Стендал
Пармският манастир (19)

Осемнадесета глава

И тъй, въпреки безкрайните си грижи за затворника, херцогинята и първият министър не можаха да направят почти нищо за него. Принцът беше разгневен, дворът, както и обществото бяха зле настроени срещу Фабрицио и се радваха, че го е сполетяло нещастие: той беше живял твърде щастливо. Макар да пръскаше злато с пълни шепи, херцогинята не можа да проникне нито крачка в циталелата; не минаваше ден маркиза Раверси и кавалерът Рискара да не дадат някой нов съвет на генерал Фабио Конти. Всички го подкрепяха в слабостта му.

Както вече казахме, в деня на залавянето отведоха Фабрицио първом в двореца на коменданта, малка красива сграда, построена миналия век по плановете на Ванвители^[1] върху терасата на огромната кръгла кула на сто и осемдесет стъпки височина. От прозорците из тоя малък дворец, издаден върху гърба на огромната кула като камилска гърбица, Фабрицио видя равнината и Алпите в далечината; в подножието на цитаделата той проследи с очи течението на буйната като поток рекичка Парма, която на четири левги от града вдясно и се влива в По. Оттатък левия бряг на реката, която проблясваше в низ големи светли ивици посред раззеленили се полета, възхитеният му поглед съзираше ясно всеки един от върховете на безкрайната стена, която Алпите образуват на север от Италия, палещите полета тези върхове, вечно покрити със сняг, дори и през месец август, както беше сега, облъхнат с някаква прохлада, сякаш дошла със спомена за нея; окото различава и най-малките извивки по тях, макар те да са на повече от тридесет левги от Пармската цитадела. Просторната гледка, която се открива от красивия комендантски дворец, се затуля към южния ъгъл от кулата „Фарнезе“, дето набързо приготвяха килия за Фабрицио. Тази втора кули, както читателят може би си спомня, е била построени върху терасата на грамадната кула в чест на тогавашния престолонаследник, който за разлика от Тезеевия син Иполит^[2] не отхвърлил ласките на младата си мащеха. Принцесата умряла в няколко часа, а синът на принца добил отново свободата си чак след седемнадесет години, когато подир смъртта на баща си се качил на престола. Кулата „Фарнезе“, дето след три четвърти час преместиха Фабрицио, се издига, много грозна отвън, на петдесетина стъпки над терасата на главната кула и е снабдена с множество гръмоотводи. Принцът, недоволен от жена си, която заповядала да построят този затвор тъй, че да се вижда отвсякъде, имал странното желание да убеди поданиците си, че той съществува отдавна; затова я нарекъл кула „Фарнезе“. Било забранено да се говори за строежа й, макар от всички кътища на град Парма и съседните полета да се виждало прекрасно как зидарите слагат камък след камък и зидат петоъгълното здание. За доказателство, че е старо, над входната врата, широка две стъпки и четири висока, поставили великолепен барелеф, дето е изобразено как прочутият пълководец Александро Фарнезе^[3] отблъсква Анри IV от Париж. Приземният етаж на кулата „Фарнезе“, от която се вижда така хубаво, е дълъг най-малко четиридесет стъпки и толкова широк и целият е изпълнен с колони, доста ниски, защото тази прекалено просторна зала няма повече от петнадесет стъпки височина. В нея се помещава караулната, а в средата около една от колоните се вие нагоре стълба, малка ажурна стълбичка, много лека, изкована от желязо, широка едва две стъпки. По тази стълба, която се тресеше под стъпките на придружаващите го тъмничари, Фабрицио стигна до великолепните, обширни и високи двадесет стъпки стаи, образуващи първия етаж. Едно време те били мебелирани с голям разкош за младия принц, който прекарал там най-хубавите седемнадедесет години от живота си. В единия край на този етаж показаха на новия затворник великолепно украсен параклис; стените и сводът му бяха целите облицовани с черен мрамор; покрай черните стени, на известно разстояние от тях, се редяха също тъй черни колони, одялани в най-благородни пропорции, а самите стени бяха украсени с множество грамадни черепи, изящно изваяни от бял мрамор и положени всеки един върху две кръстосани кости.

