Стендал
Пармският манастир (2)

Първа глава

На 15 май 1796 година генерал Бонапарт влезе в Милано начело на оная млада армия, която мина моста при Лоди^[1] и възвести на света, че след толкова векове Цезар и Александър имат свой наследник. Чудесата от храброст и гениалност, на които Италия бе свидетелка, събудиха за няколко месеца един заспал народ; само седмица преди пристигането на французите миланчани виждаха в тях сбирщина от разбойници, свикнали да бягат пред войските на негово кралско и императорско величество: това поне им повтаряше три пъти седмично едно вестниче, голямо колкото длан, печатано на мръсна хартия.

През Средновековието републиканците от Ломбардия бяха доказали, че са равни по храброст на французите и затова заслужено градът им е бил из основи разрушен от германските императори^[2]. Откакто бяха станали верни поданици, тяхното главно занятие беше да печатат сонети върху кърпички от розова тафта, когато се омъжваше някоя девойка от благородно или богато семейство. Две-три години след това велико събитие от живота си девойката си взимаше поклонник: понякога името на избрания от семейството на мъжа домашен приятел заемаше почетно място в брачния договор. Голяма бе разликата между тези изнежени нрави и дълбоките вълнения, предизвикани от ненадейното пристигане на френската армия. Скоро възникнаха нови и изпълнени със страст нрави. Цял един народ откри на 15 май 1796 година, че всичко, което е почитал дотогава, е до немай-къде смешно, а някой път и отвратително. Заминаването на последния австрийски полк ознаменува рухването на старите идеи: става мода да си излагаш живота на опасност. Хората разбраха, че за да бъдат щастливи след толкова векове на блудкави преживелици, трябва да обикнат родината си с истинска любов и да се стремят към героични подвизи. Поради продължителния ревнив деспотизъм на Карл V и Филип II ломбардците бяха потънали в дълбок мрак; те събориха статуите им и изведнъж се видяха залени от светлина. От петдесетина години, когато „Енциклопедията“ и Волтер гърмяха във Франция, монасите крещяха на добрия милански народ, че е безполезно да се учи на четмо или на нещо друго и че като си плаща редовно десетъка на свещеника и му разказва искрено всичките си малки прегрешения, може да бъде почти сигурен, че ще получи хубаво място в рая. И за да сломи напълно тоя толкова страшен и разсъдлив някога народ, Австрия му беше продала евтино привилегията да не дава войници за армията й.

В 1796 година миланската армия се състоеше от двадесет и четири облечени в червени мундири нехранимайковци, които вардеха града заедно с четири великолепни полка унгарски гренадири. Разпуснатостта на нравите бе безкрайно голяма, но страстите — нещо много рядко. Извън неприятното задължение да разправя всичко на свещеника под страх на погибел дори в тоя свят, добрият милански народ бе още подчинен на някои малки монархически ограничения, които продължаваха да го притесняват. Така например на ерцхерцога, който имаше седалището си в Милано и управляваше от името на своя братовчед императора, бе хрумнала изгодната мисъл да търгува с жито. Като последица от това забранено бе на селяните да продават зърното си, докато негово височество не напълни своите хамбари.

През май 1796, три дни след влизането на французите, един млад, пристигнал с армията, малко налудничав художник-миниатюрист, по име Гро^[3], отсетне знаменит, като чу в голямото кафене „Серви“ (тогава на мода) да разказват за подвизите на ерцхерцога, който беше отгоре на това извънредно дебел, взе листа на сладоледите, отпечатан върху лоша жълта хартия. Върху гърба на листа той нарисува дебелия ерцхерцог: един френски войник го мушка с щика си в търбуха и вместо кръв от там изтича невероятно количество жито. Това, което се нарича шега или карикатура, не бе познато в тая страна на лукав деспотизъм. Рисунката, оставена от Гро на масата в кафене „Серви“, се стори като паднало от небето чудо; тя бе изрязана на гравюра през нощта, а на другия ден от нея се продадоха двадесет хиляди екземпляра.

