Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Увлечени от събитията, не ни стигна време да нарисуваме, макар и бегло, оная смешна пасмина от блюдолизци, които пълнеха Пармския двор и даваха забавни обяснения за описаните от нас събития. В тая страна един дребен благородник, който има три-четири хиляди ливри доход, можеше да бъде удостоен с честта да присъства в черни чорапи на утринните появявания на монарха: само ако никога не беше чел Волтер или Русо; това условие не бе мъчно изпълнимо. Той трябваше освен това да говори с умиление за хремата на монарха или за последния сандък с минерали, който той е получил от Саксония. Ако отгоре на всичко цяла година отиваше редовно на литургия всеки ден, ако можеше да наброи между близките си приятели двама-трима дебели монаси, тогава веднъж в годината, две седмици преди или след първи януари принцът благоволяваше да се обърне към него с няколко думи; това го издигаше на видно място в енорията и бирникът не се осмеляваше да му додява, ако закъснееше с годишната вноска от сто франка, с която беше обложено неговото малко стопанство.

Господин Гондзо[1] беше такъв нещастен бедняк, голям благородник и освен дето притежаваше някакъв дребен имот, бе получил чрез ходатайството на маркиз Крешенци великолепна служба, която му носеше хиляда сто и петдесет франка годишно. Този човек би могъл да обядва у дома си, но имаше една страст: чувстваше се доволен и щастлив само в салона на някоя знатна личност, която да му казва от време на време: „Млъкнете, Гондзо, вие сте глупак.“ Тази преценка бе продиктувана от лошо настроение, защото Гондзо почти винаги биваше по-умен от знатната личност. Той говореше за всичко и доста изящно, нещо повече — готов беше да промени мнението си, щом се намусеше домакинът. Но да си кажем правичката, макар да се отличаваше с голяма ловкост, когато се отнасяше за някоя негова изгода, той нямаше в главата си никаква мисъл и ако принцът не беше хремав, не знаеше за какво да приказва, когато влезеше в някой салон.

Славата си в Парма Гондзо дължеше на една великолепна триъгълна шапка с попроскубано черно перо, която слагаше дори когато надяваше фрак; но трябваше да се види как носеше тази шапка било на главата, било в ръка — тук проявяваше той дарба и важност. С непресторена тревога той се осведомяваше за здравословното състояние на кученцето на маркизата и ако се запалеше дворецът Крешенци, би изложил живота си, за да спаси някое от красивите кресла в златна сърма, за които от толкова години се закачаха копринените му, черни панталони, когато случайно дръзнеше да седне на тях за минута.

Всяка вечер в седем часа седем-осем такива личности се събираха в салона на маркиза Крешенци. Едва насядали, влизаше един лакей, разкошно облечен в жълта ливрея, цялата обшита със сребърни ширити, и червен елек, който допълваше великолепната му премяна, и вземаше шапките и бастуните на блюдолизците. Веднага след него един камериер поднасяше кафе в извънредно мънички чашки върху сребърни филигранови столчета; а всеки половин час домоуправителят, с шпага и великолепен, по френски скроен фрак, раздаваше сладолед. Половин час след бедните опърпани царедворци пристигаха пет-шест офицери, гръмогласни и войнствени на вид, които обикновено се препираха колко и какви копчета трябва да има мундирът на войника, за да може главнокомандващият да нанася победи. В тоя салон не бе благоразумно да се каже какво пишат френските вестници; дори ако новината беше много приятна — например петдесет либерали били разстреляни в Испания, — разказвачът все пак щеше да се изобличи, че е чел френски вестник. Всички тия хора смятаха за връх на ловкостта да изпросят всеки десет години по едно повишение от сто и петдесет франка към заплатата си. Така монархът разделя с благородното съсловие удоволствието да господства над селяните и буржоата.

Главна личност в салона Крешенци беше безспорно кавалерът Фоскарини, един съвършено честен човек, лежал тъкмо за това в затвора по малко при всички режими. Той, беше член на оня прочут парламент, който в Милано[2] отхвърли закона за регистрирането, представен от Наполеон — един много рядък подвиг в историята. Приятел от двадесет години на майката на маркиза, кавалерът Фоскарини беше останал и досег влиятелен човек в дома му. Той имаше да разправи винаги някакъв забавен разказ, но нищо не се изплъзваше от хитрия му поглед; и младата маркиза, която се чувстваше в дълбочината на сърцето си виновна, трепереше пред него.

