждение и може би му бе най-трудно да се раздели именно с това си убеждение. Дали тая вечер е предчувствал какво колосално изпитание му се готвеше в едно твърде близко бъдеще?

VI

А сега ще пристъпя към описанието на онзи отчасти забавен случай, с който всъщност започва истински хрониката ми.

В края на август най-сетне се завърнаха и Дроздови. Появата им малко изпревари пристигането на отдавна очакваната от целия град тяхна роднина, нашата нова губернаторша, и изобщо направи изключително впечатление на обществото. Но за всички тия интересни събития ще разкажа по-нататък; сега ще се огранича само с това, че Прасковя Ивановна донесе на тъй нетърпеливо очакващата я Варвара Петровна една крайно главоболна гатанка: Nicolas се разделил с тях още през юли и като се срещнал на Рейн с граф К., заминал заедно с него и семейството му за Петербург. (NB И трите дъщери на графа бяха за женене.)

— От Лизавета, каквато е горда и опърничава, нищо не изкопчих — завърши Прасковя Ивановна, — но с очите си го видях, че между нея и Николай Всеволодович е станало нещо. Не знам причините, но, изглежда, ще се наложи вие, мила моя Варвара Петровна, да поизпитате за причината вашата Даря Павловна. Ако питате мен — Лиза е била обидена. Много ми е драго, че ви доведох вашата фаворитка и ви я предавам здрава и читава, та да ми олекне най-сетне.

Тия отровни думи бяха произнесени крайно раздразнено. Виждаше се, че „разкиснатата жена“ си ги беше приготвила отнапред и предварително се е наслаждавала на ефекта. Но не беше Варвара Петровна тая, която можеха да поставят натясно със сантиментални ефекти и гатанки. Тя строго поиска най-точни задоволителни обяснения. Прасковя Ивановна моментално свали тона и дори свърши с това, че се разплака и го удари на най-приятелски излияния. Тази раздразнителна, но сантиментална дама също като Степан Трофимович непрекъснато се нуждаеше от истинско приятелство и главното й оплакване от Лизавета Николаевна се състоеше тъкмо в това, че „дъщеря й не й е приятелка“.

Но от всички нейни обяснения и излияния точно се оказа единствено това, че между Лиза и Nicolas наистина е имало някакво спречкване, но Прасковя Ивановна не бе могла да си състави точна представа що за спречкване е било. А колкото до обвиненията, хвърлени срещу Даря Павловна, накрая тя не само че ги оттегли, но дори специално помоли да не се придава никакво значение на одевешните й думи, защото ги била казала „в яда си“. С една дума, всичко излизаше много неясно и дори подозрително. Според нейния разказ спречкването почнало от „опърничавия и подигравчийски“ характер на Лиза, „а пък гордият Николай Всеволодович, макар и много влюбен, не могъл да понесе насмешките и самият той станал насмешлив“.

— Скоро след това се запознахме с един младеж, май че племенник на вашия „професор“, пък и имената съвпадат…

— Син, не племенник — поправи я Варвара Петровна. Прасковя Ивановна открай време не можеше да запомни името на Степан Трофимович и все го наричаше „професора“.

— Нейсе, син да бъде, още по-добре, мен ми е все едно. Най-обикновен младеж, доста жив и свободен, но инак нищо особено. Е, тука вече Лиза попрекали, уж че взе да прикотква младежа, та да възбуди у Николай Всеволодович ревност. Ама аз това не го осъждам много; момински работи, нещо обикновено и дори мило. Само че Николай Всеволодович, вместо да изревнува, напротив, взе, че се сприятели с младежа, сякаш че нищо не вижда или пък ужким че му е все едно. А Лиза това не го изтрая. Младежът скоро след туй замина (много бързаше за някъде), а Лиза захвана при всеки удобен случай да се заяжда с Николай Всеволодович. Забелязала, че те понякога си говорят с Даша, взе да щръклее, че да ти кажа, сестро, и на мен ми стана черен животът. Докторите са ми забранили да се нервирам, това тяхно прехвалено езеро и без това ми беше омръзнало, само дето ревматизъм получих и зъбите ме заболяха от него. То го пише дори, че от Женевското езеро ставал зъбобол; свойството му било такова. Тъкмо тогава Николай Всеволодович внезапно получи писмо от графинята и тутакси си тръгна, за един ден се приготви. Вярно, сбогувахме се приятелски, пък и Лиза, като го изпращаше, беше уж весела, лекомислена и все на смях я избиваше. Само че всичко това са преструвки. Щом си замина, изведнъж стана много замислена, пък и съвсем престана да споменава за него, че и на мен не ми даваше. Аз и вас бих ви съветвала, мила Варвара Петровна, да не подкачате Лиза по тоя въпрос, само ще навредите. Мълчите ли си, тя първа ще ви заговори; повече ще научите. Според мен пак ще се сдобрят, стига само Николай Всеволодович да не се забави да дойде, както обеща.

