Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (5)

Глава трета
Гората между световете

Вуйчо Андрю и кабинетът му изчезнаха начаса. За миг всичко изглеждаше размазано. После Дигъри усети как над него се разпростира мека зелена светлина, а всичко под него се превърна само в мрак. Сякаш нито стоеше на нещо, нито седеше, нито лежеше. Като че ли не се докосваше до нищо. „Май съм във вода — помисли си той. — Или под вода.“ Това го изплаши за миг, но веднага усети някакво издигане нагоре. Изведнъж главата му изскочи над водата и той бързо зацапа към равен тревист бряг в края на малкото езеро.

Стъпи на крака и установи, че от него не се стича вода, нито пък е задъхан, както когато човек се гмурка под вода. Дрехите му бяха съвсем сухи. Стоеше до езерцето, голямо не повече от десетина стъпки, насред гора. По дърветата, растящи близо едно до друго, имаше толкова много листа, че не се виждаше небето. През листата се процеждаше зеленикава светлина. Навярно слънцето приличаше толкова силно, че топлината му се усещаше дори сред гъстата гора. Това беше най-тихото място, което си в състояние да си представиш: без птички, без буболечки, без животинки, без вятър. Почти се чуваше как растат дърветата. Малкото езеро, от което току-що бе изплувал, не беше единственото. Дигъри видя още десетки: през няколко стъпки, докъдето поглед стига. Почти усещаше как дърветата пият водата с корените си. Тази гора доста приличаше на жива. Когато по-късно се опитваше да я опише, Дигъри винаги казваше: „Беше великолепно място; великолепно като плодовете в пай със сливи.“

Най-странното е, че Дигъри още не беше се огледал наоколо и вече почти бе забравил как попадна тук. Или поне определено не мислеше за Поли, за вуйчо Андрю или дори за майка си. Не беше ни най-малко изплашен, развълнуван или любопитен. Ако някой го беше попитал: „Откъде идваш?“, вероятно щеше да отговори: „Винаги съм бил тук.“ Точно така се чувстваше — сякаш винаги е бил на това място и никак не скучаеше, макар нищо да не се случваше. Както каза много след това: „Не е място, където стават разни неща. Дърветата просто не спират да растат, това е всичко.“

Дигъри дълго разглеждаше гората. Забеляза момиче, което лежеше по гръб под едно дърво на няколко крачки от него, с почти притворени очи, но не съвсем: сякаш досега бе спала, а сега се събуждаше. Дълго време я наблюдава, без да проговори. Най-сетне тя отвори очи и също го изгледа продължително и безмълвно. И измърка със замечтан доволен глас:

— Май съм те виждала и преди.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Дигъри. — Отдавна ли си тук?

— О, винаги съм била тук. Поне… Не знам… От много дълго време.

— И аз — добави Дигъри.

— Не е вярно — възрази тя. — Видях те току-що да излизаш от езерцето.

— Да, вероятно си права — съгласи се Дигъри озадачено. — Бях забравил.

Доста дълго никой от тях не проговори.

— Чудя се — подхвана момичето — дали наистина сме се срещали преди. Имам някакъв спомен… някакъв образ в главата… на момче и момиче като нас… Живеят на съвсем различно място… И вършат какви ли не неща. Може и да съм сънувала.

— Изглежда и аз съм сънувал нещо подобно — обади се Дигъри. — За момче и момиче, които живеят в съседство… И нещо за прескачане от греда на греда… Помня, че лицето на момичето беше мръсно.

— Не бъркаш ли? В моя сън момчето беше с мръсно лице.

— Не си спомням лицето на момчето — призна Дигъри, а после възкликна: — Хей, какво е това?

— Ха! Та това е морско свинче — отвърна момичето.

Точно така: из тревата бавно се движеше дебело морско свинче. То бе вързано с панделка, на която имаше яркожълто кръгче.

— Виж! Виж! — възкликна Дигъри. — Кръгчето! Ти имаш същото на пръста си. А и аз!

Вече заинтригувано, момичето седна. Двамата се взряха напрегнато един в друг и се помъчиха да си спомнят. А после — почти едновременно — тя извика: „Господин Кетърли“, а той: „Вуйчо Андрю.“ Така се сетиха кои са и започнаха да си припомнят цялата история. След няколко минути изясниха всичко. Дигъри обясни колко чудовищно се е държал вуйчо Андрю.

— Какво ще правим сега? — попита Поли. — Ще вземем морското свинче и ще се прибираме ли?

— Няма защо да бързаме — Дигъри широко се прозя.

— Напротив, трябва! — отсече Поли. — Мястото тук е прекалено тихо. Толкова е… сънливо. Всеки момент може да заспим. Предадем ли се веднъж, просто ще легнем и ще задремем завинаги.

Тук е много хубаво — посочи наоколо Дигъри.

— Така е — съгласи се Поли, — но трябва да се връщаме.

Изправи се и предпазливо тръгна към морското свинче. Ала внезапно промени решението си.

— Не е ли по-добре да оставим морското свинче тук? Изглежда щастливо, а вуйчо ти ще му стори нещо ужасно, ако го върнем вкъщи.