Тъй като хранеше истинско благоговение към знатния благородник, който го нагрубяваше и разплакваше един-два пъти в годината, Гондзо с маниакална упоритост се стараеше да му прави малки услуги и ако не беше скован от постоянната си сиромашия, би могъл да успее понякога, защото не му липсваше известен дял хитрост и още по-голям дял безсрамие.

Такъв, какъвто го знаем, Гондзо презираше доста маркиза Крешенци, защото тя никога не му беше подхвърлила обидна дума, но в края на краищата беше жена на знаменития маркиз Крешенци, почетен кавалер на принцесата, който веднъж-дваж на месец казваше на Гондзо: „Млъкни Гондзо, ти си простак.“

Гондзо забеляза, че всичко, което се разправяше за младата Анета Марини, изваждаше за миг маркизата от мечтателността и безучастието, в което потъваше обикновено, додето не удареше единадесет часът; тогава тя наливаше чай и поднасяше по чаша на всеки гостенин, като го назоваваше по име. След това, когато наближеше време да се прибере в стаята си, тя сякаш се развеселяваше за една минута и тъкмо тая минута избираха гостите, за да й прочетат сатирични сонети.

В Италия пишат прекрасни сонети: това е единственият литературен род, в който има още малко живот, тъй като той не е подложен на цензура. Блюдолизците от casa Крешенци оповестяваха винаги своя сонет с думите: „Ще позволи ли госпожа маркизата да прочетем пред нея един много лош сонет?“ А когато сонетът извикваше смях и биваше повтарян два-три пъти, някой от офицерите смяташе за свой дълг да възкликне: „Господин министърът на полицията би трябвало да обърне внимание на тия безсрамия и да заповяда да обесят авторите им.“ В буржоазните среди, наопаки, тия сонети се посрещат с нескриван възторг, а адвокатските писари продават преписи от тях.

От особеното любопитство, което проявяваше маркизата, Гондзо заключи, че пред нея са прехвалили хубостта на младата Марини, притежателка и на един милион състояние, и че тя й завижда. Тъй като Гондзо с вечната си усмивка и безмерното си нахалство към всички, които не са благородници, проникваше навсякъде, още на другия ден той дойде в салона на маркизата, като носеше шапката си с пера така тържествено, както го бяха виждали само веднъж или дваж в годината, когато принцът му казваше: „Сбогом, Гондзо!

Като се поклони почтително на маркизата, Гондзо не се отдалечи както винаги и не седна на подаденото му кресло, а застанал сред кръга от гости, извика грубо:

— Видях портрета на монсиньор дел Донго.

Клелия се стресна толкова, че трябваше да се облегне върху ръчката на креслото си; опита се да устои на бурята, но скоро се видя принудена да напусне салона.

— Съгласете се, клети ми Гондзо, че сте страшно непохватен човек — възкликна високомерно един от офицерите, който довършваше четвъртия си сладолед. — Мигар не знаете, че викарният епископ, който е бил един от най-храбрите полковници в Наполеоновата армия, е изиграл някога отвратителна шега на бащата на маркизата, като е излязъл от цитаделата, дето генерал Конти е бил комендант, както би излязъл сега от „Steccata“ (главната пармска църква)?

— Право е, не зная много неща, драги ми капитане; аз съм един окаян глупец и правя непрекъснато грешки.

Този отговор, напълно в италиански стил, извика всеобщ смях над блестящия офицер. Скоро се върна и маркизата; тя се беше въоръжила със смелост и таеше в душата си смътна надежда сама да се полюбува на портрета на Фабрицио, който, разправяха, бил великолепен. Тя се изказа похвално за таланта на Хайец, който го беше нарисувал. Без да съзнава, усмихваше се ласкаво на Гондзо, а той гледаше подигравателно офицера. Тъй като и другите блюдолизци се отдаваха на същото удоволствие, офицерът избяга, обзет явно от смъртна омраза към Гондзо. Гондзо тържествуваше и вечерта, когато се сбогува, бе поканен на обед за следващия ден.