— Още сега ще му пиша. Ако е тъй, значи всичко е едно нищо и половина. Чисти глупости! Пък и Даря си я знам аз; глупости.

— За Дашенка, признавам си, сбърках. Само едни най-обикновени разговори, и то най-открито. Ама тогава много се бях разстроила, сестро. Пък нали видях, че и Лиза пак се сближи с нея, както преди…

Варвара Петровна още същия ден писа на Nicolas, умолявайки го да се прибере поне месец преди определения срок. И все пак във всичко това за нея си оставаше нещо тъмно и неизвестно. Цялата тази вечер и цялата нощ мисли и премисля. Мнението на Прасковя й се струваше твърде наивно и сантиментално. „Прасковя цял живот си е била твърде чувствителна, още от пансиона — мислеше тя, — не е такъв Nicolas, че да се докачи от насмешките на едно момиче. Ако наистина са скъсали, друга ще е била причината. Тоя офицер обаче го доведоха тук със себе си и се е настанил в къщата им като роднина. Пък и за Даря нещо много бързо се покая Прасковя: ще рече, премълчала е нещо, нещо, дето не щя да го каже…“

На разсъмване у Варвара Петровна съзря проект с един удар да свърши поне с едно от недоуменията си — проект забележителен по своята неочакваност. Какво е изпитвала, когато го е създавала — трудно е да се каже, пък и не се наемам предварително да тълкувам всички противоречия, от които се състоеше. Като хроникьор се ограничавам само с това, да изложа събитията в точния им вид, точно така, както бяха станали, и не е моя вината, ако изглеждат невероятни. Длъжен съм обаче още веднъж да засвидетелствам, че до сутринта у нея не бяха останали никакви подозрения спрямо Даша, а което е право, никога и не бе ги имало; твърде сигурна беше тя в нея. Пък и изобщо не допущаше мисълта, че нейният Nicolas може да се увлече по нейната… Даря. Сутринта, когато Даря Павловна наливаше чая на чайната масичка, Варвара Петровна я гледа дълго и втренчено и може би за двайсети път от вчера насам уверено си каза наум: „Вятър работа!“

Забеляза само, че Даша изглежда някак уморена и че е още по-свита отпреди, още по-апатична. След чая, според установения веднъж завинаги обичай, двете седнаха да бродират. Варвара Петровна поиска да й даде пълен отчет за впечатленията от странство, предимно за природата, жителите, градовете, обичаите, изкуството им, промишлеността — за всичко, което е успяла да забележи. Нито един въпрос за Дроздови и за живота с Дроздови. Даша, която седеше до нея на работната й масичка — помагаше в бродерията, вече цял половин час разказваше със своя равен, еднообразен, но малко слаб глас.

— Даря — прекъсна я изведнъж Варвара Петровна, — нямаш ли нещо такова, по-особено, което би искала да ми кажеш?

— Не, нищо — помисли мъничко Даша и погледна Варвара Петровна със светлите си очи.

— В душата, в сърцето, на съвестта?

— Нищо — тихо, но с някаква мрачна сигурност повтори Даша.

— Тъй си го знаех! Знай, Даря, че аз никога няма да се усъмня в тебе. Сега седи и слушай. Мини на този стол, седни отсреща, искам цялата да те виждам. Така. Слушай сега — искаш ли да се омъжиш?

Даша отвърна с дълъг въпросителен поглед, впрочем не твърде учуден.

— Чакай, мълчи. Първо има разлика в годините, много голяма; но ти най-добре знаеш, че това са глупости. Ти си разумна и в твоя живот не бива да станат грешки. Впрочем той още е красив мъж… С една дума, Степан Трофимович, когото ти винаги си уважавала. А?

Даша погледна още по-въпросително и този път не само се учуди, но и силно се изчерви.

— Чакай, мълчи; не бързай! Ти, макар и да имаш пари по моето завещание, но умра ли аз, какво ще стане с тебе, па било и с пари? Ще те излъжат, ще ни вземат парите и точка — загиваш. А омъжиш ли се за него, ставаш жена на известен човек. Гледай сега от другата страна: умра ли аз сега — макар и да го осигуря, — какво ще стане с него? А аз разчитам на тебе. Чакай, не съм свършила: той е лекомислен, той е мухльо, жесток, егоист, с лоши навици, но ти ще го цениш преди всичко защото ги има и много по-лоши от него. Ти да не би да си мислиш, че искам да се отърва от тебе, та съм тръгнала да те харизвам на някакъв мръсник? А главното — ще го цениш, защото аз го искам — отсече тя нервно, — чуваш ли? Какво си се вторачила?

Даша все мълчеше и слушаше.

