Таряй Весос
Лодката вечер (9)

Измити лица

Гъста горичка с широколистни дървета встрани от пътя. И най-хубавото време. Топъл дъжд, разстилащ наоколо чудодейна мекота и дълбок покой.

В горичката сякаш няма никой — но там са петима. Цари пълна тишина. Обгърнала е петимата, за да остане с тях навеки.

Но кои са тези петима мъже?

Тук никой не знае.

Това са петима войници, съвършено неизвестни и забравени. Дошли в този край, стреляли са или не са стреляли, преминали, марширувайки, през местността заедно с още безчет други, но се държали по-настрана от останалите. Така е било. Много млади са. И сигурно обичани от мнозина.

Сега няма какво да се стори. Лежат на земята в различни пози, не по-малко от пет на брой, и дъждът ги кваси.

 

 

Да, младите мъже лежат на земята, дъждът ги мокри и те не са помръднали нито днес, нито вчера. И днес, както вчера ги облива кротък и мек дъждец. Същият — тих и топъл, който вали сега.

В нощта между двата дъждовни дни също валя. Дъждовните дни свърза една дъждовна нощ. Последната нощ, преминала неочаквано беззвучно след цялата адска олелия и в която дъждът измокри до кости петимата мъже в мрака. Рано тази сутрин те бяха съвсем бели, умитите им лица — неподвижно вцепенени.

Викат му бяло, но то всъщност е нещо хем много по-близко, хем много по-отдалечено от бялото и няма наименование на човешки език.

Петима мъже, не са много.

По един за всеки пръст на ръката.

То е почти нищо.

Дъждът ги мие.

 

 

Да поговорим за мълчанието:

В нощта преди тази, последната, откъм горичката се разнасяха различни шумове и викове. Но колкото по-плътно мракът обгръщаше всичко наоколо, толкова по-тихо ставаше. Един подир друг те вече нямаха срещу какво да роптаят. Нещо друго не би могло да се случи с петимата, а и повече от петима те не бяха.

Но нощта съвсем не бе тиха. Земята се разтресе и смъртта я разора надлъж и нашир. Петимата се намираха най-далеч, встрани от предния пост, ала смъртта ги издири и там. Те не застинаха мигновено, а постепенно. Постепенно. Оттогава не спираше да вали. Трябваше да бъдат умити, тъй че дъждът рукна сякаш нарочно.

Станалото в онази нощ и в предхождащите я дни не бе понятно за никого, но то протече с шумотевица, която прокуди всички животни и птици надалеч, към по-закътани места. Тъй че петимата дълго няма да бъдат открити нито от горските твари, нито от птици. А също и от хора, от онези например, чието задължение е да разчистват, защото те имат друго да вършат, нали непрекъснато и къде ли не другаде стават всякакви и по-големи събития.

Нямаше и време да се проверява навред. Един нов и важен ден раздрусва земята точно сега и изисква всичката налична помощ. Там има хиляди. В горичката са само петима.

 

 

Тези, които са тук, ще останат.

Никога няма да бъдат разпознати. Лежат далеч от местата, където живеят или минават хора. А не се и намират в дружелюбна страна. Никой не ще предприеме издирването им в широк мащаб. Никой освен мухите не ще се натъкне на тях. Когато един ден дъждът секне, мухите ще ги накацат. Те не се плашат от оръдия.

Петимата вече не съществуват и в тяхната собствена страна никой не знае за това. Отнесла ги е бурята. Там, в онзи далечен край, някои питат за тях денонощно. Там е техният малък кръг от отчаяни близки. Това не помага. Петимата просто са изчезнали, като дим. Никой не ги е виждал.

Ред? Някъде май цари суров и безпощаден ред. Ала каква полза?

Все по-бели и по-бели лица.

Толкова е просто. Дъждът се лее кротко и лицата, които се намират на земята, биват непрекъснато обмивани. Също и ръцете. Ръцете, в последния миг стиснати в гневни пестници срещу някого. Дъждът избелва, измивайки също и тях. Облива ги с мека дъждовна вода, сякаш за да разтвори дланите им, но това не се оказва възможно, гневът не бива смекчен. Дори да останат да лежат тук, докато всичко бъде унищожено, те пак няма да омекнат. Тези пестници са свити осъдително и за бъдещето.

 

 

Дърветата в горичката сякаш се скупчват по-плътно едни към други в лошото време. Така изграждат допълнителен параван от ситен дъждец и влажна омара. По-ниските гъсталаци открояват това още по-отчетливо, те са се сгушили под капките, сякаш за да затулят всички отверстия.

Белите лица представляват неподредена купчина.

Все по-бели и по-бели към бъдното:

Скоро ще започнат да светят.

 

 

Невероятна мисъл витае насам и изчаква.

Но някъде я оборват:

Не, не, не ще светят!

Няма ли някакъв сляп ред за такива неща.

Безсмислен ред, нелеп, но все пак ред. Да не светят. Трябва да има някакъв ред, който да предотврати онова, дето не може да се изтърпи.

