Стендал
Пармският манастир (27)

Двадесет и шеста глава

Фабрицио превъзмогваше своята дълбока скръб само в ония минути, когато прекарваше скрит зад стъклото, което беше наредил да сложат вместо омаслената хартия на прозореца на жилището си срещу двореца Кантарини, дето, както знаем, беше намерила подслон Клелия; откакто бе излязъл от цитаделата, той можа да я види само няколко пъти и беше дълбоко натъжен от поразителната промяна в нея — струваше му се, че тя предвещава най-лошото. След като бе съгрешила, лицето на Клелия доби някакво наистина забележително благородство и сериозност; човек би рекъл, че е на тридесет години. В тая необикновена промяна Фабрицио долавяше израза на някакво твърдо решение: „Всеки миг през деня тя се кълне сигурно — казваше си той — да бъде вярна на обета, който е дала на Мадоната, и да не ме види никога вече.“

Фабрицио отгатваше само отчасти нещастията на Клелия; тя знаеше, че баща й, изпаднал в голяма немилост, можеше да се върне в Парма и да се яви в двора (без което за него нямаше живот) само в деня на сватбата й с маркиз Крешенци; тя писа на баща си, че желае тоя брак. Генерал Конти живееше тогава като бежанец в Торино и се беше разболял от мъка. А това важно решение състари Клелия с десет години.

Тя би разбрала много добре, че Фабрицио е наел жилище срещу двореца Кантарини, но има нещастието да го види само веднъж; щом забележеше мъжка глава или фигура, наподобяваща донякъде Фабрицио, веднага затваряше очи. Сега я крепеше само дълбоката й набожност и вярата, че Мадоната ще й помогне. Тя страдаше, че не уважава баща си; характерът на бъдещия й мъж й се виждаше съвсем нищожен и напълно отговарящ на разбиранията на висшето общество; най-после тя обожаваше един човек, когото никога вече не биваше да види и който все пак имаше права над нея. Това съчетание на съдбата й се струваше истинско нещастие и нека признаем, тя имаше право. След сватбата си би трябвало да отиде да живее на двеста левги далеч от Парма.

Фабрицио познаваше голямата скромност на Клелия; той знаеше, че всяка необикновена постъпка, откриването на която би дало повод за приказки, ще й бъде неприятна. И все пак, доведен до крайност от голямата си скръб и от това, че Клелия упорито извръщаше очи от него, той дръзна да подкупи двама слуги на леля й, госпожица Кантарини. И ето един ден по мръкнало, облечен като заможен селянин, Фабрицио се яви на входа на двореца, дето го чакаше един от подкупените от него слуги; той каза, че идва от Торино и носи на Клелия писма от баща й. Слугата отиде да доложи и го заведе в огромната чакалня на първия етаж й двореца. Тук Фабрицио прекара може би най-тревожните петнадесет минути от живота си. Ако Клелия го отблъснеше, той не можеше вече да очаква спокойствие. „За да сложа от един път край на непоносимите задължения, с които ме отрупва новият ми сан, ще освободя църквата от един лош свещеник и под друго име ще потърся подслон в някой манастир.“ Най-после слугата се върна и му обади, че госпожица Клелия Конти е готова да го приеме. Цялата смелост изведнъж напусна нашия герой; като се качваше по стълбата на втория етаж, той едва не падна от страх.

Клелия беше седнала до една масичка, върху която имаше само една свещ. Щом позна предрешения Фабрицио, тя избяга и се скри в дъното на салона.

— Така ли се грижите за спасението на душата ми! — извика тя, като скри лице в ръцете си. — А вие знаете, че когато баща ми насмалко не загина от отровата, аз дадох обет на Мадоната да не ви видя никога вече. Наруших обета си само в оня ден, най-нещастния от живота ми, когато сметнах, че съвестта ми повелява да ви избавя от смъртта. Достатъчно е и това, че по едно пресилено и, разбира се, престъпно тълкуване на обета ми аз съм готова да ви изслушам.