— Чакай, потрай малко! Той е баба — толкоз по-добре за тебе. Жалка впрочем баба; ей толкова не заслужава да го обича една жена. Но заслужава да го обичат заради неговата беззащитност, и ти го обичай за тая му беззащитност. Нали ме разбираш? Разбрали ме?

Даша утвърдително кимна.

— Тъй си го знаех, на по-малко не съм и разчитала. Той ще те обича, защото е длъжен, длъжен; да те обожава, е длъжен — някак особено нервно изписка Варвара Петровна. — Впрочем той и без да е длъжен, ще се влюби в тебе, нали го зная. Освен това аз ще съм тука. Не се бой, аз винаги ще съм тука. Той ще почне да се оплаква от тебе, ще тръгне да те клевети, ще си шушука за тебе с първия срещнат, ще хленчи, вечно ще хленчи; писма ще ти пише от едната стая в другата, по две писма на ден, но пак няма да може без тебе, а тъкмо това е главното. Накарай го да те слуша; не съумееш ли го накара — никой не ти е крив. Ще тръгне да се беси, ще заплашва — не вярвай; вятър и мъгла! Не вярвай, ама все пак имай едно наум, току-виж, щукне му нещо и се обесил; тъкмо с такива се случва; не от сила, от слабост се бесят; и затова никога не го докарвай до ръба — това е първото правило в съпружеството. Помни също, че е поет. Чуй ме, Даря, няма по-голямо щастие от това, да се жертваш. Пък освен туй ще ми направиш голямо удоволствие, а това е главното. Не си мисли, че от глупост ги дрънкам тия; зная какво говоря. Аз съм егоистка, и ти бъди егоистка. Аз не те насилвам; всичко е в ръцете ти, както кажеш, тъй ще стане. Е, какво седиш, кажи нещо де!

— Ами на мен ми е все едно, Варвара Петровна, щом непременно трябва да се омъжвам — твърдо каза Даша.

— Непременно ли? Ти за какво намекваш? — строго и втренчено я погледна Варвара Петровна.

Даша мълчеше, чоплейки с иглата в гергефа.

— Ти макар и умна, ама току изплещиш нещо. То си е вярно, че съм си наумила непременно да те омъжа сега, ама не по необходимост, а само защото тъй ми е хрумнало, и единствено за Степан Трофимович. Да не беше Степан Трофимович, нямаше да помисля да те омъжвам сега, макар и да си вече на двайсет години… Е?

— Ами както решите, Варвара Петровна.

— Значи — съгласна! Чакай, мълчи, къде бързаш, не съм свършила; ти по завещанието ми имаш от мене петнайсет хиляди рубли. Ще ти ги дам още сега, след венчавката. От тях осем хиляди ще му ги дадеш, тоест не на него, а на мен. Той има осем хиляди борч; аз ще го изплатя, но той трябва да знае, че е от твоите пари. Седем хиляди ще останат у тебе на ръка, но да не си посмяла да му дадеш някога. Борчовете му никога недей плаща. Платиш ли веднъж — сетне няма отърване. Впрочем аз винаги ще съм тука. Ще получавате от мен ежегодно по хиляда и двеста рубли издръжка, а с екстрените — хиляда и петстотин, извън жилището и храната, които ще са пак от мен, така както и той ги има сега. Само прислугата ще си я поемете вие. Годишните пари ще ти ги давам наведнъж само на тебе. Но бъди човек: давай му понякога нещичко, и на приятелите му позволявай да идват веднъж седмично, зачестят ли, гони ги. Но и аз ще съм тука. Ако пък умра, издръжката ви няма да се прекрати до самата му смърт, чуваш ли, до неговата смърт, защото това е негова издръжка, а не твоя. А на теб освен сегашните седем хиляди, които ще ти стоят непокътнати, стига само да не сглупиш, още осем хиляди в завещанието ще ти оставя. И повече от мен нищо няма да получиш, трябва да си го знаеш. Е, съгласна ли си? Ще кажеш ли най-после нещо?

— Аз вече казах, Варвара Петровна.

— Знай само, че имаш пълна свобода, както кажеш, така ще стане.

— Само едно, Варвара Петровна, мигар Степан Трофимович ви е говорил вече нещо?

— Не, не ми е говорил и нищо не знае, но… ей сега ще заговори.

Тя мигновено скочи и наметна черния си шал. Даша пак се изчерви, следвайки я с въпросителен поглед. Варвара Петровна изведнъж се обърна към нея с пламнало от гняв лице.

— Глупачка! — нахвърли се тя отгоре й като ястреб. — Неблагодарна глупачка! Какви си ги мислиш? Наистина ли си мислиш, че аз ще тръгна да те компрометирам, та макар ей толкоз да било! Лично той на колене ще пълзи да те моли, от щастие ще примира, разбра ли как ще го наредя! Ти не знаеш ли, че няма да оставя да те подмятат! Или си мислиш, че ще те вземе заради тия осем хиляди, а аз сега тичам да те продавам? Глупачка с глупачка, всички сте едни неблагодарни глупачки! Я ми дай чадъра!