— Ето ти сега нова история! — извика Гондзо на другия ден след обяда, когато излязоха слугите. — Изглежда, че нашият викарен епископ се е влюбил в девойката Марини!…

Можем да си представим какъв смут обзе сърцето на Клелия, когато чу необикновената новина. Дори сам маркизът се развълнува.

— Но, Гондзо, приятелю мой, вие плещите както винаги! Би трябвало да си сдържате езика, когато говорите за едно лице, което е имало честта да играе единадесет пъти на вист с негово височество!

— Хубаво де, господин маркизе — отвърна Гондзо със свойствената на такива хора грубост, — аз мога да ви се закълна, че той е готов да изиграе една партия и с младата Марини. Но щом тия историйки не ви харесват, те не съществуват и за мене, тъй като аз не искам за нищо на света да наскърбявам моя обожаем маркиз.

Следобед маркизът отиваше винаги да си подремне. Тоя ден той наруши обичая си; но Гондзо по-скоро би си отрязал езика, отколкото да каже още една дума за Марини; той непрекъснато започваше някой нов разказ, като нарочно поддържаше у маркиза надеждата, че ще се върне пак върху любовта на младата буржоазки. Гондзо притежаваше до немай-къде чисто италианска дарба — да си правиш удоволствието, като забавяш да кажеш желаната вест. Клетият маркиз, който изгаряше от любопитство, се принуди да го ласкае; той каза на Гондзо, че когато имал удоволствието да обядва с него ядял два пъти повече. Гондзо не разбра и почна да описва великолепната картинна галерия, която уреждаше маркиза Балби, любовницата на покойния принц; три-четири пъти заговорва надълго и широко за Хайец с най-дълбоко възхищение. Маркизът си каза: „Най-сетне, ей сега ще стигне до портрета, поръчан от младата Марини!“ Но тъкмо това Гондзо не мислеше да прави. Удари пет часът и маркизът се разсърди силно — той бе свикнал да се качва в каретата си в пет и половина часа, подир следобедната си почивка, за да отиде на „Корсото“.

— Ето как се бавите с вашите глупости! — каза той грубо на Гондзо. — Зарад ще отида на Корсото след принцесата. Аз съм неин почетен кавалер и може би тя има да ми даде някакви заповеди. Хайде, побързайте! Кажете ми с няколко думи, ако можете, каква е тая любов на монсиньор викарния епископ?

Но Гондзо искаше да запази своя разказ за маркизата, която го беше поканила на обяд; той наистина побърза — издърдори с няколко думи исканата история и маркизът, наполовина задрямал, отърча да си полегне. Гондзо постъпи съвсем иначе с клетата маркиза. Въпреки високото си положение тя беше си останала тъй млада и простодушна, че сметна за свой дълг да заглади грубостта, с която маркизът беше се обърнал към Гондзо. Очарован от успеха си, Гондзо придоби отново цялото си красноречие и за свое удоволствие, не по-малко, отколкото от дълг, се впусна с нея в безкрайни подробности.

Младата Анета Марини плащала по цял цехин за всяко място, което й запазвали на проповедите; дохождала винаги с две от лелите си и бившия касиер на баща си. По нейно искане завардвали й още от предния ден места винаги почти срещу амвона, по към главния олтар, защото била забелязала, че викарният епископ се обръщал често към олтара. Но и слушателите забелязали също, че младият проповедник нерядко спирал с благосклонност изразителните си очи на младата наследница със съблазнителна красота; и, види се, с известно внимание, защото, щом втренчел очи в нея, проповедта му ставала учена, отрупвала се с цитати, в нея имало вече ония чувства, които извират от сърцето; и дамите, загубили начаса интерес, почвали да оглеждат Марини и да злословят за нея.

Клелия поиска да й повторят и потретят всичките тия странни подробности. След третия път се замисли дълбоко: тя пресметна, че точно четиринадесет месеца не е виждала Фабрицио. „Мигар голям грях ще е — питаше се тя, — ако прекарам един час в църквата не за да видя Фабрицио, а за да чуя прочутия проповедник? Пък и аз ще седна много далече от амвона и ще погледна Фабрицио само веднъж — когато вляза, и после още веднъж — в края на проповедта… Да — казваше си Клелия, — ще отида не за да видя Фабрицио, а за да чуя бележития проповедник!“ Но сред всички тия разсъждения маркизата чувстваше някакви угризения — колко хубаво бе поведението й през тия четиринадесет месеца! „Добре — каза си тя, за да намери мир в душата си, — ако първата жена, която дойде тази вечер, е чула проповедите на монсиньор дел Донго, ще отида и аз, ако не е ходила — ще се въздържа.“

Взела това решение, маркизата, за голяма радост на Гондзо, му каза:

— Помъчете се да узнаете кой ден викарният епископ ще говори и в коя църква. Тая вечер, преди да излезете, може би ще ви възложа една поръчка.

