Стендал
Пармският манастир (20)

Деветнадесета глава

В честолюбието си, възбудено до полуда от пречките, които се бяха появили на пътя на първия министър Моска и които като че предвещаваха падането му, генерал Фабио Конти беше започнал да прави бурни сцени на дъщеря си; той току й повтаряше гневно, че тя проваля кариерата му, ако не се реши най-сетне да направи избор; че е навършила двадесет години и е време да се омъжи; че това жестоко уединение, на което неразумната й упоритост го обрича, трябва да свърши най-сетне и т.н., и т.н.

За да се избави от тези постоянни нападки, Клелия бягаше в птичарника; до него можеше да стигне само по една малка дървена стълбичка, доста неудобна, а комендантът с подаграта си мъчно можеше да се изкачи по нея.

От няколко седмици душата на Клелия беше тъй развълнувана, пък и тя самата толкова малко можеше да се ориентира в желанията си, че без да даде окончателно дума на баща си, беше се почти обвързала. При едно от своите гневни избухвания генералът я заплаши, че ще я прати да се отегчава в най-мрачния пармски манастир и там ще я остави да чезне, докато не се съгласи да си избере съпруг.

— Вие знаете, че макар нашият род да е старинен, ние нямаме и шест хиляди ливри рента, докато богатството на маркиз Крешенци му носи повече от сто хиляди екюта годишно. В двора всички признават единодушно, че той има необикновено благ характер; никога никому не е давал повод за оплакване; голям хубавец е, млад, добре гледан от принца и, казвам, трябва да сте луда, за да отхвърлите ухажванията му. Ако тоя отказ беше първият, може би щях да го понеса; но ето вече на пет-шест кандидата, и то от първите в двора, как отказвате, каквато сте глупачка. И кажете, моля ви се, какво ще стане с вас, ако ме уволнят и остана с половин заплата? Какво тържество за враговете ми, когато ме видят да живея някъде на втория етаж, мене, за когото така често е ставало въпрос да бъда назначен за министър! Не, дявол да го вземе, достатъчно съм играл с добротата си ролята на доверчиво старче. Посочете ми уважително възражение против клетия Крешенци, който бе тъй добър да се влюби във вас, съгласен е да се ожени за вас без зестра и ви определя пожизнена рента от тридесет хиляди ливри, с които поне ще мога да имам покрив над главата си. Или ще ми говорите разумно, или, дявол да го вземе, в два месеца ще се омъжите за него!…

От цялата тая реч само едно нещо порази Клелия — заканата да я пратят в манастир, следователно да я отдалечат от цитаделата, и то тъкмо когато животът на Фабрицио висеше сякаш на косъм, защото не минаваше месец и слухът за близката му смърт се разнасяше отново из града и в двора. Както и да разсъждаваше, Клелия не можеше да се реши на този риск: да се раздели с Фабрицио, и то тъкмо когато трепереше за живота му! За нея това бе най-голямото зло, поне най-непосредно близкото.

Не че сърцето й се надяваше на щастие, като останеше близо до Фабрицио; тя смяташе, че херцогинята го обича и страшна ревност разкъсваше душата й. Непрестанно мислеше за предимствата на тая обожавана от всички жена. Прекомерната въздържаност, която си налагаше спрямо Фабрицио, езикът на знаците, с който го бе ограничила от страх да не се издаде с някоя непредпазлива дума — всичко сякаш й пречеше да си уясни отношенията му с херцогинята. Така всеки ден все по-жестоко я измъчваше нещастната мисъл, че има съперница в сърцето на Фабрицио и всеки ден намаляваше смелостта й да се изложи на опасност и да му даде повод да й каже цялата истина върху това, което ставаше в сърцето му. Но все пак каква радост би било за нея да чуе признанието за истинските му чувства! Колко щастлива би била, ако можеше да разпръсне жестоките съмнения, които отравяха живота й!

