Стендал
Пармският манастир (5)

Четвърта глава

Нищо не можа да го събуди, ни пушечните изстрели, които се чуваха близо до каручката, ни тропотът на коня, шибан от лавкаджийката с всичка сила. Полкът, атакуван ненадейно от пълчища пруска кавалерия, след като беше вярвал в победата целия ден, отстъпваше или по-скоро бягаше към Франция.

Полковникът, хубав, стегнат млад човек, който беше заместил Макон, бе съсечен; батальонният командир, беловлас старец, който пое командването, заповяда на полка да спре.

— Мръсници! — каза той на войниците. — През време на републиката не бягахте, преди неприятелят да ви принуди… Защищавайте всяка педя земя и измрете! — викаше той и ругаеше. — Сега прусаците се готвят да нахлуят в родната земя!

Каручката се спря, Фабрицио изведнъж се събуди. Слънцето беше залязло отдавна; той се учуди, като видя, че е почти нощ. Войниците тичаха сбъркани на разни страни и тази бърканица изненада много нашия герой, той намери, че имат смутен вид.

— Какво става? — каза той на лавкаджийката.

— Дребна работа. Свършено е с нас, гълъбчето ми, пруската кавалерия ни сече, нищо друго. Глупакът генерал помисли отначало, че е нашата. Хайде живо, помогни ми да пооправим скъсания ремък на Хубавелка.

Чуха се няколко пушечни изстрела на десетина крачки от тях. Нашият герой, освежен и бодър, си каза: „Всъщност през целия ден аз не се бих нито веднъж, само ескортирах един генерал!“

— Аз трябва да се бия — каза той на лавкаджийката.

— Успокой се, ще се биеш — и повече, отколкото искаш! Ние сме загубени.

— Обри, мое момче — извика тя на един минаващ ефрейтор, — попоглеждай какво става с колата.

— Вие отивате да се биете ли? — каза Фабрицио на Обри.

— Не, ще си сложа лачените пантофи, за да ида на танц!

— Идвам с вас.

— Препоръчвам ти хусарчето — извика лавкаджийката, — младият буржоа е сърцат.

Ефрейторът вървеше мълчалив. Осем-десет войници го настигнаха тичешката, той ги отведе зад един голям дъб, заобиколен от къпини. Стигнал там, настани ги покрай гората, все тъй мълчалив, в доста пръсната верига; всеки бе най-малко на десет крачки от своя съсед.

— Чуйте, момчета — каза ефрейторът, като отвори уста за пръв път, — не стреляйте без заповед, не забравяйте, че нямате повече от три патрона.

„Но какво става?“ — питаше се Фабрицио.

Най-сетне, останал сам с ефрейтора, каза му:

— Аз нямам пушка.

— Първо мълчи! Върви ей там, на петдесетина метра, в гората ще намериш някой от нещастните току-що съсечени войници на полка; ще му вземеш паласката и пушката. Гледай само да не ограбиш ранен; вземи пушката и паласката на някой сигурно умрял и бързай, за да не попаднеш под куршумите на нашите хора.

Фабрицио хукна и скоро се върна с пушка и паласка.

— Напълни си пушката, застани ей зад онова дърво и главно не стреляй без моя заповед… Боже господи! — каза ефрейторът, като прекъсна наставленията си. — Не знае да пълни дори оръжието си!…

Той помогна на Фабрицио и продължи:

— Ако някой неприятелски конник препусне към тебе, за да те съсече, върти се около дървото и стреляй само от упор, когато конникът бъде на три крачки от тебе; трябва щикът ти почти да се допира до мундира му. И хвърли голямата си сабя? — извика ефрейторът. — Искаш да те спъне ли, дявол да те вземе! Ей, че войници ни пращат сега!

При тези думи той взе сабята и гневно я запокити надалеч.

— Я обърши кремъка на пушката с кърпичката си. Ама ти стрелял ли си някога с пушка?

— Аз съм ловец!

— Е, слава богу! — подзе ефрейторът с дълбока въздишка. — Главно не стреляй без моя заповед.

И отмина.