Същия ден бе разлепено съобщение за шест милиона военна контрибуция, наложена за нуждите на френската армия, която, след като беше спечелила шест битки и завоювала двадесет провинции, нямаше само обуща, панталони, мундири и шапки.

Щастието и веселието, нахлули в Ломбардия заедно с тия бедни французи, бяха толкова големи, че само свещениците и неколцина благородници усетиха тежестта на тази контрибуция от шест милиона, която скоро бе последвана от много други. Френските войници се смееха и пееха по цял ден; те нямаха и по двадесет и пет години^[4], а техният главнокомандващ, който беше на двадесет и седем, минаваше за най-възрастния човек в армията си. Това веселие, тази младост, това безгрижие бяха шеговит отговор на яростните предсказания на монасите, които от шест месеца възвестяваха от висотата на амвоните, че французите били чудовища, длъжни под страх на смъртно наказание да палят всичко и да режат главите на всички. Затова и всеки полк уж марширувал с гилотината начело.

По селата хората виждаха как на прага на къщите френските войници люлееха пеленачетата на домакините и почти всяка вечер някой барабанчик, който знаеше да свири на цигулка, устройваше бал. Тъй като кадрилите бяха много мъчни и сложни, за да могат войниците, които също не ги знаеха, да научат на тях местните жени, сами жените показваха на младите французи монферината, сотьозата и други италиански танци.

Офицерите бяха разквартирувани, доколкото беше възможно, у богатите хора; те имаха нужда да заякнат. Така един лейтенант, по име Робер, бе настанен в двореца на маркиза дел Донго, Когато този офицер — млад и доста жив човек, повикан наскоро във войската — влезе в двореца, имаше всичко на всичко едно екю от шест франка, което бе получил в Пиаченца. След като минаха моста при Лоди, той свали от един хубав австрийски офицер, убит от артилерийско гюлле, великолепните му съвсем новички панталони от нанкин и никоя дреха не бе прилягала някому по-добре от тях. Офицерските му пагони бяха вълнени, а сукното от ръкавите на мундира му беше пришито към хастара, за да се държат парчетата; но имаше нещо по-тъжно: подметките на обущата му бяха съшити от парчетата на една шапка, също взета на полесражението оттатък моста при Лоди. Тези стъкмени набързо подметки бяха прикрепени за обущата с върви, които личаха силно, така че когато управителят на двореца се яви в стаята на лейтенанта Робер да го покани на обед с госпожа маркизата, лейтенантът изпадна в страшно затруднение. Той и ординарецът му прекараха двата часа, които оставаха до съдбоносния обед, в опити да пооправят мундира и да почернят с мастило нещастните върви на обущата. Най-сетне ужасният миг настъпи.

„Никога в живота си не съм се чувствал тъй смутен — разправяше ми лейтенант Робер. — Тия дами мислеха, че аз ще ги уплаша, а аз треперех повече от тях. Гледах обущата си и не знаех как да вървя прилично. Маркиза дел Донго — добави той — беше тогава в целия блясък на красотата си: вие я познавате с нейните хубави очи, изпълнени с ангелска кротост, и нейните прекрасни тъмноруси коси, които очертаваха тъй добре овала на това очарователно лице. В стаята си имах една Иродиада^[5] от Леонардо да Винчи, която сякаш беше неин портрет. По божия воля аз бях толкова поразен от тази свръхестествена красота, че забравих за моя костюм. От две години виждах само грозни и жалки неща в планините около Генуа: осмелих се да й изкажа в няколко думи моя възторг.

