Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician’s Nephew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Племенникът на магьосника

Хрониките на Нарния

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 10.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-545-1

 

The Magician’s Nephew

Copyright © 1955 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover art by Cliff Nielsen, copyright © 2002 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover © 2002 by HarperCollins Publishers. All rights reserved

© Ивайла Божанова, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

Глава седма
Какво се случи на входната врата

— И така, робе мой, колко дълго ще чакам за колесницата? — изкънтя гласът на Вещицата.

Вуйчо Андрю отстъпи ужасен. Сега, в нейно присъствие, всички налудничави мисли, които му минаха през главата, докато се съзерцаваше в огледалото, се изпариха. Но леля Лети веднага се изправи на крака и пристъпи към средата на стаята.

— И кое е това младо същество, Андрю, ако мога да попитам? — обади се леля Лети с ледени нотки в гласа.

— Изключителна чужденка… М-м-ного важна пер-сон-а-а — запелтечи той.

— Глупости! — сряза го леля Лети и се обърна към Вещицата: — Напусни къщата ми веднага, безсрамна натрапнице, или ще повикам полиция!

Тя взе Вещицата за артистка от циркова трупа, при това ни най-малко не одобри разголените й ръце.

— Каква е тази жена? — изкънтя отново гласът на Джейдис. — На колене, дребосък, преди да съм те унищожила!

— Не ми дръж такъв език в тази къща, ако обичаш, млада госпожо! — не й остана длъжна леля Лети.

Начаса, поне така се стори на вуйчо Андрю, Кралицата стана още по-висока. От очите й буквално хвърчеше огън. Тя протегна ръка по същия начин и изрече същите ужасно звучащи думи, които — спомняш си — съвсем неотдавна превърнаха в прах вратата на палата в Чарн. Нищо не се случи! Ако не броим, че леля Лети помисли думите за английски, и обяви:

— Така си и знаех! Тази жена е пияна. Пияна! Дори не е в състояние да говори ясно.

Вероятно Вещицата е преживяла ужасен момент. Не беше малко изведнъж да осъзнае, че способността й да превръща хората в прах — съвсем лесно занимание в нейния свят — не се проявява в нашия. Ала тя не загуби самообладание нито за миг. Без дори да се замисли върху разочарованието си, се стрелна напред, хвана леля Лети през врата и коленете, вдигна я високо над главата си, сякаш беше някаква си нищо и никаква кукла, и я хвърли към другия край на стаята. Докато леля Лети все още летеше във въздуха, прислужницата (за която утрото бе изпълнено с невероятни вълнения) подаде глава през вратата и съобщи:

— Карет’та дойде, сър!

— Води ме, робе мой! — заповяда Вещицата на вуйчо Андрю.

Той започна да мърмори нещо за „невиждано насилие… длъжен е да протестира“, но само с един поглед Джейдис го накара да млъкне. Изведе го не само от стаята, но и от къщата. На бегом Дигъри се спусна по стълбището — точно навреме, за да види как входната врата се затръшва зад гърба им.

— Леле! — не се въздържа той. — Тя тръгва из Лондон! С вуйчо Андрю! Какво ли ще последва?

— О, господин Дигъри — проплака прислужницата (денят й наистина бе удивително приятен), — мисля, че госпожица Кетърли се е ударила.

Двамата се втурнаха към всекидневната.

Ако леля Лети бе паднала върху голите дъски или дори върху килима, положително всичките й кости щяха да се натрошат. Ала за неин невероятен късмет тя се стовари върху дюшека. Леля Лети беше костелива стара дама, като повечето лели от онези дни. Вдиша малко амоняк, поседя минута-две и обяви, че нищо й няма, ако не се броят натъртванията. Без да губи време, взе нещата в свои ръце.

— Сара — разпореди тя на прислужницата (която никога не бе преживявала ден като този), — веднага иди в полицията и съобщи, че една опасна луда се разхожда на свобода. Аз ще имам грижата да отнеса обяда на госпожа Кърк лично.

Госпожа Кърк, естествено, е майката на Дигъри.

Болната получи обяда си, Дигъри и леля Лети също се нахраниха. След това момчето се отдаде на задълбочен размисъл.