Фабрицио се развесели. „Най-сетне ще се бия както трябва — каза си той, — ще убия един неприятел! Тая заран те ни пращаха гюллета и аз не вършех нищо, само се излагах на смърт: глупашка работа.“ Той се озърташе с безмерно любопитство. След миг чу седем-осем пушечни изстрела съвсем близо до себе си. Но като не получаваше заповед да стреля, стоеше спокоен зад дървото. Беше се почти стъмнило; струваше му се, че е на пусия, на лов за мечки в Трамецинската планина над Грианта. Хрумна му една ловджийска хватка: взе един патрон от паласката си и извади от него куршума. „Ако го видя — каза си той, — трябва непременно да го улуча.“ И пусна втория куршум в цевта на пушката си. Чу два изстрела досам дървото; в същото време видя как един облечен в синьо конник препускаше в галоп пред него, отдясно наляво. „Не е на три крачки — каза си той, — но на това разстояние съм сигурен в удара си.“ Той следваше конника с цевта на пушката си и най-сетне натисна спусъка; конникът падна заедно с коня си. Нашият герой мислеше, че е на лов: той изтича радостен към поваления от него дивеч. Докосваше вече човека, който му се струваше умрял, когато с невероятна бързина двама пруски конника връхлетяха върху му да го съсекат. Фабрицио търти да бяха към гората; за да тича по-добре, захвърли пушката си. Пруските конници бяха само на три крачки от него, когато той стигна до една млада горичка от дебели колкото ръката му и прави дъбчета, израснали по края на гората. Конниците за миг се спряха пред дъбчетата, но скоро ги минаха и погнаха отново Фабрицио по една поляна. Насмалко пак не го настигнаха, ала той се шмугна между седем-осем дебели дървета. В тоя миг пламъкът на пет-шест пушечни изстрела, екнали пред него, едва не опърли лицето му. Той наведе глава, когато я вдигна, намери се пред ефрейтора.

— Ти уби ли го твоя? — попита го ефрейторът Обри.

— Да, но изгубих пушката.

— Пушки колкото щеш. Ти си харен хлапак, макар да изглеждаш глупав, денят ти не отиде на вятъра, а тия тук войници изпуснаха двамината, които те гонеха и идваха право срещу тях; пък и аз не ги видях. Сега да се измъкваме бързо; полкът трябва да е на по-малко от четвърт левга, а освен това тук има една ливадка, дето можем да залегнем в полукръг.

Като приказваше така, ефрейторът вървеше бързо начело на своите десет души. На двеста крачки оттам навлязоха в ливадката, за която бе споменал, и срещнаха един ранен генерал, носен от своя адютант и от един слуга.

— Ще ми дадете четирима души — каза той на ефрейтора с отслабнал глас. — Трябва да ме отнесат в лазарета: кракът ми е строшен.

— Върви по дяволите — отговори ефрейторът, — ти и всички генерали. Всички вие предадохте днес императора.

— Как — каза побеснял генералът, — вие не се подчинявате на заповедите ми! Знаете ли, че аз съм генерал граф Б…, командващ вашата дивизия — и т.н., и т.н.

Той наговори сума гръмки фрази. Адютантът се хвърли върху войниците. Ефрейторът заби щика си в ръката му, после избяга с хората си, като ускори ход.

— Дано на всички като тебе — повтаряше ефрейторът, като ругаеше — им строшат ръцете и краката! Сбирщина от празноглавци! Всички се продадохте на Бурбоните и изменихте на императора!

Фабрицио слушаше смаян това ужасно обвинение.

Към десет часа вечерта малкият отряд настигна полка пред едно голямо село, състоящо се от много тесни улици; но Фабрицио забеляза, че ефрейторът Обри избягва да говори с офицерите.

— Невъзможно е да се върви напред! — извика ефрейторът.

Всички улици бяха задръстени от пехота, кавалерия и главно от артилерийски обози и фургони. Ефрейторът свърна в една, във втора, в трета улица, но щом направеше двадесет крачки, трябваше да се спира. Всички ругаеха и се сърдеха.

— Пак някой предател командва! — извика, ефрейторът. — Ако неприятелят се досети да заобиколи селото, ще ни изловят всички като кучета. Вървете подире ми, момчета!

Фабрицио се огледа, след ефрейтора вървяха не повече от шест войника. През една отворена порта те влязоха в широк двор; от двора преминаха в един обор а оттам през една вратичка — в градината. Те се объркаха за миг в нея, залутани ту насам, ту натам. Но най-подир прескочиха един плет и се намериха в просторна ръжена нива. В по-малко от половин час, водейки се по смътния викот и глъчка, те излязоха на шосето оттатък селото. Крайпътните ровове бяха пълни със захвърлени пушки: Фабрицио си избра една. Но шосето, макар и широко, беше тъй задръстено от бегълци и коли, че за половин час ефрейторът и Фабрицио едва ли извървяха петстотин метра. Разправяха, че този път водел за Шарльороа. Когато селският часовник удари единадесет, ефрейторът извика:

— Да поемем отново през полето.

Малкият отряд се състоеше вече само от трима войника, ефрейтора и Фабрицио. Когато бяха на четвърт левга от шосето, един от войниците каза:

— Не мога вече.

— И аз също — каза друг.

— И таз хубава! Всички сме на един хал — каза ефрейторът, — но подчинявайте ми се и ще бъдете добре.

Той видя пет-шест дървета покрай един синор сред огромна пшенична нива.

— Към дърветата! — каза той на хората си. — Налягайте тук — добави той, като стигнаха — и най-важното, не вдигайте шум. Но преди да заспим, кой има хляб от вас?

— Аз — каза един от войниците.

— Дай! — каза ефрейторът властно.