Но аз бях доста разумен, за да не прекалявам в комплименти. Докато стъкмявах фразите си, видях в трапезарията, цялата от мрамор, дванадесет лакеи и камериери, облечени, както ми се стори тогава, най-разкошно. Представете си, обувките на тези негодници бяха не само хубави, но и със сребърни токи. С крайчеца на окото си зърнах глупавите им погледи, вперени в мундира ми, а може би и в обущата ми, и това ми прободе сърцето. Можех само с една дума да сплаша всички тия хора, но как да ги туря на мястото им, без да изплаша дамите? Защото маркизата, за да се поокуражи малко, както после ми призна сто пъти, бе изпратила да вземат от манастира, дето беше пансионерка по това време, Джина дел Донго, сестра на мъжа й, която по-късно стана очарователната графиня Пиетранера: никой през време на благоденствието не я надмина по веселост и любезност, както никой не я надмина по смелост и душевно спокойствие в дните на премеждия.

Джина, която имаше тогава навярно тринадесет години, но изглеждаше на осемнадесет, жива и откровена, както я знаете, се страхуваше толкова много да не прихне от смях при вида на костюма ми, че не смееше да яде; маркизата, напротив, ме обсипваше с пресилени любезности; тя виждаше много добре в очите ми признаци на нетърпение. С една реч, аз изглеждах глупав, понасях презрението — нещо невъзможно, казват, за един французин. Най-сетне ме осени една мисъл, дошла сякаш от небето: захванах да разправям на дамите теглото си и всичко, което бяхме изстрадали от две години в планините около Генуа, дето ни задържаха стари тъпоумни генерали.

— Там — казах аз — ни даваха съкровищни бонове, които не вървяха в страната, и три унции хляб на ден.

Не бях говорил и две минути, когато добрата маркиза се просълзи, а Джина се замисли.

— Как, господин лейтенант — каза ми Джина, — три унции хляб!

— Да, госпожице, но затова пък не ни даваха нищо три пъти седмично и тъй като селяните, у които живеехме, бяха още по-бедни от нас, давахме им малко от хляба си.

Когато станахме от трапезата, отведох под ръка маркизата до вратата на салона, после се върнах бързо и дадох на слугата, който беше ми прислужвал на трапезата, единственото екю от шест франка, върху което бях градил толкова блянове.

След една седмица — продължи Робер, — когато се увери, че французите не гилотинират никого, маркиз Дел Донго се завърна от замъка си Грианта на езерото Комо, дето храбро се беше укрил при приближаването на армията, като изостави на произвола на войната своята млада хубава жена и сестра си. Омразата, която маркизът хранеше към нас, беше равна на страха му, сиреч неизмерима; забавно ми беше да гледам подпухналото му бледо и набожно лице, когато той любезничеше с мене. На другия ден след връщането му в Милано получих три аршина сукно и двеста франка срещу контрибуцията от шест милиона: отново се подокарах и станах кавалер на дамите, защото започнаха баловете.“

Историята на лейтенанта Робер беше горе-долу история на всички французи; вместо да се надсмиват над сиромашията на тези храбри войници, хората се съжалиха над тях и ги обикнаха.

Времето на непредвидено щастие и опиянение трая само две къси години; безумието беше толкова прекомерно и толкова разпространено, че мога да го обясня само с това историческо и дълбоко размишление: тоя народ бе се отегчавал цели сто години.

Присъщото на южните страни наслаждаване от живота беше царувало някога при двора на Висконти и Сфорца, прочути милански херцози. Но от 1635, откакто испанците бяха покорили Милано и бяха станали негови мълчаливи, подозрителни и надменни господари, страхуващи се винаги от бунт, радостта беше изчезнала. Възприели нравите на господарите си, хората мислеха повече да си отмъстят с кинжал за най-малката обида, отколкото да се наслаждават на всеки миг от живота.

От 15 май 1796, когато французите влязоха в Милано, до април 1799, когато бяха прогонени оттам след битката при Касано^[6], безумната радост, веселието, сластта, забравата на всички тъжни или просто разумни чувства бяха толкова нараснали, че дори стари търговци-милионери, стари лихвари, стари нотариуси забравиха през този промеждутък да се мръщят и да печелят пари.

