Стендал
Пармският манастир (28)

Двадесет и седма глава

Този сериозен разговор стана на другия ден след завръщането на Фабрицио в двореца Сансеверина; херцогинята още не можеше да се помири с радостта, която биеше на очи във всички постъпки на Фабрицио. „И тъй — каза си той, — тая млада лицемерка ме е излъгала! Тя не е могла да устои на любовника си и три месеца.“

Уверен в щастливата развръзка, младият принц, малодушен по природа, стана дързък в любовта си; той узна приготовленията за заминаване в двореца Сансеверина; а неговият камериер французин, който малко вярваше в добродетелта на светските дами, го насърчи да бъде по-смел с херцогинята. Ернесто V си позволи една постъпка, за която го осъдиха строго принцесата и всички разумни хора в двора; народът видя в нея доказателство за удивителното благоволение, на което се радваше херцогинята. Принцът я посети в двореца й.

— Вие тръгвате — каза й той със строг тон, който се видя противен на херцогинята, — вие тръгвате, решили сте да ми измените и да нарушите клетвата си! А ако забавех аз само десет минути помилването на Фабрицио, което ми искахте, той щеше да е вече мъртъв. И сега вие ме оставяте нещастен! Да не беше вашата клетва, никога не бих се осмелил да ви обичам толкова много! За вас не съществува ли честна дума?

— Размислете зряло, принце. Имало ли е в целия ви живот такова щастливо време като изтеклите четири месеца? Вашата слава като владетел и, осмелявам се да мисля, вашето щастие като човек никога не са били толкова големи. Ето какъв договор ви предлагам; ако благоволите да го приемете, аз няма да бъда ваша любовница само за един мимолетен миг, и то по силата на една клетва, изтръгната в минута на страх, а ще посветя всеки миг от живота си да ви направя честит, ще бъда такава, каквато бях през тези четири месеца, и може би любовта накрай ще увенчае приятелството ни. Аз няма да се закълна, че това е невъзможно.

— Щом е така — каза възхитен принцът, — вземете друга роля, станете нещо повече, владейте едновременно и над мене, и над моята държава, бъдете мой първи министър; аз ви предлагам брак, какъвто позволяват омразните изисквания на моя ранг; ние имаме пример близо до нас; неаполският крал се ожени наскоро за херцогиня Партана. Аз ви предлагам подобен брак, това е всичко, каквото мога да сторя. Ще ви приведа и едно печално политическо съображение, за да ви докажа, че не съм вече дете и че съм размислил върху всичко. Няма да ви изтъквам, че съм готов да бъда последният владетел от моята династия и да гледам приживе с тъга как големите сили си поделят наследството ми; благославям тези не малки неприятности, защото те ми дават възможност да ви докажа още веднъж колко ви уважавам и обичам.

Херцогинята не се поколеба нито за минута: тя се отегчаваше с принца, а графът й се виждаше безкрайно мил; в света имаше само един човек, когото би предпочела пред него. Пък освен това тя властваше над графа, а принцът, по силата на положението си, щеше повече или по-малко да властва над нея. После той можеше да стане непостоянен и да си вземе любовници след няколко години разликата във възрастта им щеше може би да му даде право на това.

Още в първия миг изгледите да се отегчава решиха всичко; все пак херцогинята от любезност поиска позволение да си помисли.

Ще бъде много дълго да привеждаме тук всички безкрайно вежливи думи и почти нежни изрази, в които тя облече отказа си. Принцът се разсърди; видя как щастието му се изплъзва. Какво ще стане с него, след като херцогинята напусне двора му? Пък и колко унизително е да получи отказ! „Какво ще каже моят французин камериер, когато му разправя за поражението си?“

Херцогинята съумя да успокои принца и да доведе малко по малко преговорите до истинското им значение.