Щом Гондзо се отправи за Корсото, Клелия слезе да подиша свеж въздух в градината на двореца си. Не се и сети, че от десет месеца не е стъпвала там. Беше съживена, весела; по лицето й играеше руменина. Вечерта, при влизането на всеки досаден гост в салона сърцето й трепваше. Най-сетне доложиха, че е дошъл Гондзо и той от пръв поглед разбра, че ще бъде най-необходимият човек през седмицата. „Маркизата ревнува младата Марини и, бога ми, хубава комедия ще излезе — каза си той: — Маркизата ще играе главната роля, младата Анета — субретката, а монсиньор дел Донго — любовникът! Два франка за входен билет не е много скъпо, бога ми.“

Той не се помнеше от радост и през цялата вечер прекъсваше всички и разказваше глупашки анекдоти (например анекдота за знаменитата артистка и маркиз дьо Пекини, който беше научил предния ден от един френски пътешественик). Маркизата от своя страна не можеше да се сдържи на едно място: разхождаше се из салона, отиваше в съседната на салона галерия, дето маркизът беше окачил само картини, на стойност над двадесет хиляди франка едната. Поради вълнението, които изпитваше, струваше й се, че тези картини й говорят. Най-сетне тя чу как се разтвориха двете крила на вратата, изтича в салона: беше маркиза Раверси. Но като се обърна към нея с обичайните любезности, Клелия почувства, че гласът й пресеква. Маркиза Раверси я накара да повтори въпроса си, който не бе чула първия път:

— Какво ще кажете за модния проповедник?

— Винаги съм гледала на него като на жалък интригант, напълно достоен племенник на всеизвестната графиня Моска; но, вижте, последния път, когато проповядва в църквата „Св. Мария“, срещу вашия дворец, той говори така вдъхновено, че забравих цялата си омраза и го смятам за най-красноречивия човек, когото съм чувала някога.

— Значи, вие сте ходили на неговите проповеди? — попита Клелия, разтреперана от щастие.

— Че как — попита маркизата, като се смееше, — не чухте ли какво казах? Не бих пропуснала ни една проповед за нищо на света! Разправят, че гърдите му били засегнати и че скоро няма да проповядва вече!

Щом излезе маркизата, Клелия повика Гондзо в галерията.

— Почти реших — каза му тя — да чуя тоя прехвален проповедник. Кога ще говори той?

— Идния понеделник, сиреч след три дни; и като че е отгатнал намерението на ваше превъзходителство, ще държи проповед в църквата „Св. Мария“.

Не бяха се обяснили напълно, но Клелия нямаше вече глас да говори; тя обиколи пет-шест пъти галерията, без да добави дума. Гондзо мислеше: „На, жаждата за отмъщение я измъчва. Каква дързост да избягаш от един затвор особено когато имаш честта да си пазен от такъв герой като генерал Фабио Конти!“

— Впрочем ще трябва да се бърза — додаде той с лукава насмешка, — засегнати са гърдите му. Аз чух, когато доктор Рамбо каза, че му оставало да живее само една година; бог го наказва, загдето е нарушил дълга си на затворник и е избягал коварно от цитаделата.

Маркизата седна на канапето в галерията и направи знак на Гондзо да последва примера й. След няколко минути тя му подаде една малка кесийка, в която беше сложила няколко цехина.

— Кажете да ми запазят четири места.

— Ще позволите ли на клетия Гондзо да се промъкне в свитата на ваше превъзходителство?

— Разбира се, кажете да запазят пет места… Никак не държа — добави тя — да бъдат близо до амвона, но бих желала да видя госпожица Марини — всички разправят, че била много хубава.

