Стендал
Пармският манастир (12)

Единадесета глава

Щом излезе от архиепископството, Фабрицио изтича у Мариета; още отдалеч чу грубия глас на Джилети, който беше донесъл вино и гуляеше с приятелите си — суфльорите и лампаджиите. Едничка mammacia, която изпълняваше длъжността на майка, се обади на неговия сигнал.

— Има нови работи след твоето заминаване — извика тя. — Двама-трима от нашите актьори са обвинени, че са отпразнували с пиршество именния ден на великия Наполеон и нашата нещастна трупа, обявена за якобинска, получи заповед да напусне пармските владения — на ти тебе Наполеон! Но министърът, казват, ни платил разноските. Едно е сигурно, Джилети има пари, не знам колко, но видях у него цяла шепа екюта. Мариета получи пет екюта от нашия директор за пътни разноски до Мантуа и Венеция, а аз — едно екю. Тя е все тъй влюбена в тебе, но се бои от Джилети; на последното представление преди три дена той искаше на всяка цена да я убие; зашлеви й два хубави плесника и — още по-отвратително — скъса й синия шал. Ти ще бъдеш чудо момче, ако речеш да й подариш син шал, а ние ще кажем, че сме го спечелили на лотария. Главният барабанчик на карабинерите урежда утре фехтовъчни състезания, часа ще научиш от афишите, разлепени по всички ъгли на улиците. Ела да ни видиш; ако Джилети отиде на състезанията и разберем, че няма да се върне скоро, аз ще чакам на прозореца и ще ти дам знак да се качиш. Гледай да ни донесеш нещо хубавичко, Мариета те люби страстно.

Като слизаше по витата стълба на това мръсно жилище, Фабрицио почувства дълбока покруса. „Не съм се променил никак — мислеше си той, — всичките ми добри решения, взети на брега на нашето езеро, когато гледах на живота философски, се изпариха. Душата ми тогава бе се освободила от всекидневните си грижи, но всичко това беше блян и изчезна пред суровата действителност.“

„Време е да действам“ — каза си Фабрицио, като влизаше в двореца Сансеверина към единадесет часа вечерта. Но напразно потърси в сърцето си смелост да заговори с тая пълна искреност, която му се бе сторила толкова лесна нея нощ на брега на езерото Комо. „Ще разгневя съществото, което обичам най-много на света; ако й се обясня, ще приличам на лош актьор; наистина мене ме бива само в мигове на душевен подем.“

— Графът се държи възхитително към мене — каза той на херцогинята, след като й разправи за посещението си при архиепископа. — Ценя грижите му още повече, защото, струва ми се, не му харесвам много: затова моето поведение към него трябва да бъде безукорно. Ако се съди поне по завчерашното му отпътуване, той все още е безумно увлечен от разкопките си в Сангуиня: изминал е двадесет левги в галон, за да прекара два часа при работниците си. Страхува се, ако намерят отломки от статуи в древния храм, на който е открил основите, да не му ги откраднат; иска ми се да му предложа да остана тридесет и шест часа в Сангуиня. Утре към пет часа ще трябва да се видя пак с архиепископа, ще тръгна вечерта, за да пътувам нощем по хладина.

Херцогинята изпърво не отговори.

— Ще кажат, че търсиш предлог да бъдеш далеч от мене — каза му тя после с необикновена нежност. — Едва върна от Белджирате и намираш пак причина да заминеш.

„Ето прекрасен случай за обяснение — каза си Фабрицио. — Но на брега на езерото аз не бях съвсем с ума си; в своя изблик на искреност не забелязах, че моята тържествена реч ще завърши с безочливост. Ще трябва да й кажа: «Обичам те всеотдайно като приятел и т.н., но душата ми не е способна за друга обич.» Не значи ли това: «Виждам, че ме обичате, но пазете се, аз не мога да ви отвърна със същото.» Ако ме обича, херцогинята може да се разсърди, че съм отгатнал чувствата й и да възнегодува за нахалството ми, ако изпитва към мене само обикновено приятелство… за тия обиди няма прошка.“

Докато претегляше тези важни съображения, Фабрицио неволно се разхождаше из салона строг и високомерен, като човек, който вижда надвиснало над себе си нещастието.

Херцогинята го гледаше възхитена; той не бе вече детето, което беше се родило пред очите й, не бе винаги готовият да й се подчинява племенник: беше сериозен мъж, чиято любов е сладко да имаш. Тя стана от софата, дето бе седнала, и като се хвърли буйно в прегръдките му, каза:

— Искаш да избягаш от мене ли?

— Не — отвърна той досущ като римски император, — но ще ми се да бъда благоразумен.

Тези думи можеха да се изтълкуват различно; Фабрицио няма мъжеството да продължи и да рискува да оскърби тази обаятелна жена. Той бе много млад, склонен много към вълнения; умът не му нашепваше как да извърти любезно приказката, за да изрази това, което искаше да каже. Тласнат от естествен подтик, напук на всички разсъждения, той притисна в прегръдките си тази очарователна жена и я покри с целувки. Изведнъж се чу тропот от каретата на графа, влязла в двора, и почти в същия миг сам той се появи в салона; изглеждаше много развълнуван.

— Вие вдъхвате необичайни чувства — каза той на Фабрицио, който почти се обърка от тези думи. — Архиепископът е бил тая вечер на аудиенция у негово височество както всеки четвъртък; принцът току-що ми разказа, че архиепископът, съвсем смутен, започнал с една наизустена много учена реч, от която принцът изпърво не разбрал нищо. Накрая Ландриани заявил, че е от голямо значение за пармската църква монсиньор Фабрицио дел Донго да бъде назначен за пръв главен викарий, а по-късно, когато навърши двадесет и четири години, за викарен епископ и бъдещ негов наследник.