— Ако вие, ваше височество, благоволите да не бързате с изпълнението на съдбоносното ми обещание ужасно за мене, защото ме кара сама да се презирам, аз ще остана целия си живот във вашия двор и този двор ще бъде винаги такъв, какъвто беше тая зима; всеки миг ще се грижа да расте щастието ви като човек и славата ви като владетел. Ако искате да изпълня клетвата си, вие ще почерните остатъка от живота ми и ще ме накарате още сега да напусна владенията ви, за да не се върна в тях вече никога. В деня, в който изгубя честта си, ще ви видя и за последен път.

Но принцът беше упорит както всички малодушни хора; пък и мъжката му и владетелска гордост бе засегната от отказа на херцогинята да се омъжи за него — нали бе помислил за всички мъчнотии, които трябваше да превъзмогне, за да наложи този брак, и при все това бе се решил да ги победи.

Три часа поред и единият, и другият привеждаха все едни и същи доводи, често примесени с остри думи. Най-после принцът извика:

— Вие искате, значи, да ме убедите, госпожо, че нямате чест? Ако аз се бях колебал толкова дълго в деня, когато генерал Фабио Конти насмалко не отрови Фабрицио, вие щяхте сега да му издигате гробница в някоя от църквите в Парма.

— Само не в Парма, бъдете уверен, не в тази страна на отровители.

— Добре, госпожо херцогиньо, заминете тогава — подзе разгневен принцът — и отнесете със себе си моето презрение.

Той си тръгна, херцогинята му каза с отпаднал глас:

— Добре, елате тогава довечера в десет часа в най-строго инкогнито, но вие ще направите най-глупавата сделка. Вие ще ме видите за последен път, а аз щях да посветя живота си, за да ви направя щастлив, колкото може да бъде щастлив един самодържец в тоя век на якобинци. И помислете какво ще стане от вашия двор, когато си отида и няма кой насила да го измъква от присъщата му дребнавост и злоба.

— Вие от ваша страна отхвърляте короната на Парма и нещо повече от короната, тъй като няма да бъдете обикновена принцеса, за която се женят от политически съображения, без любов. Моето сърце е всецяло ваше, а вие бихте били навеки пълна господарка на моята воля, както и на моята държава.

— Да, но майка ви, принцесата, би била в правото си да ме презира като подла интригантка.

— Ами аз ще изпратя принцесата в изгнание, като й определя пенсия.

Още четиридесет и пет минути те си разменяха ядовити думи. Със своята нежна душа принцът не се решаваше нито да се възползва от правото си, нито да остави херцогинята да си замине. Той бе чувал, че постигне ли мъжът по някакъв начин първата победа, жените се покоряват.

Изпъден от възмутената херцогиня, той се осмели да се яви пак в десет часа без три минути, треперещ и жалък. В десет и половина херцогинята се качи в каретата си и замина за Болоня. Щом излезе от владенията на принца, тя писа на графа:

„Жертвата е принесена. Не търсете у мене веселие цял месец. Няма да видя вече Фабрицио; чакам ви в Болоня и когато пожелаете, ще стана графиня Моска. За едно само ви моля — не ме карайте никога да се връщам в страната, която напущам, и не забравяйте, че вместо сто и петдесет хиляди ливри доход вие ще имате тридесет или най-много четиридесет. Всички глупци ви гледаха по-рано със зяпнали уста, а сега ще почнат да ви уважават само ако се унизите да усвоите техните дребнави възгледи. Каквото си дирил — такова ще намериш!“

След седмица венчавката се извърши в Перуджие, в църквата, дето бяха погребани прадедите на графа. Принцът беше в отчаяние. Херцогинята получи от него чрез куриери три-четири писма и му ги върна с пликовете, неразпечатани. Ернесто V награди щедро графа, а на Фабрицио даде голямата лента на своя орден.

— Ето това ми хареса най-много при сбогуването ни. Разделихме се — разправяше графът на новата графиня Моска дела Ровере — като най-добри приятели на света; той ми даде голямата лента на испанския орден и диаманти, не по-малко ценни от самия орден. Каза ми, че би ме направил херцог, ако не искаше да си запази това средство, за да ви върне в държавата си. И тъй, натоварен съм да ви заявя — приятна за един съпруг поръчка, няма що, — че ако благоволите да се върнете в Парма, па макар и само за месец, аз ще стана херцог с такова име, каквото си изберете, а вие ще получите прекрасно имение.