Той раздели хляба на пет парчета и взе най-малкото.

— Четвърт час преди съмнало — каза той, като ядеше — неприятелската кавалерия ще налети върху нас. Не бива да се оставяме да ни съсекат. Сам човек, с кавалерия по петите му в тия обширни полета, е загубен, петима, наопаки, могат да се спасят: дръжте се сплотено около мене, стреляйте само от упор и обещавам утре вечер да ви отведа в Шарльороа.

Ефрейторът ги събуди един час, преди да се развиделее, накара ги да напълнят отново пушките си. Грохотът по шосето продължаваше; той беше траял цялата нощ; приличаше на шум от поток в далечината.

— Бягат като овце — каза простодушно Фабрицио на ефрейтора.

— Я млъквай, хлапе такова! — каза възмутен ефрейторът.

И тримата войника, съставящи с Фабрицио цялата армия, гледаха Фабрицио гневно, като да бе богохулствал. Той бе оскърбил нацията.

„На, това е вече прекалено — помисли нашият герой. — Забелязах го и у вицекраля в Милано, те не бягат, не! На французите не бива да се казва истината, когато тя засяга славолюбието им. Но колкото до злобните им погледи, не искам и да зная и трябва да им дам да го разберат.“ Те все още вървяха на петстотин крачки от потока бегълци, който изпълваше шосето. След една левга ефрейторът и дружината му прекосиха един междуселски път, който се съединяваше с шосето, дето бяха налягали много войници. Фабрицио купи доста хубав кон за четиридесет франка и между захвърлените напред саби избра грижливо една права сабя. „Щом като казват, че трябва да се мушка — помисли той, — тази е най-добрата.“ Въоръжен така, той пусна коня си в галоп и настигна скоро ефрейтора, който беше отишъл напред. Изправен на стремената, хвана с лявата си ръка ножницата на правата си сабя и каза на четворицата французи:

— Тия бягащи по шосето хора приличат на стадо овце… вървят като уплашени овце…

Фабрицио напразно натъртваше на думата овце, другарите му вече не си спомняха, че са се разсърдили от тази дума преди час. Тук проличава един от контрастите между италианския и френския характер: французинът е несъмнено по-щастлив, той се плъзга по житейските събития и не запазва в душата си никаква злоба.

Няма да скрием, че Фабрицио беше много доволен от това, което каза за овцете. Вървяха и бъбреха помежду си. На две левги оттам ефрейторът, все тъй учуден, че не вижда неприятелската кавалерия, каза на Фабрицио:

— Вие сте нашата кавалерия, препуснете към оная ферма на малката могилка, попитайте селянина дали няма да ни продаде нещо за хапване: кажете му, че сме само петима. Ако се колебае, дайте му предварително пет франка от вашите пари, но бъдете спокоен, ние ще си вземем сребърната монета след похапката.

Фабрицио погледна ефрейтора, видя на лицето му несмутима важност и нравствено превъзходство и се подчини. Всичко стана, както бе предвидил командирът им; само че Фабрицио настоя да не взимат от селянина силом петте франка, които бе му дал.

— Парите са мои — каза той на другарите си, — аз не плащам за вас, плащам за овеса, който даде на коня ми.

Фабрицио говореше толкова лошо френски, че неговите другари почувстваха в думите му тон на превъзходство, те бяха силно оскърбени и от тоя миг в ума им започна да зрее мисълта да се разправят с него в края на деня. Те го намираха много различен от тях, а това ги ядосваше; Фабрицио, наопаки, чувстваше вече голяма дружба към тях.

Вървяха мълком от два часа, когато ефрейторът погледна шосето и извика радостен:

— Ето полка ни!

Скоро бяха на пътя, но, уви, около знамето с орела нямаше и двеста души. Окото на Фабрицио бързо забеляза лавкаджийката; тя вървеше пеша, със зачервени очи, и плачеше сегиз-тогиз. Напразно Фабрицио търсеше каручката и Хубавелка.

— Ограбиха ни, погубиха ни, окрадоха ни! — извика лавкаджийката в отговор на погледите, които й отправяше нашият герой.

Той мълчаливо слезе от коня, хвана го за юздата и каза на лавкаджийката:

— Качете се.

Тя не чака да й повторят.

— Скъси ми стремената — каза тя.

Като се намести веднъж на коня, тя заразправя на Фабрицио всичките си злополучия през нощта. След безкрайно дългия си разказ, който нашият герой от нежно приятелство към лавкаджийката слушаше жадно, макар че, да си кажем правичката, не разбираше нищичко от него, тя добави:

— И като си помисля, че французи ме ограбиха, биха, съсичаха…

— Как! Не бяха ли това неприятелите? — каза Фабрицио с едно простодушие, от което хубавото му, сериозно и бледо лице стана очарователно.

— Колко си глупав, клетото ми гълъбче! — каза лавкаджийката, като се усмихваше през сълзи. — И въпреки това си много мил.