Тия три дни, които я отделяха от знаменития понеделник, деня на проповедта, маркизата като че не живееше. Гондзо, за когото беше голяма чест да се покаже пред хората в свитата на една такава знатна дама, навлече френския си фрак и окачи шпага; но с това не свърши: възползван от близостта на двореца, той нареди да занесат в църквата едно великолепно позлатено кресло за маркизата и буржоата сметнаха това за връх на нахалство. Можем да си представим колко се засрами клетата маркиза, когато зърна креслото, сложено точно срещу амвона. Клелия се смути силно, наведе очи и се сви в едно ъгълче на огромното кресло, без да смее да погледне Марини, която Гондзо й сочеше с ръка така безочливо, че тя изгаряше от срам. Всички, които не принадлежаха към благородническото съсловие, бяха нищожества в очите на тоя блюдолизец.

Фабрицио се покачи на амвона: той беше тъй слаб, тъй бледен, тъй изсъхнал, че очите на Клелия в миг се наляха със сълзи. Фабрицио каза няколко думи, после се спря, като че ли гласът му пресекна изведнъж, напразно се опита да захване няколко изречения; обърна се и взе някакво изписано листче.

— Братя мои — каза той, — една злочеста душа, напълно достойна за вашето милосърдие, ви заклина чрез мене да се помолите да дойде край за нейните мъчения, които ще свършат само с живота й.

Фабрицио прочете продължението много бавно, но гласът му бе тъй изразителен, че преди да стигне до средата на молитвата, всички плачеха, дори и Гондзо.

„Поне няма да ме забелжат“ — каза си маркизата, като се обливаше в сълзи.

Додето четеше изписаното листче, на Фабрицио хрумнаха две-три мисли върху състоянието на нещастника, за когото подканяше верующите да се помолят. Скоро хиляди мисли нахлуха в главата му. Той се обръщаше като че към всички слушатели, но говореше всъщност само на маркизата. Словото си завърши малко по-рано, отколкото обикновено, защото въпреки усилията му така го задавяха сълзите, че не можеше вече да каже нито една ясна дума. Добрите познавачи намериха проповедта му странна, но по своя патос равна на знаменитата проповед, държана при осветлението на свещите. А Клелия, едва чула първите десет реда от молитвата, която прочете Фабрицио, разбра, че е извършила жестоко престъпление, като е живяла четиринадесет месеца, без да го види. Щом се върна в къщи, тя си легна, за да може да мисли спокойно в леглото си за Фабрицио; а на другата сутрин, още рано, Фабрицио получи следното писъмце:

„Разчитам на вашата чест; потърсете четирима смелчаци, в чието мълчание сте сигурен, и утре, когато звънарната на «Стеката» удари полунощ, елате на улица Сан Паоло, при вратичката, която носи №19. Не забравяйте, че могат да ви нападнат, не идвайте сам!“

Познал божествения почерк, Фабрицио падна на колене и се разрида. „Най-сетне! — извика той. — След четиринадесет месеца и осем дни! Сбогом, проповеди!“

Би отнело много време да описваме всички видове безумства, на които се отдаваха тоя ден сърцата на Фабрицио и Клелия. Вратичката, посочена в писъмцето, водеше в оранжерията на двореца Крешенци и десет пъти през деня Фабрицио намираше повод да я види. Той се въоръжи и когато самичък, малко преди полунощ, с бързи крачки мина край тази вратичка, за своя неизразима радост чу как един познат глас рече много тихо:

— Влез тук, друже на сърцето ми!

Фабрицио влезе предпазливо и се намери наистина в оранжерията, но срещу един прозорец, заграден с яка решетка, на три-четири стъпки височина над земята. Тъмнината беше дълбока. Фабрицио чу някакъв шум зад прозореца, опипа с пръсти решетката и изведнъж една ръка, провряна през пръчките, хвана неговата, вдигна я и нечии устни се впиха в нея.

— Аз съм — каза му един свиден глас, — дойдох да ти кажа, че те обичам и да те попитам съгласен ли си да ми се покоряваш.

Не е мъчно да си представим отговора, радостта и почудата на Фабрицио; след първите изблици на радост Клелия му каза:

— Дадох обет на Мадоната, ти знаеш, да не те виждам никога; затова те приемам в такъв дълбок мрак. Помни, че ако някога ме принудиш да те видя на светло, всичко ще бъде свършено между нас. Но най-напред искам да не проповядваш пред Анета Марини и не мисли, че аз съм имала глупавата мисъл да кажа да занесат кресло в божия дом.