И пеша по мокрите тухлени тротоари и по дървената настилка полетя към Степан Трофимович.

VII

Туй е вярно, че нямаше да остави да подмятат Даря, напротив, тъкмо сега тя се смяташе за нейна благодетелка. Най-благородното и безупречно негодувание пламна в душата й, когато, намятайки шала, беше доловила смутения и недоверчив поглед на възпитаницата си. Тя искрено я обичаше още от малка. Прасковя Ивановна справедливо беше нарекла Даря Павловна нейна фаворитка. Варвара Петровна много отдавна и веднъж завинаги си беше решила, че „Дариният характер не прилича на братовия“ (тоест на характера на брат й Иван Шатов), че е тиха и кротка, способна на голяма саможертва, че се отличава с преданост, необикновена скромност, рядко срещана разсъдливост й, главното, с признателност. До този момент Даша като че ли оправдаваше всичките й очаквания. „В този живот няма да има грешки“, каза си Варвара Петровна, когато момичето беше още дванайсетгодишно, и тъй като беше склонна упорито и страстно да се привързва към всяка запленила я мечта, към всяко свое ново предначертание, към всяка мисъл, която й се стореше светла, тутакси бе решила да възпитава Даша като родна дъщеря. Незабавно й задели пари за зестра и покани гувернантка — мис Кригс, която живя у тях до шестнайсетата година на възпитаницата си, когато, кой знае защо, внезапно я бяха освободили. Идваха учители от гимназията, сред тях и един истински французин, който научи Даша на френски. И него бяха освободили внезапно, почти го изгониха. Една изпаднала в нашия град осиромашала дама, вдовица от благородно потекло, я учеше на пиано. Но главният педагог беше Степан Трофимович. Той всъщност пръв откри Даша: беше почнал да учи свитото дете още когато на Варвара Петровна и през ум не й беше минавало. Пак повтарям: чудна работа, как се привързваха към него децата! Лизавета Николаевна Тушина беше негова ученичка от осмата до единайсетата си година (то се знае, Степан Трофимович я учеше без възнаграждение и в никакъв случай не би го приел от Дроздови). Но самият той се бе влюбил в прелестното дете и му разказваше някакви поеми за устройството на света, земята, за историята на човечеството. Лекциите му за първобитните народи и първобитния човек бяха по-занимателни от арабска приказка. Лиза, която примираше за тия му разкази, извънредно смешно имитираше Степан Трофимович пред домашните си. Той научи за това и веднъж я беше издебнал. Сконфузената Лиза се хвърли в прегръдките му и заплака. Степан Трофимович също — от умиление. Но Лиза скоро замина и остана само Даша. Когато почнаха да идват учителите, Степан Трофимович прекрати своите уроци и лека-полека изобщо престана да й обръща внимание. Тъй продължи доста време. Но веднъж, когато беше станала вече на седемнайсет, внезапно го порази нейната миловидност. Това се случи на трапезата у Варвара Петровна. Той заговори с младото момиче, беше много доволен от отговорите и завърши с предложението да изнесе сериозен и обширен курс по история на руската литература. Варвара Петровна се отзова похвално и му благодари за чудесната мисъл, а Даша беше във възторг. Степан Трофимович почна усилено да се готви за лекциите и най-сетне денят дойде. Започнаха с най-древния период; първата лекция минала увлекателно; Варвара Петровна присъствала. Когато Степан Трофимович завършил и отивайки си, обявил на ученичката, че следващия път ще пристъпи към разбор на „Слово за полка Игорев“, Варвара Петровна изведнъж станала и обявила, че повече лекции няма да има. Степан Трофимович бил шокиран, но си премълчал, Даша пламнала; тъй свършило начинанието. Това се бе случило точно три години преди сегашното най-неочаквано хрумване на Варвара Петровна.

А горкичкият Степан Трофимович си седеше самичък и нищичко не предчувстваше. Обзет от тъжни размисли, отдавна надзърташе през прозореца дали няма да дойде някой познат. Но никой не идваше. Навън ръмеше, захлаждаше се; трябваше да се пали печка; той въздъхна. И внезапно едно страшно видение се изпречи пред погледа му: Варвара Петровна, в такова време и в тоя необичаен час! И пеша! До такава степен беше поразен, че забрави да се преоблече и я прие, както си беше, с вечната си подплатена розова пижама.

— Ma bonne amie!… — тихо възкликна той насреща й.

— Добре, че сте сам: не мога да ги понасям тия ваши приятели! Вечно задимено; боже, що за въздух! И чая не сте си изпили, а отива към дванайсет! Вашето блаженство е безредието! Вашата наслада — боклукът! Какви са тия накъсани хартийки по пода! Настася, Настася! Какво прави тая вашата Настася? Я, мила моя, отвори прозорци, прозорчета, вратите, широко ги отвори. А ние ще минем в гостната; дошла съм по работа. Че пък вземи, че помети де, поне веднъж в живота помети, мила моя!

