Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бесы, 1872 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венцел Райчев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- automation (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Фьодор Достоевски. Бесове
Превод от руски: Венцел Райчев
Редактор: Иван Гранитски
Художник: Петър Добрев
Коректор: Валерия Симеонова
На корицата: детайл от картината „Носене на кръста“, художник Йеронимус Бош
Формат 16/60/90 Печатни коли 43,5
Издателство „Захарий Стоянов“, 1997 г.
Предпечатна подготовка ЕТ „ПолиКАД“
„Абагар“ АД — Велико Търново
ISBN: 954-9559-04-1
История
- — Добавяне
Глава пета
Пред празника
I
Замисленият от Юлия Михайловна празник по случай подписката в полза на гувернантките от губернията вече на няколко пъти се насрочваше и пак се отлагаше. Около нея непрекъснато се въртяха Пьотър Степанович, Лямшин, чиновничето, което във време оно идваше у Степан Трофимович, а сега внезапно бе станало свой човек в губернаторския дом, защото свиреше на пиано, а освен това го използваха като момче за всичко, донякъде и Липутин, когото Юлия Михайловна тъкмеше за редактор на бъдещия независим губернски вестник, няколко госпожи и госпожици, та най-сетне дори Кармазинов, който на всеослушание и крайно самодоволно обяви, че по време на литературния кадрил щял да поднесе една приятна изненада. Оказа се, че участниците в подписката и желаещите да направят волни пожертвувания са извънредно много — всички по-първи хора в града, стига обаче да носеха пари, се допускаха и хора от по втора ръка. Юлия Михайловна беше казала, че понякога е дори необходимо да се допуска смесване на съсловията — „кой ще ги просвети инак?“. Образуван беше негласен домашен комитет, който реши, че празникът ще бъде демократичен. Успехът на подписката предразполагаше към разходи; искаха да направят нещо невиждано — затова бяха тия отлагания. Все още не бяха решили къде да бъде вечерният бал: дали в огромната къща на предводителшата, която тя предоставяше за случая, или у Варвара Петровна, в Скворешники? Скворешники падаше малко далече, но мнозина от комитета настояваха, че там щяло да е „по-свободно“. На самата Варвара Петровна страшно й се искаше да се спрат на Скворешники. Трудно е да се каже защо тази горда жена бе почнала едва ли не да се докарва пред Юлия Михайловна. Нравеше й се вероятно, че онази на свой ред се отнасяше почти с преклонение към Николай Всеволодович, и любезничеше с него, както с никой друг. И отново ще повторя — през всичкото това време Пьотър Степанович тихомълком, но настойчиво продължаваше да насажда в дома на губернатора пуснатия от по-рано слух, че Николай Всеволодович е човек с най-тайнствени връзки в най-тайнствени кръгове и че сигурно изпълнява тук някаква мисия.
С хората ставаше нещо странно. Особено дамите — бе ги обзело някакво лекомислие, и то не постепенно, а някак изведнъж. Най-неочаквано взеха да вземат връх едни крайно разюздани представи. Нещо крайно лековато и не бих казал, че винаги приятно. Излязло бе на мода едно объркване на понятията. После, когато всичко свърши, обвиняваха Юлия Михайловна — нейния кръг и влияние: но едва ли всичко тръгваше единствено от Юлия Михайловна. Напротив, в началото мнозина се надпреварваха да хвалят новата губернаторша, че умеела да обедини обществото и че изведнъж станало по-весело. Имаше дори няколко скандални случки, за които Юлия Михайловна ни най-малко не беше виновна; но тогава всички само се смееха и забавляваха, а не се намери кой да тропне по масата. Вярно, че една твърде значителна групичка лица, със собствени и по-особени възгледи върху тогавашния ход на събитията, стоеше настрана; но тогава и те не бяха почнали дори да мърморят; дори се усмихваха.
Помня, че някак от само себе си се бе образувал един доста широк кръг, чийто център май наистина се намираше в гостната на Юлия Михайловна. В тоя неин интимен кръг си позволяваха (младежта, разбира се) — и дори бе станало нещо като правило — най-различни лудории — понякога действително доста разюздани. В тоя кръг имаше няколко дори твърде мили дами. Младите уреждаха пикници, вечеринки, понякога образуваха цели кавалкади и обикаляха из града. Търсеха приключения, дори нарочно си ги измисляха и създаваха, само и само да става нещо. Третираха останалите като пълни глупаци. Какво ли не правеха и пред нищо не се спираха. Веднъж например жената на един тукашен поручик — още съвсем младо, черноочко същество, впрочем вече позалиняло поради мизерните доходи на мъжа си — седнала да играе комар по-наедричко, с надеждата да спечели и си купи пелерина, но вместо това загубила цели петнайсет рубли[1]. Като нямала да плати и понеже я било страх от мъжа й, по едно време набрала кураж и решила тайно да поиска назаем от сина на кмета — едно много калпаво и не за годините си разхайтено момче. Онзи обаче не само че й отказал, ами се разкикотил и на всеослушание съобщил на мъжа й. Поручикът, който наистина едва свързваше двата края със заплатата си, прибрал половинката си у дома и там хубавичко я наредил въпреки плачовете, писъците и коленопреклонните молби за прошка. Цялата тази възмутителна история предизвика в града само смях; но въпреки че горката поручица не влизаше в кръга на Юлия Михайловна, една дама от „кавалкадата“ — ексцентрична и решителна личност, — която я познавала отнякъде, отишла у тях и буквално я отмъкнала у дома си. Нашите веселяци това и чакали, обсипали „гостенката“ с грижи и подаръци и в продължение на четири дни не я връщали на мъжа й. Ексцентричната дама я настанила в дома си и я повлякла по разходки, танци и увеселения заедно с цялата разлудувала се компания. Взели да я подкокоросват да даде мъжа си под съд, да направи скандал. Уверявали я, че вкупом ще я подкрепят, щели да й станат свидетели. Мъжът й се спотайваше, страх го беше да се бори човекът. Най-сетне онази се усетила, че затъва надълбоко, и вечерта на четвъртия ден ни жива, ни мъртва от страх избягала при своя поручик. Не се знае какво точно е ставало между съпрузите, но кепенците на дървената къщурка, където бе на квартира поручикът, не се отваряли цели две седмици. Когато научи всичко това, Юлия Михайловна се поразсърди на палавниците и остана много недоволна от постъпката на ексцентричната дама, макар онази да й била представила жертвата още на другия ден след похищението. Впрочем тая история скоро се забрави.