— Тия думи, признавам си, ме стреснаха — каза графът. — Това е прекалена привързаност и аз се боях от някоя ядовита бележка на принца; но той ме изгледа засмян и ми каза на френски: „Това са ваши ходове, господине!“

„Мога да се закълна пред бога и пред ваше височество — извиках аз с колкото се може по-умилен глас, че не ми беше известно нищо за бъдещ наследник.“ И аз му казах истината — всичко, което си говорехме тук преди няколко часа; добавих с жар, че ще смятам за голяма милост от страна на негово височество, ако благоволи да ми даде в началото някое малко епископство. Изглежда, принцът ми повярва, защото сметна за уместно да се покаже любезен; каза ми колкото се може просто: „То е служебна работа между архиепископа и мене, тук вие нямате нищо общо; старецът се обърна към мен с един, тъй да се каже, много дълъг и доста досаден рапорт, в края на който стигна официално предложение; аз му отговорих твърде хладно, че лицето е много младо и главно съвсем ново в нашия двор, та ще изглежда, че аз плащам един вид полица, предявена ми от императора, ако дам надежда на сина на един от големите сановници на ломбардо-венецианското му кралство да получи такъв висок сан. Архиепископът протестира, че подобно ходатайство не е имало. Каква глупост — да ми казва това на мене. Учуди ме тоя толкова умен човек; но той се обърква винаги, когато говори с мен, а тая вечер бе по-смутен от всякога и от това разбрах, че желае страстно назначението. Казах му, че знам по-добре от него, че не е имало ходатайство от високопоставени лица за дел Донго, че никой в моя двор не му отрича способностите, че не говорят лошо за поведението му, но че се боя да не прояви склонност към възторженост. Аз съм се зарекъл никога да не издигам на големи служби подобни безумци, в които никога един владетел не може да бъде сигурен. Тогава — продължи негово височество — аз трябваше да изслушам още една прочувствена реч, почти толкова дълга, колкото и първата; архиепископът започна да възхвалява възторжеността към църквата божия. Несръчни човече — казах си аз, — ти се заблуждаваш, проваляш назначението, което ти бе почти обещано; трябваше да спреш отведнъж и да ми благодариш горещо. Нищо подобно: той продължаваше своята проповед с комично безстрашие, а аз търсех отговор, който да не е съвсем неблагоприятен за младия Донго, и намерих един доста сполучлив, както ще видите: «Монсиньор — казах му аз, — Пий VII бе велик папа и велик светец: от всички владетели той единствен се осмели да каже „не“ на тиранина, който виждаше Европа просната в краката си! Но и той имаше склонност към възторженост и когато бе епископ в Имола, това го накара да напише прословутото си пастирско послание на „гражданина кардинал“ Киарамонти^[1] в полза на Цизалпийската република.»

Горкият архиепископ остана смаян и за да го смая окончателно, казах му съвсем сериозно: «Сбогом, монсиньор, трябват ми двадесет и четири часа да помисля върху вашето предложение.» Клетият човек прибави няколко смирени молби, доста нескопосни и доста неуместни след моето сбогом. А сега, графе Моска дела Ровере, натоварвам ви да кажете на херцогинята, че не искам да бавя двадесет и четири часа нещо, което може да й бъде приятно; седнете ей там и напишете на архиепископа, че съм съгласен; с това се приключва цялата тази работа.“ Аз написах писмото, той го подписа и ми каза: „Занесете го веднага на херцогинята.“ Ето, госпожо, писмото, то бе за мене щастлив предлог да ви видя пак тази вечер.

Херцогинята прочете писмото с възторг. През време на дългия разказ на графа Фабрицио смогна да се овладее; той не изглеждаше никак учуден от това неочаквано събитие, посрещна случилото се като истински благородник, който винаги е смятал, че има право да получи такова необикновено повишение, такова щастие, способно да замае главата на един буржоа; той изказа благодарността си с подбрани изрази и накрая рече на графа:

— Един добър придворен трябва да тачи увлеченията, които имат покровителите му; вчера вие изказахте опасение да не би работниците ви в Сангуиня да откраднат отломките от намерените древни статуи; аз обичам много разкопките; ако ми позволите, ще отида да надзиравам работниците. Утре вечер, след подобаващите благодарности в двореца и у архиепископа, тръгвам за Сангуиня.

— Но досещате ли се — каза херцогинята на графа — откъде иде тая внезапна обич у добрия архиепископ към Фабрицио?

— Не е нужно да се досещам; главният викарий, чийто брат е капитан, ми каза вчера: „Отец Ландриани изхожда от безспорното начало, че архиепископът стои по-горе от викарния епископ и се радва страшно, че ще има под заповедите си един дел Донго, който освен това ще му бъде задължен. Всичко, що изтъква благородното потекло на Фабрицио, увеличава неговата съкровена радост; ето какъв човек има той за помощник! На второ място монсиньор Фабрицио му е допаднал, старецът не се стеснява пред него; най-сетне отец Ландриани от десет години основателно храни омраза към епископа в Пиаченца, който открито изявява намеренията си да го наследи на пармския архиепископски престол, а на всичко отгоре е син на воденичар. С оглед на това бъдещо приемничество епископът на Пиаченца е установил тесни връзки с маркиза Раверси и сега тия връзки карат архиепископа да трепери за успеха на своя любим план — да има в щаба си един дел Донго и да му заповядва.“

Два дни след това, в едно ранно утро, Фабрицио ръководеше работите по разкопките в Сангуиния срещу Колорно (Версай на пармските принцове); разкопките се простираха в равнината съвсем близо до шосето, което води от Парма до моста при Казал-Маджоре, първия австрийски град. Работниците сечаха равнината с дълъг, но колкото е възможно, тесен ров, дълбок осем стъпки; целта беше да намерят по продължение на древния римски път развалини от втори храм, който, както разправят тъдявашните хора, съществувал още в Средните векове. Въпреки заповедите на принца мнозина селяни гледаха накриво тези дълги ровове, преминаващи през имотите им. Каквото и да им разправяха, те си мислеха, че тук търсят съкровище и Фабрицио бе дошъл тъкмо навреме, за да предотврати някои малък бунт. Той не се отегчаваше, следеше работата с увлечение; сегиз-тогиз намираха по някой медал и той не оставяше време на работниците да се наговорят и го задигнат.

