Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (17)

Глава петнадесета
Краят на това приключение и началото на всички останали

— Нямате нужда от никакви кръгчета, когато съм с вас — чу се гласът на Аслан.

Децата премигнаха и се огледаха. Отново се намираха в Гората между световете. Вуйчо Андрю лежеше заспал на тревата, а Аслан стоеше до тях.

— Хайде — подкани Лъва, — време е да вървите! Но преди това има две неща: едно предупреждение и една заповед. Погледнете насам, деца!

Те се наведоха и видяха малка вдлъбнатина в тревата.

— При последното ви посещение тук, на мястото на тази вдлъбнатина — посочи Аслан — имаше езерце и щом скочихте в него, се озовахте в свят с умиращо слънце, което грееше над развалините на Чарн. Сега няма езерце. Този свят изчезна, сякаш никога не е съществувал. Нека това бъде предупреждение за синове Адамови и дъщери Евини.

— Да, Аслан — казаха двете деца едновременно, а Поли добави:

— Но нашият свят не е чак толкова лош, колкото онзи, нали Аслан?

— Още не, дъще Евина. Още не. Ала започва да прилича на него. Не е изключено злодей от вашия свят да открие тайна, зла като Пагубната дума, и да я използва, за да унищожи всички живи същества. И скоро, много скоро, преди да станете дядо и баба, тирани във вашия свят да управляват велики нации, без да се интересуват от радостта, справедливостта и милостта — точно като Императрица Джейдис. Предупредете вашия свят. А сега — заповедта. При първа възможност вземете от този ваш вуйчо магическите кръгчета и ги закопайте така, че никой да не ги използва отново.

Докато изричаше тези думи, двете деца гледаха Лъва. И внезапно (никога не разбраха точно как) главата му се превърна в огромно златно море, в което те плуваха. Обзе ги сладост и сила, каквито никога не бяха изпитвали, имаха чувството, че никога досега не са били истински щастливи, мъдри или добри, дори не са били живи или будни. Споменът за това усещане остана завинаги. И докато двамата бяха живи, налегнеше ли ги тъга, страх или гняв, мисълта за онази златна доброта и увереността, че тя съществува — съвсем наблизо, зад някой ъгъл или зад някоя врата — неизменно ги спохождаше и дълбоко в себе си знаеха, че всичко е наред. В следващия миг и тримата (вуйчо Андрю вече беше буден) усетиха шумовете, топлината и миризмите на Лондон.

Бяха на тротоара пред входната врата на семейство Кетърли. Като се изключи, че отсъстваха Вещицата, Коня и Кочияша, всичко беше точно както го бяха оставили: уличния фенер, от който липсваше един прът, разбития файтон, тълпата. Всички продължаваха да говорят, няколко души бяха клекнали до пострадалия полицай и се чуваше: „Започва да се съвзема“, „Как се чувстваш?“, „Ей сега ще дойде линейката“.

„Господи — помисли си Дигъри, — цялото приключение сякаш е станало за един миг.“

Мнозина още се оглеждаха за Джейдис и коня. Никой не обърна внимание на децата, защото никой не бе забелязал изчезването им. А колкото до вуйчо Андрю — кой би го познал с тези изпоцапани и омазани с мед дрехи? За щастие входната врата бе отворена. Прислужницата стоеше на прага да не би да изпусне нещо от веселбата (какъв ден беше това за момичето!) и децата без много-много шум вкараха вуйчо Андрю в къщата, преди някой да започне да задава въпроси.

Той се втурна нагоре по стълбите пред тях. Първоначално се изплашиха, че бърза към кабинета с намерението да скрие останалите вълшебни кръгчета. Ала нямаше защо да се притесняват. Единствената му мисъл бе за онази бутилка в дрешника. Влетя в спалнята си и заключи вратата. Появи се отново (след доста време) в домашен халат и се отправи направо към банята.

— Поли, прибери останалите кръгчета! — помоли Дигъри. — Искам да отида при мама.

— Разбира се. Ще се видим по-късно — увери го Поли и тръгна към тавана.