Да, има такъв ред. Щом се е стигнало до това, този жесток ред влиза в сила. Когато е прекалено късно. Когато бурята вече е забушувала надалеч, за да остави подире си повече бледи лица, та тогава този закъснял ред нахълтва в горичката при петимата самотни мъже там.

Още веднъж обаче: залогът е висок.

Това са петима.

Какво ще рече петима в такава игра?

Не означава дори помръдване с вежда на командващия, а още по-малко пък повод за жалейно опяване.

Означава нещо много по-дребно от прашинка в окото, която дразни на обичайното място. Да бяха сто пъти по пет или хиляда — залогът, както се каза, е висок. Играта трябва да се играе. Под искристи звезди долу на земята се казва, че играта е голяма и че на нея следва да се гледа подобаващо.

Какво означават петима тогава?

Точно пръстите на една ръка, ако ги броиш по този начин.

За всекиго от тях това е означавало всичко — да съществува. Да участва. Да придава смисъл на живота наред с другите. Дърветата в горичката се свеждат под дъжда и петимата биват умити дотам, че започват да светят. Не по-малко от пет пъти — това означаваше всичко.

 

 

Постепенно те стават все по-бели. И постоянно се приближават до онзи взрив от светлина, който предстои да избухне.

Биват обмивани, докато денят привършва. Горичката сякаш става по-гъста. Започва нова нощ. Мракът е почти непрогледен, ласкав и удобен там вътре, както трябва да бъде и ще е. Това тук не бива да тъне в полумрак. Редът и в случая е непреклонен, пък макар и никога да не е прекалено късно.

Третата нощ сиянието се появява.

В третата нощ се започва:

Бавно, полека петте бели лица започват да светят.

 

 

В най-непрогледната нощ, когато топлият дружелюбен дъждец не е секнал и не иска да престане, избелвайки ги внимателно и нежно, онова другото е готово да се появи бурно, и то не по най-приятния начин.

Дърветата не помръдват. Не полъхва ветрец. Не се дочува пращене на шума под стъпките на звяр, смъртоносната буря прогони оттук всичко живо. Останали са само трева и листа, които също не издават звук, та то да се случи: петимата да засветят все по-силно.

Лицата им засияват в гарвановочерната тъма.

Съвсем доловимо и спокойно сияние. Не потрепва като пламък. Лицата, измити, за да надмогнат мрака, не от дъжда, а от друго, са изплакнати така, че да засветят. Кротко и равномерно като дълбока печал.

Добре е, че наоколо няма хора. Един обикновен човек не би могъл да го издържи. Тази светлина е предназначена за онези, които са зад кулисите на събитията и които задвижват играта.

Сега нощта е в разгара си. Мракът се приплъзва безшумно. Горичката се сгушва около онова, което хората отпървом причиняват, а сетне не могат да издържат.

Какъв тон издава тази нощ? Дъждът продължава. Сиянието става все по-упорито и по-опасно. Изнурително мъждеене сякаш през мъгла. Има още стотици хиляди места като това тук, където са само петима. Сега започват да светят.

От тях в мрака се излъчва зрак. Утре дъждът сигурно ще престане и тогава ще налетят черните мухи. Но сега е нощ и мухите не смеят да се приближат.

 

 

Все по-могъщо сияние. Непоколебимо. Лицата го получават от незнайни източници. Зарево от престъпления, което се издига към небето.

Сияние, което привлича, интригува, внася смут и хаос. В горичката, която изглежда тъй спокойна, всъщност цари пълно безредие.

Тъмата гъмжи от дребни животи. Светлината разбужда всички малки твари, потънали в сън наблизо. Гадинките се придвижват на тласъци. Те са безкрайно малки, но имат възможности да обемат необичайното. Към светлината в гъсти редици. Пленени от нея и омагьосани — в тази светлина те ще изчезнат като роса.

Пет лица светят. Все по-силно и все по-гибелно. Пронизващи лъчи, които нищо не може да спре. Минават през дърво, камък, през всичко, запалени от страданието на невинни хора.

Дребосъците беззвучно пъплят към светлината. Изпълзяват от своята нощ и стават свидетели. Потайни, мълчаливи свидетели.

 

 

Как всъщност възникна?

Трябваше да стане.

Тази нощ е озарена от светлина.

Трябваше да стане по този начин. Въдворен е един закъснял ред. Измъчените лица засияха, и то с опасна светлина. Дълго няма да се говори за това, но най-сетне се възцари ред.

Дъждът престава. Утре ще налетят мухите.

От разкривените лица се излъчва светлина, която по никакъв начин не може да се опише. Не е светлина в обичайния смисъл на думата. В нея малките твари изчезват, изчезват безследно. Изчезва също и болката.

Случилото се тук тази нощ не ще научи никой. Камъните потънаха с товара си на дъното на морето.

Ами ако тази петкратна светлина сетне прониже земята и дърветата, и камъните? Нищо. Това никога няма да стане известно.

Унищожителната светлина обаче озарява там нощта. И за нея никой никога не ще узнае.