— Скъпи мой ангеле, няма да проповядвам вече пред никого; проповядвах само защото се надявах, че един ден ще те видя.

— Не говори така, помни, че не бива да те виждам.

 

 

Сега молим читателя да ни позволи да прескочим три години, без да кажем нито дума за тях.

По времето, отдето започва пак нашият разказ, графът отдавна беше се върнал в Парма като пръв министър и бе по-могъщ от всякога.

След три години божествено щастие една прищявка, рожба на обичта, облада душата на Фабрицио промени изведнъж всичко. Маркизата имаше прекрасно двегодишно момченце Сандрино, което бе радост за майка си; то бе непрестанно около нея или на коленете на маркиз Крешенци; но Фабрицио не го виждаше почти никога и не искаше детето да свикне да обича друг баща. У него се яви мисъл да отвлече детето, преди то още да има ясни спомени.

През дългите часове на деня, когато маркизата не можеше да види любимия си, Сандрино й беше утеха; ние тук трябва да съобщим едно обстоятелство, което ще се стори чудно на север от Алпите: въпреки прегрешенията си тя беше останала вярна на своя обет; както читателят сигурно си спомня, тя беше се заклела на Мадоната да не види никога Фабрицио, такива бяха точно думите й; спазвайки тоя обет, тя го приемаше само нощем и никога в стаята й нямаше светлина.

Но тя приемаше всяка вечер своя любим; и чудно нещо, в тоя двор, разяждан от любопитство и досада, никой никога не заподозря тяхната amicizia[3], както казват в Ломбардия — толкова предпазливо и ловко постъпваше Фабрицио. Тяхната обич беше много силна, за да няма скарвания помежду им; Клелия бе твърде склонна към ревност, но свадите им почти винаги ставаха по друга причина. Фабрицио използваше хитро някои публични тържества, за да може да бъде на едно място с маркизата и да я гледа; тогава тя под някакъв предлог излизаше бързо и за дълго време пропъждаше любимия си.

В Пармския двор се чудеха как така тая толкова забележителна по своята красота и възвишен ум жена няма никаква любовна връзка; тя събуждаше страсти, които тласкаха към разни безумства, и често Фабрицио също ревнуваше.

Добрият архиепископ Ландриани бе се поминал отдавна; благочестието, примерния живот, красноречието на Фабрицио заличиха спомена за него; братът на Фабрицио бе умрял и всички семейни имоти се паднаха на него. От това време той раздаваше всяка година на викариите и свещениците от епархията си дохода от сто и няколко хиляди франка, които му донасяше архиепископският сан в Парма.

Едва ли можеше да се мечтае за по-почтен, по-достоен за почитане и по-ползотворен живот от оня, който водеше Фабрицио, но тази нещастна прищявка, продиктувана от обич, обърка изведнъж всичко.

— Заради твоя обет, който зачитам, макар и да прави живота ми злочест, ти не искаш да ме виждаш денем — каза той веднъж на Клелия — и аз съм принуден да живея непрестанно сам; нямам друго развлечение извън работата, а и работа често пъти ми липсва. Сред тоя суров и тъжен живот, в който преминават всеки ден дългите ми часове, дойде ми една мисъл, която ме мъчи и срещу която напразно се боря от шест месеца насам: синът ми няма да ме обича, та той никога не чува името ми. Възпитан сред приятния разкош на двореца Крешенци, надали ме и знае. Когато рядко някога го видя, мисля за майка му — той ми напомня за нейната небесна красота, която аз не мога да гледам, и сигурно моето лице му се струва сериозно, а това за децата ще рече — тъжно.

— Добре — каза маркизата, — какво искаш да кажеш с тия думи? Ти ме плашиш.

— Искам да си възвърна сина; искам той да живее с мен; искам да го виждам всеки ден; искам той да свикне с мен и да ме обикне; искам и аз да го обичам свободно. Тъй като в моята безпримерна в света участ съм лишен от щастието, на което се радват толкова любещи души, и живея далеч от всичко, което ми е най-мило, искам поне да имам до себе си едно същество, което да напомня за тебе на сърцето ми и малко от малко да те замества. Работата и хората ми тежат в моята безмерна самота; ти знаеш, че честолюбието е било винаги за мене празна дума от оня щастлив миг, когато Барбоне вписа името ми в списъка на затворниците; и всичко чуждо на сърдечните вълнения ми се вижда смешно в тъгата, която ме гнети далеч от тебе.