Денят беше ясен, трябва да бе шест часът заранта. Фабрицио намери отнейде стара едноцевна пушка и простреля няколко чучулиги; една от тях, ранена, падна на шосето; втурнал се след нея, Фабрицио зърна отдалеч една карета, която идеше от Парма и се насочваше към границата при Казал-Маджоре. Докато напълни отново пушката си, раздрънканата карета се приближи полека до него и той позна Мариета; до нея седеше неугледният, дълъг като върлина Джилети и старата жена, която тя представяше за своя майка.

Джилети помисли, че Фабрицио е застанал насред пътя с пушка в ръка, за да го нападне, а може би и да му задигне Мариета. Какъвто си бе сърцат, той скочи от каретата; в лявата си ръка имаше голям ръждясал пищов, а в дясната държеше неизвадена от ножницата шпага, с която си служеше, когато нуждите на трупата налагаха да му се довери някаква роля на маркиз.

— Ах ти, разбойнико — извика той. — Много се радвам, че те виждам тук на една левга от границата; ей сега ще ги светя маслото; тук твоите виолетови чорапи няма да ти помогнат.

Фабрицио се усмихваше влюбено на Мариета и не обръщаше внимание на ревнивите крясъци на Джилети, когато изведнъж видя съвсем близо до гърдите си дулото на ръждясалия пищов; той едва успя да удари по пищова с пушката си като с тояга; пищовът гръмна, но не рани никого.

— Я спирай, мръснико! — викна Джилети на коларя.

В същото време сграбчи ловко пушката на противника си за дулото и я отстрани; Фабрицио и той дърпаха пушката, колкото сила имаха. Като местеше напред ту едната, ту другата си ръка, Джилети, който бе много по-як, все повече се приближаваше към спусъка и щеше вече да изтръгне пушката, когато Фабрицио, за да му попречи да я използва, гръмна. Той беше забелязал преди това, че дулото на пушката стърчи три пръста над рамото на Джилети: гърмежът свирна досам ухото на артиста. Той се позабърка, но в миг се окопити.

— Аха! Искаш да ми пръснеш черепа ли, нехранимайко. Сега ще ти видя сметката.

Джилети хвърли ножницата на маркизовската си шпага и налетя върху Фабрицио с изумителна бързина. Фабрицио нямаше оръжие и видя, че е изгубен.

Той побягна към каретата, спряла на десетина крачки зад Джилети; мина отляво и като се хвана с ръка за яйовете й, избиколи я бързо и стигна до дясната вратичка, която беше отворена. Джилети, юрнал се с дългите си крака, без да се сети да се хване за яйовете на каретата, залетя няколко крачки напред, преди да може да се спре. Тъкмо когато минаваше покрай отворената вратичка, Фабрицио чу как Мариета му прошепна:

— Пази се, щете убие. Дръж!

В същия миг Фабрицио видя как падна от вратичката някакъв голям ловджийски нож; той се наведе да го вземе, но в тоя миг Джилети му нанесе удар с шпагата си в рамото. Изправен, Фабрицио се намеря на шест пръста от Джилети, който го удари яростно по лицето с дръжката на шпагата си; ударът беше толкова силен, че зашемети напълно Фабрицио. В тая минута той бе на косъм от смъртта. За негово щастие Джилети не можеше да го намуши с върха на шпагата си, защото бе още съвсем близо до него. Когато се опомни, Фабрицио хукна презглава; тичайки, той захвърли канията на ловджийския нож, после се извърна пъргаво и се намери на три крачки от Джилети, който го гонеше. Както бе залетял Джилети, Фабрицио го мушна с върха на ножа; с шпагата си Джилети успя да отбие малко ловджийския нож, но получи удара право в лявата си буза. Той мина съвсем близо покрай Фабрицио, който усети, че нещо пробожда бедрото му: беше ножчето на Джилети, което той беше успял да отвори. Фабрицио отскочи надясно; извърна се и най-сетне двамата противници се озоваха един срещу друг на разстояние, удобно за бой.

Джилети ругаеше на провала.

— Ах, ей сега ще ти прережа гръцмуля, мръсни попе! — току повтаряше той.

Фабрицио беше се запъхтял и не можеше да приказва: лицето му го болеше много от удара с дръжката на сабята, а от носа му ручеше кръв. Той отби няколко удара с ловджийския си нож и нанесе няколко, без да съзнава какво прави; струваше му се смътно, че участва в някакво публично състезание. Тази мисъл му бе навейна от присъствието на двадесет и пет, тридесет души работници, които бяха обкръжили борците, но стояха на доста почтено разстояние от тях, защото те отскачаха и налитаха непрекъснато един върху друг.

Борбата сякаш поотслабна; ударите не следваха тъй бързо; изведнъж Фабрицио помисли: „Ако съдя по болката, която усещам на лицето, сигурно ме е обезобразил.“ Освирепял при тая мисъл, той се хвърли върху врага си с насочен напред ловджийски нож. Върхът на ножа се заби в дясната страна на гърдите на Джилети и излезе откъм лявата плешка; в същия миг шпагата на Джилети прониза от край до край Фабрициовата ръка до рамото, но се плъзна под кожата и раната бе нищожна.

Джилети се строполи; когато Фабрицио тръгна към него, загледан в ляната му ръка, която държеше ножчето, ръката се отвори машинално и изпусна оръжието си.

„Негодникът издъхна!“ — каза си Фабрицио. Той го погледна в лицето: от устата на Джилети хлуеше кръв. Фабрицио се затече към колата.