Друг път един дребен чиновник, с репутацията на уважаван глава на семейство, зажени дъщеря си — седемнайсетгодишна красавица, позната на целия град, за някакъв момък от провинцията, също дребен чиновник. Внезапно обаче се разчува, че още първата брачна нощ младият съпруг постъпил с красавицата твърде нелюбезно, мъстейки за поруганата си чест. Лямшин, който, може да се каже, почти присъствал на екзекуцията, тъй като на сватбата се напил и останал да пренощува, още рано-рано разнесе навред новината. Моментално се образува компания от десетина души на коне, които нямаха собствени, бяха наели от файтонджийските, като например Пьотър Степанович и Липутин, който въпреки белите си коси участваше в почти всички скандални похождения на вятърничавата младеж. И когато младоженците тръгнали с файтона да правят официалните визити — местната традиция го повеляваше да става на другия ден след сватбата независимо от всички случайности, — цялата тая кавалкада ги наобиколила и със смях и веселие ги съпровождала из целия град. Вярно, че не влизали в къщите, ами чакали отвънка, на конете; вярно, че се въздържали от кой знае какви обиди по адрес на младоженеца и младоженката, но скандалът си беше скандал. Целият град заговори. То се знае, всички се смееха. Но този път се разлюти Фон Лембке и между него и Юлия Михайловна отново се бе разиграла твърде оживена сцена. Тя също извънредно много се разсърди и уж се била заканила да не пуща шегаджиите в дома си. Но още на другия ден им прости благодарение на Пьотър Степанович и застъпничеството на Кармазинов. Онзи бе намерил „шегата“ за твърде остроумна.
— Това е в духа на тукашните нрави — казал той. — Най-малкото е характерно и… смело; освен това, вижте, всички се смеят, само вие негодувате.
Но някои лудории бяха съвсем нетърпими и с известен опасен оттенък.
В града се беше появила пътуваща книжарка, която продаваше евангелия — една почтена жена, макар и от еснафско съсловие. Обърнали й бяха внимание, защото в столичните вестници бяха излезли интересни отзиви за пътуващите книжари. И пак оня дявол Лямшин заедно с един семинарист, който се шляеше в очакване на учителско място, баламосали жената, уж че ще купуват книги, и скришом напъхали в торбите й цяла пачка съблазнителни и мръснишки картинки — доставени от странство и както се разбра впоследствие, пожертвани специално за случая от едно твърде почтено старче, чието име изпускам, с голям орден на шията и голям любител на „здравия смях и веселата шега“. Когато горката жена излязла на търговската улица и взела да вади светите книги, се посипали и картинките. Едни взели да се смеят, други да роптаят. Насъбрал се народ, разпсували се, насмалко да стигне до бой, ако не се бе намесила полицията. Тикнаха книжарката в дранголника и само благодарение на усилията на Маврикий Николаевич, който с негодувание научил интимните подробности на тази мръсна история, я освободиха и изпроводиха от града чак вечерта. Тоя път Юлия Михайловна уж най-окончателно и решително изгонила Лямшин, но нашите се събрали на тумба и още същата вечер й го отвели под претекст, че бил измислил някакво ново и съвсем специално парче за пиано, с молбата само да го изслуша. Парчето действително се беше оказало забавно и се наричаше „Френско-пруската война“. Почваше с тревожните звуци на „Марсилезата“:
„Qu’un sang impur abreuve nos silons!“[2]
Звучеше гордо предизвикателство, опиянение от бъдещите победи. Но внезапно, наред с майсторските вариации на химна, някъде отстрани, долу, в края, но много близко се раздават пошлите звуци на „Mein lieber Augustin“[3][4]. „Марсилезата“ не го забелязва, „Марсилезата“ е във висшата точка на опиянението от своето величие, но „Augustin“ крепне, „Augustin“ е все по-нахален и ето че тактовете на „Augustin“ някак неочаквано започват да съвпадат с тактовете на „Марсилезата“. И тя започва сякаш да се сърди; забелязала е най-сетне „Augustin“, иска да го махне, да го прогони като досадна, жалка муха, но „Mein lieber Augustin“ се е вкопчил здраво; той е весел и самоуверен, радостен и нахален; и „Марсилезата“ някак внезапно ужасно изглупява; вече не крие, че е ядосана и обидена; това са вопли на негодувание, това са сълзи и проклятия с прострени към провидението ръце: „Pas un pouce de notre terrain, pas une pierre de nos forteresses!“[5]
Но вече е принудена да пее в такт с „Mein lieber Augustin“. Звуците й по един най-глупашки начин се преливат с „Augustin“, тя клюмва, гасне. Рядко, на пориви ще прозвучи отново „qu’un sang impur…“, но тутакси по най-обиден начин се превръща в просташко валсче. Тя напълно се примирява: това е Жюл Фавър, който ридае на гърдите на Бисмарк и дава всичко, всичко… Но ето че почва да разсвирепява и „Augustin“: чуват се сипкави звуци, усещат се изпитата бъчва бира, бясното самохвалство, звучат исканията за милиарди, за тънки пури, шампанско и заложници; „Augustin“ се превръща в яростен рев… Френско-пруската война свършва. Нашите аплодират, Юлия Михайловна се усмихва и казва: „Как да го изгониш?“ Мирът е сключен. Мерзавецът действително си имаше талантец. Веднъж Степан Трофимович ме уверяваше, че най-големите таланти могат да бъдат ужасни мерзавци и че едното не пречело на другото. После се пусна слух, че Лямшин бил откраднал тази пиеска от един скромен и талантлив младеж, негов случаен познат, който тъй си и остана неизвестен: но това настрана. Този негодник, който няколко години се беше въртял на пета пред Степан Трофимович, изобразявайки при поискване на вечеринките му разни чифутчета, изповедта на глуха бабичка или раждане, сега понякога изобразяваше у Юлия Михайловна самия Степан Трофимович, и то по най-смешен начин, под названието „Либерал от четирийсетте години“. Всички се превиваха от смях, тъй че накрая вече беше невъзможно да се изгони: твърде необходим човек бе станал. Освен това той раболепно се слагаше на Пьотър Степанович, който пък по това време беше придобил необикновено силно влияние над Юлия Михайловна…
Не бих говорил специално за този мерзавец и не си заслужава да се спираме на него; но ето че стана една възмутителна история, в която, както твърдят, той също участвал, а аз по никой начин не мога да я отмина в моята хроника.