— Такъв, какъвто го виждате, той свали един прусак — каза ефрейторът Обри, попаднал случайно сред общата навалица от другата страна на коня, на който яздеше лавкаджийката. — Само че е горделив — продължи ефрейторът… Фабрицио направи нетърпеливо движение. — А как се казваш? — продължи ефрейторът. — Защото, ако пиша рапорт, искам да те спомена.

— Казвам се Вази — отвърна Фабрицио и се сепна. — Тоест Було — добави той, като се поправи бързо.

Було се казваше собственикът на пътния лист, който тъмничарката от Б… му беше дала; предния ден той беше го разгледал старателно из пътя, защото започваше да размисля за някои неща и не се чудеше вече на това, което ставаше. Освен пътния лист на хусаря Було той пазеше като очите си италианския паспорт, по който можеше да претендира за благородното име Вази, търговец на барометри. Когато ефрейторът му натякна, че е горделив, той за малко не му отговори „Аз да съм горд! Аз, Фабрицио Валсера, маркезино дел Донго, съгласен да носи името на някакъв си Вази, търговец на барометри!“

Додето размишляваше и си казваше: „Трябва добре да помня, че се казвам Було, иначе ме очаква затвор, с който съдбата ме заплашва“ — ефрейторът и лавкаджийката си размениха няколко думи по негов адрес.

— Не ме обвинявайте, че съм любопитна — каза лавкаджийката, като престана да му говори на ти, — за ваше добро ви питам. Кой сте наистина?

Фабрицио не отговори веднага; схващаше, че никога няма да намери по-предани приятели, с които да се посъветва, а той се нуждаеше така много от съвети. „Скоро ще влезем в някоя военна крепост, комендантът ще поиска да знае кой съм и чака ме затвор, ако от говорите ми разберат, че не познавам никого в 4-ти хусарски полк, макар да нося униформата му.“ Като австрийски поданик, Фабрицио знаеше какво важно значение има паспортът. Членовете от семейството му, макар да бяха благородни и благочестиви, макар да принадлежаха към победилата партия, имаха неприятности повече от двадесет пъти зарад паспортите си, затова той не се докачи от въпроса, който му зададе лавкаджийката. Но тъй като преди да отговори, търсеше най-ясните френски думи, лавкаджийката, подсторвана от силно любопитство, за да го накара да говори, добави:

— Ефрейторът Обри и аз ще ви дадем добри съветници как да се държите.

— Не се съмнявам — отвърна Фабрицио. — Казвам се Вази и съм от Генуа; сестра ми, прочута хубавица, се омъжи за един капитан. Тъй като съм едва седемнадесет годишен, тя ме повика при себе си, за да видя Франция и да допълня образованието си; като не я заварих в Париж и узнах, че е с армията, дойдох тук и я търсих навсякъде, но не я намерих. Войниците, озадачени от моето произношение, ме арестуваха. Имах тогава пари, дадох на един стражар и той ме снабди с пътен лист, униформа и ми каза: „Да те няма! Закълни ми се, че никога не ще кажеш името ми.“

— Как се викаше той? — попита лавкаджийката.

— Дадох дума да не го издавам — каза Фабрицио.

— Има право — подзе ефрейторът. — Стражарят е негодник, но другарят не бива да му казва името. А как се нарича капитанът, мъжът на сестра ви? Ако знаем името му, ще можем да го търсим.

— Тьолие, капитан от 4-ти хусарски — отвърна нашият герой.

— Така, значи — каза ефрейторът с известно лукавство, — заради чуждото ви произношение войниците са ви взели за шпионин, а?

— Тъкмо тази мръсна дума! — извика Фабрицио с блеснали очи. — Мене да наричат така, когато обичам толкова императора и французите! Най-много съм докачен от това оскърбление.

— Лъжете се, тук няма оскърбление; грешката на войниците е много естествена — възрази важно ефрейторът Обри.

И той му обясни наставнически, че във войската човек трябва да се числи към някоя част и да носи някаква униформа, иначе много естествено е да го вземат за шпионин. „Неприятелят ни праща мнозина шпиони; всеки предателства в тази война.“ От очите на Фабрицио падна пелената; той разбра за пръв път, че сам си бе крив за всичко, което му се бе случило от два месеца насам.

— Но нека момчето ни разправи всичко — каза лавкаджийката, чието любопитство се разпалваше все повече и повече.

Фабрицио се подчини. Когато свърши, лавкаджийката каза важно на ефрейтора:

— В действителност това дете не е никакъв военен; сега, когато сме бити и предадени, предстои ни мръсна война. Защо да се оставя да го пречукат мърцина за праваго бога?

— Та той дори не знае да напълни пушката си — каза ефрейторът — нито на дванадесет хватки, нито свободно. Аз му заредих куршума, с който повали прусака.

— Отгоре на това показва парите си на всички — добави лавкаджийката. — Щом се раздели с нас, ще го окрадат целия.