— Имате ли огледало? — викна той на Мариета.

Мариета го изгледа побледняла и не отговори. Старата жена отвори съвсем спокойно една зелена чанта за ръкоделие и подаде на Фабрицио огледалце с дръжка, голямо колкото длан. Фабрицио се огледа и опипа лицето си: „Очите са здрави — каза си той, — това вече не е малко.“ Прегледа зъбите си — нямаше нито един счупен.

— Защо тогава ме боли толкова? — каза си той полугласно.

— Защото дръжката на сабята на Джилети е прищипала горната част на бузата ви към ей тая кост — отвърна старицата. — Бузата ви се е надула и посиняла страшно: сложете веднага пиявици и ще ви мине.

— Аха! Веднага пиявици! — каза Фабрицио през смях и хладнокръвието му се върна.

Той видя, че работниците наобикалят Джилети и го гледат, без да се осмелят да го докоснат.

— Та помогнете на тоя човек де! — извика им той. — Съблечете му дрехите.

Той щеше да каже още нещо, но като вдигна очи, съзря на около триста крачки по пътя пет-шест души, които идеха пеш с отмерени крачки към мястото на произшествието.

„Стражари — помисли той — и тъй като има убит човек, ще ме арестуват и аз ще имам честта да вляза тържествено в Парма. Каква интересна история за приятелите на Раверси в двора, които ненавиждат леля ми!“

Завчас, със светкавична бързина, той хвърли на слисаните работници всички пари, които имаше в джобовете си, и се метна на каретата.

— Попречете на стражарите да ме преследват! — извика той на работниците. — И аз ще ви наградя щедро; кажете им, че съм невинен, че тоя човек ме нападна и искаше да ме убие. А ти — каза той на коларя — подкарай конете си в галоп, ще получиш четири наполеона, ако преминеш По, преди тия хора да могат да ме настигнат.

— Дадено! — каза козарят. — Па вие не се страхувайте; ония там вървят пеша и дори ако кончетата ми припкат цялото време тръс, ние пак ще ги оставим здравата зад нас.

Като каза това, той ги подкара в галоп.

Думите на коларя „не се страхувайте“ засегнаха нашия герой: той наистина се бе уплашил силно, след като го бяха ударили в лицето с дръжката на сабята.

— Но ние можем да срещнем конници — каза предпазливият колар, а мислеше за четирите наполеона — и тия хора, които идат след нас, могат да им извикат да спрат…

Тия думи означаваха: „Напълнете пак пушката си“.

— Ах, колко си храбър, милички ми абате! — извика Мариета, като прегръщаше Фабрицио.

Старицата попоглеждаше през вратичката на каретата: след някое време се отдръпна вътре.

— Никой не ви преследва, господине — каза тя съвсем спокойно на Фабрицио, — и никой няма на пътя отпред. Но вие знаете какви формалисти са чиновниците от австрийската полиция: ако ви видят, че идете в галоп към дигата до брега на По, ще ви арестуват, бъдете сигурен.

Фабрицио надникна през вратичката.

— Карай тръс — каза той на коларя. — Какъв паспорт имате? — попита той старицата.

— Не един, а цели три — отвърна — и те ни струват по четири франка всеки: не е ли това съсипия за такива бедни драматически артисти, които пътуват цяла година? Ето паспорта на господин Джилети, драматически артист: вземете го за себе си; ето и нашите два паспорта — на Мариета и на мене. Но Джилети държеше всичките ни пари в джоба си, какво ще стане сега с нас?

— Колко пари имаше той? — попята Фабрицио.

— Цели четиридесет екюта от по пет франка — каза старицата.

— Тоест шест и малко дребни монети — каза Мариета през смях, — не искам да мамят миличкия ми абат.

— Не е ли съвсем естествено, господине — подзе старицата много спокойно, — дето искам да откача от вас тридесет и четири екюта? Какво са тридесет и четири екюта за вас? А ние загубихме закрилника си. Кой ще ни намира сега квартира, ще се пазари с коларите, когато пътуваме, и ще задава страх на всички? Джилети не беше хубав, но беше много удобен; и ако момичето не бе сглупило да се влюби веднага във вас до уши, Джилети никога нямаше да забележи нищо и вие щяхте да ни давате харни пари. Уверявам ви, ние сме много сиромаси.

Фабрицио се трогна; извади кесията си и даде няколко наполеона на старата жена.

— Виждате — каза й той, — остават ми само петнадесет, така че безполезно е повече да ми додявате.

Мариета се хвърли на шията му, а старицата му целуваше ръцете. Конете продължаваха да тичат в лек тръс. Когато видяха отдалеч жълтите, насочени с черни черти бариери, които показваха австрийските владения, старицата каза на Фабрицио:

— По-добре ще е да минете пеша с паспорта на Джилети в джоба, а ние ще се спрем за минута, уж да се понатъкмим. Пък и в митницата ще трябва да прегледат нещата ни. Да ви дам един съвет: преминете Казал-Маджоре безгрижно; влезте дори в кафенето и пийте чашка ракия; излезете ли от градчето, бягайте по-бързо. На австрийска земя полицията е дяволски бдителна: тя скоро ще научи, че е убит човек; а вие пътувате с чужд паспорт — това стига, за да лежите в затвора две години. Щом излезете от града, завийте надясно към По, наемете лодка и избягайте в Равена или Ферара; измъквайте се колкото се може по-бързо от австрийските владения. За два луидора ще можете да си купите от някой митничар друг паспорт; тоя, който имате, ще ви докара беля; не забравяйте, че сте убили човек.