Една сутрин из целия град се разнесе вестта за едно безобразно и възмутително кощунство. В началото на огромния пазарен площад се намира старата черква „Рождество Богородично“, която представлява една древна забележителност в нашия древен град. На оградата до вратата отдавна стои голяма икона на божията майка, вградена в зида зад специална решетка. И ето че една сутрин иконата се оказа ограбена — стъклото счупено, решетката изкъртена, а от нимба и плащаницата бяха извадени няколко бисера и други камъни, не знам дали много скъпи. Но главното е, че освен кражбата бе извършено едно безсмислено безобразно кощунство: разправяха, че на сутринта намерили зад счупеното стъкло жива мишка. Сега, четири месеца по-късно, с положителност се знае, че престъплението е било извършено от Федка Каторжника, но, кой знае защо, притурят, че бил участвал и Лямшин. Тогава никой не споменаваше за Лямшин и изобщо не го подозираха, а сега всички твърдят, че тогава тъкмо той бил пуснал мишката. Помня, че цялото ни началство се беше пообъркало. На местопроизшествието още от сутринта взе да се трупа народ. Тълпата не намаляваше и не бе кой знае колко голяма, но все пак около стотина души. Едни идваха, други си отиваха. Новодошлите се кръстеха, целуваха иконата; почнаха да оставят пари, появи се дискос, а с него и калугер, и чак в три часа следобед на началството му дойде наум, че може да се разпореди народът да не се тълпи, ами всеки да се помоли, да целуне иконата, да пусне лептата си и да отминава. Този прискърбен случай направи най-тягостно впечатление на Фон Лембке. Както ми казаха, впоследствие Юлия Михайловна се бе изразила, че именно от тази зловеща сутрин взела да забелязва у съпруга си онази странна потиснатост, която не го бе оставила чак до момента, когато преди два месеца напусна града по болест, и май че го съпровожда и досега в Швейцария, където продължава да се съвзема след кратковременното си поприще в нашата губерния.
Помня, че тогава, около един часа по обед, и аз наминах към площада — смълчани хора, важни, навъсени лица. Някакъв дебел търговец с жлътнала, подпухнала физиономия слезе от файтона си, поклони се до земята, целуна иконата, пусна една рубла, с пъшкане се качи и си замина. По едно време пристигна каляска с две известни дами, придружени от двама от нашите хубостници. Хубостниците (единият от които не бе чак толкова млад) слязоха от каляската и разблъсквайки хората доста безцеремонно, си пробиха път до иконата. И двамата не свалиха шапки, а единият си сложи пенснето. През тълпата мина ропот, вярно, че не много силен, но враждебен. Хубостникът с пенснето изрови от натъпканото си с банкноти портмоне една медна копейка, хвърли я на дискоса; двамата си казаха нещо, разсмяха се гръмогласно и се запътиха към каляската. В този момент пристигнаха на коне Лизавета Николаевна и Маврикий Николаевич. Тя скочи от коня, хвърли поводите на спътника си, който по нейно нареждане бе останал на седлото, и се озова пред иконата тъкмо навреме, за да види хвърлянето на копейката. Страните й пламнаха от гняв; бързо свали кръглата си капела, ръкавиците, коленичи пред иконата — право на калния тротоар — и благоговейно се поклони три пъти чак до земята. После извади портмонето си, но тъй като в него се оказаха само няколко гроша, моментално сне брилянтните си обеци и ги сложи на дискоса.
— Може ли, може ли? За украса на плащаницата? — попита тя монаха, обзета от силно вълнение.
— Позволително е — отговори онзи, — всяко подаяние е богоугодно.
Хората мълчаха и не изказваха нито порицание, нито някакво одобрение. Без да почисти изкаляната си рокля, Лизавета Николаевна възседна коня и препусна.
II
Два дни след току-що описания случай отново я срещнах в една многобройна компания. Запътили се бяха за някъде с три каляски, заобиколени от ездачи. Тя ме повика с ръка, спря каляската и настоя да се присъединя към тях. Намериха ми място в каляската и тя весело ме препоръча на спътничките си — едни твърде пищни дами, — а на мен ми обясни, че в момента са предприели изключително интересна експедиция. Непрекъснато се смееше и изобщо изглеждаше щастлива някак извън мярката. Впрочем вярно, че напоследък беше много весела, та дори я избиваше на лудории. Идеята беше наистина ексцентрична: отиваха към реката, в къщата на търговеца Севастиянов, където в една пристройка на двора вече от десетина години живееше, обграден с топли грижи и внимание, нашият градски луд и ясновидец Семьон Яковлевич[6], прочут с пророчествата си не само у нас, а и в околните губернии, та дори и в двете столици. Отвред се стичаха поклонници да чуят юродивото му слово и всеки оставяше по нещо. Волните пожертвувания — понякога твърде значителни — се препращаха в църквата (ако с тях тутакси не се разпоредеше самият Семьон Яковлевич) и предимно в манастира „Света Богородица“; за целта край Семьон Яковлевич непрекъснато дежуреше калугер от манастира. Очакваше се да падне голяма веселба. Никой от компанията не бе виждал Семьон Яковлевич. Впрочем освен Лямшин, който бил ходил навремето си и сега уверяваше, че оня наредил да го изгонят с метлата и собственоръчно запокитил подире му два големи варени картофа. Сред ездачите забелязах Пьотър Степанович, който твърде неумело се оправяше с наетия за случая казашки кон, и Николай Всеволодович. Понякога и той участваше в общите увеселения и тогава биваше подобаващо весел, макар че, както винаги, говореше малко и рядко. Когато, спускайки се към моста, стигнахме до странноприемницата, някой най-неочаквано съобщи, че току-що бил намерен трупът на някакъв пътник, който се застрелял в стаята си, и сега чакали полицията. Тутакси се подхвърли идеята да идем да видим самоубиеца. Идеята веднага намери подкрепа: нашите дами никога не бяха виждали самоубийци. Една от тях дори каза с висок глас, че всичко било такава скука, та нямало какво да се церемоним и пробираме развлеченията, стига да било забавно. Само малцина останаха да чакат отпред на входа; останалите на тумба влязохме в мръсния коридор и за мое учудване видях сред влезлите и Лизавета Николаевна. Стаята на самоубиеца беше отворена и, разбира се, никой не посмя да ни спре. Беше едно съвсем младо момче, деветнайсетгодишно, не повече, и трябва да е било много хубаво — гъста руса коса, правилен овал на лицето, прекрасно, чисто чело. Вече се бе вдървило и бялото му личице изглеждаше като мраморно. На масата имаше собственоръчно написана бележка да не винят никого за смъртта му и че се застрелял, защото „исгулял“ четиристотин рубли. Беше написано именно „исгулял“ — в четирите реда имаше три правописни грешки. Особено се тюхкаше и вайкаше някакъв дебел помешчик — види се, познат на семейството, — който дошъл в града по своя си работа и отседнал в съседната стая. От думите му излизаше, че семейството — майка му (вдовица), сестрите и лелите му — го пратило да направи под ръководството на някаква