— Първият срещнат вахмистър — каза ефрейторът — ще му конфискува парите в своя полза, за да си плаща пиячката, а може би ще го примами неприятелят, защото всички предателстват. Първият, когото срещне, ще му заповяда да го последва и той ще го последва; ще направи по-добре да постъпи в нашия полк.

— Не, моля ви се, ефрейторе — извика живо Фабрицио, — по-удобно е да яздя. Пък и аз не знам да пълня пушка, а вие видяхте, че мога да карам кон.

Фабрицио бе много горд от това кратко слово. Ние няма да предадем дългата препирня между ефрейтора и лавкаджийката върху бъдещата му съдба. Фабрицио забеляза, че в спора си тия хора повтаряха по три-четири пъти всички обстоятелства от историята му: как го заподозрели войниците, как стражарят му продал пътния лист и униформата, как предния ден попаднал в ескорта на маршала, как видял препускащия император, как му отмъкнали коня и т.н.

С чисто женско любопитство лавкаджийката се връщаше непрекъснато на начина, по който му бяха взели хубавия кон, купен с нейна помощ.

— Значи, усети, че те хващат за краката, прехвърлят те полекичка над опашката на коня ти и те слагат седешком на земята.

„Какъв смисъл има да се повтаря толкова често това, което знаем и тримата отлично?“ — каза си Фабрицио. Той още не знаеше, че във Франция хората от народа по тоя начин се мъчат да налучкат някоя идея.

— Колко пари имаш? — каза му изведнъж лавкаджийката.

Фабрицио отговори без колебание; той бе сигурен в душевното благородство на тази жена, ето къде е хубавото на Франция.

— Останали са ми навярно всичко тридесет златни наполеона и осем-десет екюта от по пет франка.

— В такъв случай ти си свободен да вървиш, където искаш! — извика лавкаджийката. — Измъкни се от тази разбита армия; удари встрани, хвани първия що-годе свестен път, който видиш отдясно; подкарай здравата коня и бягай все по-далеч и по-далеч от армията.

При първия сгоден случай купи си граждански дрехи. Когато бъдеш на осем-десет левги и не срещаш вече войници, вземи пощенската кола и иди да почиваш и ядеш една неделя бифтеци в някой хубав град. Не казвай никога никому, че си бил в армията; стражарите ще те приберат като беглец и макар да си много мил, гълъбчето ми, не си още достатъчно отракан, за да знаеш какво да отговаряш на стражарите. Щом навлечеш граждански дрехи, скъсай пътния лист на хиляди парчета и вземи пак истинското си име; кажи, че си Вази. А откъде трябва да каже, че иде? — попита тя ефрейтора.

— От Камбре на Еско. Това е едно хубаво, съвсем мъничко градче, разбираш ли, дето има катедрала и статуя Фенелон^[1].

— Туйто — каза лавкаджийката, — не казвай никога, че си бил в сражението, не продумвай дума за Б…, ни за стражаря, който ти е продал пътния лист. Прииска ли ти се да се върнеш в Париж, иди първо във Версай и оттам мини в Париж, бавничко, пеша, като да си ходил на разходка. Заший наполеоните си в панталоните; и най-важното, когато купуваш нещо, показвай само толкова пари, колкото трябва да платиш. Виж, мъчно ми е, че ще те пипнат и ще ти задигнат всичко, каквото имаш. А какво ще правиш без пари, като не знаеш как да се държиш? — и т.н.

Добрата лавкаджийка приказва още дълго; ефрейторът потвърждаваше съветите й с кимане на глава, тъй като не сварваше да каже дума от нея. Изведнъж тълпата, която изпълваше шосето, изпърво ускори стъпките си, после в един миг премина тесния ров отляво край пътя и се юрна да бяга.

— Казаците! Казаците! — викаха отвред.

— Вземи си назад коня! — извика лавкаджийката.

— Боже опази! — каза Фабрицио. Тичайте в галоп! Бягайте! Аз ви то подарявам. Искате ли да ви дам да си купите нова кола? Половината от това, което имам, е ваше.

— Вземи си назад коня, казвам ти! — викна лавкаджийката разгневена и се приготви да слезе.

Фабрицио извади сабята си.

— Дръжте се здраво! — извика й той и удари два-три пъти с плоското на сабята си коня, който се впусна с галоп подир бегълците.