Фабрицио толкова се смая от последните й думи, че можа да им се зарадва едва след няколко секунди. Той очакваше най-голям гняв, боеше се, че Клелия ще избяга; най-после самообладанието му се върна и той угаси единствената свещ. Макар и да мислеше, че е разбрал добре заповедите на Клелия, той цял трепереше, когато се приближаваше към дъното на салона, дето тя се беше скрила зад канапето; не знаеше дали няма да я оскърби, ако й целуне ръка; цяла трепереща от любов, тя се хвърли в прегръдките му.

— Скъпи Фабрицио — каза тя, — колко късно идваш! Аз мога да говоря с тебе само един миг, защото, не ще съмнение, това е голям грях; и когато дадох обет да не те видя никога, аз естествено подразбирах и да не ти говоря никога. Но как можа ти да преследваш тъй жестоко клетия ми баща, задето е искал да ти отмъсти? Защото в същност него първо насмалко не отровиха, за да се улесни твоето бягство. Не беше ли длъжен да направиш нещо за мене, след като изложих доброто си име, за да те спася? А ето сега ти си напълно свързан с духовния сан и не можеш да се ожениш за мене, дори да намеря начин да прогоня омразния маркиз. И после, как дръзна вечерта, когато минаваше шествието, да ме гледаш при ярката светлина и да ме накараш най-жестоко да наруша светия обет, който дадох на Мадоната?

Фабрицио я стискаше в прегръдките си, замаян от изненада и щастие.

Срещата, на която още в началото имаха да си кажат толкова много неща, не можеше да свърши скоро. Фабрицио й разказа самата истина по изгнанието на баща й: херцогинята съвсем не била замесена в тая работа по простата причина, че нито за миг не повярвала мисълта за отравянето да е на генерал Конти; тя винаги смятала, че това е работа на партията на Раверси, която искала да изпъди граф Моска. Тая историческа истина, изложена надълго от Фабрицио, зарадва много Клелия; тя беше нещастна, че трябва да мрази някого от близките на Фабрицио. Сега вече не гледаше на херцогинята с ревниво око.

Щастието, което донесе тая вечер, трая само няколко дни.

Прекрасният дон Чезаре пристигна от Торино и почерпил смелост от голямата честност на сърцето си, реши да посети херцогинята. След като я помоли да му даде дума, че няма да злоупотреби с онова, което ще й каже, той й призна, че брат му, заблуден от погрешна представа за чест, като се мислел за презрян и погубен в общественото мнение поради бягството на Фабрицио, сметнал за свой дълг да си отмъсти.

Дон Чезаре говори по-малко от две минути и постигна своето: херцогинята бе трогната от съвършената му добродетел, каквато съвсем не бе свикнала да вижда. Тя го хареса като нещо ново.

— Ускорете сватбата на дъщерята на генерала с маркиз Крешенци и аз ви обещавам да направя всичко, което зависи от мене, за да бъде генералът посрещат така, като че се връща от пътуване. Ще го поканя на обед; доволен ли сте? Без съмнение отначало ще има известна студенина и генералът не бива да бърза с искането си да го възстановят като комендант на цитаделата. Но вие знаете приятелските ми чувства към маркиза и аз няма да бъда злопаметна към неговия тъст.

Въоръжен с тия думи, дон Чезаре каза на племенницата си, че животът на баща й, болен от отчаяние, е в нейни ръце. От няколко месеца той не беше се явявал в никой двор.

Клелия поиска да посети баща си, който се криеше под чуждо име в едно село до Торино, защото си въобразяваше, че пармският двор ще поиска екстрадицията му, за да го даде под съд. Тя го намери болен и почти объркан. Същата вечер тя писа на Фабрицио, че скъсва него завинаги. Когато получи писмото, Фабрицио, чийто характер бе съвсем заприличал на характера на любимата му, се оттегли в манастира „Велея“, разположен в планините на десет левги от Парма. Клелия му написа писмо от десет страници: по-рано тя му се беше заклела, че никога няма да се омъжи за маркиза без негово съгласие; сега го молеше за това съгласие и Фабрицио и го даде от уединението си във „Велея“ с писмо, изпълнено с най-чисто приятелство.