„Виж ти какво измисля омразата, която иска, но не се решава да убие — каза си Фабрицио. — И що за дяволска приумица да ми показват всичко това!“

Друга желязна и много лека ажурна стълба, също тъй виеща се около една колона, водеше за втория етаж на затвора и тъкмо в преустройството на стаите от този етаж, високи около петнадесет стъпки, генерал Фабио Конти проявяваше своите дарби от една година насам. Най-напред под негово ръководство бяха сложили здрави решетки върху прозорците в тия стаи, някога заемани от слугите на принца и намиращи се на повече от тридесет стъпки над каменните плочи, с които е настлана терасата на голямата кръгла кула. До стаите, всяка от които има два прозореца, се отива през тъмен коридор, прокаран през средата на помещението; и в този извънредно тесен коридор Фабрицио съзря три железни врати, които се редяха една след друга и със своите грамадни решетки достигаха свода. За плановете, разрезите и фасадите на всички тези значителни изобретения генералът две години поред трябваше да ходи всяка седмица на аудиенция при своя господар. Съзаклятникът, затворен в една от тия стаи, не можеше да се оплаче от нечовешко отнасяне към него, но също тъй и не можеше да се съобщава с никого, нито да помръдне, без да го чуят. По нареждане на генерала във всяка стая бяха закрепени дебели дъбови талпи, които образуваха нещо като пейка с три стъпки височина — това беше голямото изобретение, което даваше право на генерала да стане министър на полицията. Върху тези пейки той бе заповядал да построят дъсчени, много екливи килии, високи десет стъпки; те се допираха само до стената, дето бяха прозорците, а от другите три страни между първоначалните видове на затвора, изградени с грамадни дялани камъни и дъсчените стени на килията беше оставен малък коридор, широк четири стъпки. Стените, сглобени от четири двойни орехови, дъбови и борови дъски, бяха здраво свързани с железни болтове и безброй гвоздеи.

Въведоха Фабрицио тъкмо в една от тези килии, построени преди една година, която представяше шедьовърът на генерал Фабио Конти и бе получила изразителното име „Сляпо подчинение“. Той се затече към прозорците. От решетъчните прозорци се откриваше чудесна гледка; само един малък къс от кръгозора се закриваше към северозапад от покрива на галерията на красивия комендантски дворец, състоящ се от два етажа (приземният се заемаше от канцеларията на управлението), и очите на Фабрицио най-напред се спряха на един от прозорците на втория етаж, дето се виждаха красиви кафези с множество различни птици. Додето тъмничарите шетаха наоколо му, Фабрицио с наслада слушаше как пееха птиците, които сякаш поздравяваха последните лъчи на залязващото слънце. Прозорецът на птичарника се намираше на не повече от двадесет и пет стъпки от неговия прозорец и на пет-шест стъпки по-ниско от него, така че Фабрицио можеше да вижда птиците.

Тоя ден имаше луна и когато Фабрицио влезе в затвора, тя се издигаше величествено на кръгозора отдясно, над веригата на Алпите към Тревизо. Беше осем и половина часът вечерта и на другия ден на кръгозора на запад, върху аленооранжевия залез, се открояваха очертанията на Монте Визо и на другите алпийски зъбери, които се издигат от Ница към Мон-Сени н Торино. Без да мисли за нещастието си, Фабрицио гледаше развълнуван и прехласнат тази великолепна гледка. „Значи, в тоя чаровен свят живее Клелия Конти; каквато е замислена и сериозна, тя сигурно се наслаждава на тази гледка повече от всеки друг; тук се чувстваш както в самотните планини на сто левги далеч от Парма.“

След като прекара повече от два часа на прозореца, от дето се възхищаваше на кръгозора, който говореше толкова много на душата му, и често спираше поглед върху красивия дворец на коменданта, Фабрицио възкликна отведнъж: „Мигар това е затворът? От него ли се плашех толкова много?“ Вместо да вижда на всяка стъпка неприятности и поводи за огорчение, нашият герой се наслаждаваше, очарован, на прелестите на затвора.

Изведнъж страшен шум привлече грубо вниманието му към действителността: дъсчената му еклива килия, досущ прилична на клетка, се раздруса силно; към страшния шум се прибави кучешки лай и слаби остри писъци. „Що е това? Та толкова ли бързо мога да избягам?“ — помисли Фабрицио. След миг той се смееше, както никога може би не са се смели в затвор. По заповед на генерала едновременно с тъмничарите бяха изпратили едно английско куче, страшно зло, придадено към охраната на опасните престъпници, което щеше да прекара нощта в остроумно устроеното пространство около клетката на Фабрицио. Кучето и тъмничарят трябваше да спят в прохода от три стъпки, оставени между първоначалната каменна настилка на стаята и дъсчения под, по който затворникът не можеше да направи крачка, без да го чуят.