Херцогинята отказа, току-речи, с погнуса.

След сцената, станала на придворния бал и имаща за тях като че ли решително значение, Клелия сякаш не си спомняше вече за любовта, която, изглежда, бе споделила за миг; жестоки угризения овладяха нейната добродетелна и набожна душа. Фабрицио разбираше много добре това и въпреки всички надежди, които се мъчеше да си внуши, мрачна скръб обзе душата му. Ала този път скръбта не го доведе до уединение, както след сватбата на Клелия.

Графът беше помолил своя племенник да му съобщава точно какво става в двора и Фабрицио, който започваше да разбира колко много му дължи, се зарече да изпълни добросъвестно тази поръчка.

Също както целият град и дворът, Фабрицио не се съмняваше, че приятелят му възнамерява да поеме пак управлението, като получи по-голяма власт, отколкото бе имал някога. Предвижданията на графа скоро се оправдаха: не мина месец и половина от заминаването му и Расси стана пръв министър, Фабио Конти — министър на войната, а затворите, които графът беше почти опразнил, се препълниха отново. Като повика тия хора на власт, принцът смяташе, че си отмъщава на херцогинята; той беснееше от любов и мразеше най-вече граф Моска като свой съперник.

Фабрицио беше отрупан с работа; тъй като монсиньор Ландриани, навършил седемдесет и две години, беше съвсем изнемощял и почти не излизаше от двореца си, трябваше неговият помощник да го замества във всичките му длъжности.

Маркиза Крешенци, измъчвана от угризенията и наплашена от духовника си, беше измислила едно прекрасно средство, за да се избави от погледите на Фабрицио. Под предлог, че се намира в края на своята първа бременност, тя превърна в затвор собствения си дворец; но дворецът имаше огромна градина. Фабрицио успя да проникне в нея и сложи на алеята, която Клелия обичаше най-много, букети с цветя, подарени така, че езикът им да й бъде достъпен, както някога правеше тя, като му пращаше цветя всяка вечер през последните дни от затворничеството му в кулата „Фарнезе“.

Този опит разгневи силно маркизата; душата й се вълнуваше ту от разкаяние, ту от страст. Няколко седмици поред тя не си позволи да слезе нито веднъж в градината на двореца си; смяташе за грях дори да погледне в нея.

Фабрицио започна да мисли, че са се разделили завинаги и заедно с това отчаянието започна да овладява душата му. Обществото, дето прекарваше времето си, му омръзна до смърт и ако не беше дълбоко убеден, че графът не може да намери спокойствие за душата си вън от управлението, щеше да се уедини в тесните си покои, които имаше в архиепископството. Колко приятно би било да живее, отдаден всецяло на мислите си, и да чува човешки глас само когато изпълнява служебните си задължения!

„Но — казваше си той — никой не може да ме замести в грижите, които полагам за граф и графиня Моска.“

Принцът продължаваше да се отнася към него с внимание, което го издигаше на най-видното място в двора, и това благоволение Фабрицио дължеше в голяма степен на себе си. Извънредната му сдържаност, която произтичаше у него от равнодушието и дори отвращението към всички влечения и дребни страсти, изпълващи живота на хората, беше засегнала суетността на младия принц; той казваше често, че Фабрицио е умен като леля си. Чистата душа на принца долавяше наполовина истината: никой не се приближаваше до него със същото душевно разположение като Фабрицио. Дори придворната сган не можеше да не забележи, че спечеленото от Фабрицио уважение не само не отговаря на един скромен викарен епископ, какъвто бе той, но и надминава почитта, която монархът проявяваше към архиепископа. Фабрицио пишеше на графа, че ако някога принцът поумнее и забележи как са забъркали работите му министрите Расси, Фабио Конти, Дзурла и други от същата пасмина, той, Фабрицио, ще стане естественият посредник, чрез който принцът ще може да преговаря, без да излага самолюбието си.