Фабрицио бе лекомислен човек; в Неапол беше се прочул, че сменя лесно любовниците си. Въпреки необходимата за една девойка въздържаност, откак бе станала канониса и отиваше в двора, Клелия, без да пита никога само като се вслушваше внимателно в разговорите, беше научила с какво име се ползват младите хора, които един след друг искат ръката й; и какво? — от всички тези млади хора Фабрицио бе несравнено най-лекомислен в сърдечните си отношения. Сега той беше затворен, отегчаваше се, ухажваше единствената жена, на която можеше да говори. Какво по-просто от това, какво дори по-просташко? И тъкмо то гнетеше Клелия. Дори ако Фабрицио признаеше откровено, че не обича вече херцогинята, какво доверие можеше да има тя в думите му? Дори да повярваше в искреността на признанията му, можеше ли да вярва в трайността на чувствата му? Най-сетне — това вече окончателно я отчайваше — не беше ли Фабрицио отишъл доста напред в своята църковна кариера? Нямаше ли съвсем скоро да се свърже с вечен обет? Не го ли очакваха в тоя път най-големи почести?

„Ако имам още капка разум — казваше си нещастната Клелия, — не трябва ли да избягам, не трябва ли сама да помоля баща си да ме затвори в някой далечен манастир? А за мое най-голямо нещастие тъкмо страхът да бъда далеч от цитаделата, затворена в манастир, ръководи моето поведение! Тъкмо този страх кара да се преструвам, принуждава ме да лъжа отвратително и безчестно, че уж приемам откритите ухажвания на маркиз Крешенци.“

По характер Клелия беше много разумна; през целия си живот не беше извършила нито една заслужаваща укор необмислена постъпка, а сега поведението й беше връх на безразсъдството; можем да си представим как страдаше!… Страдаше още по-жестоко затова, защото виждаше ясно положението си. Тя се привързваше към човек, безумно обичан от най-хубавата жена в двора, от жена, която стоеше в толкова отношения по-горе от нея, Клелия! И този човек, дори да беше свободен, не бе способен да се привърже сериозно, докато тя, както чувстваше това много добре, можеше да се привърже само веднъж в живота.

И тъй със сърце, измъчвано от най-страшни угризения, Клелия отиваше всеки ден в птичарника, тласкана натам сякаш против волята си: нейното безпокойство тогава се насочваше другаде и попритихваше, угризенията на съвестта изчезваха за няколко минути; тя дебнеше с лудо разтуптяно сърце миговете, когато Фабрицио ще отвори онова подобие на прозорче, изрязано от него в грамадния капак, който затуляше прозореца му. Често пъти в стаята му се случваше тъмничарят Грило и му пречеше да разговаря чрез знаци с приятелката си.

Една вечер, към единадесет часа, Фабрицио чу някакъв необикновен шум в цитаделата: нощем, когато полегнал на прозореца, издадеше глава от прозорчето, той долавяше всеки по-силничък тропот по голямата стълба, наречена „стълбата с тристате стъпала“, водеща от първия двор вътре в кръглата кула към каменната площадка, върху която бе построен дворецът на коменданта и затворът „Фарнезе“, дето намираше Фабрицио.

Някъде по средата, към сто и осемдесетото стъпало стълбата завиваше от южната страна на просторния двор към северната; на това място имаше желязно мостче, много леко и много тясно, и на него стоеше пазач. Всеки шест часа сменяха тоя човек и той трябваше да стане и да се извие странишком, за да може да мине някой по мостчето, което той пазеше и по което единствено можеше да се стигне до двореца на коменданта и кулата „Фарнезе“. Достатъчно беше да се завърти два пъти една ръчка, ключът от която комендантът носеше в себе си, за да се спусне начаса желязното мостче в двора на повече от сто стъпки дълбочина. Вземаше ли тази проста мярка, комендантът ставаше напълно недосегаем в своя дворец и никой не можеше също тъй да стигне до кулата „Фарнезе“, тъй като нямаше друга стълба в цялата цитадела и въжетата от всички кладенци всяка вечер, в полунощ, адютантът донасяше на коменданта в кабинета му, дето се влизаше през неговата спалня. Фабрицио бе забелязал прекрасно това още в деня на влизането си в цитаделата, а и Грило, който като всички тъмничари обичаше да хвали своя затвор, много пъти му го беше обяснявал; така за него нямаше никаква надежда да се спаси с бягство. Ала все пак той си спомняше една максима на абат Бланес: „Любовникът мисли по-често как да се добере до любовницата си, отколкото мъжът — как да уварди жена си; затворникът мисли по-често как да избяга, отколкото тъмничарят — да заключи вратата; затова въпреки всички пречки любовникът и затворникът все ще сполучат.“

Тая вечер Фабрицио чу ясно стъпките на множество хора по желязното мостче, наречено „мост на роба“ — защото някога един далматински роб успял да избяга, като хвърлил пазача от моста в двора.