В стаята на „Сляпото подчинение“ имаше стотина огромни плъха и когато пристигна Фабрицио, те побягнаха на всички страни. Кучето, мелез от еспаньолка и английски фокстериер, не беше никак хубаво, но затова пък излезе много пъргаво. Завързали го бяха върху настилката от каменни плочи под дървения под на килията; но щом подуши плъховете около себе си, то се задърпа отчаяно и успя да изхлузи главата си от нашийника. Тогава захвана страшно боричкане, шумът от което пробуди Фабрицио от неговите светли блянове. Плъховете, оцелели от първата схватка с кучето, избягаха в дъсчената килия, кучето се покатери след тях по шестте стъпала, водещи от каменната настилка в килията на Фабрицио. Тогава се вдигна още по-страшна шумотевица: килията се тресеше до основи. Фабрицио се смееше като луд до сълзи: тъмничарят Грило, който се смееше също като него, затвори вратата; килията беше съвсем гола и кучето гонеше плъховете, невъзпирано от някакви мебели: само една желязна печка в ъгъла пречеше на скоковете му. Когато кучето се разправи с всичките си врагове, Фабрицио го повика, помилва го, сполучи да го спечели. „Ако някога ме види как се прекарвам през някоя стена — каза си той, — няма да ме лае.“ Но тази изтънчена политика беше само предлог: в сегашното му настроение просто му беше приятно да играе с кучето. По някаква странна причина, за която дори не помисляше, в душата му цареше тайна радост.

След като се натича с кучето, Фабрицио запъхтян попита тъмничаря:

— Как се казваш?

— Грило. Готов съм да служа на ваше превъзходителство във всичко, което позволява правилникът.

— Ето що, драги ми Грило, един нехранимайко на име Джилети се опита да ме убие насред пътя, аз се защитих и го убих; бих го убил още веднъж, ако стане нужда да се браня отново, но аз искам все пак да живея весело, додето съм ваш гост. Поискайте позволение от вашето началство и идете да ми вземете бельо от двореца Сансеверина; купете ми и повече асти.

Асти е доста приятно пенливо вино, което правят в Пиемонт, родното място на Алфиери, и то се цени високо главно от оная класа любители, към която спадат тъмничарите. По това време осем-десет от тия приятели пренасяха в дъсчената килия на Фабрицио няколко старинни позлатени мебели, взети от някогашните покои на принца в първия етаж; всички запазиха благоговейно в паметта си думите за виното асти. Въпреки всичките им старания първата нощ Фабрицио щеше да прекара плачевно; но той сякаш се ядосваше само на това, че няма бутилка хубаво вино.

— Изглежда да е добро момче — казаха тъмничарите на излизане, — едно само трябва да се пожелае — нашите господа да позволят да му пращат пари отвън.

Когато остана сам и се посъвзе от цялата тази врява, Фабрицио си каза: „Мигар това е затвор! — и обгърна с поглед безкрайния кръгозор от Тревизо до Монте Визо, дългата верига на Алпите, снежните върхове, звездите и т.н. — И това е първа нощ в затвора! Разбирам защо допада на Клелия Конти тази поднебесна самота; тук се чувстваш издигнат на хиляди левги над дребнавостите и злобите, които ни поглъщат там долу. Ако птиците под прозореца ми са нейни, аз ще я видя… Ще се изчерви ли, когато ме съгледа?“ Като размишляваше над този важен въпрос, затворникът заспа чак късно през нощта.

На другата заран, след тая нощ, първата, която прекара в затвора, и то без да усети яд нито веднъж, Фабрицио бе принуден да разговаря само с английското куче Фокс; тъмничарят Грило го гледаше все тъй приветливо, но получил нова заповед, не промълвяше дума и не донесе нито бельо, нито асти.

„Ще видя ли Клелия? — каза си Фабрицио, когато се събуди. — Но дали птиците са нейни?“ Птиците зацвъртяха и запяха. На тази височина единствено техните звуци се чуваха във въздуха. За Фабрицио беше съвсем ново и приятно усещане безграничната тишина, която цареше наоколо; той слушаше прехласнат пресекливото нежно и весело цвъртене, с което неговите съседки птиците поздравяваха деня. „Ако те са нейни, тя ще се появи поне за минута в оная стая там под прозореца ми.“ И дорде разглеждаше безкрайните вериги на Алпите, спроти първата редица на които Пармската цитадела изглеждаше като тяхно предно укрепление, погледът му се връщаше час по час към великолепните кафези от лимоново и червено дърво с позлатена телена мрежа, наслагани посред светлата стая, която служеше за птичарник. Фабрицио научи много по-късно, че на втория етаж единствено в тая стая на двореца има сянка от единадесет до четири часа: кулата „Фарнезе“ я затуляше от слънцето.