Проблемът бе как да върнат Вещицата в нейния свят или поне да я махнат от нашия, колкото е възможно по-скоро. Каквото и да станеше, не биваше да й позволяват да буйства из къщата. В никой случай не трябваше да позволят майка му да я види. И стига да има начин, да й попречат да броди из Лондон. Дигъри не беше във всекидневната, когато тя се опита да „унищожи“ леля Лети, но видя как „унищожи“ вратите на Чарн. С други думи, познаваше ужасните й способности, но не подозираше, че е загубила част от тях, пристигайки в нашия свят. Помнеше обаче фикс идеята й да завладее земята. Затова в момента си представяше как тя унищожава Бъкингамския дворец или парламента. Почти бе убеден, че значителен брой полицаи вече са превърнати в малки купчинки пепел. Не виждаше какво може да предприеме.

„Кръгчетата — разсъждаваше Дигъри — действат като магнит. Успея ли да я докосна, като бързо нахлузя жълтото кръгче, двамата ще се озовем в Гората между световете. Дано пак й прималее там! Дали мястото й действа така, или беше резултат от шока, че е изтръгната от нейния собствен свят? Е, налага се да поема риска. Но как да открия чудовището? Леля Лети сигурно няма да ме пусне да изляза, ако не й кажа къде отивам. А и имам всичко на всичко две пенита. Ако започна да я търся из цял Лондон, ще ми трябват пари за автобуси и трамваи. Нямам представа откъде да започна. Дали вуйчо Андрю е все още с нея?“

Мисли, мисли и накрая реши: единствената възможност е да стои, да чака и да се надява, че вуйчо Андрю и Вещицата ще се върнат. Щом се приберат, той ще надене жълтото кръгче и ще се втурне към нея, преди тя да успее да се вмъкне в къщата. Значи, ще отиде да наблюдава входната врата, както котката дебне пред дупката на мишка. Нямаше да напусне наблюдателницата си нито за миг.

Влезе в трапезарията и „залепи“, така да се каже, лице за прозореца. От големия сводест прозорец се виждаха стъпалата към входната врата и част от улицата: нямаше начин някой да се появи на вратата и той да не го забележи. „Какво ли прави Поли?“ — помисли си Дигъри.

Доста се чуди по този въпрос, докато минаваше първият бавен половин час. Ала ти няма защо да се чудиш, защото ще ти кажа.

Поли се прибра вкъщи късно за обяд с обувки и чорапи вир-вода. На въпроса къде, за бога, е била и какви ги е вършила тя отговори: навън с Дигъри Кърк. Разпитът продължи и тя обясни, че си е намокрила краката в едно малко езеро, а то било в гора. А къде е гората? Не знаела. Да не би да е в някой от парковете? Тя отвърна достатъчно искрено, че вероятно гората е в някакъв парк. Така майката на Поли си представи как, без да съобщи на никого, момиченцето е отишло в непозната част на Лондон и се е забавлявало, газейки из локви. В заключение я порицаха колко непослушна е била. Ако нещо подобно се повтори, няма да й позволят да играе повече с „онова момче Кърк“. Поднесоха й оскъден обяд и я изпратиха в леглото, откъдето не биваше да мърда цели два часа (често срещано наказание през онези дни).

И така, докато Дигъри се взираше през прозореца на трапезарията, Поли лежеше в леглото. И двамата си мислеха как ужасно бавно тече времето. Аз лично бих предпочел да съм на мястото на Поли. Тя трябваше само да изчака да минат двата часа. А Дигъри през няколко минути чуваше приближаването на кола — я такси, я камионът на пекаря или на месаря завиваха зад ъгъла и всеки път той подскачаше: „Ето, идва“, но само за да открие, че се е излъгал. Между фалшивите тревоги — струваше му се, че са минали часове — часовникът тиктакаше монотонно, а някъде близо до тавана една огромна муха се блъскаше с жужене в стъклото. Къщата беше от онези, които в следобедните часове стават необичайно тихи и скучни и неизменно миришат на овнешко.