Можеха да се наброят най-много няколко семейства измежду големите благородници, които се бяха оттеглили в летните си дворци сякаш за да протестират срещу общото веселие и радостния изблик на всички сърца. Вярно е, че тези благородни и богати семейства бяха отличени по един досаден начин при разпределянето на военните контрибуции, поискани за френската армия.

Маркиз дел Донго, ядосан от картината на това голямо веселие, се върна един от първите в своя великолепен замък Грианта, отвъд Комо, дето дамите заведоха лейтенант Робер. Този замък, по местоположение може би единствен в света, построен на едно възвишение от сто и петдесет стъпки над прекрасното езеро, върху голяма част от което господства, беше същинска крепост. Родът дел Донго го беше издигнал през XV век, както свидетелстваха отвсякъде украсените с неговия герб мрамори; виждаха се още подвижни мостове и дълбоки ровове, наистина без вода; но с тези стени, високи осемдесет стъпки и шест стъпки широки, замъкът беше недосегаем; и затова беше скъп на мнителния маркиз. Заобиколен от двадесет и пет — тридесет слуги, които смяташе за предани, види се, защото им говореше винаги с ругатни, той се страхуваше тук по-малко, отколкото в Милано.

Страхът му не беше съвсем неоснователен: той кореспондираше доста оживено с един шпионин, когото Австрия държеше на швейцарската граница, на три левги от Грианта, за да улеснява бягството на пленниците, взети на полесражението, а на това можеха да погледнат сериозно френските генерали.

Маркизът беше оставил младата си жена в Милано: там тя ръководеше семейните работи, натоварена бе да урежда контрибуциите, наложени на casa del Dongo, както казват в страната; тя се мъчеше да ги намали, а това я заставяше да се среща с ония благородници, които бяха приели обществени служби, и дори с някои много влиятелни, макар и не благородни хора. Случи се едно голямо събитие в семейството. Маркизът беше уредил женитбата на младата си сестра Джина с една много богата и от високо потекло особа; но тази особа пудреше косите си; поради това Джина го посрещаше с гръмък смях и скоро има лудостта да се омъжи за граф Пиетранера. Пиетранера беше наистина много добър благородник с хубава външност, но от разорен род, а отгоре на всичко яростен привърженик на новите идеи. Той беше младши лейтенант в италианския легион^[7] и това отчайваше още повече маркиза.

След тези две години на безумие и щастие Парижката директория, давайки си вид на здраво установен властелин, прояви смъртна омраза към всичко, което не бе посредствено. Некадърните генерали, поставени от нея начело на италианската армия, изгубиха редица сражения в същите равнини около Верона, свидетелки преди две години на чудесата при Арколе и Лонато.^[8] Австрийците се приближиха до Милано; лейтенант Робер, станал батальонен командир и ранен в битката при Касано, подири подслон за последен път у приятелката си маркиза дел Донго. Сбогуването бе тъжно; Робер тръгна с граф Пиетранера, който следваше французите при отстъплението им към Нови^[9]. Младата графиня, на която брат й отказа да плати законния дял от наследството, последва армията в една каруца.

Тогава започна оная епоха на реакция и възвръщане към старите идеи, която миланчани наричат i tredici mesi (тринадесетте месеца), защото действително за тяхно щастие това възвръщане към глупостта трая само тринадесет месеца, до сражението при Маренго.^[10] Всичко старо, набожно, недоволно застана отново начело на управлението и пое ръководството на обществото: скоро хората, останали верни на „добрите доктрини“, разгласиха из селата, че Наполеон бил обесен от мамелюците в Египет, както заслужавал по много причини.