„Ако не си спомняше съдбоносните думи — това дете — пишеше той на графиня Моска, — казани на августейшата особа от един гениален човек, августейшата особа отдавна да се е провикнала: «Върнете се по-скоро и изгонете всички тия просяци!» И днес още, ако жената на гениалния човек благоволи да направи някаква макар и незначителна стъпка, графът ще бъде викан назад с възторг; но за него вратата ще се отвори още по-широко, ако той почака плодът да узрее. И без това всички се отегчават до смърт в салоните на принцесата; единствената забава са щуротиите на Расси, който, откакто е граф, се е побъркал на благородничество. Наскоро беше дадено строго нареждане — всеки, който не може да докаже, че има в рода си осем поколения благородници, да не се осмелява вече да се явява на вечерите на принцесата (точно така е казано в указа). Всички мъже, които имат право да влязат сутрин в голямата галерия и да чакат да мине монархът, когато отива на литургия, си запазват тази привилегия, но новодошлите трябва да представят доказателства за осем благороднически поколения. По този повод разправят, че Расси, явно, нямал ни едно.“

То се знае, тия писма не се пращаха по пощата. Графиня Моска отговаряше от Неапол: „Ние имаме концерт всеки четвъртък, а всяка неделя у нас се събират гости на разговор; в салоните ни няма къде да се размине човек. Графът е във възторг от разкопките си, изразходва за тях по хиляда франка на месец и наскоро докара работници от Абруцките планини, на които плаща само по двадесет и три су на ден. Трябва да дойдеш да ни видиш. Ето вече двадесет пъти как те каня, неблагодарнико!“

Фабрицио нямаше никакво намерение да приема поканата: дори простите писма, които пишеше всеки ден на графа и графинята, му се струваха непоносима тегоба. Читателят ще му прости, когато научи, че цяла година той не можа да размени ни една дума с маркизата. Всичките му опити да установи някаква връзка бяха отхвърлени с ужас. Привичното мълчание, което Фабрицио, отегчен от живота, пазеше навсякъде, освен при изпълнение на служебните си задължения и в двора, както и съвършената му нравствена чистота го бяха издигнали на такава необикновена почест, че най-сетне той реши да послуша съветите на леля си.

„Принцът храни към тебе такова голямо почитание — пишеше му тя, — че скоро очаквай да изпаднеш в немилост; той ще почне да ти показва на всяка крачка невниманието си, а след неговото пренебрежение ще последва жестокото презрение и на придворните му. Тия малки деспоти, колкото и да са честни, са променливи като модата, и то по една и съща причина: досадата. Срещу прищявките на монарха можеш да почерпиш сили само в проповедта. Ти тъй хубаво съчиняваш стихове! Опитай се да поприказваш половин час върху религията; отначало ще наговориш сумата еретични неща; но наеми някой учен и скромен богослов да присъства на проповедите ти и да ти посочва грешките, а ти ги поправяй на другия ден.“

Когато душата страда от несподелена любов, всяко занятие, което изисква внимание и усилия, й се струва непосилно бреме. Но Фабрицио съобрази, че ако спечели влияние върху народа, то ще може да бъде някога от полза за леля му и за графа, към когото уважението му растеше с всеки изминат ден, колкото повече в службата си опознаваше злината на хората. Той се реши да държи проповеди и успехът му, подготвен от изпития му вид и ожуленото му расо, бе небивал. Намираха, че от словата му лъха някакво ухание на дълбока скръб, което, заедно с чаровното му лице и с разказите за голямото благоволение на двора, плени всички женски сърца. Жените измислиха, че бил един от най-храбрите капитани на Наполеоновата армия. Скоро тази глупава измислица не будеше у никого съмнение. Хората си запазваха отнапред места в църквите, където той щеше да проповядва; бедняците се настаняваха там, за да спечелят някоя пара, още от пет часа заранта.