„Идват за някого, идват може би да ме отведат, за да ме обесят; а може би има бунт, трябва да се възползвам.“ Той взе всичкото си оръжие, почна да вади вече златото от някои свои скривалища, но изведнъж се спря.

„Чудно животно е човекът — извика той, — няма що! Какво би казал един невидим зрител, ако видеше моите приготовления? Нима наистина искам да бягам? Какво ще стане с мен на другия ден, след като отида в Парма? Няма ли да направя всичко на света, за да се върна пак при Клелия? Ако има бунт, нека се възползвам от него, за да се прокрадна в двореца на коменданта; може би ще успея да поговоря с Клелия, може би в бъркотията ще се осмеля да й целуна ръката. Генерал Конти от вродено недоверие, а също и от суетност, пази двореца си с пет часовои, по един на всеки ъгъл на сградата, а петият стои при входната врата, но за добра чест нощта е много тъмна.“

Крадешком, като се мъчеше да не шуми, Фабрицио отиде да провери какво правят тъмничарят Грило и кучето му: тъмничарят беше заспал дълбоко в една волска кожа, закачена на тавана на четири въжета и вложена в груба мрежа: кучето Фокс отвори очи, стана и като се приближи тихо към Фабрицио, заумилква се около него.

Нашият затворник изкачи леко шестте стъпала, които водеха в дъсчената му килия; шумът се засили много в подножието на кулата „Фарнезе“, точно пред вратата, и той помисли, че Грило може да се събуди. Грабнал всичките си оръжия, готов да действа, Фабрицио смяташе, че тази нощ го очакват големи приключения, изведнъж дочу началото на прекрасна симфония: свиреха серенада на генерала или на дъщеря му. Фабрицио избухна в луд смях: „А аз се готвех вече да нанасям удари с кинжала! Като че една серенада не е безкрайно по-обикновено нещо от отвличане на затворник, за което са необходими осемдесет души или бунт!“

Музиката беше прекрасна и се стори омайна на Фабрицио, който не беше виждал никакво развлечение от толкова седмици; той проля много сладки сълзи и в своя унес шепнеше най-неотразими думи на хубавата Клелия. Но на другия ден на обяд той я видя толкова опечалена, тя беше така бледа, отправяше към него погледи, в които понякога личеше такъв гняв, че той не посмя да я запита за серенадата; уплаши се да не излезе неучтив.

Клелия имаше пълно основание да бъде тъжна: серенадата бе устроил за нея маркиз Крешенци, такова явно ухажване бе нещо като официална обява за женитба. До деня на серенадата и дори до девет часа вечерта Клелия се бе противила отчаяно, но отстъпи пред заплахата на баща си, че ще я изпрати веднага в манастир.

„Как, няма да го видя вече! — казваше си тя разплакана. Напразно разумът й добавяше: — Няма да видя вече човека, който така или иначе ще ме направи нещастна, няма да видя вече любовника на херцогинята, няма да видя вече този вятърничав момък, който е имал десет любовници в Неапол и на всичките е изневерявал, няма да видя вече този млад честолюбец, който ще приеме духовен сан, ако надживее присъдата, която тежи над него! Грях ще е за мен да го гледам, когато излезе от цитаделата, впрочем неговото вродено непостоянство ще ме избави от това изкушение; защото какво съм аз за него? Предлог да разсее за няколко часа през деня досадата, която му навява затворът.“

Сред всички тези оскърбителни мисли Клелия изведнъж си спомни с усмивката, с която той гледаше оградилите го стражари, когато излезе от канцеларията, за да се качи в кулата „Фарнезе“. Сълзи бликнаха от очите й; „Скъпи приятелю, какво не бих направила за тебе! Знам ти ще ме, но губиш, такава е съдбата ми; аз сама се погубвам най-жестоко, като се съгласих да приема тази вечер отвратителната серенада, но затова пък утре на обед ще видя очите ти!“

