Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (7)

Глава пета
Пагубната дума

Децата се спогледаха, застанали до ниската колона с камбанката. Тя продължаваше да потрепва, но без да издава звук. Изведнъж от другия край на залата, където покривът бе все още запазен, се разнесе приглушен шум. Обърнаха се мигновено, за да разберат какво го е предизвикало. От стола се надигаше облечена в скъпа дреха фигура. Това беше същата жена, която Дигъри смяташе за изключително красива. Изправи се и децата осъзнаха, че е по-висока, отколкото си представяха. Веднага се разбра не само по короната и облеклото, но и по блясъка в очите и извивката на устните, че това е велика кралица. Тя огледа стаята. Видя пораженията и децата, но от изражението й не ставаше ясно какво мисли за едното или за другото, нито дори дали е изненадана. Приближи се към тях с големи бързи крачки.

— Кой ме събуди? Кой развали Магията?

— Май че бях аз — обади се Дигъри.

— Ти! — Кралицата положи върху рамото му бялата си красива ръка и Дигъри усети, че е силна като клещи. — Ти? Но ти си още дете, обикновено дете. От пръв поглед се разбира, че във вените ти няма капчица кралска или благородническа кръв. Как такъв като теб е дръзнал да влезе в този дом?

— Идваме от друг свят посредством Магия — обясни Поли, според която бе крайно време Кралицата да забележи най-после и нея.

— Вярно ли е това? — обърна се Кралицата към Дигъри, без да удостои Поли дори с поглед.

— Да — отвърна той.

Кралицата хвана брадичката му с другата си ръка и я повдигна, за да огледа по-добре лицето му. Дигъри се опита да не мигне, но скоро сведе поглед. В нейните очи имаше излъчване, което го караше да се чувства безсилен. Тя го изучава повече от минута и пусна брадичката му.

— Не си магьосник. Не си белязан със знака. Вероятно си слуга на магьосник. Пристигнал си тук благодарение на Магията на друг.

— С помощта на вуйчо Андрю — уточни Дигъри.

В този момент някъде наблизо се чу грохот от срутване, последван от скърцане и шум от падаща мазилка. Подът се разтресе.

— Тук сме изложени на огромна опасност — предупреди Кралицата. — Целият палат се разпада. Не излезем ли до няколко минути, развалините ще ни затрупат. — Изрече го спокойно, сякаш съобщаваше колко е часът. — Хайде! — подкани тя и протегна ръце към децата.

Поли не харесваше Кралицата. Стоеше намусена и не би подала ръка, ако имаше избор да направи нещо друго. А Кралицата, макар да говореше спокойно, пристъпи към действия, бързи като мисълта й. Преди Поли да се усети какво става, лявата й ръка попадна в нечия тъй голяма и силна десница, че тя не успя да гъкне.

„Ужасна жена — помисли си Поли. — Достатъчно е силна да счупи ръката ми само с едно стискане. А сега, както ме е хванала, не мога да докосна жълтото кръгче в левия си джоб. Ако се опитам да протегна дясната си ръка, сигурно няма да успея да бръкна в него незабелязано. Каквото и да става, не бива да й казваме за кръгчетата. Надявам се на Дигъри ще му стигне ума да си държи езика зад зъбите. Как ми се иска да разменя няколко думи с него насаме.“

Кралицата пое от Залата с фигурите по дълъг коридор, после прекосиха още много зали, стълбища и вътрешни дворове. Непрекъснато чуваха как части от двореца се срутват — понякога съвсем близо до тях. Внушителна арка се сгромоляса в мига, в който минаха под нея. Кралицата крачеше бързо — децата трябваше да тичат лекичко, за да не изостават — но не даваше признаци да е изплашена. Дигъри си помисли: „Тя е изключително храбра. И силна. Истинска Кралица! Дано ни разкаже историята на това място.“

Тя наистина им обясняваше някои неща, докато вървяха:

— Това е вратата към тъмницата. Този коридор води към главната зала за мъчения. Тук е старата банкетна зала, където прадядо ми покани седемстотин благородници на тържество и ги изби до един, понеже в главите им се въртяха бунтарски мисли.

Стигнаха до зала, която бе по-голяма от всички, които бяха виждали досега. Като съдеше по размерите и величествените й врати в далечния край, Дигъри реши, че вероятно най-после са стигнали до парадния вход. Оказа се напълно прав. Вратите бяха чисто черни — от абанос или от някакъв черен метал, какъвто не се намира в нашия свят. Бяха залостени с огромни прътове — повечето разположени твърде високо, за да бъдат достигнати, и прекалено тежки, за да бъдат поместени. Учуди се как ли ще се измъкнат.

Кралицата го пусна и вдигна ръка. Застана неподвижно, добре изправена и произнесе думи, които децата не разбраха (но звучаха противно). После направи движение, сякаш мята нещо по вратите. Огромните и тежки двери потрепериха за миг, като че бяха от коприна, и се сринаха. От тях остана само купчина прах на прага.

— Брей! — възкликна Дигъри.