Дигъри се поспря за минута, колкото да си поеме дъх, и тихо влезе в стаята на майка си. Тя лежеше, както я бе виждал да лежи много пъти, с подпъхната под главата възглавница. Лицето й бе толкова бледо, че на Дигъри направо му идеше да заплаче. Той извади ябълката на живота.

И точно както Вещицата Джейдис придоби по-различен вид в нашия свят, така и плодът от планинската градина сега изглеждаше по-друг. В стаята, разбира се, беше пълно с пъстроцветни предмети: шарената покривка на леглото, тапетите, слънчевата светлина, която струеше през прозореца, и красивата синя роба на майка му. Ала щом Дигъри извади ябълката от джоба си, всички те сякаш загубиха цвета си. Всички до един — включително и слънчевата светлина — избледняха и помътняха. Ярко блесналата ябълка хвърляше странни сияния по тавана. Нищо друго не заслужаваше, а и беше невъзможно да се гледа. Ароматът от ябълката на младостта се чувстваше така силно, сякаш имаше прозорец, отворен направо към Рая.

— О, скъпи, колко е прекрасно! — пророни майката на Дигъри.

— Ще я изядеш, нали? Моля те! — настоя Дигъри.

— Не знам какво ще каже докторът — поколеба се тя. — Но наистина… Имам чувството, че мога да я изям.

Дигъри обели плода, наряза го и започна да й подава парченце по парченце. Майка му изяде цялата ябълка и се усмихна. Отпусна глава на възглавницата и заспа. Без каквито и да било от онези противни лекарства я бе споходил истински здрав сън. Дигъри знаеше колко силно желаеше това майка му. Вече беше убеден, че лицето й изглежда малко по-различно. Наведе се и нежно я целуна. Измъкна се от стаята с разтуптяно сърце, като отнесе сърцевината на ябълката. До края на деня като погледнеше някой предмет, виждаше колко е обикновен и невълшебен. Не смееше да се надява. Ала се сещаше за лицето на Аслан и надеждата отново се пробуждаше.

Вечерта зарови сърцевината на ябълката в задния двор.

На следващото утро докторът дойде на обичайната си визита и Дигъри се наведе през перилата, за да чуе какво казва. Чу лекарят да излиза с леля Лети.

— Госпожице Кетърли, това е най-необичайният случай в цялата ми лекарска практика. Това е… чудо. Въздържам се да съобщя каквото и да било на малкото момче засега, за да не подхранвам напразните му надежди, но според мен…

Гласът му се сниши и не се чу нищо повече.

Същия следобед Дигъри отиде в градината и изсвири тайния сигнал на Поли (предишния ден тя не успя да се върне).

— Какво става? — подаде глава над оградата тя. — Имам предвид с майка ти.

— Мисля… Мисля, че всичко ще е наред. Но ако не възразяваш, да не говорим още за това. Какво стана с кръгчетата?

— Взех всичките — увери го Поли. — Виж! Няма страшно, с ръкавици съм. Хайде да ги заровим!

— Да, хайде! Вчера отбелязах къде зарових сърцевината на ябълката.

Поли прескочи през оградата и двамата се отправиха към мястото. Но, както се оказа, знакът на Дигъри беше излишен. Нещо вече беше поникнало. Не растеше бързо, както новите дървета в Нарния, но бе доста избуяло. Взеха градинската лопатка и закопаха всички вълшебни кръгчета (включително и своите) в кръг около новопоявилото се растение.