„Колко ще ми бъде мъчно — каза си Фабрицио, — ако вместо очакваното божествено и замислено лице, което ще се поизчерви може би, щом ме види, съгледам дебелата фигура на някоя обикновена камериерка, натоварена да се грижи за птиците! Но и да видя Клелия, ще благоволи ли тя да ме забележи? Бога ми, ще трябва да направя нещо непозволено, за да ме види; моето положение сигурно ми дава някакви предимства; пък и ние тук сме двамата сами и тъй далеч от света! Аз съм затворник, един от ония, които генерал Конти и някои други подобни нему негодници наричат свои подчинени… Но тя е тъй умна или, по-добре казано, с такава възвишена душа, според графа, че може би, както той казва, презира занятието на баща си; затова сигурно е и тъжна. Каква благородна причина за скръб! Но в края на краищата аз не съм й съвсем непознат. С каква скромна прелест ме поздрави снощи! Спомням си много добре, че когато се срещнахме близо до Комо, аз й казах: «Един ден ще дойда да видя вашите прекрасни картини в Парма; ще си спомните ли за това име: Фабрицио дел Донго?» Дали не го е забравила? Тя беше толкова млада тогава!

Но какво е това — каза си учудено Фабрицио, прекъснал отведнъж хода на мислите си, — аз не чувствам гняв! Нима съм изпълнен с оная велика смелост, за която древността е дала толкова примери на света? Нима съм герой, без да подозирам това? Та аз се боях толкова много от затвора, а сега лежа в него и не се сещам да скърбя! Дето казват — очите на страха са големи. Гледай ти, значи, трябва да се убеждавам, че трябва да бъда тъжен в затвора, който, както ми предсказа Бланес, може да трае десет месеца, а може да трае и десет години? Да не би новата необикновена обстановка да ме отвлича от мъката, която би трябвало да изпитвам? Може би това добро настроение не зависи от волята и разума ми и изведнъж ще изчезне, може би един миг аз ще потъна в черната скръб, която би трябвало да изпитвам?

Във всеки случай много страшно е да си в затвора и да се убеждаваш да се натъжиш! Бога ми, връщам се пак на моето предположение: може би имам силен характер.“

Мислите на Фабрицио прекъсна дърводелецът на цитаделата, който беше дошъл да вземе мярка за капак на прозорците му; за пръв път използваха този затвор, а бяха забравили да го допълнят с това съществено приспособление.

„И тъй — каза си Фабрицио, — скоро няма да виждам тая дивна гледка.“ И той се мъчеше да се натъжи за това лишение.

— Но как така? — извика той изведнъж на дърводелеца. — Значи, няма да виждам вече тези хубави птички?

— А, птичките на госпожицата ли, които тя обича толкова много! — каза добродушно човекът. — И тях ще скрият, затулят, махнат, както всичко останало.

На дърводелеца беше, както и на тъмничарите, строго забранено да говори, но този човек се съжали над младостта на затворника; той му обясни, че грамадните капаци, закачени върху первазите на двата прозореца, и се отдалечават от стената, колкото се издигат по-нагоре, и трябва да оставят на затворените да виждат само небето.

— Грижат се за спасението на душата — каза му той. — Искат затворниците да се отдадат на все по-тъжни мисли и все по-силно да желаят да се поправят; генералът — добави дърводелецът — измисли освен това да извади стъклата и да ги замени с намаслена хартия.

На Фабрицио много допадна хапливият тон на този разговор, голяма рядкост в Италия.

— Много ми се ще да имам някое птиче, за да се разсейвам — страшно обичам птичките. Купете ми едно от камериерката на госпожица Клелия Конти.

— Как, познавате ли я — извика дърводелецът, — че произнасяте така добре името й?

— Кой не е чул да се говори за тая прочута хубавица? Пък и аз имах честта да я срещна няколко пъти в двореца.

— Горката госпожица се отегчава тук — добави дърводелецът, — тя прекарва времето си с птиците. Тая заран заръча да й купят хубави портокалови дървета в чебъри и заповяда да ги поставят пред вратата на кулата под вашия прозорец; ако не бе корнизът, можехте да ги видите.

В тия приказки имаше много ценни за Фабрицио думи; той намери сгоден предлог да даде малко пари на дърводелеца.

— Правя двойна грешка — каза му дърводелецът, — говоря с ваше превъзходителство и приемам пари. Вдругиден, когато дойда да ви поставям капаците, ще донеса в джоба си едно птиче и ако не съм сам, ще го изпусна да хвръкне, уж без да искам; дори ако мога, ще ви донеса молитвеник: вие сигурно се измъчвате много, че не можете да четете всекидневните си молитви.

„И тъй — каза си Фабрицио, щом остана сам, — тия птици са нейни, но след два дни няма да ги виждам вече!“ При тази мисъл погледът му потъмня от скръб. Но най-подир, за неизказана радост на Фабрицио, след толкова дълго чакане и толкова погледи, около пладне Клелия дойде да нахрани птиците. Фабрицио замря и притаи дъх, застанал прав до грамадните пръчки на прозореца си. Той видя, че тя не вдигаше очи към него, но забеляза стеснение в нейните движения, сякаш тя чувстваше, че я гледат. Дори и да искаше, горката девойка не можеше да забрави тънката усмивка, която беше видяла да блуждае върху устните на затворника предния ден в минутата, когато стражарите го отвеждаха от караулната.