— Магьосникът, твоят господар, вуйчо ти, притежава ли мощ като мен? — попита Кралицата и отново стисна здраво ръката на Дигъри. — Впрочем по-късно ще узная. Междувременно запомни какво видя! Това се случва на предметите и хората, които се изпречат на пътя ми.

Обилна светлина, много повече от видяната досега в тази страна, ги озари през прага. Кралицата ги поведе нататък и съвсем естествено се озоваха на открито. Духналият в лицата им вятър, макар и студен, беше някак застоял. Застанаха на висока тераса и се загледаха в панорамата, която се разкриваше пред тях.

Ниско долу, близо до хоризонта, висеше голямо червено слънце, несравнимо по-внушително от нашето. Дигъри начаса прецени, че е и доста по-старо от нашето. Беше слънце, което приближаваше края на дните си, изморено да огрява този свят. Вляво, малко по-високо от слънцето, грееше една-единствена звезда — голяма и ярка. Само тези две неща се виждаха на тъмното небе и представляваха печална гледка. А на повърхността, във всички посоки, докъдето поглед стига, се простираше огромен град, но не се забелязваше нито едно живо същество. На светлината на гаснещото слънце всички храмове, кули, палати, пирамиди и мостове хвърляха дълги, мрачни сенки. Някога величествена река бе текла през града, но водата отдавна бе пресъхнала и сега коритото се бе превърнало в широк канал със сива прах.

— Гледайте добре онова, което ничии очи няма вече да зърнат! — обади се Кралицата. — Това е Чарн, великият град, градът на Краля на Кралете, чудото на света, а може и на всички светове. Вуйчо ти управлява ли такъв величествен град като този, момче?

— Не — призна Дигъри.

Тъкмо да обясни, че вуйчо му всъщност не управлява никакъв град, и Кралицата продължи:

— Сега е тих. Но аз съм стояла тук, когато въздухът гъмжеше от шумовете на Чарн: тропот от човешки стъпки, скърцане на колела, плющене на камшици и стенания на роби, тътен от колесници и жертвени барабанни удари из храмовете. Стояла съм тук (беше вече към края), когато грохот от битки се носеше по всички улици, а водите на реката на Чарн течаха аленочервени. — Направи пауза и добави: — И в един миг една жена заличи всичко завинаги.

— Коя? — попита Дигъри плахо, макар да се досещаше за отговора.

— Аз — обяви Кралицата. — Аз, Джейдис, последната Кралица, но Кралица на Света.

Двете деца стояха смълчани и потреперваха от вятъра.

— Сестра ми е виновна — подхвана Кралицата. — Тя ме принуди да го сторя. Нека проклятието на всички сили тегне върху нея завинаги! Бях готова във всеки момент да приема мира, а и да пощадя живота й — стига да ми беше разрешила да седна на трона. Но тя отказа. Гордостта й унищожи целия свят. Дори след като войната започна, двете страни дадохме тържествено обещание да не използваме магия. Ала тя наруши обещанието. Какво можех да сторя? Глупачка! Сякаш не знаеше, че разполагам с повече магии от нея! Дори знаеше, че знам тайната Пагубна дума. Нима си въобразяваше — винаги е била мекушава — че няма да я използвам?

— Коя е думата? — полюбопитства Дигъри.

— Това е Тайната на тайните — отвърна Кралица Джейдис. — Великите крале от нашата раса отдавна са известени за съществуването на дума, която, ако се произнесе със съответните ритуали, унищожава всичко живо с изключение на онзи, който я е произнесъл. Но древните крале бяха слабохарактерни, мекушави и се обвързваха — себе си и всички, които щяха да се появят след тях — с тържествени клетви да не правят опит дори да узнаят думата. Аз обаче я научих на тайно място и заплатих висока цена за знанието. Не я използвах, докато тя не ме принуди да го сторя. Направих всичко възможно да я победя с други средства. Проливах кръвта на враговете си като вода…

— Чудовище! — процеди Поли.

— Последната велика битка — не спираше Кралицата — кипя цели три дни тук, в Чарн. Цели три дни наблюдавах сраженията точно от това място. Не използвах силата си, докато и сетният ми войник не падна. Тогава проклетата жена — сестра ми, застана начело на бунтовниците и стигна средата на стълбището, което води от града към терасата. Изчаках я да се приближи толкова, че да виждаме ясно лицата си. Тя ме погледна с ужасните си жестоки очи и извика: „Победа!“ „Да — отвърнах аз. — Победа, но не твоя!“ и произнесох Пагубната дума. Само след миг се оказах единственото живо същество под слънцето.

— Но хората… — сепна се Дигъри.

— Какви хора, момче? — сряза го Кралицата.

— Всички обикновени хора — уточни Поли, — които никога не са ви навредили. Жените, децата, животинките…

— Не разбираш ли? — повиши глас Кралицата (продължаваше да се обръща само към Дигъри). — Аз бях Кралицата. Те бяха мои поданици. За какво друго бяха тук, ако не за да изпълняват волята ми?

— Въпреки това е било доста тежко за тях — отбеляза Дигъри.

