Таряй Весос
Лодката вечер (15)

Непонятно

Лъх от първия дъжд върху тънка рокля, по топла кожа.

Какво?

Или по моята тънка риза.

Кратки скъпоценни мигове.

Мирис, който изчезва още докато се обърнеш и замълчиш. Така мирише онова, което не може да се намери, което само не знае, че го има. Безмълвно притаено на езика зад една дума за любовта.

Непонятно — като онова, дето човек иска да има край себе си, когато няма какво да желае повече.

Първата пръска върху памучна риза.

Заставаш напреки пътя и вдигаш нагоре лице, усещаш нещо: отново смътна мъка.

Послание от мъка, необичайна и жива, която няма име.

Мъката е последното важно нещо, това, което предизвиква, удря и създава.

Важни са очакванията, но мъката е последното.

Пътят става труден, минава през дълбоки пукнатини, пътеките се губят в собствените си криволици и местата на срещите стават невидими.

Но да се разкаже кое е неизразимото при лъха на първия дъжд. В него се таи една истина, нещо, пред което човек може би отстъпва.

Отново една истина зад думата за любовта. Има пласт върху пласт, трудно е да излезеш напред и да заявиш, че знаеш.

Усеща се като послание, но поръченията му и истините се крият зад безчет ципи. Ние не искаме да знаем, ние отвръщаме припряно погледи, защото истината е гола и близка.

Ципи. Бързо покриват отгоре. Човек трябва да се удивлява — както мъката възниква помежду ни през топлите дни, при първите капки на дъжда.

Прас! — чува се под моя крак в пукнатината, точно под ботуша. Каменистата повърхност на пътеката изтрополява бавно при стъпките ми, не е стабилна, може да се клатушка.

Прас! — обажда се скалистата пътека.

Не е неочаквано.

Каменистите издатини по пътеката и аз се сдружаваме незабавно. Една немногословна дружба от много отдавна. Загадъчна в своята изключителна простота.

Никога без надежда.

Прас! — днес, както преди.

Или тази година е по-различно? Пак малко ново и по-различно?

Защо?

Глупости, самовнушение, казвам си, но може би ми се бе искало да бъде така.

Прас! Във всеки случай като застраховка, като подпечатване, камъкът се люлее и трополи в основата на планината. Един сигнал дълбоко вътре, че е сега. И че просто е.

Какво е то, дето е? Не се говори за него. Но се говори на сърцето ми и аз знам този език. Говори се приглушено като на някой беден и плах.

Всичко е наред, означава.

Самият аз не казвам нищо за моето, това е монолог за продължителната ни дружба. Всичко е наред.

Прас! За теб и мен през лятото, краткото лято, радостта, вечерите — и слабият сигнал навътре. Дълбоко вътре в тежката крепост на планината стига той, така поне си мисли човек. А там се говори ясно.

То ще продължава в пукнатините.

Всичко е наред.

Планинските камъни със своето тихо приветствие.

Планинските камъни, които са там, за да останат.

Всеки, пристигнал, за да премине през клисурата, бива приветстван с добре дошъл от планинските камъни, които му говорят по своя пестелив начин. През времената и през времената. Неспокойният скиталец продължава да среща покой и пак покой.

А ти?

Дойде плах на пътеката и попита. В своята плахост получи възможност да усетиш и разбереш.