Макар, както личеше по всичко, да следеше най-ревностно всяко свое движение, щом се приближи до прозореца на птичарника, тя се изчерви силно. Фабрицио я гледаше, долепен до железните пръчки на прозореца, и през ума му мина изведнъж момчешката мисъл да потропа с ръка по пръчките на решетката, за да привлече вниманието й с лекия шум, но съзнанието само за тази грубост го ужаси. „Тогава бих заслужавал цяла седмица да изпраща камериерката си да се грижи за птиците.“ Тази тънка мисъл не би ми дошла на ум никога в Неапол или Новара.

Той следеше Клелия жадно с очи: „То се знае — казваше си той, — ей сега ще си отиде, без да погледне към моя нещастен прозорец, а той е точно отсреща й.“

Но когато се връщаше от дъното на стаята, която Фабрицио поради това, че се намираше по-нависоко, виждаше много добре, Клелия не се сдържа и го погледна вървешката с крайчеца на окото си. Това бе достатъчно, за да си помисли Фабрицио, че има право да я поздрави. „Та нали сме тук сами на света?“ — каза си той, за да се насърчи. Зърнала поздрава му, младата девойка се спря и наведе очи; после Фабрицио видя как тя ги вдигна бавно и очевидно направила усилие над себе си, поздрави затворника с извънредно строг и сдържан поклон; но тя не можа да наложи мълчание на очите си: навярно, без да съзнава, те изразиха за миг горещо състрадание. Фабрицио забеляза как тя се изчерви толкова, че руменината бързо се разля чак по раменете й, от които поради жегата, когато дойде в птичарника, бе свалила черния дантелен шал. Неволният поглед, с който Фабрицио отвърна на нейния поздрав, смути още повече младата девойка. „Колко щастлива би била клетата жена — помисли тя за херцогинята, — ако можеше да го види само за миг, както виждам аз!“

Фабрицио хранеше слаба надежда да я поздрави още веднъж, когато тя си отива, но за да избегне тази нова проява на вежливост, Клелия много изкусно се отдръпваше назад, стъпка по стъпка, от кафез на кафез, като че трябваше накрая да нахрани птиците, поставени току до вратата. Най-сетне тя излезе; Фабрицио стоеше неподвижен, загледан във вратата, през която тя току-що бе изчезнала: той беше станал друг човек.

От тоя миг той мислеше само как би могъл да я вижда занапред дори когато сложат ужасния капак пред прозореца, който гледаше към двореца на коменданта.

Привечер, преди да си легне, той се зае с една дълга и досадна работа — скри в многобройните миши дупки, които красяха дървената му стая, по-голямата част от останалото у него злато. „Трябва тази вечер да скрия и часовника си. Чувал съм, че с търпение и една назъбена часовникова пружина човек може да пререже дърво и дори желязо. Значи, ще мога да прережа капака.“ Скриването на часовника му отне цели часове, но не му се стори дълго; той мислеше по какви начини би могъл да постигне целта си и припомняше познанията си по дърводелство. „Ако се заловя здраво — казваше си той, — ще мога да изрежа спокойно една част от дъбовата дъска на капака откъм оная страна, която се опира върху перваза на прозореца; ще махам и ще слагам парчето спроти случая; ще дам всичко, което имам, на Грило, стига да се съгласи да не забелязва моята дяволия.“ Отсега нататък цялото щастие на Фабрицио зависеше от възможността да извърши тази работа и той не мислеше за нищо друго. „Ако сполуча да я видя, ще съм щастлив… Не — каза си той, — трябва и тя да види, че я виждам.“ През цялата нощ в главата му се въртяха разни дърводелски изобретения и той не помисли може би нито веднъж за Пармския двор, за гнева на принца и т.н., и т.н. Нека признаем, че не помисли и за скръбта, в която беше потънала навярно херцогинята.

Той очакваше с нетърпение утрешния ден, но дърводелецът не се яви вече: види се, минаваше в затвора за либерал. На негово място изпратиха друг с неприветливо лице, който отговаряше винаги със сърдито мърморене на всички любезни думи, с които Фабрицио се мъчеше да го умилостиви.

Някои от многобройните опити на херцогинята да установи връзка с Фабрицио бяха разкрити от многобройните агенти на маркиза Раверси, а чрез нея всеки ден предупреждаваха генерал Фабио Конти, плашеха го и разжегваха самолюбието му. В голямата зала със стоте колони на приземния етаж всеки шест часа сменяха часовоите, освен това комендантът постави по един тъмничар за пазач на всяка една от трите железни врати в коридора, на бедния Грило, който едничък виждаше затворника, бе забранено да излиза от кулата „Фарнезе“ повече от един път в седмицата, срещу което той негодуваше много. Той даде на Фабрицио да разбере недоволството му, но Фабрицио благоразумно му отговори с думите: „Пийте повече асти, приятелю“ — и му даде пари.