Лесно е да разберем с каква остра болка изпълни душата на бедната Клелия скръбта на любимия й; мъката й беше още по-дълбока, защото чувстваше, че Фабрицио има донейде право. Тя стигна дотам, че почна да се пита дали не трябва да наруши своя обет. Тогава би могла да приема Фабрицио денем както другите хора от обществото, а нейното добро име на благоверна съпруга беше тъй утвърдено, че никой нямаше да злослови. Тя си казваше, че с много пари би могла да отмени обета си, но чувстваше едновременно, че това светско уреждане на работата не успокоява съвестта й и че прогневеното небе може би ще я накаже за този нов грях.

От друга страна, ако се съгласеше да отстъпи на толкова естественото желание на Фабрицио, ако се помъчеше да успокои близката ней нежна душа, изгубила тъй необикновено своя покой зарад нейния странен обет, каква вероятност имаше да се отвлече единственият син на един от най-знатните благородници в Италия, без измамата да бъде открита? Маркиз Крешенци щеше да пръсне огромни суми, щеше сам да поведе издирванията и рано или късно отвличането щеше да се разкрие. Едно средство имаше само да се предотврати опасността — да се изпрати детето далеч, например в Единбург или в Париж, но майчината обич не можеше да се реши на това. Другият начин, предложен от Фабрицио, беше наистина най-разумен, но в него имаше нещо злокобно и още по-ужасно за обезумялата майка. „Необходимо е само — казваше Фабрицио — да се престорите, че детето е болно, че отива все по-зле и по-зле и че най-подир умира в отсъствието на маркиз Крешенци.“

Клелия отхвърли тоя план с отвращение, стигащо до ужас, и това предизвика скъсване между двамата, но то не трая дълго.

Клелия повтаряше упорито, че не бива да се изкушава господ, че техният толкова обичан син е плод на грях и че ако си навлекат небесния гняв, бог непременно ще си го прибере. Фабрицио заприказва отново за своята незавидна участ.

— Положението, което заемам благодарение на случая — казваше той на Клелия, — и моята любов ме обричат на вечна самота, аз не мога като повечето от моите събратя да вкусвам сладостите на сърдечното общуване, тъй като вие искате да ме приемате само в тъмно, а това свежда до минути, така да се каже, оня дял от живота ми, който аз мога да прекарам с вас.

Пролени бяха много сълзи. Клелия легна болна, но обичаше силно Фабрицио и не можеше да отказва постоянно страшната жертва, която той й искаше. И ето Сандрино уж се разболя; маркизът повика веднага най-прочутите лекари и от тоя миг Клелия попадна в страшно затруднение, което не беше предвидила: трябваше да бди да не дават на любимото й дете лекарствата, предписани от лекарите, а това не беше лесна работа.

Детето, задържано в леглото повече, отколкото трябваше за здравето му, действително се разболя. Как да каже на лекаря причината за болестта? Разкъсвана от две противоположни грижи за двете й най-мили същества, Клелия насмалко не си загуби ума. Трябваше ли да се съгласи на привидно излекуване и така да пожертва плодовете на едно толкова дълго и мъчително преструване? Фабрицио от своя страна не можеше нито да си прости насилието, което вършеше над сърцето на приятелката си, нито да се откаже от плана си. Той намери начин да се промъква всяка нощ при болното дете, а това доведе до нови усложнения. Маркизата идваше да наглежда сина си и понякога Фабрицио, ще не ще, я виждаше при светлината на свещите, а на Клелия с нейното клето измъчено сърце това се струваше ужасен грях, който предвещаваше смъртта на Сандрино. Напразно най-прочутите богослови, запитани дали трябва да се изпълнява един обет, в случай че изпълнението му носи очевидна вреда, бяха отговорили, че нарушението на обета не може да се смята греховно, ако лицето, дало обещание пред бога, се отклонява от него не зарад суетна плътска наслада, а за да не причини очевидно зло. Маркизата при все това беше в отчаяние и Фабрицио разбра, че неговият странен замисъл може да докара смъртта на Клелия и смъртта на сина му.