Но тъкмо сутринта след деня, в който Клелия направи голяма жертва за младия затворник, когото обичаше с такава силна страст, тъкмо нея сутрин след деня, в който, виждайки всичките му недостатъци, тя пожертва за него живота си — Фабрицио изпадна в отчаяние от студенината й. Дори ако само с несъвършения език на знаците той направеше най-малкото насилие да проникне в душата на Клелия, тя навярно нямаше да може да удържи сълзите си и Фабрицио щеше да я застави да признае всичко, което тя чувстваше към него; но той не смееше, страхуваше се смъртно да не обиди Клелия, която можеше да го накаже строго. С други думи, Фабрицио нямаше никакъв опит в чувствата, които буди обичана жена, не беше преживял никога, дори в най-слаба степен, тия вълнения. Потребна му бе цяла седмица след деня на серенадата, за да си възвърне предишните приятелски отношения с Клелия. Клетата девойка се въоръжи със строгост, от страх да не се издаде, а на Фабрицио се струваше, че тя всеки ден все повече охладнява към него.

Един ден — бяха минали горе-долу три месеца, откак Фабрицио бе в затвора, без да има никаква връзка външния свят, но и без да се чувства нещастен — Грило се заседя до късно сутринта в стаята му; Фабрицио не знаеше как да го изпъди, отчая се; когато най-после часовникът удари дванадесет и половина, той можа да отпори двете малки дъсчици, високи една стъпка, които беше изрязал в съдбоносния капак.

Клелия стоеше на прозореца в птичарника, втренчила очи в прозореца на Фабрицио; по изкривените й черти се четеше безнадеждна скръб. Щом видя Фабрицио, тя му направи знак, че всичко е изгубено: спусна се към пианото и като се престори, че пее речитатив от една опера, тогава на мода, заприказва, прекъсвана от отчаяние и страх да не я разберат часовоите, които сновяха под прозореца:

„Велики боже, вие сте още жив? Колко съм благодарна на небето! Барбоне, тъмничарят, когото вие наказахте за нахалството му в деня, когато дойдохте тук, беше изчезнал и не се виждаше вече в цитаделата вечер се върна и от вчера аз имам основание да мисля, че иска да ви отрови. Той току обикаля кухнята на двореца, от която ви дават ядене. Не знам нищо сигурно, но камериерката ми мисли, че този жесток човек идва в кухнята на двореца с единственото намерение да ви отнеме живота. Щях да умра от безпокойство, като не ви виждах никак, смятах ви за умрял. Въздържайте се от всякакви храна до ново предупреждение, ще направя всичко възможно, за да ви снабдя с малко шоколад. Във всеки случай довечера в девет часа, ако небето излезе милостиво да намерите канап или успеете да направите връв от вашето бельо, спуснете я от вашия прозорец над портокаловите дървета, аз ще привържа за нея едно въже, което ще изтеглите, и с помощта на това въже ще ви пратя хляб и шоколад.“

Фабрицио пазеше като съкровище въгленчето, което бе намерил в печката на стаята: той побърза да се възползва от вълнението на Клелия и почна да пише на дланта си една след друга редица букви, които образуваха следните думи:

„Обичам ви и ми е мило за живота само защото ви виждам; изпратете ми най-напред листа и молив.“

Както се и надяваше Фабрицио, прекомерният ужас, който се четеше по лицето на Клелия, попречи на младата девойка да прекрати разговора след тези дръзки думи „обичам ви“; тя изрази само голямо неудоволствие. Фабрицио се досети да добави:

„Поради силния вятър днес не чувам ясно предупрежденията, които ми изпяхте, пианото заглушава гласа ви. За каква отрова например ми говорите?“

При тия думи ужас овладя младата девойка, тя почна да рисува набързо едри букви с мастило върху откъснатите от една книга страници и Фабрицио се зарадва много, като види най-сетне установен след тримесечни усилия тоя начин на разговор, за който напразно беше молил по-рано. Като използва наново малката хитрост, която така добре му се удаде, той искаше да си пишат писма и всяка минута се преструваше, че не схваща добре думите, буквите на които Клелия му показваше една след друга.