— На, и тази утеха във всички наши тегла ни забраняват да приемаме — извика възмутен Грило, като едва повиши гласа си, колкото да го чуе затворникът — и аз би трябвало да се откажа от парите, но ги взимам; ама напразно ги давате — не мога да ви кажа за нищо нищичко. Трябва да сте сгрешили здравата, обърнаха зарад вас цялата цитадела с главата надолу; сплетните на госпожа херцогинята станаха причина да уволнят вече трима от нас.

„Ще могат ли да поставят капаците до пладне?“ От тоя важен въпрос сърцето на Фабрицио се блъскаше през цялата тази дълга утрин; той броеше всеки четвърт час, който часовникът на цитаделата отзвъняваше. Най-сетне удари единадесет и три четвърти, а капаците още не бяха донесени. Клелия дойде пак да нахрани птиците си. Жестоката необходимост беше усилила толкова смелостта на Фабрицио и опасността да не я види вече му се струваше тъй страшна, че той дръзна, гледайки Клелия, да направи движение с пръста си, като че реже капаците; наистина, щом забеляза този бунтарски за един затворник жест, тя поздрави леко и си отиде.

„Ех, и тя — каза си Фабрицио зачуден, — толкова ли не разбира, че няма никакво нахалство в един жест, продиктуван от най-повелителна нужда? Аз исках да я помоля, като се грижи за птиците си, да поглежда понякога към прозореца на затвора, дори когато го закрият с грамадния дървен капак; исках да й покажа, че ще направя всичко, което е по силите на човека, за да мога да я виждам. Велики боже, мигар няма да дойде утре заради дръзкия ми жест?“

Този страх, който смути съня на Фабрицио, се оправда напълно; на другия ден Клелия не се яви в три часа, когато пред прозорците на Фабрицио сложиха окончателно двата огромни капака; различните им части вдигнаха от площадката на голямата кула с помощта на въжета и скрипци, завързани отвън за железните пръчки на прозорците. През това време, притаена зад една персиена в жилището си, Клелия следеше със замряло сърце какво правеха работниците; тя беше видяла много добре смъртното безпокойство на Фабрицио, но при все това събра сили и удържа обещанието, което беше си дала.

Клелия беше заклета либералка; през ранната си младост бе повярвала сериозно във всички либерални приказки, слушани в обществото на баща й, който мислеше само как да си създаде положение; оттук идеше нейното презрение и дори отвращение към угодливостта на придворните; оттук идеше и омразата й към брака. Откакто бяха довели Фабрицио, тя се измъчваше от угризения. „Ето — казваше си тя — моето недостойно сърце взима страната на хората, които искат да очернят баща ми! Фабрицио се осмелява да ми покаже с жестове как щял да пререже вратата… Но — каза си тя веднага със свито сърце — целият град говори за неговата близка смърт! Може би утре е съдбоносният ден! При такива чудовища като нашите управници какво ли не може да се очаква! Колко благост, колко героично спокойствие има в неговите очи, които може би скоро ще се склопят навеки! Боже, как ли се измъчва херцогинята! Разправят, че била съвсем отчаяна. На нейно място бих убила с нож принца като героичната Шарлота Корде.“

През третия ден от своето затворничество Фабрицио кипеше непрекъснато от гняв, но само за това, защото не видя Клелия. „Щом се сърди, да имаше поне за какво — трябваше да й кажа, че я обичам — извика той, защото беше успял да направи вече откритие. — Не, съвсем не от величие на душата не мисля за затвора и опровергавам пророчеството на Бланес: такава чест не заслужавам. Аз си спомням неволно изпълнения с нежно състрадание поглед, който Клелия ми отправи, когато стражарите ме отвеждаха от караулната; тоя поглед изличи целия ми предишен живот. Кой би ми предсказал, че ще намеря такива мили очи в такова място! И то в момент, когато погледът ми бе осквернен от физиономиите на Барбоне и господин генерал-коменданта. Небето ми се яви сред тези мръсни твари. И как да не обичам красотата и да не копнея да я видя пак? Не съвсем не от величие на душата съм равнодушен към всички дребни несгоди, с които затворът ме отрупва.“ Фабрицио прехвърли набързо през ума си всички вероятности и се спря най-сетне на възможността да бъде пуснат на свобода. „Несъмнено любовта на херцогинята ще направи чудеса за мене. Ала аз ще й благодаря за свободата си само от задължение; не е за връщане в такива места! Излязъл веднъж от затвора, както се движим в различни среди в обществото, няма да видя почти никога Клелия! И всъщност какво лошо има за мен в затвора? Ако Клелия пожелаеше да не ме измъчва с гнева си, за какво повече бих могъл да моля небето?“