След около седмица със сигурност се знаеше, че състоянието на болната се подобрява. Изминаха още две седмици и тя вече излизаше да се поразходи в градината. А след месец цялата къща се преобрази. Леля Лети изпълняваше всички желания на сестра си: прозорците бяха широко отворени, колосаните пердета — дръпнати встрани, за да влиза повече светлина в стаите. Навсякъде се виждаха свежи цветя, а храната бе по-вкусна. Акордираха старото пиано и майката на Дигъри отново започна да пее, а с Дигъри и Поли играеше на такива игри, че леля Лети често възкликваше: „Вярвай ми, Мейбъл, ти си най-голямото дете от тримата!“

Не върви ли нещо известно време, като че ли всичко става от лошо по-лошо. Ала когато нещата започнат да се оправят, стават от добри по-добри. След около шест седмици безгрижен живот пристигна писмо от Индия. Бащата на Дигъри съобщаваше прекрасна новина: поради смъртта на престарелия прачичо Кърк той се оказал много богат. Щял да се пенсионира и да се прибере от Индия завинаги. А хубавата голяма къща в провинцията, за която Дигъри цял живот бе слушал, но никога не бе виждал, щяла да бъде тяхна. В къщата имаше рицарски доспехи, а около нея — конюшни, помещения за кучета, река, парк, оранжерии, лозя. Недалече се простираха гори и планини. Затова Дигъри беше убеден, точно като теб, че ще живее щастливо до края на дните си. А искаш ли да узнаеш още нещо?

Поли и Дигъри останаха верни приятели. Тя гостуваше почти всяка ваканция на семейството му в красивата къща в провинцията. Там се научи да язди, да плува, да дои крави, да пече вкусен хляб и да изкачва планинските склонове.

В Нарния зверовете живееха в мир и радост и нито Вещицата, нито друг враг дръзна да смути тази приятна земя стотици години. Крал Франк, Кралица Хелън и техните деца живяха щастливо в Нарния. Техният втори син стана Крал на Арченланд. Момчетата се ожениха за нимфи, а момичетата станаха съпруги на горски и речни божества. Уличният фенер, който Вещицата засади (без да подозира), светеше в гората на Нарния и денем, и нощем, и след много години, когато друго момиченце от нашия свят попадна в Нарния през една снежна вечер, завари фенера още да свети. А нейното приключение е свързано по някакъв начин с тези, които сега ви разказах.

Ето как се случи: дървото, поникнало от заровената от Дигъри ябълка в задния двор, израсна и стана прекрасно. Но то растеше в земята на нашия свят далече от звука на гласа на Аслан, далече от младия въздух на Нарния, затова плодовете му не можеха да съживят умиращ човек, както помогнаха на майката на Дигъри. Ала то раждаше ябълки, каквито няма втори в Англия — много полезни, макар и не вълшебни. Вътре обаче, в самата си сърцевина (така да се каже), тукашното дърво никога не забрави за онова, другото дърво в Нарния, откъдето беше дошло. Понякога клоните му се раздвижваха тайнствено, без да духа вятър. Според мен тогава в Нарния се появяваха ветрове и английското дърво потреперваше, защото в същия момент онова в Нарния се привеждаше от силна буря. На каквото и да се дължеше, по-късно бе доказано, че в него все още се съдържа вълшебство. Когато Дигъри достигна средна възраст (и вече беше известен учен, професор и голям пътешественик), а старата къща на семейство Кетърли стана негова собственост, един ден в Южна Англия се разрази страхотна буря и повали дървото. Немислимо бе да го нареже на дърва за огрев. Той направи от него дрешник и го постави в къщата си в провинцията. Е, наистина, не откри вълшебните свойства на дрешника, ала някой друг го стори. Така започнаха всички пътувания до Нарния и обратно в нашия свят, които можете да прочетат в останалите книжки.

Дигъри и семейството му се пренесоха да живеят в голямата къща в провинцията. Поканиха и вуйчо Андрю там, защото, както каза бащата на Дигъри: „Трябва да сторим каквото можем, за да не прави вечно пакости, а и не е честно да виси все на ръцете на клетата Лети.“ До края на живота си вуйчо Андрю не направи нито една магия повече. Беше си взел поука. На стари години стана по-мил и не проявяваше предишния си егоизъм. Много обичаше обаче да покани някой гост насаме в билярдната зала и да му разкаже необикновената история за някаква тайнствена дама от кралско потекло, с която се е возил из Лондон.

— Ужасен нрав имаше — споделяше той, — но беше дяволски привлекателна жена, сър. Наистина дяволски привлекателна!