роднина от града покупки за зестрата на сестра си, която щяла да се омъжва, и да ги докара вкъщи, на село. С безкрайни напътствия, молитви и благословии, примирайки от страх, му поверили десетилетия събираните четиристотин рубли. Момчето впрочем било скромно и до момента не внушавало никакви опасения. Пристигайки обаче преди три дни в града, не се явил при роднината, ами отседнал в странноприемницата и отишъл право в клуба, разчитайки да спечели някоя рубла на карти. Хубаво, ами тъй се случило, че тая вечер в клуба не се играло комар. Прибрал се в стаята си около полунощ и поръчал шампанско, хавански пури и вечеря от шест или седем блюда. От шампанското се напил, от пурите му прилошало, тъй че не се докоснал до яденето, а почти в безсъзнание легнал да спи. Сутринта се събудил свеж като божур и тутакси се отправил в разположилия се отвъд реката цигански табор, за който бил чул вечерта в клуба. И цели два дни не се появил в странноприемницата. Най-сетне вчера към пет часа следобед пристигнал, все още пиян, тутакси легнал да спи и спал до десет вечерта. Като се събудил, поискал котлет, бутилка „Шато д’икем“[7] и грозде, хартия, мастило и сметката. Никой не забелязал у него нищо особено; бил тих, кротък, спокоен. Застрелял се е, види се, още около полунощ, макар да е странно, че никой не чул изстрела, ами се усетили едва днес около един по обед и след като чукали, чукали, накрая разбили вратата. Бутилката „Шато д’икем“ беше наполовината празна, останало беше и половината грозде. Изстрелът бе даден от малък трицевен револвер право в сърцето. Изтекла бе много малко кръв; револверът бе паднал от ръцете му на килима. Самият той полулежеше на дивана в ъгъла. Смъртта сигурно е настъпила мигновено; по лицето му нямаше следи от никакви предсмъртни мъчения; изразът му беше спокоен, почти щастлив, само дето не беше жив. Нашите, всички без изключение, го разглеждаха със страшно любопитство. Изобщо във всяко нещастие на ближния винаги има нещо, което радва окото ни, та ако ще да сте който и да било. Дамите разглеждаха мълчаливо, а спътниците им правеха впечатление със своето остроумие и върховно присъствие на духа. Един обяви, че това било най-добрият изход и че момчето не е могло да измисли нищо по-умно; друг заключи, че макар и за миг, но поне добре си е поживял. Трети внезапно изтърси: защо у нас тъй често взеха да се бесят и застрелват — сякаш изведнъж са изтръгнали корена им, сякаш изведнъж се е продънил подът под краката им? Към резоньора бяха отправени неприветливи погледи. Затова пък Лямшин, който го имаше за голяма чест да се прави на палячо, докопа чепка грозде от чинийката, със смях го последва и друг, а трети дори посегна към бутилката „Шато д’икем“. Спря ги пристигналият полицейски началник и дори помоли „да се очисти стаята“. Тъй като всички се бяхме вече нагледали, излязохме тутакси и без разправии, макар впрочем Лямшин да се заяде нещо с полицейския. През останалата половина от пътя приказките, смехът и оживлението се засилиха двойно.
Пристигнахме при Семьон Яковлевич точно в един по обед. Портите на голямата търговска къща бяха широко отворени и достъпът до пристройката бе свободен. Тутакси разбрахме, че Семьон Яковлевич в момента благоволява да обядва, но приемал. Стаята, в която обядваше смахнатият пророк, бе доста просторна, с три прозореца, и бе разделена на две равни половини с висока до пояса решетеста дървена оградка с малка вратичка. Простосмъртните оставаха отсам оградката и само по указание на „пророка“ някои щастливци биваха допускани в неговата половина, където, ако му скимнеше, ги настаняваше да седнат на кожените кресла и на дивана; самият той винаги си седеше на едно старинно волтеровско кресло. Беше доста висок, пълен човек, с жълтеникаво подпухнало лице: около петдесет и пет годишен, русоляв, с оредяла коса — почти плешив и без брада; дясната му буза беше сякаш отекла и поради това устата му стоеше някак накриво; под лявата ноздра имаше голяма брадавица; тесните му очички гледаха спокойно и изобщо имаше солиден и заспал израз. Облечен бе по немски — с червен сюртук, но без жилетка и вратовръзка. Под сюртука се виждаше доста грубичка, но бяла риза; болните му, изглежда, крака бяха обути с пантофи. Чувал бях, че навремето бил чиновник и дори имал чин. Току-що беше свършил с леката рибена чорбица и пристъпваше към второто блюдо — варени картофи със сол. Това му беше постоянното меню, друго не кусваше. Но много обичаше чай и постоянно му наливаха. Край него шетаха трима слуги, наети от търговеца специално за негова милост. Единият беше с фрак, другият приличаше на ратай, третият — на псалт. Въртеше се и един шестнайсетгодишен доста оперен момчурляк. Освен слугите присъстваше един почтен, малко възпълничък побелял калугер с канче. На едната маса вреше огромен самовар и имаше табла с комай две дузини дебели стъклени чаши. На другата маса, отсреща, бяха даренията: захар — на глави и ситна, в пакетчета, около два фунта чай, чифт везани пантофи, парче сукно, парче платно и прочие. Паричните почти изцяло постъпваха в канчето на калугера. Стаята беше доста препълнена — около дузина бяха само посетителите, двама от които седяха оттатък оградката, при Семьон Яковлевич. Това бяха едно беловласо старче — от ония, дето им викат „божи човеци“, и някакъв дребничък, сухичък пътуващ калугер, който седеше много чинно и не смееше да вдигне очи. Останалите посетители до един стояха отсам оградата и също бяха повече от „простолюдието“. Изключение правеха дебелият търговец от съседния град, един облечен по едновремешната руска мода брадатко, за когото се знаеше, че върти над сто хиляди капитал, възрастна женица с вид на изпаднала дворянка и един помешчик. Чакаха смахнатият да ги ощастливи с вниманието си и никой не смееше да се обади. Четирима души стояха на колене, но особено биеше на очи помешчикът — пълен четирийсет и пет годишен човек, — който бе коленичил най-отпред, просто се беше лепнал за решетката с трепетната надежда за един поглед или поне една дума на Семьон Яковлевич. Стоял беше вече около час, а оня все не го забелязваше.
Нашите дами се скупчиха край самия парапет, продължавайки, разбира се, да си шушукат и да се хилят. И коленичилите, и всички останали се оказаха избутани, останаха отзад с изключение на помешчика, който здраво си пазеше мястото и дори се хвана с две ръце за решетката. Към Семьон Яковлевич се устремиха десетки жадни, любопитни, насмешливи погледи, появиха се лорнети, пенснета, че дори бинокли — Лямшин във всеки случай го разглеждаше с бинокъл. Семьон Яковлевич спокойно и лениво ни огледа с малките си очички.
— Миливзори, миливзори! — благоволи да изрече той, малко напевно с пресипналия си бас.
Нашите се разсмяха: „Какво ще рече това «миливзори»?“ Но Семьон Яковлевич се съсредоточи в дояждането на картофа си и не каза повече нищо. Най-сетне се обърса с кърпата и му поднесоха чай.