Същия ден, в който не видя хубавата си съседка, вечерта му дойде една велика мисъл: с железния кръст на броеницата, каквито раздават на всички затворници, когато влизат в затвора, той започна да пробива — и то успешно — капака. „Може би това е непредпазливо — каза си той, преди да почне. — Нали дърводелците казаха пред мене, че утре на тяхно място ще дойдат бояджии? Какво ще кажат те, щом видят, че капакът на прозореца е пробит? Но ако не се реша на тази непредпазливост, утре няма да видя Клелия! Възможно ли е? По моя вина да прекарам един ден без да я видя, и то когато си отиде сърдита!“ Фабрицио бе възнаграден за неблагоразумието си: след петнадесет часа работа той видя Клелия и за негова още по-голяма радост, като мислеше, че той не я вижда, тя остана дълго време неподвижна с вперени очи в грамадния капак; той можа през това време да прочете в очите й нежно състрадание. Накрая, преди да си отиде, тя дори явно забрави птиците и няколко минути стоя неподвижна, загледана в прозореца му. Дълбоко вълнение изпълване душата й; тя мислеше за херцогинята, чието прекомерно нещастие й беше вдъхнало толкова жалост и при все това започваше да я мрази. Тя не разбираше коя е причината за дълбоката тъга, овладяла душата й, сърдеше се на себе си. Два-три пъти през това време на Фабрицио се прищя силно да разклати капака: струваше му се, че не е напълно щастлив, щом не може да покаже на Клелия, че я вижда. „Ала ако тя узнае, че я виждам толкова лесно — каза си той, — каквато е свенлива и сдържана, сигурно ще се крие от погледа ми.“

Той бе още по-щастлив на другия ден (от какви дреболии любовта гради щастието си!): докато тя тъжно гледаше грамадния капак, той успя да провре късче железен тел през отвора, пробит с железния кръст, и почна да прави знаци; тя очевидно ги разбра, поне в тоя смисъл, който той искаше да им придаде. „Аз съм тук и ви виждам.“

Следните дни бяха нещастни за Фабрицио. Той искаше да изреже от огромния капак парче дъска, голямо колкото длан, което да може да туря пак на мястото му, когато поиска, и което щеше да му позволи да вижда и да го виждат, сиреч да разговаря поне със знаци за всичко, ставащо в душата му; но оказа се, че скрибуцането на малкото, съвсем несъвършено, трионче, което беше направил от пружината на часовника и назъбил с кръста, разтревожи Грило и той почна да се застоява по цели часове в килията му. Затова пък Фабрицио забеляза, че колкото по се увеличават външните мъчнотии, които пречат на общуването им, строгостта на Клелия сякаш намалява; той съзря ясно, че тя не навеждаше вече очи и не гледаше птиците, когато се опитваше да й даде знак за присъствието си с помощта на малкото късче тел; със задоволство видя, че тя се появява в птичарника точно когато биеше единадесет и три четвърти и дори си въобрази, че той е причината за тази необикновена точност. Защо? Тази мисъл не изглеждаше разумна, но любовта съзира невидими за безразличния поглед отсенки и изважда от тях безкрайни заключения. Тъй например, откак не виждаше вече затворника, Клелия, щом влезеше в птичарника, вдигаше веднага очи към прозореца му. Това ставаше през злокобните дни, когато никой в Парма не се съмняваше, че скоро ще обезглавят Фабрицио; едничък само той не знаеше това; но тази ужасна мисъл не оставяше вече Клелия и как можеше тя да се укорява в преголямо съчувствие към Фабрицио? Той скоро щеше да погине! И щеше да погине за свободата! Защото бе безсмислено да се наказва със смърт един дел Донго само задето пробол със сабята си някакъв смешник. Наистина тоя мил момък обичаше друга жена! Клелия беше дълбоко нещастна и без да съзнава ясно какво буди у нея жалост към неговата участ, казваше си: „Разбира се, ако го поведат на смърт, ще избягам в някой манастир и никога през живота си вече няма да се явя в това придворно общество — тия хора ме отвращават. Вежливи убийци!“

На осмия ден от затворничеството на Фабрицио Клелия изпита дълбок срам; погълната от печалните си мисли, тя гледаше втренчено капака, който затуляше прозореца на затворника; тоя ден той още не беше дал никакъв знак за живот: изведнъж едно малко парче от капака, по-голямо от длан, се отдели; той я погледна весело и тя видя очите му, които я поздравяваха. Тя не можа да понесе това неочаквано изпитание, бързо се извърна към птиците и се залови да ги храни, но така трепереше, че изливаше водата, която им сипваше, и Фабрицио можа да види много добре вълнението й; тя не можа да издържи и побягна от птичарника.