Като получи това писмо, приятелският характер на което, трябва да признаем, я ядоса, Клелия сама определи деня на сватбата, празненствата на която още повече увеличиха блясъка на пармския двор през тази зима.

Ранунцио Ернесто V всъщност беше скъперник, но той лудо бе влюбен и се надяваше да привърже херцогинята към своя двор: помоли майка си да приеме от него една твърде значителна сума за уреждане на празненствата. Първата придворна дама отлично успя да използва това увеличение на приходите; тая зима пармските празненства напомняха за щастливите дни на миланския двор и за вицекраля на Италия, любезния принц Евгений, чиято добрина бе оставила толкова продължителен спомен.

Задълженията на викарен епископ зовяха Фабрицио в Парма, но той заяви, че по съображения на благочестие ще продължи уединението си в малкото жилище, което неговият покровител архиепископ Ландриани го принуди да заеме в архиепископския дворец; и той се затвори там само с един слуга. Така че Фабрицно не присъства на никое от бляскавите дворцови празненства и по тоя начин си спечели в Парма и в бъдещата си епархия името на голям светец. Неочаквано, тъкмо поради това уединение, към което го подтикна само дълбоката му и безнадеждна тъга, у добрия архиепископ Ландриани, който винаги го бе обичал и наистина го гласеше за свой наследник, се породи малко завист към него. Архиепископът с право смяташе за свой дълг да ходи на всички дворцови празненства, както е прието в Италия. В такива случаи той носеше тържественото си облекло, приблизително същото, в което го виждаха при богослуженията в катедралата. Стотиците слуги, събрани в украсеното с колони преддверие на двореца, винаги ставаха прави и молеха за благословия монсиньора и той благосклонно спираше и им я даваше. В един такъв момент на тържествено мълчание монсиньор Ландриани чу как един глас каза:

— Нашият архиепископ ходи по балове, а монсиньор дел Донго не излиза от стаята си.

От този момент безграничната благосклонност на архиепископа към Фабрицио се свърши, но Фабрицио можеше да лети със собствените си крила. Цялото му поведение, породено само от отчаянието, в което го бе потопила женитбата на Клелия, беше сметнато за израз на скромно и възвишено благочестие и верующите четяха като поучителна книга превода на родословието му, дето прозираше най-глупава суетност. Книжарите издадоха литографиран портрета му, който се разпродаде в няколко дни, най-вече сред хората от народа. От невежество гравьорът бе заобиколил портрета на Фабрицио с някои орнаменти, които се слагат само на портретите на епископи и за които един викарий не би могъл да претендира. Архиепископът видя един от тия портрети и гневът му нямаше вече граници; той повика Фабрицио и му каза много горчиви неща, като в разпалеността си употреби доста груби думи. За Фабрицио не беше никак мъчно, разбира се, да се държи така, както би се държал при подобен случай Фенелон; той изслуша архиепископа колко то се може най-смирено и почтително, а когато прелатът млъкна, разказа му цялата история на превода на родословието, направен по заповед на граф Моска през време на първото му затваряне. Преводът бил обнародван със светски цели и това винаги му се виждало недостойно за човек с неговия сан. Колкото за портрета, той каза, че няма нищо общо нито с първото, нито с второто издание; когато книжарят му изпратил през време на уединението му в архиепископския дворец двадесет и четири екземпляра от второто издание, той заръчал на слугата си да купи още един и като научил по тоя начин, че портретът се продава по тридесет су единият, пратил сто франка, за да плати двадесет и четирите екземпляра.