Додето се приближаваше пеша към понтонния мост на Казал-Маджоре, Фабрицио препрочете внимателно паспорта на Джилети. Нашият герой изпитваше силен страх, той си спомняше живо думите на граф Моска, който му беше казал колко опасно е за него да се върне в австрийските владения; а ето на двеста крачки пред себе си виждаше страшния мост, който щеше да го отведе в тая страна, столицата на която бе за него Шпилберг. Но какво друго да направи? Моденското херцогство, с което граничи на юг пармската държава, й предаваше бегълците по силата на една специална конвенция; другата граница минаваше в планините откъм Генуа и беше много далече; в Парма щяха да узнаят неговото нещастно приключение, преди той да стигне планините; оставаха следователно само австрийските владения по левия бряг на По. Докато пишат на австрийските власти да го арестуват, щяха да минат може би тридесет и шест часа или два дни. След тия размишления Фабрицио изгори с цигарата си своя паспорт; по-добре беше на австрийска земя да е скитник, отколкото Фабрицио дел Донго, а твърде възможно бе да го претърсват.

Освен напълно естественото отвращение, което Фабрицио имаше — да повери живота си на паспорта на нещастния Джилети, тоя документ представяше и физически несъобразности; ръстът на Фабрицио беше най-много пет стъпки и пет пръста, а не пет стъпки и десет пръста, както бе посочено в паспорта; Фабрицио имаше около двадесет и четири години и изглеждаше още по-млад. Джилети имаше тридесет и девет. Трябва да признаем, че нашият герой се разхожда повече от половин час по дигата на По, близо до подвижния мост, преди да се реши да стъпи на него. „Какъв съвет бих дал на друг, ако се намираше на мястото ми? — каза си най-сетне той. — Ясно, да мине: опасно е да остане в пармската държава; може да изпратят стражар да търси човека, който е убил друг човек, па макар и при самозащита.“ Фабрицио претършува джобовете си, скъса всички книжа и запази само кърпичката и табакерата; за него бе важно да скъси прегледа, на който щеше да бъде подложен. Той помисли за страшното възражение, което можеха да му направят и на което намираше само несъстоятелни отговори: щеше да каже, че се нарича Джилети, а всичкото му бельо носеше буковите Ф. Д.

Както вижда читателят, Фабрицио беше от тия нещастници, които се терзаят от собственото си въображение; от тоя недостатък страдат повечето умни хора в Италия. Един френски войник, равен по смелост на Фабрицио или дори по-малко смел, би преминал моста веднага, без да мисли предварително за каквато и да е мъчнотии, като би запазил същевременно цялото си хладнокръвие, а Фабрицио далеч не бе хладнокръвен, когато в края на моста едно дребно, облечено в сив мундир човече му каза:

— Влезте в полицията да ви прегледат паспорта.

По мръсните стени на канцеларията висяха на гвоздеи лулите и омазнените шапки на чиновниците. Голямото чамово писалище, зад което тия хора се бяха залостили, беше цялото накапано с мастило и вино, два-три дебели, подвързани със зелена кожа регистъра бяха изцапани с разноцветни петна, а краят на страниците им бе почернял от пръстите. Върху камарата натрупани един върху друг регистри имаше три великолепни лаврови венци, останали от вчерашния тезоименен ден на императора.

Всички тия дреболии поразиха Фабрицио, сърцето му се сви; ето как изкупваше той великолепния и съвсем свеж разкош на красивите си покои в двореца Сансеверина. Той трябваше да влезе в тая мръсна канцелария, да стои там като подчинен; щеше да бъде подложен на разпит.

Чиновникът, който протегна жълтата си ръка към паспорта му, беше дребничък, мургав и носеше пиринчена карфица на връзката си. „Сигурно е някой кисел буржоа“ — каза си Фабрицио. Чиновникът изглеждаше крайно учуден, додето четеше паспорта, и това четене трая близо пет минути.

— Май че сте имали някаква злополука — каза той на чужденеца и посочи с поглед бузата му.

— Коларят ни събори от дигата на По.

После настъпи отново мълчание. Чиновникът хвърляше свирепи погледи към пътника.

„Хванаха ме — каза си Фабрицио. — Сега ще каже, че трябва за свое голямо съжаление да ми съобщи неприятната новина, че съм арестуван.“ Какви не безумни мисли идеха в ума на нашия герой и в тоя миг той не бе никак логичен. Така например той помисли да избяга през вратата, която бе останала отворена. „Ще си сваля дрехите, ще се хвърля в По и навярно ще мога да я преплувам. Всичко е за предпочитане пред Шпилберг.“ Полицейският чиновник го гледаше втренчено, додето той пресмяташе изгледите за успех на бягството си — и двамата имаха забавни лица. Опасността прави гениален разумния човек, издига го, така да се каже, над него; на човека с въображение внушава романтични планове — наистина смели, но често пъти безсмислени.

Трябваше да се види с какъв възмутен вид посреща нашият герой изпитателното око на полицейския чиновник, нагизден с медните си скъпоценности. „Ако го убия — казваше си Фабрицио, — ще ме осъдят за убийство на двадесет години тежка работа или на смърт, ала все пак това не е толкова страшно, колкото Шпилберг с верига от шестдесет килограма на всеки крак и осем унции хляб на ден, и то за цели двадесет години; така че оттам ще изляза едва на четиридесет и четири години.“ В своята логика Фабрицио забравяше, че е изгорил паспорта си и следователно полицейският чиновник нямаше откъде да узнае, че пред него стои бунтовникът Фабрицио дел Донго.

Както вижда читателят, нашият герой беше се изплашил доста; той щеше да се изплаши още повече, ако знаеше какви мисли вълнуваха полицейския чиновник. Тоя човек беше приятел на Джилети; можем да си представим колко се изненада, когато видя паспорта му в ръцете на друг човек; първата му мисъл бе да го арестува, после му мина през ума, че Джилети може да е продал паспорта си на тоя хубав момък, който очевидно е извършил някоя поразия в Парма. „Ако го арестувам — каза си той, — ще злепоставя Джилети; лесно ще открият, че той е продал паспорта си; но от друга страна, какво ще каже началството ми, ако установи, че аз, приятелят на Джилети, съм визирал паспорта му, представен от друг човек?“ Чиновникът стана, като се прозяваше, и каза на Фабрицио:

— Почакайте, господине. — После по полицейски навик добави: — Явява се една мъчнотия.