Като дойдеше ред на чая, обикновено наливаха и на посетителите, но далеч не безразборно — самият той посочваше щастливците. Изборът му биваше най-неочакван и никога не можеше да се предвиди. Понякога ще пренебрегне богаташи и сановници и ще нареди да налеят я на някой мужик, я на някоя свита бабичка. Друг път пък ще пренебрегне сиромашта и ще се спре на някой богат, затлъстял търговец. Различен беше и чаят — на едни по-сладък, на други с по-малко захар, на трети — съвсем без захар. Тоя път щастливците бяха пътуващият калугер — на него със захар, и беловласото старче — без захар. На въздебелия калугер с канчето, кой знае защо, не се даде чай, въпреки че до тоя ден редовно си получаваше.
— Семьон Яковлевич, кажете ми нещо, знаете ли колко отдавна искам да се запознаем — усмихнато пропя и премрежи поглед пищната дама от нашата каляска, същата, която одеве бе казала, че няма какво да му се церемоним с развлеченията, стига да било забавно. Семьон Яковлевич дори не я погледна. Коленичилият помешчик пое въздух и изпусна тежка, звучна въздишка — сякаш да бяха надули ковашки мех.
— На тоя му дай със захар! — най-внезапно посочи Семьон Яковлевич търговеца със стоте хиляди. Оня се изстъпи напред и застана до помешчика.
— Тури му още захар! — нареди Семьон Яковлевич, когато напълниха чашата. Сложиха още една лъжица. — Още, още му тури! — Сложиха му трети и накрая четвърти път. Търговецът безропотно засърба шербета си.
— Господи, господи! — взеха да си шепнат и да се кръстят хората. Помешчикът пак наду меха.
— Семьон Яковлевич! — раздаде се изведнъж горестният, но изненадващо дрезгав глас на изпадналата дама, която нашите бяха избутали до стената. — От час време чакам святата ти дума! Смили се, продумай, отсъди и мен, грешната!
— Питай! — нареди Семьон Яковлевич на слугата псалт. Оня се приближи до парапета.
— Изпълнихте ли каквото ви нареди миналия път Семьон Яковлевич? — попита той вдовицата с тих, отмерен глас.
— Как да го изпълня, Семьон Яковлевич, изпълнява ли се с ония изверги! — развика се вдовицата. — Людоеди! Дело са ми завели! Със Сената ме плашат, мен това, родната си майка!
— Дай й!… — посочи Семьон Яковлевич захарта. Момчурлякът скочи, взе една буца и я помъкна към вдовицата.
— Ох, Семьон Яковлевич, край няма добрината ти! С какво съм заслужила толкова! — запротестира уж вдовицата.
— Още, още! — възнаграждаваше я Семьон Яковлевич. Домъкнаха още една буца. „Още, още“, нареждаше юродивият; донесоха трета и най-после четвърта. Отвред я оградиха със захар. Калугерът от манастира въздъхна: всичко това още тая вечер можеше да е в манастира, както бе ставало досега.
— Защо ми е толкова много? — престорено се тюхкаше вдовицата. — Че то ще ми прилошее от толкова!… Дали пък не е знак някакъв, а, Семьон Яковлевич?
— Тъй, тъй, знак — каза някой от тълпата.
— Още един фунт й дай, давай — не мирясваше Семьон Яковлевич.
— Господи, господи! — въздишаха и се кръстеха хората. — Знак не, ами знак!
— Занапред подсладете сърцето си с доброта и милост, пък тогава ходете да се жалите от чадата си, дето са плът от плътта ви, тъй трябва да се разбира тая емблема — тихо, но самодоволно изрече лишеният днес от чай възпълен калугер от манастира, когото засегнатото самолюбие бе подтикнало да се нагърби с тълкование.
— Какви ги говориш, отче — озъби се внезапно вдовицата, — че те мен примка ми метнаха на врата и в огъня ме повлякоха, кога стана пожар у Верхишини. Умряла котка ми сложиха в скрина, сиреч на всякакво безчинство са готови…
— Вън, вън! — размаха внезапно ръце Семьон Яковлевич. Псалтът и момчурлякът изскочиха от оградката. Псалтът хвана вдовицата под ръка и тя примирено се помъкна навън, озъртайки се към дарените глави захар, които мъкнеше подире й момчурлякът.
— Едната да й се вземе, вземи я! — нареди Семьон Яковлевич на останалия при него дюлгерин. Оня хукна подире им и след известно време тримата слуги се върнаха, носейки обратно подарената веднъж, но отнета впоследствие глава захар; другите три обаче си ги отнесе.
— Семьон Яковлевич — раздаде се нечий глас отзад, откъм вратата, — птица видях насъне, врана, излетя от водата и литна в огъня. Какво ли ще значи тоя сън?
— На студ е — произнесе се Семьон Яковлевич.
— Семьон Яковлевич, ама защо тъй нищо не ми отговорихте, толкова отдавна ме интересувате — пак се обади нашата дама.
— Питай! — Семьон Яковлевич не й обърна никакво внимание и внезапно посочи коленичилия помешчик.
Калугерът от манастира, на когото бе казано да попита, важно се приближи до помешчика.
— Какъв е грехът ви? И не ви ли е наредено да изпълните нещо?
— Да не посягам, да не давам воля на ръцете си — пресипнало отвърна помешчикът.
— Изпълнихте ли го? — попита калугерът.
— Не мога го изпълни, надделява ми силата.
— Вън, вън! С метлата, с метлата! — размаха ръце Семьон Яковлевич. Помешчикът не дочака изпълнението на наказанието, скочи и изхвърча от стаята.
— Жълтица оставиха на мястото си, значи — провъзгласи калугерът, вдигайки от пода един наполеон.
— Ей на тоя! — посочи с пръст търговеца със стоте хиляди Семьон Яковлевич. Богаташът не посмя да откаже и го взе.
— Пари при пари отиват — не се стърпя калугерът.
— А на тоя му налей със захар — тоя път Семьон Яковлевич най-внезапно беше посочил Маврикий Николаевич. Слугата наля чай и по погрешка го поднесе на франта с пенснето.
— На дългия, на дългия — поправи го Семьон Яковлевич. Маврикий Николаевич пое чашата, кимна с глава по военному и взе да пие. Не знам защо, всички наши се запревиваха от смях.
— Маврикий Николаевич — внезапно се обърна към него Лиза, — онзи, коленичилият господин, си отиде, хайде, коленичете на негово място.
Маврикий Николаевич я погледна с недоумение.