Най-после Клелия трябваше да напусне птичарника и да изтича при баща си: най-вече от всичко се страхуваше да не дойде той сам да я потърси; със своя подозрителен нрав той нямаше да остане никак доволен от близкото съседство на прозореца на птичарника с капака, който закриваше прозореца на затворника. Преди няколко минути, когато, не виждайки Фабрицио, тя се измъчваше от смъртно безпокойство, на нея самата й бе минало през ума, че би могла да хвърли малко камъче, завито в листче хартия, през горната част на капака; ако случайно в този миг тъмничарят, натоварен с пазенето на Фабрицио, не се окажеше в килията му, това щеше да бъде сигурен начин за общуване.

Нашият затворник побърза да стъкми някаква връв от бельото и вечерта малко след девет часа, чу много ясно слаби почуквания по чебърите с портокалови дървета, поставени под прозореца му; той спусна връвта и като я дръпна изтегли едно тъничко, доста дълго въженце, на края на което бе закачено пакетче шоколад и — за негова ненаказана радост — свитък листа и молив. Напразно спусна въжето пак, не получи повече нищо, види се, часовоите се бяха приближали до портокаловите дървета. Но все пак той беше опиянен от радост. Побърза да напише безкрайно писмо на Клелия; щом го свърши, завърза го на въжето и го спусна. Повече от три часа напразно чака да дойдат и да го вземат и няколко пъти го изтегля горе, за да го променя. „Ако Клелия не прочете писмото ми тая вечер — каза си той, — докато е още развълнувана от мисълта за отровата, може би утре не ще иска да приеме писма от мене.“

А работата беше, че Клелия не можа да откаже на баща си да слезе с него в града. Фабрицио почти се досети за това, когато дочу към дванадесет и половина през нощта, че се връща каретата на генерала, той познаваше тропота на конете. Колко голяма беше радостта му, когато няколко минути, след като чу как генералът премина площадката и часовоите му отдадоха чест, той почувства, че се заклати въженцето, което бе намотал около ръката си. Привързаха нещо тежко на него и с две леки дръпвания му дадоха знак да го изтегли.

Той с голяма мъка успя да прекара товара през силно издадения корниз, който се намираше под прозореца му.

Това нещо, което той с такава мъка издърпа горе беше шише с вода, завито в шал. Клетият момък, който живееше от толкова дълго време в пълна самота, покри с горещи целувки шала. Но нашето перо е безсилно да опише вълнението му, когато най-сетне, след толкова дни на напразни надежди, той намери малко парче лист, заиглен на шала:

„Пийте само от тая вода, яжте само от шоколада, утре ще направя всичко възможно, да ви доставя хляб, ще го отбележа отвсякъде с мастилени кръстчета. Ужасно е да се каже, но вие трябва да знаете: изглежда, на Барбоне е възложено да ви отрови. Как не разбрахте, че онова, за което пишете в писмото си с молив, не ми е приятно? И аз не бих ви писала, ако не ви заплашваше страшна опасност. Преди малко видях херцогинята, тя и графът са здрави, но тя е много отслабнала. Не ми пишете вече по тоя въпрос: искате да ме разсърдите ли?“

С големи усилия на волята Клелия бе написала предпоследния ред от писъмцето си. Всички в дворцовото общество разправяха, че госпожа Сансеверина проявява голямо приятелско разположение към граф Балди, хубавеца, някогашния приятел на маркиза Раверси. Несъмнено бе само, че той беше се скарал по най-възмутителен начин с маркизата, която шест години беше го гледала като майка и го беше наредила в обществото.

Клелия беше принудена да препише тая записчица, написана набързо, защото в първата редакция прозираше намек за новата любов, приписвана от хорското злословие на херцогинята.

— Колко съм низка — възкликна тя, — говоря лошо на Фабрицио за жената, която обича!…

На другата заран, дълго преди да се развиделее, Грило влезе в килията на Фабрицио, сложи на пода един доста тежък вързоп и изчезна, без да продума. В тоя вързоп имаше един доста голям самун хляб, изпъстрен отвсякъде с кръстчета, начертани с перо: Фабрицио ги покри с целувки; той беше влюбен. До хляба имаше един фишек, увит в няколко дебели листа, в които имаше шест хиляди цехини; най-сетне Фабрицио намери хубав, съвсем нов молитвеник. С почерка, който той почваше да разпознава, на бялото поле беше написано:

„Отрова! Пазете се от водата, от виното, от всичко, хранете се само с шоколад, не се докосвайте до обеда, опитайте се да го дадете на кучето; не бива да се показвате недоверчив, иначе врагът ще потърси друго средство. И без безразсъдства, за бога, без лекомислие!“

Фабрицио побърза да изличи милите букви, които можеха да изложат Клелия, след това откъсна от молитвеника много листа и на тях написа азбуката в няколко екземпляра; всяка буква беше чисто изрисувана със счукан въглен, разтворен във вино. Буквите бяха изсъхнали, когато в единадесет и три четвърти Клелия се яви в птичарника и застана на две крачки от прозореца.