Нашият герой огледа шосето до преди малко три-четири хиляди души се блъскаха по него, притиснати като селяни в църковно шествие. След думата казаци той не видя вече жива душа; бегълците бяха захвърлили шапки, пушки саби и т.н. Фабрицио, учуден, се изкачи на една нива, издигаща се вдясно от пътя на двадесет-тридесет стъпки; той огледа шосето от двете страни, огледа полето и не видя ни следа от казаци. „Чудни хора са тия французи! — каза си той. — Щом трябва да вървя надясно — помисли си той, — защо да не тръгна веднага; възможно е тия хора да бягат по някаква причина, която не зная.“ Той вдигна от земята една пушка, провери дали е напълнена, сипа барут, почисти кремъка, после си избра една здраво натъпкана паласка и се огледа пак наоколо; бе съвсем сам сред полето, доскоро изпълнено с народ. Много далеч видя бегълци, които, все още тичайки, изчезваха зад дърветата. „Наистина чудо!“ — каза си той. И като си спомни маньовъра, който беше употребил ефрейторът предния ден, седна сред една пшенична нива. Не се отдалечи, защото желаеше да види пак добрите си приятели — лавкаджийката и ефрейтора Обри.

Седнал сред житата, той провери и видя, че има само осемнадесет наполеона, а не тридесет, както мислеше; но оставаха му и диамантчетата, които бе тикнал в хастара на хусарските си ботуши нея заран в стаята на тъмничарката в Б… Той скри наполеоните колкото се може по-добре, като размишляваше дълбоко върху това внезапно отстъпление. „Дали това не е лошо предзнаменование за мене?“ — питаше се той. Най-голямата му мъка беше, че не зададе на ефрейтора Обри въпроса: „Наистина ли участвах в сражение?“ Струваше му се, че е участвал и щеше да е безгранично щастлив, ако беше сигурен в това.

„Все пак — каза си той — аз участвах в сражението под името на затворник, имах пътния лист на затворник в джоба си и нещо повече — неговите дрехи на себе си! Ето какво е съдбоносно за бъдещето ми: какво ли би казал абат Бланес? И тоя нещастен Було е умрял в затвора! Всичко това е зла прокоба, съдбата ще ме заведе в затвора.“ Фабрицио би дал всичко на света, за да узнае действително ли хусарят Було е бил виновен; като си припомняше, струваше му се, че тъмничарката от Б… му бе казала, че хусарят е затворен не само защото задигнал сребърни лъжици и вилици, но и защото откраднал кравата на един селянин и пребил до смърт селянина; Фабрицио не се съмняваше, че ще бъде хвърлен един ден в затвора за прегрешение, сходно с прегрешението на хусаря Було. Той мислеше за приятеля си свещеника Бланес: какво не би дал да се допита до него! После си спомни, че не бе писал на леля си, откак бе напуснал Париж. „Клетата Джина!“ — каза си той и очите му се наляха със сълзи; в тоя миг дочу лек шум съвсем наблизо; един войник пасеше в житото три коня със свалени оглавници, които явно умираха от глад. Той ги държеше за юздичката. Фабрицио изхвръкна като яребица, войникът се стресна. Нашият герой забеляза това и поиска да поиграе за един миг ролята на хусар.

— Един от конете е мой, мръснико! — извика той. — Но съгласен съм да ти дам пет франка задето си се потрудил да ми го доведеш тук.

— Ти подиграваш ли се с мен? — каза войникът.

Фабрицио се прицели в него от шест крачки разстояние.

— Пусни коня или ще ти пръсна черепа!

Войникът носеше пушката си преметната през гръб, той мръдна рамото си да я хване.

— Шавнеш ли, убивам те! — извика Фабрицио, като се нахвърли върху него.

— Добре де, дайте пет франка и вземете един от конете — каза войникът объркан, след като хвърли жален поглед към шосето, дето не се виждаше никой. Вдигна пушката си с лявата ръка, Фабрицио му хвърли с дясната три монети от по пет франка.

— Слез или убивам те… Тури оглавника на черния и махай се по-далеч с другите два… Ще ти пръсна черепа, ако мръднеш.

Войникът се покори навъсен. Фабрицио се приближи до коня и взе повода в лявата ръка, без да изпуска от очи войника, който се отдалечаваше бавно; когато го видя на петдесетина крачки, Фабрицио рипна чевръсто върху коня. Едва го възседна и търсеше с крак дясното стреме, когато чу как свирна съвсем близо един куршум: войникът бе гръмнал срещу него. Побеснял от гняв, Фабрицио полетя към войника, който търти да бяга, и скоро Фабрицио видя, че се метна на един от двата коня и препусна. „Хубаво, сега вече куршум не може го стигна“ — каза си той. Купеният от него кон бе великолепен, но явно умираше от глад. Фабрицио се върна на шосето, дето все още не се виждаше жива душа; прекоси го и подкара коня в тръс, за да отиде на стръмнината отляво, дето се надяваше да намери лавкаджийката; но когато се изкачи на върха на рътлината, зърна на повече от една левга разстояние само няколко отделни войника. „Писано ми е да не видя вече тая честна и добра жена!“ — каза си той с въздишка. Стигна до един чифлик, който бе видял в далечината надясно от пътя. Без да слиза от коня си, като плати предварително, той нареди да дадат овес на бедния му кон, който бе изгладнял толкова, че гризеше яслата. След един час Фабрицио препускаше в тръс по шосето все още със смътната надежда, че ще намери лавкаджийката или поне ефрейтора Обри. Като продължаваше да върви и се озърташе наоколо, стигна до една мочурлива река, над която беше прехвърлен доста тесен дървен мост. Пред моста вдясно от пътя се надигаше самотна къща с табела „Белият кон“. „Тук ще обядвам“ — каза си Фабрицио. Пред моста стоеше на кон един кавалерийски офицер с обвесена в превръзка ръка и изглеждаше много наскърбен: на десет крачки от него трима пеши кавалеристи тъпчеха лулите си.