— Много боклучат, значи! — нервозно и жаловито изписука Настася.

— Пък ти мети, по петнайсет пъти на ден мети! Гостната ви нищо не струва (когато влязоха в гостната). По-хубаво затворете вратата, онази ще вземе да подслушва. Непременно трябва да се сменят тапетите. Нали ви пратих майстора с мострите, защо не си избрахте? Седнете и слушайте. Седнете най-после де, моля ви. Къде? Къде? Къде!

— Един момент… — викна от другата стая Степан Трофимович — ето ме пак тук!

— А, преоблекли сте се! — огледа го тя насмешливо. (Беше си метнал сюртука върху пижамата.) — Тъй наистина по ще прилича на приказката ни. Че седнете най-сетне де, моля ви.

Обясни му всичко наведнъж, троснато и убедително. Намекна и за осемте хиляди, които донемайкъде му трябваха. Подробно разправи за зестрата. Степан Трофимович се пулеше и трепереше. Чуваше всичко, но май не го схващаше. Понечваше да каже нещо, но гласът му пресекваше. Знаеше само, че всичко ще стане, както казва тя, че да възразява и да не се съгласява, е празна работа и че той е вече безвъзвратно един женен човек.

— Mais, ma bonne amie! За трети път и на моята възраст… и за такова дете! — проговори той най-накрая. — Mais c’est une enfant![30]

— Дете на двайсет години, слава богу! Не въртете очи, моля ви, не се намирате на сцената. Вие сте много умен и учен, но нищичко не разбирате от живота, подире ви постоянно трябва да върви бавачка. Какво ще стане с вас, като умра? А тя ще ви бъде добра бавачка; тя е момиче скромно, сигурно, разумно; освен това и аз съм тука, няма да умра веднага, я. Тя е къщовница, кротка като ангел. Тая щастлива мисъл ми е идвала още в Швейцария. Разбирате ли вие, щом самата аз ви го казвам, че е кротка като ангел! — викна тя изведнъж яростно. — У вас е мръсно, тя ще въведе чистота, ред, всичко ще свети като огледало… Ама вие какво, да не си въобразявате, че с такова съкровище трябва да седна да ви моля, да ви изреждам изгодите, да ви сватосвам! Ами че вие би трябвало на колене… О, вятърничав, вятърничав, малодушен човек!

— Но… аз съм вече старец!

— Какво са вашите петдесет и три години! Петдесет години не са краят, а половината на живота. Вие сте красив мъж и го знаете. Знаете също как ви уважава. Ще взема да умра, какво ще стане с нея? А с вас — и тя ще е спокойна, и аз ще съм спокойна. Вие сте човек с положение, име, добро сърце; ще получавате издръжката си, която аз считам за свой дълг. Вие може би ще я спасите, ще я спасите! Във всеки случай ще й направите чест. Ще я подготвите за живота, ще й развиете чувствата, ще й насочите мислите. Малцина ли загиват сега, защото им са зле насочени мислите. Тъкмо ще успеете да завършите и съчинението си и отведнъж ще напомните за себе си.

— Аз тъкмо — избъбри той, вече подкупен от хитрото ласкателство на Варвара Петровна, — аз тъкмо се каня сега да се заловя с моите „Разкази из испанската история“…[31]

— Ето, виждате ли, тъкмо навреме.

— Но… тя? Казали ли сте й!

— За нея не се безпокойте, пък и няма какво да любопитствате. Разбира се, ще трябва вие лично да я помолите, да я измолите да ви окаже чест, разбрахте ли ме? Но не се безпокойте, и аз ще съм тука. Освен това вие я обичате…

На Степан Трофимович му се зави свят; стените се завъртяха. Тук се криеше една страшна идея, с която той никак не можеше да се справи.

— Excellente amie! — разтрепера се изведнъж гласът му. — Аз… аз никога не съм можел да си представя, че вие ще решите да ме дадете… на друга… жена!

— Вие не сте мома, Степан Трофимович; само момите ги дават, а вие самичък се жените — ядно отсече Варвара Петровна.

— Oui, j’ai pris un mot pour un autre. Mais… c’est égal[32] — вторачи се той в нея отнесено.

— Виждам, че c’est égal — презрително процеди тя, — господи! Че той припадна! Настася, Настася! Вода!

Но до вода не стигна. Той се съвзе, Варвара Петровна взе чадърчето си.

— Виждам, че сега с вас не може да се говори…

— Oui, oui, je suis incapable.[33]

— Но до утре ще сте отпочинали и обмислили. Стойте си вкъщи, ако се случи нещо, обадете ми, та макар и посред нощ. Писма не пишете, няма и да ги чета. Утре по същото време пак ще дойда, за окончателен отговор и се надявам, че ще бъде задоволителен. Погрижете се да няма никого и да няма боклук, че то на какво прилича това? Настася, Настася!