По време на безкрайното бдение се случи нещо съвсем дребно, но се налага да го спомена, защото впоследствие от него произтече нещо важно. Една жена донесе грозде за майката на Дигъри. Вратата на трапезарията беше отворена и нямаше начин Дигъри да не чуе разговора на жената и леля Лети в преддверието.

— Гроздето е великолепно! — прозвуча гласът на леля Лети. — Ако нещо ще й помогне, това ще свърши работа, сигурна съм. Клетата, мила Мейбъл! Само плодовете от Страната на младостта биха я облекчили. Нищо от този свят вече не може да й помогне.

Двете снишиха гласове, поговориха си още доста дълго, но той не долови нито дума.

Преди няколко дни положително нямаше да прояви никакъв интерес към споменатата от леля Лети Страна на младостта, защото възрастните често говорят, без да имат нещо конкретно предвид. Дори сега думите почти минаха край ушите му. Ала изведнъж се стресна. Да, разбира се, той знаеше (за разлика от леля Лети), че наистина съществуваха други светове — нали сам посети един от тях. Следователно не бе изключено някъде да съществува истинска Страна на младостта. Можеше да съществува какво ли не! Да речем, плод в някоя друга страна, от който майка му щеше да оздравее! И… О… Е, знаеш как е, когато започнеш да се надяваш на нещо, което отчаяно желаеш. Почти си готов да се пребориш с обзелата те надежда, защото е прекалено хубаво, за да е истина, а и толкова пъти преди това си бил разочарован. Именно така се чувстваше в момента Дигъри. Но защо да потъпква надеждата? Възможно бе, наистина беше възможно да е вярно. Вече се случиха толкова необичайни неща. Да не забравяме и вълшебните кръгчета. Вероятно съществуваха безброй много светове, в които да попаднеш през малките езера в гората. Защо да не изпробва всичките. И тогава… „Мама отново ще бъде здрава. Отново всичко ще е наред.“

Отдаден на надежди, съвсем забрави, че чака завръщането на Вещицата. Ръката му почти се плъзна в джоба с жълтото кръгче, когато неочаквано чу някой да се приближава в галоп.

„Ха! Какво ли е това?“ — учуди се Дигъри. — „Да не е пожарната? Коя ли къща се е подпалила? Господи, идват насам! Но това е тя!“.

Не съм в състояние да кажа кого имаше предвид под тя.

Първо се появи файтон. На капрата нямаше никого. На покрива обаче стоеше Джейдис. Изправена в цял ръст, тя пазеше равновесие, докато завиваше на ъгъла с голяма скорост — едното колело увисна във въздуха. Кралицата на кралиците и Страшилището на Чарн беше с оголени зъби, блеснали очи и развети назад като опашка на комета дълги коси. Налагаше безмилостно коня. Ноздрите на животното бяха разширени и зачервени, а по хълбоците му се белееше пяна. Бясно препускаше към входната врата, почти докосна уличния фенер и се вдигна на задните си крака. Файтонът се блъсна във фенера и се разби на парчета. С великолепен скок Вещицата се прехвърли върху гърба на коня точно навреме. Яхна го, наведе се напред и започна да шепти в ухото му. Вероятно изрече думи не да го успокои, а да го влуди, защото конят отново се изправи на задните си крака и цвиленето му прозвуча като писък. Мяркаха се копита, зъби, очи и развети гриви. Само един първокласен ездач би се задържал на гърба му.

Преди Дигъри да успее да си поеме дъх, последваха куп събития. Появи се втори файтон — от него изскочиха дебел мъж с фрак и полицай. Изтрополи и трети файтон с още двама полицаи. Долетяха двадесетина души (предимно момчета за разнасяне на поръчки) на велосипеди — всички натискаха звънчетата, надаваха окуражителни викове и крещяха. Зададе се и тълпа пешеходци — тичаха запотени, но очевидно се забавляваха. Прозорците по цялата улица се отвориха — по вратите наизскачаха я икономи, я прислужници. Никой не желаеше да пропусне веселбата.