Всички тия съображения, макар и изказани с най-умерен тон, както може да говори човек, чието сърце бе изпълнено със съвсем други скърби, доведоха до изстъпление разгневения архиепископ и той стигна дотам, че обвини Фабрицио в лицемерие.

„Това са те хората от простолюдието — каза си Фабрицио, — дори когато са умни.“

По това време той имаше по-сериозни грижи: писмата на леля му, която решително настояваше Фабрицио да се върне в апартамента си в двореца Сансеверина или поне да я посещава от време на време. Фабрицио беше уверен, че там ще се говори за бляскавите тържества, уреждани от маркиз Крешенци по случай сватбата му; а тъкмо това той не беше сигурен, че ще може да понесе, без да се изложи на хорските одумки.

Когато стана венчавката, Фабрицио се отдаде цяла седмица на пълно мълчание, като заповяда на слугата си и на хората от архиепископския дворец, с които имаше връзки, да не му продумват нито дума.

Научил за тая нова превземка, монсиньор Ландриани почна да вика Фабрицио много по-често от преди и да води с него дълги разговори; задължи го дори да има съвещания с някои селски каноници, които твърдяха, че архиепископът нарушил техните привилегии. Фабрицио се отнесе към всичко това с пълно равнодушие на човек, който мисли за друго. „По-добре да стана монах — мислеше си той; — в скалите на «Велея» ще страдам по-малко.“

Той посети леля си и когато я прегръщаше, не можа да сдържи сълзите си. Херцогинята го намери толкова променен — очите му изглеждаха още по-огромни поради голямото му отслабване и сякаш щяха да изскочат от орбитите, а той самият имаше такъв жалък и нещастен вид в своето черно изтъркано расо на прост свещеник, че в първия момент и тя не можа да сдържи сълзите си; но след миг, спомнила си, че цялата тая промяна в хубавия младеж се дължи на брака на Клелия, тя изпита гняв, почти равен по сила на гнева на архиепископа, само че скрит по-изкусно. Тя има жестокостта да говори надълго за някои живописни подробности на очарователните празненства, давани от маркиз Крешенци. Фабрицио не отговаряше, но очите му някак конвулсивно се притваряха и той стана още по-блед от преди, макар това да изглеждаше отначало невъзможно. В тия минути на остра болка неговата бледнина доби зеленикава отсенка.

Тъкмо тогава дойде граф Моска и онова, което видя и което му се стори невероятно, най-после напълно го излекува от ревността, която Фабрицио никога не бе преставал да му вдъхва. Тоя ловък човек се опита с най-деликатни и остроумни изрази да пробуди у Фабрицио известен интерес към светските работи. Графът винаги хранеше към него голяма почит и доста приятелски чувства, а сега това приятелство, несмущавано вече от ревността, стана почти сърдечно. „Наистина той скъпо купи хубавото си положение“ — каза си графът, като си припомни нещастията му. Под предлог да му покаже картината от Пармиджанино, пратена на херцогинята от принца, графът отведе Фабрицио настрана.

— Слушайте, приятелю, да говорим като мъже, мога ли да ви бъда полезен с нещо? Не бойте се, няма да ви разпитвам; но може би имате нужда от пари, може би бих могъл да ви услужа с моето влияние? Кажете, аз съм на ваше разположение; ако предпочитате да ми го кажете писмено, пишете ми.

Фабрицио нежно го прегърна и заговори за картината.

— Вашето поведение е шедьовър на най-тънка политика — каза графът, като се върна към лекия разговорен тон; — вие си подготвяте твърде приятно бъдеще, принцът ви уважава, народът благоговее пред вас, черното ви ожулено расо причинява безсънни нощи на монсиньор Ландриани. Аз разбирам донейде от политика, но съм готов да ви се закълна, че не бих могъл да ви дам съвет как да постигнете нещо повече. Още с първите си стъпки в обществото вие на двадесет и пет години стигнахте почти до съвършенство. В двора се говори много за вас; и знаете ли на кое дължите това необикновено за вашата възраст отличие? На черното ожулено расо. Както знаете, ние с херцогинята станахме притежатели на старата къща на Петрарка върху хубавия хълм сред гората, близо до По: ако някой път се уморите от дребните сплетни на завистта, мисля, че бихте могли да станете наследник на Петрарка, чиято слава ще увеличи вашата.