Фабрицио си каза: „Явно става бягството ми“

И наистина чиновникът излезе от канцеларията като остави след себе си вратата отворена, а паспортът остана върху чамовата маса. „Опасността е очевидна — помисли си Фабрицио. — Ще си прибера паспорта и ще се върна полекичка по моста, ще кажа на стражаря, ако ме запита, че съм забравил да визирам паспорта си при полицейския комисар в последното село на пармската държава.“ Фабрицио бе вече взел паспорта си в ръка, когато за негово неизказано учудване чу как чиновникът с медните скъпоценности каза:

— Бога ми, капнах; жегата ме задушава; ще ида в кафенето да пия чашка кафе. Щом изпушите лулата си, влезте в канцеларията, има един паспорт за визиране, чужденецът чака.

Фабрицио, който излизаше крадешком, се намери лице срещу лице с един хубав млад човек, който си говореше, тананикайки: „Добре де, ще визираме паспорта и ще сложим парафа си.“

— За къде пътува господинът?

— За Мантуа, Венеция и Ферара.

— За Ферара, дадено — отвърна чиновникът, като си подсвиркваше; той взе един печат, удари виза със синьо мастило на паспорта, вписа бързо в празното място на печата думите: Мантуа, Венеция и Ферара, после, като повъртя няколко пъти ръката си във въздуха, се подписа и топна пак мастило, за да изпише бавно, с голямо старание, заврънкулката под подписа си. Фабрицио следеше всички движения на перото му; чиновникът изгледа заврънкулката си със задоволство, добави пет-шест точки и най-сетне предаде паспорта на Фабрицио, като каза шеговито:

— Добър ви път, господине.

Фабрицио тръгна да си ходи, като се мъчеше да върви колкото се може по-бавно, но изведнъж усети, че някой го пипна за лявото рамо: неволно хвана дръжката на кинжала си и ако нямаше наоколо къщи, щеше може би да извърши някоя глупост. Като го видя толкова уплашен, човекът, който го докосна по лявото рамо, му каза, сякаш искаше да се извини:

— Ама че аз ви повиках, господине, три пъти, без да ми отговорите; имате ли да декларирате нещо на митницата.

— Нищо освен носната си кърпичка; отивам на лов тук наблизо у един мой роднина.

Фабрицио щеше съвсем да се оплете, ако го попитаха как се казва роднината му. От вълнение и голямата горещина той бе станал вир-вода, като да беше паднал в По. „Не ми липсва смелост срещу актьорите, но губя пусула пред писарушки, нагиздени с медни скъпоценности: на тази тема ще съчиня комически сонет за херцогинята.“

Щом влезе в Казал-Маджоре, Фабрицио свърна вдясно по една мръсна улица, която се спущаше към По. „Имам голяма нужда от подкрепата на Бакхус и Церера“ — каза си той и влезе в един дюкян, пред входа на който висеше, окачена на пръчка, една сива дрипа; на дрипата бе написано Trattoria^[2]. Кирлив чаршаф, опънат на два тънки дървени обръча, висеше почти до земята и засланяше вратата на траторията от отвесните лъчи на слънцето. Вътре полугола и доста красива жена посрещна почтително нашия герой и с това го зарадва силно, той побърза да й каже, че умира от глад. Докато жената приготвяше закуската, влезе един около тридесетгодишен мъж; той не поздрави при влизането си, но после изведнъж стана от пейката, дето беше се изтегнал свойски, и каза на Фабрицио:

— Eccellenza, la riverisco! (Моите почитания, ваше превъзходителство.)

Фабрицио в тоя миг бе много весел и вместо да го обхванат мрачни мисли, отвърна със смях:

— Че откъде, дявол да го вземе, познаваш мое превъзходителство?

— Как, ваше превъзходителство, не си ли спомняте за Лодовико, един от кочияшите на госпожа херцогиня Сансеверина! В Сака, лятната вила, дето отивахме всяка година, аз хващах винаги треска; помолих госпожата да ми отпусне пенсия и се махнах. Сега съм богат; вместо пенсия от двадесет екю годишно, на която най-много можех да имам право, госпожата ми каза, че ми дава двадесет и четири екюта, за да имам свободно време да съчинявам сонети, защото аз съм поет и пиша на народно наречие, а господин графът ми каза — ако някога ми се случи нещастие, да му се обадя. Аз имах честта да ви возя, монсиньор, до едно място по пътя, когато ходехте като добър християнин на поклонение в манастира на Веледжа.

Фабрицио се вгледа в тоя човек и едва го позна. Той беше един от най-напетите кочияши на casa Сансеверина: сега, когато се смяташе за богат, носеше само груба скъсана риза и платнени гащи, боядисани някога черно и едва стигащи до коленете му; чифт обуща и смачкана шапка допълваха облеклото му. Освен това не беше се бръснал от две седмици. Като ядеше омлета си, Фабрицио си поприказва с него досущ като равен с равен; стори му се, че Лодовико е любовник на гостилничарката. Той свърши набързо закуската, после пошепна на Лодовико:

— Искам да ви кажа две думи.

— Ваше превъзходителство, вие може да говорите спокойно пред нея, тя е наистина добра жена — нежно Лодовико.

— Добре тогава, приятели мои — подзе Фабрицио без колебание. — Случи ми се нещастие и аз имам нужда от вашата помощ. Най-напред ще ви кажа, че няма нищо политическо в моята работа; чисто и просто убих един човек, който искаше да ме умъртви, защото говорех с любовницата му.

— Клетият момък! — каза гостилничарката.

— Разчитайте на мен, ваше превъзходителство! — извика кочияшът с пламнали от гореща преданост очи. — Къде искате да отидете, ваше превъзходителство?