Междувременно някакъв стар господин започна да се измъква плахо от развалините на първия файтон. Неколцина се втурнаха да му помогнат. Всеки дърпаше в различна посока, така че сигурно, ако не се бяха намесили, той щеше да се измъкне по-бързо сам. Дигъри се досети, че старият господин е вуйчо Андрю, макар лицето му да не се виждаше — цилиндърът бе нахлупен ниско над очите.

Дигъри изхвърча навън и се присъедини към множеството.

— Това е жената! Това е жената! — крещеше дебелият господин, сочейки Джейдис. — Изпълнете дълга си, пристав! Отмъкна от магазина ми стока за стотици хиляди. Погледнете наниза перли около врата й. Той е мой. А на всичко отгоре ми насини и окото.

— Тъй си беше — потвърди някой от тълпата. — По-насинено око не сте виждали. Истински шедьовър. Явно е доста силна.

— Добре е да го наложите с парче хубаво сурово телешко, господине… Така е най-добре — посъветва момчето на месаря.

— Е, какво точно става тук? — попита най-важният от полицаите.

— Нали ви казвам, че тя… — подхвана дебелият господин, но друг се провикна:

— Не оставяйте оня старец от файтона да се измъкне! Той я подкокороса.

„Оня старец“ наистина се оказа вуйчо Андрю. Тъкмо бе успял да се изправи на крака и разтриваше натъртеното си тяло.

— Е — обърна се полицаят към него, — за какво става дума?

— Трънч… Скътлм… Шфгри… — чу се гласът на вуйчо Андрю изпод шапката.

— Никакви такива! — прекъсна го строго полицаят. — Няма нищо смешно! Свалете си шапката!

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Известно време вуйчо Андрю напразно се бори с цилиндъра. На полицаите им омръзна — двама от тях хванаха периферията и го изтеглиха.

— Благодаря, благодаря… — немощно промърмори вуйчо Андрю. — Наистина благодаря! Господи, направо съм разбит! Ако някой ми даде чашка бренди…

— Я най-добре ме чуйте, ако обичате! — нареди полицаят, измъквайки обемист бележник и съвсем мъничко моливче. — Вие ли отговаряте за тази млада жена?

— Внимавайте! — прозвучаха едновременно няколко гласа и полицаят направи крачка назад съвсем навреме.

Конят се канеше да го ритне, и то така силно, че вероятно щеше да го убие. Вещицата извъртя добичето с лице към тълпата. Стискаше в ръка дълъг лъскав нож и прерязваше юздите, за да освободи животното от файтона.

През цялото време Дигъри се опитваше да намери място, от което да докопа Вещицата. Не беше никак лесно — от по-близката страна се тълпяха прекалено много хора, а за да стигне от другата, трябваше да мине между копитата на коня и оградата на къщата. Ако разбираш нещо от коне и особено ако беше видял състоянието на коня в момента, щеше да си дадеш сметка, че беше дяволски трудно да го направи. Дигъри знаеше много за конете и се приготви за действие в най-благоприятния момент.

Мъж с червендалесто лице и мека шапка най-после си проправи път с лакти и застана пред тълпата.

— Добър ден! Господин полицай — обади се той, — това е моят кон, дето е възседнала, и моят файтон-такси, дето го направи на трески.

— Говорете един по един, моля ви! Един по един — опита се да въдвори ред полицаят.

— Ама няма време — отвърна собственикът на файтона. — Зная си добичето. Не е обикновен кон. Баща му беше в кавалерията! Ако оная там не се спре, ами продължи да го нервира, ще има трупове, така да знаете! Дай сега да го хвана.

Полицаят, доволен от появата на достойно извинение, се отдръпна от коня. Кочияша пристъпи, погледна нагоре към Джейдис и доста кротко рече:

— Дай, госпожице, да му хвана главата, а вие се смъкнете оттам. Нали сте дама, надали ви се ще да ви се случи нещо лошо. Що не се приберете? Сръбнете си чаша чай и си полегнете. Знаете ли колко по-добре ще ви бъде? — В същото време той протягаше ръка към главата на коня: — Кротко, Стробери, мойто старо момче! Кротко!

За пръв път Вещицата проговори:

— Псе такова! — леденият й ясен глас се извиси над всички шумове. — Псе, не посягай! Ние сме Императрица Джейдис!