Графът измъчваше ума си как да предизвика усмивка върху това лице на отшелник, но не успя. Промяната беше още по-поразителна, защото по-рано лицето на Фабрицио имаше един недостатък: то изразяваше понякога съвсем не на място сладострастие и веселост.

На сбогуване графът не пропусна да му каже, че въпреки неговото уединение може би ще бъде малко неестествено, ако не се яви в двора идната събота, на рождения ден на принцесата. Тия думи бяха за Фабрицио като удар с кинжал: „Боже мой — каза си той, — какво търся тук!“ Тръпки го побиха при мисълта кого би могъл да срещне в двореца. Тая мисъл погълна всички други, той реши, че му остава само едно — да отиде в двореца точно когато отварят вратите на салоните.

И наистина на тържествената вечер името на монсиньор дел Донго бе възвестено едно от първите и принцесата го прие с всичката възможна почит. Фабрицио не сваляше очи от стенния часовник и когато стрелките показаха двадесетата минута от пристигането му в салона, той стана да се сбогува, но тъкмо в тоя миг влезе принцът. След като поприказва малко с него, Фабрицио с изкусна маневра се приближи до вратата, но сега го сполетя едно от ония дребни събития, които първата придворна дама тъй добре знаеше да урежда: дежурният шамбелан се затече подире му и му каза, че е определен да играе вист с принца. В Парма това е висока чест, съвсем неотговаряща на ранга, заеман в обществото от един викарен епископ. Да играе вист с принца, беше голяма чест дори за архиепископа. Думите на шамбелана пронизаха сърцето на Фабрицио и макар да беше смъртен враг на всякакви публични сцени, той бе готов да отиде да му каже, че изведнъж му е прилошало. Но той си помисли, че ще бъде подложен на въпроси и изрази на съчувствие, по-непоносими и от играта. Страшна мъка бе за него тоя ден да говори.

За щастие между високопоставените лица, дошли да честитят на принцесата, беше и ръководителят на ордена на миноритите. Тоя много учен монах, достоен съперник на Фонтана^[1] и Дювоазен^[2], бе седнал в един далечен ъгъл на салона. Фабрицио се изправи пред него така, че да не вижда входната врата, и му заговори по богословски въпроси. Но той не можа да не чуе как доложиха за пристигането на господин маркиз и на госпожа маркиза Крешенци. Въпреки очакването си той изпита силен гняв.

„Ако бях Борсо Валсера — каза си той (един от генералите на първия Сфорца), — щях да заколя тоя тромав маркиз, и то с камата с дръжка от слонова кост, която Клелия ми даде през оня щастлив ден — ще го науча как има дързостта да се явява със своята маркиза там, дето съм аз.“

Лицето му тъй се промени, че ръководителят на ордена на миноритите му каза:

— Да не би, ваше превъзходителство, да се чувствате неразположен?

— Ужасно ме боли глава… тия светлини ми причиняват болка… стоя тук само защото съм определен да играя вист с принца.

От тия думи ръководителят на ордена на миноритите, буржоа по произход, толкова се смая, че като не знаеше какво да прави, почна да се покланя на Фабрицио, а той от своя страна, развълнуван от съвсем други чувства, стана необикновено приказлив; той забеляза, че зад него настъпи дълбока тишина, но не се решаваше да се обърне. Изведнъж някой удари с лък по пюпитъра; изсвириха ритурнела и прославената г-жа П…^[3] изпя прочутата някога ария на Чимароза^[4].