Между хората, които бяха се укрили недоволни в именията си и се връщаха жадни за отмъщение, маркиз дел Донго се отличаваше с яростта си; неговата необузданост го издигна естествено на челно място в партията. Тези господа, които бяха много честни, когато не се страхуваха, но трепереха винаги, успяха да оплетат австрийския генерал: доста добър човек, той се остави да го убедят, че строгостта е висша политика, и заповяда да бъдат арестувани сто и петдесет патриоти, най-добрите по това време хора в Италия.

Скоро той ги заточи в заливите на Катаро^[11] и захвърлени в подземните пещери, всички тия „негодници“ бяха ликвидирани бърже от влагата и главно от глада.

Маркиз дел Донго получи важна длъжност и тъй като съчетаваше отвратително скъперничество с множество други прекрасни качества, хвалеше се наляво и надясно, че не изпраща нито едно екю на сестра си графиня Пиетранера; все още безумно влюбена, тя не желаеше да напусне мъжа си и умираше с него от глад във Франция. Добрата маркиза беше отчаяна; най-сетне успя да открадне няколко малки диаманта от своето ковчеже със скъпоценности, което мъжът й взимаше всяка вечер, за да го затваря под леглото си в желязна каса: маркизата беше донесла осемстотин хиляди франка зестра на мъжа си, а получаваше осемдесет франка месечно за личните си разходи. През тринадесетте месеца, които французите прекараха вън от Милано, тази свенлива жена намери предлози да не сваля траура си.

Нека си признаем, че по примера на мнозина сериозни автори^[12] ние започнахме историята на нашия герой една година преди раждането му. Наистина това главно действащо лице е не друг, а Фабрицио Валсера маркезино дел Донго, както казват в Милано (Според местните обичаи, взети от Германия, тази титла се дава на всички синове на маркизи; „контино“ — на всички синове на графа; „контесина“ — на всички дъщери на графа и т.н. — Б.А.). Той се постара да се роди тъкмо когато французите бяха прогонени и по една случайност се оказа вторият син на маркиз дел Донго, големия благородник, за когото вие вече знаете, че имаше подпухнало бледо лице, фалшива усмивка и безгранична омраза към новите идеи. Наследник на цялото състояние бе по-големият син Асканио дел Донго, достоен портрет на баща си. Той бе на осем години, а Фабрицио на две, когато изведнъж генерал Бонапарт, когото всички почтени хора смятаха за отдавна обесен, се спусна от Сенбернарския проход. Той влезе в Милано; този момент е също единствен в историята; представете си цял един народ, обезумял от възторг. След няколко дни Наполеон спечели битката при Маренго. Излишно е да се говори за останалото. Опиянението на миланчани достигна върха си; но тоя път то беше примесено с мисли за мъст: научили бяха този добър народ да мрази. Скоро се завърнаха малкото оцелели патриоти, заточени в заливите на Катаро; тяхното завръщане бе чествано като народен празник. Бледите им лица, учудените им разширени очи, изпосталелите им крайници представляваха странно противоречие с радостта, която бликаше отвсякъде. За най-провинените семейства пристигането им бе знак за заминаване. Маркиз дел Донго избяга един от първите в замъка си Грианта. Водачите на големите семейства бяха изпълнени с омраза и страх; но техните жени, техните дъщери си спомняха радостите от първото идване на французите и съжаляваха за Милано и веселите балове, които скоро след Маренго почнаха да се уреждат в casa Tanzi. Няколко дни след победата френският генерал^[13], натоварен да поддържа спокойствието в Ломбардия, откри, че всички чифликчии в земите на благородниците и всички селски бабички, вместо да мислят още за удивителната победа при Маренго, която беше променила съдбините на Италия и бе превзела наново тринадесет крепости в един ден, се занимават само с пророчеството на свети Джовита, главния закрилник на Бреша. Според това свещено прорицание сполуките на французите и на Наполеон трябваше да свършат точно тринадесет седмици след Маренго. Това, което извинява донейде маркиз дел Донго и всички недоволни благородници с имения, е, че те действително и непресторено вярваха в пророчеството. Всички тези хора не бяха прочели и четири книги през живота си; те се стягаха открито да се върнат в Милано, след като изтекат тринадесетте седмици; но времето минаваше и бележеше нови успехи за Франция. Завърнал се в Париж, Наполеон с мъдри укази спаси революцията вътре в страната, както бе я спасил при Маренго от чужденците. Тогава ломбардските благородници, избягали в замъците си, откриха, че не са разбрали добре предсказанието на светия за закрилник на Бреша: не ставаше дума за тринадесет седмици, а за тринадесет месеца. Изтекоха тринадесетте месеца, а благоденствието на Франция сякаш растеше с всеки ден.