— Във Ферара. Имам паспорт, но предпочитам да не се разправям със стражарите, които, не е чудно, знаят за станалото.

— Кога пречукахте оня?

— Тази заран в шест часа.

— Нямате ли, ваше превъзходителство, кръв по дрехите си? — попита гостилничарката.

— И аз помислих за това — подзе кочияшът. — Пък и сукното на дрехите ви е скъпо; такива не се срещат често по нашите села и то ще привлече хорските погледи; ще ви купя дрехи от евреина. Вие, ваше превъзходителство, имате, кажи-речи, моя бой, само че сте тънък.

— За бога, не ме наричайте превъзходителство, това може да привлече вниманието.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна кочияшът като излизаше от гостилницата.

— Стойте, стойте! — развика се Фабрицио. — Ами пари? Върнете се!

— Защо приказвате за пари? — каза гостилничарката. — Той има шестдесет и седем екюта и то пълно на ваше разположение. И у мен — додаде тя, като сниши гласа си — ще се намерят четиридесетина, които ви давам от сърце; човек не винаги има пари у себе си, когато му се случат такива нещастия.

Поради горещината Фабрицио бе свалил сакото си, когато влезе в траторията.

— Вие носите жилетка, която може да ни причини неприятности, ако влезе някой: тоя хубав английски плат ще му обърне вниманието.

Тя даде на нашия беглец една жилетка на мъжа си от боядисано черно платно. През една вътрешна врата в гостилницата влезе висок млад човек, контешки облечен.

— Това е мъжът ми — каза гостилничарката. — Пиетро Антонио — обърна се тя към мъжа си, — господинът е приятел на Лодовико; случило му се е едно нещастие тази заран оттатък реката, желае да избяга във Ферара.

— Хубаво, ще го прекараме — каза много любезно мъжът, — лодката на Карло Джузепе е у нас.

Поради друга своя слабост, която ще признаем също тъй, както разказахме за неговия страх в полицията в края на моста, нашият герой се просълзи; той се трогна дълбоко от всеотдайната привързаност, която виждаше у тия селяни; помисли също и за присъщата на леля му доброта; искаше му се, ако може, да награди щедро тези хора. Лодовико се върна с вързоп в ръцете.

— Значи, тоя приятел ще бяга, а? — каза му дружелюбно мъжът.

— Не става дума за това — отвърна Лодовико с разтревожен глас. — Започват да говорят за вас, забелязали са, че сте се колебали, когато сте свили от главната улица в нашето vicolo^[3], като да сте искали да се скриете.

— Качете се бързо в спалнята — каза мъжът.

В стаята, много широка и хубава, с два прозореца, на които беше поставено сиво платно вместо стъкла, имаше четири легла, широки шест стъпки и високи — пет.

— Бърже, бърже! — каза Лодовико. — Имаме тук отскоро един нов глупав стражар; прищя му се да задиря красивата жена, която видяхте долу, и аз му пророкувах, че може да го настигне някой куршум, когато обикаля пътищата; ако това куче чуе за ваше превъзходителство, ще поиска да ни изиграе някой номер и ще се помъчи да ви арестува тук, за да очерни траторията на Теодолинда. Я гледай — продължи Лодовико, като видя ризата на Фабрицио, изцапана с кръв, и раните, превързани с носни кърпички, — прасето му недно се е защитавало, а? Това само стига, за да ви запрат; а аз не ви купих риза.

Той отвори безцеремонно скрина на стопанина и даде една от неговите ризи на Фабрицио, който скоро се облече като селски богаташ. Лодовико откачи една провесена на стената мрежа, сложи дрехите на Фабрицио в коша за риба, изтича долу и излезе бързо през една задна врата; Фабрицио го следваше.

— Теодолинда — извика Лодовико, като минаваше покрай гостилницата, — скрий онова, дето е горе, ние ще чакаме във върбалака; а ти, Пиетро Антонио, побързай да ни изпратиш лодка, ще платим добре.

Лодовико преведе Фабрицио през повече от двадесет рова. Дълги и огъващи се дъски бяха прехвърлени като мостове върху най-широките от тях; Лодовико издърпваше дъските, щом минеха. Стигнал до последния канал, той дръпна дъската припряно.

— Да си поотдъхнем сега — каза той. — Това стражарско куче ще трябва да измине повече от две левги, за да хване ваше превъзходителство. Но вие сте съвсем блед — каза той на Фабрицио, — добре, че не забравих да взема шишенцето с ракия.

— Тъкмо навреме. Раната в бедрото, започва да ме боли; пък и аз здравата се уплаших в полицията на края на моста.

— Как няма да се уплашите — каза Лодовико, — не разбирам как сте дръзнали да влезете с вашата окървавена риза в такова място. Колкото за раните, аз отбирам от тях: ще ви отведа на прохладно място, където ще можете да си подремнете един час; лодката ще дойде да ни потърси там — дано само са намерили лодка; не дойде ли, когато си поотпочинете, ще извървим още две левги и ще ви заведа в една воденица, дето ми дадат лодка. Ваше превъзходителство е много по-учен от мене; госпожата ще бъде покрусена, когато узнае за злополуката; ще й кажат, че сте смъртно ранен, може би дори че сте убили вероломно оня човек. Маркиз Раверси ще се погрижи да пусне какви ли не лоши слухове, за да огорчи госпожата. Вие бихте могли, ваше превъзходителство, да й пишете.

— А как ще й занесат писмото?

— Ратаите във воденицата, където отиваме, печелят по дванадесет су на ден; за ден и половина те са в Парма, значи, четири франка за пътуването; два франка, задето ще си изтъркат обущата: ако това е за сиромах като мене, ще струва шест франка; тъй като е за услуга на един благородник, ще дам дванадесет.