Quelle pupille tenere!^[5]

През първите тактове Фабрицио се сдържаше, но скоро гневът му изчезна и той усети голямо желание да заплаче. „Велики боже — каза си той, — каква смешна сцена! И при това аз съм с расо.“ Той помисли, че ще бъде по-умно да почне да говори за себе си.

— Когато се мъча да надвия тия страшни болки в главата, както например тая вечер — каза той на ръководителя на ордена на миноритите, — те свършват с плач, а това би могло да даде храна на злословието по адрес на човек с нашето положение; ето защо, моля ви, ваше благоговейнство, позволете да заплача с лице към вас, а вие не обръщайте внимание на сълзите ми.

— Нашият отец-провинциал^[6] в Катанцара страда от същата болест — каза ръководителят на миноритите и почна да разправя тихо една дълга история.

Смешните подробности на тая история, в която се разказваше за вечерите на отеца-провинциал, накараха Фабрицио да се усмихне, нещо, което не му се беше случвало отдавна; но след малко той престана да слуша ръководителя на миноритите. Г-жа П… пееше божествено една ария от Перголези^[7] (принцесата обичаше старинната музика). На три крачки от Фабрицио се чу лек шум; за пръв път тая вечер той обърна очи. В креслото, което беше изскърцало, седеше маркиза Крешенци; нейните насълзени очи срещнаха очите на Фабрицио, които не бяха в по-добро състояние. Маркизата наведе глава; Фабрицио продължи да я гледа няколко секунди, сякаш за пръв път виждаше тая отрупана диаманти глава, но в погледа му се четеше гняв и презрение. Сетне той помисли: „И моите очи няма да те погледнат никога“ — обърна се към отеца-генерал и му каза:

— Ето на, сега моята болест ме хвана по-силно, от колкото друг път.

И наистина Фабрицио плака с горещи сълзи повече от половин час. За щастие му се притече на помощ една Моцартова симфония, ужасно обезобразена, както става обикновено в Италия, и той можа да пресуши сълзите си.

Фабрицио стана твърд и не обърна очи към маркиза Крешенци; но г-жа П… запя отново и в душата на Фабрицио, облекчена от сълзите, настъпи пълно спокойствие. Животът му се яви в нова светлина. „Нима мога да искам — каза си той — да я забравя напълно още в първия миг? Нима това би било възможно?“ Мина му през ума и друга мисъл: „Мога ли да бъда по-нещастен, отколкото съм от два месеца? И щом нищо не може да увеличи мъката ми, защо да се противя на удоволствието да я гледам? Тя забрави клетвите си; тя е непостоянна: мигар всички жени не са такива? Но кой би могъл да отрече небесната й хубост? Нейният поглед ме очарова и възторгва, а аз трябва да правя усилие, за да погледна жените, които минават за най-хубави! Защо тогава да не се отдам на очарованието? Това ще бъде за мене поне миг на отдих.“

Фабрицио познаваше донякъде хората, но беше съвсем неопитен в страстите, защото инак би си казал, че това мигновено удоволствие, пред което искаше да отстъпи, щеше да направи напразни всичките му усилия от два месеца насам да забрави Клелия.

Нещастната жена беше дошла на празненството само защото мъжът й я принуди; тя поиска поне да си отиде след половин час под предлог, че не се чувства добре, но маркизът й заяви, че е съвсем неприлично да повика каретата си и да си отиде, когато много карети тепърва пристигат, че това не само е противно на етикета, но би могло дори да се изтълкува като косвена критика на празненството, давано от принцесата.

— Като почетен кавалер — добави маркизът, — аз трябва да стоя в салона и да чакам заповедите на принцесата, докато всички се разотидат; може би ще стане нужда и навярно ще потрябва да се дават нареждания на слугите, те са толкова небрежни! Нима искате някой прост щалмайстор на принцесата да си присвои тая чест?

