Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (14)

Глава дванадесета
Приключението на Стробери

Дигъри стискаше здраво устни. Чувстваше се все по-неуютно и се молеше, каквото и да става, да не се разциври или да не направи някаква друга глупост.

— Сине Адамов — обърна се към него Аслан, — готов ли си да отстраниш вредата, която стовари върху любимата ми страна Нарния в самия ден на сътворението й?

— Ами, не виждам какво мога да направя — започна да се оправдава момчето. — Разбирате ли, Кралицата побягна и…

— Попитах те, дали си готов — натърти Лъва.

— Да.

За миг му хрумна дръзката идея да отвърне: „Ще се опитам да извърша каквото трябва, ако обещаете да помогнете на мама“, но навреме се сети, че не е възможно да се пазари с Лъва. Ала заявявайки твърдо „Да“, видя образа на майка си, спомни си за големите надежди, които бе таил, и си помисли как те бавно умират. В гърлото му заседна буца, очите му се наляха със сълзи и той неволно пророни:

— Но, моля ви… Няма ли… Не може ли да ми дадете нещо да излекувам мама?

До този момент гледаше единствено в големите лапи на Лъва и в огромните им нокти, но сега — от отчаяние — го погледна в очите и с неизразима изненада съзря нещо невиждано през живота си. Светлокафявата муцуна бе сведена до лицето му и (чудо на чудесата!) в очите на Лъва блестяха огромни сълзи — по-големи и по-чисти от тези на Дигъри. За момент момчето дори си помисли, че Лъва жали за майка му повече от него.

— Сине мой, сине мой — каза Аслан. — Знам. Мъката ти е огромна. Засега в този свят го знаем само ти и аз. Нека сме добри един към друг. Но аз трябва да мисля и за предстоящите стотици години живот на Нарния. Вещицата, която въведе в този свят, отново ще идва в Нарния. Сега е все още твърде рано. Моето желание е да посадя тук дърво (тя няма да дръзне дори да се приближи до него), което да пази Нарния от нея години наред. Така нашият свят ще разполага с дълго светло утро, преди облаци да засенчат слънцето. Ти трябва да ми доставиш семето за това дърво.

— Да, сър! — съгласи се Дигъри.

Представа нямаше как ще го направи, но в момента беше твърдо убеден, че ще успее да се справи. Лъва си пое дълбоко въздух, наведе още по-ниско глава и го дари с лъвска целувка. Дигъри усети начаса как се изпълва с нови сили и храброст.

— Скъпи мой сине — продължи Аслан, — ще ти кажа какво трябва да направиш. Обърни се и погледни на запад! Какво виждаш?

— Огромни планини, Аслан. Виждам как реката се стича по скалите и образува водопад, зад скалите има зелени хълмове, осеяни с гори, над тях се издигат зъбери, които изглеждат почти черни, а още по-далече се белеят затрупани със сняг планини — скупчени са ведно, сякаш е изглед от Алпите. Отвъд тях няма нищо, освен небето.

— Добре виждаш — похвали го Лъва. — Нарния свършва там, където се спуска водопадът. Стигнеш ли върха на скалите, вече си напуснал Нарния и се намираш в Западната пустош. Иди и преброди онези планини, за да откриеш зелена долина със синьо езеро, заобиколено от заледени планини! В края на езерото има стръмен зелен хълм, а на върха му — градина. В средата на градината расте дърво. Откъсни ябълка от дървото и ми я донеси!

— Да, сър — повтори Дигъри.

Не знаеше как ще изкачи скалите, как ще намери пътя през планините, но не спомена опасенията си, за да не прозвучи като оправдание. Все пак сподели:

— Аслан, надявам се, не бързаш. Няма да успея да стигна дотам и да се върна бързо.

— Малки сине Адамов, ще имаш помощ — успокои го Аслан.

Обърна се към Коня — през цялото време той стоеше тихо до тях, само сегиз-тогиз размахваше опашка, за да прогони мухите, и ги слушаше с леко наклонена настрани глава, сякаш трудно разбираше за какво говорят.

— Скъпи мой, искаш ли да бъдеш крилат кон?

Само да бяхте видели как Коня разтърси грива, как се разшириха ноздрите му, как удари земята с копито. Нямаше съмнение колко много копнее да бъде крилат кон, но на глас каза:

— Само ако ти желаеш, Аслан… Искам да кажа… Защо точно аз? Не съм особено умен кон.

— Стани крилат! Бъди баща на всички летящи коне! — прокънтя гласът на Аслан и земята се разтресе. — Името ти е Фледж.

Конят като че ли се подплаши точно както в старите дни, когато теглеше файтона. Изпъна врат назад, сякаш го хапеха мухи и иска да ги прогони. И тогава — точно както животните се появиха изпод земята — върху раменете на Фледж започнаха бързо да растат криле. Растяха, растяха и станаха по-големи от крилете на орела, на лебедите, на ангелите по църковните стъклописи. Перата грееха в ярки кафяви и медни оттенъци. Той ги размаха и се озова във въздуха. Издигна се на двайсетина крачки над Аслан и Дигъри, изсумтя, изцвили и закръжи над тях. Направи един кръг, втори и се спусна на земята, стъпвайки едновременно и с четирите си копита. Изглеждаше озадачен и изненадан, но личеше колко е доволен.

