Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (4)

Глава втора
Дигъри и вуйчо Андрю

Стана внезапно и толкова различно от всичко, което се бе случвало на Дигъри дори в кошмарите му, че той неволно изпищя. Ръката на вуйчо Андрю начаса се озова върху устата му.

— Не се и опитвай! — просъска той в ухото му. — Ако вдигаш шум, майка ти ще чуе, а знаеш какво може да й се случи, като се изплаши.

Както казваше Дигъри по-късно — направо се отврати от начина, по който той караше хората да правят каквото иска. Но, разбира се, повече не изпищя.

— Така е по-добре — отбеляза вуйчо Андрю. — Вероятно не успя да се въздържиш. Подействало ти е като шок да видиш как някой изчезва. Дори и аз се сепнах, когато същото се случи с морското свинче онази вечер.

— Тогава ли извика? — по любопитства Дигъри.

— А, чул си значи, така ли? Надявам се, не си ме шпионирал.

— Не — отвърна Дигъри с достойнство. — Но какво стана с Поли?

— Поздрави ме, мило момче! — Вуйчо Андрю доволно потри ръце. — Експериментът ми успя. Малкото момиче го няма… Направо изчезна от този свят.

— Какво направи с нея?

— Ами изпратих я… на друго място.

— Какво значи това? — не спираше да пита Дигъри.

Вуйчо Андрю приседна и продължи:

— Ще ти разкажа всичко. Чувал ли си някога за старата госпожа Льофей?

— Не беше ли някаква пралеля? — попита Дигъри.

— Не точно. Беше моя кръстница. Това там е портретът й.

Дигъри погледна избелялата фотография на стара жена с боне. И сега се сети, че е виждал същото лице на снимката в чекмеджето у дома в провинцията. Попита майка си коя е жената, но на нея никак не й се говореше на тази тема. Физиономията съвсем не беше привлекателна, макар че, както си мислеше Дигъри, човек никога не може да се ориентира напълно по старите снимки.

— Имаше ли… Нямаше ли нещо… нередно с нея, вуйчо Андрю! — престраши се той.

— Е — вуйчо Андрю се засмя. — Зависи какво имаш предвид под нередно. Хората са така тесногръди. Определено се държеше странно на стари години. Направи някои необмислени неща. Затова я затвориха.

— В приют за душевно болни ли искаш да кажеш?

— О, не, не — шокиран, възрази вуйчо Андрю. — Нищо подобно. Пъхнаха я в затвора.

— Господи! — възкликна Дигъри. — За какво?

— О, клетата жена — подхвана вуйчо Андрю. — Постъпи много необмислено. Какви ли неща не направи. Но да не се впускаме в подробности. Винаги бе мила с мен.

— Но какво общо има всичко това с Поли? Ще ми се да…

— Не бързай толкова, момчето ми! — прекъсна го вуйчо Андрю. — И така, пуснаха старата госпожа Льофей малко преди да умре. Аз бях от малцината, на които тя позволи да я посещават по време на последното й боледуване. Разбираш ли, беше започнала да се дразни от обикновените посредствени хора. И при мен е същото. Но двамата имахме сходни интереси. Само няколко дни преди да почине, ме изпрати в дома й да отворя тайното чекмедже на старото бюро, за да й донеса малката кутия, която щях да открия там. Щом докоснах кутията, пръстите ме засърбяха. Разбрах, че държа в ръце някаква голяма тайна. Госпожа Льофей ми връчи кутията и ме накара да обещая, че веднага след като умре, ще я изгоря с определени церемонии, без да я отварям. Не спазих това обещание.

— Това е доста лоша постъпка от твоя страна — не се въздържа Дигъри.

— Лоша постъпка ли? — повтори вуйчо Андрю озадачен. — А, имаш предвид правилото малките момчета да спазват обещанията си. Прав си, така е редно. Убеден съм и се радвам, че са те научили да постъпваш по този начин. Ала трябва да си наясно — подобни правила се отнасят с пълна сила за малките момчета, а и за прислугата и жените, дори за хората като цяло. Не очаквай обаче да важат за задълбочените учени, великите мислители и мъдреците. Не, Дигъри. За мъже като мен, които притежават скрита мъдрост, тези най-обикновени правила не важат, защото ние сме откъснати и от най-обикновените радости. Нашата съдба, момчето ми, е възвишена и самотна.