Ние ще засегнем бегло десетте години на напредък и благополучие от 1800 до 1810. Фабрицио прекара първите от тях в замъка Грианта, сред селянчетата, като им нанасяше и получаваше от тях не един пестник, и не се учеше на нищо, дори да чете. По-късно бе изпратен в колежа на езуитите в Милано. Неговият баща, маркизът, поиска да го запознаят с латинския език не по древните автори, които говорят винаги за републики, а по един великолепен фолиант, украсен с повече от сто гравюри, превъзходни творби на художници от XVII век; това беше латинско родословие на Валсеровци, маркизите дел Донго, напечатано в 1650 от Фабрицио дел Донго, пармски архиепископ. Повечето от Валсеровци са били военни, гравюрите представяха многобройни сражения и навсякъде се виждаха герои с тяхното име да нанасят силни удари с меч. Книгата се харесваше много на младия Фабрицио. Майка му, която го обожаваше, измолваше сегиз-тогиз позволение да отиде да го види в Милано; но тъй като мъжът й не й даваше никога пари за тези пътувания, заемаше й нейната зълва, милата графиня Пиетранера. След завръщането на французите графинята бе станала една от най-блестящите жени в двора на принц Евгений, вицекрал на Италия.

Когато Фабрицио прие първото си причастие, тя измоли от маркиза, все тъй доброволен изгнаник, позволение да го взима понякога от колежа. Тя намери, че това своеобразно, остроумно, много сериозно, но красиво момче съвсем няма да загрозява салона на една жена с успех в обществото, макар да е пълен невежа и едва да знае да пише. Графинята, която влагаше във всичко своя възторжен характер, обеща на директора на колежа своето покровителство, ако нейният племенник Фабрицио постигне забележителен напредък и на края на годината получи много награди. За да му даде възможност да ги заслужи, тя пращаше да го взимат всяка събота вечер и често го връщаше на учителите му чак в сряда или четвъртък. Езуитите, макар да се радваха на любовта на принца-вицекрал, бяха изгонени от Италия според законите на кралството и директорът на колежа, хитър човек, разбра цялата полза, която би могъл да извлече от връзките си с една всесилна в двора жена. Той и не помисли да се оплаква от отсъствията на Фабрицио, който, по-голям невежа от всякога, получи на края на годината пет първи награди. При това положение блестящата графиня Пиетранера, придружена от своя съпруг, генерал-комендант на една от гвардейските дивизии, и от пет-шест най-големи сановници от двора на вицекраля, присъства при раздаването на наградите у езуитите. Директорът получи похвала от началниците си.

Графинята водеше племенника си на всички бляскави празненства, които ознаменуваха твърде късото царуване на любезния принц Евгений^[14]. Със своята власт тя го произведе хусарски офицер и дванадесетгодишен, Фабрицио носеше хусарска униформа. Един ден графинята, очарована от красивата му външност, поиска от принца да го назначи за паж, което означаваше, че семейството на дел Донго се помирява с двора. На другия ден тя трябваше да употреби цялото си влияние, за да издейства от вицекраля да не си спомня за нейната молба, за която липсваше само съгласие от бащата на бъдещия паж, а това съгласие беше много бурно отказано. Поради тая лудория, която го накара да потрепери, сърдитият маркиз намери предлог да прибере в Грианта младия Фабрицио. Графинята презираше дълбоко брат си; тя гледаше на него като на безнадежден глупак, който би станал зъл, ако добиеше някога власт. Но тя беше лудо влюбена във Фабрицио и след десет години мълчание писа на маркиза, от когото искаше назад племенника си: писмото й остана без отговор.