Разбира се, на другия ден той се беше съгласил; пък и не можеше да не се съгласи. Тук имаше едно особено обстоятелство…

VIII

Тъй нареченото имение на Степан Трофимович (от петдесет души, според както се броеше по-рано, и в съседство със Скворешники) изобщо не беше негово, а на първата му жена, а сега следователно на техния син Пьотър Степанович Верховенски. Степан Трофимович само опекунстваше, а впоследствие, когато пилето се опери, управляваше имението от негово име по пълномощие. Сделката беше изгодна за момъка; получаваше от баща си годишно около хиляда рубли уж приход от имението, макар че при новия ред то не даваше и петстотин, а може и по-малко. Един господ знае как се бяха установили подобни отношения. Впрочем цялата тази хилядарка я пращаше Варвара Петровна, а Степан Трофимович и с една рубла не участваше в нея. Напротив, целият приход от имотеца слагаше в джоба си и освен това го беше напълно разорил, давайки го под наем на някакъв предприемач, и тайно от Варвара Петровна, продавайки за сеч гората, тоест главната му ценност. Цялата струваше най-малкото осем хиляди, а беше взел за нея само пет. Но понякога твърде много губеше на карти в клуба, а да иска от Варвара Петровна, се страхуваше. Тя просто скърцаше със зъби, когато накрая научи всичко това. И сега синчето най-внезапно съобщаваше, че си пристига и на всяка цена иска да продаде своите владения, а на баща си нареждаше без разтакане да се погрижи за продажбата. Много ясно, че при своето благородство и безкористие на Степан Трофимович му беше станало съвестно пред ce cher enfant[34], което за последен път беше виждал преди цели девет години (като студент в Петербург). Първоначално цялото имение би могло да струва тринайсет или четиринайсет хиляди, сега едва ли някой би дал за него и пет. Несъмнено въз основа на формалното пълномощно Степан Трофимович имаше пълното право да продаде гората и слагайки в сметката хилядата рубли, които толкова години най-акуратно се изпращаха уж че годишен приход (нещо невъзможно), би могъл значително да си облекчи положението. Но Степан Трофимович беше благороден и имаше висши стремежи. Дошла му беше наум една удивително красива мисъл: когато Петруша си дойде, най-неочаквано и благородно да постави на масата най-големия maximum на цената, тоест дори петнайсет хиляди, без ни най-малкия намек за изпращаните досега суми, и силно-силно, със сълзи на очи, да притисне до гърдите си ce cher fils[35], с което да приключат всички сметки. Предпазливо и издалеч бе почнал да разгръща тая картинка пред Варвара Петровна. Намеквал бе даже, че това щяло да придаде някакъв особен, благороден оттенък на тяхната дружеска връзка… на „идеята“ им. Това би поставило в такава безкористна и великодушна светлина някогашните бащи и някогашните хора изобщо в сравнение с новата лекомислена и социална младеж. И още много неща бе говорил, но Варвара Петровна си мълчеше. Накрая сухо бе заявила, че е съгласна да купи земята им и ще даде за нея maximum цена, тоест шест, седем хиляди (а и за четири можеше да се купи). За останалите осем хиляди, които бяха хвръкнали с гората, не каза и дума.

Това се беше случило месец преди сватосването. Степан Трофимович беше поразен и взе да се замисля. По-рано все още съществуваше надеждата, че синчето май изобщо няма да си дойде — тъй би могъл да каже впрочем страничен човек, а самият Степан Трофимович като баща с негодувание би отхвърлил дори мисълта за подобна надежда. Както и да е, но до тоя момент за Петруша до нас дохождаха все едни такива странни слухове. Отначало, когато преди шест години завърши университета, той се шматкаше без работа в Петербург. Внезапно се получи известие, че бил участвал в съставянето на някаква анонимна прокламация и е привлечен под отговорност. После, че били го видели в странство, в Швейцария, в Женева — ще рече забягнал.

— Чудно ми е всичко това — проповядваше ни тогава Степан Трофимович, страшно сконфузено. Петруша c’est une si pauvre tête[36]! Той е добър, благороден, много чувствителен и толкова му се зарадвах тогава, в Петербург, сравнявайки го със съвременната младеж, но c’est un pauvre sire tout de même[37]. И, знаете ли, все от тая недоизмътеност, сантименталност! Тях ги пленява не реализмът, а сантименталната, идеалната страна на социализма, тъй да се каже, неговият религиозен оттенък, неговата поезия… по чужда гайда, разбира се. Хубаво, ами аз, аз накъде? Толкова врагове имам тук, там още повече, ще го припишат на бащиното влияние… Боже! Петруша — и деец! В какви времена живеем!