Изричайки тези думи, той въздъхна. Изглеждаше сериозен, благороден и тайнствен. За миг на Дигъри му се стори, че казаното звучи твърде приемливо. Ала се сети за ужасното изражение върху лицето на вуйчо си в мига, преди Поли да изчезне, и тутакси прозря смисъла зад високопарните слова на вуйчо Андрю. „Въобразява си — рече си наум Дигъри, — че му е позволено всичко, за да постигне каквото си е намислил.“

— Разбира се — продължи вуйчо Андрю, — дълго време не смеех да отворя кутията, защото се досещах, че сигурно съдържа нещо твърде опасно. Помни — кръстницата ми беше изключителна жена. Истината е, че тя бе една от последните смъртни в тази страна, в чиито вени течеше кръв на фея. (Според думите й имало още две по нейно време — една графиня и една чистачка.) Всъщност, Дигъри, сега разговаряш с последния човек (вероятно), който е имал за кръстница фея. Ето! Ще си спомняш за това, когато самият ти остарееш.

„Бас държа, че е била лоша фея“ — помисли си Дигъри, а на глас попита:

— А Поли?

— Защо питаш все за това? — тросна се вуйчо Андрю. — Сякаш има някакво значение! Най-напред естествено се залових внимателно да изуча кутията. Беше много, много стара. А дори и в онези години знаех достатъчно, за да съм наясно, че не е гръцка, египетска, вавилонска, хетска или китайска. Ставаше въпрос за много по-стари времена. О, велик ден, когато най-после открих истината: кутията бе атлантидска. Произхождаше от изчезналия остров Атлантида. Следователно бе просъществувала векове преди всички останки, които се откриват от каменната епоха в Европа. И съвсем не беше груба и недодялана като тези предмети. Защото много, много отдавна Атлантида е била велик град с палати, храмове и учени мъже.

Направи пауза, сякаш очакваше Дигъри да се обади. Ала с всяка изминала минута Дигъри все по-малко харесваше вуйчо си, затова мълчеше.

— Междувременно — вуйчо Андрю нямаше намерение да спира — по други пътища (не е редно обаче да ги обяснявам на едно дете) научавах най-различни неща за Магията като цяло. Това означава, че бях започнал да се досещам какво може да има в кутията. Чрез различни експерименти сведох възможностите до минимум. Наложи се да се запозная с… е, с някои направо дяволски необикновени хора и да преживея доста неприятни неща. От това косите ми побеляха. Човек не става лесно магьосник. Здравето ми се разклати, ала постепенно се оправих. И най-накрая разбрах.

Макар да нямаше и най-малка възможност някой да ги чуе, той се наведе напред и почти прошепна:

— Кутията от Атлантида съдържаше нещо, което е донесено от друг свят, когато нашият е започвал да се формира!

— И какво е то? — не се стърпя Дигъри, неволно заслушал се с интерес.

— Прашец. Фин, сух прашец. Нищо особено на пръв поглед. А и като количество не е нещо, с което да се похвалиш след цял живот, посветен на усилен труд, така да се каже. Да, но щом го погледнах (ужасно внимавах да не го докосна), си помислих, че всичките тези прашинки са били в друг свят. Разбери ме правилно — нямам предвид друга планета. Всички планети са част от нашия свят и ако отидеш достатъчно далече, ще ги достигнеш… Имам предвид Друг Свят, Друго Естество, Друга Вселена. Място, до което няма да стигнеш дори ако предприемеш пътуване през пространството на нашата Вселена за вечни времена… Свят, до който може да се стигне единствено чрез Магия… Представи си! — вуйчо Андрю потри ръце и притисна пръсти така, че кокалчетата му изпукаха като фойерверки. — Знам — продължи той, — успееш ли да му придадеш правилната форма, този прашец ще те изтегли до мястото, откъдето е дошъл. Трудността е в това да му придадеш правилната форма. Всичките ми ранни експерименти се проваляха. Правех опити с морски свинчета. Някои от тях умираха. Други се пръсваха като мънички бомби…

— Много е жестоко — не се сдържа Дигъри, защото по-рано се грижеше за едно морско свинче.

— Непрекъснато се отклоняваш от основното! — изсумтя вуйчо Андрю. — Нали тези същества са за това? Лично ги купих. Чакай да видя докъде бях стигнал… А, да. Най-накрая успях да направя кръгчетата — жълтите. Възникна обаче нова трудност. Почти бях сигурен, че жълтото кръгче ще отведе всяко същество, което го докосне, до Другото Място. Но каква полза, ако не успея да го върна, за да ми разкаже какво е открило там?

— Ами то — възмути се Дигъри. — Какво ли му е било да знае, че няма да се върне?

— Все гледаш на нещата под грешен ъгъл — сопна се вуйчо Андрю, леко раздразнен. — Не разбираш ли? Става дума за велик експеримент! Целта ми да изпратя нещо на Другото Място е да разбера как е там.

— Тогава защо не отидеш ти?

Дигъри не бе виждал човек да изглежда по-изненадан и по-обиден от вуйчо му Андрю след този простичък въпрос.

— Аз ли? Аз! — удивен възкликна той. — Това момче сигурно е лудо! На моята възраст и с моето здраве да поема риска от шока и опасността да ме запокитят внезапно в съвършено непознат свят? Не съм чувал нещо по-нелепо през живота си! Даваш ли си сметка какво приказваш? Помисли какво означава Друг Свят… Би могло да означава какво ли не.

— И ти изпрати Поли именно там, нали?! — обади се Дигъри. Бузите му почервеняха от гняв. — И ще ти кажа — продължи той, — все едно дали си ми вуйчо или не: постъпи като страхливец. Изпрати момиче там, където те е страх да се озовеш ти.

— Млъкни, господинчо! — викна вуйчо Андрю като стовари длани върху бюрото. — Няма да позволя някакво малко мръсно хлапе да ми говори по този начин. Нищо не разбираш. Аз съм великият учен, магьосникът, познавачът, който извършва експеримента. Естествено, че се нуждая от същества, върху които да го приложа. За бога, сигурно ей сега ще ми обясниш, че е трябвало да поискам разрешението на морските свинчета, преди да експериментирам върху тях! Никоя голяма мъдрост не може да бъде открита без жертви. Но идеята сам да се подложа на експеримента е нелепа. Все едно да наредиш на генерал да се сражава като обикновен войник. Ами ако загина? Какво ще стане с труда на живота ми тогава?

— О, спри да дърдориш! — сряза го Дигъри. — Ще върнеш ли Поли?

— Канех се да те осведомя, но ти така невъзпитано ме прекъсна — високомерно вдигна глава вуйчо Андрю, — че най-после изнамерих начин и за завръщането. Зелените кръгчета те прибират в нашия свят.

— Но Поли няма зелено кръгче.

— Точно така — съгласи се вуйчо Андрю със злобничка усмивка.

— Значи не може да се върне — констатира Дигъри. — Все едно, че си я убил.

— Тя може да се върне — възрази вуйчо Андрю, — стига някой да я последва: взема едно жълто кръгче и отнася две зелени. С едното се връща той, с другото — тя.

И тогава Дигъри разбра в какъв капан е попаднал. Зяпна вуйчо си с широко отворена уста, без дума да промълви. Лицето му силно пребледня.

— Надявам се — подхвана вуйчо Андрю с висок, мощен глас, сякаш беше най-прекрасният вуйчо, току-що дал голям подарък или добър съвет, — надявам се, Дигъри, не се готвиш да се предадеш. Дълбоко ще се опечаля, ако някому от нашето семейство липсва достатъчно чест и рицарство да помогне на… ъ… дама, изпаднала в беда.

— О, млъкни! — избухна Дигъри. — Ако имаше чест и тем подобни, щеше да отидеш ти. Ала знам, че няма да го сториш. Ясно. Разбирам. Налага се да отида аз. Но ти наистина си чудовище. Предполагам, планирал си цялата история така, че да отиде тя, без да подозира какво ще й се случи, и по този начин да ме принудиш да я последвам.

— Разбира се — възторжено възкликна вуйчо Андрю, озарен от зловещата си усмивка.

— Добре, ще отида. Ала най-напред искам да ти кажа нещо: до днес не вярвах в съществуването на Магията. Сега виждам, че я има и тя е истинска. Е, щом е така, значи и старите приказки малко или много отговарят на истината. А ти си просто един жесток, коравосърдечен магьосник като онези от приказките. Не съм чел обаче история, в която хора като теб да не са си получили накрая заслуженото. Бас държа, че и ти ще бъдеш наказан! Според мен точно така ти се полага!

От всичко казано досега от Дигъри вуйчо Андрю се замисли единствено върху това. Зяпна и върху лицето му се изписа ужас. Нищо, че беше чудовище — човек би го съжалил. Ала само след миг той се успокои и изрече с пресилена усмивка:

— Е, естествено е едно дете да мисли така, особено когато е израснало сред жени като теб. Бабини деветини и какво ли не! Не се тревожи за мен, Дигъри! Не е ли по-добре да се разтревожиш дали малката ти приятелка не е в беда? Тя вече не е тук от доста време. Ако в Онова Място съществуват опасности… Няма ли да е жалко да пристигнеш със секунди закъснение?

— Сякаш на теб ти пука! — свирепо кресна Дигъри. — Този брътвеж ми омръзна. Какво трябва да направя?

— Определено трябва да се научиш да се въздържаш, момчето ми — отбеляза вуйчо Андрю без следа от вълнение. — Иначе, като пораснеш, ще станеш точно копие на леля си Лети. И така, слушай внимателно! — Стана, сложи чифт ръкавици и отиде до подноса с кръгчетата. — Действат — обясни той — само ако се допрат до кожата. С ръкавици мога да ги вдигна ей така… и нищо няма да се случи. Носиш ли кръгчето в джоба, няма да последва нищо. Но, разбира се, трябва да внимаваш да не пъхнеш ръка в джоба и по погрешка да го пипнеш. Щом допреш жълтото кръгче, изчезваш от този свят. Когато си на Другото Място — това, разбира се, още не е доказано, но предполагам — докоснеш ли зеленото кръгче, изчезваш от онзи свят и, надявам се, отново се появяваш в този. Сега… Взимам тези две зелени кръгчета и ги пускам в десния ти джоб. Запомни добре в кой джоб са зелените. З за зелено, и Д за дясно. ЗД! Едно за теб и едно за момиченцето. А сега вземи жълтото кръгче! На твое място бих го надянал на… на пръста си. Така няма опасност да го изпуснеш.

Дигъри посегна да вземе жълтото кръгче, но изведнъж се спря.

— А мама? — попита той. — Ако попита къде съм?

— Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш — успокои го вуйчо Андрю весело.

— Но ти не си напълно сигурен дали ще се върна.

Вуйчо Андрю сви рамене, прекоси стаята и застана до вратата. Отключи я и направи красноречив жест.

— Е, добре. Прави каквото искаш! Слез долу и обядвай. Остави момиченцето да го изядат дивите зверове, да се удави или да умре от глад в Другия Свят и да остане там завинаги, щом така предпочиташ. На мен ми е все едно. Не е зле да се отбиеш при госпожа Плъмър преди времето за чай и да й съобщиш, че никога повече няма да види дъщеря си, защото те е било страх да наденеш кръгчето.

— По дяволите! — възмути се Дигъри. — Иска ми се да съм достатъчно голям, та да те прасна с юмрук!

После закопча жакета си, пое дълбоко въздух и взе кръгчето. И тогава — както и винаги след това — си помисли, че нямаше как иначе да постъпи.