Таряй Весос
Лодката вечер (8)

Пропуснатият ден се отдалечава, пълзейки по корем

За пропуснатия ден никой не говори.

Пропуснатият ден се отдалечава, пълзейки по корем.

Само столовете остават, наперени, по местата си в залите, в залите. Нашите празни столове в залите, защото този ден е вече привършил.

Денят, който не беше никакъв ден, свърши. Кимнахме с черепите и излязохме, отидохме си у дома. Това бе ден на позора и вече никога няма да настъпи отново. Нищо не е нищо, денят отмина, настана вечер и вятърът се усили.

Черепите си отидоха у дома. Ние не сме там вече. Кимахме на всичко и в съгласие. Кимването си е кимване. После се спуска вечер и вятърът задухва освежаващо.

Столовете остават празни, нищо не бе свършено. Нищо не ще се стори и утре — но столовете ще се запълнят, кимването ще е кимване и вятърът — да, вятърът ще става все по-силен.

Нищо не се промени. Нито ние, нито и другите. Така денят може да изпълзи от стаята. Вместо това стаята се изпълва бавно със здрач. Вика се отвън, но един вик отвън не стига до победения ден. До опустошения. Започнал като бледочервени ципи по планинските върхове призори. Знаехме го и се настанихме добре на столовете, утринно нащрек и наблюдателни.

Нищо.

Колко може да се издаде с едно кимване?

Никой не използва своя череп, за да възпрепятства нещастия и беди. Денят се измъква от стаята по корем, за да намери някаква дупка, та да се свре дълбоко долу в мазетата, където бродят плъхове с голи опашки. Седяхме на столовете през цялото време и с кимане дадохме ценен отрязък от време на плъховете. Знаехме всичко.

Денят пълзи по корем като змия и се разпада на късове, за да може да се промъкне в хиляди скривалища, в пустинни земи, на морски дъна, между каменни блокове в старо планинско свлачище. Никога няма да се появи отново — преди да удари големият час. Предаденият ден бе блестящо нагизден, а сега няма никакъв блясък. Когато часовникът бие, е прекалено късно.

Все по-навътре и по-навътре между камънаците, между скалите, големи колкото къщи, където е винаги тъмно и има безименни малки гадини. Сред тях завършват части от пропуснатия ден, сред тези тъмни гадинки, които се хапят по броните и чакат невъзмутимо.

Нашите столове остават по местата си до следващия път. Умните черепи седяха там невъзмутимо, полулежейки или нервно изпънали гърбове, но всички ги бяхме заели и кимахме — а сега е вечер и буря.

Денят се укри там, където има някакво скривалище. Зарина се под тревата, с която са обрасли гробовете — до черепите, лежащи там. Умните черепи, които някога са седели на столовете. За това, дали са предотвратявали злощастия и беди по онова време, не знаем. Не са предотвратявали злощастия и беди. Те са гнили мъртвешки черепи, около които цари гарвановочерен мрак. Денят се спуска при тях и изчезва, изчезва като дим, изчезва като най-опасните тайни.

Над тях кълни трева и после пада, пада и сняг, спускат се нощи, пристига пролетта и също пада. Малка гадинка на един крак чака там своя час, без да знае какво именно чака.

За да говорим за водата.

Водата се плиска отстрани. Плиска по всички възможни брегове, всички възможни стени, всички възможни твърди планини.

Вода за облекчаване, за миене, за прокарване на граници. Вода за разширяване и изравняване. Морето за престъпване на граници. Морето за войни и поражения. Удари на вълни минават през стените от пръст като тежки сигнали.

Но също и като тихи, дружелюбни сигнали. Като нещо, което никой още не е научил, но сигнали. Водата е обширна и смълчана. Езерото има голяма дълбочина. Денят потъва през пласт подир пласт тъмнеещ сняг, който го пресреща и мълчи. Отдолу е онова, което няма никакво име, там, където опозореният се освобождава.

Плисък в малките езера в гората. Сигнали чак до гробовете, от езерата в гората. Гробове и плисък край гробове и всичко, което го има, са сигнали. Покрайнини на торфища и лилии над нестабилни дъна, където тежкият като олово минава без препятствия.

Вятърът се усилва.

Морето става опасно.

Вятърът откъм голямото море достига сушата в мрака.