Когато стигнаха на мястото за почивка в една много гъста и прохладна горичка от ели и върбалак, Лодовико отиде на един час път далеч да търси мастило и хартия.

— Боже господи, колко ми е добре тук! — извика Фабрицио. — Прощавай, мое поприще, аз никога няма да стана архиепископ!

Когато се върна, Лодовико го завари дълбоко заспал и не му даде сърце да го буди. Лодката пристигна чак на залез-слънце; щом я съзря отдалеч, Лодовико събуди Фабрицио и нашият герой написа две писма.

— Ваше превъзходителство, вие сте много по-учен от мене — каза Лодовико угрижено — и боя се много, че в дълбочината на сърцето ви няма да бъдете доволен, каквото и да говорите, ако ви кажа още нещичко.

— Не съм толкова глупав, колкото мислите — отвърна Фабрицио, — и каквото и да кажете, вие ще си останете винаги за мене верен на леля ми слуга и човек, който е направил всичко на света, за да ме измъкне от едно мръсно положение.

Потребни бяха още много други уверения, за да се осмели Лодовико да говори, и когато най-сетне той се реши, захвана с едно предисловие, което трая цели пет минути. Фабрицио почна да губи търпение, после си каза: „У кого е вината за това? В нашата суетност, която този човек е видял много добре от височината на капрата си.“ Предаността накара Лодовико да се престраши и да се изкаже открито:

— Какво не би дала маркиза Раверси на куриера, който ще изпратите в Парма, за да се сдобие с тези две писма! Те са писани с ваш почерк и следователно са съдебни доказателства против вас. Ваше превъзходителство, вие ще сметнете, че любопитствам нескромно; на второ място може би ще се срамувате да изложите пред очите на госпожа херцогинята моя калпав кочияшки почерк, но все пак грижите за вашата безопасност ме карат да ви говоря, ако ще и да ме вземете за нахалник. Не бихте ли могли, ваше превъзходителство, да ми продиктувате тези две писма? В такъв случай аз ще бъда изложен на опасности, и то много малко, тъй като, ако дотрябва, ще кажа, че сте се явили пред мен сред полето с рогова мастилница в едната ръка и пистолет в другата и сте ми заповядвали да пиша.

— Дайте си ръката, драги ми Лодовико — извика Фабрицио, — и за да ви докажа, че не искам да крия нищо от приятел като вас, препишете двете писма така, както са.

Лодовико разбра какъв голям знак на доверие е това и се трогна много; но след няколко реда, съгледал, че лодката иде бързо по реката, каза на Фабрицио:

— Ще свършим писмата по-скоро, ако вие, ваше превъзходителство, се потрудите да ми ги продиктувате. Когато писмата бяха готови, Фабрицио сложи едно А и едно Б под последния ред, а на едно малко късче хартия написа на френски: „Вярвайте на А и Б“ и го смачка. Куриерът трябваше да скрие това смачкано листче в дрехата си.

Щом лодката стигна толкова близо, че можеха да го чуят, Лодовико повика лодкарите, но не с техните истински имена; те не отговориха и спрели до брега на хиляда метра по-долу, се заозъртаха да видят дали не ги забелязал някой митничар.

— На вашите заповеди съм — каза Лодовико на Фабрицио; — искате ли да отнеса сам писмата в Парма? Или искате да ви придружа до Ферара?

— Да ме придружите до Ферара? Почти не смеех да ви помоля за такава услуга. Ще трябва да слезем на брега и да се опитаме да влезем в града, без да показваме паспортите си. Да ви призная, отвратително ми е да пътувам под името Джилети и не виждам кой освен вас може да ми купи друг паспорт.

— Защо не ми казахте в Казал-Маджоре? Познавам един шпионин, който щеше да ми продаде чудесен паспорт, и не скъпо, за четиридесет-петдесет франка.

Един от двамата гребци, който беше роден на десния бряг на По и следователно не се нуждаеше от задграничен паспорт, за да отиде в Парма, се нае да занесе писмата. Лодовико, който знаеше да гребе, се залови да кара лодката заедно с другия гребец.

— Ние ще срещнем по долното течение на По — каза той — много въоръжени полицейски лодки, но аз ще съумея да се изплъзна.

Повече от десет пъти трябваше да се крият сред едва подали се под водата островчета, обрасли в ракитак. Три пъти слизаха на сушата и изчакваха да минат празните лодки пред полицейските корабчета. Лодовико се възползва от тези дълги свободни минути, за да каже на Фабрицио някои от сонетите си. Чувствата бяха доста правдиви, но някак притъпени от израза и не си заслужаваха труда да бъдат написани; странно бе, че тоя бивш кочияш имаше ярки и самобитни чувства и виждания, но той ставаше студен и посредствен, щом седнеше да пише. „Обратното виждаме в обществото — каза си Фабрицио. — Хората сега могат да изразяват изящно всичко, но сърцето им няма какво да каже.“ Той разбра, че ще направи най-голямо удоволствие на този верен слуга, като поправи правописните грешки в сонетите му.

— Подиграват ми се, когато им давам тетрадката си — казваше Лодовико. — Но ако вие, ваше превъзходителство, благоволите да ми продиктувате правописа на думите буква по буква, завистниците ми няма да има какво да кажат вече: правописът не създава таланта.

Чак на третия ден през нощта Фабрицио можа да слезе благополучно в един елшак, левга преди Ponte Lago Oscuro. Целия ден той се кри в една конопена нива, а Лодовико отиде във Ферара; там той нае малка стая у един беден евреин, който разбра начаса, че ще паднат пари, ако знае да мълчи. Вечерта, по мръкнало, Фабрицио влезе във Ферара, яхнал едно конче; той се нуждаеше от неговата помощ, защото беше премалял от жегата през пътуването си по реката, раната от ножа в бедрото и раната, която Джилети му беше нанесъл с шпагата си в рамото при започване на борбата, бяха се възпалили и него го тресеше.