— Забравих, че ти си само едно обикновено момче. Как да очаквам да разбираш държавните дела? Трябва да научиш, дете, че онова, което е неправилно за теб или за останалите обикновени хора, не е неправилно за велика Кралица като мен. Бремето на света тегне върху плещите ми. За нас не важат никакви правила. Съдбата ни е отредила да бъдем над всичко, но ние сме самотни.

Дигъри изведнъж се сети, че вуйчо Андрю използва подобни думи. Но те звучаха доста по-тържествено, когато Кралица Джейдис ги произнесе, може би защото вуйчо Андрю не бе висок два метра, нито така ослепително красив.

— И тогава какво направихте? — поинтересува се Дигъри.

— Вече бях направила силни магии в залата, където седят фигурите на предците ми. И според тези магии аз също като тях трябваше да спя, за да не изпитвам нужда нито от храна, нито от огън. Това можеше да продължи хиляда години, докато се появи някой, който да удари камбанката и да ме събуди.

— Пагубната дума ли е направила слънцето такова? — смени темата Дигъри.

— Какво? — учуди се Джейдис.

— Такова огромно, червено и студено.

— Винаги е било такова — увери го Джейдис. — Поне от стотици хиляди години насам. Слънцето в твоя свят различно ли е?

— Да. По-малко е и е жълто. И дава много топлина.

Кралицата произнесе провлачено:

— А-а-а-а… — Дигъри забеляза върху лицето й същия жаден и алчен израз, какъвто видя и върху лицето на вуйчо Андрю.

— Значи — обади се пак Кралицата — твоят свят е по-млад.

Направи пауза, за да огледа още веднъж пустеещия град. Дори и да съжаляваше за стореното зло, никак не й личеше. След това подкани:

— Хайде да вървим! Студено е тук. Този свят умира.

— Къде ще отидем? — попитаха двете деца едновременно.

— Как къде? — учуди се Джейдис. — Във вашия свят, разбира се.

Поли и Дигъри се спогледаха, втрещени от ужас. От самото начало Поли не хареса Кралицата. А сега, след като чу разказа, и Дигъри смяташе, че й се е нагледал достатъчно. Определено не беше от хората, които ти се иска да поканиш вкъщи. А дори да искаха, нямаха представа как да я заведат там. Най-голямото желание и на двамата беше да се махнат, само че Поли не можеше да докосне кръгчето си, а Дигъри, естествено, не би тръгнал без нея. Лицето на Дигъри пламна и като заекваше, каза:

— О-о-о-о… Нашият свят… Не з-знаех, че и-искате да отидете т-там.

— За какво друго са ви изпратили тук, ако не за да ме вземете? — изненада се Джейдис.

— Убеден съм, че нашият свят никак няма да ви хареса — не се предаваше Дигъри. — Изобщо не е място за нея, нали, Поли? Там е много скучно, не си заслужава да го види човек, наистина.

— Съвсем скоро, след като започна да го управлявам, ще си заслужава да се види — възрази Кралицата.

— О, но не може! — сепна се Дигъри. — При нас не е така. Няма да ви позволят, така да знаете.

Кралицата се усмихна надменно:

— Много велики крале са си въобразявали, че могат да се изправят срещу Чарн. Но всичките паднаха и имената им са забравени. Глупаво момче! Нима смяташ, че аз с моята красота и магия няма да сложа целия ви свят в краката си, и то преди да е минала година? Пригответе заклинанията си и веднага ме отведете там!

— Много е страшно — тихичко прошепна Дигъри на Поли.

— Може би се страхуваш за този твой вуйчо — продължи Джейдис. — Но ако той ми засвидетелства съответното уважение, ще запази живота и трона си. Няма да се сражавам с него. Той вероятно е велик магьосник, щом е намерил начин да ви изпрати тук. Той Крал на целия ви свят ли е или само на част от него?

— Той изобщо не е крал — отвърна Дигъри.

— Лъжеш! — възкликна Кралицата. — Та нима Магията не върви винаги с кралската кръв? Кой е чул някога обикновен човек да бъде магьосник? Винаги мога да разбера истината, независимо дали я казваш или не. Вуйчо ти е великият Крал и великият Заклинател на вашия свят. И чрез изкуството си е видял в някое вълшебно огледало или омагьосано езеро сянката върху лицето ми. Тъкмо заради красотата ми е направил могъщо заклинание, което е разтърсило до основи вашия свят и ви е прехвърлило през големия залив между световете, за да ми поискате услуга и да ме отведете при него. Отговори ми, не е ли така?

— Е, не точно — смънка Дигъри.

— Не точно ли? — провикна се Поли. — Та това са пълни глупости. Отначало докрай.

— Дребосъци такива! — изкрещя Кралицата.

Обърна се към Поли и я сграбчи за косите на темето, където най-много боли. Беше пуснала ръцете на децата. „Сега“ провикна се Дигъри. „Бързо“ рече в същото време Поли. Пъхнаха левите си ръце в джобовете. Дори не се наложи да слагат кръгчетата на ръцете си. Щом ги докоснаха, целият мрачен свят изчезна от погледа им. Бързо се отправяха нагоре, все по-близко над главите им настъпваше топла зеленикава светлина.