Петруша впрочем много скоро съобщи точния си адрес в Швейцария, за да му пратят редовната парична вноска: ще рече, не беше съвсем емигрант. И ето че сега, след четири години в странство, внезапно отново се появява в отечеството и известява за скорошното си пристигане: ще рече, не е бил обвинен в нищо. Не стига туй, ами някой сякаш го подкрепяше и покровителстваше. Сега пишеше от Южна Русия, където изпълнявал нечие частно, но важно поръчение и вършел там нещо. Всичко това беше чудесно, но откъде все пак да се вземат останалите седем-осем хиляди, та да се стъкми един приличен maximum цена за имението? Ами ако се вдигне шум и вместо величествената картина се стигне до съд? Нещо подсказваше на Степан Трофимович, че сантименталният Петруша няма да пренебрегне интересите си. „Забелязал съм, че, кой знае защо — прошушна ми тогава веднъж Степан Трофимович, — кой знае защо, всички тия отчаяни социалисти и комунисти са същевременно и невероятни скъперници, интересчии и собственици и дори нещо повече, колкото по-голям социалист е, колкото по-далеч отива, толкова повече държи на собствеността си… защо ли е тъй? Дали не е пак от сантименталност.“ Не знам имали истина в тази забележка на Степан Трофимович; зная само, че Петруша разполагаше с някои сведения за продажбата на гората и прочие, а Степан Трофимович знаеше, че той разполага с тия сведения. Случвало ми се е също да чета писмата на Петруша до баща му; пишеше донемайкъде рядко, веднъж на годината, дори още по-рядко. Само в последно време, уведомявайки за предстоящото си пристигане, прати две писма почти едно подир друго. Всичките му писма бяха кратки, сухи, състояха се единствено само от разпореждания, и тъй като бащата и синът още от Петербург бяха по модата, на ти, и писмата на Петруша определено имаха характера на ония старинни предписания, които едновремешните помешчици пращаха от столицата до крепостните си, поставени да управляват именията им. И ето че тия осем хиляди, които оправяха цялата работа, внезапно изскачат от предложението на Варвара Петровна, при което тя ясно дава да се разбере, че от никъде другаде не могат да изскочат. Разбира се, че Степан Трофимович се беше съгласил.

Пратил бе да ме повикат още щом си беше отишла, а за всички останали заключи вратата за целия ден. То се знае, поплака си, много и хубаво говори, много и силно се отклоняваше, направи случайно един каламбур и остана доволен от него, после дойде една лека холерина — с една дума, всичко мина по реда си. След което измъкна портрета на своето починало отпреди двайсет години немкинче и жално взе да нарежда: „Ще ми простиш ли ти на мен?“ Въобще беше някак изкарай от релсите. От мъка дори посръбнахме малко. Впрочем той скоро и сладко заспа. На сутринта майсторски си върза връзката, грижливо се облече и час по час ходеше да се гледа пред огледалото. Напарфюмира кърпичката си, впрочем едва-едва, и щом видя през прозореца Варвара Петровна, бързо взе друга кърпичка, а напарфюмираната скри под възглавницата.

— Ами чудесно! — похвали го Варвара Петровна, изслушвайки неговото съгласие. — Първо, благородна решителност, а, второ, вслушали сте се в гласа на разума, в който вие твърде рядко се вслушвате, решавайки личните си работи. Впрочем няма какво да се бърза — прибави тя, разглеждайки бялата му връзка — засега си мълчете, и аз ще мълча. Наближава рожденият ви ден; ще дойдем заедно с нея. Ще дадете един вечерен чай и ви моля, без пиене и мезета; впрочем аз ще наредя всичко. Поканете приятелите си — впрочем заедно ще направим подбора. Предния ден ще поговорите с нея, ако се наложи, а вечерта у вас не че ще го обявяваме или ще правим някакъв годеж, а само тъй, ще намекнем, или ще дадем да се разбере, без всякакви тържествености. Пък след седмица-две и сватбата, по възможност без всякакъв шум… Даже вие двамата може да заминете за известно време веднага след венчавката, та макар в Москва например. Може и аз да дойда с вас… А главното, дотогава мълчете.

Степан Трофимович беше озадачен. Понечи да каже, че му е невъзможно тъй, че все трябва да поговори някак с годеницата, но Варвара Петровна нервно се нахвърли върху него:

— Това пък защо? Първо, все още може би нищо няма да стане…

— Как няма да стане! — измърмори младоженецът, вече напълно съсипан.

— Така. Ще видя… А впрочем всичко ще стане, както съм казала, и не се тревожете, самата аз ще я подготвя. Вие няма какво да се бъркате. Всичко необходимо ще бъде казано и направено, а вие няма какво да се бъркате. Защо? В ролята на какъв? И никакво ходене, никакво писане на писма. И никому нищо, моля ви. И аз ще си мълча.