Когато се върна в страхотния дворец, изграден от най-войнствения измежду прадедите му, Фабрицио знаеше само да върти оръжие и да язди. Граф Пиетранера, също луд по това дете като жена си, го караше често да язди и го водеше със себе си на паради.

Пристигнал в замъка Грианта, Фабрицио, с очи, зачервени още от сълзите, които бе пролял, когато напущаше прекрасните салони на леля си, намери само горещите милувки на майка си и сестрите си. Маркизът беше се затворил в кабинета с по-големия си син маркезино Асканио. Те стъкмяваха шифровани писма, които имаха честта да бъдат изпращани във Виена; бащата и синът се явяваха само на трапезата. Маркизът повтаряше важно, че учи своя законен наследник как да държи двойно счетоводство за доходите на всеки един от имотите му. В действителност маркизът пазеше много ревниво своята власт, за да говори за тези неща на сина си, неизбежен наследник на всички негови наследствени земи. Той го караше да шифрова бързи известия от петнадесет-двадесет страници, които два-три пъти седмично изпращаше в Швейцария, отдето ги отправяха във Виена. Маркизът си въобразяваше, че осведомява законните си господари върху вътрешното положение на италианското кралство, което самият той не познаваше, и все пак писмата му имаха голям успех. И ето защо. Маркизът провождаше сигурен служител да брои на големия път войниците от някой френски или италиански полк, който сменяше гарнизона си, и като съобщаваше факта на виенския дворец, погрижваше се да намали с повече от четвърт броя на действителните войници. Писмата му, изобщо глупави, имаха тази заслуга, че опровергаваха други по-достоверни и затова се харесваха. Така, малко преди да пристигне Фабрицио в замъка, маркизът беше получил звездата на един прочут орден — петия, който красеше камерхерския му мундир. Настина той се измъчваше от това, че не смее да надене тоя мундир извън кабинета си, но не си позволяваше никога да диктува известие, без да е облякъл извезания с всичките му ордени костюм. Той би сметнал за липса на уважение, ако постъпеше иначе.

Маркизата бе възхитена от прелестите на сина си. Но тя бе запазила навика да пише два-три пъти през годината на генерал граф А… — такова бе сегашното име на лейтенант Робер. Маркизата не можеше да лъже хората, които обичаше: тя поразпита сина си и се ужаси от невежеството му.

„Ако на мене, която не знам нищо, ми изглежда малограмотен — каза си тя. — Робер, който е тъй учен, ще намери сигурно, че му липсва всякакво образование; а пък сега то е нужно.“ Друга особеност, която я учуди почти толкова, бе, че Фабрицио е приел сериозно всички религиозни неща, на които го бяха учили при езуитите. Макар да беше сама много набожна, фанатизмът на това дете я накара да потрепери. „Ако се досети да открие това средство за въздействие, маркизът ще ми отнеме любовта на сина ми.“ Тя плака много и нейната страстна обич към Фабрицио още повече се засили.

Животът в замъка, дето сновяха тридесет-четиридесет слуги, беше много тъжен; затова Фабрицио по цели дни ходеше на лов или кръстосваше езерото с лодка. Скоро той се сближи с коларите и конярите; всички те бяха отчаяни привърженици на французите и се подиграваха открито на набожните камериери, които прислужваха на маркиза или на неговия по-голям син. Главният повод за подигравки над тези важни особи бе обичаят им да пудрят косите си по примера на господарите.