Това бе несравнено най-хубавият миг от живота на Фабрицио. С каква радост той би се отказал от свободата, ако му я бяха предложили в тая минута!

Следният ден бе ден на голямо отчаяние за херцогинята. Целият град смяташе за сигурно, че с Фабрицио е свършено; Клелия не посмя да му покаже суровост, каквато нямаше в сърцето си; тя прекара час и половина в птичарника, виждаше всичките му знаци и често му отговаряше — поне с живото и искрено съчувствие, изписано на лицето й; сегиз-тогиз тя побягваше, за да скрие сълзите си. Нейното женско кокетство чувстваше силно несъвършенството на употребявания между тях език: ако можеха да си говорят, тя би могла то разни начини да отгатне какви са точно чувствата на Фабрицио към херцогинята! Клелия почти не можеше вече да се лъже: тя мразеше госпожа Сансеверина.

Една нощ Фабрицио мисли по-дълго за леля си; за своя почуда едва можа да познае образа й; споменът, който пазеше за нея, беше се променил изцяло; за него в тоя час тя беше на петдесет години.

— Боже господи! — извика той с възторг. — Колко добре сторих, като не й казах, че я обичам!

Той не можеше почти да разбере как я е намирал по-рано толкова красива. В това отношение Мариета му се виждаше променена по-малко; защото той никога не бе си въобразявал, че душата му има някакъв дял в любовта му към Мариета, докато често мислеше, че сушата му изцяло принадлежи на херцогинята. Херцогинята д̀А… и Мариета му напомняха сега две млади гълъбици, целият чар на които се криеше в тяхната слабост и невинност, докато дивният образ на Клелия Конти, обсебил цялата му душа, будеше у него страх и трепет; той чувстваше много добре, че цялото щастие на живота му зависеше от дъщерята на коменданта и че в нейна власт е да го направи най-нещастен измежду хората. Всеки ден той се страхуваше смъртно да не би изведнъж, по безвъзвратна прищявка на волята й, да свърши този странен и прелестен живот, който намираше край нея; та тя беше изпълнила вече с блаженство двата първи месеца от неговото затворничество. Тъкмо по това време два пъти седмично генерал Фабио Конти казваше на принца:

— Мога да ви дам честна дума, ваше височество, че затворникът дел Донго не вижда жива душа и прекарва живота си в дълбоко отчаяние или спи.

Клелия идваше по два-три пъти на ден да наглежда птиците си, понякога само за няколко минути: ако Фабрицио не я обичаше толкова много, щеше да види, че е обичан; но той се измъчваше от страшни съмнения в нейната обич. Клелия беше поръчала да поставят пиано в птичарника. Като блъскаше по клавишите, за да извести със звуците на инструмента, че е дошла, и за да отвлече вниманието на часовите, които сновяха под прозорците й, тя отговаряше с очи на въпросите на Фабрицио. Само на един въпрос тя не даваше никога отговор и дори ако се видеше затруднена, побягваше, а понякога изчезваше за цял ден: това ставаше, когато знаците на Фабрицио изразяваха чувства, в които не бе мъчно да се разбере признанието в любов: тук тя бе непреклонна.

И тъй, макар и затворен в доста тясна клетка, Фабрицио водеше извънредно деен живот; през цялото време той търсеше разрешението на един важен въпрос! „Обича ли ме?“ От хилядите наблюдения, възобновявани непрекъснато, но и непрекъснато поставяни под съмнение, той бе направил следния извод: „Всички нейни съзнателни движения казват «не», но с всеки свой поглед тя несъзнателно сякаш признава, че почва да ме обиква.“

Клелия се надяваше, че никога няма да стигне до любовно признание и тъкмо за да отдалечи тая опасност, тя с голям гняв отхвърли молбата, която Фабрицио й беше отправил неведнъж. Оскъдните средства за общуване, с които си служеше клетият затворник, трябваше като че ли да вдъхнат на Клелия повече състрадание. Той искаше да разговаря с нея чрез букви, които рисуваше на дланта си с парче въглен — скъпоценна находка, която бе направил в печката си; като пишеше и изтриваше буква по буква, той щеше да съставя думите. Това изобретение щеше да увеличи възможността за общуване и щеше да им позволи да си кажат важни неща. Прозорецът му се намираше далеч от прозореца на Клелия около двадесет и пет стъпки; щеше да е много опасно да си приказват над главите на часовоите, които сновяха пред двореца на коменданта. Фабрицио се съмняваше, че е обичан; ако имаше що-годе опит в любовта, съмненията му биха се разсеяли, но никоя жена не беше завладяла сърцето му; освен това той не подозираше тайната, която би го отчаяла, ако я узнаеше: усилено се говореше за брака на Клелия Конти с маркиз Крешенци, най-богатия човек при двора.