— Хубаво ли е, Фледж? — попита Аслан.

— Прекрасно е! — не скри възторга си Фледж.

— Ще отнесеш ли на гърба си това момче, син на Адам, до долината и планината, за които разказах?

— Какво? Сега? Веднага? — изненада се Стробери или Фледж (наричайте го, както искате). — Ура! Хайде, малкият ми. И друг път такива като теб са се качвали на гърба ми. Преди много, много време. Когато имаше зелени пасбища и захар.

— За какво си шепнат двете дъщерни Евини? — озадачи се Аслан, обръщайки се неочаквано към Поли и съпругата на Кочияша, които вече бяха станали приятелки.

— Ако разрешите, сър — намеси се Кралица Хелън (защото Нели, съпругата на Кочияша, се бе превърнала в кралица), — и момиченцето ще отиде с радост, стига да не пречи.

— Какво ще кажеш, Фледж? — попита лъва.

— О, нямам нищо против, щом са малки — откликна Фледж. — Но се надявам Слона да не прояви такова желание.

Слонът нямаше подобно желание. Новият Крал на Нарния помогна на двете деца да възседнат Фледж. Всъщност грубо подбутна Дигъри, а Поли повдигна нежно, сякаш беше от безценен порцелан и можеше да се счупи.

— Готов си, Стробери… Или по-скоро, Фледж.

— Недей да летиш прекалено високо! — нареди Аслан. — Не се опитвай да преминеш над върховете на големите заледени планини! Оглеждай се за долини и лети през тях! Винаги ще намерите път. А сега вървете с моята благословия!

— О, Фледж! — възкликна Дигъри и се наведе да се залови за лъскавия врат на Коня. — Толкова е забавно. Дръж се здраво, Поли!

В следващия миг земята остана далече под тях и се завъртя, когато Фледж, като огромен гълъб, направи един-два кръга, преди да се отправи в дългия си полет на запад. Поли погледна надолу. Едва различи Краля и Кралицата, а Аслан бе само яркожълто петно върху зелената трева. Скоро вятърът духаше в лицата им, а Фледж равномерно размахваше криле.

Цяла Нарния — изпъстрена с ливади, канари и какви ли не дървета — се виждаше под тях. Реката се виеше през нея като змия. Вдясно от тях ясно виждаха отвъд върховете на ниските хълмове на север. Зад хълмовете, чак до хоризонта, се разстилаше огромна пустош. Планините вляво се издигаха високо, но от време на време през някоя пролука сред големите гори зърваха южните земи, които се стелеха под тях и изглеждаха сини и много далечни.

— Вероятно там е Арченланд — посочи Поли.

— Да, но погледни напред! — обади се Дигъри.

Пред тях страховито се издигаше скална стена.

Слънчевата светлина, която танцуваше по водопада, почти ги заслепи. Ала те летяха така високо, че тътенът на водите, устремени към Нарния, се чуваше като слаб шум. Все пак не бяха достатъчно високо, за да преодолеят скалните височини.

— Тук се налага да се движим на зигзаг — предупреди Фледж. — Дръжте се здраво!

Полетя, криволичейки, но постепенно набираше все по-голяма височина. Въздухът стана по-студен, вече чуваха крясъка на орлите далече под тях.

— Виж! — възкликна Поли. — Погледни назад!

Видяха цялата ширнала се до хоризонта на изток долина на Нарния, а в далечината проблясваха морските води. От тази височина различиха назъбени планини на северозапад, а на юг — равнини, сякаш посипани с пясък.

— Как ми се иска някой да ни каже кои са всичките тези места — обади се Дигъри.

— Не вярвам някой да ги обитава вече — предположи Поли. — Като че ли никой не живее там и нищо не се случва. Та този свят е създаден едва днес.

— Да, но хора ще стигнат до него — отбеляза Дигъри. — И тогава ще имат своя история.

— Хубаво е, че още нямат — въздъхна Поли. — Защото иначе ще трябва да я изучават и да помнят дати на битки и какво ли още не.

Летяха над скалите. След броени минути долината на Нарния изчезна зад тях. Извисиха се над дива земя със стръмни хълмове и тъмни гори, като следваха коритото на реката. Пред тях изникнаха огромните планини, но слънцето блестеше право в очите на пътешествениците и те не успяха да видят много. Слънцето се спускаше бавно и в един момент небето на запад заприлича на огромна пещ с разтопено злато. То залезе зад назъбен хребет, извисил снага като изрязан от картон.

— Не е много топло — отбеляза Поли.

— И крилете започват да ме наболяват — обади се Фледж. — А изобщо не виждам долината с езерото, за която спомена Аслан. Какво ще кажете да кацнем и да потърсим подходящо място за пренощуване? Явно днес няма да стигнем целта.