Успехът беше много голям и породи у Фабрицио мисълта, че може би от просто любопитство маркиза Крешенци ще дойде един ден да послуша някоя от неговите проповеди; тая мисъл го възроди душевно. Изведнъж публиката с възторг забеляза, че дарбата му разцъфтява; когато беше развълнуван, той си позволяваше образи, чиято смелост би уплашила и най-опитните оратори: понякога в самозабравата си така се отдаваше за миг на своето пламенно вдъхновение, че всички слушатели се разридаваха. Но напразно окото му aggrottato^[1] търсеше сред многобройните лица, обърната към амвона, лицето на тая, чиято поява щеше да бъде за него велико събитие.

„Но ако някога ме сполети това щастие — казваше си той, — аз или ще припадна, или ще се схване езикът ми.“ За да предотврати втората от тия несгоди, той съчини някаква нежна и страстна молитва, която слагаше винаги до амвона върху едно столче, с намерение да я прочете, ако при появата на маркизата от смущение не може да намери думи.

Един ден научи от ония слуги на маркиза, които беше подкупил, че е наредено да приготвят за другия ден ложата на casa Крешенци в големия театър. От една година маркизата не беше ходила на никакво представление и сега нарушаваше привичките си заради един тенор, който имаше страшен успех и пълнеше всяка вечер залата. Отпърво Фабрицио почувства безмерна радост. „Най-сетне ще мога да я гледам цяла вечер! Разправят, че била много бледа.“ И той се мъчеше да си представи как изглежда нейният прекрасен лик с посърнала от душевните борби руменина.

Неговият приятел Лодовико, съкрушен от лудостта, както той казваше, на своя господар, нае с големи усилия една ложа на четвъртия балкон, почти срещу ложата на маркизата. Нова мисъл осени Фабрицио: „Може би ще мога да я привлека на моята проповед, като избера някоя много мъничка църква, дето ще я виждам добре.“ Обикновено Фабрицио започваше проповедите си в три часа следобед. Но в деня, когато маркизата щеше да отиде на театър, той още от сутринта нареди да разгласят, че тъй като служебен дълг го задържа в архиепископството целия ден, той ще държи проповедта си по изключение в осем и половина часа вечерта в църквичката „Света Мария Посетителка“, разположена точно срещу едно от крилата на двореца Крешенци. Лодовико от своя страна занесе камара свещи на монахините от „Света Мария“ с молба да осветят по-ярко църквата си. За пазене на реда дойдоха цяла рота гвардейски гренадири и за да се избягнат кражбите, пред всеки параклис бе поставен по един часовои с натъкнат на пушката щик.

Проповедта бе оповестена за осем и половина часа, а още в два часа църквата беше претъпкана; можете да си представите каква глъчка се вдигна на уединената улица, дето се възвисяваше дворецът Крешенци със своята благородна архитектура. Фабрицио беше поръчал да се съобщи, че в чест на Богородица на милосърдието той ще говори за милосърдието, което всяка благородна душа трябва да храни към злочестия човек дори когато той е грешник.

Предрешен колкото се може по-грижливо, Фабрицио се промъкна в ложата си тъкмо когато отваряха вратите на театъра и лампите не бяха още запалени. Представлението започна към осем часа и след няколко минути Фабрицио изпита радостта, която можеш да разбереш само ако си я преживял: той видя как вратата на ложата Крешенци се отвори; малко след това маркизата влезе; не беше я виждал тъй близо от деня, когато му бе дала ветрилото си. Стори му се, че ще се задуши от радост, сърцето му биеше тъй силно, че той си каза: „Може би ще умра ей сега! Какъв прекрасен край на един толкова тъжен живот! А може би ще припадна в ложата; верующите, събрани в църквата «Света Мария», няма да ме видят днес и утре ще научат, че бъдещият архиепископ е намерен в безсъзнание в ложата на операта, и то преоблечен в лакейска ливрея! Сбогом тогава, мое добро име! И защо ли ми е това добро име?“