— Моля ви, ще ми направите голямо удоволствие. Чувате ли какво ви казвам, Маврикий Николаевич — продължи тя забързано, но настойчиво, упорито, разпалено, — застанете на колене, непременно искам да ви видя как ще стоите на колене. Ако не коленичите — хич да не ми се мяркате. Искам го, чувате ли, искам го от вас!…
Не знам какво е имала предвид, но искането й беше настойчиво, неумолимо и самата тя сякаш не беше на себе си. Както ще видим впоследствие, Маврикий Николаевич тълкуваше тия й особено зачестили в последно време капризи като изблици на сляпа омраза към него и не че от злоба — напротив, тя го почиташе, обичаше и уважаваше и той го знаеше, — а от някаква странна несъзнателна омраза, с която в някои мигове не успяваше да се справи.
Той мълчаливо даде чашата си на някаква бабичка отзад, отвори вратичката, без никаква покана прекрачи в интимната половина на Семьон Яковлевич и коленичи по средата на стаята пред очите на всички. Мисля си, че деликатният и простодушен човек бе дълбоко потресен от грубата, подигравателна постъпка на Лиза. Помислил си беше може би, че виждайки публичното му унижение, за което толкова бе настоявала, тя ще се засрами. Разбира се, никой друг освен него не би се наел да вразумява една жена по тоя наивен и рискован начин. Той стоеше на колене с невъзмутим, важен израз на лицето, дълъг, непохватен, смешен. Но нашите не се смееха: неочаквано разигралата се сцена бе предизвикала неприятен ефект. Всички гледаха Лиза.
— Елей, елей! — промърмори Семьон Яковлевич.
Лиза внезапно пребледня, извика, изохка и се втурна през оградката. И отново се разигра една кратка истерична сцена: тя хвана с две ръце Маврикий Николаевич за лакътя и с все сили го задърпа да стане.
— Ставайте, ставайте! — викаше тя, сякаш не беше на себе си. — Веднага, веднага станете! Как посмяхте да коленичите!
Маврикий Николаевич се изправи. Тя се вкопчи в ръцете му малко над лактите и втренчено го загледа в очите. В погледа й имаше страх.
— Миливзори, миливзори! — повтори още веднъж Семьон Яковлевич.
Най-сетне Лиза измъкна Маврикий Николаевич при нас, отсам оградката. И изведнъж всички се раздвижиха. Вероятно в желанието си да отклони вниманието на друга страна, дамата от нашата каляска вече за трети път се обърна към Семьон Яковлевич със звънкото си пискливо гласче и със същата превзета усмивка:
— Че защо тъй, Семьон Яковлевич, мигар няма и на мен да заръчате нещо? Аз пък толкова разчитах на вас.
— Я върви на майка си в…! — ревна изведнъж Семьон Яковлевич, употребявайки една крайно нецензурна дума. Произнесъл я бе свирепо и ужасяващо членоразделно. Дамите се разпищяха и стремглаво хукнаха навън, кавалерите избухнаха в хомеричен смях. Тъй свърши експедицията ни до Семьон Яковлевич.
Но разправят, че точно тогава станало още нещо крайно загадъчно, заради което впрочем — признавам си — се спрях толкова подробно на това пътуване.
Разправяха, че в настъпилата бъркотия, когато всички вкупом бяха хукнали навън, Лиза (под ръка с Маврикий Николаевич) изведнъж се сблъскала на вратата с Николай Всеволодович. А трябва да кажа, че от онази неделя, от припадъка й насам, макар и да се бяха виждали неведнъж, не си бяха разменили нито дума. Видях как се сблъскаха на вратата: дори ми се видя, че поспряха за миг и някак странно се спогледаха. Но може само така да ми се е сторило в блъсканицата. Твърдяха обаче, и то напълно сериозно, че като се споглеждали, Лиза бързо вдигнала ръка, почти замахнала да удари Николай Всеволодович и сигурно щяла да го удари, ако не се бил дръпнал навреме. Може би не й е харесал изразът на лицето му или някаква негова усмивка, особено пък след епизода с Маврикий Николаевич. Признавам, че лично аз не видях нищо подобно, но всички останали твърдяха, че били видели, макар че в суматохата не са могли да видят всички, а само някои. Аз във всеки случай тогава не го повярвах. Помня обаче, че на връщане през целия път Николай Всеволодович беше малко блед.
III
Почти по същото време и същия този ден най-сетне се бе състояла срещата на Степан Трофимович с Варвара Петровна. Тази среща тя отдавна си я бе наумила, отдавна бе предизвестила бившия си приятел, но, кой знае защо, все я беше отлагала. Срещата стана в Скворешники. Варвара Петровна беше пристегнала в крайградската си къща потънала в грижи и беше заета до гуша: вчера окончателно бе решено предстоящият празник да се състои в къщата на предводителшата. Но Варвара Петровна моментално си беше направила сметката, че нищо не й пречи след тоя празник да уреди друго, свое тържество, вече в Скворешники, и отново да събере целия град. Тогава вече всички щяха да се убедят на дело чий дом е по-добър, кой има по-изискан вкус и къде умеят по-добре да посрещат. Въобще човек просто не можеше да я познае. Къде се беше дянала предишната непристъпна „възвишена дама“ (изразът е на Степан Трофимович)? Как се беше превърнала в най-обикновена капризна светска жена? Впрочем може би само изглеждаше така.
Пристигайки в празната къща, тя обиколи стаите, съпровождана от стария си верен Алексей Егорович и Фомушка — една безкрайно оправна личност и специалист по декоративната част. Обиколиха и взеха да се съвещават: кои мебели да се донесат от градската къща; къде да се поставят; как е най-удобно да се постъпи с оранжерията и цветята; къде да се поставят нови драперии; къде да бъде бюфетът и дали стига един, или ще трябва два и прочие, и прочие. И тъкмо в разгара на обсъждането изведнъж й беше хрумнало да прати каретата за Степан Трофимович.
Той вече отдавна беше предупреден, приготвил се беше и всеки ден очакваше именно такава внезапна покана. На качване в каретата се прекръсти — решаваше се съдбата му. Завари приятелката си седнала на малкото канапе в нишата на големия салон, пред малката мраморна масичка и с молив в ръка: Фомушка мереше с аршина височината на корнизите и прозорците, а Варвара Петровна собственоръчно записваше цифрите и си правеше бележки на полето. Без да се откъсва от работата си, кимна по посока на Степан Трофимович и когато той измърмори някакъв поздрав, небрежно му подаде ръка и дори без да го погледне, му посочи мястото до себе си.
„Седях и чаках цели пет минути «с разбито сърце» — разказваше ми той впоследствие. — Това не бе жената, която познавах от двайсет години. Но пълното убеждение, че всичко вече е свършено, ми придаде сили, които изумиха дори нея. Кълна ви се, че моят стоицизъм в този последен час много я учуди.“
Варвара Петровна внезапно остави молива на масичката и бързо се обърна към Степан Трофимович:
— Степан Трофимович, искам да си поговорим делово. Сигурна съм, че сте си приготвили вашите големи думи и думички, но по-добре да минем направо на въпроса, нали тъй?