— Бас държа, че така ще постъпи — съгласи се Дигъри. — Виж само как се отнесе към нас. Между другото — как ще стигнем до вкъщи?

— Като се потопим в езерцето, предполагам.

Двамата застанаха на брега и се загледаха в гладката повърхност, която отразяваше зелените клони и го правеше да изглежда доста дълбоко.

— Не си носим бански — напомни Поли.

— Нямаме нужда от тях, глупачке — възрази Дигъри. — Ще влезем с дрехите. Не си ли спомняш, че не се намокриха, когато изплувахме?

— Умееш ли да плуваш?

— Малко. А ти?

— Е… Не много.

— Според мен няма да ни се наложи да плуваме — прецени Дигъри. — Нали искаме да се спуснем надолу?

Идеята да скочат отново в езерцето не им се понрави особено, ала и двамата премълчаха този факт. Хванаха се за ръце и започнаха да броят: „Едно — две — три — и!“, и скочиха. Последва голям плисък и те, естествено, затвориха очи. А когато ги отвориха отново, що да видят! Стояха, все така ръка за ръка, сред зелената гора, а водата стигаше едва до глезените им. Езерцето очевидно бе дълбоко само няколко сантиметра. Излязоха отново на сушата.

— Нещо не е наред — каза Поли уплашено. Но далече не бе толкова обезпокоена, колкото можеше да се очаква: трудно беше човек да изпитва страх в тази така спокойна гора.

— О! Сетих се! — възкликна Дигъри. — Няма да се получи, разбира се. Та ние още носим жълтите кръгчета. Те са за пътуването насам. Трябва да ги сменим. Имаш ли джоб? Чудесно. Сложи жълтото кръгче в левия си джоб. Имам две зелени. Ето едно за теб.

Сложиха си зелените кръгчета и отново застанаха на брега на езерцето. Но тъкмо да скочат отново и Дигъри нададе протяжен вой:

— О-о-о-о…

— Какво става? — стресна се Поли.

— Току-що ми хрумна великолепна идея. Какви ли са останалите езерца?

— Какво искаш да кажеш?

— Щом ще се върнем в, нашия свят, като скочим в това езерце, къде ще се озовем, ако скочим в друго? Представи си, че има по един свят на дъното на всяко езерце!

— Според мен ние вече сме в Другия Свят или Другото Място, за което говореше вуйчо ти Андрю. Нали каза…

— О, остави вуйчо Андрю! — прекъсна я Дигъри. — Ако питаш мен, той не знае нищо за това място. Липсва му смелост да дойде. Спомена само един Друг Свят, но ако има още десетки?

— Искаш да кажеш, че е възможно тази гора да е само един от тях?

— Не, според мен тази гора въобще не е свят. Смятам, че тя е нещо като междинно място.

Поли изглеждаше озадачена.

— Не разбираш ли? — настоя Дигъри. — Слушай! Помисли за нашия тунел на тавана! Той не е стая на нито една от къщите. В известен смисъл той не е дори част от някоя къща. Но веднъж като попаднеш в тунела, можеш да вървиш из него и да се озовеш в която и да било къща. Не е ли възможно и тази гора да е такава? Място, което не е в никой от световете, но веднъж като попаднеш тук, можеш да стигнеш навсякъде?

— Е, дори и да е така… — поколеба се Поли, но Дигъри я прекъсна, сякаш не я чу.

— И това, разбира се, обяснява всичко — заключи той. — Затова е така тихо и сънливо тук. Никога нищо не се случва. Както у дома. Хората приказват, правят разни неща и се хранят в къщите си. Нищо не се случва на междинните места, зад стените и над таваните или под пода, или дори в тунела ни. Но излезеш ли от тунела, можеш да се окажеш в коя да е от къщите. Според мен от тук имаме възможност да отидем навсякъде! Няма защо да скачаме в езерцето, от което дойдохме. Поне засега.

— Гората между световете — произнесе Поли замечтано. — Звучи доста примамливо.

— Хайде! — подкани Дигъри. — Кое езерце да изберем?

— Виж какво — спря го Поли. — Няма да пробвам ново езерце, преди да се уверим, че можем да се върнем през нашето. Та аз дори още не съм убедена, че всичко ще бъде наред.

— Как ли пък не! — възрази Дигъри. — И вуйчо Андрю да ни хване и да ни вземе кръгчетата, преди да сме се позабавлявали. Не, благодаря!

— Защо не преминем само част от пътя надолу в нашето езерце — предложи Поли. — Така ще се уверим дали наистина всичко е наред. Ако успеем, ще сменим пак кръгчетата и ще се върнем тук, преди отново да се озовем в кабинета на господин Кетърли.

— А как ще изминем част от пътя надолу?

— Беше нужно известно време, за да се изкачим. Предполагам, ще е нужно известно време, за да се върнем.

Отначало Дигъри бе против предложението, но в крайна сметка се принуди да приеме, защото Поли категорично отказа да предприеме каквото и да било изследване на нови светове, преди да се увери, че има начин да се върне в стария свят. Тя беше не по-малко безстрашна от него при някои опасности (когато ставаше въпрос за оси например), но не прояви голям интерес към открития, за които никой дотогава не бе чувал. А Дигъри беше от хората, които искат да знаят всичко, и когато порасна, стана известният професор Кърк, който се появява в следващите книги.