Тя направо не желаеше да се обясняват и си отиде явно разстроена. Види се, прекомерната готовност на Степан Трофимович я беше поразила. Уви, той направо не разбираше своето положение и още не си представяше нещата от друга гледна точка. Напротив, у него се появи някакъв нов тон, нещо победоносно и лекомислено. Той се перчеше.

— Това ми харесва! — възклицаваше той, заставайки пред мен с разперени ръце. — Чухте ли? Тя иска да ме докара дотам, че най-накрая да се откажа. Ами че аз също мога да изгубя търпение и… да се откажа! „Стойте мирен и няма какво да търсите там“, но защо в края на краищата непременно трябва да се женя? Само защото на нея й хрумнала една смешна фантазия? Но аз съм сериозен човек и мога да не пожелая да се подчиня на празните фантазии на една неуравновесена жена! Аз си имам задължения към моя син… и към самия себе си! Аз правя жертва — разбира ли го тя това? Аз може би затова и се съгласих, защото ми е опротивял животът и ми е все едно. Но тя може да ме нервира и тогава няма да ми бъде все едно; ще се обидя и ще се откажа. Et enfin le radicule…[38] Какво ще кажат в клуба? Какво ще каже Липутин? „Все още може би нищо няма да стане“ — как ви се вижда! Но това е върхът. Това е вече… какво е това? Je suis un forçat, un Badinguet[39], un[40] притиснат до стената човек!…

И същевременно някакво капризно задоволство, нещо игриво-лекомислено прозираше сред всички тия жални възклицания. Вечерта пак пийнахме.

Бележки

[1] През шейсет и трета година беше успял някак да се отличи; окачиха му кръстчето и го произведоха подофицер… — Очевидно намек за участието на Ставрогин в потушаването на полското въстание през 1863 година.

[2] … приличаше да е дворянски предводител от доброто старо време… — Дворянският предводител се избира от дворяните в дадена губерния и ръководи дворянството, решава спорове, тъжби и т.н. До отмяната на крепостното право властта му е твърде реална, понякога по-голяма от тази на губернатора. След 1861 година ролята му става все по-малка и почти символична. Обикновено дворянският предводител е най-богатият помешчик.

[3] Административна единица, нещо като околия или район. — Б.пр.

[4] … и четял „Голос“. — Петербургски вестник, издание на А. А. Краевски.

[5] … томчето на Консидеран… — Консидеран (Considérant — 1808–1893), френски социалист утопист. Книгата му „Обществено назначение“ (Destinée sociale) представлява едно от най-систематизираните изложения на възгледите на Фурие.

[6] … Vernex-Montreux… — Курортна местност, разположена на североизточния бряг на Женевското езеро.

[7] Превъзходни друже (фр.).

[8] Тия безкрайни руски думи!… (фр.).

[9] Вие знаете у нас… С една дума (фр.).

[10] За да ви покаже своята власт (фр.).

[11] Не, това е голям куриоз (фр.).

[12] Едни очарователни дами (фр.).

[13] Знаете тези псалми и книгата на Йов (фр.).

[14] И им показал властта си (фр.).

[15] Що за хрумване! (фр.)

[16] Знаете (фр.).

[17] С такова високомерие (фр.).

[18] Нима? (фр.).

[19] Добри ми приятелю (фр.).

[20] Прекрасно дете! (фр.).

[21] И тъй като човек среща монаси по-често, отколкото здрав смисъл (фр.).

[22] Наистина (фр.).

[23] И после (фр.).

[24] Скъпа, скъпа приятелко! (фр.).

[25] Сприхав, но добър (фр.).

[26] О, това е една глупава история! Аз ви чаках, скъпа приятелко, за да ви разкажа… (фр.).

[27] Всички талантливи и напредничави хора в Русия са били, са и винаги ще бъдат комарджии и пияници, които пият и преливат (фр.).

[28] Между нас казано (фр.).

[29] Драги мой, аз съм един (фр.).

[30] Та това е дете! (фр.).

[31] … тъкмо се каня сега да се заловя с моите „Разкази из испанската история“… — Отново намек за Т. Н. Грановски, който е автор на редица съчинения по испанска история.

[32] Да, сгреших думата. Но… това е равносилно, (фр.).

[33] Да, да, аз не съм в състояние! (фр.).

[34] Скъпото дете (фр.).

[35] Скъпият син (фр.).

[36] Е толкова ограничен! (фр.).

[37] Все пак това е една жалка личност (фр.).

[38] Най-сетне това е смехотворно… (фр.).

[39] Je suis un forçat, un Badinguet… — Баденге се казва зидарят, под чието име и с чиито дрехи принц Луи Наполеон Бонапарт (бъдещият император Наполеон III) избягва от Хамската крепост. По-късно противниците на Наполеон III използват това име за насмешки срещу императора.

[40] Аз съм един каторжник, един Баденге, един (фр.).