Той потръпна. Твърде много бързаше да наложи своя тон, какво ли щеше да последва?
— Почакайте, мълчете, оставете ме аз да кажа, а вие после, макар че не знам наистина какво бихте могли да ми отговорите — продължаваше тя бързо. — Издръжката ви от хиляда и двеста рубли аз считам за свой свещен дълг до края на живота ви; впрочем защо свещен дълг? Просто спогодба, много по-реално, нали тъй? Ако искате, ще го направим писмено. В случай на моята смърт са направени специални разпореждания. Но освен това сега вие получавате от мен и жилище, и прислуга, и пълен пансион. Като го обърнем в пари, излиза още хиляда и петстотин рубли, нали тъй? Слагам отгоре триста рубли извънредни, или кръгло три хиляди. Достатъчно ли ви е за годината? Май че не е малко? В най-екстрените случаи аз, разбира се, ще притурям. И тъй, вземете парите, върнете ми слугите и си живейте, както щете и където щете — в Петербург, в Москва, в странство или тук, само не при мен. Чухте ли ме добре?
— Неотдавна същите тези уста пак тъй настойчиво и пак тъй набързо поискаха от мене друго нещо — бавно и отчетливо, но някак с тъга каза Степан Трофимович. — Смирих се и ви играх по свирката като… пиян казак. Qui, la comparaison peut être permise. C’était comme un petit cozak du Don, qui sautait sur sa propre tombe[8]. Сега…
— Спрете се, Степан Трофимович. Вие сте ужасно многословен. Не сте ми играли по свирката, а ми се явихте издокаран с нова връзка, с бяла риза, с ръкавици, напудрен и напарфюмирай. Уверявам ви, че на самия вас много ви се искаше да се ожените; на лицето ви го пишеше и повярвайте ми, гледката не бе от най-изящните. Ако не ви го казах още тогава, то бе само от деликатност. Но вие искахте, искахте да се ожените въпреки мръсотиите за мен и годеницата си, които бяхте споделили в интимно писмо. Сега е съвсем друго. И какво общо има тук cozak du Don и тия ваши гробове? Не разбирам що за сравнение е това. Напротив, не умирайте, а живейте; живейте колкото може повече, много ще се радвам.
— В старческия приют ли?
— Приют ли? С три хиляди годишен доход не ходят по приютите. Аха, сетих се — усмихна се тя, — вярно, че Пьотър Степанович веднъж се бе пошегувал за приюта. Ха, това е действително един особен приют, за който си заслужава да помисли човек. Само за най-почтени особи, все полковници, а сега искал да постъпи дори един генерал. С вашите пари там ще имате и спокойствието, и прислугата, и всичко необходимо. Ще се занимавате с науките си и винаги ще намерите компания за преферанс…
— Passons.[9]
— Passons? — засегна се Варвара Петровна. — Но в такъв случай това е всичко; предизвестен сте, от тоя момент нищо не ни свързва.
— И край? Това е всичко, което е останало от нашите двайсет години? Последното ни сбогом?
— Вие ужасно обичате възклицанията, Степан Трофимович. Днес това никак не е модерно. Днешните говорят грубо, но простичко. И стига с тия наши двайсет години! Двайсет години взаимно подхранване на самолюбието и нищо повече. Всяко ваше писмо не е писано за мен, а за потомството. Вие сте стилист, а не приятел, и всички тия взаимни излияния са всъщност взаимно обливане с помия…
— Боже, колко чужди думи! Назубрени уроци! И вас са напъхали вече в мундира си! И вие им се радвате, и вие сте просветена; chère, chère, каква бе тая паница леща, за която им продадохте свободата си!
— Аз не съм папагал, че да повтарям чужди думи — кипна Варвара Петровна. — Бъдете сигурен, че са ми се насъбрали достатъчно свои думи. Какво направихте вие за мен през тия двайсет години? Отказвахте ми дори книгите, които изписвах за вас и които, ако не бе книговезецът, щяха да си останат неразрязани. Какво ми давахте да чета, когато през първите години ви молих да ме ръководите? Капфиг[10], та Капфиг. Защото моето развитие ви дразнеше и вземахте съответните мерки. А самият вие впрочем отдавна сте станали за смях. Впрочем признавам си, че винаги съм ви смятала само за критик: един литературен критик и нищо повече. А когато на път за Петербург ви съобщих, че възнамерявам да издавам списание и да му посветя целия си живот, тутакси ме погледнахте иронично и изведнъж станахте ужасно високомерен.
— Това беше друго, друго… тогава ни беше страх от преследвания…
— Не беше друго, тъкмо това беше, а колкото до преследванията, в Петербург вече нямаше защо да ви е страх. Ами помните ли, когато по-късно, през февруари, се разчу за списанието и вие толкова се бяхте уплашили, че дотичахте да ми искате незабавно да ви дам писмено потвърждение, че замисълът ми няма нищо общо с вас, че младите хора идват при мен, а не при вас, че вие сте били само един домашен учител, който живее в къщата, защото още не му е изплатена заплатата? Така ли беше? Спомняте ли си? Вие цял живот имахте чудесни прояви, Степан Трофимович.
— Това бе само миг на малодушие, един-единствен миг — горчиво възкликна той, — но нима ще зачеркнем всичко заради подобни дребни впечатления? Нима нищо друго не е оцеляло помежду ни от толкова години?
— Вие сте голям хитрец — въртите-сучете, само и само пак аз да остана длъжната. Когато се върнахте от странство, ме гледахте отвисоко и не ми давахте да отворя уста, а когато заминах аз и после ви заговорих за впечатленията си от Мадоната, дори не ме изслушахте, взехте високомерно да се подсмивате в шепата си, сякаш аз не бих могла да имам чувства, подобни на вашите.
— Било е друго, вероятно е било друго… J’ai oublié[11].
— Не, тъкмо тъй беше, пък и не е имало защо да ми вирите нос, тъй като всичко това са само ваши глупости и измишльотини. Днес никой вече не се възхищава от Мадоната и не си губи времето с нея, никой освен закостенелите старци. Доказано е.
— Вече и доказано?
— Тя изобщо за нищо не служи. Тази чаша е полезна, защото в нея може да се налее вода; този молив е полезен, защото с него всичко може да се запише, а там има само едно женско лице — по-грозно от всички други лица в натура. Опитайте се да нарисувате ябълка и поставете до нея една истинска ябълка — коя ще вземете?[12] Май няма да сгрешите. Ето какво представляват сега всичките ви теории, стига да ги озари първият лъч на свободното изследване.
— Тъй, тъй.