Клелия се примири; тя не беше съгледала Фабрицио и все още се надяваше, че той няма да дойде на празненството. Но тъкмо когато щеше да почне концертът и принцесата разреши на дамите да седнат, Клелия, която не бързаше много при подобни работи, остави други да заемат най-добрите места около принцесата и трябваше да потърси кресло в дъното на залата, в далечния ъгъл, дето беше се скрил Фабрицио. Когато се приближи до креслото, погледът й бе привлечен от необикновения за това място костюм на ръководителя на ордена на миноритите и отначало тя не забеляза слабия, облечен в скромно черно расо човек, с когото той говореше, но все пак някакво тайно вълнение спря погледа й върху тоя човек. Тук всички бяха в униформи или в богато украсени с везба фракове: кой можеше да бъде тоя млад човек в скромно черно расо? Тя го гледаше много внимателно, но една дама, която отиваше на мястото си, стана причина тя да отмести креслото си. Фабрицио извърна глава; той беше толкова променен, че тя не го позна. Отначало си каза: „Колко прилича тоя човек на него, сигурно е по-големият му брат; но аз мислех, че е само няколко години по-стар от Фабрицио, а тоя човек е четиридесетгодишен.“ Изведнъж по едно движение на устата му тя го позна.

„Горкият, колко е страдал!“ — каза си тя и наведе глава от болка, а не за да бъде вярна на обета си. Сърцето й бе потресено от жалост: та той не изглеждаше така дори след деветмесечния си затвор. Не го погледна повече, но и без да извръща глава, виждаше всички негови движения.

След концерта тя видя как той се приближи към игралната маса на принца, сложена на няколко крачки от трона, и въздъхна с облекчение, че Фабрицио бе доста далеч от нея.

Но маркиз Крешенци бе много ядосан, че жена му седи толкова далеч от трона; цялата вечер се мъчеше да убеди една дама, която беше седнала три кресла далече от принцесата и мъжът на която му дължеше пари, че ще направи добре, ако смени мястото си с маркизата. Тъй като клетата жена, разбира се, отказа, маркизът намери мъжа-длъжник и той принуди нежната си половина да се вслуша в тъжния глас на разума и най-сетне, за удоволствие на маркиза, размяната стана; той отиде да повика жена си.

— Вие винаги сте прекалено скромна — каза й той, — защо ходите с наведени очи? Могат да ви вземат за някоя еснафка, която се чуди как е попаднала тук и на която всички се чудят, че я виждат на това място. Тая побъркана първа придворна дама винаги прави така! Вървете разправяйте след това, че ще спрем разпространението на якобинството! Не забравяйте, че вашият мъж заема първото място между мъжете в двора на принцесата и дори ако републиканците успеят да премахнат двора и дори аристокрацията, вашият мъж пак ще бъде най-богатият човек в тая държава. Все още не можете да схванете това достатъчно добре.

Креслото, в което маркизът с удоволствие настани жена си, беше само шест крачки далеч от игралната маса на принца; Клелия виждаше Фабрицио само в профил, но го намери толкова отслабнал, той изглеждаше тъй безучастен към всичко, което можеше да се случи в тоя свят — той, който някога не пропускаше събитие, без да си каже думата, — че най-после тя стигна до следното страшно заключение: Фабрицио съвсем се е променил, забравил я е; отслабнал е толкова от строгите пости, които благочестието му налага. Разговорите на всичките й съседи затвърдиха у Клелия тази тъжна мисъл: името на викария епископ беше в устата на всички; мъчеха се да отгатнат причините за високото отличие, което му се падна: тъй млад и да бъде допуснат да играе на карти с принца! Чудеха се на учтивото безразличие и надменния вид, с които той хвърляше картите си дори когато биеше негово височество.

— Просто невероятно! — провикваха се стари царедворци. — Съвсем се е възгордял, дето леля му е на голяма почест… но, слава богу, това няма да трае дълго, нашият господар не обича да се държат тъй надменно.

Херцогинята се приближи към принца; царедворците, които се държаха на твърде почтително разстояние от игралната маса и можеха да чуят случайно само откъслечни думи от разговора на принца, забелязаха, че Фабрицио силно се изчерви.