Известно време спориха и се договориха така: слагат зелените кръгчета („Зелено значи безопасност — отбеляза Дигъри. — Не забравяй кое за какво е!“), хващат се за ръце и скачат. Щом им се стори, че се връщат в кабинета на вуйчо Андрю или дори към техния свят, Поли извиква: „Спри!“, свалят зелените кръгчета и слагат жълтите. Дигъри настоя той да извика „Спри!“, ала Поли не се съгласи.

Сложиха си зелените кръгчета, хванаха се за ръце и още веднъж извикаха: „Едно — две — три — и.“ Този път се получи. Трудно е да се опише какво усетиха, защото всичко стана прекалено бързо. Отначало на фона на тъмното небе се появиха ярки подвижни светлини и Дигъри остана с впечатлението, че това са звезди, дори се кълнеше, че е видял Юпитер съвсем наблизо — толкова близо, че различил луната му. Но почти веднага се появиха безбройни редици покриви и комини и зърнаха катедралата „Свети Пол“. Тогава разбраха, че всъщност виждат Лондон. Странното е, че виждаха през стените на къщите. Съзряха вуйчо Андрю — много неясен и размазан, но постепенно образът му ставаше по-ясен и релефен, все едно идваше на фокус. И преди да стане съвсем истински, Поли извика: „Спри!“ Спряха и светът избледня като сън, а зелената светлина над главите им ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая главите им не се подадоха над повърхността на малкото езеро и те бързо излязоха на брега. Заобиколи ги гората — зелена, ярка и тиха както винаги. И всичко това се случи за не повече от минута!

— Ето! — посочи с ръка Дигъри. — Всичко е наред. А сега да се впуснем в приключения. Всяко езерце ни върши работа. Хайде! Да опитаме онова.

— Чакай! — викна Поли. — Няма ли да сложим знак на това езерце?

Зяпнаха се един друг пребледнели, защото си дадоха сметка какво ужасно нещо щеше да направи за малко Дигъри. Та в гората имаше десетки езерца и всички си приличаха, както и дърветата наоколо. Ако се бяха отдалечили от езерцето, през което можеха да се върнат в техния свят, без да поставят знак, вероятността да го открият беше едно на сто.

Ръката на Дигъри трепереше, докато отваряше джобното си ножче, за да изреже дълга ивица торф близо до брега на малкото езеро. Почвата (която ухаеше приятно) имаше наситено червеникавокафяв цвят и се открояваше добре върху фона на зелената трева.

— Добре, че поне един от нас проявява здрав разум — отбеляза Поли.

— Е, стига си го натяквала! — обади се Дигъри. — Хайде! Искам да видя какво има в някое от другите езерца.

Поли му отвърна грубо. Той не й остана длъжен. Кавгата продължи няколко минути, но е скучно да я преразказвам. Да отидем на момента, когато и двамата, с разтуптени сърца и доста изплашени изражения, застанаха на брега на непознато езерце и надянали жълтите кръгчета, се хванаха за ръце и още веднъж се подканиха: „Едно — две — три — и!“

Цоп! Пак не се получи. И това езерце се оказа по-скоро локва. Вместо да стигнат до нов свят, само намокриха краката си за втори път тази сутрин (ако е било сутрин, защото в Гората между световете времето сякаш бе спряло).

— Пфу! — възмути се Дигъри. — Сега пък какво не е наред? Ето, сложили сме жълтите кръгчета. Той нали каза „жълто“ за пътя натам?

Всъщност вуйчо Андрю не знаеше нищо за Гората между световете и имаше съвсем погрешна представа за кръгчетата. Жълтите не бяха „за натам“, нито пък зелените „за насам“. Поне не по начина, по който той смяташе. Кръгчетата бяха направени от материал, взет от Гората. Материалът на жълтите кръгчета имаше силата да привлича обратно в Гората. Той искаше да се върне там, където е бил, в междинното място. А материалът на зелените кръгчета искаше да се махне от мястото, където е бил, затова зелените кръгчета извеждаха от Гората в друг свят. Вуйчо Андрю работеше с неща, които не разбираше истински. Повечето магьосници правят същото. Дигъри, естествено, не се досети съвсем точно за истината, или поне не тогава. Обсъдиха случилото се и решиха да пробват новото езерце. Сложиха си зелените кръгчета — просто да видят какво ще се случи.

— Ако си готов, да скачаме! — обяви Поли.

Всъщност го каза, защото дълбоко в сърцето си вярваше, че никое кръгче няма да подейства в новото езерце и по тази причина няма от какво да се страхува — просто още едно цопване. Не съм съвсем сигурен дали и Дигъри беше на същото мнение. Както и да е — двамата надянаха зелените кръгчета, застанаха на брега, хванати за ръце, и бяха определено повесели и по-безгрижни, отколкото първия път.

— Едно — две — три — и! — произнесе Дигъри и двамата скочиха.