„Цялата работа сега е — каза си Фабрицио — тя да се съгласи да си послужи с тях.“

Но за щастие случи се тъй, че тя имаше много неща да каже на младия затворник около опита да го отровят: кучето на една от прислужничките умряло, след като изяло яденето, предназначено за него. Вместо да се възпротиви срещу употребата на азбуката, Клелия сама беше приготвила великолепна азбука с мастило. Разговорът, който водеха по тоя начин, доста неудобен в първите минути, продължи час и половина, сиреч цялото време, през което Клелия можеше да остане в птичарника. На два-три пъти Фабрицио си позволи да засегне забранени неща, но тя не отговаряше и за една минута се заемаше да храни птиците.

Фабрицио измоли от нея — вечерта, когато му праща вода, да му изпрати и една от азбуките си, написани с мастило, тъй като се виждаше много по-ясно. Той не пропусна случая да напише много дълго писмо, в което се погрижи да не изразява нежни чувства поне по такъв начин, който би могъл да я наскърби. Тая хитрост сполучи, писмото му бе прието.

На другия ден в разговора, станал с помощта азбуката, Клелия не го укори; съобщи му, че опасността с отровата е намаляла: Барбоне бил нападнат и почти пребит от младежите, които задиряли прислужничките в кухнята на комендантския дворец. Навярно той нямало да се осмели вече да се мерне в кухнята. Клелия призна на Фабрицио, че зарад него се решила да открадне противоотрова от баща си и му я праща; сега важното било да отхвърля начаса всяка храна, щом вкусът й му се стори особен.

Клелия разпита подробно дон Чезаре, но не можа да открие откъде идат шестте хиляди цехина, получени от Фабрицио; това беше във всеки случай добър признак: строгостта намаляваше.

Тази история с отровата подтикна силно напред работите на нашия затворник; наистина той не можа да изтръгне никога думи, които да приличат що-годе на любовно признание, но бе щастлив от сърдечната си дружба с Клелия. Всяка сутрин, а често пъти и вечер те водеха дълги разговори с помощта на азбуката; всяка вечер в девет часа Клелия получаваше по едно дълго писмо и понякога отговаряше с няколко думи; изпращаше му вестници и книги; най-сетне Грило омекна дотам, че почна да носи на Фабрицио хляб и вино, които му даваше всеки ден камериерката на Клелия. От всичко това тъмничарят Грило заключи, че комендантът не е съгласен с хората, които бяха възложили на Барбоне да отрови младия монсиньор, и беше много доволен, също както и всичките му другари, защото в затвора бе станало поговорка: „Стига да погледнеш монсиньор дел Донго в очите и той ще ти даде пари.“

Фабрицио побледня много; липсата на всякакви упражнения вредеше на здравето му; ала въпреки това той никога не бе се чувствал тъй щастлив. Клелия и той си приказваха сърдечно, а понякога и весело. И тия минути, които тя прекарваше в разговор с него, бяха единствените в живота на Клелия, когато не я мъчеха злокобни предчувствия и угризения Един ден тя има неблагоразумието да му каже:

— Възхищавам се на вашата деликатност; макар да съм дъщеря на коменданта, вие никога не ми говорите, че искате да получите свободата си!

— Да ме пази бог от такова безсмислено желание — отвърна й Фабрицио. — Върна ли се в Парма, как ще ви виждам? Животът ще стане за мене непоносим, ако не мога да ви казвам всичко, което мисля… не, не точно всичко, което мисля, вие слагате добър ред в мислите ми; но все пак, въпреки вашето коравосърдечие, да живея, без да ви виждам всеки ден, ще бъде за мене много по-голямо наказание от тоя затвор! Никога в живота си не съм бил тъй щастлив!… Не е ли странно, че щастието ме е очаквало в затвора?