Той се обърна за помощ към най-близкия си приятел граф Моска и дори старият министър се трогна от историята на тази любов, която в голямата си част му бе неизвестна.

— Аз ще наредя така, че маркизът да отсъства поне пет-шест дни; за кога ще ви трябва това?

След някое време Фабрицио отиде при графа и му каза, че всичко е готово и могат вече да се възползват от отсъствието на маркиза.

Два дни по-късно, когато маркизът се връщаше на кон от едно свое имение в околностите на Мантуа, някакви разбойници, навярно наети за лично отмъщение, го отвлякоха и без да го подложат на никакви изтезания, го качиха в една лодка, като го накараха да плува три дни надолу по течението на По и да направи същото пътуване, което Фабрицио беше извършил някога след прочутото си премеждие с Джилети. На четвъртия ден разбойниците свалиха маркиза на един пуст остров сред По, след като го ограбиха напълно и не му оставиха ни пари, ни каква да е ценна вещ. Едва след два дни маркизът можа да се добере до Парма; той завари двореца си цял и траур и всички домашни — безутешни.

Извършеното с голямо умение отвличане има гибелни последици: Сандрино, настанен тайно в една хубава и голяма къща, дето маркизата отиваше да го вижда почти всеки ден, умря след няколко месеца. Клелия реши, че я е сполетяло справедливо наказание, задето бе изменила на своя обет пред Мадоната: през това време на боледуването на Сандрино тя беше виждала толкова често Фабрицио при светлината на свещите и дори два пъти посред бял ден, и то с такъв нежен унес! Ти надживя скъпия си син само с няколко месеца, но има утехата да умре в прегръдките на любимия си.

Силната любов и силната вяра не дадоха на Фабрицио да прибегне до самоубийство; той се надяваше да се срещне пак с Клелия в един по-добър свят, но беше твърде умен и разбираше, че трябва да изкупи много неща.

Скоро след смъртта на Клелия той подписа няколко документа, с които осигуряваше на всеки един от слугите си рента от по хиляда франка, запази за себе си също такава рента; подари на графиня Моска земите си, които носеха около сто хиляди ливри доход, даде на майка си, маркиза дел Донго, приблизително същата сума, а останалата част от бащиното си състояние — на една от сестрите си, която беше нещастна в свой брак. На следния ден, като подаде комуто трябваше оставката си от архиепископския си сан и от всички служби, с които беше го обсипало благоволението на Ернесто V и приятелството му с първия министър, той се оттегли в Пармския манастир, разположен в горите край По, на две левги от Сака.

Графиня Моска се беше на времето съгласила мъжът й да поеме отново управлението, но никога не пожела да се върне във владенията на Ернесто V. Тя си избра за резиденция Виняно, на четвърт левга от Казал-Маджоре, върху левия бряг на По, ще рече, в дворец, съграден от графа, тя приемаше всеки четвъртък висшето пармско общество, а всеки ден — многобройните си приятели. Не минаваше ден Фабрицио да не дойде във Виняно. С една реч, наглед графинята се радваше на пълно щастие, но тя преживя малко време обожавания от нея Фабрицио, който прекара само една година в своя манастир.

Пармските затвори опустяха, графът стана безмерно богат, поданиците обожаваха Ернесто V и сравняваха управлението му с управлението на великите тоскански херцози.[4]

То the happy few.[5]

Бележки

[1] Гондзо (gonzo) — на италиански означава „глупак“.

[2] Законодателното тяло на Италианското кралство, заседаващо в Милано през 1805 година. Излиза с възражение срещу предложения от Наполеон закон за данъците, след което Наполеон веднага го разпуска (юли 1805).

[3] Приятелство (итал.)

[4] Великите херцози на Тоскана — през XVIII век те се смятат за най-просветените сред управниците на Италия. Покровителстват земеделието и търговията, а в херцогството цензурата свирепства значително по-малко, отколкото в другите градове на страната.

[5] На малцината щастливци (англ.) — това знаменито посвещение, което се среща в много книги на Стендал, е заимствано от романа на английския писател Оливър Голдсмит „Викарият на Уейксфийлд“.

Край
Читателите на „Пармският манастир“ са прочели и: