Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician’s Nephew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Племенникът на магьосника

Хрониките на Нарния

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 10.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-545-1

 

The Magician’s Nephew

Copyright © 1955 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover art by Cliff Nielsen, copyright © 2002 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover © 2002 by HarperCollins Publishers. All rights reserved

© Ивайла Божанова, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Боят до уличния фенер

— Ха, ’ператрица, тъй ли? Ще видим тая работа — обади се някой.

Друг допълни:

— Три пъти „ура“ за императрицата!

Няколко души откликнаха. Бледа руменина заля страните на Вещицата, която едва забележимо се поклони. Ала виковете преминаха в бурен смях и тя схвана, че всъщност й се подиграват. Изразът на лицето й се промени, тя прехвърли ножа в лявата си ръка и без никакво предупреждение направи нещо ужасно. Протегна дясната си ръка и с лекота, сякаш беше най-обикновеното нещо на света, изтръгна една от напречните пръчки на уличния фенер. Дори да бе загубила част от способността си да прави магии в нашия свят, ни най-малко не бе загубила силата си. Би прекършила железен прът, все едно че е захарна пръчка. Подхвърли новото си оръжие във въздуха, хвана го, размаха го и пришпори коня.

„Настъпи моят час“ — помисли си Дигъри, шмугна се между коня и оградата и пристъпи напред. Ако животното се забавеше само за миг, щеше да успее да пипне Вещицата за петата. Докато се промъкваше напред, чу смразяващо кръвта изтракване. Вещицата халоса полицейския началник по железния шлем с пръта и човекът се строполи на земята.

— Побързай, Дигъри! Трябва да се сложи край на това! — чу той глас до себе си.

Беше Поли, изскочила от леглото веднага, щом й разрешиха.

— Ама и теб си те бива — прошепна Дигъри. — Дръж се здраво за мен! Ти ще се занимаваш с кръгчето. Помни — жълтото! И не го слагай, преди да ти кажа.

Чу се нов трясък и още един полицай се сгромоляса. Последва гневен вик от тълпата:

— Хей, ’айде да я съборим! Грабвайте павета! Извикайте военните!

Повечето хора обаче побързаха да се отдалечат. Само Кочияша — очевидно най-безстрашният и най-добрият от присъстващите — стоеше близо до коня и като се стараеше да избягва насочените към него удари на пръта, продължаваше да се опитва да хване главата на Стробери.

Тълпата отново се разкрещя неодобрително. Край главата на Дигъри прехвърча камък. Долетя и гласът на Вещицата — ясен като камбана. Звучеше сякаш най-после е почти щастлива.

— Измет! Ще ми платите, когато завладея света ви! Камък върху камък няма да остане в града ви! Ще заприлича на Чарн, на Фелинда, на Сорлоис, на Брамандин.

Дигъри най-после хвана глезена й. Тя ритна назад и го уцели в устата. Болката го накара да я пусне. Устната му бе сцепена, а устата — пълна с кръв. Някъде съвсем наблизо дочу гласа на вуйчо Андрю, който изкрещя:

— Мадам… Скъпа моя… За бога, овладейте се!

Дигъри повторно се устреми към петата й и тя за втори път успя да се откъсне от него. И други мъже бяха повалени от железния прът. Той направи трети опит, хвана глезена й, вкопчи се в него с всички сили и извика на Поли:

— Давай!

В този миг, слава на небесата, сърдитите изплашени лица изчезнаха, гласовете замлъкнаха… Всички, с изключение на вуйчо Андрювия глас. Съвсем близо до Дигъри в тъмнината той виеше:

— О, какъв е този кошмар? Това ли е краят? Не мога да го понеса. Не е честно. Никога не съм възнамерявал да бъда истински магьосник. Това е някакво недоразумение. За всичко е виновна кръстницата ми. Протестирам! И като се има предвид какво е здравословното ми състояние… Та ние сме от стар род от Дорсетшир.

— Пфу! — пророни неволно Дигъри. — Не възнамерявахме да вземаме и него. Кълна се в шапката си, каква паника създава само! Тук ли си, Поли?

— Да, тук съм. Престани да ме буташ!

— Не те бутам — едва свари да каже Дигъри и главите им се показаха на топлата зелена слънчева светлина насред гората.

Излязоха от малкото езеро и Поли възкликна:

— Я виж! Довели сме и стария кон. И господин Кетърли. И Кочияша. Боже, каква сбирщина!

Щом Вещицата разбра, че пак е попаднала в гората, пребледня и отпусна глава, а лицето й докосна гривата на коня. Очевидно се почувства много зле. Вуйчо Андрю трепереше. Само конят Стробери тръсна глава и изцвили весело. Ясно, тук му беше добре. Най-после Дигъри го видя спокоен. Ушите му, доскоро прилепнали назад, щръкнаха, а дивият пламък в очите изчезна.

— Точно тъй, момчето ми! — потупа го Кочияша по врата. — Така е по-добре. Успокой се!

Стробери направи най-естественото нещо на света. Беше неимоверно жаден (и нищо чудно), затова пристъпи бавно към най-близкото езерце и нагази в него, за да пие вода. Дигъри продължаваше да стиска Вещицата за глезена, а Поли — ръката на Дигъри. Кочияша милваше врата на Стробери, а вуйчо Андрю, все още потресен, се бе вкопчил в другата му ръка.

— Бързо! — изкомандва Поли, като хвърли поглед към Дигъри. — Зелените!

Конят така и не успя да пие от водата. Цялата група се озова в пълен мрак. Стробери изцвили, вуйчо Андрю се разхленчи, а Дигъри подвикна:

— Този път извадихме късмет!

Последва кратка пауза. След малко се обади Поли:

— Не трябваше ли вече да сме пристигнали?

— Изглежда все пак сме някъде — потвърди Дигъри. — Поне аз съм стъпил на някаква повърхност.

— Ха. И аз! Сега, като ми обърна внимание, го забелязах — възкликна Поли. — Но защо е така тъмно? Да не би да сме се озовали в погрешно езерце?

— Не е изключено пак да сме в Чарн — предположи Дигъри. — Но да сме се върнали посред нощ.

— Не е Чарн — долетя гласът на Вещицата. — Това е празен свят. Тук няма нищо.

И действително доста приличаше на Нищо. Не проблясваха никакви звезди. Тегнеше такъв мрак, че изобщо не се виждаха един друг, без значение дали държаха очите си затворени или отворени. Под краката си усещаха хладна и плоска повърхност — може би беше земя, но определено не трева или дърво. Въздухът бе студен и сух и нямаше никакъв вятър.

— Сполетя ме съдбата ми — обяви Вещицата с ужасно спокоен глас.

— О, не говорете така — изхленчи вуйчо Андрю. — Скъпа моя, госпожице, за бога, не говорете така. Не е възможно да е толкова лошо. Ей, Кочияшо… Добри ми човече, да ти се намира случайно някоя бутилчица? Страшно се нуждая от капка за пийване.

— Чуйте! — разнесе се уверено и твърдо гласът на Кочияша. — Всички да запазят спокойствие, така е най-добре. Нали никой няма нещо счупено? Добре. Да сме благодарни, особено като се има предвид как се изтърсихме. Ако сме паднали в някой изкоп за нова станция на подземната железница, все някой ще дойде да ни извади, нали? А ако сме мъртви — не отричам, че и това може да ни е сполетяло — е, помнете: и по-лоши неща се случват в открито море. Така и така човек все някога умира. Водил ли си праведен живот, няма от какво да се страхуваш. Ако ме питате, най-добре е, докато чакаме, да изпеем един псалм.

И той направи точно това. Подхвана благодарствена песен за богатия урожай, „прибран непокътнат“. Не звучеше особено подходящо в място, където от незапомнени времена изглежда нищо не бе цъфтяло, но само този си спомняше. Децата пригласяха на хубавия му глас. Звучеше доста ободрително. Вуйчо Андрю и Вещицата не се включиха.

Към края на псалма Дигъри усети някакво подръпване за лакътя и от смесения дъх на бренди, пури и хубави дрехи реши, че вероятно е вуйчо Андрю. Възрастният предпазливо го дръпна настрани. Отдалечиха се на известно разстояние и той прилепи плътно устни до ухото на Дигъри:

— Хайде, момчето ми! Сложи си кръгчето! Да се махаме! — прошепна той.

Но Вещицата притежаваше изключително остър слух.

— Глупак! — изкънтя гласът й и тя скочи от коня. — Забрави ли, че чувам дори мислите ти? Пусни момчето! Не смей да извършиш предателство, защото ще ти отмъстя по такъв начин, за какъвто никога не си чувал, откакто съществуват всичките светове.

— Какво? Мислиш ме за толкова гаден — добави Дигъри, — че да си тръгна без Поли… И Кочияша… И коня… от такова място. О, дълбоко грешиш.

— Ти си просто много непослушно и нахално момченце — просъска вуйчо Андрю.

— Ш-ш-ш-т… — обади се Кочияша.

Всички се заслушаха.

Най-после нещо ставаше в мрака. Някой пееше. Звучеше от много далече и Дигъри трудно се ориентираше от коя посока долита. В един момент сякаш се носеше отвсякъде едновременно, в следващия му се струваше, че пеенето идва от земята под тях. Ниските тонове отекваха така дълбоко — нищо чудно да принадлежаха на самата земя. Не се чуваха думи. Дори едва се различаваше мелодия. Но каква мелодия! Беше най-красивият звук, който някога бе чувал. Прекрасен! Почти нетърпим за слушане. И на коня като че ли му допадна: животното изцвили, както цвили от години впрегнат в каруца кон, озовал се най-после на старото пасбище във фермата, където е тичал като жребче и вижда някой, когото помни с добро, някой, който крачи през тревата, за да му даде бучка захар.

— Господи! — възкликна Кочияша. — Не е ли прекрасно?

В следващия миг се случиха две чудеса едновременно: неочаквано към гласа се присъединиха и множество други гласове. Звучаха в пълна хармония, но бяха по-високи, някак студени, кънтящи; и другото — мракът над главите им изведнъж се изпълни със звезди. Не се появиха постепенно, една по една, както става в лятна вечер. В един момент цареше непрогледна тъмнина, а в следващия грейнаха хиляди светлинки — отделни звездички, съзвездия и планети, по-ярки и по-големи от която и да било в нашия свят. Нямаше облаци. Новите звезди и новите гласове се появиха едновременно. Ако ги беше видял и чул като Дигъри, нито за миг не би се усъмнил, че пеят самите звезди, че първият глас — плътният — ги бе накарал да се появят и да запеят.

— Слава на небесата! — провикна се Кочияша. — Щях да бъда много по-добър човек, ако знаех, че съществуват такива неща.

Сега гласът на земята звучеше по-силно и триумфално, а гласовете в небето — след като известно време звучаха високо — започнаха да отслабват. И в този момент се случи още нещо.

Много далече, някъде до хоризонта, небето посивя. Във въздуха се усети свеж лек ветрец. И на онова място небето бавно, но неотстъпно изсветляваше. На фона му се очертаваха тъмни хълмове. През цялото време гласът не спираше да пее.

Скоро светлината им позволи да огледат лицата си. Кочияша и двете деца стояха със зяпнали уста и грейнали очи. Опияняваха се от звуците като хора, на които това напомня нещо. И вуйчо Андрю беше зяпнал, но не от радост. Приличаше по-скоро на човек, чиято брадичка се е отдалечила от лицето. Стоеше с приведени рамене, коленете му трепереха. Гласът не му харесваше. С удоволствие би избягал и би се скрил в миша дупка, стига да имаше как. Ала изглежда от всички Вещицата разбираше по някакъв начин музиката най-добре. Стоеше със стиснати устни и свити в юмруци ръце. Откакто започна песента, изпитваше чувството, че този свят е пълен с по-различни и по-силни магии от нейната. Тя го ненавиждаше. Бе готова да размаже целия свят или светове на парчета само и само да спре. Конят стоеше с щръкнали напред уши и потреперваше. От време на време пръхтеше и риеше земята. Вече не приличаше на стар уморен файтонджийски кон. Сега човек можеше да повярва, че баща му е участвал в сражения.

Небето на изток менеше цвета си: от бяло в розово, от розово в златно. Гласът се извисяваше, извисяваше и накара въздуха да затрепти. И точно когато достигна най-мощните и възхитителни трели, слънцето изгря!

Дигъри никога не бе виждал подобно слънце. Слънцето над развалините на Чарн изглеждаше по-старо от нашето. Това изглеждаше по-младо. Почти личеше как радостно се смее, докато изгрява. А когато лъчите му се плъзнаха по земята, за пръв път видяха къде са попаднали: долина, прорязана от широка, бърза река, която лъкатушеше, устремена на изток към слънцето. На юг се издигаха планини, а на север — по-ниски хълмове. Но долината бе само от пръст, камъни и вода. Не се забелязваше нито дърво, нито храст, нито стръкче трева. Земята бе с различни цветове — всичките свежи, ярки и жизнени, които предизвикваха необикновено вълнение. Но щом съзряха самия певец, забравиха всичко останало.

Беше огромен лъв с гъста и лъскава козина. Стоеше с отворена паст (заради песента), извърнал глава към изгряващото слънце, на около петстотин крачки от тях.

— Този свят е отвратителен! — отсече Вещицата. — Да изчезваме! Пригответе Магията!

— Напълно съм съгласен с вас, мадам — присъедини се вуйчо Андрю. — Доста неприятно място. Напълно диво. Само да бях по-млад и да имах оръжие…

— Господи! — възкликна Кочияша. — Нали не мислите да го застреляте?

— Та кой би могъл? — обади се Поли.

— Приготви Магията, стари глупако! — заповяда Джейдис.

— Разбира се, мадам — отвърна вуйчо Андрю лукаво. — За целта двете деца трябва да ме докоснат. Веднага вземи кръгчето за вкъщи, Дигъри!

Искаше да се измъкне без Вещицата.

— А, правите го с кръгчета, така ли? — възкликна Вещицата.

Щеше да се добере до джоба на Дигъри, преди да се усети човек, но Дигъри сграбчи Поли и извика:

— Внимавайте! Ако някой от вас двамата направи само крачка, ние с Поли изчезваме, а вие оставате тук завинаги. Точно така. В джоба имам кръгче, което ще ни отведе с Поли вкъщи. Вижте, ръката ми е готова. Затова стойте настрана! Съжалявам за теб (погледна Кочияша) и за коня, но нищо не мога да сторя. А що се отнася до вас — той погледна вуйчо Андрю и Кралицата — и двамата сте магьосници, затова съвместният ви живот би ви допаднал.

— Млъкнете всички! — ненадейно се обади Кочияша. — Искам да послушам музиката.

Сега песента звучеше по друг начин.