— Много неща могат да се кажат по тоя въпрос — зърна Клелия и лицето й стана изведнъж необикновено сериозно и почти зловещо.

— Как? — извика силно разтревожен Фабрицио. — Нима има опасност да изгубя това толкова мъничко кътче, което можах да извоювам в сърцето ви и което е мъничката ми радост в света?

— Да — отвърна му тя, — имам всички основания да мисля, че вие не постъпвате честно спрямо мене, макар да минавате в обществото за много почтен човек, но аз не искам да говоря за това днес.

Това странно обвинение внесе голям смут в разговора им и неведнъж по очите на единия и на другия се появяваха сълзи.

Главният прокурор Расси все още жадуваше да промени името си; омръзнало му беше името, което беше си създал, и искаше да стане барон Рива. От своя страна граф Моска залагаше с цялата си ловкост, на която бе способен да засили у тоя продажен съдия страстта към баронството, както се мъчеше да разпали у принца безумната надежда да стане конституционен крал на Ломбардия. Това бяха единствените средства, които можеше да измисли, за да отсрочи смъртта на Фабрицио.

Принцът каза на Расси:

— Две седмици отчаяние и две седмици надежда — като следваме търпеливо такъв режим, ние ще сполучим да сломим характера на тази надменна жена; с такова редуване на благост и суровост хората успяват да укротят и най-дивите коне. Следвайте твърдо това люто средство.

И наистина всеки две седмици в Парма възникваше нов слух за близката смърт на Фабрицио. Тия приказки довеждаха нещастната херцогиня до най-голямо отчаяние. Вярна на решението си да не погубва графа заедно със себе си, тя се виждаше с него само два пъти на месец; но за своята жестокост към тоя клет човек тя бе наказана с постоянни пристъпи на мрачно отчаяние — така минаваше животът й. Напразно граф Моска, надвил жестоката ревност, която му вдъхваха ухажванията на хубавия граф Балди, пишеше на херцогинята, когато не можеше да я види, и й съобщаваше всички сведения, които получаваше благодарение на усърдието на бъдещия барон Рива; за да устои на жестоките слухове, които се пръскаха непрекъснато за Фабрицио, херцогинята се нуждаеше да има до себе си такъв умен и сърдечен човек като Моска; нищожеството на Балди, като я оставяше сама с мислите й, я обричаше на ужасно съществуване, а графът нямаше възможност да й съобщи основанията, които будеха у него надежди.

Под различни, доста хитроумни предлози министърът убеди принца да остави в един приятелски замък, в самия център на Ломбардия, близо до Сароно, архивите с книжата на всички сложни интриги, чрез които Рапунцио Ернесто IV се опитваше да осъществи свръхбезумната си надежда да стане конституционен крал на тази прекрасна страна.

Между тия книжа имаше повече от двадесет много излагащи документи, написани собственоръчно от принца или подписани от него, и ако животът на Фабрицио бъдеше сериозно заплашен, графът смяташе да заяви на негово височество, че ще предаде тези документи на някоя велика сила, която с една дума можеше да го унищожи.

Граф Моска се осланяше на бъдещия барон Рива, страхуваше се само от отровата; опитът на Барбоне го разтревожи дотам, че той се реши на една наглед неразумна постъпка. Една заран той пристигна пред портата на цитаделата и поръча да извикат генерал Фабио Конти, който слезе чак на крепостния зид над портата; там, като се разхождаше приятелски с него, графът не се поколеба да му каже след студено, но вежливо предисловие:

— Ако Фабрицио загине при подозрителни обстоятелства, неговата смърт ще припишат на мене, аз ще мина за ревнивец, а това ще ме направи за смях на всички и аз съм решил да не го допускам. Поради това, за да отстраня подозренията от себе си, ако той загине от болест, аз ще ви убия със собствената си ръка; да го знаете.

Генерал Фабио Конти отговори великолепно и се позова на храбростта си, но погледът на графа се вряза в паметта му.