При все това към девет без четвърт Фабрицио направи усилие над себе си; той напусна ложата си на четвъртия балкон и с голяма мъка успя да стигне до мястото, дето трябваше да свали ливреята си и да облече по-прилична дреха. Чак към девет часа той пристигна в църквата тъй побледнял и изнемощял, та сред богомолците се пръсна слух, че викарният епископ няма да може да държи тая вечер проповедта си. Можете да си представите с какви грижи го заобиколиха монахините зад решетката на тяхното вътрешно отделение, дето се беше укрил. Приказките им нямаха край; Фабрицио помоли да го оставят сам няколко минути, после отърча на амвона. Към три часа един от помощниците му беше съобщил, че църквата „Света Мария“ е претъпкана, но че са надошли главно хора от простолюдието, привлечени, види се, от необикновеното осветление. Когато се изкачи на амвона, Фабрицио приятно се изненада, като видя, че всички столове са заети от светски младежи и най-знатни особи.

Той започна проповедта си с няколко извинения и думите му бяха посрещнати със задавени от възторг викове. След това описа пламенно мъките на нещастника и призова слушателите да се смилят над него, ако искат да почетат достойно Мадоната на милосърдието, която сама е страдала толкова много на земята. Ораторът се вълнуваше силно; навремени едва смогваше да изговаря думите, така че да го чуят във всички кътчета на мъничката църква. Беше толкова бледен, че в очите на всички жени, пък и на много мъже, приличаше сам на нещастника, над който те трябваше да се смилят.

Няколко минути след извиненията, с които започна словото си, всички забелязаха, че с него става нещо необикновено: тая вечер скръбта му бе по-дълбока и по-нежна от други път. По едно време съзряха сълзи на очите му; завчас сред слушателите се издигнаха всеобщи и толкова бурни ридания, че той прекъсна проповедта си.

Той бе прекъсван след това още десетина пъти; раздаваха се възгласи на възхищение, имаше ридания; чуваха се всеки миг викове: „Ах, света Богородице, ах, господи боже!“ Избраната публика бе обхваната от такова неудържимо вълнение, че никой не се срамуваше от виковете си и хората, увлечени от това изстъпление, не изглеждаха смешни на съседите си.

През краткия отдих, който е обичай да се дава по средата на проповедта, обадиха на Фабрицио, че на представлението в театъра не е останал почти никой; една-едничка дама се виждала още в ложата си — маркиза Крешенци. През това време в църквата изведнъж се чу голяма врява; верующите гласуваха предложение да се издигне статуя на викарния епископ.

Неговият успех във втората част от словото му бе толкова голям и имаше такъв светски характер, стоновете на християнско покаяние се смениха с такива площадни възторжени викове, че проповедникът сметна за свой дълг, когато слизаше от амвона, да смъмри слушателите си. Отведнъж всички се втурнаха към изхода, като да бяха се наговорили предварително, и излезли на улицата, буйно заръкопляскаха и завикаха: „Evviva del Dongo!“^[2]

Фабрицио погледна нетърпеливо часовника си и изтича до решетестото прозорче, което осветяваше коридора, водещ от оргела към вътрешните стаи на манастира. От учтивост към грамадната, небивала навалица, задръстила улицата, вратарят на двореца Крешенци беше втикнал дванадесетина факли в железните ръце, които се издаваха от фасадата на средновековната сграда. След няколко минути, дълго преди да стихнат виковете, настъпи събитието, което Фабрицио очакваше с такова безпокойство: в края на улицата се показа каретата на маркизата, която се връщаше от театъра; кочияшът бе принуден да спре и само полека, с много викове, каретата можа да стигне до портата на двореца.

Маркизата, както става с нещастните сърца, бе трогната от прекрасната музика, но още повече се развълнува от празнотата на театъра, когато научи коя е причината. Посред втория акт, когато великолепният тенор беше още на сцената, хората дори от партера напуснаха изведнъж местата си, за да си опитат късмета и да се помъчат да проникнат в църквата „Света Мария“. Когато навалицата я спря пред портата на двореца, маркизата се обля в сълзи. „Не съм сбъркала в избора си!“ — каза си тя.

Но тъкмо зарад това свое минутно умиление тя се възпротиви твърдо на настояванията на маркиза и на всички домашни приятели, които не можеха да разберат защо не отива да види чудния проповедник. „Представете си — казваха те, — той бие и най-добрия тенор в Италия.“

„Ако го видя, загубена съм!“ — мислеше си маркизата.