— Сигурно леля му се е скарала — казаха си те — за неговото надменно безразличие.

А Фабрицио беше чул гласа на Клелия — тя отговаряше на принцесата, която, обикаляйки залата, се обърна с няколко думи към жената на своя почетен кавалер.

Настъпи момент, когато Фабрицио трябваше да смени мястото си в играта; сега той се намери точно срещу Клелия и няколко пъти се отдаде на щастието да я съзерцава. Горката маркиза почувства, че той я гледа, и съвсем се обърка. На няколко пъти тя забрави обета си: в желанието си да отгатне какво става в сърцето на Фабрицио, тя вперваше очи към него.

Когато партията на принца свърши, дамите ставаха, за да минат в залата, дето беше сложена вечерята. Настъпи известно объркване. Фабрицио се намери съвсем близо до Клелия, той все още беше твърд в решението си, но изведнъж усети лекия парфюм, който слагаше на роклите си; всичките му решения рухнаха. Той се доближи до нея и полугласно, сякаш говореше на себе си, произнесе два стиха от сонета на Петрарка, който беше й пратил от Лаго Маджоре, напечатан върху копринена кърпичка. „Колко голямо беше моето щастие, когато тълпата ме смяташе за нещастен, и как се промени сега съдбата ми!“

„Не, съвсем не ме е забравил — каза си Клелия в изблик на радост. — Тая прекрасна душа не може да бъде непостоянна!“

Не, никога не ще ме видите вий друг,

очи, що на любов научихте ме тук.

Клелия реши сама да си повтори тия два стиха от Петрарка.

Веднага след вечерята принцесата се оттегли; принцът я изпрати и вече не се яви в приемните салони. Щом се узна това, всички отведнъж тръгнаха да си ходят; в антретата настъпи пълно безредие. Клелия се намери съвсем близо до Фабрицио; дълбокото нещастие изписано на лицето му, породи у нея жалост.

— Да забравим миналото — каза му тя — и запазете тоя спомен от приятелството.

И тя сложи ветрилото си така, че той да може да го вземе.

Всичко се промени за Фабрицио. В миг той стана друг човек; още на другия ден той заяви, че уединението му е свършено и се върна във великолепния си апартамент в двореца Сансеверина. Архиепископът и казваше, и мислеше, че благоволението, което му бе оказал принцът, като го допусна да играе на неговата маса, съвсем е замаяло главата на новия светец; херцогинята разбра, че се е помирил с Клелия. Тая мисъл засили мъката й от спомена за съдбоносното обещание и окончателно я убеди, че трябва да замине. Хората се чудеха на нейното безумие. Как! Да напусне двора, когато благоволението към нея изглеждаше безгранично!

Напълно щастлив, след като се увери, че между Фабрицио и херцогинята няма любов, графът казваше на приятелката си:

— Новият принц е самата добродетел, но аз го бях нарекъл това дете: ще ми прости ли някога? Виждам само едно средство да възстановя добрите си отношения с него: отсъствието. Ще бъда с него напълно любезен и почтителен, след това ще се разболея и ще си дам оставката. Вие ще ми позволите това, защото положението на Фабрицио е осигурено. Но ще направите ли за мене грамадната жертва — добави той със смях — да смените високата титла херцогиня с друг много по-ниска? За забава оставям всички работи тук в невъобразимо безредие; имах четири-пет истински работници в разните си министерства, но преди два месеца ги пенсионирах, защото четат френски вестници, и ги заместих с първокласни глупци. След нашето заминаване принцът ще се почувства толкова безпомощен, че макар да се ужасява от характера на Расси, не се съмнявам, ще бъде принуден да го повика, а аз чакам само заповед от тирана, който разполага с моята съдба, за да напиша нежно и любезно писмо на приятеля си Расси и да му кажа, че имам пълното основание да се надявам, че заслугите му скоро ще бъдат оценени както трябва.