След няколко дни, сякаш беше се условил с графа, прокурорът Расси си позволи една непредпазливост, много чудна у подобен човек. Общественото презрение към името му, станало пословично в устата на негодниците, го караше да се чувства болен, откакто доби основателни надежди, че може да се отърве от името си. Той изпрати на генерал Фабио Конти официален препис от присъдата, с която Фабрицио се осъждаше на дванадесет години затвор в цитаделата. По закон това трябваше да се направи още на другия ден след затварянето на Фабрицио, но — нещо нечувано в Парма, страна на тайни мерки — правосъдието си позволи в случая подобна постъпка без изричната заповед на господаря. И наистина как можеше да се храни надеждата, като се усилва всеки две седмици ужасът на херцогинята, да се укроти, както казваше принцът, нейният надменен характер, щом официалният препис на присъдата бе излязъл от канцеларията на съда? Един ден преди да получи официалното писмо на прокурора Расси, генерал Фабио Конти научи, че Барбоне е бил смазан от бой, когато се върнал малко по-късно в цитаделата; от това той извади заключението, че на известно високо място не искат вече да се отърват от Фабрицио; и от предпазливост, която спаси Расси от незабавните последици на безумието му, при първата аудиенция, която получи, той не каза нищо на принца за предадената му присъда над затворника. По една щастлива случайност, за успокоение на клетата херцогиня, графът беше открил, че несръчният опит на Барбоне беше само лично отмъщение и нареди да го вразумят по гореспоменатия начин.

Фабрицио бе много приятно изненадан, когато след сто тридесет и пет дни затворничество в една доста тясна клетка тъмничният свещеник, добрият дон Чезаре, дойде един четвъртък и го изведе да се разходят по площадката на кулата „Фарнезе“; но не минаха десет минути и от чистия въздух на Фабрицио му призля.

Дон Чезаре се възползва от тази случка, за да му издейства всеки ден по половин час разходка. Това бе глупост: честите разходки възвърнаха силите на нашия герой и той злоупотреби с тях.

През това време свириха няколко серенади; строгият комендант ги търпеше само защото те обвързваха с маркиз Крешенци дъщеря му Клелия, чийто характер го плашеше: той чувстваше смътно, че нямаше никакви допирни точки между нея и него и постоянно се боеше да не направи тя някаква безразсъдна постъпка. Тя можеше да избяга в манастира и той щеше да остане обезоръжен. Но ведно с това генералът се боеше да няма някакви сигнали с тази музика, звуците на която можеха да проникнат и в най-дълбоките килии, дето лежаха най-върлите либерали. А и самите музиканти го плашеха; затова, щом свършеше серенадата, затваряха ги под ключ в долните големи зали на комендантския дворец, които през деня служеха за канцелария на неговото управление, и ги освобождаваха чак на другата заран, когато се развиделеше добре. Сам комендантът, застанал на „мостчето на роба“, заповядваше да ги претърсят пред него и не ги пускаше на свобода, преди да им повтори няколко пъти, че ще обеси начаса оня от тях, който се осмели да приеме каквато и да било най-малка поръчка до някой затворник. И тъй като всички знаеха, че в своя страх да не извика недоволство той можеше да си удържи думата, маркиз Крешенци бе принуден да плаща тройно на своите музиканти, много сърдити, задето трябваше да прекарат нощта в затвора.

С голяма мъка херцогинята можа сама да склони едного от тези малодушници да предаде едно писмо на коменданта. Писмото беше адресирано до Фабрицио: в него се оплакваше съдбата, която шести месец, откакто бе затворен, не позволяваше на приятелите му отвън да установят с него никаква връзка.

Щом влезе в цитаделата, подкупеният музикант падна на колене пред генерал Фабио Конти и му призна, че непознат нему свещеник настоял толкова много да му даде писмо до господин дел Донго, че той не се осмелил да откаже; но верен на своя дълг, бърза да го предаде в ръцете на негово превъзходителство.

Негово превъзходителство бе твърде поласкан: той знаеше с какви възможности разполага херцогинята и се страхуваше много да не го направят смешен. Зарадван, генералът отиде да покаже писмото на принца, който остана възхитен.

— Тъй значи, твърдата ми администрация отмъсти за мене? Високомерната жена страда вече шести месец! Но тия дни ние ще заповядаме да приготвят ешафод и със страшното си въображение тя ще си помисли, че той е предназначен за младия дел Донго.