Напразно Фабрицио, чиято дарба сякаш ставаше по блестяща с всеки ден, проповядва още няколко пъти в същата църквичка, съседна на двореца Крешенци; никога не зърна Клелия; накрая тя дори се разсърди за тая упоритост, с която той смущаваше покоя на нейната тиха улица, след като я беше пропъдил от градината й.

Като оглеждаше бегло лицата на слушателките си, Фабрицио бе забелязал доста отдавна едно много хубаво мургаво личице с пламтящи очи. Тези чудесни очи обикновено се окъпваха в сълзи още след осмото или десетото изречение от проповедта. Когато трябваше да каже нещо дълго и досадно за него, Фабрицио спираше на драго сърце погледа си върху тази глава, която му харесваше с младостта си. Той научи, че младата девойка се казва Анета Марини и е едничка дъщеря и наследница на най-богатия търговец на платове в Парма, починал преди няколко месеца.

Скоро името на Анета Марини, дъщерята на търговеца, бе на езика на всички; тя беше се влюбила до полуда във Фабрицио. Когато започнаха знаменитите му проповеди, тя бе сгодена с Джакомо Расси, най-големия син на министъра на правосъдието, и той съвсем не й беше противен; но чула само два пъти монсиньор Фабрицио, тя заяви, че не иска вече да се омъжи; и когато поискаха от нея да узнаят причината за тази странна промяна, тя отговори, че не е достойно за едно местно момиче да се венчае за един човек, ако обича безумно друг.

Роднините й отначало се помъчиха напразно да узнаят кой е този друг. Но горещите сълзи, които Анета лееше на проповедите, насочиха чичовците и майка й към истината, когато те я запитаха обича ли монсиньор Фабрицио, тя отговори смело, че понеже са открили истината, няма да се унижи да лъже и добави, че като има никаква надежда да се омъжи за обожавания човек, иска поне смешното лице на contio Расси да не оскърбява очите й. Тази подигравка спрямо сина на един човек, комуто завиждаше цялата буржоазия, стана за два дни тема на разговори в целия град. Отговорът на Анета Марини бе допаднал и всички го повтаряха. Както навсякъде, за него приказваха и в двореца Крешенци.

Клелия не отвори нито веднъж дума на тая тема в салона си, но разпита камериерката си и на другата неделя, след като чу литургията в параклиса на двореца си, каза на камериерката си да се качи в нейната карета и отиде с нея на втора литургия в енорийската църква на госпожица Марини. Там тя намери събрани всички градски франтове, привлечени от същата причина, господата стояха прави до вратата. Скоро по голямото раздвижване сред тях маркизата разбра, че госпожица Марини е влязла в църквата; от мястото, дето застанала, тя я виждаше добре и въпреки благочестието си не слушаше литургията. Клелия намери, че хубавицата-буржоазка има твърде смел вид, какъвто според нея подобаваше само на една омъжена от няколко години жена. Впрочем тя беше прекрасно сложена въпреки малкия си ръст и очите й, както казват в Ломбардия, сякаш разговаряха с нещата, които гледаха. Маркизата избяга, преди да свърши литургията.

На другия ден приятелите на дома Крешенци, които се събираха всяка вечер у тях, разправиха за една нова смешна постъпка на Анета Марини. Тъй като майка й, която се бояла да не извърши тя някаква лудория, й давала малко пари, Анета предложила един великолепен диамантен пръстен, подарък от баща й, но прочутия Хайец, дошъл по това време в Парма да изпише салоните на двореца Крешенци, и го помолила да й нарисува портрета на монсиньор дел Донго; но тя пожелала на портрета той да бъде изобразен в просто черно облекло, а не в свещеническо расо. И ето вчера майката на Анета, за своя голяма изненада и още по-голямо възмущение, намерила в стаята на дъщеря си един великолепен портрет на Фабрицио дел Донго, поставен в най-хубавата рамка, която са позлатявали в Парма от двадесет години насам.