— Усмихвате се иронично. А какво ми казахте например за милостинята? Сега аз мога да ви кажа, че удоволствието от даването на милостиня е високомерно и безнравствено удоволствие, това е удоволствието, което изпитва богаташът от собственото си богатство и власт, от сравнението на своето положение с положението на бедняка. Милостинята развращава и този, който я дава, и онзи, който я взема, и отгоре на всичко не постига целта си, защото само усилва нищетата. Лентяите, които не желаят да работят, се трупат около даващия милостиня като комарджии около игралната маса, надявайки се да спечелят. А трябва да го знаете, че жалките подхвърлени грошове не покриват дори една стотна от надеждата им. Впрочем много ли сте раздали вие за целия си живот? Осем десетачета, не повече, я си спомнете. Я опитайте да си спомните, кога сте дали милостиня за последен път — преди две, а може и четири години? Само говорите и само пречите на делото. Милостинята трябва да бъде забранена със закон още в сегашното общество. При новото му устройство съвсем няма да има бедни.
— О, какъв фонтан от чужди думи! Значи и до новото устройство стигнахме? Нещастнице, бог да ви е на помощ!
— Да, Степан Трофимович, стигнахме; вие грижливо криехте от мен всички нови идеи, известни сега всекиму, и го правехте единствено от ревност, за да ме държите в ръцете си. Сега дори тази Юлия е на сто версти пред мен. Но сега вече и аз прозрях. Впрочем аз колкото можах ви защитавах, Степан Трофимович, защото решително всички ви обвиняват.
— Достатъчно — понечи да стане той от мястото си, — достатъчно! Какво ли да ви пожелая още, може би разкаяние?
— Седнете за момент, Степан Трофимович, трябва да ви питам още нещо. Поканата да говорите на литературното утро ви е предадена, нали? Това аз го уредих. Но кажете, за какво точно ще говорите?
— Тъкмо за онази царица на цариците, за идеала на човечеството, за Сикстинската мадона, която според вас не струва колкото чашата или моливът.
— Значи, не из историята? — с горчивина възкликна Варвара Петровна. — Ами че вас няма да ви слушат. Какво сте се хванали за тая си Мадона! Що за желание, когато ще приспите всички? Бъдете сигурен, Степан Трофимович, че говоря единствено във ваш интерес. Защо не вземете някоя късичка, по-занимателна средновековна историйка от испанското минало или по-точно някоя случка и да я украсите с други случки и остроумия, измислени от вас. Там е имало такъв блестящ дворцов живот, такива дами, такива отравяния. Кармазинов казва, че ще е странно, ако тъкмо в испанската история не намерите нещо забавно.
— Кармазинов — тоя изписал се глупец, ми търси теми!
— Кармазинов — тоя почти държавен ум! Вие държите твърде остър език, Степан Трофимович.
— Вашият Кармазинов е една стара, изписала се, озлобена баба! Chère, chère, кога успя така да ви пороби, о, боже!
— Аз и сега не мога да го търпя, задето важничи, но отдавам дължимото на ума му. Повтарям, защитавала съм ви с всички сили, колкото можах. И защо непременно трябва да се представяте като смешен и скучен? Напротив, излезте на трибуната с една почтена усмивка, като представител на миналия век, и разкажете три историйки с цялото си остроумие, тъй както само вие умеете понякога да разказвате. Нека да сте старец, нека да сте отживели времето си, нека най-сетне да сте изостанали от тях; но вие самичък с усмивка ще си го признаете още в предисловието и всички ще видят, че сте една мила, добра, остроумна обломка… С една дума, човек със стара закваска и дотолкова напредничав, че е способен да оцени както трябва цялото безобразие на някои понятия, които е изповядвал досега. Хайде, направете ми това удоволствие, аз ви моля.
— Достатъчно, chère! Не ме молете, не мога. Аз ще говоря за Мадоната, но ще предизвикам буря, която или до един ще ги смаже, или ще порази единствено мен!
— Сигурно единствено вас, Степан Трофимович.
— Такъв е моят жребий. Аз ще разкажа за оня подъл роб, за оня вонящ и развратен лакей, който пръв ще се покатери на стълбата с ножица в ръка и ще разпори божествения лик на великия идеал в името на равенството, завистта и… храносмилането. Нека прокънти моето проклятие и тогава, тогава…
— В лудницата?
— Може би. Но във всеки случай, победен или победител, още същата вечер нарамвам моята торба, да, просяшката си торба, оставям всичко, което имам, оставям вашите подаръци, вашите издръжки и обещания за бъдещи блага и тръгвам пеша по света, за да завърша живота си като гувернант у някой търговец или да умра от глад в някоя канавка. Аз свърших. Alea jacta est![13]
Той отново се надигна.
— Бях сигурна — стана, святкайки с очи, Варвара Петровна, — от години вече съм сигурна, че именно това ви крепи, за това живеете, за да опозорите мене и моя дом с клевета! Какво искате да кажете с това гувернантство у някой си търговец или с тая смърт в някоя канавка? Злоба, клевета и нищо повече!
— Вие винаги сте ме презирали; но аз ще свърша като рицар, верен на своята дама, защото вашето мнение винаги ми е било по-скъпо от всичко друго. От този момент не приемам нищо, но ви почитам безкористно.
— Каква глупост!
— Вие никога не сте ме уважавали. Може да съм имал море от слабости. Да, вие ми давахте парчето хляб — говоря ви с езика на нихилизма, — но парчето хляб никога не е било висш принцип на моите постъпки. Това стана някак от само себе си, и аз не зная как… Винаги съм мислел, че помежду ни има нещо по-висше от парчето хляб, и никога, никога не съм бил подлец! И тъй, на път, за да поправим стореното! Да, късно тръгвам на път, навън е късна есен, мъгла се стеле над нивята, мразовит, старчески скреж покрива остатъка от пътя ми, а вятърът вие на умряло, вие за близкия ми гроб… Но на път, на път, по нов път:
Пълен с тая чиста обич,[14]
верен на сладостната си мечта…
О, прощавайте, мои мечти! Двайсет години! Alea jacta est!
Лицето му бе мокро от внезапно бликналите сълзи; той взе шапката си.
— Нищо не разбирам по латински — каза Варвара Петровна, която се държеше със сетни сили.
Кой знае, може би и на нея й се искаше да заплаче, но негодуванието и капризът отново взеха връх.
— Едно знам аз, а именно, че всичко това са щуротии. Вие не сте в състояние да изпълните вашите заплахи, пълни с егоизъм. Никъде няма да идете, при никакъв търговец, ами преспокойно ще свършите в ръцете ми, ще получавате издръжката си и всеки вторник ще събирате тия ваши приятели, които на нищо не приличат. Сбогом, Степан Трофимович.
— Aléa jacta est! — дълбоко й се поклони той и се прибра у дома си ни жив, ни умрял от вълнение.