— Добре. А и е време за вечеря — съгласи се Дигъри.

Фледж започна бавно да се спуска. С приближаването към земята въздухът се затопли. След толкова часове пътуване, когато чуваха само пърхането на крилете на Фледж, им стана приятно отново да доловят земни звуци — ромона на реката в каменистото корито, полюшването на дърветата от вятъра. Усетиха аромата на огрявана от слънце земя, на треви и цветя, които никнат по нея. Най-после Фледж се приземи. Дигъри се спусна от гърба му и помогна на Поли да слезе. Двамата с удоволствие разтъпкаха изтръпналите си крака.

Озоваха се в падина насред планините. Заобикаляха ги заснежени върхове, които сияеха под червените слънчеви лъчи.

— Гладен съм — каза Дигъри.

— Ами започвайте! — покани ги Фледж, лапайки сочна трева. Вдигна глава (по муцуната му стърчаха мустаци от тревички) и подкани: — Хайде, не се притеснявайте! Има достатъчно за всички.

— Но ние не ядем трева — обади се Дигъри.

— Хм… — учуди се Фледж и с пълна уста продължи: — А е толкова вкусна. Е, не знам тогава какво ще правите. Ама наистина е вкусна.

Поли и Дигъри се спогледаха смаяни.

— Все някой трябваше да помисли какво ще ядем — промърмори недоволно Дигъри.

— Аслан би го уредил, ако го бяхте помолили, сигурен съм — увери го Фледж.

— А защо не го направи, без да го молим? — попита Поли.

— Ами — устата на Коня продължаваше да е пълна с трева, — струва ми се, обича да го молят за разни неща.

— И все пак какво ще правим? — тюхкаше се Дигъри.

— Нямам никаква представа. Защо все пак не опитате тревата? — настоя Фледж. — Може и да ви хареса.

— О, не ставай глупав! — възнегодува Поли и тропна с крак. — Хората не ядат трева, както ти не ядеш агнешки котлети.

— За бога — не издържа Дигъри, — не споменавай котлети и други такива неща, че ми става по-лошо!

Дигъри предложи Поли да се върне у дома чрез кръгчето и да донесе нещо за ядене оттам. Той самият нямало как да го стори, защото е обещал да изпълни заръката на Аслан, а прибере ли се вкъщи, нещо може да му попречи да се върне. Поли възрази, че няма да го остави сам, и Дигъри оцени колко е мило това от нейна страна.

— Все още имам няколко карамела в джоба си — сети се Поли. — Все пак е по-добре от нищо.

— Много добре — зарадва се Дигъри, — но внимавай да бръкнеш така, че да не докоснеш кръгчето.

Задачата се оказа трудна и деликатна. Накрая все пак успяха. Малкото книжно пакетче бе толкова лепкаво, че когато най-после го извадиха, беше по-трудно да отстранят хартийките, отколкото да измъкнат карамелите от пликчето. Някои възрастни (знаеш колко са придирчиви за подобни неща) биха предпочели да минат без вечеря, вместо да изядат тези карамели. Оказаха се всичко на всичко девет. Именно на Дигъри му хрумна бляскавата идея да изядат по четири, а деветия да засадят. Както той каза:

— Щом железният прът се превърна в уличен фенер, защо това да не се превърне в карамелово дърво?

Издълбаха малка дупка в торфа и заровиха карамела. После налапаха останалите, като се стараеха да им се наслаждават колкото се може по-дълго. Не се нахраниха, макар че нагълтаха и доста хартия.

Фледж изгълта своята порция великолепна трева и легна. Децата се настаниха от двете му страни.

Притиснаха се към топлото му тяло, а той разпери криле, за да ги приюти. Дигъри и Поли наблюдаваха как се появяват ярките звезди на новосъздадения свят и си приказваха за какво ли не: как Дигъри се е надявал да намери лек за майка си и как, вместо това, го бяха изпратили със сегашната мисия. Припомниха си на глас всички белези, чрез които ще разпознаят мястото — синьо езеро, хълм с градина на върха. Разговорът вече ставаше ленив — приспа им се — когато Поли изведнъж се надигна и прошепна:

— Ш-ш-ш-т!

Заслушаха се напрегнато.

— Вероятно е свистенето на вятъра в клоните на дърветата — предположи Дигъри.

— Не съм толкова сигурен — възрази Фледж. — Както и да е… Почакайте! Ето го пак. В името на Аслан, нещо става.

Коня се изправи шумно и бързо. Децата също скочиха. Фледж заприпка насам-натам, душеше въздуха и цвилеше. Децата започнаха да надничат зад храсти и дървета. Отначало само им се привиждаха разни неща, но в един момент Поли беше напълно убедена, че е различила висока тъмна фигура, която се отдалечава на запад. Не намериха обаче нищо и Фледж отново легна, а децата пак се сгушиха под крилете му. Заспаха веднага. Но Фледж стоя буден още дълго, като мърдаше с уши и от време на време кожата му потреперваше, сякаш е кацнала муха. Най-сетне заспа и той.