„Тия хора — каза си Фабрицио, — изглежда, искат да купят коня ми още по-евтино, отколкото ми струва.“ Раненият офицер и тримата пешаци го гледаха как идва и сякаш го чакаха. „Би трябвало да не минавам по моста и да тръгна покрай реката вдясно; лавкаджийката навярно щеше да ме посъветва да взема тоя път, за да изляза от затруднението… Да — каза си нашият герой, — но ако побягна, утре ще ме е срам, при това нозете на моя кон са яки, а конят на офицера е навярно уморен; ако поиска да ме свали, ще препусна.“ Размишлявай така, Фабрицио завъзпира коня си и тръгна колкото може по-бавно.

— Приближете де, хусаре! — извика му заповеднически офицерът.

Фабрицио пристъпи няколко крачки и се спря.

— Искате да ми вземете коня ли? — викна той.

— Ни най-малко, приближете!

Фабрицио погледна офицера. Той имаше бели мустаци и най-почтен вид; кърпата, на която беше обвесена лявата му ръка, бе цялата в кръв, а дясната му ръка бе също увита в кърваво парче от бельо. „Сигурно пешаците ще сграбят коня ми за юздата“ — каза си Фабрицио, но като погледна отблизо, видя, че и пешаците са ранени.

— В името на честта — каза му офицерът с пагон на полковник върху раменете си, — останете тук на пост и казвайте на всички драгуни, егери и хусари, които видите, че полковник Льо Барон се намира в ей този хан и че им заповядва да се присъединят към него.

Старият полковник изглеждаше съсипан от скръб; още с първите си думи той спечели нашия герой, който му отговори благоразумно:

— Аз съм много млад, господине, за да ме слушат; необходима е собственоръчно написана от вас заповед.

— Прав е — каза полковникът, като го изгледа дълго, — напиши заповедта, Ла Роз, твоята дясна ръка е здрава.

Без да продума нищо, Ла Роз извади от джоба си едно пергаментно тефтерче, написа няколко реда и като откъсна листа, даде го на Фабрицио; полковникът му повтори заповедта и прибави, че след два часа ще го смени, както му е редът, един от тримата ранени кавалеристи, които бяха с него. След като каза това, той влезе с хората си в хана. Фабрицио ги гледаше как вървят и стоеше неподвижен на края на дървения мост — толкова беше поразен от мрачната и безмълвна скръб на тия трима души. „Сякаш са омагьосани духове“ — каза си той. Най-сетне отвори сгънатия лист и прочете следната заповед:

„Полковник Льо Барон, от 6-и драгунски полк командващ втора бригада от първа кавалерийска дивизия на 14-и армейски корпус, заповядва на всички кавалеристи, драгуни, егери и хусари да не минават моста, а да се присъединят към него в хана «Белият кон», до моста, дето е неговата главна квартира.

Главна квартира, близо до Сентския мост, 19 юни 1815 г.

За полковник Льо Барон, ранен в дясната ръка, и по негова заповед, вахмистър

Ла Роз“

Постоял едва половин час на пост пред моста, Фабрицио видя, че идват шест конни и трима пеши егери; той им съобщи заповедта на полковника.

— Ние ей сега ще се върнем — казаха четирима от конните егери и минаха моста в силен тръс.

Тогава Фабрицио заговори на другите двама. Възползвани от завързалия се спор, тримата пешаци минаха моста. Един от двамата останали конни егери поиска накрая да види пак заповедта и я задигна, като каза:

— Ще я занеса на другарите си и те непременно ще се върнат; чакай ги.

И потегли в галоп; другарят му го последва. Всичко това стана в един миг.

Разярен, Фабрицио повика едного от ранените войници, който се бе появил на един от прозорците на „Белият кон“. Тоя войник, на когото Фабрицио забеляза нашивка на вахмистър, слезе и като се приближи, извика му:

— Сабя вън! Вие сте на пост.

Фабрицио се подчини, после каза:

— Те отмъкнаха заповедта.

— Сърдят се за вчерашното сражение — подзе войникът мрачно. — Ще ви дам един от пистолетите си; ако пак нарушат заповедта, стреляйте във въздуха, ще дойда аз или полковникът сам ще се яви.

Фабрицио забеляза добре някаква изненада у вахмистъра, когато му съобщи за задигнатата заповед; той разбра, че е нанесено лично нему оскърбление и се зарече да не позволява повече да го изиграват.