Всъщност не е тъмно, свети луна. Вятърът фучи през нощта и вие срещу столовете от нейната страна. Става все по-силен, разтваря врати, кръжи около празната група от столове, но внезапно спира сякаш от удар. Вратите се затръшват отново. Прозорци, отворени за вятъра, се затръшват с трясък. Сякаш въздухът изобщо престава да се движи. Всички столове са заети: черепите от гробовете отново са заели своите стари места. Прозорците са плътно затворени. Навън са вятърът и лунната светлина.

Столовете са запълнени за среща. От столовете се разнася мърморене. Или на тях цари мълчание. Вечният въпрос за месарница „Сириус“:

Омръзна ни дърдоренето за кучета.

Не искаме да говорим за кучета.

Какво е това бръщолевене за кучета?

Никога не е имало някакво куче.

 

Мирише на някакъв вид месо тук.

Отвъд стената не вие ли куче?

Това ли е месарница „Сириус“?

Тази е четиринайсетата нощ.

 

Няма никакво куче.

Казвам, че няма никакво куче.

Няма и магазин.

Няма и миризма.

Тук не мирише на нищо.

Няма никакво куче.

 

Вие до един процеп.

Нощ след нощ на процепа.

Процеп, който не може да се запуши.

Един процеп и едно куче?

 

Няма никакво куче.

Месарница „Сириус“ —

това пък какво е?

Никога не я е имало.

Месарница „Сириус“ —

кой е полуделият?

Казвам, че куче няма.

 

Вие в седмата нощ.

Вие в четиринайсетата нощ —

до някакъв процеп

край месарница „Сириус“.

Всяка нощ луната едрее.

 

Няма и помен от куче.

Никакъв помен от куче.

Луната е проводена на земята,

за да осветява всичко.

Всяка нощ става все по-голяма,

свети по-ярко,

свети по-дълго,

свети напреки.

 

Сега луната е пълна.

От тази вечер луната ще намалява.

Никога не е имало куче.

Казвам, че куче е нямало.

 

Тишина.

Тишина?

Нощта върви и бурята продължава. От тази вечер луната започва да намалява. Черепите са пак под тревата в пълен покой. Нощта върви, върви и луната от тази вечер започва да намалява.

Има ли още нещо?

Вятърът. Нищо друго. Вятърът, който никога не се предава.

Накрая меден грохот:

Дум-дум!

Утрото.

Дум-дум!

Утрото като видение. Новият ден заруменява планинските върхове. Съвсем нов ден. Високо над плъховете може да се каже, ако искаш да кажеш така.

Вчера нямаше никакъв ден.

То се е извисило заради нас. Ние сме умни и уверени както след прекрасно освобождаване:

Вчера нямаше никакъв ден.

Така може да стане, когато става както може.

Всичко е ново. Вчера нямаше ден.

Дум — екливи удари по медна повърхност.

Черепите почиват спокойно под тревата. Вътре в залите утринно бледи жени мият столовете, за да бъдат чисти като злато за днешната среща. Вълни плискат стените от пръст на всички брегове.

Някой скимти. Не беше тук. Някой умира. Не беше тук. Толкова надалеч е, та изобщо не е сигурно дали е истина. Светът е голям. Светът има толкова много. Повече не е нужно да знаем за света.

Тук столовете чакат. Тук чакат плъховете в мазето. Тук бръмбарчета изпращат непонятни сигнали. Тук бръснем брадичките си и се приготвяме да бъдем хубави и благоуханни за важни срещи.

Вълните се плискат в стените от суша от море на море.

Тревата израства и отново се сляга. Пролетта израства, израстват гробовете. Есените са прохладни и хубави, израстват и се слягат. Бръмбари се хапят по броните. Този, който не го може, не го може.

Дум-дум! Още веднъж отеква медният ек.

Звучи дълбоко, богато, истински.

Както всичко.

Ние, всички черепи без изключение, познаваме сигурния меден звук. Говори ни за това, че линиите са прави и сигурни.

Дум-дум!

Към столовете. Към столовете.

Към един съвсем нов ден.

Съвсем нов. Беше застанал бледочервен като девица най-горе на планината.

Отправяме се към столовете. В черепа жужи утро.

Столове чисти като злато. Един съвършено нов ден.