Въоръжен с пищова на вахмистъра, Фабрицио гордо пое пак порта си и скоро видя, че идват към него шест конни хусари. Той им препречи моста, съобщи им заповедта на полковника, те се ядосаха много; най-смелият се опита да мине. Следвайки мъдрия съвет на приятелката си, лавкаджийката, която предната заран му беше казала, че трябва да мушка, а не да сече, Фабрицио наклони върха на голямата си права сабя и даде вид, че ще ръгне нарушителя на заповедта.

— Аха, тоя хлапак се готви да ни убива! — извикаха хусарите. — Като че ли малко избиха от нас вчера!

Всички изтеглиха сабите си едновременно и налетяха върху Фабрицио. Той помисли, че е настъпил краят му, но си спомни как се бе изненадал вахмистърът и реши да не дава вече повод за презрение. Като отстъпваше към моста, той се мъчеше да мушка. Така смешно въртеше голямата и права кавалерийска сабя, твърде тежка за него, че хусарите скоро видяха с кого имат работа; те се опитаха тогава, без да го ранят, да му раздерат мундира. Фабрицио получи три-четири леки саблени удара по ръката. А той, все още следвайки съвета на лавкаджийката, нанасяше ревностно удар след удар с върха на сабята си. За нещастие един от тия удари рани единия хусар в ръката: силно разгневен, че е ударен от такъв войник, хусарят отговори с удар, който засегна Фабрицио горе в бедрото. Причината за това бе конят на нашия герой — вместо да бяга от схватката, той сякаш намираше удоволствие в нея и се хвърляше върху нападателите. Те, като видяха, че тече кръв по дясната ръка на Фабрицио, уплашиха се, че играта им е отишла много далеч, и като го изтласкаха към лявото перило на моста, препуснаха. Щом се видя свободен за миг, Фабрицио гръмна във въздуха с пистолета си, за да предупреди полковника.

В това време четворица конни и двама пеши хусари от същия полк, от който бяха и другите, идеха към моста и бяха още на двеста крачки, когато се чу пистолетният изстрел. Те гледаха зорко какво става на моста като помислиха, че Фабрицио е стрелял срещу другарите им, четиримата конници връхлетяха върху него в галоп с вдигнати саби: беше истинска атака. Полковник Льо Барон, предупреден от пистолетния изстрел, отвори вратата на хана, спусна се към моста тъкмо когато хусарите пристигаха там в галоп, и лично им заповяда да спрат.

— Няма вече полковници тук! — извика един от тях и смушка коня си.

Силно разгневен, полковникът спря да ги увещава с ранената си дясна ръка хвана юздата на коня.

— Стой, калпави войнико! — каза той на хусаря. — Аз те познавам, ти си от ротата на капитан Анрие.

— Та що, нека сам капитанът ми даде заповед! Капитан Анрие го убиха вчера — добави той ухилен, — ти върви по дяволите!

Като каза това, той понечи да се промъкне и бутна стария полковник, който падна седнешком върху настилката на моста. Фабрицио, застанал на две крачки по-далеч върху моста, но обърнат към хана, смушка коня си и докато конят на нападателя поваляше с гърдите си полковника, който не изпускаше повода, нанесе възмутен на хусаря дълбок удар с върха на сабята. За щастие конят на хусаря, теглен към земята от повода, който държеше полковникът, отскочи настрана, тъй че дългото острие на Фабрициовата кавалерийска сабя се плъзна по елека на хусаря и лъсна цялата пред очите му. Хусарят се обърна вбесен и нанесе с всичките си сили един удар, който разряза ръкава на Фабрицио и се заби дълбоко в ръката му. Нашият герой се строполи.

Един от пешите хусари, като видя, че двамата защитници на моста лежат на земята, издебна сгодния миг, рипна върху коня на Фабрицио и поиска да го обсеби, като препусна по моста.

Вахмистърът, дотърчал от хана, видя как падна полковникът и сметна, че е тежко ранен. Той се затече след коня на Фабрицио и забучи сабята си в слабините на крадеца; крадецът се строполи. Като видяха, че на моста е само пешият вахмистър, хусарите минаха в галоп и бързо изчезнаха. Пешият хусар побягна в полето.

Вахмистърът се приближи до ранените, Фабрицио бе си изправил на крака; болеше го малко, но той губеше много кръв. Полковникът се вдигна по-бавно; той беше зашеметен от падането, но не беше ранен.

— Нищо не ми е — каза той на вахмистъра, — боли ме само старата рана в ръката.

Раненият от вахмистъра хусар умираше.

— Да върви по дяволите! — извика полковникът. — Но погрижете се — каза той на вахмистъра и на другите двама притекли се кавалеристи — за тоя младеж, когото напразно изложих на опасност. Аз ще остана на моста и сам ще се помъча да спра тия побеснели хора. Отведете младежа в хана и привържете ръката му, вземете една от ризите ми.